Честотата на Шуман

49.

Калифорния, Америка

Връх Уитни, Сиера Невада

27 юни 2081

16:35

35 дни след опитното прехвърляне

Уилсън драсна клечка, закри пламъчето с длан и го вдигна към цигарата. Вятърът духаше зад него и понесе струйката дим към планинските хребети, достигащи до хоризонта. Не беше сам - десет охранители в тъмносини униформи се бяха разположили около него и хеликоптера на „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Седнал на най-високата точка на връх Уитни, Уилсън неизбежно се настрои философски. Бартън беше казал, че всичко тук си остава винаги едно и също. Думите му изглеждаха още по-дълбоки сега, тъй като Бартън го нямаше и само паметта за него оставаше на това великолепно място. Уилсън се загледа към високите зелени гори и дълбоката, бавно течаща река, издълбала долината долу. Над главата му бързо прелитаха бели облачета.

Точно в този момент мислите му бяха насочени единствено към Хелена. Беше се опитвал да не се отдава много често на спомените за нея и в резултат на това сега на устните му заигра усмивка. Тя му липсваше. Хубаво му бе дори само да си мисли за нея. Запита се какъв ли е животът ѝ. Какъв ли е бил, поправи се той. Ако по някаква случайност бе все още жива, щеше да е много възрастна. Уилсън се запита дали е родила деца, дали се е омъжила и дали е била щастлива. Щеше да му е нужна много воля да не се разрови в архивите, за да научи историята ѝ. От една страна, не искаше да научава какво се е случило с нея. Така тя можеше да живее в спомените му като прекрасната и изумителна млада жена, с която бе имал привилегията да бъде по време на пътуването си в миналото.

Високо горе самотен орел описваше плавни кръгове в топлите течения над планината. Гледката напомни на Уилсън онова, което му бе казал Бартън: „Няма смисъл от подготовка за подобна мисия, ако главата ти не е на правилното място. Обучението не струва нищо, ако нагласата ти е лоша. Трябва да бъдеш позитивен през цялото време. Трябва да останеш в настоящия момент“.

Уилсън дръпна отново от цигарата и се върна в реалния свят. Трябваше да е в най-добрата си форма, ако искаше да разкрие загадката около смъртта на Бартън. Кимна замислено. Бъди позитивен. Остани в настоящия момент.

Имаше план, но той съвсем не беше идеален. По искане на Г. М. беше разпратил на всички свързани с проекта доклад, в който описваше хода на мисията си. Това бе първият сблъсък в битката на съобразителност между него и Меркуриевия екип. Но противниците му не бяха обикновени хора, а някои от най-острите и находчиви умове на планетата. Въпросът бе можеше ли да разкрие истината с информацията, с която разполагаше?

„Бъди позитивен“, каза си.

Беше намалил списъка на заподозрените. Само шепа хора знаеха как могат да осуетят мисията му, а групата, която беше достатъчно влиятелна, за да прати друг Ген-ЕП в миналото, бе още по-малка. За постигането на подобно нещо бяха нужни много хора - най-вероятно целият Меркуриев екип. Фактът, че ромбът на инфлатора е бил свързан, доказваше, че системата е била използвана неотдавна.

Замисли се отново за подробния си доклад. Беше включил и Хелена Каприарти, но без да назовава истинското ѝ име. Телепатичната ѝ връзка с него и неподатливостта ѝ на оптичната тракеноидна реакция бяха нещо, което трябваше да разбере. Разкриването на ролята ѝ беше единственият начин да научи повече по въпроса; в противен случай отговорите със сигурност щяха да бъдат засекретени.

Седеше и мислеше.

Колкото повече хора бяха замесени, толкова по-голям бе шансът му да разкрие конспирацията около смъртта на Бартън. Седнал на планинския връх, брулен от вятъра, Уилсън си спомняше пътуването си в миналото като някакъв сън. Нямаше друга аналогия. Честотата на Шуман бе възстановена на 21 декември 2012 - деня, в който бе върнат обратно – и времето си течеше отново нормално, а не препускаше неудържимо, както бе в миналото. Мисията му беше изпълнена. Той беше изпълнил своята роля. Но бе твърдо решен да потисне всяка склонност да се отдава на самодоволство. Трябваше да открие кой и защо е убил Бартън. Едва тогава щеше да бъде наистина удовлетворен.