Честотата на Шуман

38.

Платото Гиза, Египет

Под пирамидата на Хафра

21 декември 2012

00:51

Мисия Исая - ден двайсет и седми

Земетресението се усилваше. По тавана зейнаха пукнатини. Въздухът се изпълни с прах. Светилниците изпопадаха от стените и мракът от бездната ги погълна.

Сякаш целият свят бе станал нестабилен и трепереше.

Хелена се наведе над окървавеното тяло на Уилсън. Куршумът беше попаднал в лявата половина на гръдния кош, разкъсвайки плътта. Тя затърси пулс, но не успя да го долови. В същото време се мъчеше да защити Уилсън от валящите отгоре отломки. Един от четирите моста, най-далечният, изведнъж се откъсна от основите си, запращя и застърга и гравитацията повлече огромната му маса надолу в пропастта. С оглушителен трясък четирите входа към лабиринта се затвориха едновременно.

Хелена придърпа безжизненото тяло на Уилсън към себе си. Нямаше къде да избяга. Нямаше как да се измъкне. Всичко около нея се гърчеше неудържимо. Мостовете от двете страни изчезнаха с рев. Хелена беше обхваната от такъв ужас, че трябваше да се съсредоточи, за да диша. Мостът, на който се намираше, щеше да рухне всеки момент.

Внезапно се възцари пълна тишина.

Дори изпълнилият залата прах сякаш увисна неподвижно във въздуха. Земетресението беше спряло.

Притиснала тялото на Уилсън, Хелена отново потърси някакъв признак на живот. Беше го гонила непрекъснато през последния месец, а сега той лежеше мъртъв в обятията ѝ. В много отношения почти не го познаваше, но помежду им несъмнено имаше някаква връзка, която май вече беше изгубена завинаги.

Хелена се огледа отчаяно с надеждата да намери изход. В тъмната подземна зала не бе останало нищо освен моста, на който бяха двамата с Уилсън, и няколко светилника, задържали се като по чудо на стените. Хелена си помисли, че в известен смисъл решимостта й да намери Уилсън беше като този мост - бе издържала въпреки всичко, докато целият свят около нея се разпадаше.

Впери поглед в лицето на Уилсън и каза утешително:

- Избрал си правилната врата, Уилсън. Избрал си правилния път.

И в следващия момент остана като гръмната, понеже очите на Уилсън се отвориха.

Той дишаше - и се взираше тревожно в нея. Как беше възможно това? Ризата му бе напоена с кръв точно под сърцето и през разкъсаната материя се виждаха неравните краища на раната.

- Активирай Славей - прошепна Уилсън и се намръщи от болка.

Чертите му моментално се отпуснаха. Като изпаднал в транс, той седна с отсечени като на робот движения, разкъса ризата си и бръкна с пръсти дълбоко в раната, сякаш се опитваше да извади нещо заседнало между ребрата му.

Елена потръпна, докато гледаше как кръвта се лее от отворената рана.

- Активирай какво? Как е възможно да си жив? - промълви тя и се дръпна назад, сякаш виждаше призрак.

На трептящата светлина на светилниците Уилсън се опитваше с двете си ръце да извади нещо, заседнало между ребрата му. Накрая успя. Без да показва никакви признаци на болка, той избърса предмета от кръвта и го вдигна, за да го видят.

Между пръстите му имаше голяма сребърна монета.

Хелена отново се наведе напред, мъчеше се да проумее какво става.

Уилсън внимателно покри раната с разкъсаната си кожа. Краткият оглед показваше, че ребрата му определено са счупени. Той погледна отново окървавената монета и видя вдлъбването на мястото, където я бе улучил куршумът.

- Какво става, по дяволите? - прошепна Хелена. - Как... как?

Уилсън вдигна монетата между пръстите си. Египетска лира - същата, която му бе дал дядо му в бъдещето. Неговата монета на съдбата. Въпросът как е била повредена - тайната, която бе измъчвала Уилсън толкова време - най-сетне намери отговора си.

- Не би трябвало да си жив! - възкликна Хелена.

- Куршумът улучи монетата на Фарук - каза Уилсън. - Беше в джоба на ризата ми. - Макар и останал без сили от изцелителната команда, той все още можеше да си спомни лицето на дребния египтянин.

Ченето на Хелена увисна.

- Улучил е монета в джоба ти? - Тя беше сащисана. - Нищо ли не чувстваш?

В този момент някои от виденията ѝ намериха донякъде обяснение. Уилсън имаше начин да се справя с болката - именно така бе успял да избяга от болницата онази нощ. Хелена седна по турски на моста пред него. Не смееше да помръдне от страх, че всичко, което вижда, е просто сън.

Уилсън внимателно свали ризата и избърса тялото си от кръвта. Погледна надолу и видя, че кървенето от раната е почти спряло.

- Нищо ли не чувстваш? — отново попита Хелена.

Уилсън откъсна парче плат от ризата си и уви монетата в него. Египетската лира беше нещо, което бе имал през целия си живот. И ето я сега - с вдлъбнатината в нея, направена от куршум, който иначе щеше да отнеме живота му. Всичко беше толкова сложно, че почти се страхуваше да мисли за това. Пъхна монетата в джоба на панталона си.

- Трябва да полежа - прошепна Уилсън. Бе изтощен. - Само мъничко. - Кожата му бе бледа като слонова кост и той имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

Хелена стисна ръката му. Собственият ѝ шок ѝ пречеше да мисли ясно.

Превлече Уилсън към края на моста, разчисти нападалите камъни и го положи до стената на пирамидата. После седна до него и нежно постави главата му в скута си.

- До теб съм - прошепна успокояващо. - Не мога да повярвам. Толкова се радвам, че си жив. - Беше изпълнена с благодарност, че ѝ е даден втори шанс.

Уилсън се усмихна.

- Просто трябва малко да си почина - прошепна едва чуто и се унесе.

След пет часа Уилсън се събуди от комата, в която сам се беше вкарал. Лежеше в същата поза, а Хелена беше наведена със затворени очи над него. Дишаше в челото му и Уилсън за момент остана напълно неподвижен, за да се наслади на близостта ѝ.

След малко отмени омега-командата и Хелена моментално се сепна.

- Събудил си се - сънено каза тя. Погледна ръчния си часовник. - Тук сме от часове. Исках да те оставя да спиш.

Като се имаха предвид обстоятелствата, Уилсън се чувстваше изумително добре. Бавно вдигна глава и се огледа. Макар че прахолякът се бе уталожил, залата бе станала по-мрачна - почти всички светилници бяха изпопадали и угаснали.

Хелена докосна с пръсти гърдите му.

- Как е раната ти? - Разкъсаната кожа бе заздравяла и на мястото на раната имаше само червено петно.

- Просто не мога да повярвам...

- Използвах изцеляваща команда - каза Уилсън.

- Всички в бъдещето ли го могат?

Уилсън седна.

- Не.

- Значи така си оцелял при автомобилната катастрофа?

- Да. Това е церебрална команда. Ускорява естествените възстановителни системи.

- И така можеш да виждаш в тъмното, нали? С друга команда.

- Да.

Уилсън огледа пустата зала. Другите три моста над бездната се бяха срутили, а техният бе покрит с дебел слой камъни и прах. Четирите врати към лабиринта бяха изчезнали, блокирани от огромни каменни блокове. Таванът също се беше срутил, точно както се говореше в пророчеството.

- Имаше земетресение - каза Хелена. - Точно след като Висблат те простреля.

- А той? Какво стана?

Хелена посочи.

- Побягна. Не мисля, че е успял да се измъкне.

Уилсън опипа ребрата си и усети рязка вдлъбнатина там, където се беше забила монетата.

- Не мога да повярвам, че ме простреля.

- Беше като обладан от духове - каза Хелена. - Личеше си в очите му.

- Висблат имаше нужда от мен за нещо. Знам го. Иначе нямаше да си навлича всички тези неприятности да ни гони по този начин. Просто не мога да си го обясня.

- Той стреля по мен - отвърна Хелена и прокара безсилно пръсти през косата си. - Не можех да дръпна спусъка. - Спомни си за момент страховития поглед на Висблат и я обля студена пот. - Не знам какво се случи. - Дъхът на Хелена замря, когато пред нея за миг се появи лицето на майка ѝ. - Бях абсолютно безпомощна.

- Вината не е твоя - каза Уилсън. - Очите му са променени. Не би могла да го застреляш дори и да искаше.

- Но той е просто човек! - гневно възкликна Хелена. - Би трябвало да съм в състояние да те защитя. - Всеки мускул в тялото ѝ беше напрегнат. - Знаех, че ще стреля, но въпреки това не можех да направя нищо!

Отново усети пръста си върху спусъка, допира на твърдия студен метал. Беше точно онази ситуация, която се бе зарекла никога да не се повтаря.

Уилсън направи всичко по силите си да обясни за оптичните тракеноиди на Висблат и за работата на военните върху усъвършенстването на процеса.

- Нищо не си можела да направиш - повтори той. Но обясненията му така и не успяха да я успокоят.

- Няма значение. Изобщо не трябваше да го допускам. - Тонът ѝ изведнъж стана обвинителен. - Висблат е от бъдещето, а ти твърдиш, че никога не си го виждал! Той пък явно те познаваше! Колко всъщност са пътешествениците във времето?

- Явно са много - саркастично отвърна Уилсън. - И между другото, абсолютно съм сигурен, че щях да запомня физиономията на този тип... По дяволите! Трудно можеш да го наречеш модел за красота.

В този миг Уилсън погледна стената зад тях и ахна.

В камъка имаше гладък черен диск, изработен от нещо като керамика, разположен на височината на гърдите. Уилсън внимателно огледа останалите блокове, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

Междувременно Хелена продължаваше да ври и кипи.

- Каква беше паролата? — попита тя. - Онази, която ти е дал Бартън?

- Тази част я измислих.

Тя го погледна объркано.

- Измислил си я?

- Нали казах.

- Значи няма парола?

- Правилно.

- Тогава откъде беше така сигурен, че Висблат лъже?

- Мога да ти гарантирам едно - Бартън никога не го е пращал тук. Ако го беше направил, Висблат щеше да знае, че съвпадението е просто пътепоказател на съдбата. Чувах тоя проклет израз поне десет пъти на ден цели две седмици. Както и да е... Висблат твърдеше, че животът на Бартън зависи от това вторият портал да остане отворен. В това нямаше никакъв смисъл... и все още няма.

Хелена зяпаше стоящия пред нея Уилсън и изведнъж ѝ се прииска да се ощипе. Той беше жив, пред нея, без риза, ходеше си така, сякаш нищо не се беше случило. Левият крачол на панталоните му бе изпоцапан с кръв, но иначе Уилсън си изглеждаше съвсем наред. Направо да не повярваш.

- Да видим какво ще стане, а? - Уилсън решително натисна черния керамичен диск. Чу се силно хрущене, сякаш камъни се търкаха един в друг.

- Защо го направи? - нервно попита Хелена и се огледа трескаво. - Каквото и да докоснеш, предизвикваш земетресение! - Погледна със страх тавана. Очакваше всеки момент оттам да западат още камъни.

Вместо очакваното земетресение в стената на пирамидата се появиха две пукнатини с височина около два метра, от които потече безобиден бял пясък. След секунди камъкът се разцепи под собствената си тежест и се сгромоляса. Появи се V-образен отвор, от който лъхна хладен въздух.

- Прекалено много се притесняваш - каза Уилсън.

- Само те моля да ми обещаеш, че няма да докосваш нищо друго.

С тихо пукане се запалиха още светилници и се видя стръмно тясно стълбище, водещо нагоре в пирамидата.

- Май в такъв случай ще е по-добре да не ти разказвам за стаята на портала - отвърна Уилсън и без да чака отговор, хвана Хелена за ръка и я поведе по стълбището.

Изкачиха поне стотина стъпала, след което стълбището зави наляво. Пред тях заблестя силна бяла светлина.

Уилсън приближи триъгълния вход и надникна с присвити очи.

Помещението беше с формата на пирамида, със страна около десетина метра в основата и триъгълни стени, които се стесняваха нагоре. Отвътре стаята бе почти фосфоресцираща -светлината се отразяваше от стените и почти ги заслепяваше. На всяка стена имаше по един- единствен йероглиф. Уилсън добре познаваше образите. Север, юг, изток и запад. В центъра на помещението имаше голям каменен пиедестал с цилиндрична форма и равна горна част. Върху него беше поставен кристален модел на пирамида.

- Задачата е да вземем малката пирамида и да я пуснем в една от тези. - Уилсън посочи многобройните квадратни вдлъбнатини в кръглата повърхност. Бяха над осемдесет, подобни на някаква гигантска шахматна дъска, изсечена в камъка.

- Откъде да знаем в коя точно? - попита Хелена.

Уилсън скочи върху пиедестала и се приготви да повдигне голямата колкото юмрук пирамида от стойката ѝ.

- Освободи изгряващото слънце — тихо повтори той по памет. Това означаваше, че трябва да се ориентира към една от двайсетината вдлъбнатини в източния квадрант - слънцето изгряваше на изток. Поставянето на кристалната пирамида към изгряващото слънце щеше да отслаби земното магнитно поле чрез намаляване на честотата на Шуман. Поставянето ѝ на запад щеше да има обратния ефект.

- Но позициите са десетки - каза Хелена.

Уилсън потърка палец и показалец и вдигна малката полирана пирамида от мястото ѝ. Стените на помещението незабавно станаха алени.

- Този път няма да има бури, нали? - попита Хелена. - Светкавици и такива неща?

- Няма начин - отвърна Уилсън.

Кристалната пирамида вибрираше в ръката му. Усещането бе много сходно с онова от Медния свитък, само че с по-висока честота.

- Чуваш ли това? - попита той. Когато движеше пирамидата, честотата се променяше. Уилсън я прекара над множество квадрати в източния квадрант и за секунди откри мястото, където кристалът трептеше подобно на Медния свитък. Това бе най-близко до 6,53 херца, доколкото можеше да прецени.

Инстинктивно постави пирамидата на мястото ѝ.

Червените стени станаха абсолютно черни и от кристала изскочи ослепителен бял лъч, насочен към върха на помещението. Зашеметен от ярката светлина, Уилсън залитна назад и падна от пиедестала в краката на Хелена. Целият пиедестал се раздвижи и започна да се върти обратно на часовниковата стрелка, все по-бързо и по-бързо - белият лъч светлина пронизваше мрака на широки дъги, подобно на миниатюрен прожектор. Докато подиумът се въртеше все по-бързо, свистящият звук, който издаваше, ставаше все по-силен.

Изведнъж всичко тръгна като на забавен кадър.

Уилсън все още ясно си спомняше случилото се в Чичен Ица. Сграбчи Хелена за ръка и я бутна към северния изход, но докато се приближаваха, отворът изчезна.

Хелена посочи през помещението.

- Натам!

В източната стена се беше отворил изход. Въртящият се лъч от подиума им осигуряваше пулсираща светлина, докато тичаха към черния коридор. Щом се вмъкнаха в него, тежък гранитен блок се спусна зад тях и изолира помещението.

Порталът беше запечатан.

Настъпи пълна тишина.

Подът имаше едва доловим наклон.

В далечината Уилсън видя слаба дъга от златна светлина. Присви очи към нея, като се мъчеше да разпознае какво представлява. Втори каменен блок рухна с грохот от тавана и пропусна петите на Уилсън само с няколко сантиметра.

Коридорът се срутваше!

Втурнаха се напред. Времето течеше толкова муд- но, че сякаш не помръдваха. С всяка следваща крачка в коридора ставаше все по-светло. Нещо се сипеше по лицата им, докато тичаха. Влизаше в устата им. Засилващата се светлина разкри тънки струйки пясък, течащи от пукнатините в тавана.

- По-бързо! - извика Уилсън.

- Слънцето изгрява! - възкликна Хелена и посочи златното сияние пред тях. Гласът ѝ прозвуча като ниско бръмчене.

Коридорът ги отвеждаше на изток, навън от пирамидата.

Таванът систематично се срутваше отвътре навън. Каменните блокове падаха все по-бързо и по-бързо.

Бам... Бам... Бам... Бам...

- Бягай, Хелена! Бягай! - извика Уилсън. Хелена тичаше точно пред него.

Метнаха се в последния момент на тесния каменен перваз отвън - а последната секция на коридора се срути с грохот зад тях.

Намираха се в горната част на източната страна на пирамидата на Хафра, непосредствено под гладката варовикова облицовка.

Времето върна нормалната си скорост.

В далечината слънцето изпълзяваше от хоризонта в ясното египетско небе. Нямаше никакъв вятър. Оживеният Кайро се простираше пред тях. Зелените ниви ясно изпъкваха на фона на пустинята от двете страни на Нил.

- Усети ли как всичко се движеше като на забавен кадър? - попита Хелена. - Точно като в Чичен Ица.

- Да, усетих го - отвърна Уилсън. Лактите му бяха обелени и кървяха. Той погледна към небето и видя черни облаци: събираха се над главите им сякаш от нищото. - Май ще е по-добре да се разкараме оттук.

Температурата рязко падна и замириса на влага. Изтрещя гръмотевица.

- Нали каза, че няма да има никакви бури! — надвика грохота Хелена.

Уилсън погледна надолу към стъпаловидната страна на пирамидата за начин да слязат.

- Излъгах. А сегс се размърдай!

След двайсет секунди се изсипа същински потоп, който оцвети света в размазани сиви тонове. Беше трудно дори да се диша. Уилсън и Хелена пълзяха надолу по пирамидата, спускаха се от блок на блок. Буйни потоци се лееха отгоре и ги повличаха.

- Подобен дъжд не се е изсипвал тук от повече от десет века! - извика Уилсън. - В този район обичайните валежи са по-малко от два сантиметра годишно!

Само през последните пет секунди върху платото Гиза се беше излял истински порой.

Гръмотевиците продължаваха да трещят оглушително.

Вятърът виеше и фучеше.

Буреносните облаци пращяха като пренатоварена батерия.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно.

Проблесна ослепителна мълния и милиони волтове електричество улучиха върха на пирамидата с оглушителен трясък. Електричеството се предаде на дъждовната вода, спускаща се по камъните.

От внезапния токов удар телата на Уилсън и Хелена се свиха в конвулсия и полетяха надолу към мокрия пясък.