Червеният павилион

ГЛАВА VIМа Жун среща своя землянка при странни обстоятелства и тя му разказва любопитни неща за господин Уън.

След като пожела спокойна нощ на господаря си, Ма Жун се отправи към салона на хотела, където пет-шест прислужници, плътно скупчени, обсъждаха тихичко трагедията. Той хвана един от най-младите за ръка и му нареди да го отведе до входа за кухненските помещения.

Момчето го изведе на улицата и посочи една бамбукова врата от лявата страна на главната порта. Влязоха в малък двор и Ма Жун видя вдясно зида около хотела, а вляво — една занемарена градина. От малка врата в стената долиташе шум на течаща вода и тракащи чинии.

— Това е входът за кухнята — каза момчето. — Клиентите вечеряха доста късно.

— Продължавай — нареди Ма Жун.

Скоро пътят им бе препречен от гъсти глицинии. Ма Жун се промъкна през висящите клонки и се озова пред тясно дървено стълбище, водещо към крайния ляв ъгъл на верандата на Червения павилион. Тясна пътечка се провираше между буренясалата тревна площ встрани от верандата.

— Води към задния вход на павилиона на Царицата на цветята. Тук приема любимите си ухажори. Местенцето е много удобно и добре обзаведено.

Ма Жун изруга. С усилие си пробиваше път сред гъстите храсти към една още по-тясна пътечка, която обикаляше терасата. Изведнъж дочу отгоре стъпките на съдията, който крачеше из Червената стая. Обърна се към водача си и сложи пръст пред устните си. Внимателно прерови храстите наоколо. Вършеше всичко безшумно — навик от горския му живот. Когато се убеди, че никой не се крие там, той продължи напред и скоро се озова на по-широка пътека.

— Това е главната алея на парка — обясни прислужникът. — Надясно се излиза на улицата, от другата страна на хотела.

Ма Жун кимна. Мисълта, че всеки би могъл да се добере до павилиона, без да мине през приемната или да бъде видян, го притесняваше. За миг реши да остане да спи под някое дърво, за да бъде близо до верандата, но съдията Ди сигурно си имаше свой собствен план на действие за през нощта, тъй като изрично му бе наредил да нощува другаде. Във всеки случай сега беше сигурен, че никакъв злосторник не се крие около павилиона.

Когато се върнаха пред хотела, той разпита младия си водач как да намери Синята кула. Момчето му обясни, че се намира в южната част на острова, след „Сивият жерав“. Ма Жун побутна назад шапката си и уверено тръгна.

Въпреки че минаваше полунощ, игралните домове и ресторантите бяха ярко осветени и из улиците се блъскаше все така многобройна шумна тълпа. Ма Жун задмина „Сивият жерав“, сви наляво и изведнъж се озова в тиха уличка, обградена от едноетажни къщи. Всички прозорци бяха тъмни, наоколо не се мяркаше жив човек. Йероглифи по вратите отбелязваха само ранга и номера, което подсказа на Ма Жун, че се намира в квартала с общежитията на проститутките и куртизанките, настанени според ранга им. Достъпът до тези сгради беше забранен за клиентите. В тях младите жени се хранеха, спяха, вземаха уроци по музика и танци.

— Синята кула трябва да е наблизо — промърмори на себе си помощникът на съдията Ди. — Удобно е, персоналът им е подръка.

От затворените капаци вляво долетяха стенания. Той замря на място и допря ухо до дървената стена. След миг тишина стенанията отново прозвучаха. Някой страдаше, и то очевидно в самота, тъй като обитателите на къщата едва ли щяха да се върнат преди разсъмване. На вратата пишеше: „Втори ранг, четвърти номер“, а самата тя беше масивна и заключена с резе. Ма Жун забеляза, че тесен балкон опасва цялата къща, и запретна дрехата си. Напъха я в пояса, подскочи и се хвана за перваза на балкона. След това се повдигна, прескочи парапета, с ритник отвори решетеста дървена врата и нахлу в малка стаичка, ухаеща на гримове и оризова пудра. Грабна от тоалетката свещ и огниво, запали свещта, забеляза няколко тесни стъпала, спусна се бързо по тях и се озова в тъмна зала.

Под вратата отляво струеше светлина. Оттам идваха и стенанията. Той постави свещта на пода, бутна едно от крилата и влезе в просторна стая, осветена само от маслена лампа. Шест яки колони крепяха ниския таван с открити греди. Подът бе застлан с тръстикови рогозки. На отсрещната стена висяха най-различни музикални инструменти: цимбали, бамбукови флейти, цитри. Очевидно бе влязъл в стаята, където куртизанките вземаха уроци по музика. Стенанията идваха от най-отдалечения ъгъл, някъде до прозореца. Ма Жун се приближи.

За колоната, с лице към нея, беше завързано младо момиче. Съвсем голо, едва стъпващо на пръсти и с ръце, изтеглени над главата. По бедрата и заобления й гръб личаха червени резки от бич. Широк панталон и кордонен колан лежаха в краката й. Щом дочу стъпките на Ма Жун, младата жена извика, без да обръща глава.

— Не… не… умолявам ви…

— Тихо, тихо! — изръмжа Ма Жун. — Идвам да ви отвържа.

Той извади ножа си и бързо разряза копринения пояс, с който бяха завързани ръцете на пленничката. Тя се опита да се облегне на колоната, за да не падне, но силите й я напуснаха и се свлече на пода.

Помощникът на съдията Ди мислено се упрекна, че не беше предвидил това, и коленичи до нея. Очите на нещастницата бяха затворени, тя бе изгубила свяст.

Ма Жун одобрително я огледа:

— Хубаво момиче! — пошепна той. — Кой е имал сърце да я мъчи така? И къде са й дрехите?

Той се обърна и забеляза различни части от женски тоалет, нахвърляни на купчина под прозореца. Намери долната дреха на младата жена, покри я с нея, после отново коленичи и заразтрива посинелите й китки. Клепачите на хубавицата потрепериха и тя отвори уста ужасена.

— Шшт, не се страхувайте — бързо каза той. — Аз съм служител на трибунала. Коя сте вие?

Тя направи опит да седне, но политна назад, викайки от болка. Пошепна с треперещ глас:

— Аз съм куртизанка от втори ранг. Живея горе.

— Кой ви би?

— О, това не е нищо — веднага отвърна тя. — За всичко съм си виновна аз. Това не засяга трибунала.

— Ще видим. Отговорете на въпроса ми.

Тя го погледна уплашено.

— Няма нищо, кълна ви се — тихо повтори тя. — Тази вечер бях на една вечеря заедно с Есенна Луна, нашата тазгодишна царица. Проявих несръчност и разлях вино върху дрехата на един от гостите. Царицата ми се скара и ми нареди да я чакам в нашата гримьорна. После ме доведе тук. Тя искаше само да ми удари няколко плесници, но аз, за да ги отбягна, неволно я одрасках по ръката. Есенна Луна ми заповяда да се съблека, тя не е с лесен характер, после ме върза за колоната с пояса и ме удари няколко пъти. Каза ми, че по-късно, когато се покая за държанието си, ще дойде да ме освободи.

Устните на куртизанката затрепериха и преди да продължи разказа си, тя на няколко пъти преглътна.

— Но тя не се върна и краката вече не ме държаха, а ръцете ми изтръпнаха. Помислих, че може би ме е забравила. Толкова се уплаших, че…

По бузите й потекоха сълзи. Във вълнението си тя беше произнесла последните думи със селски акцент, който Ма Жун веднага разпозна. Той избърса сълзите на клетото дете с края на ръкава си и каза на родния си диалект:

— Неприятностите ти свършиха, Сребърна Фея! Сега за теб ще се погрижи твой земляк.

Без да обръща внимание на удивлението на младата жена, той продължи:

— Да благословим случая, който насочи стъпките ми насам, за да чуя стенанията ти, защото Есенна Луна няма да се върне. Нито днес, нито когато и да било!

Като си помагаше с ръце, момичето седна, без да обръща внимание, че дрехата й отново се свлече и разкри съблазнителните й закръглени гърди. Със задавен глас попита:

— Какво се е случило?

— Тя умря.

Сребърна Фея скри лице в дланите си и захълца.

Удивен, Ма Жун поклати глава. Явно не можеше да разбере жените.

Когато най-сетне повдигна глава, малката куртизанка занарежда със задавен глас:

— Нашата царица е мъртва! Беше толкова красива и толкова умна… Понякога ни биеше, но пък и често се случваше да е добра и отзивчива. Не беше много здрава. Дали внезапно не й е прилошало?

— Бог знае. Но нека сега да ти кажа кой съм. Аз съм по-големият син на Ма Лян, лодкаря, който живее в северния край на селото.

— Ами! Вие, син на лодкаря Ма! Аз съм госпожица У, втората дъщеря на месаря. Баща ми веднъж спомена за вашия баща пред мен. Изглежда, е най-добрият лодкар в този край. Как попаднахте на този остров?

— Пристигнах тази вечер с господаря си, съдията Ди. Той е магистрат на съседния окръг. В момента е временно помощник-съдия тук.

— Познавам го. Той присъстваше на вечерята, за която ви споменах. Изглежда добър и спокоен човек.

— Добър, да. Но спокоен… позволявам си да твърдя, че понякога е доста невъздържан! Добре, да те отведа в стаята ти, трябва да се погрижа за гърба ти.

— Не искам да остана тук тази нощ! — ужасена извика Сребърна Фея. — Отведете ме някъде!

— Само ми кажи къде! Откакто съм на този остров, такава работа ми се отвори, че сам не съм си намерил място за нощувка.

Сребърна Фея прехапа устни и скръбно попита:

— Защо нещата винаги са толкова объркани?

— По този въпрос трябва да се обърнеш към господаря ми. Аз върша само грубата работа.

Тя се опита да се усмихне.

— Добре — рече тя, — отведете ме до магазина за коприна, на две преки е. Държи го вдовицата Уан от нашето село. Тя ще ми разреши да прекарам нощта при нея, а и на вас също. Но първо ми помогнете да отида до банята.

Ма Жун я повдигна, загърна раменете й с горната й дреха, събра останалите и я поведе към банята.

— Ако някой ме потърси, кажете, че съм излязла — бързо изрече тя, преди да затвори вратата след себе си.

Той почака в коридора, докато тя се появи, вече напълно облечена. Като видя, че едва-едва пристъпва, я взе на ръце и я понесе, следвайки указанията й. Първо минаха по една алея зад къщата, оттам навлязоха в някакъв тесен пасаж и накрая спряха пред черния вход на малко магазинче. Ма Жун постави товара си на земята и потропа.

Една яка лелка отвори вратата. Сребърна Фея забързано обясни, че двамата с приятеля й търсят подслон за през нощта. Без да задава въпроси, жената ги въведе в една много чиста стаичка. Ма Жун я помоли да донесе чайник с горещ чай, кърпа и успокояващ мехлем. Той помогна на момичето да се съблече и го накара да легне по корем на тясното легло. Когато вдовицата се върна и видя гърба на Сребърна Фея, възкликна:

— Горкото момиче! Какво се е случило!

— Аз имам грижата за това, стринке — каза Ма Жун, докато я избутваше навън.

С обиграна ръка той намаза с мехлема посинелите от ударите с колана места.

— Раните не са сериозни — каза той. — След няколко дни ще изчезнат.

Но когато разгледа кървящите белези по бедрата, той свъси вежди. След като ги проми с чай и ги намаза с мехлема, той седна на единствения стол в стаята и строго рече:

— Белезите по бедрата съвсем не са от връвта на панталона ти, малката. Аз съм служител на трибунала и ги разбирам тия работи! По-добре ми разкажи всичко.

Тя скри лице в шепата си и гърбът й се разтресе от ридания. Ма Жун я покри с дрехата и продължи:

— Вашите домашни игрички са си ваша работа. Е, донякъде… Но ако някой клиент се отнася жестоко с вас, това вече засяга трибунала. Хайде, говори, кой ти причини това?

Сребърна Фея обърна разплаканото си лице:

— Това е толкова тъжна история — пошепна обезсърчена тя. — Сигурно знаете, че момичета от трети и четвърти ранг са задължени да последват всеки клиент, който внесе необходимите пари, докато куртизанките от първи и втори ранг имат право да си избират партньорите. Аз съм от втори ранг и не могат да ме задължат да обърна внимание на някой, който не ми харесва. Но, естествено, има и изключения. Ужасният Уън например. Той е от първенците на острова и на няколко пъти се опита да ме закара у тях. Досега винаги успявах да се измъкна, но на банкета тази вечер, изглежда, е научил от Есенна Луна, че тя ме е оставила вързана в музикалната стая, и гнусникът довтаса малко след като царицата си тръгна. Каза ми, че щял да ме освободи, ако се съглася да… ами да направя някои отвратителни неща. Естествено, отказах. Тогава той взе една от дългите бамбукови флейти, окачени на стената, и започна да ме бие с тях. Ударите с връвта от колана на Есенна Луна не бяха много болезнени: унижението беше по-голямо от болката. Но този подлец наистина искаше да ме изтезава и спря едва когато се замолих с всички сили и му обещах да направя каквото пожелае. Щом се увери, че съм напълно в негова власт, той си тръгна и каза, че ще се върне след малко, за да си получи обещаното. Затова не исках да оставам там. Но ви моля да не казвате на никого. Ако реши, Уън може напълно да ме погуби!

— Гаден мръсник! — изруга Ма Жун. — Не се тревожи, той ще си получи заслуженото и без твоя помощ. Замесен е в много тъмна афера отпреди трийсет години.

Вдовицата Уан бе пропуснала да донесе чаши и галантният Ма Жун предложи на куртизанката да пие от чучура на чайника. Тя му благодари и замислено каза:

— Много ми се иска да ви помогна някак. Аз не съм единствената, която е била тормозена от него.

— Не вярвам да можеш да ми съобщиш нещо, което се е случило преди трийсет години, момиче!

— Едва ли ще мога, аз наскоро навърших деветнайсет. Но познавам един човек, който знае много стари истории. Една нещастна жена на име Лин, която ми преподава уроци по пеене. Тя е сляпа, а и дробовете й са зле, но паметта й е безпогрешна. Живее в една мизерна колибка срещу кея, в южната част на острова…

— Някъде около мястото, където Рака отглежда тиквите си?

— Да! Но откъде знаеш това?

— Е, ами ние, служителите на трибунала, знаем доста повече, отколкото хората предполагат — отвърна Ма Жун и се изпъчи.

— Рака и Скаридата са сърцати момчета. Веднъж ми помогнаха да се измъкна от този отвратителен дърт продавач на сувенири. А Скаридата е страхотен, когато се бие.

— Сигурно искри да кажеш Рака!

— Не, не, Скаридата. Разправят, че шестима яки мъже нищо не могат да му направят.

Ма Жун повдигна рамене. Безполезно беше да обсъжда бойна техника с жена. Тя продължи:

— Тъкмо Рака ме запозна с госпожица Лин. От време на време й носи лекарство за кашлицата. Май преди трийсетина години тя е била най-прочутата куртизанка на острова. Нима не е тъжно, като си помисли човек как една велика куртизанка се превръща в стара и грозна бабичка? И не можеш да не си кажеш, че един ден и ти…

Тя млъкна. За да върне усмивката върху устните на младото момиче, Ма Жун заговори за родното им село, като между другото спомена как веднъж срещнал баща й пред дюкяна му на площада. Момичето тъжно поклати глава. Каза му, че скоро след това горкият човечец затънал в дългове и бил принуден да продаде двете си дъщери на някаква сводница.

В този момент се появи вдовицата Уан с пресен чай и чиния със семки от пъпеш. Започнаха да си припомнят стари познати, а домакинята се впусна в дълга история, свързана с покойния й мъж. Ма Жун забеляза, че Сребърна Фея е задрямала.

— Дойде време да си пожелаем спокойна нощ, стринке — заяви той на вдовицата. — Трябва да изляза оттук утре призори. Не се тревожете за закуската ми, ще си купя нещо от уличните продавачи. Кажете на момичето, че ще гледам да намина към обед.

След като домакинята се оттегли, Ма Жун отвърза пояса си, свали ботушите и се излегна на пода, като положи глава на ръцете си. Беше свикнал да спи, където дойде, и скоро стаята се озвучи от юнашко хъркане.