Честотата на Шуман

29.

Канкун, Мексико

Хотел „Американа“

27 ноември 2012

21:37

Мисия Исая - ден трети

Номер 39 беше отделна вила с две спални, градина, беседка и тъмносин плувен басейн. Всяка стая беше с окачен вентилатор и полиран паркет. Декорът беше мексикански, с преобладаващо жълто и охра. Прозорците в дневната и главната спалня осигуряваха панорамен изглед на север към яхтклуба на хотела. Условията горе-долу отговаряха на онова, което човек може да очаква срещу 1300 долара на нощ.

Седнала на леглото до Уилсън, Хелена се извърна, когато той започна да отваря очи. „Защо се появи в живота ми?“ - помисли си тя. Задаваше си отново и отново този въпрос през последните десет минути. Докато го гледаше как спи, внимателно изучаваше лицето му, косата и ръцете - в опит да разбере що за човек е той.

Уилсън се опита да се надигне, но острата болка в десния крак го спря. Той докосна бедрото си и изохка.

- Няма нищо - нежно каза Хелена. - Добре си.

- Господи! - изстена той. - Адски боли!

Хелена доизбърса косата си.

- Докторът почисти раната и смени превръзката. Предписа ти антибиотици. На масата са. Куршумът е излязъл. - Беше с бял хавлиен халат. - Разтревожих се за теб, когато те внесохме вътре. Лицето ти... Трябва да му сложим още лед. - Намръщи се съчувствено и докосна подутата му скула.

Уилсън се дръпна смутено.

- Нищо ми няма.

- Докторът казва, че си извадил късмет, че куршумът не е засегнал костта.

Превръзката на бедрото беше стегната и кракът на Уилсън бе изтръпнал, но във въздуха се носеше миризмата на храна, която бързо го накара да забрави за раната.

- Гладен ли си? - попита тя.

Уилсън се усмихна.

- Наистина ми четеш мислите.

- Стой тук. Сега се връщам - каза тя и излезе.

Вилата беше просторна, голямото легло - топло и удобно. Зад високата стъклена стена припламваха червени и зелени светлини на абаносов фон - яхтите, поклащащи се на пристана. Уилсън никога не беше виждал по-хубава хотелска стая.

Хелена се върна с голяма количка, отрупана с всевъзможни ястия - всичко от лазаня до нази горенг. Веднага щом храната се озова в обсега му, Уилсън лапна парче пилешко, глътна го недосдъвкано и захапа едно хлебче.

- Беше в безсъзнание, когато те изнесохме от колата - каза тя.

Уилсън забеляза синината на бузата ѝ и я посочи с преполовеното хлебче.

- Какво ти е на лицето?

- Нищо.

- Здравата загазихме, а?

- Да, нещо такова - каза тя. - Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става?

- Много е сложно... - почна Уилсън с пълна уста.

- Мисля, че и двамата ще се съгласим, че това е очевидно.

Дръжката на пистолета стърчеше от джоба на халата ѝ. Тежкото оръжие теглеше дрехата надолу и я разтваряше отпред. Почти половината от лявата гърда на Хелена беше оголена. Имаше прекрасна кожа — нещо, което Уилсън бе забелязал още при първата им среща. Той посочи и преглътна.

- Няма да е зле да си оправиш халата. Не че се оплаквам...

Внезапно смутена, тя се обърна, загърна халата си и върза колана по-здраво.

- Винаги ли ходиш въоръжена? - попита Уилсън.

Хелена го изгледа изпепеляващо.

- Ако сама не се погрижа за себе си, кой ще го направи?

- Интересен начин да гледаш на нещата.

- Стига си сменял темата! - избухна тя. - Искам да знам какво става!

На Уилсън му трябваше известно време, за да преглътне отново.

- Виж, вече ти казах - сериозно рече той. - Не знам как да ти обясня какво става.

- Ами опитай - изсумтя тя.

Мислите на Уилсън се върнаха към телефонния му разговор с мистериозния командир Висблат. Възможно ли бе някой наистина да е бърникал втория портал? За момент се разтревожи, но после си спомни съвета на Бартън: „Не позволявайте на никого да ви попречи да изпълните мисията си”.

Колкото по-дълго мълчеше Уилсън, толкова повече растеше раздразнението на Хелена. Накрая тя не издържа.

- За главата ти е обявена награда от един милион долара, Уилсън! Трябва да ми кажеш какво става, по дяволите! - Бузите ѝ пламнаха. - Господи! Днес едва не ни убиха. Поне ми обясни защо! Видях какво направи в онази пирамида. Видях те!

Уилсън отпи глътка вода. Вече беше чувал всичко това.

- Имаш ужасен характер, да знаеш.

- Заслужавам да чуя истината!

- Къде е Еетир? - попита Уилсън и се огледа за кучето.

Хелена затвори очи и се овладя да не избухне отново.

- Затворих я в другата стая - каза тя, внезапно изгубила желание да се разправя с него. - Едва не нападна едно момче от прислугата. Джордж беше прав - тя не си пада много по бели.

- Виж... - Чувството за вина загриза Уилсън. - Благодаря ти, че ме спаси - каза той искрено. - Наистина. Щях сериозно да загазя, ако не беше ти. Начинът, по който се справи с онези войници, беше изумителен.

Внезапно на лицето на Хелена се изписа болка.

- Така се справяме с грешките си - каза тя. - Развиваме се.

Уилсън се обърка.

- Какво искаш да кажеш?

Хелена се извърна.

- Нищо. - Заби поглед в пода. - Но ще ти кажа следното. Ако тогава знаех онова, което знам сега, нещата щяха да са различни.

- Какво щеше да е различно?

- Майка ми... щеше да е жива, ако не бях аз. - Погледна го в очите. Лицето ѝ беше безизразно, като изсечено от гранит, прекрасно в тъгата ѝ.

Уилсън реши да не задава повече въпроси. По-добре беше тя сама да реши дали ѝ се говори.

Хелена не разбираше защо се е разкрила така пред него. Единственият човек, пред когото бе говорила за майка си, беше д-р Бенетсуд. И то най-вече защото трябваше да го прави.

В този момент Уилсън осъзна, че не носи слънчевите си очила. За миг го обзе паника.

- Къде са ми очилата? - каза той и започна да рови в завивките. - Трябват ми.

- Защо винаги сменяш темата? - Хелена стовари юмрук върху леглото. - Аз бях честна с теб!

Уилсън сграбчи китката ѝ и я стисна.

- Не разбираш. Важно е.

- Ти си много, много сбъркан! - Хелена се освободи от хватката му, излезе и след секунди се върна с очилата му. Уилсън посегна да ги вземе, но тя се дръпна назад. - Не толкова бързо! Кажи ми защо трябва да ги носиш непрекъснато? Не е по лекарско предписание... и изобщо нямаш вид на човек, който се увлича по мода. - Доближи очилата към него, сякаш го дразнеше. - Ако случайно не си забелязал, навън е тъмно.

- Дай ми ги!

- Не! Кажи ми за какво са ти.

- Защо не опиташ отново да ме заплашиш с пищова си?

- Може и да го направя! - Хелена хвърли очилата на леглото и излезе ядосана от стаята.

Уилсън си ги сложи с огромно облекчение и се просна на леглото. От съседната стая се чуваше бръмчене на сешоар. Изведнъж се засрами от начина, по който бе реагирал. Сешоарът най-сетне спря и Хелена влезе пак. Косата ѝ бе като блестящо злато.

Уилсън заговори още преди тя да успее да отвори уста.

- Ако ти разкажа всичко, няма да ми повярваш.

- След като те видях какво правиш, ще повярвам на всичко - каза тя сериозно и застана до леглото с ръце на кръста.

Уилсън прочисти гърлото си.

- Трябва да нося слънчевите очила, защото съм уязвим, ако хората ме погледнат в очите. - Говореше съвсем прозаично. - Имам слабост, която подбужда другите да ме нападнат. Знам, че е трудно за вярване. - Потърка натъртеното си и насинено лице. - Защо според теб ядох пердах толкова много пъти през последните два дни?

- Сещам се за доста причини.

- Много смешно. - Уилсън се усмихна насила и продължи още по-сериозно: - Онези мъже в Чичен Ица ме нападнаха, защото ме погледнаха в очите.

На Хелена изведнъж ѝ призля, като си спомни ужасния побой, който беше понесъл. Никога не беше виждала подобно нещо.

- Как е възможно? - попита тя. - Нарочно се правиш на идиот, за да ме объркаш.

Уилсън я погледна в очите.

- Хората ме нападат. Това е.

- Тогава защо си свали очилата?

- Нямах избор - честно отвърна той. - Бяха се нахвърлили върху теб.

- Но... ако това е вярно, защо аз не те нападнах?

- Не знам.

- Няма никаква логика.

- Съгласен съм с теб.

- Защо ти се случва това? И защо точно сега?

Уилсън пое дълбоко дъх.

- Това, което ще ти кажа, е истината... - Той повдигна очилата си. - Аз съм част от експеримент, който се обърка.

Замълча, за да намери подходящите думи.

- Какъв експеримент? - подкани го Хелена.

- Пътуване във времето.

Тя се изсмя.

- Вярно е. - Беше очаквал, че тя няма да му повярва. - Когато ме пратиха назад във времето, малка част от мен се изгуби. Затова съм уязвим. Прехвърлянето ме лиши от един елемент и очите ми имат слабост. Когато поглеждат право в тях, хората изпитват непреодолимо желание да ме нападнат. Нарича се „тракеноидна реакция“. Генетично хората са програмирани да унищожават слабостта. Онези в Чичен Ица не бяха изключение.

- Тогава защо аз не те нападнах?

- Не знам. - Уилсън сви рамене. - Не зная достатъчно за реакцията.

Хелена замълча за момент, за да осмисли казаното. Да, това определено бе най-нелепото обяснение, което бе чувала. И въпреки това му вярваше.

- Казвам ти истината, Хелена. И знаеш ли какво? Дори не ми пука дали ми вярваш. - Уилсън отново се зае с храната.

Зашеметена, Хелена седна на леглото до него.

- Никой с целия си ум не би могъл да измисли подобна история. - Минаха няколко секунди. - Вярвам ти - искрено каза тя и го погледна. - Уилсън, съжалявам за начина, по който се държах. Просто ставам нервна, когато не зная какво става.

- Няма прости неща - рече той.

- Командир Висблат как се вписва във всичко това?

- Не знам.

- Значи не спиш с жена му? - попита тя за всеки случай.

Уилсън се изкиска.

- Не. Не спя.

- Е, поне това е добра новина.

Честно казано, Уилсън вече се чудеше дали е постъпил правилно, като ѝ бе казал истината.

- Едно е сигурно - решително заяви той. - Вече ти казах повече, отколкото би трябвало. Ти твърдеше, че искаш да знаеш какво става. Е, вече знаеш. И ако имаш късмет, скоро няма да ме има и ще можеш да се върнеш към нормалния си живот.

- Мога да ти помогна - предложи тя.

- Вече ти се натрапих предостатъчно.

- Ти се нуждаеш от помощта ми - твърдо заяви тя. - Не случайно между нас има връзка. Замислял ли си се за това?

Уилсън не го искаше - беше прекалено. Стана предпазливо от леглото и тръгна към дрехите си, спретнато сгънати на един стол. Кракът го заболя ужасно.

- Във всичко това са замесени сили, които не мога да контролирам. - Облече риза с надпис „Хотел Американа“ на джоба на гърдите. - Трябва да тръгвам.

Внезапно видя проблясване на фенерче отвън, изключи нощната лампа и стаята потъна в мрак.

- Имаме си компания! - каза той разтревожено, клекна и се взря през прозореца.

Хелена дойде при него и се вгледа в мрака, но не видя нищо.

- Активирай Опосум - прошепна Уилсън.

Светът се преобрази в степени на сивото и всички тайни, спотайващи се в тъмното, станаха явни. Няколко мъже - петима - се приближаваха бързо през безупречно поддържаната морава.

- Въоръжени са! - каза Уилсън. - Да се махаме оттук!

Хелена присви очи в сумрака. - Нищо не виждам.

- Петима са и идват насам. Просто ми повярвай...

Хелена набързо навлече панталоните си под халата и затъкна пистолета в колана си.

Уилсън тихо отвори стъклената врата към вътрешния двор и прошепна:

- Насам! - Мъжете вече се приближаваха до предната врата. - Бързо!

Внезапно отвън се чу приглушен глас:

- Хелена! Отвори!

Тя се обърна.

- Татко?!

- Отвори веднага!

Хелена се обърна към Уилсън.

- Всичко е наред. Това е баща ми.

Вратата отлетя с трясък и някой светна лампата в антрето. Ярката светлина заслепи Уилсън. Въоръжените мъже нахълтаха във вилата.

- Чакай, татко! - извика Хелена. - Чакай!

В съседната стая Естир се разлая яростно.

Хелена веднага позна първия мъж, който влезе тичешком през вратата. Познаваше до болка тази гъста черна коса, късо подстриганата тъмна брада и пронизителните тъмни очи. Йенсен Хемингуей!

- Спрете! - изкрещя тя. - Спрете!!!

- Имаш много да обясняваш - изръмжа Лорънс. Дъщеря му беше почти гола, халатът едва я прикриваше. Лорънс зърна и някакъв мъж - непознат мъж - във вътрешния двор.

- Ето там... хванете го! - извика той. - Бързо! Хванете го!

Хелена се опита да им препречи пътя, но Йенсен бе прекалено бърз и успя да я сграбчи през кръста и да я дръпне настрани.

- Той е приятел! - извика Хелена.

Тримата бодигардове профучаха покрай нея и Хелена осъзна, че Уилсън е загазил. Щяха да го хванат и да му махнат очилата.

- Бягай! - изкрещя тя.

Полуослепеният от светлината Уилсън я чу и се запрепъва по тревата около плувния басейн.

Йенсен я държеше здраво.

- Пусни ме - изсъска Хелена. - Пусни ме или ще кажа всичко на баща ми!

Йенсен моментално я пусна. Хелена се дръпна, извади пистолета и го насочи към отворената врата и нощното небе. Гърмежът бе толкова силен, че имаше чувството, че тъпанчетата й ще се пукнат.

- Спрете, казах! - изкрещя Хелена.

Бодигардовете замръзнаха. Уилсън изчезна в мрака.

Естир се разлая още по-яростно.

Лорънс сложи ръка на рамото на дъщеря си.

- Какво правиш? - Взе пистолета от ръката ѝ и загърна халата ѝ. - Връщаш се с мен в Хюстън, госпожице. Без никакви възражения! - Обърна се към хората си. - Е... хванете го!

Хелена изгледа гневно баща си.

- Той не е направил нищо лошо...

- Полицията го издирва!

- Той е невинен!

- Ти отвлече самолет, Хелена! Здравата си загазила.

- Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш...

- Хелена, седни! - каза баща ѝ. - Успокой се.

- Как ли пък не! - Тя ядосано влезе в спалнята и затръшна вратата. Трябваше ѝ време, за да осмисли нещата.

Лорънс се обърна към Йенсен и нареди:

- Пази я. Да не излиза никъде!

Уилсън изкуцука по пясъка и нагази в топлите води на Мексиканския залив. Бедрото го заболя още повече, солената вода сякаш хапеше раната му. На един от кейовете беше завързана лъскава платноходка. Тя изглеждаше най-добрата му възможност за бягство, стига да успееше да доплува до нея.

Зад него лъчът на фенера се плъзна по пясъка. Уилсън нямаше друг избор освен да се гмурне под вълните.

Как беше възможно Уилсън да е пътешественик във времето?

Хелена се погледна в огледалото. Как беше възможно това? Вгледа се в лицето си и реши, че не прилича на нищо. Толкова много събития за толкова кратко време... а сега Уилсън беше изчезнал. Беше изчезнал! Само при мисълта за това сърцето ѝ се свиваше. Беше се привързала към него и силата на емоциите ѝ я изненада. А ето че сега той просто бе изчезнал от живота ѝ. Направо не можеше да проумее защо се чувства така самотна.

Баща ѝ беше дошъл в опит да постъпи правилно, естествено - и всичко се беше обърнало с главата надолу. В един момент тя тъкмо беше на прага да разбере себе си, а в следващия баща ѝ беше нахълтал и бе съсипал всичко. А и Йенсен... Хелена знаеше, че е бесен заради хотела, който беше избрала.

Йенсен Хемингуей беше най-довереният бодигард на Лорънс. Вината, че се беше забъркала с него, си беше изцяло нейна. Трябваше да е по-разумна. Бяха любовници обаче повече от две години, а баща ѝ дори не подозираше. Хулия знаеше истината, но се бе заклела да пази тайна. Йенсен и Хелена бяха обсъждали обстойно положението - един дявол знае как щеше да реагира Лорънс, ако научеше за връзката им. Това я беше забавлявало, но сега ѝ се струваше усложнение, без което определено можеше да мине. Нещо в нея бе продължило напред, беше съзряло.

Олюля се и се вкопчи в мраморния умивалник - познатата червена мъгла я обгърна. Пак имаше видения. Уилсън беше в беда!

Мракът беше изчезнал. Как бе възможно това?

Уилсън плуваше към някаква яхта. И се давеше! Не! Успя да стигне до яктата и с последни сили се изкатери на задната палуба. Яхтата се казваше „Номер двайсет и осем“. Високата мачта се извисяваше над него, на върха ѝ светеше червена светлина. Уилсън погледна към брега...

И видението изчезна.

Хелена се опита да го върне, но безуспешно.

Хелена изтича навън, но Йенсен ѝ препречи пътя.

- Разкарай се! - каза тя и се опита да го изблъска.

- Не биваше да ме заплашваш - прошепна ѝ той. Явно беше ядосан. - Ами ако Лорънс те беше чул?

- Махни се, Йенсен!

- Какъв ти е проблемът? — Той сграбчи ръцете ѝ.

- Ти си ми проблемът. Разкарай се!

- Защо не ми се обади?

- Казах ти. Между нас е свършено.

Отскубна се от хватката му и тръгна към двора. Баща ѝ беше навън и говореше по мобилния си телефон. Щом я видя, прекъсна разговора, бръкна в джоба си и извади малко оранжево шишенце успокоителни.

- За теб са.

- Няма да ги пия - сопна се тя.

- Трябва. Ще ти помогнат.

Стомахът ѝ беше свит на топка.

- Хапчетата не помагат.

Лорънс впери поглед в нея.

- Доктор Бенетсуд каза, че това лекарство...

Тя го прекъсна:

- Изобщо нямаш представа какво става!

Гледаха се напрегнато.

- Вече нямам нужда от хапчета - уверено заяви тя. - Виденията спряха.

Той я гледаше и мълчеше.

- Дай ми малко време - каза Хелена. - И ще видиш, че знам какво правя.

Лорънс неохотно прибра хапчетата в джоба си.

- Дойдох просто защото се тревожа.

Хелена гледаше към светлините в залива.

- Казах ти да не идваш.

Лорънс се намръщи.

- Хелена, днес сутринта си отвлякла пътнически самолет! Мъжът, с когото си била... ами, убил е полицай. И е сериен убиец!

Хелена си спомни виденията си и поклати глава.

- Не е убил никого.

- Така ли? Къде е самолетът?

Тя го погледна в очите.

- Направихме аварийно кацане в Чичен Ица.

- Аварийно ли?

- Да. Чу ме.

Лорънс я зяпна.

- Как така?

- Ами така. Самолетът остана без гориво и се разбихме.

- Ти... - Лорънс успя да млъкне навреме. - Знаеш ли колко ще ми струва това?

Атмосферата се изпълни с напрежение.

- Много съм разочарован, Хелена. Очаквах повече от теб.

Отговорът ѝ бе повече пресметнат, отколкото искрен.

- Съжалявам, татко. Нямаше време. Полицията беше по петите ни. Наистина не можех да направя нищо.

- Какво имаш предвид с това „по петите ни“?

Тя посочи към мрака.

- Мен и него.

Лорънс стисна ръката ѝ над лакътя.

- Да не си казала това отново! Чу ли ме? Ще те изкарат съучастничка! Господи, Хелена!

Тя издърпа ръката си.

- Добре. Разбрах те.

Лорънс набра някакъв номер по телефона си, без да спира да говори:

- Изобщо не е добре, Хелена. Но ти си добре, а това е най-важното. - Замисли се за момент. - Познавам Хенсън Манинг, собственика на „Тексас Еър“. Това наистина ще ми струва адски много!

Лорънс се отдалечи на няколко крачки - беше се свързал със Стела да я пита за прекия номер на Манинг.

Йенсен веднага дойде и попита тихо:

- Онзи направи ли ти нещо?

- Не - отсече Хелена.

- А каква е тази синина на лицето ти?

- Казах ти, нищо не ми е направил. - Тя продължи да гледа към водата.

- Ти си почти гола!

Хелена се обърна.

- Работата ти е да охраняваш баща ми. Аз вече не съм твой проблем.

- Не мога да повярвам, че си дошла тук... в този хотел. Това е нашият хотел.

- Господи, Йенсен! Откога си станал толкова сантиментален?

Лорънс приключи телефонния разговор и дойде при тях.

- Какво си шепнете двамата?

Без да обръща внимание на въпроса му, Хелена се обърна към водата. Лорънс проследи погледа ѝ и също се загледа към яхтклуба. Естир лаеше отвътре и драскаше по вратата.

- Кучето вътре чие е? - попита Лорънс.

- Ще го взема в Хюстън - отвърна Хелена.

- Кучето негово ли е? - попита Йенсен.

- На един човек от Бордърсвил. Джордж Уошингтън.

- И как се е озовало с теб? - попита Лорънс.

Един от бодигардовете дотича и докладва:

- Претърсихме навсякъде. Изчезнал е.

Йенсен погледна разтревожено към мрака.

- Съберете се всички. Искам да установите периметър около къщата. Стивънс да поеме главния вход. Вие двамата отзад. Не пускайте никой да припари тук, ясно ли е? - После се обърна към Лорънс. - Препоръчвам да се махаме веднага.

- Не. Ще изчакаме до сутринта - твърдо отвърна Лорънс. - Трябва първо да уредим нещата с полицията. Ще пренощуваме тук. - Обърна се към дъщеря си. - Хелена, трябва да отговориш на въпросите ми... на всичките ми въпроси.

- Ще говоря с управителя на хотела за допълнителна охрана - каза Йенсен. - Онзи побъркан все още се спотайва някъде наоколо. - Погледна многозначително Хелена. - Кой знае какво може да направи.

Хелена обаче вече знаеше отговора.

В далечината една червена светлина се раздвижи равномерно във водата.

Платната затрептяха, после тихо изплющяха и се напълниха с въздух. Яхтата се понесе към открито море. Уилсън най-сетне успя да си поеме дъх и загледа как искрящите светлини на хотел „Американа“ се плъзгат в мрака.

Едва сега забеляза името на платноходката - „Номер двайсет и осем“. Определено беше избрал правилния начин за бягство. Книгата на Исая беше двайсет и осмата в Стария завет. Още един пътепоказател.

Гласът на Бартън отекна в ума му: „Няма такива неща като съвпадения...“