Четирите годишни времена

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Това е исторически роман, базиран отчасти върху реално съществували личности. В архивите на „Оспедале дела Пиета“ е отбелязано закупуването на „лък за Мадалена Роса“ от Антонио Вивалди и въпреки, че не бях в състояние да определя датата, бележката ми даде първата идея за сюжета на „Четирите годишни времена“. Фили ди коро са използвали само първите си имена и е твърде вероятно това да определя споменатото момиче като „червенокосата Мадалена“ по времето, когато в коро е имало повече от една филя с името Мадалена.

Киарета е име на известно сопрано в коро, но от по-късна епоха. Единият от трите елемента в книгата, в които съм проявила непоследователност, е фактът, че съм дала на Киарета ролята на Абра в „Джудита Триумфираща“ — роля, изпълнявана всъщност от девойка на име Силвия. Опитах да променя името Киарета на Силвия, но вече бях създала Силвия Плъха и нейният образ не спираше да ми се появява, докато пренаписвах съдържанието. Накрая реших, че Киарета сама ми е казала името си и така остана. За мое най-голямо удивление, по-късно научих, че в регистър на „Пиета“ се споменава как въпросната Силвия е била на около шейсет години, когато е пеела като Абра, така че името й се оказа най-малкият от проблемите ми.

Анна Джиро е действителна личност и връзката й с Вивалди е предизвикала голям скандал, макар характерът на връзката да не е бил известен. От времето, когато двамата са се срещнали в Мантуа, до смъртта на маестрото тя и сестра й Паолина са били най-честите придружители на Вивалди, но той твърдял, че Паолина не е нищо повече от негова болногледачка, а Анна — просто една от звездите в неговите опери. Според отзивите на съвременниците гласът й поставял под въпрос дали качеството на пеенето й е достатъчна гаранция за подобно внимание.

Анна и Паолина са имали свой дом във Венеция, но според анекдотите, включително един, в който се споменава писателят Карло Голдони, двете сестри в действителност живеели с Вивалди. Скандалът бил достатъчно голям, за да загуби маестрото важни поръчки, понеже поставял под въпрос порядъчността на свещеник, който, изглежда, имал сексуални взаимоотношения с едната или дори с двете сестри. Постарала съм се да не допускам намеци за подобна възможност, защото ако Вивалди все пак е спазвал положената клетва за въздържание, да се намекне, че се е държал непристойно, би било ужасно спрямо човек, който вече няма как да се защити.

Другата важна Анна, Анна Мария дела Пиета, също е действителна личност, приблизително на същата възраст като Киарета и Мадалена. Изоставена като дете, тя е в „Пиета“ през целия си живот, доживявайки до осемдесет години. Служила е като главна цигуларка от 1720 до 1737 година и Вивалди е композирал трийсет и седем концерта за нея. Един обожател е написал стихотворение, в което възхвалява уменията й да свири на клавесин, цигулка, чело, виола, виола д’аморе, лютня, теорбо и мандолина. За свиренето й на цигулка твърди:

Вторият път, в който съм се отклонила от фактите, е когато съм нагласявала датите от живота на Анна Мария така, че да съответстват на историята в книгата. Тя е родена през 1694 година, две години след Мадалена, но понеже чувствах, че историята й заслужава да бъде част от тази книга, изместих възрастта й напред и я направих малко по-голяма от Мадалена, за да е по-голямата й наставница, когато Мадалена пристига в „Пиета“.

Третият момент, когато леко съм се отклонила от фактите, е с изместването датата на представлението на „Истината на изпитание“ („La verita in Cimento“) от есента на 1720 година, когато е истинската й премиера, към есента на 1719 г. Направих го, за да пасне на хронологията на раждането на децата на Киарета и премиерата на „Четирите годишни времена“ през 1726 г. До момента никой не е успял да определи за коя опера е написал Вивалди арията,Di due rai languir costante“, но тъй като е било практика да се преработва даден материал от една опера, за да подхожда на певците, не видях проблем да я използвам тук.

За самия Вивалди съществуват малко откъслечни сведения. Почти пълното мълчание пречи да се хвърли светлина върху богатството на музикалните среди на Венеция през осемнайсети век, когато дори човек от неговия калибър не е успявал да се открои ясно от останалите. Здравословните му проблеми (вероятно астма, макар някои да предполагат, че е страдал от ангина), са реални, но дали са били истинска причина или удобно оправдание, за да се откаже от воденето на църковни служби само година след ръкополагането му, вероятно никога няма да узнаем. Скептични негови съвременници се съмняват в истинската тежест на болестта му, отбелязвайки неизчерпаемата му енергия, когато се касаело за личните му проекти, в това число написването на стотици музикални композиции, функциите му на импресарио в „Театро Сант Анджело“ и годините на почти непрекъснати пътувания из Италия и Европа.

Той очевидно е бил пламенен католик, независимо от факта, че не е бил прикрепен към енория и е известен във Венеция като Ил Прете Росо, Червеният свещеник, заради необичайно червената му коса. Въпреки твърденията на свидетел как е композирал с молитвена броеница в ръка, религиозността му не го е спирала да е хитър и според някои — дори безскрупулен бизнесмен, изгарящ от желание да продава „оригинални“ композиции в леко изменена форма на различни купувачи. В действителност, това е честа практика сред зле платените композитори, притиснати да задоволят огромното търсене. Вивалди е бил параноик и изпадал в състояния на самосъжаление, но в наподобяващата на времето на Инквизицията обстановка във Венеция от осемнайсети век със стриктно определените социални роли и бесните колебания при приложението на законите, вероятно е разбираемо защо се е чувствал уплашен и му се е струвало, че с него се злоупотребява.

Вивалди достига върха на успеха си като оперен композитор през същия период, през който написва „Четирите годишни времена“. Но стилът му вече е засенчен от този на немските композитори, най-вече Хендел и Бах. Той продължава да композира за своите патрони и след един последен опит да възстанови репутацията си във Венеция, потегля за Виена с надежди за по-зелени пасбища в двора на император Карл VI. Късметът му изневерява, когато Карл внезапно умира, оставяйки Вивалди без перспективи в чуждия град. Маестрото умира там през 1741 година, без пукната пара, на шейсет и три годишна възраст и като трагично предизвестие за онова, което ще се случи след петдесет години с Моцарт в същия този град, е погребан в неупоменат гроб на просяк. Анна Джиро, която заминава за Виена с него, през 1748 година се завръща в Италия и се омъжва за благородник.

„Пиета“ просъществува до края на века. През 1797 година Венецианската република е превзета от Наполеон и редица женски манастири са разпуснати и институциите от рода на оспедали са обхванати от същия реформистки плам. Сградите на „Пиета“ са разрушени. Днес на мястото на оригиналната църква се издига хотел „Метропол“. В лобито на хотела са запазени няколко от оригиналните мраморни колони. Иначе в сградата има малко на брой останки, включително спираловидно стълбище, вероятно използвано от филите, и каменен кладенец в двора, около който са прекарвали по-голямата част от часовете си за почивка. От масивната сграда, някога дом на една от великите венециански институции, не е останало нищо друго. В построената наново църква в съседство, на Рива дели Скиавони, гравирана плоча отбелязва връзката на Вивалди с „Пиета“, а отскоро на горния етаж е отворен малък музей, посветен на коро.

Творчеството на Вивалди потъва в мрак за близо двеста години. До средата на двайсети век никой, освен учените, занимаващи се с периода, не е чувал за него. През 1930 година в Торино е открита огромна частна колекция от партитури и до 1950 г. първият запис на „Четирите годишни времена“ вече е широко разпространен. Но дори след намесата на специалистите, дезорганизираният и почти случаен начин на съхранение на част от мелодиите създава проблеми да се разбере със сигурност къде, кога и за кого е изпълнена тази творба за първи път. Много от композициите на Вивалди са събрани и професионално публикувани, но други са поставени в контекст единствено по хартията, върху която са написани, според предположението, че една поръчана партида хартия е използвана, преди да е закупена друга. Независимо от това, бележките, запазени в „Пиета“, и драсканиците по някои оцелели разнородни партитури потвърждават, че композициите, за които съм писала, са изпълнявани в църквата и наистина са били в репертоара на фили ди коро. До момента никой не е определил точно ранната история на изпълнението на „Четирите годишни времена“, но характерът на музиката кара мнозина да предполагат, че е поръчана от частно лице. Тъй като фили ди коро са изнасяли доста представления пред частна публика, струва ми се разумно да се заключи, че са изпълнявали творбата при условия, подобни на описаните от мен.

Днес Вивалди е заел мястото си на един от най-великите композитори на всички времена, макар масовото познание за него да се ограничава едва с няколко творби, като „Четирите годишни времена“ и известната „Глория“. Музиката, която е писал за жени вокалистки, е неизвестно съкровище, а редица от другите му инструментални композиции, от които едва няколко са включени тук, вероятно са дори още по-поразителни от „Четирите годишни времена“.

Вивалди може и да е допринесъл много за развитието на музикантките и певиците от „Пиета“, но те също са помогнали за неговото развитие. Преди да започне да работи като учител по цигулка в „Пиета“, Вивалди се е занимавал повърхностно с композиране и е бил известен предимно като изключителен цигулар. Може би в дисциплината, надеждността и постоянното високо качество на музикантките в коро е видял ценен извор, но светът на „Пиета“ се е отличавал с допълнителното предимство на ведрината на всяка затворена институция — сцена, на която личностите и политиката рядко са отклонявали вниманието от музиката. И наистина въпреки огромния му интерес към композирането на опери нито една от неговите опери не е намерила място в репертоара на съвременните компании, което ясно показва, че музикалната репутация на Вивалди се основава на музиката, писана за „Пиета“. Той е писал и за други църкви, дворове и личности, но именно музиката му за камерен оркестър и по-малко известните му религиозни творби за хорове и женски гласове носят белега на неговото величие.

Възкресението на Вивалди води до нарастване на интереса към фили ди коро в четирите венециански оспедали. Сред техните стени жените са имали възможност да разцъфтяват като музиканти, (и — както наскоро се установи — като композитори), докато венецианското общество като цяло не проявява подобен интерес към развитието на изключителен талант у своите собствени дъщери. За жалост за вековете съществуване на „Пиета“ не е открит нито един дневник на някоя възпитаничка. Оцелели са предимно детайли от архиви и други административни книги, които разказват за хилядите животи, прекарани там. Може би Мадалена, Киарета, Анна Мария и останалите героини от „Четирите годишни времена“ ще помогнат да заговорим вместо тях.