Честотата на Шуман

18.

Хюстън, Тексас

Международно летище „Джордж Буии‘‘

27 ноември 2012

06:11

Мисия Исая - ден трети

Небето беше много тъмно и нямаше луна. Тънки слоеве мъгла се стелеха в тежкия въздух.

От другата страна на празната писта летище „Джордж Буш“ сияеше като разсипани скъпоценни камъни в мрака. Добре осветената сграда на терминала беше заобиколена от безброй самолети на различни авиокомпании, които пристигаха и заминаваха на всеки няколко минути. Това бе едно от най-натоварените летища на Юга. Над редицата сгради монотонно пулсираше червената светлина на кулата за контрол на полетите.

Самото поле също бе осеяно с ярки светлини, половината сини, другата половина оранжеви, които маркираха пистите. Отвъд оградата нямаше нищо освен тъмна нощ.

Уилсън се тътреше в мрака покрай летището. Дъхът му излизаше на пара. Вниманието му беше насочено към жълтата кола на охраната, която патрулираше по вътрешния периметър на летището. Той се скри в храсталаците, когато микробусът мина само на метри от него и продължи нататък.

Напрегна се да изкатери високата телена ограда и скочи тежко от другата страна. Нагласи тъмните си очила и тръгна през равното бетонно поле към терминала. Краката го боляха и главоболието бе почти нетърпимо, но въпреки това той продължаваше напред. Патрулната кола правеше една обиколка за десетина минути и времето бе от значение.

От север се чу монотонно бучене и се появи пътнически самолет с високо вдигнат нос и включени светлини по крилете. Гумите изсвириха, когато докоснаха земята и турбините на самолета превключиха на задна. Разнесе се мощен грохот и самолетът забави скорост и започна да се обръща летаргично към Уилсън. Той ускори крачка, но светлините въпреки всичко разкъсаха мрака и го осветиха.

От височината на пилотската кабина капитанът на „Транс Уърлд Еърлайнс“ забеляза човека на пистата — безкрайната му сякаш сянка го следваше по бетона.

Капитанът се обърна към втория пилот.

- Няма да е зле да докладваш.

- Тук ТУЕ четири три седем - монотонно заговори вторият пилот. - Съобщаваме за нарушител. Мъж, пресичащ писта двайсет и шест ляво. Приемам.

- Разбрано, четири три седем - отвърна кулата. - Ще проверим.

Без да се замислят за случая, пилотите се заеха с проверката на системите.

Колкото и бързо да тичаше, Уилсън не можеше да избегне ослепителната бяла светлина - тя бе навсякъде около него. На няколко пъти промени посоката с надеждата да се измъкне и най-сетне мракът отново го обгърна. Самолетът се беше насочил към другата страна на летището.

Като се опитваше да не обръща внимание на бележките, Уилсън пробяга оставащите няколкостотин метра до един „Боинг“. Машината бе спряна непосредствено до голямата зала. Вътрешните светлини бяха угасени и под големите колела бяха подпъхнати застопоряващи блокове. Уилсън забави крачка заради умората и обхваналото го благоговение. Огромните сребърни криле на авиолайнера се простираха над него, цилиндричните турбини бяха увиснали ниско под тях. За първи път Уилсън виждаше отблизо „Боинг 747“ — моделът беше престанал да лети много преди раждането му.

Миризмата на керосин изпълни ноздрите му - незабравима, почти приятна, напомняща за по-щастливи времена. Уилям Даулинг, дядото на Уилсън, го беше запалил по старите самолети. Бе поел разноските и за обучението му, защото така можеше да прекарва много време с внука си - или поне Уилсън беше запомнил нещата така.

- Когато летиш в небето сред облаците, танцуваш с ангелите - казваше дядо му. Беше сантиментален дърт кучи син.

Уилсън се усмихна, когато си спомни първия си самостоятелен полет с един стар „Пайпър Уориър“ - същинска гробница, чийто двигател бе навъртял 150 000 часа. Спомни си колко потни бяха дланите му. Духаше вятър, четирицилиндровият двигател се тресеше заплашително и цялата кабина вибрираше. Небето бе ясно. Затворил очи, Уилсън още виждаше дядо си на земята и гордата му усмивка, и как вдига палци, докато Уилсън за първи път насочваше сам машината към пистата. Сега му беше смешно - по онова време се притесняваше повече да не разочарова дядо си, отколкото да не се разбие.

Погледна колесниците на боинга. Задните имаха по осем огромни колела. Бяха направо колосални - гумите бяха по-високи от него. Пред страховита машина като тази малките самолети и планери, с които бе летял, изглеждаха като прашинки - просто не можеше и дума да става за сравнение.

Внезапно в мрака блеснаха фарове и жълта патрулна кола спря само на няколко метра от него. Уилсън се опита да се скрие, но бе твърде късно.

Един мъж с револвер в ръка изскочи от колата и викна:

- Арестуван си! Не мърдай! - Мърморенето на двигателя на колата отекваше в тихата нощ. - Ръцете на тила!

Лицето на Уилсън се обля в пот. Сърцето му заби лудо. Погледна през тъмните очила към сенките, за да намери път за бягство.

- Хвърли оръжието! - извика женски глас.

Объркан, Уилсън присви очи срещу светлината на фаровете.

- Казах: хвърли оръжието! - повтори женският глас, този път по-решително. - Да не си глух, по дяволите?

Охранителят пусна револвера и той изтрака върху настилката.

- Какво правиш? - попита мъжът. - Всички търсят този тип! Той е мой!

- Млъквай! - отвърна женският глас.

От сенките излезе млада жена с пистолет - стройно тяло, руса коса. Движеше се бързо и плавно. Хванала оръжието с двете си ръце, тя го насочи към охранителя и го предупреди:

- Да не си мръднал! - Погледът ѝ се стрелна към Уилсън. - Как се казваш?

Уилсън се взираше в нея, онемял от изненада.

- Как се казваш? - повтори тя. - Уилсън ли?

Той продължаваше да я зяпа безмълвно.

- Чуй ме, идиот такъв! — озъби се тя. - Ти Уилсън ли си, или не?

- Доколкото знам, да - най-сетне успя да отговори той.

Виденията най-сетне бяха довели Хелена при него.

Уилсън наистина съществуваше. За съжаление охранителят я беше изпреварил. Докато разглеждаше Уилсън, Хелена изпитваше единствено разочарование. „Значи се мисли за любовна машина - помисли си тя. - Страхотно!“ Типично за късмета ѝ - човекът от виденията ѝ бе някакъв малоумник.

Точно в този миг охранителят се хвърли към оръжието си. Разнесе се оглушителен гръм, куршумът рикошира до крака на Уилсън и той подскочи като подплашена котка. Осланяйки се единствено на инстинктите си, се метна настрани и клекна зад колесника. Опита се да намери някое тъмно местенце, но изведнъж се озова пред охранителя, който бе минал от другата страна.

Времето сякаш спря ход. Уилсън се взираше в дулото на пистолета.

Изведнъж някакво голямо черно куче се метна с мълниеносна скорост от сенките, захапа дясната ръка на охранителя и го събори на земята. Той изкрещя. За част от секундата русата жена се появи отново и стовари дръжката на пистолета си върху главата на мъжа.

- Естир, пусни го! - заповяда тя и дръпна кучето за нашийника.

Доберманът моментално се подчини.

„Естир?“

Едва сега Уилсън успя да разгледа мистериозната жена. Косата ѝ бе с цвят на светъл мед. Беше доста висока, с правилни черти и високи скули, с малка бенка точно над левия ъгъл на устата. Беше красива, ако не обръщаш внимание на намръщената ѝ физиономия - от онези жени, които те гледат от кориците на лъскави списания, а не зад дулото на пистолет насред летище. Уилсън се опита да се скрие в мрака, да се измъкне, но жената му махна с оръжието си и каза:

- Приятелю, здравата си загазил.

- Благодаря, нямах представа. - Уилсън се огледа, вдигнал високо ръце.

- Дано си наясно колко точно си загазил.

- Знам. Много благодаря. Мога ли да ви попитам откъде знаете името ми?

- Ти сериен убиец ли си? - попита тя.

- Защо всички ме смятат за такъв? - озъби се той.

Огледа се нервно. Не беше време за празни приказки. Доберманът - Естир, изплезила език почти до земята - привлече вниманието му. Много приличаше на кучето на Джордж Уошингтън. Уилсън я посочи и попита:

- Да не би случайно да сте се срещали с един чернокож тип с плитки?

- Господин Уошингтън беше проснат в несвяст от полицията пред дома му. В момента е арестуван.

- Познавате Джордж Уошингтън?!

- Не - отвърна тя. - Но се запознахме, докато търсех теб.

Това поне обясняваше откъде знае името му. Уилсън реши, че загадъчната жена няма да дръпне спусъка - вече щеше да го е направила, ако имаше подобни намерения. Така че свали ръце и тръгна към нея.

- Аз съм Хелена Каприарти - каза тя. - Търся отговори на някои неща.

- Съжалявам, Хелена. - Уилсън прекрачи лежащия в безсъзнание охранител. - Не съм сигурен какво искаш, но трябва да ме оставиш. Полицията ме търси.

- Аз съм също толкова загазила, колкото и ти! - Хелена му препречи пътя. - Имам въпроси.

Уилсън се опита да я заобиколи за втори път.

- Остави ме на мира. Не разбираш ли, че всичко това е някаква ужасна грешка?

Хелена тръгна след него през някакви празни колички за багаж към сградата на терминала и попита:

- Къде отиваш?

- Не те бива да слушаш, а?

- Трябва да отговориш на въпросите ми. Само така ще мога да разбера какво става, по дяволите!

- Какво има да му се разбира? - пренебрежително отвърна Уилсън.

- Искам да разбера защо имам видения, в които гледам през твоите очи!

Той забави крачка.

- Какво?

- Виждам през твоите очи! - Тя посочи слепоочието си с дулото на пистолета. - Между нас има някаква телепатична връзка. Не знам какво е. Но ще ти кажа едно - забъркал си се в много странни неща, Уилсън, или както там ти е името. Видях катастрофата на магистралата. Видях бягството ти от болницата. - „Поне донякъде“, поправи се тя наум. - Видях и как гостува на онзи малоумник Джордж Уошингтън. - Вече знаеше, че е привлякла вниманието му. - Има неща, които искам да разбера. И няма да те оставя на мира, докато не получа отговори.

Уилсън отново закрачи. Не искаше да повярва на ушите си.

Хелена бръкна в джоба си, извади шофьорската карта, която бе намерила във външната баня, и я тикна под носа му.

- Помниш ли Джак Болтън?

Полицейски автомобили влетяха през портала на летището и се разгърнаха. Сини и червени светлини замигаха в мъглата. Уилсън побягна.

- Чакай!... - извика Хелена.

Уилсън отчаяно търсеше нещо с перки; дори и да искаше, не можеше да управлява турбинен самолет.

Полицейските коли се приближаваха.

Младата блондинка и доберманът с лекота го следваха. Когато зави на ъгъла, Уилсън видя малък сребрист самолет - „Сааб 340“. Беше миниатюрен в сравнение с останалите машини на летището и на опашката му имаше надпис „Тексас Еър“. Уилсън замръзна в сенките и го огледа. Вътрешното осветление беше включено и металната стълба за пътниците беше спусната. Уилсън никога не бе управлявал точно такъв модел, но познаваше достатъчно добре устройството му, за да е сигурен, че ще успее да го издигне във въздуха. Самолетът бе малък според пътническите стандарти - за недалечни полети, двумоторен, с ниско поставени криле, способен да превозва двайсетина души плюс екипажа. Наземният персонал тъкмо бе разтоварил багажа и затваряше вратата на товарния отсек. Уилсън заключи, че самолетът току-що е кацнал и пътниците вече са слезли.

Естир небрежно легна между краката на Уилсън, докато той чакаше в мрака подходящ момент за действие. Хелена също гледаше към самолета. Беше разтревожена.

- Да не си решил да отвличаш самолет?

Той мълчеше. Наземният персонал си тръгна.

- Сам ли смяташ да го управляваш?

- Сигурен съм, че ще мога.

- Или можеш, или не.

- Мога.

- Не се засягай, Машино за любов, но не приличаш особено на пилот.

Внезапно се появи една от полицейските коли. Уилсън сграбчи Хелена за ръка и бързо я дръпна в сенките. Колата мина само на метри от тях и освети стената на терминала. През цялото време Хелена държеше пистолета си притиснат в слабините на Уилсън, с пръст върху спусъка.

- Ако ще ме застрелваш, по-добре в сърцето - спокойно каза той и побутна оръжието нагоре.

Полицейската кола изчезна зад ъгъла и Хелена го изблъска назад и изсъска:

- Да не си ме докоснал!

- Разкарай се и няма да ми се налага да те докосвам! - Уилсън отново насочи вниманието си към самолета. В пилотската кабина имаше поне един човек.

- Защо носиш слънчеви очила? - попита Хелена. - И без това е тъмно.

Уилсън не обърна внимание на въпроса ѝ, а каза:

- Този самолет е най-добрият ни начин да се измъкнем.

- Ти скри шофьорската карта в стената и аз я намерих! - възкликна Хелена. - А ти дори не изглеждаш изненадан!

- Спокойно, достатъчно съм изненадан. Но както виждаш, в момента имам други грижи. Добре, предлагам ти сделка. Помогни ми да отвлека самолета и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Съгласна ли си?

- Откъде да знам, че мога да ти имам доверие?

- Няма как да знаеш. Помогни ми обаче и ще направя всичко възможно да обясня.

- Сигурен ли си, че можеш да го управляваш?

- Стига да има гориво.

Хелена прехапа устна.

- Имам чувството, че ще съжалявам, и то много.

И с тези думи изтича към металната стълба и се качи в самолета.

Хвърли бърз поглед към празния салон, после към кабината. Един пилот седеше сам пред уредите за управление. Таблото светеше ярко. Хелена небрежно потупа с пистолета пилота по рамото. Четири нашивки.

- Капитане, поемам управлението на този самолет - каза тя. Пилотът се обърна и впери поглед в дулото. - Нямате нищо против, надявам се?

- Не, госпожо - отзивчиво каза опуленият от страх пилот.

- Има ли други на борда?

- Не, госпожо.

- Ако изпълнявате каквото ви казвам, няма да пострадате.

Докато Хелена подкарваше пилота надолу по стълбата, Уилсън доведе Естир за нашийника.

- Сигурен ли си, че не ти трябва някой, който да управлява това нещо? - попита тя.

- Абсолютно - отвърна Уилсън.

Хелена нареди на пилота да бяга и той се втурна презглава към спасителния терминал. В същото време Уилсън се качи по металната стълба и спря, препречвайки входа.

- По-добре рискувай с полицията - каза и понечи да затвори вратата под носа на Хелена.

Спомените за преживяното през последните двайсет и четири часа преминаха за миг през ума ѝ. Нямаше начин да позволи на Уилсън да я изостави. Тя се провря покрай него и влезе.

- Здравата съм загазила. Най-добрият ми избор е да остана с теб. Бог да ми е на помощ. - Изблъска го настрани и затвори вратата. - Оставам!

Голямата червена дръжка се завъртя обратно на часовниковата стрелка и запечата херметически салона.

- Виждам - рече Уилсън и посочи към задния край на салона. - Провери все пак дали на борда няма още някой. - И влезе в пилотската кабина.

Първото, което провери, беше горивото - и двата резервоара бяха наполовина пълни. Огледа уредите и превключвателите. Разпозна всичко — навигационни компютри, изкуствени хоризонти, висотомери, уреди за контролиране на скоростта. Седна в лявата седалка и остана така за момент. Рядко се случваше някой да има шанс да открадне самолет, още по-малко с достатъчно основателни причини. Загледа се през предното стъкло. Навсякъде тичаха хора, други се взираха в него през прозорците на терминала. Време беше да се маха оттук.

Хелена се настани в седалката на втория пилот. Налягането в кабината вече се покачваше.

- Няма никой - каза тя. Погледна през предния прозорец и видя стотиците лица, които я зяпаха. - Май събрахме тълпа.

Ръцете на Уилсън полетяха над копчета и лостове.

- Е, може да се очаква, когато отмъкваш самолет пред самия терминал.

Хелена закопча колана си.

- Сигурно ни мислят за терористи. - Замисли се за последствията от това. - Сериозно сме загазили.

Уилсън провери акумулатора и погледна таблото над главата си. Малка синя светлина потвърждаваше, че е изпълнил всичко правилно. Той натисна още няколко копчета и завъртя ключа за включване на първия двигател.

Чу се вой и самолетът се разтресе. Светлините примигнаха за момент, после левият двигател изрева. Голямата перка се въртеше непосредствено до прозореца на Уилсън. Той обичаше това усещане. Бяха минали повече от десет години, откакто бе сядал за последен път в пилотска седалка. Сигналната светлина замига - всичко работеше нормално. Време беше да включи втория двигател.

Полицаи от антитерористичната спецчаст, облечени в черни униформи, се взираха през прозореца на терминала. После затичаха към изхода.

- Въоръжени са! - каза Хелена.

Вторият двигател също заработи. Уилсън включи хидравликата и системата против заледяване, натисна двата педала едновременно и автоматичната спирачка се освободи. Той сграбчи щурвала, завъртя го максимално надясно и даде газ. Турбините „Дженеръл Електрик“ вдигнаха обороти - но незнайно защо машината не искаше да помръдне.

- Колелата са блокирани! - извика Хелена. Беше видяла застопоряващите блокове, докато се качваше в самолета. - Дай повече газ!

Полицаите тичаха към самолета с насочени автомати.

Уилсън избута лостовете на газта още напред. Ревът на двигателите от силен стана оглушителен. Кабината се тресеше диво. И тогава самолетът изведнъж подскочи, освободи се от блоковете и се понесе към мрака.

Антитерористите изпопадаха на земята, когато лявото крило се понесе покрай тях, вдигайки ураганен вятър.

- До пилота на „Тексас Еър“ шест девет шест пет - разнесе се суров глас по радиото. - Незабавно се върнете при терминала. Повтарям. До пилота на „Тексас Еър“ шест девет...

Уилсън завъртя един превключвател и гласът млъкна.

- Не си ли дават сметка, че се опитвам да се съсредоточа? - Той спусна максимално задкрилките. - И така... къде е пистата, по дяволите?

Светлините по земята образуваха неразгадаема плетеница. Ято полицейски коли летеше през мрака към самолета.

- Там! - посочи Хелена. - Ето там!

Уилсън зави към съзвездието оранжеви и сини светлини. Скоростта им се увеличаваше. Озоваха се на дълга черна ивица. Уилсън избута лостовете на газта максимално напред и тягата се увеличи десетократно и ги прикова в седалките.

Полицейските коли, четири, завиха опасно близко до колесниците.

- Спри! - извика Хелена.

Високо отдясно два бели лъча пронизаха мъглата. Друг самолет се приземяваше на писта, перпендикулярна на тяхната.

Щяха да се сблъскат!

Уилсън погледна таблото - не бяха стигнали скоростта за излитане и съответният индикатор все още не работеше.

- Защо не ни виждат? - извика Хелена.

- Опа! - измърмори Уилсън.

- Какво „опа“?

Уилсън включи сигналните светлини. Те замигаха и приближаващият авиолайнер в последната секунда спря приземяването и се издигна.

Но бяха твърде близко!

Уилсън натисна щурвала напред, за да задържи самолета на пистата и да мине под авиолайнера.

Светнаха предупредителни светлини.

Завиха сирени за предстоящ сблъсък.

Хелена затвори очи и се замоли за чудо.

Авиолайнерът прелетя с рев точно над тях. Турбуленцията ги застигна миг по-късно, повлече самолета настрани и преобърна две от полицейските коли в тревата. Уилсън дръпна с всички сили щурвала към себе си и те полетяха през вихрушката, а крилете застенаха от силата на вятъра. От рязкото издигане Естир се претърколи от пилотската кабина в салона.

На Уилсън му трябваха няколко секунди, преди да осъзнае, че всичко е минало добре и че набират височина. Малкият самолет преодоляваше гравитацията и бързо се издигаше. Кабината се тресеше. Стрелките на циферблатите подскачаха като полудели.

През страничния прозорец Уилсън видя как светлините на летището се смаляват зад тях и намали оборотите. Самолетът полетя хоризонтално и той погледна уредите. След като се увери, че всичко е наред, започна да пробва управлението, за да провери как реагира машината. Усмихна се.

- Подобно нещо не се вижда всеки ден.

- Не мога да повярвам, че си радостен! Та ти току-що отвлече самолет!

Уилсън погледна седящата до него непозната. Изглеждаше малко пребледняла.

- Ние го отвлякохме, забрави ли?

Две полицейски коли спряха в края на пистата, сигналните им светлини примигваха в мъглата. Двамата полицаи слязоха и спряха в светлините на фаровете. Бученето на перките заглъхваше в нощта.

- Висблат здравата ще се ядоса - каза единият.

- Хич не ми се иска да съм на мястото на нещастника, който ще му каже какво се е случило - отвърна другият.

Монотонното бръмчене на двигателите изпълваше кабината. Уилсън изучаваше контролното табло. Самолетът не се различаваше особено от стария „Аеро Ко- мандър“, с който бе летял като момче. Въпросът беше дали разполагат с достатъчно гориво.

- Кой си ти? - попита Хелена и го погледна от съседната седалка.

- Бих могъл да те попитам същото - отбеляза Уилсън и също я погледна. Беше не по-малко любопитен каква е ролята на тази жена във всичко това.

Бреговата линия край Галвестън приближаваше бързо.

- Разкажи ми за виденията, за които спомена.

- Виждам разни неща. - Хелена отпусна глава на облегалката. Известно време се колебаеше и се мъчеше как да му обясни. - Виждам през твоите очи. В това няма никакво съмнение.

- Продължавай...

- Знам, че говоря като побъркана.

- Не говориш като побъркана - излъга Уилсън.

- Все едно съм вътре в теб, в главата ти. - Хелена пое дълбоко дъх. - Виждам през очите ти. И винаги всичко е обгърнато в червена мъгла. От онова, което видях, е цяло чудо, че изобщо си жив.

- Давай нататък...

- Виденията започнаха преди два месеца. Смътни образи, странно буботене, символи. Отначало сякаш нямаха абсолютно никакъв смисъл. А през последните два дни се появи ти. И за първи път успях да видя нещо смислено - ако изобщо може да се нарече „смислено“.

- Кога получаваш тези видения? Можеш ли да ги получиш сега?

- Изобщо не мога да ги контролирам. - Хелена затвори очи и се съсредоточи. - Но за миг видях нещо, докато излитахме.

- През моите очи ли?

- За съвсем кратко. Понякога е само това. Страшно е объркващо. Един вид губя равновесие, защото видението се припокрива с онова, което виждам със собствените си очи. - Последва дълга пауза, докато тя си спомняше видяното през изминалите два дни. - Трябваше ми доста време да разбера какво става. Много странни неща са ти се случили, Уилсън. - Тя поклати ужасено глава. - Щях да те открия по-рано, но психиатърът ми ме натъпка с успокоителни. Мисли, че съм за жълта книжка.

Уилсън я погледна.

- И дойде на летището, за да ме намериш?

- Отидох в дома на Джордж Уошингтън. И там се сблъсках не с друг, а със самия командир Висблат. Най-високопоставеният полицай от ХПУ те преследва. - Тя изгледа пронизително Уилсън. - Заради това, че спиш с жена му ли?

- Джордж ти е казал това, нали?

- Вярно ли е?

- Разбира се, че не!

- Или защото си сериен убиец? - Тя загледа внимателно каква ще е реакцията му.

- Щом виждаш през очите ми, вече знаеш отговора - отвърна Уилсън.

Самолетът се носеше над брега и абаносовите води на Мексиканския залив. В далечината слънцето натрупваше великолепно оранжево сияние непосредствено под линията на хоризонта.

- Не разбирам защо Висблат ме преследва - каза Уилсън. - Просто е необяснимо. Излъга за мен пред медиите... каза, че съм бил сериен убиец. -— Потърка се по бузата и щеше да продължи, но се разсея от добермана, който влезе в кабината. - А къде е другото куче? По- голямото?

- Тайсън. Висблат го застреля.

- Убил го е?

- Да.

- Джордж добре ли е?

- Здравата го цапардосаха по главата. Но е жив. Обадих се в полицията, но оттам ми казаха само, че е задържан. - Хелена го погледна. - Защо носиш слънчеви очила? Вече изобщо не е светло.

- Колкото по-малко знаеш за това, толкова по-добре.

- Обеща ми, че ако ти помогна, ще ми разкажеш всичко! Аз изпълних своята част!

- Така трябва - каза Уилсън. - Без очилата не виждам нищо. - Би казал всичко, за да я накара да престане да го разпитва. От самото начало беше решил, че няма никакво намерение да ѝ казва истината.

Избута щурвала напред и самолетът се понесе надолу. Оборотите се вдигнаха и машината започна да се тресе - индикаторът за скоростта мина в червената зона. Зазвуча предупредителен сигнал.

Център за управление на полетите

Международно летище Хюстън

27 ноември 2012

06:45

Шестима мъже и жени стояха около една от многото кръгли наблюдателни станции в Центъра за управление на въздушното движение в Хюстън. Огромният монитор показваше всички полети в континенталната част на Съединените щати. Екранът бе пълен с малки квадратчета, повечето зелени, които бавно се местеха във всички посоки; към тях бяха прикрепени по няколко реда информация - номер на полета, тип машина, дестинация. Всички обаче следяха движението на един самолет - „Сааб 340“ на „Тексас Еър“, отбелязан в червено.

-Не може да са терористи - каза техническият ръководител. В джоба на ризата му имаше четири химикалки. - Насочват се право към открито море.

- По-добре да не изключваме нищо - отвърна директорът на въздушното движение. Той беше най-главният в помещението и единственият, облечен в костюм.

- Скоростта му се покачва - обади се един от координаторите. - И губи височина.

- Нещо не е наред. Ще ги изгубя - каза друг.

- Ако се спусне под сто и петдесет метра, ще излезе извън обхвата на радара ни.

Техническият ръководител посочи опознавателния код.

- Всичко е наред. Все още улавяме сигнала от транспондера му. Успокойте се. Посоката му е север-североизток, но иначе сте прав, бързо губи височина.

Червеният сигнал изведнъж изчезна. Събралите се мъже и жени се спогледаха неразбиращо. Самолетът беше изчезнал.

- Трябва да са се разбили! - каза някой.

- Незабавно уведомете Бреговата охрана. - Директорът на въздушното движение нервно избърса устата си с ръкав. - По-бързо!

Някъде над Мексиканския залив

„Сааб 340“

27 ноември 2012

06:46

Уилсън свали бушона на транспондера и небрежно го метна през рамо.

- Това няма да ни трябва. - Дръпна щурвала назад и самолетът се изравни и полетя на югоизток на максимални обороти непосредствено над бляскавата вода. Уилсън знаеше, че на тази височина максималната им скорост ще е ограничена, а оттам и обхватът им, но трябваше да платят тази цена, ако искаха да останат невидими за радара.

Слънцето се подаде над хоризонта и златното сияние плъзна във всички посоки. Уилсън погледна Хелена, която беше изпаднала в шок.

- Ще те помоля за една услуга - каза той. - Искам да поемеш за малко управлението. - Докато говореше, нагласяше автопилота, за да не позволи на самолета да се спусне на височина под трийсет метра.

Хелена го изгледа яростно.

- Сериозно ли говориш?

- Просто дръж спокойно щурвала. Ако сметнеш, че ще се ударим в нещо, достатъчно е само да го дръпнеш към теб. Съвсем лесно е.

- Как ли пък не!

- Моля те за услуга.

- Не си в положение да ме молиш за каквото и да било!

Уилсън вдигна ръце от щурвала и Хелена усети как самолетът бавно се накланя наляво.

- Хвани го! - изтърси тя, но Уилсън само ѝ се усмихна и не помръдна. Самолетът се наклони още повече. Останала без избор, Хелена пъхна пистолета под лявото си бедро, сграбчи щурвала и изравни машината.

- Така е по-добре, нали? - каза той.

- Поеми щурвала! - извика тя.

- Не.

- Поеми го! Ще се разбием!

- Всичко ще е наред...

- Поеми го!

Той разкопча предпазния си колан и стана.

- Беше ужасен ден, нали?

- Ти си абсолютен задник!

- Щом казваш. - Уилсън ѝ обясни как да управлява, но пропусна подробността за автопилота, след което посочи висотомера. - Гледай да стоиш под сто метра височина, иначе ще цъфнем на нечий радар. Не искаме това да се случи,нали?

- Нищо не разбирам от управление.

- Ти вече управляваш - окуражително рече той. - Просто повярвай в себе си.

Хелена държеше щурвала на малкия пътнически самолет, който се носеше с 250 км/ч малко над океанската повърхност. Точно в този момент светлината на слънцето се изля като златен килим по водата пред тях. Странно, но Хелена имаше чувството, че се намира точно там, където иска; не ѝ се беше случвало от много месеци. Търсенето ѝ беше приключило и отговорите изглеждаха съвсем наблизо.

Беше шантаво, но тя се усмихна.

Уилсън посочи към предния прозорец.

- Опитай да се придържаш към посоката, където в момента се намира слънцето. Това ще означава, че летим на югоизток. - Усещаше, че увереността на Хелена расте с всяка секунда. - И още нещо - добави той. - Гледай да не се забиеш в някоя нефтена платформа. Има ги навсякъде.

Усмивката ѝ изчезна.