Червеният павилион

ГЛАВА VIIСънят на съдията Ди е смутен от кошмари, а Ма Жун крои планове за бъдещето.

Изтегнат в Червения павилион, също на пода, съдията Ди не можеше да заспи. Яркочервеният килим не бе така удобен, както дебелата и мека рогозка, с която беше свикнал.

Когато най-накрая очите му се затвориха, той потъна в тежък неспокоен сън. Занизаха се странни видения, въплътили неприятните мисли, които го измъчваха преди лягането. Изгубен в някаква мрачна гора, отчаяно се мъчеше да си пробие път сред трънливи храсталаци. Изведнъж нещо студено падна на врата му. Ръката му напипа някакво животно, което се заизвива в пръстите му, и той го захвърли надалеч с ругатня. Беше огромна стоножка с люспесто тяло и, изглежда, го бе ухапала, защото му се зави свят и наоколо се спусна мрак. Когато отвори очи, лежеше в леглото в Червената стая и с мъка си поемаше дъх. Някакво ужасяващо създание се бе надвесило над него и го смазваше с тежестта и зловонието си. Едно от черните му пипала търсеше гърлото му. Вече почти се задушаваше, когато подскочи и се събуди, целият плувнал в пот.

Въздъхна с облекчение. Всичко се оказа само кошмар. Посегна да избърше влажното си лице и изведнъж замръзна. В стаята се долавяше някаква отвратителна миризма, а свещите бяха загаснали. С крайчеца на очите си забеляза някакъв тъмен силует да се плъзга край прозореца, едва осветен от фенерите в парка.

За миг си помисли, че сънят още продължава, но осъзна, че е съвсем буден, и ръката му здраво стисна дръжката на сабята. Без да помръдва, той се вторачи в прозореца, като се мъчеше да долови някакво движение в сянката до него. Ослуша се: откъм леглото се разнесе тихичко подраскване, после пърхане на крила. Този път звукът идваше от тавана. В същия момент подът на верандата изскърца.

Съдията се изправи безшумно, стисна сабята и стегна тялото си. Все така напълно безшумно той скочи стремително напред и се облегна на стената срещу леглото. Огледа с бърз поглед стаята. Беше празна. Масата си стоеше на мястото и все така затискаше вратата. С три крачки стигна до прозореца. На верандата нямаше никой, само гроздовете на глициниите се поклащаха лениво от нощния ветрец.

Съдията започна да души: отвратителната миризма в стаята не бе изчезнала, но дали пък не идваше от пушека на загасените от вятъра свещи?

Той драсна огнивото, запали ги, взе една и се приближи до леглото. В него нямаше нищо. Съдията го ритна и му се стори, че отново дочу леко подраскване. Сигурно мишки. Повдигна свещта и разгледа здравите греди на тавана. Звукът, който му приличаше на пърхане на крила, може би е бил от някой прилеп, кацнал за малко горе, а после излетял през решетките на прозореца. Не, никое от тези животни не би могло да има размерите на сянката, която бе видял до прозореца. Той поклати глава, избута масата и излезе в преддверието.

Вратата на салона към верандата беше широко отворена, както я бе оставил, за да влиза нощен хлад. Излезе на верандата, опипвайки с крак дъските по пода. Точно пред прозореца една от тях изскърца със същия звук, който бе чул преди малко.

Той се облегна на парапета и се вгледа в пустия парк. Ветрецът леко поклащаше гирляндите от фенери. Полунощ, изглежда, отдавна бе минало: ресторантът беше утихнал, но някои от прозорците на първия етаж още светеха. Съдията се замисли. Изгасването на свещите, неприятната миризма, тъмната сянка, както и драскането и шумът от крила биха могли да имат съвсем просто обяснение. Но скърцането на пода на верандата означаваше, че някой е минал край прозореца.

Съдията Ди се загърна плътно в леката си долна дреха и влезе в салона. Излегна се на кушетката и скоро потъна в дълбок тежък сън.

Когато се събуди, в стаята струеше бледа утринна светлина. Младият прислужник припряно приготвяше чая на масичката. Магистратът му нареди да поднесе закуската на верандата. Нощната прохлада бе поосвежила въздуха, но с изкачването на слънцето жегата щеше да става все по-смазваща.

Съдията си взе чиста долна дреха и се отправи към банята на хотела. В ранния утринен час нямаше други кандидати за малкото каменно басейнче и той се отдаде спокойно на блаженството. Когато се върна в Червения павилион, върху масата на верандата го очакваха купичка ориз и чиния с туршия. Тъкмо посегна към клечиците, когато глициниите се размърдаха и се показа Ма Жун. Той се поклони леко и пожела добър ден на господаря си.

— Откъде мина? — възкликна удивен съдията.

— Снощи, ваше превъзходителство, направих известно проучване наоколо. Видях, че една тясна пътечка се отделя от главната алея на парка и извежда точно до верандата. Отляво има друга пътечка, която стига до павилиона на Царицата на цветята. Значи поне тогава не е излъгала, когато ви е казала, че пътят през верандата за нея е по-кратък. Това обяснява и как е влязла в Червената стая, без да я забележи никой от персонала на хотела. Спахте ли добре, ваше превъзходителство?

Дъвчейки парченцата зеле, съдията реши да не споделя онова, което бе видял и чул — или му се бе сторило, че е видял и чул — през нощта. От опит знаеше, че необяснимите загадки са единственото, което би могло да изплаши якия му помощник. Затова само каза:

— Да, много добре, благодаря. А ти изпълни ли поръчението на кея?

— И да, и не! Отидох призори, когато рибарите се готвеха за излизане. Джонката на Фън беше на брега. Дупките са закърпени и моряците вече я боядисваха. Капитанът е добро момче и на драго сърце ме разведе из нея. С много платна е, а каютите откъм носа са като истински хотелски стаи, дори с балкони. Когато му споменах за сблъскването, лицето на капитана почервеня и, трябва със съжаление да призная, езикът му не беше много изискан. Изглежда, другата джонка се е врязала в тях към полунощ и грешката е била изцяло на моряците на Ли и на капитана им, пиян като бъчва. А Ли е бил абсолютно трезвен. Госпожица Фън изскочила на балкона по нощни одежди, понеже помислила, че корабът потъва. Ли дошъл лично да й поднесе извиненията си, капитанът ги видял да разговарят пред каютата на момичето. Моряците цяла нощ се мъчили да разделят двете джонки и едва на разсъмване корабът на Ли успял да довлече на буксир кораба на Фън до кея. Там имало само една носилка и тя веднага била наета от госпожица Фън и прислужницата й. Малко по-късно дошли паланкини и за господин Ли и гостите му и ги отнесли до хотела. Докато чакали за носилките, петимата седели в главната каюта и се мъчели да се освободят от махмурлука. През това време академикът Ли, свеж и бодър, се разхождал по кея. Колкото до стария антиквар, никой не е зървал и върха на носа му.

— Може би твоите приятели Рака и Скаридата са измислили тази история с намерение да навредят на господин Уън — отвърна съдията, като че без да придава особено значение на думите си.

— Може би. Но за тиквите не излъгаха. Въпреки мъглата видях и Рака, и Скаридата да човъркат нещо из градинката. Не разбрах какво точно правеше Скаридата, защото през цялото време подскачаше насам-натам! О, ваше превъзходителство, видях и прокажения. Ругаеше някакъв лодкар, който не искаше да го качи в лодката си. Трябва да кажа, че нещастникът ругаеше здравата, направо беше удоволствие да го слуша човек! Накрая взе, че предложи на лодкаря една сребърна монета, но онзи му каза, че предпочитал да си остане беден, но здрав. Прокаженият си тръгна бесен.

— Добре е, че не е изпаднал чак до дъното. Снощи ми отказа да приеме пари.

Ма Жун потърка брадата си и продължи:

— Та като говорим за снощи, ваше превъзходителство, срещнах една куртизанка, Сребърна Фея, която ми каза, че ви е видяла в павилиона „Сивият жерав“.

Съдията кимна утвърдително и Ма Жун му заразправя как я бе открил и как първо Есенна Луна, после Уън изтезавали клетото момиче.

— Есенна Луна е казала на онзи гнусен търговец на сувенири, че момичето ще е в ръцете му — възкликна гневно съдията. — Видях я да му прошепва нещо на ухото, когато влезе в банкетната зала. В тази жена имаше нещо жестоко — задърпа мустаците си и добави: — Във всеки случай загадката с драскотините по ръката на Есенна Луна е изяснена. Сети ли се да отведеш Сребърна Фея някъде на сигурно място за през нощта?

— Да, ваше превъзходителство. Заведох я при една почтена вдовица, нейна близка.

За да не даде възможност на съдията да го попита къде самият той е прекарал нощта, Ма Жун забързано продължи:

— Сребърна Фея взема уроци по пеене при една стара куртизанка, госпожица Лин, на която я представил Рака. Сега госпожица Лин е грохнала бабичка, но преди трийсет години била най-прочутата красавица на острова. Ако самоубийството на бащата на Дао Бандъ все още занимава негово превъзходителство, възможно е госпожица Лин да ви разкаже някои интересни подробности.

— Свършил си добра работа, Ма Жун. Доста време е минало от това самоубийство наистина, но то е станало в същия този павилион и всякакви сведения относно тайнствената Червена стая са добре дошли. Имаш ли представа, къде бихме могли да намерим госпожица Лин?

— Живее недалеч от къщичката на Рака. Мога да го попитам.

Съдията Ди кимна утвърдително.

— Приготви ми официалната роба от зелен брокат — нареди той. — И кажи на управителя да поръча носилка до дома на Фън.

Ма Жун излезе, свирукайки си. Когато си тръгна от вдовицата Уан, Сребърна Фея още спеше, но му се стори все така съблазнителна и той се надяваше да я види на обед.

— Странно колко ми харесва това момиче — говореше си той. — А досега само сме си приказвали. Сигурно защото е от моето село!