Честотата на Шуман

2.

Хюстън, Тексас

Жилищен блок „Мемориал“, етаж 16

25 ноември 2012

07:11

Мисия Исая - ден първи

Топла слънчева светлина струеше през високия еркер.

Хелена лежеше върху завивката, бархетната ѝ нощница се бе увила около краката ѝ от поредния неспокоен сън. Тя взе чашата вода от нощното шкафче, лапна едно червено хапче и го изпи. „Мразя хапчетата“ - помисли си. Чувстваше се замаяна от приспивателното - а тази таблетка трябваше да ѝ помогне да се събуди.

Прибра един кичур зад дясното си ухо и си спомни необичайните сънища, които бе сънувала. Взе възглавницата и я гушна като някаква любима кукла. Образите бяха толкова шантави и същевременно така реални...

Зазвъня телефон. Номерът на екрана ѝ беше добре познат и Хелена вдигна. Направи всичко възможно да звучи бодро.

- Добро утро, татко.

- Как си, скъпа?

- Добре съм. - Всъщност бе точно обратното. - Ти как си?

- Чудесно, чудесно. - Лорънс винаги отговаряше така.

- Всичко наред ли е? - попита тя.

- Да, да. Не мога да се оплача. Просто ти се обаждам да видя как си.

- Добре съм - отсечено повтори тя. Отчаяно ѝ се искаше да му каже на какъв огън се пече, но знаеше, че така само ще влоши нещата.

- Днес ще идваш ли в офиса? — попита той.

Хелена не беше ходила там повече от седмица.

- Да, ще мина — отвърна малко колебливо.

- Чудесно! - Баща ѝ беше приятно изненадан. - Ще можем да финализираме плановете за проекта Ресида Вилидж. Крайният срок е в петък. Наясно си с това, нали?

- Затова ли се обаждаш? Да ми кажеш да дойда на работа? Просто страхотно!

Гласът на Лорънс също стана по-твърд.

- Хелена... успокой се. - Последва дълга пауза. - Ще съм ти много благодарен, ако не реагираш така. Не ти се обаждам заради работата.

- Тогава защо?

Последва дълго мълчание. След това гласът на баща ѝ отново зазвуча меко, сякаш беше успял да се овладее.

- Ами... да попитам как върви терапията ти с доктор Бенетсуд. - Тонът му бе необичайно нерешителен.

Въпросът я подразни, но този път тя се сдържа.

- Чувствам се много по-добре - рече накрая. - Наистина.

Отговорът ѝ беше неубедителен и тя го знаеше.

- Кога е следващата ви среща?

- Мисля, че в петък.

- Спиш ли?

- Не много.

Отново настъпи дълго мълчание.

- Мислиш ли, че сеансите помагат?

- Какво е това, татко? Някакъв разпит ли?

- Защо си винаги така уклончива? - твърдо попита той.

- Никога досега не си се интересувал от терапията ми. - Хелена бързо премисли. - Не съм уклончива. - Да се ядосва на баща си не беше решение. - Виж, трябва да затварям. Ще се видим в офиса.

Затвори, без да изчака отговора му. Това беше най-лесният начин да се справи със ситуацията.

През следващите няколко минути преповтори разговора дума по дума. Беше се подразнила, че баща ѝ се обажда да говори за работа. И че когато тя, даде израз на раздразнението си, веднага започна да я пита за лечението ѝ. „Смята ме за глупачка - реши Хелена. - Няма представа какво ми е. Никой не иска да ми помогне“. Подсили мисълта: „Никой не може да ми помогне“.

Метна възглавницата настрани и скочи от леглото.

Чувстваше се самотна.

Гледката от шестнайсетия етаж беше великолепна - към зелената шир на Емералд Парк, осеяна тук-там с дървета и черните ленти на алеите за велосипедисти. Изгряващото слънце все още бе ниско и лъчите му хвърляха дълги сенки на запад. В далечината скупчените небостъргачи бележеха бизнес центъра на Хюстън.

Загледа се навън. Искаше отговор, това бе всичко. Отговор защо са тези упорито повтарящи се и необясними сънища.

Изобщо не подозираше, че причината за шантавите ѝ халюцинации се спасява тичешком само на няколко километра оттук. Уилсън Даулинг беше пропътувал през времето и се бе озовал в света на Хелена. И вследствие на това нещата щяха да станат още по-шантави.

Хелена Рейнсфорд Каприарти обърна гръб на прозореца и изкачи стъпалата до банята. Разкопча нощницата си и я остави да падне на пода. Погледна се в огледалото. Рейнсфорд бе моминското име на майка ѝ и Хелена го използваше с гордост всеки път, когато ѝ се удаваше възможност. Косата ѝ бе руса, много светла, до раменете, също както я носеше навремето майка ѝ; симетричната ѝ усмивка - в редките случаи, когато имаше повод за радост - разкриваше перфектни бели зъби. Хелена погледна критично голата си кожа в търсене на недостатъци. Нямаше. Годините плуване и тичане бяха изваяли до съвършенство 29-годишното ѝ тяло. Добрата ѝ форма обаче се дължеше колкото на упражненията, толкова и на гените - Хелена ядеше каквото си поиска, дори боклуците от веригите за бързо хранене. Обърна се да се огледа отзад и реши, че трябва да увеличи с няколко часа седмично тичането по пътеката.

Посегна към крана и водата бликна гореща от душа и изпълни стъклената кабина с пара още преди Хелена да е влязла вътре. Тя не обичаше да признава, че има проблеми - за нищо на света. Затова беше изнамерила начин на мислене, който ѝ допадаше. Не бяха проблеми - а въпроси. По същата причина гледаше на себе си като на решителна вместо инатлива. Със силна воля вместо раздразнителна. Колоритна вместо луда.

Горещите струи удряха раменете ѝ и отмиваха умората. Натрапчивите сънища не ѝ позволяваха да си почине. От седмици не беше спала повече от три часа без прекъсване. Усили още мъничко горещата вода и тя едва не попари кожата ѝ. Безсънието я правеше раздразнителна и това се отразяваше на всички около нея. Връзката ѝ с Йенсен се клатеше - и в резултат сексуалният ѝ живот почти беше изчезнал.

След няколко минути Хелена излезе от банята с черен бархетен халат и с прибрана назад коса. Д-р Бенетсуд беше на мнение, че халюцинациите ѝ са причинени от посттравматичен стрес. Когато поглеждаше ситуацията отстрани, Хелена разбираше, че за него това е логично заключение, но самата тя знаеше, че проблемът не е в това. Сигурна беше. Съзнателно беше избрала да изключи от съзнанието си инцидента с майка си. Контролираше собствения си живот (поне така смяташе) и посрещаше с негодувание всяко обратно твърдение.

На масичката до леглото имаше поднос с храна - мюсли, плодове и пълнозърнест хляб. Появяваше се там всяка сутрин малко след седем.

- Май полудявам - тихо прошепна Хелена.

- Не си луда - неочаквано се обади женски глас.

Хелена стреснато се обърна.

- Не иска стряска тебе, бамбина. - Испанският акцент на Хулия Хименес беше напевен, духът ѝ - жизнерадостен както винаги. - Но... ти липсва човек за разговор. Затова съм тук, да спася положението.

Хулия беше проста на вид жена, дребна и здрава. Наближаваше шейсетте, дългата ѝ черна коса беше прошарена тук-там и бе вързана на спретнат кок. Беше облечена в черна униформа на прислужница с бяла престилка.

Хулия работеше за семейство Каприарти вече повече от двайсет години. „Грижа се за теб, откакто беше бебе - непрекъснато повтаряше тя. - Имаше кръгли пухкави бузки“. Когато Хелена се изнесе от семейния дом, Лорънс реши Хулия да отиде с дъщеря му. Това бе преди повече от три години. Хулия нямаше деца и се държеше с Хелена, сякаш са роднини. Хелена изпитваше същото, но Хулия често ѝ играеше по нервите и понякога положението ставаше доста напрегнато. Но пък се познаваха твърде добре, за да спазват някакъв етикет. И както става при роднините, от време на време атмосферата се напичаше здравата.

- Защо все правиш така? - извика ѝ Хелена. Изнервяше се, когато Хулия се появяваше най-неочаквано. В следващия момент обаче се овладя. - Съжалявам... извинявай, че ти се развиках - каза и смутено долепи длани до бузите си.

- Не се извинява! - строго отвърна Хулия и поклати глава. - Не!

- Не исках да избухвам.

Хулия я придърпа към себе си.

- Вината не е твоя. Вината не е твоя.

Хелена се скова като пън. Не обичаше да я докосват. Както винаги, последва неловко мълчание. Накрая Хулия я пусна и посочи храната.

- Трябва яде, si?

Хелена оправи халата си.

- Днес отивам на работа.

- Отива на работа? - изненада се Хулия.

Хелена кимна.

- Да.

- Трябва да почива. Да спи. Погледай телевизия.

- Никакво спане. Днес отивам на работа.

Тръгна решително към гримьорната си. Опитваше се да се застави да мисли за проекта Ресида Вилидж. Баща ѝ бе прав - много беше изостанала. В това нямаше нищо лошо - Хелена обичаше да е под напрежение. Така се освобождаваше от проклятието да мисли прекалено много.

Загледа лицето си в огледалото. „Изглеждам уморена“.

- Но ще се оправя - прошепна си. - Гримът оправя всичко.

Съсредоточи се и погледна твърдо отражението си. „Мога да го направя“.

Взе дрехите си, слезе по стълбите и ги хвърли на леглото. Докато си закопчаваше блузата, погледна часовника. 07:27. Ако трафикът беше нормален, щеше да стигне до офиса в 08:15.

Изведнъж ѝ се зави свят.

Отначало беше като замайване, но после краката ѝ омекнаха и тя установи, че е паднала на колене и е опряла длани в пода. Обви я червена мъгла, след което се появи ярка халюцинация. Ужасно плашещо откровение. Тя се опита да пропъди образите, но колкото повече се съпротивляваше, толкова по-ясни ставаха те.

Във виденията си сред червената мъгла Хелена бягаше, опитваше се да се спаси. Обзета от паника, тя отвори очи да погледне спалнята. Трудно ѝ беше да фокусира зрението си. Картините в ума ѝ се наслагваха върху онова, което виждаше около себе си. „Как е възможно това?“

Някакъв полицай я преследваше! Хелена се спасяваше с бягство.

Как беше възможно това?

- Помощ! - изкрещя тя. Стисна главата си с ръце, за да изтрие преследващите я образи. - Помощ!

Хулия чу виковете ѝ и дотича.

Полицаят я настигаше, при това с изваден пистолет! Хелена се задъха.

- Виждам разни неща - изхленчи тя. - Хухи, виждам странни неща. Боже мой! - Във виденията си се прекатери през висока телена ограда и скочи тежко от другата страна.

Хулия я прегърна.

- Дишай, бамбина. Дишай. - Залюля разтрепераната Хелена като бебе. - Няма нищо, бамбина. Дишай. - Повтаряше го отново и отново с тих, успокояващ глас.

Думите отекваха в ушите на Хелена и тя малко се поотпусна.

Пресичаше оживена улица - не, магистрала. Колите летяха в двете посоки и минаваха на сантиметри от нея. Тя се препъна и падна! Извика от страх. Точно в този миг осъзна, че вижда образи през очите на някой друг. През очите на мъж - видя краката и обувките му. Той избърса лице; по ръката му имаше кръв.

Колите изведнъж полетяха към него.

Смъртта беше неминуема.

Внезапно, както беше дошла, червената мъгла изчезна, а с нея и виденията.

Хелена предпазливо отвори очи и прошепна:

- Той е мъртъв.

- Кой?

- Мъжът.

- Какъв мъж?

- Онзи, когото видях във видението си.

Хулия я сложи да легне и я зави, сякаш се опитваше да я защити с меките памучни чаршафи.

Гласът ѝ беше силен и уверен, прикриваше тревогата ѝ.

- Всичко е наред, бамбина. - Оправи завивките и ги подпъхна под нея. - Това е само глупав сън. Si. Вече няма да споменава за него.

Хелена се взираше в тавана. До този момент виденията я спохождаха единствено насън, а сега бяха нахлули в съзнанието ѝ, докато бе будна. Странно, но се чувстваше доста спокойна. Имаше нещо осезаемо в онова, което беше видяла. А щом бе осезаемо, значи можеше да се справи с него.

Хулия отвори едно оранжево шишенце и изсипа в шепата си две хапчета.

- Вземи. Помогне спи.

Хелена се извърна.

- Не, не искам хапчета.

Хулия обаче беше непреклонна.

- Si! Трябва.

- Не, Хухи, не искам!

Трябваше ѝ време да помисли. Беше познала мястото, където бе станала злополуката. Сигурна беше. Възможно ли бе всичко, което е видяла, да се е случило наистина? Нима имаше някаква телепатична връзка с онзи човек? Да не би да беше екстрасенска?

Хулия взе телефона.

- Тогава се обажда на доктор Бенетсуд!

Хелена се съсредоточи върху решителното ѝ изражение. Икономката ѝ изобщо не се шегуваше.

- Ще изпия хапчетата - каза Хелена, взе ги и ги лапна.

Хулия остави телефона.

- Няма обади, но трябва! Ти почива, si?

Хелена отпи глътка вода, за да преглътне хапчетата.

- Si.

- Добре.

Щом Хулия се извърна, Хелена изплю таблетките под възглавницата. „Никакви хапчета“. Точно сега искаше да мисли ясно. Във виденията ѝ имаше нещо, което трябваше да разбере. Просто го знаеше.

Щракна ключа и моторизираните завеси бавно се плъзнаха и закриха ярката слънчева светлина. С всяка секунда стаята ставаше все по-тъмна, докато не потъна в почти непрогледен мрак. Хулия придърпа стол до леглото в сумрака, седна и нежно погали Хелена по челото. Правеше го и навремето, когато Хелена беше малка.

А Хелена мислеше за магистралата от видението. Знаеше къде е станал инцидентът. Сигурна беше - недалеч от надлеза Уестхаймър. Пое дълбоко дъх и затвори очи. В много отношения се чувстваше спокойна за първи път от седмици.