Честотата на Шуман

41.

Калифорния, Америка

Сграда „Меркурий“,

субниво А5 - лаборатория

23 май 2081

11:44

Опитно прехвърляне

Без да си дава сметка, че е минала точно една година, откакто бе хвърлил ези-тура с професор Оутър, Уилсън вървеше след друг учен, Бартън Ингърсън, по чисто белия коридор към лабораторията. Бе изпълнен с неувереност.

Вратата се отвори и той влезе. Погледът му незабавно се насочи към сферата на имплодера, която сияеше застрашително под редицата прожектори. Заоблената прозрачна врата в долната ѝ част беше отворена. Докато приближаваха, той долови тихото бръмчене на кристала.

Бартън спря няколко крачки преди да стигнат.

- Искам да използвам тази възможност и да ви кажа, че свършихте страхотна работа. Уверен съм, че разполагате с цялата необходима информация за изпълняването на мисия Исая.

- Трябваше ли да го казвате точно тук? - попита Уилсън.

- В лабораторията няма системи за подслушване - отвърна Бартън. - Това е конфиденциално работно пространство. Тук можете да говорите каквото си искате. - Той намигна - нещо крайно нехарактерно за него. - Само внимавайте да не разчетат устните ви.

Уилсън виждаше как Меркуриевият екип от другата страна на стъклената стена проверява системите на транспортната капсула. Карин вдигна очи от холографския си компютър и погледите им се срещнаха за момент, след което тя бързо се извърна. Уилсън се обърна и отново се загледа в сферата на имплодера. Някак още не можеше да събере кураж за експеримента - трябваше да намери някакъв начин да забави прехвърлянето.

- Любопитно ми е, Бартън - каза той. - Какво има между вас и Карин?

- Какво искате да кажете?

- Сам казахте, че трябва да сме откровени един с друг.

- Какво намеквате? - попита Бартън. Темата го беше накарала да заеме защитна позиция.

- Знам какво видях.

- Връзката ни е чисто професионална. Уверявам ви.

- Между вас двамата има нещо - каза Уилсън. - И преди да вляза в сферата на имплодера, настоявам да знам какво става?

- За какво говорите?

- Стига! Каните се да изпарите молекулите ми, за бога! Казахте, че трябва да сме честни един с друг. За всичко. Аз изпълних моята част. Очаквам същото и от вас.

- Темата няма отношение към работата ви.

- Не и за мен.

Бартън пристъпи към него.

- Защо си мислите, че има нещо?

- Знам, че има! - уверено рече Уилсън.

- Ох, Господи - въздъхна Бартън.

- Очевидно е, Бартън. - Уилсън се загледа в лицето на Карин зад стъклото. - И не ви обвинявам. Пък и е добре да знам, че не сте толкова съвършен. Това ми дава някаква надежда за бъдещето.

- Мислите ли, че някой друг е забелязал? - тихо попита Бартън.

Уилсън гледаше Меркуриевия екип зад бронираното стъкло.

- Онези хора са невероятно умни, но за ваш късмет не изглеждат особено схватливи, когато става въпрос за взаимоотношения между хора.

Бартън се потърка по брадичката, после, сякаш това обясняваше нещата, каза:

- КИ срещу КЕ. Представихте се невероятно добре на теста за определяне на коефициента на емоционалност, Уилсън. Не би трябвало да се изненадвам на въз- приемчивостта ви.

- Е,и откога е така?

- Сега наистина не е времето да го обсъждаме. Не забравяйте какво трябва да направите. Съсредоточете се.

- Бартън, мой човек. Точно сега всичко, което може да ме спре да вляза в това чудо, ми изглежда чудесна тема. С най-голямо удоволствие бих говорил по нея часове наред.

Бартън погледна часовника на стената.

- Уилсън, съжалявам. Време е да изляза.

Изведнъж дори такова просто нещо като дишането се оказа изключително трудно. Уилсън се загледа с трепет към сферата на имплодера, която тихо бръмчеше.

- Направете ми една услуга - каза той. - Кажете ми отново, че всичко ще бъде наред.

Лидерът на Меркуриевия екип, един от най-умните хора на света, погледна транспортната капсула с искрена любов.

- Зная какво правя.

Уилсън насочи вниманието си към мощните лазери на колайдера около сферата.

- Същото е казал и генерал Къстър при Литъл Биг Хорн.

- Всичко ще бъде наред.

- Надявам се да сте прав, Бартън. Защото ако нещата се оплескат, едва ли ще имам възможност да ви кажа колко съм разочарован. Сигурен ли сте, че наистина сте направили всичко? Хич не ми се иска вие или приятелката ви да забравите нещо елементарно и да запратите половината ми молекули в Пакистан или нещо подобно.

- Бъдете позитивен, Уилсън. Съсредоточете се върху онова, което трябва да постигнете. Аз ще се погрижа да ви пратя там. Можете да сте сигурен.

„Можете да сте сигурен“. Уилсън си спомни, че Бартън бе казал същото и на Г. М. онзи ден в заседателната зала. При това го лъжеше!

- Сложихте ли си контактните лещи? - попита Бартън.

- За четвърти път - да - озъби се Уилсън.

- Без тях сте уязвим. - Бартън отново се разсея от обратното броене на стената. - Трябва вече да влизате, Уилсън. Време е да посрещнете съдбата си.

Съдба. Думата отекна в главата на Уилсън. Представи си как Бартън казва „Съдбата на Уилсън е да умре в тази сфера“. Изведнъж му се прииска да поговори още. За каквото и да било.

- Не ви ли е поне малко чудно за резултатите от електроенцефалограмата? Така и не ме попитахте защо са онези странни отклонения.

- Това само би ме обезпокоило - отвърна Бартън.

За първи път Уилсън се разтревожи, че омега-програмирането му може по някакъв начин да повлияе зле на процеса на прехвърляне. Изненада се, че не е помислял досега за това.

- Както и да е - уверено рече Бартън. - Сигурен съм, че вие сте Надзирателя. Освен че имате подходящата генетична структура за прехвърлянето, вие разполагате и с всички атрибути, необходими за успеха ви. Някои от които са по-необичайни от други. В заседателната зала, когато казах на Г. М., че така и така бих избрал вас, не излъгах. Вие щяхте да сте моят избор независимо от обстоятелствата. Така че ви предлагам сделка. Когато се върнете, можете дами кажете за резултатите от електроенцефалограмата и за способностите, които явно имате. Ще го очаквам с нетърпение. Но сега е време да вървите. - И посочи сферата.

- И... когато се върна - каза Уилсън, - искам вие да ми разкажете за вас с Карин. С всички пикантни подробности. Става ли?

Бартън се усмихна.

- Договорихме се. - Замълча и пак се потърка по брадичката. - Между другото... не използвайте церебрални команди, докато се прехвърляте. Може да възникне проблем.

На Уилсън ужасно му призля.

- Трябваше да го обсъдим по-рано! - трескаво рече той. - Знаех си, че може да се окаже проблем. Трябва да отложим експеримента! Да забавим нещата за ден-два. Да, точно това трябва да направим...

Бартън постави ръка на рамото му и прекъсна дрънканиците му насред изречението.

- Всичко ще бъде наред, Уилсън! - твърдо рече той. - И не забравяйте - не позволявайте на никого да ви попречи да завършите мисията си, каквото и да става. Останете съсредоточен. - Спокойният поглед на Бартън му подейства окуражаващо. - Внимавайте къде стъпвате, като влизате. - Посочи под сферата. - Малко е трудно.

Уилсън се загледа в пода, после каза честно:

- Знаете ли, смешно е. Имаме си машина на времето, а нямаме време. Виждате ли иронията?

- Казах ви същото при първата ни среща.

- Знам.

Бартън се опита да се усмихне, но мускулите на лицето му не се подчиняваха. Той махна ръката си от рамото на Уилсън и го погледна, сякаш гледаше отдавна изгубения си син.

- Знаете ли... завиждам ви. Предстои ви невероятно приключение.

- Само гледайте вие с приятелката ви да не оплескате нещата - отвърна Уилсън. После пристъпи напред и прегърна сърдечно Бартън.

- Не се безпокойте - каза Бартън, докато го притискаше към себе си. - Всичко ще бъде наред.

Уилсън знаеше, че думите му целят да го ободрят, но ефектът не бе такъв. Част от него не искаше да заминава. Секундите се изнизваха. Накрая той пое дълбоко дъх и отстъпи назад. „Спри да мислиш. Просто влез вътре“ - каза си. С ускорено дишане се провря между титановите пръстени, влезе през тесния люк и се качи в блестящата топлина на сферата на имплодера.

Бартън затвори вратата и вдигна палци към него. Външно изглеждаше спокоен, но в действителност сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

Обратното броене на стената продължаваше:

5 минути и 17 секунди

След по-малко от шест минути Бартън щеше да постигне всичко, за което се бе трудил над две години. Изпълваше го облекчение, примесено с трепетно очакване. Скоро щеше да е изиграл своята роля в невероятната мисия, доминирала всеки аспект от живота му в последно време.

Уилсън стоеше сам в сферата на имплодера. Идеше му да се разсмее. „Какво правя тук, по дяволите?“ - запита се той. Все едно се беше озовал в някакъв гигантски аквариум. Нагласи едната си контактна леща. Трудно му беше да повярва, че от носенето им може да зависи дали ще остане жив. Усмихна се - след малко с негово съгласие лазери щяха да разградят молекулите и атомите на тялото му. Беше почти смешно. Почти.

Бартън влезе енергично в командния център и попита:

- Всички станции ли са готови?

Дванайсетте члена на Меркуриевия екип трескаво проверяваха системите. Накрая всички обърнаха погледи към лидера си.

- Тук всичко изглежда добре - каза Дейвин.

Бартън отиде при главната конзола и застана до Карин.

- Прегръдка? - прошепна тя. - Доста нетипично за теб.

- Уилсън беше нервен - отвърна Бартън. - Мисли, че може да прецакаме нещата.

- Аз нямаше да съм нервна, ако бях на негово място. Всичко е нормално - добави тя по-високо и погледна холографското изображение пред себе си. - С този експеримент творим историята.

„Нямаш си представа колко си права“ - помисли си Бартън.

Температурата в действителност беше със 17,5 градуса по-висока, отколкото показваха уредите. Бартън беше препрограмирал сензорите - решението на проблема се беше оказало зашеметяващо просто. Пръстът му увисна над червения превключвател. Температурата беше идеална и най-сетне бе време да започнат. Той хвърли още веднъж поглед към Дейвин и попита:

- Готови ли сме за опитното прехвърляне?

- Всички системи са в готовност - отвърна Дейвин.

- Потвърждавам - обади се Андре. - Всички системи са в готовност.

Един по един останалите учени в командния център дадоха потвържденията си. Бартън се загледа към Уилсън през стъклената стена. „Това е, приятелю - помисли си. - Вече няма връщане“. Изведнъж го осени откровение. „Гледам Надзирателя“ - осъзна той. У Бартън нямаше и капка съмнение, че Уилсън е човекът, за когото говореха свитъците от Мъртво море.

Натисна бутона. Чу се изщракване и процесът по прехвърлянето започна.

Сърцето на Уилсън се сви. Бартън го гледаше със странна физиономия зад относителната безопасност на дебелото бронирано стъкло. „Прав си, Бартън - помисли си той. - Аз съм пълен идиот“.

Със силен металически звън бляскавите обръчи около сферата започнаха да се въртят. Осветлението в лабораторията примигна. Уилсън се взираше в лицата на учените зад стъклото, местеше поглед от един член на екипа към друг. „Обзалагам се, че всички ме мислят за идиот“.

- Късно ли е да променя решението си? - извика той.

Един-единствен лъч златна светлина внезапно блесна в мрака и Уилсън присви очи. Първият енергиен залп беше изстрелян към него. „Мисли си за Рембранд - каза си той. - За спящото бебе и ангелите“.

- Две минути до старта - заяви Андре.

Усмивка заигра на устните на Бартън, докато се възхищаваше на конструкцията на машината на времето. Беше успял. Погледна показанията на главната конзола - всичко работеше идеално. „Просто се наслаждавай на процеса - каза си той. - Направи всичко по силите си“.

Аварийната врата на командния център внезапно се отвори и на прага се появи Джаспър Тредуел и закрачи решително към главната конзола, вдигнал ръце във въздуха.

- Спрете опита! - извика той.

- Разкарайте го оттук! — извика Бартън и посочи вратата.

- Казах да спрете опита! - повтори Джаспър. Дейвин се опита да му препречи пътя, но физически не можеше да се сравнява с него и бе отблъснат с лекота.

- Всички да продължат работата си! - твърдо нареди Бартън и се обърна към Джаспър. - Моля те, махни се! Ти нямаш власт тук!

Внезапно на прага се появи и Г. М.

- Аз обаче имам - каза старецът. - Прекратете опита.

Сърцето на Бартън почти спря.

- Деветдесет секунди до старта - каза Андре.

Уилсън гледаше настъпилата суматоха в командния център. „Какво правят Тредуел тук?“

Чуваше се постоянно бръмчене: огромни количества електричество минаваха от електромагнитите към сферата на имплодера. Нов залп улучи тялото на Уилсън - той усети как го пронизват безброй иглички, когато лазерите на колайдера стреляха последователно от различни посоки.

Бартън бе казал, че прехвърлянето няма да боли... но Уилсън изведнъж си помисли, че ученият просто няма как да го знае. Удари го още една енергийна вълна. Този път усещането бе още по-силно.

- Спрете опита! - извика Уилсън.

Бартън използва цялата си сила да изблъска Джаспър от главната конзола и извика умолително:

- Не можете да го направите!

- Ти направи огромна грешка - презрително рече Г. М. - Трябваше да ни кажеш истината.

- Казах ви истината! - отвърна Бартън.

Старецът посочи с бастуна си.

- Спрете опита! Това е заповед!

Бартън хвърли поглед към дисплея и осъзна, че нещата са стигнали до критичната точка.

- Ако спрем сега, Уилсън ще умре! - извика той. - Колайдерите вече са започнали да го разграждат! Всички да продължат работата си!

Пръстените около транспортната капсула се въртяха все по-яростно и скоро се превърнаха в сребриста мъгла. Енергията продължаваше да бомбардира Уилсън на вълни и кожата му гореше. Лазерите стреляха все по- бързо и по-бързо. „Спрете опита!“ - мислеше си той, но мускулите му не помръдваха и от устата му не излизаше нищо. Беше като замръзнал в лед.

Стените на капсулата започнаха да трептят.

Времето сякаш забави хода си.

Дишането на Уилсън спря и всичко изчезна.

- Петдесет секунди до старта - спокойно каза Андре.

Енергийните криви се покачваха. Всичко в командния център започна да се тресе, сякаш ставаше земетресение. Чаши с вода и кафе изпопадаха на пода и се пръснаха на парчета.

- Започнете ЕМ процедурата - извика Дейвин.

Време беше да отворят електромагнитното поле.

Карин посегна към зеления ЕМ бутон, но Джаспър ѝ махна да се дръпне.

- Махай се оттам!

- Натисни го, Карин! - извика Бартън.

- Ти ме излъга! - обвинително каза Г. М.

Бартън посочи ромбоидната рамка в лабораторията.

- Карин, веднага отвори магнитното поле. Натисни бутона! Иначе Уилсън ще умре!

На прага се появиха двама служители от охраната.

Г. М. посочи Бартън и нареди:

- Дръжте го по-далеч от онази конзола.

- Не съм те лъгал, Г. М. - каза Бартън и сам се дръпна назад. - Беше информация, която не бе необходимо да знаеш.

- Трийсет секунди - обади се Андре.

- Знаем за мисия Исая - каза Джаспър. - Знаем какво се опитваш да направиш.

- Това е информация, която не бе необходимо да знаете - повтори Бартън. Охранителите го приближиха предпазливо и застанаха между него и главната конзола. - „Ентърпрайз Корпорейшън“ няма да пострада по никакъв начин. Дадох ти думата си.

- Трябваше да ми кажеш за мисията - каза Г. М. с видимо разочарование.

- Двайсет секунди.

Лазерите в лабораторията систематично преминаха на пълна мощност и тялото на Уилсън експлодира и се превърна в сребрист облак. При вида на внезапното унищожение всички в командния център ахнаха. „Дали не се провалихме?“ - питаха се учените. Дали това пред тях беше кварк-глуонна плазма, или нещо много по-зловещо?

Бартън се възползва от момента и се хвърли към ЕМ бутона. Почти успя, но охранителите скочиха и с лекота приковаха слабото му тяло на пода.

Г. М. наблюдаваше цялото недостойно боричкане.

- Съжалявам, Бартън. Не мога да ти позволя да продължиш с това. Залогът е прекалено голям.

- Натисни бутона, Карин - замоли се Бартън. - Уилсън ще умре!

- Десет секунди.

- Натисни го!

Показалецът на Карин увисна над зеления бутон.

- Натисни го! - извика Бартън.

Но тя не го направи.

За първи път от двайсет години Джаспър спринтира, скочи и изблъска Карин настрани.

Бартън беше прикован на пода от двамата охранители и изглеждаше сломен. На Г М. никак не му бе приятно да види главния си учен в подобно унизително положение. Въпреки това беше категоричен.

- Трябва да защитя „Ентърпрайз Корпорейшън“ - каза той. - Нямам избор.

Бартън не разбираше защо Карин не беше изпълнила заповедта му. Ако можеше да пробие дупка в нея с поглед, щеше да го направи. Но вместо това гледаше сферата на имплодера, за да види какво ще последва.

Андре продължаваше с обратното отброяване.

- Десет... девет... осем...

Поразени от случилото се през последните две минути, членовете на екипа стояха неподвижни зад работните си станции. Не знаеха какво да правят. Лазерите в лабораторията изведнъж угаснаха и сградата на „Ентърпрайз Корпорейшън“ престана да се тресе. Възцари се пълен покой.

Блестящата плазма в сферата на имплодера се разбиваше във вътрешните стени на кристала като океански вълни в скалист бряг. Всички осъзнаха, че стават свидетели на смъртта на Уилсън Даулинг. Всички изпитаха дълбоки угризения.

Дейвин си помисли дали да не се хвърли към ЕМ бутона, но Джаспър го пазеше, сякаш животът му зависеше от това никой да не го докосне.

- Той ще умре! - изскимтя Бартън.

Г. М. гледаше безжалостно светещия облак в транспортната капсула.

Гласът на Андре наруши тишината:

- Три... две... едно... старт.

Ромбоидната рамка в лабораторията започна слабо да свети. В следващия миг с ослепителен блясък съдържанието на сферата на имплодера се понесе из помещението. Вътрешността на ромба оживя от енергията и заблестя като живак.

Проводниковите банки минаха на пълна мощност.

Пет петавата. Десет петавата. Петнайсет петавата.

Времето се изкриви.

Туп.

Магнитното поле се отвори и кварк-глуонната плазма изчезна.

Цялата лаборатория потъна в мрак. Внезапно се задейства аварийното осветление. Титановите пръстени около транспортната капсула бавно забавиха въртенето си и накрая спряха.

Джаспър зяпна празната сфера.

- Какво стана? - Обърна се за отговор към Карин, но тя само сви рамене.

- Електромагнитното поле се отвори само - объркано каза Дейвин. Той също не разбираше.

- Да не искате да кажете, че прехвърлянето е извършено? - остро попита Джаспър.

Андре прегледа данните.

- Да... извършено е.

- Как е възможно? - извика Джаспър. - Никой не е натискал бутона. Как?

Г. М. се обърна към охранителите.

- Пуснете Бартън. Времето за паника изтече.

Лидерът на Меркуриевия екип се изправи и грижливо оправи престилката и прическата си.

Г. М. се усмихна лукаво.

- Много впечатляващо, Бартън. Погрижил си се за заобикаляне на ЕМ бутона, нали? Приготвил си се за неочакваното, както винаги.

- Благодаря, Г. М. - отвърна Бартън. - И постъпих правилно.

- Трябва да обсъдим ситуацията - сериозно каза Г. М. - И къде ни поставя тя.

- Да, Г. М.

- Сигурно си уморен - предположи старецът. - Почини и ще поговорим утре. Тогава ще ми обясниш всичко.

- Съжалявам, че ти спестих информацията - искрено рече Бартън. - Нямах избор.

Г. М. се обърна към внук си.

- Май бяхме надхитрени, Джаспър. Ето затова избрах Бартън за мой главен учен.