Четирите годишни времена

ПЪРВА ГЛАВА

Сребристочерният нос на гондолата изчезна в мъгла, толкова гъста, та чак просъска, докато се разцепваше покрай корпуса. С всеки удар на веслото долиташе далечна, неуловима мелодия, извисяваше се и заглъхваше във водата.

Гондолиерът се движеше изключително бавно и не беше сигурен дали е стигнал до устието на Канапе Гранде. Въздухът сякаш бе притиснат от фасадите на внушителните домове, в които благородните семейства на Венеция довършваха вечерята си, но когато лодката навлезе в широката лагуна, се отвори като паст пред нея.

Гондолиерът се наведе напред и присви очи, наклони глава и наостри слух да различи виковете на колегите си. Над водата откъм базиликата „Санта Мария Дела Салюте“ долетя песен и докато се вслушваше в нея, мъжът установи, че става все по-силна и по-силна. Накрая вече можеше да различи думите й:

— „Преди година, в деня на Вси Светии, съзрях група благородни дами.“

Мъглата погълна отговора на гондолиера:

— „Тази в челото се движеше особено грациозно, изглежда, вдясно от нея крачеше любовта.“

Другата лодка беше приближила толкова, че вече се чуваше промяната в плисъка на водата още преди двете лодки да са се разминали в противоположни посоки.

— „От лицето й струеше такава чиста светлина, че тя със сигурност бе дух сияен и пламтящ.“

Лодките се отдалечиха една от друга и думите заглъхнаха.

Но във Венеция песента беше в дъха. Двамата гондолиери запяха заедно през мъглата, докато се отдалечиха толкова много, та бе невъзможно да продължат.

— „Събрах смелост да погледна и видях в лицето й духа на ангел, искрено…“

Когато гласът на гондолиера съвсем замря, завесата на кабинката се разтвори и отвътре се показа решителна жена на средна възраст с широко тъмно наметало и спуснат пред лицето воал.

— Едва ви виждам — каза тя. — Къде сме?

— При Бролио. Тук ще вържа гондолата.

— При Бролио? — Гласът й се извиси неодобрително. — Трябваше да ни закарате до дока на „Пиета“.

— Дяволска нощ — рече гондолиерът, с което сякаш обясняваше всичко, после се изкашля и изплю голяма гъста храчка в лагуната.

Лодката се блъсна в дока и гондолиерът тихо изруга, докато скачаше от нея. Жената загуби равновесие от рязкото движение и със сумтене седна на мястото си.

— Вижте — каза гондолиерът, когато се върна на борда, за да й помогне да се изправи. — Ще извървите пеша петте минути разстояние до „Пиета“ по-бързо, отколкото ако пътуваме по вода. Тази вечер приключих с работата.

Преди да се обърне обратно към кабината, жената изръмжа, сякаш искаше да му подскаже, че няма да остави нещата така. След няколко минути отново се появи и остави на пода голяма чанта и покрита сламена кошница.

Обърна глава назад.

— Стига сте се туткали — извика тя към кабината.

Гола ръчичка дръпна завесата и личице надникна навън. Бе на момиченце на не повече от шест години. Остана неподвижно, докато някой не го побутна отзад.

— Тръгвай! — нареди гласът зад детето.

След няколко минути две момиченца, второто — на около девет години, застанаха на дока.

Жената вдигна чантата и кошницата.

— Елате — извика ги и тръгна, без да погледне назад, за да види дали я следват.

Прекоси малката пиаца невероятно бързо и момиченцата едва не я изгубиха в мъглата, преди да спре там, където островърхата боядисана в червено и кремаво тухлена фасада на Двореца на дожите запрозира сред мъглата. Щом се ориентира, жената зави надясно и ускори ход. Момиченцата се опитваха да не изостават на повече от стъпка-две зад нея, докато подминаваха една каменна колона след друга. Цветът на колоните беше толкова близък до този на мъглата, че децата по-скоро ги усещаха, отколкото виждаха.

Жената измърмори нещо, когато се спъна в празната щайга, оставена край една от пръснатите из Рива дели Скиавони сергии. Беше времето на фестивала, точно преди Коледа. От насъбралия се през деня боклук се разнасяше едва доловима миризма на мокра слама и съдържанието на кошниците, в които се излагаха на показ сушени цветя и билки, миди, суджуци от дивеч, лютиви мехлеми и тоници.

Пред очите им се мярна каменен мост, после още един, преди жената рязко да свърне в една алея. Тя удари с голямото бронзово чукче по една от вратите и капачето зад решетката на прозорчето се плъзна настрана.

— Кой е? — попита женски глас.

— Анина. С двете момичета.

Чу се дръпване на резе и скрибуцане на панти, вратата се отвори. Жена с бяло боне и наметка като на Анина, ги пусна вътре.

— Побързайте. Студено е — подкани ги и гласът й отекна в пасажа на двора, в който момиченцата се озоваха. — Тази вечер ще спите тук долу. Анина ще бъде с вас. Няма смисъл да притесняваме другите толкова късно.

Стаята, в която ги настани жената, беше гола, с изключение на малкия дървен олтар до стената и леглото, на което момиченцата седнаха сковано. Двете жени останаха за малко отвън и проведоха тих разговор.

— Киарета, по-малката, може да пее — каза Анина. — И е доста хубава.

— А по-голямата?

— Мадалена. Едва продумва. Казаха ми, че е много сръчна и е по-покорна от сестра си, но не я смятам за нещо особено.

Пожелаха си лека нощ и Анина се обърна да влезе в стаята, докато другата жена изчезна в мъглата, без да каже нито дума повече.

Киарета плака, докато не заспа. Русата й сплъстена коса бе разпръсната върху неравната импровизирана възглавница. Роклята и палтото й служеха за завивка на голите й ръце и крака. До нея, върху сламеника, който Анина им беше опънала върху пода, дремеше сестра й Мадалена и подскачаше стреснато при всеки непознат звук.

Мадалена чуваше хъркането на Анина, различаваше формата на тялото й върху нара. За момент беше зърнала Анина без тежкото й наметало и качулка и сега лежеше в тъмното и се опитваше да си спомни как изглеждаше. Анина беше толкова страшна, че Мадалена беше прекарала по-голямата част от последните два дни забила поглед в краката си.

Няколко дни преди Анина да пристигне в селото, в което живееха двете сестри, ежедневието в живота на семейството бе така силно нарушено, сякаш самият дож щеше да им идва на гости. Кокошарникът трябваше да бъде изстърган от курешките и перушината и дори кучето беше изкъпано и вчесано. Приемният им баща също не успя да се измъкне — сдоби се с подстрижка, която му придаваше вид на окълцано шиле.

Мадалена и Киарета нямаха време да погонят пилетата из двора, когато събраха яйцата, нито да си поприказват с козата, която зарови муцуна в джобовете на престилките им с надежда да намери храна. Беше им забранено да напуснат дома и да хукнат да търсят пеперуди, които да се осмелят да кацнат на пръстите им, или пък мравуняци, в които да сипят вода, за да видят как мравките бързо излизат навън, понесли лъскавите си бели яйца. Вместо това двете трябваше да изтъркат каменния под на къщата и с дълъг прът с парцал на върха да оберат паяжините от ниския таван, докато едно по-голямо момиче, дъщерята на приемните родители на Киарета и Мадалена, хубавичко изтри петната от всички рокли на сестрите и закърпи дупките по панталоните на двете си братчета.

Приемният им баща и момчетата нацепиха голяма купчина дърва за огрев, а майката поддържаше огъня през целия ден, като сготви не само обичайните качамак и боб, но и медни кексчета, и опече агнето, което мъжът й беше заклал далеч от погледите на двете момиченца.

Киарета и Мадалена не бяха виждали подобни приготовления — с изключение на един или два пъти годишно, когато всички в селото се подготвяха за фестивал или някой се женеше. Киарета не беше на себе си от вълнение и си мислеше, че гостът трябва да е някой ужасно важен човек. Мадалена бе почти парализирана от тревога. От децата в къщата само тя и Киарета имаха белези на петите. Само те двете не бяха от семейството, не принадлежаха към него и нямаше да останат. Бяха й казали, че един ден някой ще дойде за тях.

В деня, в който посетителката трябваше да пристигне, майката изкъпа Мадалена и Киарета, изми им косите и им помогна да си облекат най-хубавите дрехи. В продължение на няколко часа двете седяха със събути обувки, докато гостенката най-сетне не пристигна.

— Това ли са момичетата? — Анина не изчака отговор. — Накарайте ги да си събуят чорапите да погледна.

— Покажи ми петата си — нареди на едното момиченце, после на другото. Сетне доволна, че наистина бяха онези, които търсеше, нямаше какво повече да им каже.

Вниманието, което гостенката бе проявила към тях, бе достатъчно, за да накара Киарета да повярва, че всичките приготовления бяха, с цел да се даде празненство в нейна чест. Цялата вечер дърпаше момчетата, за да танцува с тях, и не спираше да пее, макар никой друг да не беше в празнично настроение.

— Това тук не е празненство — сопна й се едно от момичетата. — Защо не млъкнеш?

— Празненство е и още как. — Киарета се нацупи, провеси глава и описа със стъпалото си полукръг върху пода. — Не сме яли месо от много време.

При тези думи майката стана и заплашително приближи към Киарета.

— Сядай и мълчи. Храним се така веднъж седмично.

Удивлението, изписало се върху лицето на момиченцето при лъжата, бе изключително явно и му спечели издърпване на ухото и място на пода в ъгъла, където то плака, докато не видя, че никой нямаше намерение да му обърне внимание, при което млъкна и заспа.

Мадалена знаеше какво точно означава интересът към петите им, проявен от Анина, и едва преглъщаше храната си. Беше чувала истории за това как някой ден щяла да живее на едно място, където имало много момиченца, място, където хората били толкова щастливи, че пеели през цялото време, на нея й се искаше да остане тук, където всичко й беше познато. Беше си измислила тайно име за всеки от жителите на селото — от момчетата до гъските, които с клатушкане вървяха по пътя, отвеждащ към брега на реката. Различаваше одеялото на Киарета от своето само по миризмата на вълната, а в градината й беше известно всяко местенце, на което можеше да стъпи, за да достигне ябълките, висящи от по-горните клони. Но не тя решаваше къде да живее, освен това си даваше сметка, че нищо няма да е в състояние да убеди семейството да задържи двете допълнителни гърла, за изхранването, на които повече нямаше да им се плаща.

И ето, тази вечер беше в онова място с момиченца и песни, което й бяха обещали. Киарета се размърда и се обърна на една страна, издърпвайки палтото на Мадалена заедно със своето. Мадалена потръпна и когато не успя да изтегли обратно палтото си, се притисна по-близо до сестра си, за да се предпази от студа. Зарови лице в рамото на Киарета и почувства как сълзите, които бе възпирала през целия ден, напираха да се излеят навън. Затвори очи и въпреки че клепачите й бяха подпухнали, този път ги задържа, без да ги вдига.

Мадалена беше спала съвсем малко, когато усети Анина да я разтърсва.

— Ставай — извика жената. — Не чуваш ли камбаната?

Анина смушка Киарета в гърба. Момиченцето се дръпна настрана и каза „Недей!“ с тон, който беше нещо средно между въздишка и ръмжене, преди да се изправи. Огледа се из стаичката, опитвайки се да си спомни къде се намира. Мадалена също седеше и търкаше очи.

— Обличайте се! — заповяда Анина.

Отиде до малкия олтар, коленичи, прекръсти се, затвори очи и тихо заговори.

— Aperi, Domine, os meum — чуха я да казва, а гласът й се снижаваше все повече и повече, докато не премина в беззвучно мърдане на устните.

Момиченцата гледаха, а Анина продължаваше да се моли. Накрая пак се прекръсти и стана от ниската пейка.

— Не се ли молите? — попита ги жената и когато Мадалена кимна утвърдително, добави: — Ами, направете го тогава! „Отче наш…“

Мадалена се прекръсти, Киарета последва примера й.

— Qui es in caelis[1] — продължиха децата, — sanctificetur nomen tuum[2].

Измърмориха остатъка от молитвата в прослава на Отца и изкараха една „Слава на Светата Дева“, преди Анина да им нареди да станат.

— Ще трябва да научите как правим нещата тук — каза им тя.

— Не ги ли правим както трябва? — попита Киарета. С Мадалена бяха казвали тези молитви, откакто се помнеха.

— Не го правите достатъчно бързо, за да успеете да стигнете в параклиса навреме за сутрешните молитви — отвърна Анина. — Остави роклята си развързана и си сложи наметката.

Когато свършиха с обуването на обувките, все още влажни от предишната нощ, Анина измери с поглед момиченцата. Мадалена беше много по-висока от Киарета, повече, отколкото предполагаше тригодишната им разлика. Косата й беше кестенява, с червеникави и златисти отблясъци, подобно на есенни листа. Сериозните й лешникови очи бяха кръгли, заострената брадичка придаваше на лицето й сърцевидна форма. Лице, лишено от забележими дефекти, но и без особена привлекателност.

Косата на Киарета беше светла, с цвета на белите лози на Венето. Къдриците оформяха ореол около страните, все още зачервени от студа по време на пътуването. Дори на светлината на свещите очите й, обрамчени с гъсти мигли, блестяха сини като лапис лазули. Но в момента цялостното впечатление, което момиченцето създаваше, бе, че е ужасно раздърпано. Косата представляваше кече, което не можеше да бъде приведено в прилична форма навреме за службата, освен ако не се затъкнеше зад ушите, роклята беше изцапана от нещо, което Киарета бе разляла върху нея, докато се е хранила предния ден.

— Стой мирно — каза й Мадалена и посегна да изчисти гурелите от крайчетата на очите й. Малката й сестра замръзна, покорно вирнала брадичка напред, разкривайки ред дребни зъби, перфектни като перлен наниз сред розовите листенца на устните.

Анина отвори вратата и им направи знак да излязат в коридора. Озоваха се сред поток от няколкостотин момичета и жени, които мълчаливо пресичаха двора, облечени в дрехи, които на слабата светлина все едно бяха кални.

Светлината вече бе започнала да се процежда през млечнобялото стъкло над главния вход на църквата, но страничните прозорци, затулени от околните сгради, все още тъмнееха. Дрехите на жените, които палеха свещи, за да осветят олтара, бяха станали тъмночервени под престилките и качулките с цвят на прясна сметана.

Мадалена и Киарета влязоха в църквата и Анина ги поведе към мраморна колона.

— Стойте тук — нареди им.

Двечките се хванаха за ръце и наблюдаваха как църквата се изпълва с народ. Когато и последните хора влязоха, сестрите се озоваха притиснати към колоната. Не виждаха нищо друго, освен дрехите на скупчените наоколо жени.

— Domine, labia mea tuam[3] — запя една жена, увещавайки Бог да отвори устните й за молитва.

Събраните наоколо богомолки изпяха в отговор:

— Et os meum annuntiabit laudem tuam.[4]Киарета се опита да се повдигне, опряла гръб на колоната, за да види кой пее с такъв чист и неземен глас само на няколко стъпки от нея и Анина я сръга с лакът да мирува.

— Кой е това? — прошепна Киарета.

Анина се намръщи и сложи пръст пред устните си:

— A figlia di coro.

Дъщеря на хора? Киарета не можа да попита какво означава — поне не в момента — затова извърна глава настрана и усети хладния допир на мрамора върху лицето си, докато наоколо ставаше все по-топло и задушно от скупчените тела. Жените отново запяха, но вместо да се опита да ги види, Киарета впери поглед във въздуха пред гласа и се помъчи да разбере как нещо невидимо може да е толкова красиво.

Върху решетката на огромното огнище до металната вана къкреха няколко големи съда с вода. Млада жена завърза широка престилка на кръста си и започна да налива топла вода във ваната.

Каза на момиченцата да се съблекат и да седнат, и когато Мадалена се подчини, друга жена събра косата й в шепа, повдигна я и без предупреждение я отряза ниско до врата с две жестоки щраквания на голямата ножица.

Киарета изпищя така, все едно бяха прерязали гърлото на сестра й. Хукна към вратата и понеже не успя да я отвори, притисна гръб към нея и зарида, поемайки дъх между всеки две ридания. Първата жена се отдели от ваната и клекна пред Киарета.

— Ела, кара, не боли. — Гласът й беше нежен, също и ръката й, която хвана брадичката на Киарета и я извърна по посока на Мадалена. — Виждаш ли?

Мадалена докосваше накълцаните краища на косата си и гледаше втренчено, изпаднала в шок, а кракът й си играеше с кестенявите кичури на пода.

Киарета продължи да притиска гръб към вратата, но коленичилата пред нея жена беше мила, а Мадалена, макар и малко зашеметена, очевидно не изпитваше болка. Най-сетне Киарета се остави да я примамят към стола.

След като ги подстригаха, двечките получиха по-малки версии на дрехите, в които бяха облечени жените. Когато роклите бяха вече на мястото си, около талиите им вързаха малки бели престилки. След като прекараха няколко минути пред огъня, играейки си с остатъците от косите си, Мадалена и Киарета покриха глави с обточени с дантела качулки, които се спускаха чак до раменете им. Жените поставиха по една бяла шапчица на главите им и трансформацията на двете сестри в подопечни на „Пиета“ приключи.

През мръсните прозорци на детското отделение се процеждаха няколко анемични снопа сивкава зимна светлина. Въглените в двете огнища в двата края на стаята бяха намокрени и щяха да бъдат запалени чак вечерта, а лампите не светеха, когато момичетата си проправиха път сред редицата прилежно оправени нарове.

— Къде са децата? — попита Киарета.

— На работа. — Анзолета, една от матроните, отговарящи за отделението, махна по посока на два от наровете. — Тези ще са вашите — обясни тя.

Мадалена приседна и усети твърдата рамка под тънкия матрак. Погледна към Киарета, която беше седнала на съседното легло и потъркваше грубото вълнено одеяло, все едно се опитваше да се сприятели с него.

Някъде сред стените на „Пиета“ проеча камбана.

— Време е за обедната молитва — подкани ги Анзолета, коленичи и се прекръсти. — Aperi, Domine, os meum — започна тя, но преди Киарета и Мадалена да успеят да паднат на колене, жената отново се изправи и продължи с произнасянето на латинските думи.

— Скоро ще научите ежедневните си задължения — спря тя, за да им обясни. — Засега казвайте „Отче наш“ и „Слава на Светата Дева“, докато свърша, после ще отидем да се нахраним.

Киарета и Мадалена побързаха да се прекръстят, а Анзолета продължи с молитвата.

Трапезарията в манастира беше пълна със звука от шумолящите роби и стъргането на пейките, избутвани назад по каменния под, за да се отвори място за сядане. Няколко момичета донесоха супници от кухнята, сложиха ги на всяка маса, а онези, които бяха най-близо до тях, станаха и започнаха да сипват в купите гъста супа от ориз и грах. Други донесоха панери с хляб и сложиха по едно парче на всяко място. Казаха се молитвите и обядът започна.

Мадалена и Киарета приключиха с яденето за секунди и дори обраха трохите от масата с върховете на наплюнчените си пръсти. Когато разпределиха остатъците от супата по купите, стара жена в кадифена роба напусна главната маса и отиде до един аналой. Прекръсти се, преди да отвори книгата на поставката пред нея.

— „Престанете да се тревожите за себе си, защото Той носи вашата тревога и вечно ще я носи“ — прочете тя.

Мадалена се огледа и забеляза, че някои от по-възрастните жени от другите маси бяха престанали да се хранят и слушаха, свели очи, докато други, предимно младите, изтребваха последните остатъци от ориз и грах от купите си и се взираха дали в панерите не е останал хляб.

След минута-две почувства как тялото на Киарета се накланя и бързо протегна ръка, за да попречи на сестра си да забие глава в купата си. Очите на Киарета бяха червени от умора, момиченцето беше на път да избухне в сълзи. Мадалена обгърна ръка около нея и Киарета отпусна глава върху рамото й.

Само след секунда Мадалена чу почукване на кокалчетата на нечии пръсти по масата.

— Не! — беззвучно изрече жената, седнала начело на масата, и Мадалена разтърси сестра си, за да я събуди.

Жената до аналоя затвори книгата. При този знак всички се надигнаха от местата си, произнесоха едновременно благодарствена молитва и отново потънаха в мълчание, докато излизаха от трапезарията и се насочваха към стълбите, водещи към отделенията.

Мадалена и Киарета стигнаха до спалното помещение, когато дузина момичета в червени рокли вече сваляха престилките и качулките си и развързваха обувките си. Киарета седна на леглото си и се загледа в момичетата, които едно по едно коленичеха, прекръстваха се, казваха по една кратка молитва и си лягаха.

„Предполагам и аз трябва да се помоля — помисли си, — но днес вече го правих.“

Никога през живота си не беше ставала свидетелка на толкова много молитви. Освен може би в случаите, когато някое момче от селото паднеше на главата си и не се свестеше в продължение на две седмици или когато някоя жена умреше по време на раждане, или когато приемният й баща бе попаднал насред внезапно наводнение и не се беше прибрал толкова дълго, че всички вече бяха започнали да го смятат за удавник. В подобни случаи жените от селото се кръстеха толкова често, че тя се притесняваше да не изтъркат върховете на пръстите си.

Защо хората на това място винаги се молеха, зачуди се. Дали не смятаха, че ще се случи нещо ужасно? Обърна се да попита Мадалена, но забеляза, че сестра й е заспала.

Следобедните сенки падаха на тъмни триъгълници в ъглите на спалното помещение, когато момичетата отново обуха обувките си, сложиха обратно качулките на главите си и се запътиха към стаите за два часа работа или уроци. Киарета бе отведена в класна стая, а Мадалена — в стаята, където няколко дузини жени и момичета седяха на ниски столчета и плетяха дантели.

Мадалена цял час упражнява възлите и извивките, които Дзенобия, майсторката на дантели, й беше показала. Мръсните конци бяха нашарени тук-там с кръвта от убожданията с иглата, а очите на момичето вече смъдяха от слабото осветление.

Винаги ли щеше да е така? Как можеха да стоят вътре по цял ден? Никога ли не виждаха небето?

Накрая първият ден на Мадалена и Киарета привърши. Сестрите се поздравиха само с поглед, щом спряха пред леглата си, твърде уплашени и изтощени, за да си предложат дори докосване с ръка за успокоение. Сложиха горните си дрехи върху дървеното казоне в краката на Мадалениното легло и застанаха до постелките си сред бледите момичета с тесни рамене, привели глави и предаващи душите си в ръцете на Бог, преди да заспят.

ВТОРА ГЛАВА

Плетенето на дантели изглеждаше като алхимия в очите на Мадалена, когато плетивото бе в ръцете на Дзенобия и другите жени. Те превръщаха обикновения конец в сцени, където ангели или митични зверове стояха между древногръцки колони и вази, свързани с изпипани до съвършенство свитъци, ветрила и арабески. И после, без нещо повече от бегъл поглед, плетачките разкачаха някоя завършена работа, поставяха я в кошница и започваха нова.

През първите няколко месеца от престоя на Мадалена в „Пиета“, нейните сивкави и окървавени произведения биваха хвърляни в огъня, където изчезваха само с едно леко проблясвате, но накрая тя изработи първата си дантела, която беше точно толкова бяла, колкото и в началото. Обикновеният бордюр, предназначен за фустата на някое момиче, бе запратен в кошницата заедно с други завършени дантели в края на деня.

— Какво ще стане с него? — попита тя Дзенобия.

— Какво искаш да кажеш? Утре започваш нещо ново. Сега, след като спечели малко пари, ще ти отворят сметка в банката. — Жената сви рамене, сякаш нещо толкова очевидно и незначително не заслужаваше по-подробен отговор.

— Само се чудех кой ще вземе дантелата ми.

— Беше съвсем малка. Може би ще я купи някой турист.

Докато се мъчеше да разбере казаното, Мадалена усети как мозъкът й забавя оборотите си, подобно на сметана в бутало, която трябваше да се превърне в масло.

— Не знам какво е банка — изрече тя, — нито турист.

— Посетител. Някой, който идва в града ни да чуе нашия коро.

Същата вечер, докато лежеше на леглото си, Мадалена се сети, че бе твърде объркана, за да попита Дзенобия за другото нещо, което беше споменала.

„Защо ми плащат — чудеше се. — И щом ни плащат, къде са парите?“

Знаеше, че някои от другите момичета слизаха в стаята за дантели преди биенето на звънеца, за да си поприказват, когато нямаше кой да им прави забележки да мълчат. Заспа с намерението самата тя да отиде по-рано на следващия ден, за да получи отговор на въпроса си.

— Трябва да имаш работа, нали така? — каза една от плетачките на дантели Франческа. — По-добре тук, отколкото да сменяш превръзки в болницата или да миеш чинии. — Другите фили измърмориха съгласието си.

— И ако се налага да седим тук с часове, по-добре да спечелим колкото се може повече пари, така че колкото по-модерна е една дантела, толкова по-добре — добави друго момиче, Алегреца.

— Но какво значение има, когато няма какво да се купува?

— Разбира се, че има — отвърна Франческа. — Може би не сега, освен дребни неща като молитвена броеница с красиви зърна или по-хубави обувки, да речем. Или пък дори молитвеник с картинки и красива подвързия. Виждала си Дзенобия, нали?

— Но онова, което изработвате, е толкова красиво. Не ви ли е жал?

— Всъщност, вече не — призна Франческа. — Или може би само за секунда. И между другото, ще ти наложат покаяние, ако се гордееш с онова, което си изработила.

— Но ще трябва да направиш много повече от онзи малък бордюр, за да спечелиш достатъчно пари да си купиш каквото и да било — добави друга плетачка, Вероника. — Когато ти възложат да изплетеш фустата на нощницата на някоя младоженка или корсаж на рокля… — Другите измърмориха съгласието си. — Ето тогава започват да се трупат парите.

— По-късно те се превръщат в част от зестрата ти — поясни Алегреца, — а ако не се омъжиш, със спестяванията си можеш да си купиш по-хубава килия в някой манастир.

Тонът на Алегреца беше напълно прозаичен и на Мадалена й се стори, че момичето вижда в двете възможности отлични и практични цели, за осъществяването, на които да работи, но на Мадалена не й беше ясно как мисълта да станеш монахиня или съпруга можеше да накара пръстите на някого да летят по-бързо или по-добре.

— Аз пък — намеси се Франческа — нямам намерение да правя нито едно от двете. Искам да остана тук и един ден да стана приора. — Тя изимитира начина, по който приората присвиваше очи, когато четеше след хранене в столовата и другите се присъединиха към смеха й. — Тогава ще командвам всички. Ще нося каквото си искам и ще живея в собствен дом.

— Тя нали живее тук? — недоумяваше Мадалена.

— Глупачка! Не и в отделението. Нито пък другите, които седят на масата й. Ако все още си тук, когато станеш на четирийсет, ще се пенсионираш и ще получиш собствена стая. Ако някога влезеш в кабинета на приората, ще видиш колко е хубаво вътре. И дрехите й не са груби, като нашите.

— Значи, могат да си купуват всичко, когато остареят?

— Е, не всичко, предполагам.

— Не можаха да си купят маймунка от органиста от Рива — отвърна Алегреца. — С космато малко… нещо. — Всички момичета се изкикотиха, скрили с длани устите си и Мадалена почувства как червенината плъзва по лицето й, сякаш й се бяха присмели.

— О, стига де — каза Алегреца. — Не се смеехме на теб.

— След известно време могат да си похарчат парите за каквото си искат — добави Вероника. — Или поне онова, което остава, след като човек си плати стаята и храната за всичките тези години.

Няколко от момичетата въздъхнаха и станаха да изровят възглавничките си от един шкаф. Като видя озадачената физиономия на Мадалена, Франческа продължи:

— Конгрегационе вземат повечето от спечеленото от всички фили и го задържат като такса, покриваща храната и леглото, които ти осигуряват, но оставят малко и на теб.

— Ами онези, които не изкарват пари?

Франческа се обърка, сякаш никога преди не й беше хрумвал подобен вариант.

— Не знам. Предполагам, не плащат.

— Казват, че трябва да знаем за парите, понеже един ден тези знания сигурно ще ни потрябват. — Алегреца се върна с възглавницата си и седна. — Дзенобия ми каза, че това влиза в задълженията на всяка добра съпруга. Ако искаш да се омъжиш, да плетеш дантели е почти толкова добре, колкото и да си част от коро.

— Но не и ако искаш да печелиш — възрази Вероника. — На фили ди коро им плащат при всяко представление. — Тя обърна очи към тавана, после стана и притисна длан към гърдите си. Пое драматично дъх и с глас, не толкова силен, че да се чуе в залата, запя дрезгаво и фалшиво. После се поклони под всеобщите аплодисменти, приглади полите си и седна да продължи работа.

— Така и трябва — отбеляза Франческа с леден сарказъм. — Фили ди коро са по-добре от всички нас. Дори на Бог му е ясно. Особено на Бог.

Неудобството на Мадалена от разговора я връхлетя неочаквано като главоболие, но отшумя при влизането на Дзепобия в стаята и до края на следобеда момичето вече беше напълно забравило за него. Приведена над плетивото си, чуваше собственото си тихо дишане и в един момент престана да обръща внимание на студа, проникващ през прозорците и изтъркания килим върху каменния под. После Дзенобия затананика и когато останалите момичета се присъединиха към тихото й пеене, нещо дълбоко в душата на Мадалена трепна.

Каквото и да се случваше в „Пиета“ или в града навън, или дори в селото, вече твърде надалече, то изобщо нямаше значение. Миниатюрното начало на новата дантела, която щеше да порасне в ръцете й и гласът на Дзенобия, така топъл, та пресичаше студа от умиращия огън — ето това беше центърът на всичко. Другите момичета можеха да се шегуват колкото си щат, но от този момент нататък Мадалена щеше да идва в работната стая едновременно с Дзенобия и нито минута по-рано.

По времето, когато Мадалена навърши единайсет, а Киареза — осем години, животът им беше еднообразен, стабилен и предсказуем като всеки възел от дантелените яки на Мадалена. Ставаха при зазоряване, молеха се, докато се обличаха и тръгваха към църквата, изслушваха сутрешните молитви, няколко часа учеха или работеха, спираха за молитвите в шест, в девет и после в дванайсет, преди да отидат на обяд.

Следобед почиваха до молитвата в ранния следобед, сетне работеха или учеха до вечерната молитва. Вечерята бе към залез слънце, последвана от последната молитва за деня, нощната, и сън.

Що се отнасяше до заниманията, звуците придаваха форма на всеки ден. Камбаните ечаха, по-малките момиченца се кикотеха и пееха, докато играеха с обръчи и топки на двора в почивките. Лекомисленото бъбрене беше онова, което дългите часове на наложена тишина искаше да държи под контрол, а задълженията и благочестивостта бяха основните причини за нарушаване на мълчанието. Мадалена беше обикнала тихия тон, с който жените четяха от свети Августин или Катерина Сиенска, или Франциск Асизки в манастирската трапезария, и напевното повторение на уроците, които момичетата рецитираха в класните стаи. Звуците успокояваха болката в убодените й от игли пръсти, празния стомах и тракащите в зимните утрини зъби по-добре от упражняваната перфектност на коро.

За Киарета никой друг звук, освен този на хора, нямаше значение. Опитите й да пее с огромен ентусиазъм в църквата не й бяха спечелили нищо повече от одобрителни кимвания заради нейния религиозен плам, но често й спечелваха мръщене и хокане задето не я свърташе на едно място през останалата част от службата. Мечтата на Киарета танцуваше в дъха между разтворените й устни, когато всеки неделен следобед и през празниците слушаше изпълненията на коро от нишата в църквата, запазена за фили ди комун. Всеки ден приближаваше на пръсти до затворената врата към галерията на хора, сякаш внимаваше да не счупи нещо.

„Не докосвай, все едно й казваше вратата. Не се осмелявай!“

Един ден вратата се отвори. Тъкмо започваше почивката и фили ди коро се бяха пръснали надолу по стълбите и коридорите, докато Киарета минаваше. Тя отстъпи встрани да им направи път и зачака за възможност само за миг да погледне горе.

И тогава го чу — богат алт, сякаш зрял нар, паднал върху земята в овощна градина, ухаещ на кръв и скъпоценности.

„Filiae maestae Jerusalem“[5], пееше гласът, зовеше жалеещите дъщери на Йерусалим да погледнат към техния разпнат Бог.

Хипнотизирана от звука, Киарета направи първо една, после още една стъпка нагоре. Без сама да разбере как, се озова при входа на галерията. Стаята бе придобила цвят на тъмен кехлибар от отразените тонове на стенописите в църквата. Зърнести ивици сребриста светлина изминаваха разстоянието между тесните прозорци на централния църковен кораб до клавиатурата на малък орган. Погледът на Киарета подмина няколкото стойки с отворени нотни листа и се спря на решетката от ковано желязо на балкона, през която момиченцето често се беше опитвало да надникне отдолу. До решетката се виждаше силует на жена, обвила ръце около тялото си. Жената се поклащаше, докато пееше.

Киарета приближи и се спъна в купчинка книги, оставени на пода. Жената спря да пее и се извърна.

— Коя си ти? — попита тя.

— Аз… съжалявам. Моля ви, не се ядосвайте. Чух ви отдолу и…

— Не бива да си тук — предупреди жената и въпреки че Киарета не я виждаше добре, от тона й разбра, че певицата е по-скоро изненадана, отколкото ядосана.

— Как се казваш? — попита я жената.

— Мария Киарета — заекна момиченцето, — но никой не ми вика така. Казват ми само Киарета.

— Знаеш ли коя съм аз?

Киарета кимна. Микиелина беше маестра и макар че бе надхвърлила трийсетте и беше пяла почти две десетилетия, все още бе една от най-известните солистки на „Пиета“. Винаги когато се разминаваше с нея в трапезарията, Киарета свеждаше очи към земята, за да не срещне погледа на жената, която притежаваше някъде в тялото си огромно тайно място, способно да приютява такъв глас.

Микиелина приближи към Киарета. Куцаше, беше се родила с деформирано бедро.

— Ела до лампата да видя дали те познавам — привика я. — Огледа онова, което се виждаше изпод шапката и качулката. — Виждала съм те в трапезарията — усмихна се Микиелина. — Много красиво момиченце със сини очи и добър апетит.

Лицето на Микиелина изглеждаше плоско, като парче глина, върху което някой беше стъпил, преди да е изсъхнало напълно. Но очите й бяха мили, а усмивката й — достатъчно широка, за да разкрие липсващия от едната страна зъб.

— Пееш ли? — попита тя неканената си посетителка.

— Не… Искам да кажа да. Искам да кажа… — Киарета си пое дъх. — Не знам. Не като вас.

Микиелина докуцука обратно до решетката на балкона.

— Искаш ли да видиш как звучи, когато пееш оттук?

Киарета кимна и Микиелина й направи знак да се присъедини към нея.

— Хайде — насърчи я. — „Agnus Dei“[6] — запя. — „Qui tollis peccata mundi“[7]. — Песента й звучеше като шепот, но изпълни църквата, а гласът на Киарета замря още преди да е стигнал решетката на балкона.

— Поеми дълбоко дъх, оттук — рече Микиелина и обгърна талията на Киарета с ръце. Пусна я, отстъпи назад и направи знак на момиченцето да запее. — „Божий агнец, който пое греховете на света“ — повтори.

Киарета опъна тяло, за да поеме дъх, почувства как дробовете й се опразват, докато изпяваше нотите.

— „Имай милост към нас“.

Гласът й ставаше все по-силен, произнасяше всяка следваща фраза с нарастваща самоувереност, докато не чу звуците да се връщат обратно към нея, отразени от стените на църквата.

— Брава — изръкопляска Микиелина. — Когато следващия път някой те попита дали можеш да пееш, кажи „да“.

Странното дишане беше замаяло главата на Киарета.

— Да, маестра — отвърна тя.

— А сега можеш да ми помогнеш да пренеса тези стойки обратно в учебната зала. Ако някой се зачуди къде си била, ще кажа, че съм те помолила да ми помогнеш. Но — тя се извърна към Киарета — сега трябва да ти се скарам. Не бива ей така да решаваш да се разхождаш наоколо, да се качваш по разни стълби и да надничаш, където ти се прииска. Непослушните момичета могат да бъдат много нещастни тук. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Да, маестра — отвърна Киарета, чудейки се как е възможно онова, което Микиелина й разправя, да е вярно.

„Откакто съм тук, не съм била по-щастлива“, помисли си, докато забързано се спускаше надолу по стълбите да потърси сестра си.

ТРЕТА ГЛАВА

Гласът на Киарета прокънтяваше първи, когато бъбренето и смехът бяха разрешени и пак тя беше онази, на която най-често нареждаха да млъкне, когато времето за волности приключваше. Ако не беше известно, че с Мадалена са сестри, коментираха от време на време матроните, двете момичета щяха да са най-невероятните кандидатки за такива от обитателките на отделението.

Ако не беше влиянието на Киарета, Мадалена можеше да прекара дни наред, без да проговори на някого. Тя съществуваше в нереален свят, изпълнен с измислени от нея истории. Уединението и самотата в „Пиета“ я устройваха. Обичаше начина, по който прашинките прелитаха през златистата светлина в стаята за плетене на дантели, перфектно изтъканата паяжина в ъгъла на детското отделение, подскачането на пламъка на свещите в църквата, последвано от дълги извиващи се във въздуха струйки дим, когато някой свещеник минаваше наблизо. Знаеше къде се намира всяко гнездо на стрехите в двора и дори без да гледа, можеше да каже кога някое от голишарчетата е направило първия си полет.

Дори да искаше да се впише в общия живот в „Пиета“, налаганото мълчание означаваше, че през по-голямата част от времето животът на послушничките е насочен навътре. Много по-добре беше, реши за себе си, да си изгради собствен задоволителен свят. В „Пиета“ не беше разумно да се нуждаеш твърде много от другите, особено когато, без хубав глас или музикален инструмент, на който да свириш, е малко вероятно да привлечеш вниманието.

Всъщност Мадалена свиреше. Подобно на останалите момичета, малка част от седмицата беше посветена на уроци по музика. На деветгодишна възраст, постъпила в „Пиета“ доста по-късно от повечето момичета, тя бе доста назад от останалите, но само за месец-два вече проявяваше музикалните си способности. Анина се беше оказала права, заключи маестрата. Мадалена не беше нищо особено. Ръцете й бяха сръчни, поради часовете, прекарани в плетене на дантели, беше научила позициите на пръстите върху грифа на лютнята без особени затруднения, но свиреше така, сякаш изпълняваше поредната работа.

Възрастните бяха единодушни, че Мадалена се развива много добре. Един ден от нея щеше да стане добра съпруга. Бе достатъчно хубава и здрава, но не и неуравновесена като сестра си, твърде своенравна, за да свърши добре. Наистина твърде своенравна, за да свърши добре.

През последните няколко месеца Киарета бе разпределена в работилницата за дантели. Работата й се бе сторила приятна за кратко, особено щом зърна витиеватите мотиви в златисто на фона на блестяща коприна в тъмночервен, изумруден или син цвят, която един ден щеше да украсява бюстиета и жилетки. Когато установи, че не е в състояние да изработи повече от четири-пет сантиметра за един следобед и плетивото й не е достатъчно чисто и фино, за да й спечели похвала, стаята започна да й изглежда като затвор.

Няколко дни след срещата й е Микиелина, Киарета бе помилвана. Асистентите на Микиелина се грижеха за партитурите и организираха репетициите, но тя бе пожелала да й изпратят момиче, което да покрива клавиатурите, за да се предпазват от прах, да подрежда нотните листа на прилежни купчини за картотекиране и да поддържа стативите чисти. „Пиета“ беше пълна с момиченца, годни да вършат тази работа, но Микиелина имаше едно конкретно предвид — едно, което и без това не се очертаваше като изкусна плетачка.

От този момент насетне на Киарета й беше позволено да излиза от стаята за дантели по-рано, за да помага в залата за репетиции и в галерията на хора. Наближаваше време Микиелина да се пенсионира, зрението й отслабваше след годините преписване на партитури на слаба светлина. Дали защото зрението на маестрата внезапно се беше влошило значително или просто защото харесваше компанията на Киарета, след няколко месеца момиченцето бе напълно освободено от дантелите и през по-голямата част от деня не се откъсваше от Микиелина. След още няколко месеца можеше да чете партитурите достатъчно добре, за да обръща страниците на репетиции, като същевременно пригласяше тихичко под одобрителното кимане на маестрата.

„Кутрето на маестрата“, така тайно я наричаха някои от момичетата. Но всички обичаха Микиелина и знаеха, че не е добре. Във всеки случай, фили ди коро умееха да държат най-непристойните си мисли само за себе си.

Когато рязкото израстване предизвести началото на встъпването й в пубертета, на Мадалена й бе наредено да събере нещата си и да се премести в друго отделение.

— Ако не те виждам тук, значи изобщо няма да те виждам — проплака Киарета.

Опитваше се да говори шепнешком, но думите излязоха от устата й под формата на дрезгави ридания, достатъчно високи, за да накарат матроната да я заплаши с изолация, ако незабавно не млъкне.

Лицето на Мадалена се сгърчи от отчаяние, когато взе вещите си в една ръка и ги пренесе в отделението за по-големи момичета. Събуди се в новото легло след първата си обедна почивка и съгледа как момичето на съседното легло вече е седнало и я гледа.

— Исках да видя дали мога да те накарам да се събудиш само като те гледам — прошепна то. — Как се казваш?

— Мадалена. Ти коя си?

— Анна Мария. С какво се занимаваш?

— Изработвам дантели.

— Аз съм в коро и съм феномен.

Мадалена нямаше представа какво значи феномен, но не й беше трудно да се досети. Като поклащаше стъпала, Анна Мария изброи на пръсти инструментите, на които вече можеше да свири и онези, които възнамеряваше да овладее.

— Ти на какво свириш? — попита тя Мадалена.

— Изучавам лютня.

— О, моля те, питай дали не може аз да съм ти учителка! Скоро ще си взема нова ученичка, така ми казаха. — Анна Мария опря ръце на леглото и започна да се подрусва надолу-нагоре.

„Притежава повече енергия дори от Киарета“, помисли си Мадалена. Мислите за сестра й окупираха съзнанието й с такава сила, че за момент дъхът й секна. Прозвуча камбана и отделението притихна, чуваше се само шумоленето на дрехите на момичетата, които се навеждаха да завържат обувките си и се изправяха, за да пригладят полите на роклите си. Мадалена си сложи качулката, дръпна я за подгъва и я задържа така, притворила очи, но не знаеше дали се опитваше да задържи нещо в себе си, или да извади нещо на повърхността. Изпусна дъха си, отвори очи и сложи шапчицата на главата си. Анна Мария вървеше на стъпка зад нея на излизане от отделението.

Скрити зад своите качулки и шапки, повечето от момичетата в „Пиета“ трудно биха могли да бъдат идентифицирани по име. Анна Мария беше изключение не поради необикновената си красота или грозота, а заради енергичния поглед в очите й, които винаги бяха така широко отворени, че й придаваха вид на вечно удивена или озадачена. Когато примигваше — нещо, което правеше често и енергично — впечатлението, че Анна Мария гори, захранвана от скрита звезда, се подсилваше.

Изглежда, Анна Мария нямаше нито една приятелка. Докато живееше заедно с Киарета в детското отделение, Мадалена беше наблюдавала с безстрастен интерес как останалите момичета се събират на групички. Сестра й беше единствената приятелка, от която имаше нужда, а „Пиета“ предлагаше малко време да си търсиш други. Сега, като гледаше как Анна Мария отчаяно копнее да стане нейна приятелка, как сяда на леглото си така, че да може да я види в момента, в който пресече прага, Мадалена изпитваше съжаление към момичето. Съжаляваше и себе си, защото Киарета вече не се събуждаше до нея. Но след няколко месеца въображаемите разговори, които Мадалена водеше със сестра си, докато лежеше в леглото си, отстъпиха място на истинските с новата приятелка.

Две бяха любимите теми на Анна Мария: музиката и бъдещето си, а за нея това бе едно и също.

— Ще стана… — замлъкна тя, мъчейки се да открие най-точната дума, — незаменима.

— Незаменима? — смъмри я Мадалена. — Това не е работа. Трябва да кажеш, че ще станеш монахиня или нещо подобно.

— Е, аз пък просто ще стана незаменима. Ще казват: „Трябва ни свирачка на теорбо и клавесин“ и аз ще съм на разположение. Вече мога да свиря на цигулка и виола, а когато стана малко по-висока, ще науча чело и бас. И орган, но сега още не достигам педалите.

Двете подхванаха нова обиколка на двора, където прекарваха почивката си, и Анна Мария продължи:

— Ще стана сото маестра, а може би дори маестра ди коро. Надявам се да се случи, преди да започна да мириша толкова лошо, колкото мирише тя. — Анна Мария опита да спре смеха си в дланите, но както обикновено той прерасна във високо грухтене, което се блъсна в тавана и стените на отворения коридор и им спечели смръщен поглед на матроната.

На Анна Мария бе възложено да даде на Мадалена първите уроци по лютня, но след няколко месеца момичетата стигнаха до заключението, че мечтата на Анна Мария да види Мадалена в хора няма да се сбъдне. Мадалена можеше да акомпанира, ако мелодията не бе твърде сложна, но свиренето й, изглежда, нямаше да излезе от тези рамки.

— Вероятно скоро ще ти назначат учител по флажолет — каза Анна Мария един следобед. — Трябва да научиш два инструмента, преди… — Лицето й стана сериозно и не довърши мисълта си. Момичетата замълчаха и отместиха погледи встрани, докато Мадалена не чу подсмърчането на Анна Мария.

— Какво има? — попита я.

— Първо, няма да прекарвам толкова много време с теб, когато престанеш да вземаш уроци по лютня. — Гласът на Анна Мария заседна в гърлото й. — После пък изобщо няма да те виждам, когато си тръгнеш.

— Кой казва, че ще си тръгна?

— Един ден ще те накарат да напуснеш, ще ти кажат да станеш монахиня или нещо от този род. Не знам! — Анна Мария зарови лице в дланите си.

Перспективата така притесни и двете, че започнаха да изчезват по време на почивките, за да се упражняват в празната зала.

Въпреки това пак не беше достатъчно.

— Не знам къде е проблемът — въздъхна Анна Мария. — Не си като Анетина, която ме кара да си мечтая да умра преди края на всеки урок. — Взе лютнята от ръцете на Мадалена и засвири все едно някое магаре ринеше с копита земята наблизо, като от време на време добавяше по някоя фалшива нота, за да допълни ефекта.

— Не знам защо не съм по-добра — рече Мадалена. — Много се старая. Може би я държа твърде далече от главата?

Вдигна лютнята и наведе глава така, че страната й да допре ръба на инструмента и дръпна струните. — Ще ми се да можех да я чуя.

Анна Мария сбърчи лице.

— Какво искаш да кажеш? Да не си глуха?

Мадалена не знаеше как да обясни.

— Искам да кажа да я чуя по-добре. Може би просто не е точният звук. — Замисли се за момент, без да е сигурна какво точно имаше предвид.

Анна Мария сви рамене и й подаде обратно лютнята.

— Изсвири отново онази част с арпеджиото. Толкова силно, колкото искаш. Тук няма никого.

— Знаеш ли какво би ми харесало повече? — попита Мадалена и продължи, преди да е изчакала отговор. — Да чуя как свириш ти, но не на лютня.

Анна Мария стана.

— На какво, тогава? На мандолина? Цигулка?

Мадалена беше чувала мандолина само веднъж или два пъти и не беше сигурна, че звукът й харесва, но цигулките винаги звучаха приятно в църквата.

— На цигулка — рече.

— И без това ми писна от тъпата стара лютня. Да вървим.

Анна Мария отведе Мадалена в друг кът за упражнения, взе оттам калъф и го отнесе в стаичка, стените на която бяха облицовани с дърво.

— Тук протичат частните уроци на най-добрите цигуларки — обясни тя. — Никога не съм свирила на това място, но всъщност никой никога не е казвал, че не можем да го правим. — Затвори вратата зад гърбовете им. — Може да си докараме неприятности, но не мисля, че някой ще ни чуе, а и съм любопитна да разбера как ще звучи.

От мига, в който Анна Мария засвири, нещо в Мадалена започна да се предава. Настани се на стар стол и дори когато нямаше накъде повече да поддаде под тежестта й, продължаваше да има усещането, че потъва — толкова дълбоко, та би могла да се сгъне, докато стане съвсем малка и се превърне в миниатюрен пакет от перфектно задоволство. Стаята се изпълни със звуци, проблясващи като полиран месинг, разтапяха се като карамел в устата и караха косъмчетата на ръцете й да настръхват.

Анна Мария спря.

— По-добре си затвори устата, иначе ще ти потекат лигите.

Мадалена се стресна и изправи гръб.

— Посвири още — изрече тихо, почти шепнешком.

Анна Мария отново засвири. Мадалена си помисли, че може да чуе как всеки косъм от лъка докосва струните. Музиката се извиваше, флиртуваше с въздуха, въртеше се като снежинки в тесен пасаж.

— Тази харесва ли ти? — попита я Анна Мария. — Просто си я измислям. — Погледна към приятелката си. — Устата ти пак е отворена.

Мадалена изгледа втренчено Анна Мария, преди да осъзнае казаното от нея, после затвори уста и прехапа устни, за да не се отвори отново. Накрая рече:

— Повече не искам да свиря на лютня.

Анна Мария сви рамене.

— Харесвам всички инструменти еднакво. — Подаде й цигулката. — Сложи я под брадичката си. Не, не така, отдръпни си леко бузата. — Сви пръстите на Мадалена около грифа на инструмента и ги постави на определени места. — Дръж ги тук — каза, — и просто прокарай лъка по струните.

Мадалена трепна при резкия звук, който излезе изпод пръстите й.

— Не стискай лъка толкова и дръж китката права.

Мадалена отпусна захвата и се опита да дръпне лъка със същата деликатност, с която привършваше последните бодове на някоя яка. Резултатът беше твърде далече от тоновете, които можеше да възпроизвежда Анна Мария, богати ноти, напомнящи за лъч светлина по повърхността на вода, ябълков цвят, смях. В ръцете на Мадалена цигулката звучеше като скърцаща ръждясала панта, но не я беше грижа.

Отвори очи и видя, че Анна Мария я гледа втренчено.

— На теб наистина ти харесва — отбеляза Анна Мария. — Мисля, че ти харесва повече, отколкото на мен.

Мадалена не знаеше какво да отговори. Не смееше да погледне към приятелката си от страх да не издаде нещо, преди дори да е разбрала какво. Сведе очи към ръцете си. Ноктите й бяха грапави, върховете на пръстите й — покрити с мазоли, но през последната година пръстите й се бяха източили дълги и тънки. Може би бяха създадени за това. Мадалена затвори очи. Главата й се изпълни с музика, копнееща да бъде изсвирена.

— Sicut erat in principio, et nunc, et simper, et in saecula saeculorum.[8]

Гласът на свещеника отекна в църквата „Сан Себастиано“, но Мадалена и Киарета почти не го слушаха. Застанали в края на групичката момичета, доведени тук да чуят литургията, двете отметнаха глави толкова назад, че когато се опитаха да се присъединят към общия хор, произнасящ „Амин“, мускулите на вратовете им изпъкнаха и устите им жадно се отвориха да си поемат въздух.

— Гледай! — прошепна Киарета на Мадалена и посочи към тавана. — Почти виждам какво има под ризата на онзи мъж.

— Мръднете. — Придружителката на момичетата леко побутна сестрите по гърбовете.

По изключение тонът й не беше остър, защото в края на краищата фреските на Веронезе по тавана на църквата, изобразяващи историята на Великден, бяха онова, заради което на момичетата им беше разрешено да напуснат „Пиета“.

— Меа culpa, mea culpa, mea maxima culpa.[9]Мадалена и Киарета се присъединиха към останалите момичета, които се удряха в гърдите в знак на покаяние за греховете си, докато вървяха към олтара.

Киарета отново вдигна поглед към тавана и от устните й неволно се откъсна хленч. Мадалена посегна да хване ръката й, докато двете гледаха към двата коня — единият бял, другият черен — които от мястото, на което момичетата се намираха, изглеждаха така, сякаш галопират от покрива право към тях. Жените от фреската гледаха с уплашени очи от балкона на дворец, а три мъжки фигури се напрягаха да удържат зверовете с подивели погледи, за да не допуснат животните да сгазят всички в църквата, ако случайно се откъснат от мазилката и се сгромолясат върху пода. Сцената над главите им се въртеше заплашително и Мадалена сведе поглед надолу. Киарета продължи да гледа изключително напрегнато и се наложи да се вкопчи в сестра си, за да не загуби равновесие. Изкискаха се, когато Киарета се спъна и изимитираха олюляването й, докато придружителката не им изсъска да престанат. Стиснали ръце, двете си наложиха да се съсредоточат в литургията.

После всички момичета се събраха на площадчето пред църквата.

— Сега ще тръгнем към манастира „Санта Мария деи Кармини“ — обясни една от придружителките. — Там монахините са ни подготвили специално угощение, а после ще се върнем в „Пиета“.

Момичетата поеха в редица по фондаментото — тясната пътека край малкия канал, докато не завиха по по-широка алея покрай по-голям канал. Вдясно от тях се издигаха тухлените стени на „Санта Мария деи Кармини“, а във водата вляво плуваха няколко патици; на един стълб беше кацнала чайка. За скупчените момичета от „Пиета“, пачите пера бяха редки като скъпоценности и придружителките им спряха, за да дадат възможност на поверениците си да погледат за момент.

По едно време Гелтруда, по-възрастната от двете матрони, плесна с ръце.

— Хайде — подкани ги. — Сестрите ни чакат.

Пред очите им изникна мостът към Кампо деи Кармини. Момичетата бяха почти сами на фондаменто, но мостът беше пълен с групички хора, повечето млади мъже, които разговаряха развълнувано и достатъчно високо, за да ги чуят послушничките.

Едната от придружителките, застанала начело на групата, напрегна тяло и забави стъпка. Гелтруда напусна опашката на редицата и отиде отпред, за да си размени няколко думи с нея.

— Видя ли това? — чу я да казва Мадалена. — Мислиш ли… — Гласът й трепна и замлъкна, и Гелтруда довърши мисълта си с многозначителна гримаса.

Двете жени хвърлиха разтревожени погледи към моста.

— Казах на приората, че идеята да ги изведем по това време на годината е лоша — отбеляза Гелтруда, — и виж сега…

— Дали да не се върнем? Можем да помолим готвачките от „Пиета“ да дадат някаква храна на момичетата.

— С какво? Гондолата, която трябва да ни вземе, ще дойде чак следобед.

Двете жени се огледаха и задържаха момичетата, докато тълпите продължаваха да пресичат моста и да се изливат на Кампо деи Кармини.

— Ще останем в манастира и там ще изчакаме гондолата — чу отново Мадалена гласа на Гелтруда. — Невъзможно е да се върнем в „Пиета“ пеша. Не знаем пътя, освен по вода. Не виждам какъв избор имаме.

Набързо се прекръсти, преди да се обърне към групичката.

— Вървете бързо и не се отделяйте една от друга — нареди им и махна да я последват.

Тълпата не обръщаше никакво внимание на момичетата. Киарета гледаше как хората пресичат площада пред църквата и изчезват в странична уличка.

— За къде бързате толкова? — извика тя, но никой не спря да й отговори.

Край нея мина гол до кръста мъж, наобиколен от младежи, които крещяха името му. Един от младежите носеше нагръдник от ламиниран картон, декориран с цветни мотиви.

— Николоти! Николоти! — скандираше младежът.

— Хей, внимавайте какво правите! — извика някой, когато две деца, понесли дълги самуни хляб, си запробиваха път сред навалицата.

Щом хлапетата стигнаха до края на Кампо деи Кармини, затичаха, размахали самуните като победни знамена. Зад тях някакъв мъжки глас крещеше:

— Спрете ги! Крадци!

Киарета наблюдаваше суматохата и не усети как е изостанала от групата. Гелтруда здраво я сграбчи за рамото и я бутна напред.

— Малка глупачка! — рече жената. — Прояви здрав разум. Влизай вътре!

Дори в сумрака, царящ в църквата, където насядаха момичетата, тревогата по лицата на придружителките беше очевидна.

— Да се помолим на благословената Божия майка да се измъкнем живи и здрави от това изпитание — каза една от монахините, които ги посрещнаха.

Киарета и Мадалена се прекръстиха и сведоха глави.

Монахинята повтори молитвата в прослава на Божията майка, преди да се обърне към момичетата.

— Понякога светът може да е твърде плашещо място — рече и кимна към вратата и хаоса навън. — Но не сте ли щастливи, че имате някой, който ви обича и ви предпазва? Само си помислете — за благословената Дева вие сте нейни деца точно толкова, колкото й собственият й Син! Каква по-голяма чест от това? — Сбърчи вежди и потърка чело, сякаш се опитваше да измисли какво още да каже.

Мадалена извърна глава и се удари в дърворезбата на църковния трон, на който седеше. Вдигна очи нагоре и на фона на слабата светлина на свещите зърна странните създания, изрязани в тъмното дърво, толкова близко, та всеки момент май щяха да зашепнат в ухото й. Гола до кръста русалка втренчено я гледаше с празния си поглед, опасен звяр все едно току-що бе изскочил от страничната облегалка и си проправяше път нагоре по облегалката на трона. Мадалена седеше, без да помръдва, сякаш ако внимателно слушаше монахинята, чудовищата щяха да се оттеглят. С крайчеца на окото си забеляза игуменката, пристигнала преди миг, и сега разговаряше с придружителките.

Игуменката застана пред момичетата. Лицето й бе образец на спокойствието, с изключение на две играещи бръчици между веждите й, които се опитваше да изглади.

— Момичета — започна игуменката. — Навън цари тревожна суматоха и съжалявам, че трябваше да станете свидетелки на всичко това.

Пое дълбоко дъх, все едно се канеше да продължи, после затвори уста и сведе поглед надолу.

— Това е всичко — рече тя. — Ще се отправим към трапезарията, където за вас е сервиран обяд. — После се извърна и излезе от църквата.

Момичетата влязоха в залата, където млади послушнички сервираха плата с печено месо и зеленчуци, и купи с качамак. Игуменката подхвана благодарствена молитва за храната и момичетата я последваха, но точно когато седна, в трапезарията влетя монахиня със заплетено в краката й расо. Приведе се над игуменката и й каза нещо, което накара по-възрастната жена да стане и да направи знак на Гелтруда и другата придружителка да я последват навън. След няколко минути двете жени се върнаха.

— Гондолиерът е тук — съобщи Гелтруда на момичетата — и е дал да се разбере, че е най-добре да потеглим незабавно. Ще се наложи да оставите яденето, но можете да си вземете по парче хляб.

Едно от момичетата, които седяха срещу Мадалена и Киарета, посегна да грабне голямо парче месо, но мрачните лица на придружителките накара стомаха на Мадалена да се свие и тя се дръпна от масата.

Киарета гледаше как момичето дъвче месото и протегна ръка към платото, но Мадалена я спря.

— Вземи хляб и ела!

В двора Мадалена забеляза гондолиера да кръстосва напред-назад и от време на време да поглежда през шпионката на входната врата.

— Чуй — каза Киарета и стисна още по-силно ръката на сестра си. Високите стени и покритите пасажи не можеха да заглушат напълно възторжените викове и дюдюкането, съскането и крясъците, клетвите и дрезгавите освирквания, долитащи отвън.

Придружителките бързо поведоха момичетата към гондолиера. Без да си дава сметка, че девойките могат да го чуят, мъжът се обърна към едната от двете жени.

— На Понте деи Пуни имаше бой, но полицаите дойдоха и го прекратиха, затова побойниците решиха да се прехвърлят тук. Биеха се на мястото, откъдето трябваше да ви взема.

— Гондолата отвън ли е? — попита жената, а в гласа й прозвуча невероятна тревога и едно от момичетата до Мадалена се разциври.

— Не. Оставих я при „Сан Себастиано“. Мисля, че ако тръгнем по този път, ще успеем да стигнем до там — и пак надзърна през шпионката. — Тълпата все още не е чак толкова огромна, а пред портата няма никого. Но трябва да тръгнем веднага! — Без да дочака отговора на жената, гондолиерът отвори външната врата и каза на момичетата да го последват.

Мадалена и Киарета вървяха на опашката на групата, забързала към „Сан Себастиано“. Киарета се спъна в камък и здравата се изтърси върху тротоара, като охлузи коленете си и си изкълчи лакътя. Мадалена я хвана за едната ръка и я подкрепяше, докато сестричката й правеше малки и болезнени стъпки.

Гелтруда хвана Киарета за другата ръка.

— Побързай — подкани я. — Другите са много напред, едва ги виждам.

Точно в този момент дузина мъже се появиха тичешком покрай канала. Гелтруда загуби равновесие и здраво хвана момичетата, да не би тичащите да ги избутат във водата.

Преди да са успели да подновят ход, се появи нова лавина от тичащи, този път смесица от мъже и жени от различни възрасти; те се блъскаха и се обиждаха.

Киарета изписка, когато почувства как някакви ръце обгръщат кръста й, повдигат я и я свалят в малка плоскодънна лодка. Друг чифт ръце стори същото с Мадалена и след миг Гелтруда и двете момичета седяха в пеотата до мъж и една жена с двете им деца, момче и момиче на възраст колкото двете сестрички.

Гелтруда поемаше огромни глътки въздух, докато се обръщаше към небесата да им изпратят закрилата на светците. Мъжът изръси серия ругатни, докато обръщаше лодката в канала, който вече беше задръстен. Киарета и Мадалена скриха лица една в друга и само от време на време надничаха, за да се огледат наоколо.

— Добре ли сте? — попита ги жената.

Момичетата кимнаха, без да продумат.

— За Николоти ли сте, или за Кастелани? — полюбопитства момчето.

Мадалена го изгледа втренчено.

— Николоти или Кастелани? — повтори момчето.

— Не знам какво имаш предвид.

— На чия страна сте? — намеси се момичето, раздразнено от невежеството на Мадалена.

— Не съм на ничия страна.

— О, оставете ги на мира — каза бащата. — Те не принадлежат на нашия свят.

— Просто не можехме да ви оставим на онова място — обърна се жената към Гелтруда. — Ще ви свалим някъде, където е безопасно и когато е възможно.

Гелтруда кимна. Стисна броеницата, която бе извадила от джоба си, устните й замърдаха, а погледът й се заби в дъното на лодката.

На тротоара се завихряха нови битки. Хората, наблюдаващи от горните прозорци на сградите покрай канала, започнаха да хвърлят боклуци и счупени съдове върху тълпата долу. Мадалена забеляза как някакъв тип пропълзя по покрива на една от къщите и откърти керемида. Захвърли я към канала и тя падна само на няколко сантиметра от лодката пред тях.

— Защо правят така? — изпищя Киарета.

— Кое, това ли? — попита жената. — Не си ли чувала за пулите? Войните с юмруци?

— Не — изрида Киарета. — И ги мразя! Накарайте ги да спрат!

Децата се изсмяха.

— Да спрат? Та те едва сега започват!

Майка им посегна да ги плесне.

— Малки грубияни!

— Но аз искам да видя истинска бъркотия! — рече момчето и изкрещя с пълно гърло: — Фрота! Фрота!

— И аз! — подкрепи го момичето. Изплези се на Мадалена и се изкиска.

Мъжът бе успял да промуши лодката сред останалите и да стигне до място, откъдето имаше по-добър изглед. Вдясно двама младежи скочиха от едно фондаменто и започнаха да пълзят по лодките, за да стигнат до отсрещната страна на канала.

— Николоти! Николоти! — завика ухилено семейството, размахвайки юмруци във въздуха, когато двамата скочиха в тяхната лодка.

Единият събори момичето с коляното си и въпреки, че лицето му се сгърчи, то се съвзе, без да заплаче, изправи се и продължи да скандира с брат си.

За няколко минути мостът до манастира се изпълни с мъже, които напредваха към средата му — фракцията на Николоти от едната страна, тази на Кастелани — от другата. Юмручни удари запратиха някои от тях обратно към фондаменто, а върху раменете на останалите се застоварваха удари с пръчки. Някъде около средата на моста мъжете се вкопчваха един в друг и започваха да се бият, докато някой от тях или и двамата не се озовяха в канала. Един мъж падна във водата и остана неподвижен на повърхността й, а от раната в главата му се процеждаха струи кръв. Измъкнаха го в лодка и няколко души се надвесиха над него.

— Мъртъв ли е? — извика жената от лодката на Мадалена и Киарета.

— В безсъзнание е — отвърнаха отсреща, — но диша.

Двете деца изръмжаха разочаровано.

После всичко свърши така внезапно, както бе започнало. Едната от групите си проби път до центъра на моста и дори и най-яростните усилия на противниците им не успяха да я избутат обратно. От далечния бряг на канала се разнесоха диви одобрителни възгласи, а победените се събраха на купчини, поклащайки разочаровано глави. Тълпата започна да се разпръсва и скоро беше възможно лодката, в която бяха Киарета и Мадалена, пак да потегли.

Когато опасността премина, Гелтруда се върна към живот и отново започна да се кръсти.

— Хей вие, в червеното — обърна се към нея мъжът. — От „Пиета“ сте, нали? — Гелтруда кимна, а лицето на мъжа разцъфна в усмивка. — А! Вашите певици са най-добрите в цяла Венеция! — и затананика мелодия, която хорът бе изпълнявал предишната седмица.

Киарета и Мадалена го изгледаха изненадани.

— Ходите в нашата църква? — попита Киарета.

— Когато мога. — Продължи да пее, но в неговата версия Светата Дева бе заменена от красива девица с устни като рубини, а езикът, на който звучеше песента, не бе латински, а венециански диалект. Жена му се присъедини към него и скоро към пеенето им се включи друг глас, от брега на канала, последва друг — от някакъв прозорец.

Плъзгаха се надолу по Рио ди Санта Маргерита и пееха песен след песен, а към тях се присъединяваха гондолиери и хора от брега. Киарета се включваше на латински там, където си спомняше текста, без да обръща внимание на мръщенето на Гелтруда.

Мадалена гледаше как в канала покрай тях подскачат изгубени шапки, парчета картонени ризници, обувка. Боклуците, хвърлени от прозорците, се бяха насъбрали покрай брега, заобиколени от ивица мазнина, която, прихванала светлината, проблясваше във всичките цветове на дъгата. Патиците се върнаха, Киарета отпусна пръсти във водата и започна да подвиква на птиците да дойдат по-близо.

Наближиха Канале Гранде и завиха към „Пиета“, а залязващото слънце превърна фасадите на богаташките къщи в ярки квадрати от охра, червеникавокафяво и розово. Гласовете на гондолиерите се смесиха с писъците на чайките, поели на последния си за деня полет, хор на доволните и изпълнените с надежда, отправящ призив към света да забрави всичко, освен възвишеното.

Лодкарят ги остави пред „Пиета“, когато останалите момичета вече бяха получили храна и бяха отпратени в отделенията им да си починат. Гелтруда и двете сестри бяха посрещнати на входа от жена с пепеливо лице, която се прекръсти, щом ги видя.

— Чухме, че били убити шестима — съобщи жената и от гърдите й се откъсна ридание на облекчение. Пак се прекръсти. — Ave Maria, gratia plena, Dominus tecum[10] — занарежда тихо, докато ги водеше към кабинета на приората.

Приората се втурна към тях, броеницата й падна на пода.

— Какво стана? — обърна се тя към Гелтруда.

Нито Мадалена, нито Киарета си спомняха придружителката им да е била толкова смела, колкото се изкарваше в историята, която поднесе. Може би, помислиха си и двете, просто не бяха забелязали колко самоотвержено ги е защитавала.

— Ами ти — погледна приората към Мадалена, — страх ли те беше?

Образите изпълниха съзнанието на Мадалена. Копитата на конете от тавана на църквата кънтяха над главата й, хората се натискаха от всички страни, блъскаха се с изкривени лица, в канала се лееше кръв. Тя потръпна и когато приората обгърна рамене й с ръка, заплака.

Киарета оглеждаше стаята, огромния килим с неговите пурпурни, сини и златисти шарки; зелените завеси от кадифе на прозорците, прихванати със златисти въжета с дебели пискюли накрая. В камината пламтеше огън и сиянието му озаряваше скъпата кожа на креслата пред него.

— А ти? — попита я приората за втори път. — И ти ли се уплаши?

Киарета се изненада от въпроса.

— Малко ме беше страх — отвърна, — но не през цялото време.

Приората се усмихна.

— Бог е бдял над вас.

Киарета бе имала предвид нещо друго.

„Бях навън, помисли си тя. Видях патиците, хората, изрисувани по таваните, возих се по Канале Гранде, и то не в кабина, а в открита лодка. И пях с хората в лодката. През по-голямата част от времето не ме беше страх, бях щастлива.“

Пое дълбоко дъх, сякаш да обясни, но сетне съгледа мрачните физиономии на Гелтруда и приората и реши, че няма да я разберат.

— Да — кимна в знак на съгласие. — Бог, а също и Светата Дева.