Честотата на Шуман

44.

Равнината Солсбъри, Англия

А344, 3 км от Стоунхендж

21 декември 2012 - Точка Нула

15:49

Мисия Исая - ден двайсет и седми

21 декември, денят на зимното слънцестоене и най-късият в Северното полукълбо, приближаваше края си. Надничащото през тясна пролука в облаците слънце обагряше безкрайната равнина. Два фара се носеха устремно по шосето. Спуснаха се по един хълм надолу към мрака и се появиха отново в ръждивата светлина, понесли се през английската провинция.

Двигателят на поршето с вой намали обороти и колата спря пред висок заключен портал. Бронята леко побутна препятствието, автомобилът даде газ и вратите се отвориха. Със запалени фарове на фона на залязващото слънце поршето се понесе покрай модерния туристически център и излезе на обширния пуст паркинг.

В средата на равнината се издигаше легендарният комплекс Стоунхендж - структура, чието предназначение оставаше забулено в тайна от хиляди години. Групата от около седемдесет изправени камъка бе подредена в три концентрични кръга. Някои от мегалитите достигаха до осем метра височина и тегло петдесет тона. Приличаха на огромни сълзи от твърда скала, както ги беше описал Бартън. Най-големите се наричаха сарсени и някои от тях поддържаха напречни греди - правоъгълни блокове, поставени като мост върху изправените камъни. Само девет от оригиналните трийсет и четири греди оставаха по местата си.

Хелена спря на самия край на паркинга и фаровете осветиха древната структура. Нямаше други коли. Не се виждаха никакви хора. Тя изключи двигателя и купето потъна в тишина. Зловещото донякъде място на третия портал се виждаше през предното стъкло, само на стотина метра от тях.

- Името Стоунхендж идва от староанглийското Станхен Гнет - каза Уилсън, загледан към огромната структура. - Означава „висящи камъни“. Когато строежът е започнал, колелото още не е било изобретено. Изграждането на комплекса е продължило повече от хиляда и петстотин години.

Представи си как е изглеждало мястото преди пет хилядолетия. Тревистата равнина на Солсбъри сигурно бе изглеждала почти същата като днес. И тук, на това място, неолитните хора, облечени само в животински кожи, бяха започнали строежа на съоръжението. Задачата щяла да продължи стотици поколения и да се предава от човек на човек много преди появата на писменото слово.

- Кой е построил това? - попита Хелена. - Друидите ли?

- Не - отвърна Уилсън. - Мегалитите са били тук две хиляди години преди появата на келтеките друиди. Стоунхендж е бил построен от три различни племена. Първо били неолитните земеделци около три хиляди и сто години преди Христа. Те изкопали първите ровове и довлекли първите камъни. Някъде около двехилядната година преди Христа земеделците били сменени от носителите на културата Бийкър. Името им се дължи на наименованието на керамичните чаши, с които погребвали мъртвите си. И накрая народът на Уесекс завършил Стоунхендж около хиляда и шестстотната година преди Христа, в зенита на бронзовата епоха.

- Някои от тези камъни - продължи Уилсън - са домъкнати чак от възвишенията Пресели в Южен Уелс, на около двеста и петдесет километра оттук. Големите сарсенови камъни са от Марлборо Даунс, на трийсет километра на север. Домъкнали са ги по суша с помощта на шейни и трупи. Поставяли камъните върху шест или седем одялани дървета и ги търкаляли върху тях, а това е много трудоемък процес. Според изчисленията за докарването на един-единствен камък са били нужни усилията на шестстотин души, което е поразително.

Хелена се загледа през предното стъкло.

- Направо да не повярваш.

- На археолозите винаги им е било трудно да обяснят как строителите са поставили напречните камъни по местата им. Повдигането на тежащ петдесет тона блок на четири метра височина и поставянето му на точно определеното място е невероятно постижение, ако се използва само мускулна сила.

- Повечето от тях са изпопадали - каза Хелена. - Това проблем ли е?

- Навремето хоризонталните камъни са покривали целия външен кръг, известен като Сарсенов кръг. Има и още пет при Трилитона - така се нарича кръгът в средата.

- Какво е станало с тях?

- В един момент Стоунхендж станал жертва на чудовищен вандализъм от страна на онези, които са искали да унищожат силата му.

- А дали порталът все още работи?

- Доколкото разбрах, Стоунхендж е разположен върху естествена енергийна пукнатина, водеща до самия център на Земята. Самата структура е само активиращата точка. Би трябвало да работи.

Лъчите на залязващото слънце пронизаха паметника и в процепа между два високи камъка блесна отвесна черта.

Дъхът на Уилсън секна.

- Виж как залязва слънцето! - развълнувано възкликна той. - Изумително! Виждаш ли как лъчите минават оттам!? Това се нарича Портата на Трилитона. Днес е най-късият ден на годината, нали?

- Двайсет и първи декември - замислено каза Хелена. -Да, прав си.

Това обясняваше защо порталът беше затворен и нямаше посетители - британските власти бяха постановили Стоунхендж да бъде затворен в дните на равноденствията и слънцестоенията, за да се избегнат неразрешени ритуали и обектът да се предпази от по-нататъшно разрушаване.

Уилсън се замисли за значението на датата. Намираше се в точния момент на точното място.

- Първо е бил построен Стоунхендж - каза той. - После пирамидите в Гиза, а накрая и онези в Юкатан. Всички те са част от сложна енергийна система, която е в състояние да променя скоростта на времето на планетата ни.

Хелена гледаше как мегалитите се очертават на фона на потъмняващото небе. Ясно беше, че пътуването на Уилсън е към края си.

- Просто трябва да активираме портала - каза той. - И всичко ще се оправи.

- С колата ли ще продължим?

- Много е важно да останеш извън Сарсеновия кръг - предупреди я Уилсън. - Той е с диаметър сто и петнайсет метра. По обиколката му е изкопан ров, а от вътрешната му страна има петдесет и шест дупки, известни като дупките на Обри. Личат си като вдлъбнатини в земята. Всяка е с диаметър около два метра и дълбочина един. Разположени са на равни разстояния една от друга. Съветвам те да останеш с колата по-далеч от тях, когато порталът се активира.

Хелена остана мълчалива в притихналото купе.

- Навън изглежда студено.

Погледна екрана на таблото

- Наистина е студено.

- Трябва да намеря така наречения Ключов камък - каза Уилсън. - Намира се на външния пръстен на трите кръга, на югозапад.

Тъкмо изрече тези думи, когато последният слънчев лъч изчезна зад хоризонта и абаносовият мрак се спусна над равнината като меко одеяло. Уилсън се огледа.

- Изглежда спокойно, нали? - И понечи да отвори вратата.

- Чакай... - спря го Хелена. - Имам чувството, че сега е последната ни възможност да се сбогуваме.

Настъпи неловко мълчание.

Уилсън не знаеше какво да каже. Хиляди неща се въртяха в главата му. Той се обърна към Хелена, чието лице бе осветено от светлината на таблото. Не искаше и да помисля, че ще я остави тук.

- Благодаря, че ме спаси - прошепна тя.

- Ти спаси мен.

Взираха се един в друг. Уви, нямаше как да променят бъдещето. Съдбата им беше определена. Хелена се наведе и устните й намериха устните на Уилсън. Целувката бе нежна и кратка.

Като се мъчеше да не мисли за случващото се, Уилсън се загледа през прозореца към Стоунхендж.

- Тази машина на времето изглежда малко примитивна в сравнение с онази, на която се возих миналия път.

С плаха усмивка Хелена хвана ръката му и я стисна.

- Цялото пътуване беше истинска лудница, но искам да знаеш... че това бяха най-хубавите дни в живота ми. Винаги ще се питам какво ли би било, ако можеше да останеш.

Уилсън гледаше сенките, които падаха по съвършената кожа на Хелена. Златната ѝ коса, пълните устни. „И аз, Хелена... Кълна се... и аз“ - помисли той, но от устата му не излезе нито дума. Отвори вратата и в купето нахлу леден въздух. Страхуваше се, че ако не се махне час по-скоро, няма да го направи никога.

- Прав си - каза тя, обезсърчена от липсата му на отговор. - Да приключваме.

Светлините на фаровете хвърляха дълги резки сенки по подгизналата трева.

Уилсън излезе навън, ядосан на себе си, че не беше признал чувствата си. Студеният въздух моментално прониза тънките му дрехи. Имаше чувството, че е гол. С ръце в джобовете закрачи право към центъра на съоръжението.

Хелена провери двата колта, закопча якето си и го последва. Леденият вятър свиреше в ушите ѝ и за момент я оглуши. Изведнъж застана нащрек - някой сякаш ги наблюдаваше! Хелена изтича покрай Уилсън към прикритието на сарсеновите камъни и го предупреди:

- Трябва да внимаваме!

Уилсън продължи напред. Беше прекалено разстроен, че да му пука. „Нищо не може да ми попречи да отворя портала“ - реши той. С подобно мислене нарушаваше едно от основните правила на Бартън - „Никога не приемайте, че съдбата ви е гарантирана. Направите ли го... всичко ще започне да се разпада“.

Протегна ръка и докосна четириметровия сарсен пред себе си, един от двата камъка, върху които беше кацнала също толкова огромна напречна каменна греда.

Хелена нервно се огледа в мрака.

- С риск да прозвуча мелодраматично, имам лошо предчувствие.

Леденият вятър шумолеше в окосената трева - точно толкова, колкото да заглуши приближаващи стъпки.

- Ако Висблат беше тук, вече щяхме да разберем - отвърна Уилсън и отново се зае да изучава камъните, като вървеше без никакъв страх през осветените места.

- Усещаш ли, че енергията тук е някак различна?

Хелена присви очи на светлината на фаровете. Тук бяха като мишени. За всеки случай тя се скри в черната сянка на един от камъните.

- Това е Трилитонът - каза Уилсън. Стоеше сред групата изправени камъни, образуващи широкия десет метра вътрешен кръг. Протегна ръце настрани и погледна наляво. - В средата на зимата слънцето залязва ето тук. - После погледна надясно. - В средата на лятото изгревът е ето там. А онова е Олтарният камък.

Хелена го гледаше от тъмното.

- Това означава, че Ключовият камък е... тук. - Уилсън тръгна към един мегалит от външния кръг на съоръжението. Сянката му запълзя по земята и се плъзна нагоре по неравната повърхност. Докато гледаше към периметъра на Сарсеновия кръг в търсене на Опорните камъни, умът му се изпълни с информация.

- Бягай! - изкрещя Хелена. - Уилсън, бягай!!!

Уилсън бръкна в джоба си и спокойно си сложи слънчевите очила. Обърна се и видя непосредствено зад себе си силуета на висок мъж, очертан от светлината на фаровете.

С бясно биещо сърце Хелена гледаше как командир Висблат излиза на открито. Самата тя внимаваше да стои в сенките - нямаше откъде да знае колко мъже е довел Висблат. За да станат нещата още по-лоши, започна да получава видения от Уилсън през червена мъгла.

Командир Висблат небрежно свали визьора си за нощно виждане. Пистолетът му беше насочен към гърдите на Уилсън.

- Би трябвало да сте мъртъв, господин Даулинг... а ето че сте тук. - Той посочи към сенките. - Кажете на госпожица Каприарти да не стреля. Дойдох само да поговорим.

Хелена се беше прицелила в главата на Висблат. Изгаряше я един въпрос: „Ако се наложи да дръпна спусъка... мога ли да го направя?“

- Не стреляй, Хелена! - извика Уилсън. - Да го чуем какво има да казва!

- Не съм тук да ви попреча да отворите енергийния портал, господин Даулинг. - Висблат свали оръжието си. - Тъкмо обратното. - Изглеждаше съвсем спокоен.

- Какво искате? - също така спокойно попита Уилсън.

- Първо... как го направихте? Бронежилетка ли?

- Да. Носех бронежилетка - отвърна Уилсън, сякаш казваше самата истина.

На лицето на огромния мъж се появи крива усмивка.

- Разбира се. Разбира се. - Последва дълга пауза. - Господин Даулинг, имам предложение към вас.

- Слушам ви.

- Отворете третия портал и двамата ще се върнем заедно.

- Първо ми кажете кой сте - каза Уилсън.

Висблат поклати глава.

- Боя се, че тази информация е поверителна. Ще разберете кой съм, когато се приберем. Ще очаквате с нетърпение отговора.

Уилсън имаше чувството, че познава отнякъде Висблат. Жестовете му бяха толкова познати...

- Знам кой сте - каза той.

- Нищо не знаете - презрително се изсмя Висблат.

- Казахте, че вторият портал бил саботиран. Излъгахте ме.

- Направихте непоправима грешка, глупак такъв! Убихте Бартън, без дори да подозирате.

Сърцето на Уилсън се сви.

- Какви ги говорите?!

Отговорът беше съвсем прозаичен.

- Бартън е мъртъв. Това е причината да съм тук.

- Как се е случило?

- Да кажем, че претърпя злополука. Някои казват, че била организирана.

- Убили са го?!

На лицето на Висблат заигра усмивка.

- Ще ви кажа само едно. Скъпите ми услуги бяха потърсени отново три дни преди смъртта му. Винаги съм смятал това за странно съвпадение. И сега вие окончателно определихте съдбата му, господин Даулинг. Трябваше да ме послушате. Голям глупак сте! Мразя глупаците!

- Кой ви изпрати? - умолително попита Уилсън. - Кажете ми името му.

Въпросът му предизвика налудничав смях.

- С това темпо на загряване никога няма да се сетите!

- Не му вярвай! - извика Хелена от мрака.

- Ти да не се месиш! - изкрещя ѝ Висблат. - Вече направи достатъчно поразии!

Висблат бавно тръгна наляво, като ту излизаше на светло, ту попадаше в сянката на камъните, опитваше се да открие скривалището на Хелена.

- Чакайте! - каза Уилсън. - Готов съм да обмисля предложението ви.

Хелена беше беззащитна срещу командира и Уилсън го знаеше.

- Можех да ви убия и двамата, ако планът ми беше такъв - гневно рече Висблат.

- Почти го направихте!

Думите му накараха Висблат да спре на място.

- Не стрелях по вас! - Опита се да се разсмее предразполагащо, но смехът му отново прозвуча налудничаво. - Опитвах се да ви спася!

- Били сте тук твърде много време - каза Уилсън и дръзко пристъпи към него. - Прекалено дълго сте останали под въздействието на честотата на Шуман. - Нямаше съмнение, че именно тя е причината за лудостта на Висблат. Родените в тази епоха хора имаха някакъв шанс да се настроят до известна степен към нея, но Висблат, който идваше от бъдещето, нямаше подобна защита. - Чакали сте много време, преди да се опитате да отворите порталите. Опитали сте се да отворите портала в Гиза. Затова се ориентирахте толкова лесно през лабиринта. Опитали сте се да го отворите и не сте успели.

- Вие сте виновен! - изтърси Висблат. Взираше се в сянката си върху камъните и отчаяно се мъчеше да се успокои. - Мислите се за много умен, нали? Но сте прав, господин Даулинг. Не мога да отворя порталите. Чаках прекалено дълго. - Гласът му омекна. - Иначе сте прав, вече щях да съм го направил. - Чертите му отново станаха сурови. - Именно затова двамата с вас ще се върнем заедно. - Висблат бе спокоен. Толкова спокоен, колкото беше Кайро преди отварянето на втория портал.

- И каква полза имам аз от това? - поинтересува се Уилсън.

- Ще научите истината за смъртта на Бартън Ингърсън.

- Така или иначе ще я науча.

- Ако остана - кипна Висблат, - ще ме принудите да се превърна в чудовище. - Той направи с длан фуния пред устата си и зашепна театрално: - Кой знае какво мога да направя! Приятелката ви... - Погледна към мрака. - Сещате се какво имам предвид.

Хелена гледаше през очите на Уилсън и виждаше несиметричните черти на Висблат, сякаш той се намираше точно пред нея.

- Хелена! - извика Уилсън. - Време е да се махнеш оттук! Трябва! - Знаеше, че всеки във вътрешния кръг на Трилитона ще бъде прехвърлен във времето. - Излез извън каменния кръг, Хелена. Говоря сериозно!

Представи си как тя се отдалечава тичешком.

- Взехте правилното решение - каза Висблат.

Над земята бавно плъзна мъгла и всичко стана малко размазано. Уилсън трепереше, но не можеше да реши дали от страх, или просто от студа. Обърна гръб на Висблат, застана срещу Ключовия камък и почна да разглежда внимателно всяка вдлъбнатина във високия мегалит, като се мъчеше да протака колкото се може повече.

За да се активира порталът, Ключовият камък трябваше да бъде завъртян към Опорния камък, бележещ посоката на изгрева в деня на зимното слънцестоене. Опорните камъни - малки, с размерите на човек - бяха общо пет, разположени по външния периметър на Сар- сеновия кръг. Всеки камък бележеше специфична точка на слънчевия и лунния хоризонт.

Висблат започна да губи търпение.

- Да приключваме!

Уилсън пристъпи зад Ключовия камък и опря длан върху него. Веднага след установяването на контакта мегалитът започна да трепти. Като докосваше леко студената скала, Уилсън внимателно натисна напред и камъкът се завъртя и спря, сякаш попадна в жлеб. Чу се пукот и камъкът засия. Уилсън погледна Опорния камък на външния периметър - той също блестеше.

Изведнъж земята започна да се тресе.

Трусовете се засилиха. Висблат и Уилсън с мъка се удържаха на крака. И тогава се започна - гигантските мегалити на Стоунхендж се раздвижиха тежко в невероятен танц. Като стенеха под въздействието на някаква невидима сила, те заставаха по новите си места, изправяха се и проблясваха за момент, след което угасваха.

Уилсън и Висблат се дръпнаха от двете страни на Трилитона. Огромните камъни се движеха около тях. Стърженето изведнъж се засили толкова много, че Уилсън имаше чувството, че тъпанчетата му няма да издържат.

Нещо не беше наред.

Един паднал хоризонтален камък пречеше на движението на вътрешния кръг и подземните механизми се напрягаха все по-силно.

- Пречи на пренареждането! - извика Уилсън, който беше клекнал до мегалита и усещаше вибрацията му. Камъкът беше потънал толкова дълбоко, че само една трета от него бе над нивото на терена. - Трябва да направим нещо!

Висблат захвърли пистолета и сграбчи камъка с огромните си ръце. Уилсън погледна в очите на клекналия срещу него мъж. И в най-дивите си фантазии не би могъл да си представи подобна ситуация.

- Магнитните сили ще ни помогнат! - каза Уилсън.

- На три. Вдигайте насам. - И посочи надясно. - Едно... две... три!

Забутаха огромния камък с всички сили. И макар че сякаш завибрира още по-силно под натиска им, камъкът не помръдна. Висблат се отказа пръв.

Уилсън се заслуша в напрежението, което се трупаше под земята. Сякаш някой извиваше грамадни метални греди.

- Да опитаме пак! - извикатой. - Заедно! С всички сили!

Без да каже нищо, Висблат отново подпъхна ръце под камъка.

Уилсън шепнешком активира командата за пренатоварване. Напъха пръсти дълбоко в пръстта и хвана ръба на камъка. Напънаха заедно и камъкът бавно помръдна... и внезапно се освободи. Общите им усилия го прекатуриха върху тревата.

Със силно стържене последната секция от Трилитона застана на мястото си.

Висблат се хвърли към пистолета си, грабна го и го насочи към гърдите на Уилсън.

- Как го направихте? - изрева той объркано. С рязко движение смъкна очилата на Уилсън. - Как оцеляхте, когато ви прострелях? Видях кръвта! Не носехте никаква бронежилетка! И тази сила! Бартън ви е научил на нещо, нали?

Хелена свали предпазителя на колта и се прицели в истеричното лице на Висблат. Искаше да стреля - пръстът ѝ беше на спусъка, но тялото ѝ сякаш бе пълно с цимент и не можеше да помръдне.

Страхът изпълваше Уилсън, но той успя да събере сили и да се изправи.

- Не забравяйте, че аз съм единственият, който може да ви върне у дома.

- Порталът е отворен - отвърна Висблат. - Вече нямам нужда от вас!

Хелена погледна между камъните; в същото време гледаше през червената мъгла на виденията си. В очите на Висблат имаше лудост. Виждаше се ясно. Абсолютна лудост. Тя се зарови в спомените си, в ужасните обстоятелства отпреди дванайсет години, и успя да преодолее свръхестествения страх, който я парализираше. Безпомощното лице на майка ѝ изникна за миг в ума ѝ и Хелена натисна спусъка.

Куршумът прелетя между камъните и Висблат отлетя назад.

Но пистолетът му гръмна в същия миг.

Уилсън беше улучен. Куршумът на Висблат мина през него като леденостудено копие. Уилсън се стисна за корема, откъдето бликна кръв.

Хелена видя кръвта и изкрещя:

- Уилсън! - Вече можеше да се движи отново и предпазливо пристъпи в сенките, като се мъчеше да стигне до него. Изведнъж от руините проехтяха още два изстрела и куршумите пръснаха фаровете на колата. Всичко потъна в пълен мрак.

- Ти ме простреля! - извика Висблат. Не чувстваше лявото си рамо, но започна да се смее. Нагласи визьора за нощно виждане на лявото си око и го включи. - Простреля ме, кучко мръсна!

Заклещена в мрака, Хелена затвори очи и се замоли.

Висблат погледна рамото си.

- Да, простреля ме. За награда ще те убия... бавно. - Той се изправи, застана над неподвижното тяло на Уилсън и го побутна с крак. - Как успя да преместиш камъка? Кажи ми!

Огледа Трилитона, огледа се и за Хелена. Тя не се виждаше никаква.

- Трябваше да се разкараш, когато имаше тази възможност! - извика той към тъмнината. После, притиснал с ръка окървавеното си рамо, започна да проверява камък след камък. - Ще те спипам, кучко!

Заплахата отекна от очуканите мегалити.

Хелена беше долепила гръб до един от камъните. Видимостта беше нулева - в небето не се виждаше нито една звезда. Чувстваше се сляпа и абсолютно безпомощна. И точно тогава получи спасителни видения - можеше да гледа в мрака благодарение на Уилсън. Той се беше надигнал и беше седнал - и бе задействал командата за нощно виждане. Кръвта изтичаше бързо от корема му.

- Последен шанс, Висблат... - извика Хелена. - Предай се!

- Да бе - отвърна той.

- Предупреждавам те: виждам! - завика Хелена в различни посоки. Ръцете ѝ се тресяха. Цялата бе плувнала в пот. „Не ме е страх - каза си тя. - Не ме е страх“.

- Много прилича на нощта, когато са убили майка ти - извика ѝ Висблат. - Била е изнасилена, нали? Да. Четох във вестниците. Сигурно е било много травмиращо за теб.

Страхът на Хелена изведнъж изчезна и ръцете ѝ се успокоиха.

Висблат обикаляше мегалитите един по един.

- Да, знам какво се е случило онази нощ - продължи той. - Много тъжно. Доколкото разбрах, вината била твоя...

Хелена безстрашно излезе от скривалището си. Виждаше и себе си, и Висблат през очите на Уилсън. Гигантът се извисяваше пред нея. Като се прицели колкото се може по-добре, тя без никакво колебание натисна спусъка осем пъти. В отблясъците от всеки изстрел виждаше как всеки куршум се забива в гърдите на Висблат и как той полита назад и се свлича на земята.

- Никой не говори така за майка ми - тихо каза тя.

Останал напълно без сили, Уилсън се преви и падна.

Виденията изчезнаха.

Хелена продължи да стреля във въздуха, за да се ориентира, докато вървеше към колата да включи габаритите. Яркото оранжево сияние пулсираше неравномерно, докато тя бързаше обратно към Уилсън с една-единствена мисъл: „Жив ли е?“

Както вече бе правила два пъти, клекна и го прегърна.

- Моля те, не умирай! Моля те... - Затисна с ръка раната му. - Уилсън, чуваш ли ме? Трябва да стартираш командата за изцеление. Чуй ме...

- Нали ти казах да се махаш - прошепна той.

Тя се усмихна - но не беше усмивка.

- Никога не слушам какво ми казваш.

Времето като че ли забави хода си.

- Използвай командата. Трябва да го направиш!

Ужасна болка пронизваше корема на Уилсън. Той се закашля и по брадичката му потече кръв.

- Никакви омега-команди - с мъка рече той. Използването на команди сега можеше да се отрази на прехвърлянето - Бартън го беше предупредил. Уилсън сграбчи ръката на Хелена. - Помогни ми да стигна там. - Посочи голямата каменна плоча в центъра на Трилитона - Олтарния камък. - Няма време.

Водена от трепкащата светлина на габаритите, Хелена помъкна Уилсън по тревата, сложи го да легне до падналия мегалит и каза настоятелно:

- Трябва да се изцелиш!

Уилсън изкашля още кръв.

- А ти трябва да си вървиш. - Намръщи се. - Излез извън Сарсеновия кръг.

- Няма да те оставя.

- Трябва...

- Няма да те оставя!

- Порталът няма да проработи, ако си с мен. - Беше лъжа, но Уилсън знаеше, че Хелена ще умре при прехвърлянето: само Ген-ЕП можеше да оцелее. Пусна ръката ѝ и я побутна. — Върви, Хелена!

Инстинктът ѝ казваше да остане.

- Моля те, Хелена. Трябва да ме послушаш - каза той и изстена от болка.

Хелена го целуна нежно по устните: беше убедена, че го вижда за последен път. Дръпна се назад и се загледа в очите му, за да запомни завинаги този момент. После се обърна и побягна. Усещаше върху устните си вкуса на кръвта му.

Уилсън я гледаше как изчезва в пулсиращата оранжева светлина. Изчака колкото се може повече, като се бореше да не изгуби съзнание. Накрая вдигна ръка и притисна пръсти в неравната повърхност на Олтарния камък.

Той засия със златиста светлина.

Високо горе изтрещя гръмотевица.

Хелена стоеше до колата извън Сарсеновия кръг. През червената мъгла видя как ръката на Уилсън задейства последния портал. Червени мълнии засвяткаха в мътното небе. Едва успяваше да различи Уилсън, който лежеше ранен на тревата.

Бръкна в джоба си и затърси монетата, която ѝ беше дал.

От сгъстяващите се облаци изскочи мълния и удари един от сарсените с оглушителен гръм. В отговор мегалитът засвети в бяло, сякаш натрупаното в сърцевината му електричество изведнъж се освободи.

Грохотът на бурята ставаше все по-силен.

За секунди се изсипа залп от мълнии - поразяваха мегалитите поред. Един по един камъните се озариха в загадъчно трептящо сияние.

Трилигонът започна да бръмчи.

Хелена го усещаше с всяка клетка на тялото си.

Внезапно виденията ѝ от Уилсън изчезнаха.

Облаците се разделиха и в нощното небе се появи осеян със звезди кръг.

Внезапно нагоре се изстреля лъч.

Сепната от ослепителната светлина, Хелена се извърна точно когато втори лъч прониза небето до първия. После трети и четвърти. Лъчите излизаха от дупките на Обри по периметъра на Сарсеновия кръг. Само за секунди всички петдесет и шест дупки образуваха огромен пръстен от светлина, който се простираше към безкрая на небето. Равнината се освети на километри около Стоунхендж. Стълбовете светлина започнаха да примигват последователно, обратно на часовниковата стрелка.

Всичко сякаш мина в забавен кадър.

Порталът се отваряше.

За една зашеметяваща микросекунда северът стана юг. Вълна свръхестествена енергия избълва от структурата - златната светлина полетя нагоре и се разпростря във всички посоки едновременно.