Четирите годишни времена

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Силвия Плъха бе прекарала детството в дъвчене на долната си устна, в резултат на което предните й зъби бяха изхвръкнали напред и сега почиваха спокойно единствено когато се намираха извън устата. Това, в съчетание с кръглите кафяви очи и скучната кестенява коса, придаваха на учителката на Мадалена по цигулка вид на гризач — отдавна спечелен неласкав прякор.

Силвия се луташе из стаята за уроци по цигулка, като се усмихваше превзето, докато вършеше едно-друго, за да спечели одобрението на Лучана, маестра дал виолино. Лучана правеше безцеремонни забележки на висок глас за другите ученички, а Силвия се подсмихваше самодоволно, докато другите момичета извръщаха глави с отвращение.

Предпочитанията на Лучана към Силвия нямаха нищо общо с таланта й — дори за нова ученичка като Мадалена беше очевидно, че способностите на Силвия бяха посредствени. Въпреки това за затворения свят на „Пиета“ беше от жизненоважно значение да се съобразяваш с околните, макар за Лучана това да означаваше останалите да се съобразяват с нея.

Анна Мария беше упражнявала Мадалена няколко месеца, преди да помоли Лучана да я прослуша. Дори маестрата трябваше да признае, че Мадалена вече е по-добра от някои от новопостъпилите при нея инициате, но беше раздразнена, задето Анна Мария е узурпирала правата й, започвайки подготовката на Мадалена на своя глава. По правило Лучана изразяваше яростта си, като изливаше вълни от критики върху главата на провинилото се момиче, докато бедното създание не избухнеше в плач, но Анна Мария изглеждаше имунизирана срещу подобна тактика.

— Чух я да разправя, че съм започнала да ставам прекалено известна, за да ми донесе това нещо добро — прошепна една сутрин Анна Мария на Мадалена. — Не е ли чудесно?

Единственото редовно наказание, на което Лучана подлагаше Анна Мария, бе заради нейната гордост.

— Мислиш ли, че Светата Дева одобрява, когато едно момиче не спира да се хвали? — беше я попитала веднъж Лучана, на което Анна Мария бе отвърнала:

— Не, но мисля, че сигурно й доставя удоволствие да ме слуша как свиря.

Лицето на Лучана беше почервеняло при отявленото нахалство и Мадалена се беше разтреперила за съдбата на своята приятелка. Лучана обаче забеляза сериозното изражение на Анна Мария и се задоволи само да помърмори известно време и я бе наказала да стои права в ъгъла и да свири нотната стълбица във всеки ключ, нота по нота, в продължение на един час. В края на краищата, всички в стаята, в това число и Лучана, подозираха, че Анна Мария е казала истината.

Вместо това Лучана пренесе раздразнението си върху протежето на Анна Мария, като напълно я игнорира и я прехвърли на Силивия. Силвия обучаваше Мадалена по начина, по който бяха обучавали нея самата, но когато свиреха най-добрите цигуларки, Мадалена виждаше как тяло, инструмент й музика се сливат в нещо интимно и цялостно, което явно не бе постигнато единствено с уроци. Мадалена прекарваше лъка по струните и тонът, който излизаше, беше толкова сладък и богат, че понякога забравяше да диша. Дълго след края на уроците си спомняше как пръстите й бяха летели и трепкали по струните, част от нещо загадъчно и свещено.

Удоволствието, че е станала инициата в хора малко след като бе навършила единайсет, през последната година беше заглушавано от факта, че учителка й е Силвия. Въпреки това копнееше дори за най-малката възможност да извади цигулката от облечената й в сатен кутия, да натърка лъка с колофон и да се пренесе в свят, където не съществуваше нищо друго освен звук.

За пореден път обаче нахлуха грубо в този свят.

— Не, не, не! Ето така! — Силвия сграбчи китката на Мадалена и рязко я извърна навън.

Мадалена изгледа втренчено Силвия, опря лъка до струните и отново изсвири серията арпеджио. Притвори очи, унесена в мудната мелодия, напълно забравила за Силвия. Гърбът й се заклати в такт с музиката, намръщеното й изражение омекна.

Силвия плесна два пъти с ръце.

— Защо правиш така?

— Как?

— Затваряш си очите и започваш да се движиш наоколо.

Мадалена я изгледа за миг, без да е сигурна какво имаше предвид учителката й.

— Така ли правя?

— Да, и по-добре да престанеш. Трябва да внимаваш и да спреш да правиш каквото ти скимне. Това е урок.

Мадалена затвори очи.

— Знам.

— И, между другото, като правиш така ме изнервяш. От теб се иска да свириш, не да… мечтаеш.

Камбаната за обяд още не беше прозвучала, за да сложи край на урока им, но Мадалена отпусна лъка.

— Боли ме главата — извини се. — Ще се упражнявам в свободното ни време, ако маестра Лучана разреши.

Горната устна на Силвия се извърна презрително и разкри изцяло зъбите й. Поклати глава.

— Никога няма да станеш по-добра, ако не слушаш.

„На петнайсет години си, а вече звучиш като дърта коза. Помисли си Мадалена. Единствената причина за главоболието си ти.“

Мадалена тръгна сред двойките момичета, надвесени над цигулките и виолите си, към мястото, където седяха Лучана и едно по-голямо момиче. Мадалена и другите момичета знаеха, че въпреки настоящия си вид и държание навремето Лучана е била най-известната цигуларка от четирите оспедали, и на момичетата често им се напомняше, че трябва да са благодарни, задето именно тя им е учителка. Сега подаграта беше засегнала краката на Лучана до такава степен, че не можеше да обуе нищо друго, освен пантофи. Ако някога се бе отличавала с нежност и доброта, то те напълно бяха изчезнали през годините, изпълнени с болка.

Подобно на Микиелина, и Лучана скоро щеше да получи разрешение да се пенсионира и да остане в „Пиета“ до смъртта си, в специалната група от пенсионирани музикантки, известна като джиубилате, но тъй като никой не знаеше по-добре от нея как да изтръгне звук от цигулка, бяха я накарали да продължи да работи, независимо от немощта й. Продължаваше да се появява в залата всеки ден, често в невероятно лошо настроение и на Мадалена й се струваше, че температурите падаха, а дори и малкото светлина, успяла да се процеди през мръсните прозорци, изчезваше в мига, в който Лучана прекрачеше прага.

Когато Мадалена приближи маестрата, Лучана направи знак на момичето да спре свиренето за момент.

— Да? — вдигна вежди тя. — Какво искаш?

— Днес не се чувствам добре, маестра. Боли ме главата и искам да прекъсна урока си.

Лучана шумно пое въздух, давайки израз на раздразнението си.

— Конгрегационе наеха учител по цигулка, който да поеме част от задълженията ми. Днес ще е тук за среща с маестро Гаспарини. Планират да ни посетят. Той иска да види колко сме и колко упорито се трудим. — Ъгълчетата на тънките й устни увиснаха. — Няма място за капризи, Мадалена. Виждаш как страдам аз, но предпочиташ да се размекваш от някакво незначително главоболие? Намери си някой ъгъл и се упражнявай там, докато той се появи.

Беше облачно и макар до прозореца да беше по-светло, течението на нетипично студения септемврийски ден бе причина всички да избягват този ъгъл. Мадалена потръпна, докато настройваше струните и пристягаше лъка. Вече се чувстваше по-добре, тъй като единственото нещо, от което имаше нужда, бе да избяга от Силвия, да свири сама така, както иска, далеч от втренчения поглед на Лучана, извън залата, дори някъде извън „Пиета“, където идеалната музика дразнеше и предизвикваше мълчаливи знаци.

Пръстите й вече се бяха вдървили от студа, но скоро забрави за това неудобство, унесена в любимата си мелодия, нежна приспивна песен, която й напомняше за люлеещите се пред къщата, в която беше израснала, дървета. Докато свиреше, очите й оставаха затворени, нямаше я Силвия с нейното пляскане. Към края стигна до пасаж, който все още беше прекалено сложен за нея и изискваше силна концентрация. Със затворени очи, го свиреше отново и отново.

— Синьорина? — Отвори очи, стресната от гласа, който, макар и писклив и носов, без съмнение принадлежеше на мъж.

Първо забеляза косата му. Светлината, която проникваше през прозореца, осветяваше мъжа изотзад и косата му изглеждаше ярка като залез, разпиляна като пламък по раменете, скрити под черно свещеническо расо.

Учителят по цигулка. Мадалена рязко се изправи. Лучана стоеше наблизо заедно с един от членовете на Конгрегационе, облечен в черната роба на венециански благородник.

Червенокосият свещеник взе цигулката от ръцете на Мадалена.

— Може ли? — попита и протегна ръка за лъка.

Сложи цигулката под брадичката си и импровизира встъпителната част, водеща към трудния пасаж. Замисли се за момент, после отново опита и накрая й подаде обратно цигулката.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — рече. — Опитайте така. — Хвана пръстите й и ги раздвижи по различен начин.

Тя засвири и не спря, докато не почувства пръстите си на място, после повтори целия мотив заради самото удоволствие.

— Много добре — отбеляза свещеникът. — Може ли да ми изсвирите останалата част от мелодията?

Мадалена почувства как лицето й пламва.

— Сега ли?

— Разбира се, стига да желаете.

Сърцето й подскочи. Искаше да свири по възможно най-добрия начин пред Лучана, но не спираше да изтръгва фалшиви ноти от цигулката. По някакъв начин към края успя да възвърне контрола си над инструмента, но когато прецени цялото си представяне, единственото, което си спомняше, бяха грешките. Лицето на Лучана изрази неодобрение, преди да възприеме обичайното си безстрастно изражение.

Свещеникът я гледаше озадачен. Младото му лице беше овално, брадичката му — изпъкнала напред, все едно с дългия тънък нос се опитваха да се срещнат в окръжност. Огнената му коса и крехката фигура напомняха на Мадалена за приказните гноми, които излизаха от горите, за да пакостят на селяните. За разлика от тях обаче той не беше нито грозен, нито отблъскващ, а излъчваше огромна енергия, която сякаш привличаше цялата стая към него.

Преди да е успяла да се извини за свиренето си, той заговори.

— Не се страхувате от трудностите — отбеляза. — А музиката — потупа се по челото — е в състояние да държи в подчинение всички ни. Как се казвате?

— Мадалена. — Гласът й прозвуча като шепот.

— Мадалена. Мадалена Роса — повтори учителят, като подръпна косата си. — Червена. Като моята. — Кимна бързо и се отдалечи, за да се присъедини към Лучана и останалите в другата част на стаята.

Мадалена седна и зачака гостите да си заминат, за да получи поредната доза конско от маестрата. Когато мъжете излязоха, Лучана приближи към нея. Докосна я по рамото и неочакваният нежен жест отслаби твърдото намерение на Мадалена да не плаче.

— Бях ужасна — въздъхна и зарови лице в дланите си. — Толкова много исках да ви впечатля и сега… — Не довърши. „Сега ще си остана вързана със Силвия до края на живота си.“

— Свиренето ти наистина беше ужасно — съгласи с Лучана, — но той видя нещо в теб и иска да ти се обръща специално внимание. От утре ще ти преподавам аз. Подчертавам, че не е повишение, а специален ангажимент — веднъж седмично.

Мадалена поразено я изгледа.

— С вас?

— С кой друг? Да не очакваш частни уроци от самия дон Антонио Вивалди? Най-добрият цигулар във Венеция.

— Не, маестра — промълви Мадалена.

Беше се надявала на някой мъничко по-добър от Силвия и засрамена, че думите й бяха разбрани погрешно, отмести поглед встрани. Всички момичета в залата, хванали инструментите си, ги гледаха. Мадалена заби очи в пода, уплашена от непроницаемите им погледи.

Ако Мадалена си бе въобразявала, че моментът й с дон Вивалди ще свърши чудеса с Лучана, скоро осъзна, че е грешала. Още преди първия им урок, маестрата получи остър пристъп на подагра и трябваше да се лекува в болницата на „Пиета“. Върна се в началото на ноември в още по-гадно настроение от обичайното и извика Мадалена. Със сумтене подпретна полите на робата си над коленете. Вените чертаеха пурпурни линии по провисналата плът. Пръстите на краката й, скрити в пантофите, бяха подпухнали ужасно и имаха цвят на залязващо слънце.

— Ще трябва да се примириш с моята недискретност — каза й Лучана. — Дори допира на подгъва на робата ми ме кара да се чувствам така, сякаш се пека на огън.

Мадалена бе ужасена не само от вида на краката на маестрата, но и от излагането на голите до коленете й крака на показ.

— Престани да се звериш — тросна се Лучана. — Ако искаш да станеш медицинска сестра, върви в болницата. Желаеш ли да станеш цигуларка, свири! — Направи знак на момичето да вземе цигулката.

— Не знам какво вижда дон Вивалди в теб — рече тя, приключвайки с урока по-рано.

Каза на Мадалена да отиде да се упражнява сама и отхвърли предложението за помощ, след като момичето я подкрепи да се изправи. После се облегна тежко на бастуна си и с пухтене и куцукане се запъти навън.

Маестрата е достатъчно ужасна и без тези крака, помисли си Мадалена. Върна се в отделението, като се чудеше дали тези уроци щяха да са по-добри от уроците на Силвия.

Веднъж годишно, по време на фестивала в чест на представянето на Девата в храма, бурчиели и пеоте, плитки лодки с различни размери и форма, се нареждаха една до друга по ширината на целия канал, оформяйки понтони, върху които се полагаше временен мост. Водена от дожа процесия тръгна от двореца и прекоси моста, за да отправи благодарствени молитви в базиликата „Санта Мария дела Салуте“. През целия ден и част от вечерта хиляди венецианци също преминаха по моста, за да запалят свещи в храма за здравето на любимите им хора, а гондолиерите носеха греблата си до стъпалата на църквата, за да бъдат благословени от свещеник.

Мадалена и Киарета бяха в групата, тръгнала от „Пиета“. Мъгливата сутрин донесе едва доловимия мирис на изгорели от сушата стърнища, а въздухът беше толкова свеж и студен, че момичетата духаха в шепите си да ги стоплят.

Докато вървяха по главната улица между площад „Сан Марко“ и църквата „Санта Мария дел Джилио“, момичетата пееха религиозни песни. Мостът пред тях подскачаше и се извиваше във водата, поради дузините лодки, навъртащи се наоколо. Някои бяха пълни с хора, които викаха и махаха на минаващите по моста, други чакаха реда си да минат под извития сегмент по средата, широк и висок, колкото да пропусне малка лодка. Когато всеки лодкар лягаше по корем на дъното на лодката си, за да се промуши под моста, гласовете на тълпата се снишаваха и надигаха, имитирайки движенията му.

Някои от момичетата трябваше да бъдат хванати за ръка и преведени по люлеещия се мост. Мадалена вървеше пред Киарета, правеше стъпка след стъпка с такава решителност, че нито за миг не погледна нагоре, докато не стигна до другия край. Когато го стори, с изненада установи, че сестра й не е зад нея.

— Хайде, ела, не се страхувай — насърчи я една от придружителките на Киарета, застанала неподвижно на кея.

В една от лодките, сред колекция от скъпи възглавници, седеше жена, облечена в бледожълто. Косата й беше почти толкова руса, колкото на Киарета, кожата й — почти толкова бяла. Мъжът до нея наметна черна пелерина на раменете й, а тя се облегна на него, като се смееше.

Киарета не чу думите на придружителката.

„Това съм аз, в онази лодка — помисли си. — Мен прегръщат. Аз съм тази, която се смее.“

— Какво става с теб? — попита я придружителката. — Престани да се хилиш като маймуна. — Хвана Киарета за ръката и я задърпа по моста. Щом стигна до другия бряг, момиченцето се извърна назад, но жената до нея я дръпна за ръката и я накара да продължи пътя си.

В църквата раздадоха свещи на всяко от момичетата и ги отведоха до мястото за молитви в страничен параклис, където вече пламтяха дузина свещи.

— Запалете свещите си — нареди една от придружителките — за здравето на дожа и всички в „Пиета“.

Мадалена запали своята свещ, затвори очи и прошепна:

— Моля те, благословена Божия Майко, помогни ми да свиря много, много по-добре на цигулка. — Отвори очи и тръгна обратно към възрастните придружителки. Спомни си за нареждането им, обърна се назад и се прекръсти. — Също така благослови дожа и „Пиета“. — Замисли се за момент, загледана в черния пушек, който се виеше от свещта й към тавана на параклиса. — И, моля те, благослови Киарета и й дай здраве. — Прекръсти се отново и се присъедини към останалите.

Киарета коленичи пред олтара.

— Моля те, Боже — рече тя, — направи така, че аз да съм дамата от лодката.

ПЕТА ГЛАВА

Киарета трепна, когато Мадалена се опита да прекара гребена през косата й. За последно я бяха подстригали къса преди близо година, когато Киарета бе на девет и тъй като рядко биваше излагана на показ, сутрин Киарета просто буташе изскочилите кичури обратно под качулката.

— Ако плача, няма да съм красива — простена тя.

— Ако не те среша, ще бъдеш единствената, която ще носи качулка и шапка. — Мадалена спря и погледна сестра си. — Това ли предпочиташ?

Киарета нищо не отвърна, но се прегърби на стола в съблекалнята в близост до балкона на църквата, напрегна рамене и мълчаливо понесе услугите на сестра си, докато косата й не заблестя като бледозлатиста мед, посипала се по гърба й.

— Така — въздъхна Мадалена. — Седни и ми подай фибите.

Сестра й се надвеси над нея, а Киарета се заслуша в тихото й дишане и почувства топлината на дъха й върху бузата си. Вдигна очи към Мадалена и почувства как я залива огромна любов към сестра й, която беше толкова близко, но нямаше представа, че е наблюдавана.

Доволна от свършеното, Мадалена напъха собствената си коса под качулката, готова да започне деня. За разлика от този на Киарета, нейният щеше да е напълно обикновен.

— Дай да ти облечем роклята — каза тя, — а после трябва да сляза долу. — Прокара пръсти по копринените поли на роклята, оправи меките й дипли и я подаде на Киарета.

По-големите момичета от хора, с непокрити глави и навити на ниско скромно руло коси, се втурнаха в съблекалнята, понесли концертните си униформи — скромни черни или тъмночервени рокли, които някои от тях бяха украсили с остра бяла дантелена якичка. Роклята на Киарета беше в различен стил, набързо купена от магазин за дрехи втора употреба в еврейското гето, когато още една от певиците се беше разболяла от инфлуенца и на някои от инициатите им беше казано, че трябва да запълнят свободните места за неделната литургия. Киарета се радваше на роклята си, ушита за някое богато момиченце и напълно подходяща за празник. Корсажът в цвят на слонова кост разкриваше ключиците й над няколко реда изящни дантелени къдри. Полата беше в същия цвят и изшумоля, когато момичето се завъртя на обутите си в чорапи крака.

После лицето на Киарета помръкна.

— Съжалявам, че няма да си там — каза на Мадалена. — Мислех, че ти ще си първа.

Последната година беше трудна за Мадалена. Свиреше на цигулка вече от няколко години, когато Лучана й каза, че часовете й ще бъдат намалени, за да се заеме с овладяването на друг инструмент.

— Свиренето ти на цигулка е достатъчно добро, макар малко недисциплинирано, но разполагаме с достатъчно момичета на струнните инструменти. — Лучана бе отместила поглед встрани, когато съобщаваше новината на момичето, сякаш да избегне несправедливата си оценка. — Можеш да слизаш в залата и да свириш в свободното си време, ако желаеш. Това ще ти помогне да запазиш уменията си, в случай че имаме нужда от теб за някое рипиено, но няма да бъдеш избрана за атива.

— Но аз разполагам едва с няколко свободни минути на ден… — започна Мадалена.

Лучана вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Направих щедро предложение с ценен инструмент и чувам оплаквания? Може би трябва да размисля.

— Извинявайте, маестра.

— Трябва още по-упорито да се опитваш да бъдеш полезна. Като приятелката ти Анна Мария. Разбираш, че не става дума за онова, което ти искаш. Коро е гръбнакът на „Пиета“. Всяко момиче, получило музикално образование, ще бъде използвано както маестро Гаспарини сметне за нужно.

— Разбирам, маестра — отвърна Мадалена, свеждайки поглед надолу.

— И кой знае? — Тонът на Лучана омекна така неочаквано, че Мадалена изненадано вдигна очи към нея. Челото на маестрата се сбърчи от престорена загриженост и тя потупа ръката на момичето с такъв престорен майчински жест, че Мадалена се сви. — Може би всичките тези умения един ден ще ти донесат предложение за женитба.

Мадалена трябваше да положи върховно усилие на волята си, за да не избяга от стаята при тези думи на Лучана. Във всеки един момент би предпочела цигулката пред брака, пред храната, пред наметало за зимата.

„Бих я избрала дори пред Бог“ — каза си, сетне пропъди мисълта от съзнанието си, уплашена от последствията.

— Нямах това предвид — прошепна тя на следващата сутрин, докато се молеше пред статуята на Дева Мария. — Но те моля да не ме изоставяш. Ако чуваш молитвите, чуй моята.

Лучана я беше насочила към едно от момичетата, които свиреха на флажолет и Мадалена се озова обратно там, където беше със Силвия. Сега се чувстваше дори по-ужасно, защото тогава поне имаше цигулката, с която да се разтоварва, когато Силвия се заяждаше с нея.

Може би Силвия също е имала мечти и е станала толкова злобна и кисела, понеже са й се изплъзнали, мислеше си Мадалена, докато пръстите й се местеха по флажолета. Да свириш ноти, не беше същото като да свириш музика. Силвия не го разбираше, смяташе Мадалена, или може би просто вече не я беше грижа за разликата. Нямаше значение. Трябваше да се опита да свири на флажолета възможно най-добре. Но през цялото време си представяше цигулка и лък, ухаещ на колофон, полегнали на тъмно в някой калъф в очакване на музиката.

Единственото предимство бе, че Лучана беше маестра само на струнните инструменти, така че сега Мадалена я виждаше единствено докато се разминаваха. Мадалена знаеше, че на Лучана й е ужасно неприятно да дава уроци на някакво момиче на първо ниво от обучението си само защото Червеният свещеник, както го наричаха мнозина, един ден бе минал през стаята и случайно бе проявил мимолетен интерес към него. Мадалена наблюдаваше как се отнасяха с Лучана другите момичета, как я възхваляваха и ласкаеха, и не виждаше как тя самата би могла да произнесе подобни думи. Мадалена никога не бе създавала проблеми, никога не бе проявявала неподчинение и рядко отнемаше повече от минута от времето на маестрата. Единственото, за което си бе мечтала, бе да спечели маестрата с доброто си държание, но вместо това беше станала невидима. Скучно момиче, както бе чула веднъж да я нарича Лучана. Не като Анна Мария. Съвсем не като нея.

Благодарение на уроците на Микиелина, гласът на Киарета бе започнал да звучи толкова добре, та всеки, който я чуваше, не можеше да повярва, че такова малко момиченце е в състояние да произведе такъв звук. Преди да се пенсионира, Микиелина се бе погрижила Киарета да бъде приета в хора, но макар че наближаваше десетият й рожден ден, тя още не беше почнала да расте усилено. Лицето й още не бе придобило черти на пораснало момиче, но хористките бяха приели за сигурно, че един ден Киарета щеше да хване окото на някой богаташ и щеше да напусне „Пиета“, за да стане негова съпруга. Е, имаше време, все пак трябваше да порасне. Момичето вземаше уроци по пеене и репетираше с хора, но до днес още не беше излизало пред публика.

На масичка до вратата на балкона бе поставена купичка с цветове на нар. Една солистка затъкна няколко деликатни цвята над ухото си, а другите момичета си ги забождаха в корсажите.

Агата, хористка с достатъчно плътен глас, за да бъде окачествена като баритон, избра клонка и я закрепи в косата на Киарета.

— Страх ли те е?

— Не — отвърна Киарета, но гласът й прозвуча като грак. Някои от момичетата се подсмихнаха.

— Изкашляй се няколко пъти и опитай пак — посъветва я Агата. Киарета трябваше насила да накара гласа си да излезе от гърлото й, сякаш се бореше с настинка, но като се изключеше това, звучеше почти нормално. — Често се случва, когато си нова. — Агата накара Киарета да направи едно от ежедневните им упражнения по солфеж, а тя самата пееше две октави по-ниско от момичето, като сменяше тоналността и добавяше импровизации при всяко следващо изпълнение.

Маестрата плесна с ръце и Киарета последва Агата и останалите момичета през вратичка, отвеждаща към тесния балкон, където преди две години за пръв път беше пяла е Микиелина. Наведе се напред, за да надникне през воала, спуснат пред желязната решетка. Църквата бе пълна с народ и когато стана ясно, че хорът заема мястото си, се разнесе нетърпеливо шъткане.

— In nominee Patris, et Filii, et Spiritus Sancti[11] — запя свещеникът, докато вървеше към олтара. — Ad Deum qui laetificat juventutem meam.[12]

— „В името на Бог, радостта на моята младост“ — отвърна хорът. Киарета бе изпяла първите си ноти. Хвърли поглед към Агата, която одобрително кимна.

След изповедта дойде ред на „Господи помилуй“, първата истинска музика за хора. Засвириха две цигулки и едно чело. Киарета дълбоко си пое дъх и се присъедини към хора в експлозивното „Господи помилуй!“. Повториха думите, като разтягаха всяка сричка толкова, колкото им бе възможно да го сторят, без да си поемат дъх, преди да преминат към следващите думи. Пееха в стакато, после гласовете им заглъхнаха.

Солистката застана в края на балкона. Направи малка стъпка напред, докато акомпаниментът утихваше и накрая останаха само една цигулка и челото. Гласът й прониза въздуха с една-единствена нота, която девойката задържа, подобно на скъпоценен камък, преди да продължи с мелодията.

Когато оркестърът пак се включи, Киарета впери поглед към другия край на църквата, в изображението на Дева Мария и се опита да си представи какво би било да има такова меко закръглено тяло. После хорът отново издигна глас и тя потъна в чистия звук.

— Kyrie eleison, „Господи, имай милост“ — повториха те. Киарета накара гласа си да полети през църквата към благословената Дева, която чуваше молитвите на вярващите дори когато бяха скрити зад пеенето на хор.

Без цигулката мислите на Мадалена помръкнаха. Единственото, което искаше, бе да се сгуши в леглото и да не прави нищо. Следващата неделя, когато редовният състав фили ди коро се беше съвзел достатъчно, за да се върне към задълженията си, настроението на Киарета бе също толкова мрачно, докато двете сестри се разхождаха из двора по време на почивката.

— Мразя това място — рече Киарета.

— Не го мразиш. Просто си отегчена — отвърна Мадалена. — Пък и можеш ли да ми кажеш къде другаде би предпочела да бъдеш?

За секунда от мрачното настроение на Киарета не остана и следа и тя се завъртя пред сестра си.

— Бих предпочела да съм на сцена! Да съм оперна певица!

Мадалена избухна в смях.

— Откъде знаеш за това? И каква роля може да има в операта за момиче, ненавършило дори десет години?

— Не исках да кажа сега — отвърна Киарета. — Когато порасна. Има едно момиче, Антония Морозини, което идва на уроци, а после се прибира у дома. Познаваш ли я?

Мадалена поклати глава.

— Баща й е член на Конгрегационе, живеят на Канале Гранде. Казва, че във Венеция има много жени, които притежават дузини прекрасни рокли. Някои от тях пеят в операта, а други… Ами, предполагам, работата им е просто да бъдат красиви така, че да накарат мъжете да пожелаят да се грижат за тях. Не съм сигурна как точно става.

— Само да бъдат красиви? Това не е работа.

— В операта има хора, облечени като богове, които се спускат от облаци — продължи Киарета, без да обръща внимание на коментара на Мадалена. — Антония ходи там през цялото време. Разправя, че е прекрасно! — Отново направи пирует, докато пропяваше последната дума.

— Киарета, успокой се, ако не искаш да получиш само хляб и вода за вечеря.

— Добре — простена тя, — но ако не мога да пея в операта, тогава ще се омъжа за някой богаташ.

— Ако щеш се омъжи за самия дож — не ми пука, но, моля те, не ни създавай проблеми!

Киарета въздъхна и се върна към нормалния си ход.

— Мадалена? — рече тя след няколко секунди. — Мислиш ли, че ще стане? Не искам да оставам тук завинаги.

Мадалена отмести поглед, но нищо не каза.

„Ако не мога да свиря на цигулка, наистина не знам какво искам“ — помисли си и затвори очи, за да се опита да изпразни съзнанието си. Киарета я изгледа втренчено, очаквайки отговор на своя въпрос, но такъв не последва.

Скоро Киарета бе прехвърлена в отделението на девойките и отново започна да спи до сестра си. Беше спечелила малко пари от представленията на хора; добавени към мизерната сума, изкарана в резултат на неумелото й представяне в работилницата за дантели, те бяха достатъчни да се сдобие с малък скицник и молив, подобни на онези, които сестра й си беше купила преди няколко месеца. Колкото и малко да бяха личните вещи на Мадалена, те сякаш й бяха помогнали да си създаде живот, отделен от този на сестра й. Скицникът, вече наполовина пълен с рисунки на ангели с красиви крила и цветя, растящи в пукнатините между камъните в двора, бе най-ценното й притежание.

— Как ще ги различаваме? — попита Киарета, когато разопакова покупката си и видя, че скицникът, купен от същата книжарница, е идентичен с този на сестра й.

Мадалена сложи копринен книгоразделител в своя, за да го различава от пръв поглед, но на следващия ден пак измъкна погрешния скицник от сандъка, който делеше с Киарета. Седна на крайчеца на леглото си и набързо нахвърли лицето на спящата Киарета в нейния скицник, после написа под рисунката: „Имам идея“, оформяйки всяка от буквите бавно и внимателно, понеже не беше имала много възможности да усъвършенства писането.

Киарета бе омагьосана от скицата. Забравяйки за правилата, отвори уста, но Мадалена опря пръст на устните й. Посегна към скицника на сестра си, погледна я въпросително, имитирайки писане. Киарета кимна.

„Виждала съм момичетата да си разменят бележки, когато не ни е разрешено да говорим. Можем да правим същото.“

Мадалена върна скицника на сестра си.

Прехапала език от усърдие, Киарета написа в отговор:

„Ти си най-“, задраска една дума и отново се опита да я напише правилно, „старахотната сестра. Сега няма да иксплодирам, преди да успея да ти кажа тайнити си.“

Киарета беше влизала в кабинета на приората само веднъж, в деня на битката по моста. Този път я доведе една филя ди комун, извикала я насред урока й. В стаята седеше мъж на средна възраст и разговаряше с приората и маестрата на вокалистките на коро.

— Пленителна — отбеляза той, когато Киарета влезе. — Дори по-красива, отколкото ми бяха казали. Фино венецианско лице с широко чело с остър ум зад него и очи, създадени да разбиват мъжките сърца. — Той замълча. — Знаеш ли кой съм?

Приората побърза да отвърне вместо нея.

— Това е един от нобили уомини депутатите — обясни тя.

Част от Конгрегационе. Онези, за които се молим по време на вечеря. — Вдигна вежди, за да подскаже, че очаква Киарета да съобрази какво да каже.

— Много сме ви благодарни — изрече момичето и наведе глава.

Какво беше казал мъжът? Нещо за ума й и за разбиването на мъжки сърца?

„Аз съм само на десет — помисли си. Сигурно не съм разбрала правилно.“

— Чух те да пееш в църквата и се запитах кое ли е дребното момиченце, което едва виждам… онова, в бялата рокля, което вдига всичкия този шум?

Момичетата биваха наказвани, когато вдигаха шум. Очите на Киарета тревожно се стрелнаха към приората.

— Прекрасен шум, трябва да отбележа — добави мъжът, забелязал страха й.

Маестрата не одобряваше главите на младите девойки да бъдат замайвани с подобни приказки.

— Дошъл е да те чуе как пееш — намръщено рече тя. — Изпей „Амин“, песента, която упражняваме тази седмица.

Киарета й хвърли кръвнишки поглед. Подобно на другите момичета на нейното ниво на обучение, от нея се искаше да се превърне в сянка на по-напредналите хористки, да учи музиката, която учеха те и да репетира с тях. Маестрата обясни на Киарета, че въпреки чудесното си вписване в коро скоро няма да участва в представление и Киарета бе изпаднала в мрачно настроение, не я свърташе по време на репетициите и не си беше дала много зор да научи добре която и да е от новите песни. Заплахата, че ще й отрежат косата и ще я затворят за няколко дни в изолатора я върна в правия път, но изражението на маестрата подсказваше, че има добра памет за това къде точно бяха оставили нещата.

— Брава! — Мъжът изръкопляска, когато Киарета свърши. Извади няколко нотни листа от сакото си. — Можеш ли да четеш ноти?

Маестрата настръхна.

— Всичките ни момичета могат. Сигурно ви е известно, че е един от редовните им уроци.

— Разбира се, но тя е толкова малка и си помислих… — Той подаде листите на Киарета. — Ще опиташ ли това?

Маестрата грабна листите и прочете заглавието.

— Това е оперна ария — установи тя. — Ваше Превъзходителство, крайно неуместно е. И между другото е на италиански. — Погледна към приората с надеждата да получи подкрепа. — Фили ди коро пеят само на латински.

— Маестра, не е нужно момичето да пее думите. Бих бил доволен просто да чуя как изпява нотите.

— Но въпреки това, източникът…

— Доставете ми това удоволствие.

Маестрата присви устни и подаде листите на Киарета.

— Повтори го — поиска мъжът, когато тя стигна до края. — Бих желал да го чуя в акомпанимент на лютня. — Приората плесна с ръце и каза на младото момиче, което веднага се появи, да доведе някого от залата.

Киарета разбираше кога маестрата е ядосана по петната, които избиваха върху шията й. Сега червенината се плъзгаше нагоре към страните й. Щом донесоха лютнята, тя я взе и засвири, без да каже дума, а Киарета запя.

— Превъзходно — отбеляза мъжът, когато свършиха и пак изръкопляска. — А сега, маестра, ми кажете от какво имате нужда, за да ви компенсирам заради неудобствата, на които ви подложих.

— Въглища за огрев — отвърна тя, още преди гостът да е свършил, сякаш в главата й имаше цял списък с искания за подобни случаи. — Никога нямаме достатъчно, за да пеят момичетата спокойно. И още масло за лампите — за преписване на партитурите. Винаги молим за едно и също, но никога не получаваме достатъчно.

Дори и да беше доловил намека за скъперничеството на Конгрегационе, мъжът не даде да се разбере.

— Лично ще предам молбата ви — рече той. После се обърна към Киарета. — Хубаво е да видиш, че бъдещето на „Пиета“ е така добре подсигурено.

Преди вечеря маестрата уведоми Киарета, че след две седмици ще отиде на пикник на остров Торчело заедно с останалите фили ди коро. Щяло да е по-добре, ако честта се беше паднала на момиче, което повече я заслужавало, момиче, което се е държало добре и учело песните си, подчерта маестрата, но Конгрегационе очевидно не разбирали позицията й. Киарета щеше да облече своята копринена рокля с цвят на слонова кост по-скоро отколкото се беше надявала.

ШЕСТА ГЛАВА

За фили ди комун Конгрегационе беше призрачна група от хора, които момичетата не можеха да назоват и чиито лица не познаваха. В манастира не влизаха мъже, освен при изключителни обстоятелства. Въпреки това, Конгрегационе бяха само на стъпка след светците по важност.

Познаваха ги само фили ди коро. Няколко пъти месечно гондоли вземаха групички момичета от доковете пред „Пиета“ и ги откарваха на празненствата в домовете на благородните фамилии на Венеция, за да пеят и свирят. Киарета със завист и копнеж беше наблюдавала как по-големите фили ди коро се връщаха с истории за красотата на посетените домове и очарованието на домакините и се оплакваха как ги боли стомахът от изядената храна.

Най-хубавите истории включваха флиртове с гостите. Киарета вече знаеше за няколко женитби на фили с мъже, които първо чуваха гласовете на избраничките си в църквата, а после откриваха, че красотата и чарът напълно им съответстват. Но това не бяха единствените истории: счупените зъби, надупчената от шарка кожа, вроденото накуцване свеждаха шансовете на много момичета до нулата. Мнозина никога не получаваха покани за празненства.

В началото Киарета си мислеше, че филите по всяка вероятност щяха да бъдат наказани за флиртовете, но вместо това установи как онези, които умееха да доставят удоволствие по този начин, получаваха повече покани от останалите. Не беше сигурна защо ставаше така, макар че от време на време по-големите момичета разказваха за случаите, в които, когато една или друга от тях оставяше дълбоко впечатление у домакините, коро се сдобиваше с огромни суми под формата на дарения.

На своята възраст Киарета се интересуваше най-вече от храната. Понякога, когато никой не я гледаше, притискаше длан към корема си, както бе виждала да прави Катерина, и прошепваше:

— Никога през живота си не съм яла толкова много. — И се опитваше да си представи чувството на ситост.

А сега, много по-скоро, отколкото бе очаквала, получи първата си покана и имаше възможност да провери доколко фантазиите й отговарят на действителността.

В залата, където протичаха уроците на певиците, Киарета се беше сприятелила с Антония Морозини, венецианско момиче на нейните години. Баща й беше един от тримата най-важни за коро мъже, член на Нобили Уомини Депутати, натоварени със задачата да се грижат за музикалната програма на „Пиета“.

— Баща ми цяла седмица не спря да говори за теб! — каза Антония, щом видя Киарета при следващия им урок. Забеляза озадаченото изражение на приятелката си и продължи: — Нали се сещаш — човекът, който поиска да чуе как пееш.

— Баща ти ли беше?

— Глупачка! Разбира се, че е баща ми! Като го слушах как говори за теб, си помислих, че ако вече нямаше две дъщери, щеше да те докара у дома. Или просто ще ни изхвърли в канала и ще вземе теб на наше място.

Антония се изкиска, но Киарета не разбра шегата й. Повече от всичко на света й се щеше да е на мястото на Антония, искаше да има нейните копринени рокли, изящната й сребърна диадема, придържаща косата й назад, самоуверения й смях, свободата да се движи волно из външния свят.

— Заради него ще дойдеш с нас в Торчело другата седмица — продължи Антония.

— И ти ли ще си там? — Киарета си мислеше, че пикникът ще е незначително събитие, на което щяха да присъстват само неколцина членове на Конгрегационе, фили ди коро и техните придружителки.

— Разбира се! — Антония започна да бъбри за маси, отрупани с месо, плодове, кейкове и сладки вина; музиканти и игри; и шансове за разходки покрай канала, и гонене на пеперуди, и прелестни птичи песни.

Описваното от Антония далеч надхвърляше опита на Киарета и тя почти не съумяваше да осмисли думите на приятелката си. През петте години, прекарани в „Пиета“, Киарета бе излизала навън може би около десетина пъти. Обичаше да се вози в гондола, да наднича през процепите на завесите и да наблюдава натоварените с риба, зеленчуци или дори мебели лодки, които се плъзгаха нагоре-надолу по каналите. Веднъж бе видяла сватбена гондола, украсена с гирлянди от цветя, а друг път — специална гондола за погребения, с драпирана в черно кабина с ковчег в нея. Канале Гранде беше свят, в който непрестанно кипеше активност, докато животът в „Пиета“ приличаше по-скоро на сцена от резбован църковен олтар, на който в едно замръзнало пространство вовеки веков бяха натъпкани дузина фигури.

Последният път, когато излиза, беше да посети катедралата „Санта Мария деи Фрари“ и да види Тициановото „Успение Богородично“. По пътя се беше спряла да погледа цветовете на щанд за зеленчуци. Артишокът беше пурпурночервен като натъртена кожа, граховите шушулки бяха покрити с мъх като гъсеници. Придружителката я беше дръпнала, преди продавачът от сергията да срещне погледа на Киарета.

— Ако ги гледаш, те също те гледат — беше я предупредила жената. — Не е порядъчно. — Дръж се прилично, Киарета — размаха пръст пред лицето й, — или повече няма да излезеш!

Разходката беше преди няколко месеца. Щом филите наближеха пубертета, излизаха все по-рядко, а след като навлезеха в него — освен ако не пееха в коро — кракът им почти не стъпваше вън от „Пиета“. Все по-скучен и по-скучен й се струваше животът й, след като за кратко бе опитала вкуса на пеенето в коро, а миналата седмица бе дори още по-зле, защото Анна Мария бе приета в лазарета със стомашни болки и Киарета силно усещаше липсата й.

По време на почивката Киарета влезе в отделението и видя, че Мадалена лежи на леглото си, обърнала гръб. Изглежда спеше. Киарета също си легна, но стана веднага щом й позволиха и започна да пише бележка до сестра си.

„Днес видях Антония, тя също ще бъде на празненството. Каза, че щяло да има игри и повече храна, отколкот някога съм виждала. Ще донисе мрежа да ловим пиперуди. Ако мога, ще ти дониса една.“

Мадалена се размърда и се претърколи по гръб. Лицето й беше на розови петна, косата й — влажна и залепнала за страните й.

— Какво става? — прошепна Киарета и се огледа наоколо, да види дали някой не я е чул.

Мадалена поклати глава, очите й се напълниха със сълзи. Киарета подаде скицника и молива на сестра си. Сърцето й се свиваше, докато Мадалена пишеше бързо.

„Сузана си счупи лъка и Лучана й даде онзи, който използвам аз. Каза й да го оставя в шкафа, за да мога и аз да го вземам, но, изглежда, не й пука дали Сузана ще я послуша.“

„Лучана е изчадие адово“, написа Киарета, показа изречението на Мадалена, после зачеркна думите с такова усърдие, че остави следи на долните две страници.

Мадалена се усмихна, когато Киарета облече роклята си с цвят на слонова кост в деня на пикника. Недоловимото с просто око израстване на сестричката й сега стана видно по качилата се по-високо талия и окъселия подгъв. Мадалена трябваше здраво да дръпне дантелите, за да закопчее роклята на гърба, но Киарета бе прекалено развълнувана, за да я е грижа за тези подробности.

В тишината, последвала оттеглянето на сестра й, Мадалена обгърна ръце около тялото си, за да не се разтвори в пустотата. Малкото допълнително свободно време, което им се отпускаше в неделя, се простираше пред нея по-скоро като благословия, отколкото като изпитание. До този момент животът й сякаш бе едно цяло с този на Киарета, но сега не можеше да отрече, че сестра й поема по свой път, който невинаги щеше да включва и нея.

А нейният път? По-добре бе да не мисли твърде много за него. Слънцето още не се беше вдигнало достатъчно високо в небето, за да освети добре сала дал виолино, затова Мадалена опипа с пръсти вътрешността на шкафа, където Сузана трябваше да е оставила лъка. Отново попипа. Усети как от гърдите й се надига топлина и плъзва по шията и лицето й.

Какво смятам да правя? Да свиря пицикато ли?

Представи си злобното лице на Лучана и си спомни изречението, което Киарета беше задраскала. „Лучана е изчадие адово“, помисли си сега тя. И въпреки всичките й молитви, изчадието от ада печелеше.

В другия край на стаята се открехна врата и Мадалена се скри в сянката на ъгъла, за да не я видят. Ако беше Лучана, може би щеше да й каже какво се е случило и да я помоли да й върне лъка. Вместо това до слуха й достигна мъжки глас.

— Domine, ad adjuvandum[13] — измърмори той. — Само трийсет зекини за хартия? И пет за колофон за лъковете? Какво разбират те от тези неща? Deus in adjutorium![14]Чу как ритнатият от тежка обувка стол полетя по каменния под. Мадалена притаи дъх, не беше сигурна дали трябва да разкрие присъствието си, или да се надява мъжът да излезе, преди да е разбрал, че го е чула. Тя разпозна пискливия носов тембър и макар човекът, на когото Гласът принадлежеше, да бе свещеник, той също така беше и мъж и двамата не биваше да остават насаме в една стая.

Мърморенето продължи. Мадалена чу как маестрото отваря калъф за цигулка, после се разнесе звукът от прокаран по струните лък. Вивалди спря за секунда да настрои инструмента, после засвири. Лъкът му притичваше по струните като морски ястреб, който се издига и спуска надолу с теченията над лагуната. Скоростта се усили, докато цигуларят не се нахвърли върху цигулката с яростта на уловено в капан ранено животно. Нотите се надигнаха подобно на семена от магарешки бодил, понесени от летен вятър, преди лъкът да ухапе струните като куче, нападнало непознат. Понякога цигуларят бе във война със струните, друг път ги целуваше с лъка си така, както й се струваше, че майка й трябва да я бе целувала някога — деликатно, едва докосвайки кожата й, а после, заравяйки лице в малкото й телце, започваше да я гъделичка по корема и под мишниците, докато Мадалена не се задъхаше от смях.

Слънцето вече осветяваше стаята много добре. Първите лъчи проникнаха през прозореца и Мадалена забеляза гърба на свещеника, обърнат към нея. Червената му коса отразяваше нахлулата светлина. После го чу да простенва и го видя да се хваща за гърдите с ръката, в която държеше лъка. Приведе се на две и издаде странен задавен звук, все едно някой го душеше. Дотътри се до един стол, пусна цигулката и лъка, хвана се за облегалката и пое дълбоко дъх.

Тя се спусна през стаята да му помогна да седне. Очите му се бяха изцъклили.

— Ще отида за помощ — рече Мадалена.

— Не. — Махна й с ръка да я спре. — След няколко минути ще се оправя.

Сърцето й препускаше лудо, докато гледаше как Вивалди се мъчи, но скоро болката му за поотслабва и макар да седеше блед и потен, маестрото бе започнал да се съвзема.

— Познавам те — каза той, когато дишането му се нормализира. — Ти си момичето с цигулката. Мадалена. Мадалена Роса. — Той подръпна кичурите на косата си. — Какво правиш тук?

— Аз… дойдох да се упражнявам, господине.

— Да се упражняваш? — В ъгълчетата на очите му заигра усмивка. — Не те ли товари достатъчно твоята маестра?

Мадалена сведе очи надолу и се опита да измисли какво да отвърне.

— Добре тогава — наруши мълчанието той. — Дай да чуя какъв напредък си постигнала.

— Аз… аз не мога, господине. — Не беше имала намерение да казва нищо повече, но преди да се е усетила, от устата й се откъсна цялата история със Сузана и счупения лък.

— Тая няма да я бъде. — Челото на Вивалди се сбърчи, докато слушаше. — Ето — рече той. — Свири на моята цигулка.

— О, не, господине — отвърна Мадалена. — Не мога. Твърде ценна е. А и аз изобщо не би трябвало да съм тук.

— Глупости. — Той й намигна. — Аз съм свещеник. — Подаде й инструмента. — Свири.

Мадалена спря да свири, а Вивалди продължаваше да я гледа втренчено.

— Първо чуваш музиката със сърцето си — рече той. — Това е важно. Повечето хора свирят единствено с ръце. Или, още по-лошо — само с глава. — Направи пауза. — Защо плачеш?

Едва сега Мадалена осъзна, че страните й са мокри.

— Плача, защото тази цигулка е толкова прекрасна — отвърна тя и макар че цигулката на маестрото беше далеч по-топла и резонантна от нейната, съвсем не беше единствената причина за сълзите й. — Напоследък рядко ми се случва да свиря. Нямат такава нужда от цигуларки, колкото от някой за флажолета.

— Той също е хубав инструмент — отбеляза маестрото, макар и не с истински ентусиазъм. — Значи те карат да свириш на него, вместо на цигулка?

Мадалена кимна.

— Харесва ли ти?

Мадалена знаеше, че отговорът й би трябвало да е положителен, но не можа да се насили да излъже.

Лицето на Вивалди започна да се зачервява и за момент момичето си помисли, че ще получи нов пристъп.

— За тях всичко е само бизнес — измърмори той и погледна през прозореца. — Не ги интересува слухът. Не ги интересува душата. — После се обърна към Мадалена и смени темата. — Най-добре и за двама ни сега ще бъде да си тръгнем оттук, без да ни се налага да даваме обяснения.

Мадалена кимна и му върна цигулката.

— Вече добре ли сте, господине?

— О, това ли? Случва ми се от време на време. Спасява ме от задължението да отслужвам литургия. — Отново й намигна и Мадалена сложи длан пред устата си, за да скрие усмивката.

Киарета се върна от Торчело тъкмо преди часа за лягане, но строгите погледи от дежурната матрона сигнализираха, че днешните истории ще трябва да почакат до следващия ден. Киарета съблече роклята и приседна на леглото на сестра си. Мадалена я целуна по челото. Косата на Киарета миришеше на прах, вкусът на кожата й бе солен от засъхнала пот и морски изпарения. Тя докосна рамото на сестричката си и й направи знак с очи да се завърти, за да й развърже косата.

На следващия ден единственото желание на Киарета бе да рисува цветя и морски кончета, за да покаже на Мадалена какво е видяла.

— Вървях по-надалеч от всякога — разправяше, когато двете седнаха в двора със скицници в ръце. — Трябва да съм видяла поне хиляда птици.

Вдигна поглед към сестра си.

— Защо никога не виждаме малките птички? Те винаги са едни такива мършави малки бебета, когато са в гнездото, а всички, които виждаш да летят наоколо, са пораснали.

— Не знам. — Мадалена слушаше в половин ухо, докато се опитваше да си спомни звукът на цигулката на Вивалди и неговото намигване. — Братята и сестрата на Антония бяха ли там?

— Беше брат й Клаудио — отвърна Киарета. — Сестра й вече е в манастир. Имат възможност само за една зестра и родителите й са решили, че ще омъжат Антония. Мислят, че тя е по-умната и по-здравата, заради това.

— А какво е мнението на сестра й?

— Не знам. Антония не ми спомена. Родителите й решават вместо нея.

Мадалена усети да се смразява до мозъка на костите си, когато забеляза как Киарета равнодушно свива рамене пред съдбата на друг човек.

„Какво ще стане с нас — зачуди се Мадалена. — Монахините дали свирят на цигулка?“

— Студено ли ти е? — попита я сестричката й.

— Не.

— Стори ми се, че те видях да потръпваш. Както и да е, повечето семейства не могат да си позволят да омъжат дори всичките си синове и поради тази причина момчетата остават да живеят в апартаменти в домовете на родителите си. Както е с Клаудио. Антония има друг брат, който вече е женен и се е установил далече оттук, в някакъв град със смешно име, което не си спомням.

— Ако никой не се жени, как тогава се раждат деца?

— Не знам! — Киарета, раздразнена от въпроса на сестра си, повиши глас и Мадалена бързо сложи пръсти върху устните й. Звънна камбана и жестът й се оказа излишен, тъй като „Пиета“ отново потъна в мълчание.

През седмицата след пикника дъждът валя почти без прекъсване, наводни двора и задържа момичетата вътре. Страниците от скицника на Киарета започнаха да се изпълват с рисунки на палатки, маси, отрупани с плодове, вина, месо и сладкиши, ливади с пасящи овце и кестенови дървета. Момичето се опитваше да си припомни дори най-дребния детайл.

„Не знаех какво представляват някои от храните“, написа под една от рисунките. Под други пък обясняваше: „Ходих по пътечка, пресичаща това поле“ и „Вървях покрай този канал и видях рибари“.

В казонето Киарета беше скрила нещо малко, увито в салфетка, което бе донесла със себе си от Торчело. На следващия ден го извади.

— Антония каза, че трябва да го взема за теб, като изненада за през някой мрачен ден — обясни на сестра си. — Нарича се кървав портокал. — Киарета извади кръглия набръчкан плод и го поднесе под носа си, вдишвайки жадно аромата му, преди да го подаде на сестра си. — Помириши.

Мадалена завъртя странната червеникавооранжева топка из ръката си, опипа твърдата му кора с върховете на пръстите си, преди да го поднесе към носа си. Когато надзирателката се обърна с гръб към тях, по настояване на Киарета Мадалена заби зъби в плода и откъсна малко парче от кората му.

Сърцевината на портокала блесна с всички нюанси на залез, на жътва, на ореолите около главите на светците по витражите. По пръстите й потече струйка сок, тънка и червена. Тя пъхна пръсти в устата си и се наслади на сладостта на плода.

Лучана очакваше пристигането на Мадалена за поредния й урок по флажолет със сбърчено чело, крайчетата на устните й бяха увиснали.

— Има пакет за теб от дон Вивалди — осведоми я. Подаде й дълъг тънък цилиндър, увит в проста хартия. — Позволих си да погледна вътре. Как така е останал с впечатлението, че имаш нужда от лък за цигулка?

Мадалена почувства кръвта да обагря страните й.

— Аз… аз дойдох тук миналата неделя да се упражнявам и не успях да намеря лъка.

— Трябваше да дойдеш при мен. Но въпреки това, Мадалена, думите ти не обясняват как така той е разбрал за проблема ти.

Мадалена стоеше изправена и гледаше към вратата. За нищо на света не можеше да опише как се е случило да проведе разговор на четири очи с учителя по цигулка, без да излезе, че е нарушила всички правила на порядъчното поведение. Но все нещо трябваше да каже.

— Стана в деня, в който хорът отиде в Торчело.

Лучана й махна да мълчи.

— Знам. Когато донесе пакета, дон Вивалди ми обясни, че му е станало зле и ти си чула виковете му за помощ, докато си минавала по коридора.

„Променил е историята“, помисли си Мадалена с удивление.

— Поиска да ме чуе как свиря, а аз не можах, понеже нямах лък. За няколко минути ми позволи да свиря на неговата цигулка. Това е всичко.

— Значи не си се възползвала от възможността да се оплачеш от отношението към теб?

— Не, маестра. Знам, че съм голяма късметлийка, задето съм тук и с мен се отнасят добре — отвърна тя. — Съжалявам, ако съм станала причина да се срамувате.

Лучана почервеня.

— Да се срамувам? Едва ли. Наистина, как е възможно да функционира „Пиета“, ако момичетата действат през главата на учителите си?

— Маестра, нищо не съм му казала.

Лучана задържа погледа си върху Мадалена, сякаш се чудеше дали да й вярва, или не. Мадалена не трепна и накрая маестрата отвърна очи встрани.

— Е — отбеляза тя, — аз и не мислех, че ще постъпиш толкова глупаво.

— Маестра, това е самата истина. Беше му толкова зле, че се уплаших да не умре, а после, когато се почувства по-добре, ме помоли да посвиря… — Лицето на Мадалена помръкна. — Знаете ли какво му е?

Лучана многозначително се прокашля.

— Дон Вивалди се слави с репутация на кръшкач. Твоят любим Червен свещеник е отслужвал литургия едва няколко пъти, откакто е ръкоположен, и твърди, че повече не може да го прави, тъй като му е прекалено трудно да диша. — Тя изсумтя. — Ако питаш мен, е просто извинение, за да прекарва всичкото си време в свирене. Затова, изглежда, е достатъчно добре!

„Спасява ме от задължението да отслужвам литургия“, беше обяснил и й беше намигнал. Но въпреки това кризата му беше истинска. Мадалена не можеше да си представи как някой би искал да се измъкне от досадно задължение, ако в замяна на това му се налага да изтърпи нещо още по-ужасно.

— Слушаш ли ме? — Лучана я гледаше навъсено.

— Извинявайте, маестра. Той се държеше за сърцето и се бореше да си поеме дъх, и аз не знаех какво да сторя. Съжалявам, ако съм постъпила не както трябва.

Лучана не обърна внимание на обясненията й.

— Очевидно — поне според него — съм допуснала грешка, като съм те накарала да оставиш цигулката.

Сърцето на Мадалена подскочи.

„Ако само мога отново да свиря, ще работя толкова упорито, че всички светци на небето ще се бият за мен.“

— Иска лично да ти дава уроци — продължи Лучана. — Ще започнете утре, веднъж седмично по един час. Аз ще наблюдавам ежедневната ти работа и ще обсъждам напредъка ти с него.

Маестрата я освободи с махване на ръка и се зае да подрежда партитури. После отново вдигна очи към момичето.

— Затвори си устата. Отблъскващо е, когато някой зяпа така.

Мадалена стисна устни. Протегна дългия тънък пакет и попита:

— Къде да го държа?

— Какво, да не мислиш, че ще спиш с него? Сложи го в калъфа и го прибери при останалите. — Лучана забеляза колебанието на Мадалена. — Никой няма да го вземе, ако от това се притесняваш. — Изсумтя. — Не и щом е купен специално за теб от самия маестро.

Мадалена приближи до шкафа с инструментите и извади познатия калъф на цигулката, която ползваше. Разгъна хартията, в която бе лъкът, прокара пръсти по лъскавото дърво, изви пръст да погали отпуснатите косми. Вдигна лъка към устните си и го целуна, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не я е видял. Излезе на пръсти от стаята. Стигна до коридора, усмихна се широко и подскочи, преди да се овладее и да завие към стаята за дантели.

СЕДМА ГЛАВА

Таволетата, която обявяваше началото на концерта, бе опърпана и замазана от сугращицата, която покри Венеция през последните два дни. Тя бе свалена и захвърлена в един ъгъл на сала ди коро в очакване времето да се оправи, за да се постави нова.

— Видя ли таволетата? — попита една от филите, подавайки плаката на Киарета.

Киарета се втренчи в него, зачете имената на солистките и накрая стигна до последното.

— Киарета — сопрано. — Сърцето й силно затупка, докато пръстите й минаваха върху двете думи и изглаждаха гънките на хартията.

— Поздравления. Първата ти е, нали?

— Какво? — Киарета не чу въпроса.

— Първата ти таволета. Няма значение. Виждам, че е така.

До момента Киарета бе изпълнявала няколко малки солови партии, но никоя от тях не бе достатъчно важна, за да си заслужава да бъде спомената в таволета. Едва преди седмица, когато замести болна свирачка на флажолет, Мадалена има възможност да чуе гласа на сестра си да се носи из църквата в изпълнение на химна санктус, завършващото соло на неделната литургия. Бе слушала гласа й много пъти и несъмнено знаеше, че е по-красив от останалите, но от начина, по който кожата й настръхна, Мадалена разбра, че е свидетел на някаква магия.

Не само гласът на Киарета бе претърпял трансформация. Тя самата бе пораснала с няколко сантиметра, косата й се стелеше на дълги вълни по раменете и почти незабележимите първи промени свързани с пубертета я бяха накарали да се фокусира върху пеенето. В резултат няколко години по-рано от очакваното премина на второ ниво на подготовка и на дванайсет стана атива в хора. Дори правописът й се подобри, защото подхождаше към уроците си със страстта на човек, нетърпелив да постигне възможно по-голям и по-бърз напредък.

Загрявайки гласа си, Киарета опъваше небцето си нагоре, докато костите на черепа й не започнеха да вибрират и от синусите й не потичаше слуз, която засядаше в гърлото й. Киарета трябваше да я изплюва в кърпичката си. Изкарваше въздуха от диафрагмата си с такава свирепост, че понякога се давеше и трябваше да се бори с напъните си за повръщане. Друг път, без предупреждение, по време на урок й се случваше да се оригне гръмовно или да изпусне шумно газ.

Гласът и вече не изскачаше от гърлото, а извираше от дълбоко. Оставаха й година-две, докато спре да расте, и беше очевидно, че винаги щеше да е дребна, но соловите й изпълнения изпълваха църквата. Слушателите вече не можеха да я разпознават по кремавата й рокля, заменена с униформата на коро, но тонът й бе ясен и мек като песента на славей, нежен и чист като капчици роса след дъжд по бузите на девойка.

Случи се постепенно и тъкмо поради това — незабележимо, но в един момент Киарета престана да е по-малката сестричка на Мадалена и се превърна просто в нейна сестра. Животът им бе твърде подобен и омаловажаваше тригодишната разлика във възрастта им. Що се отнасяше до характерите им — това беше друг въпрос. Понякога на Мадалена й се струваше, че ако непознат наблюдава тройката им, щеше да реши, че Киарета и Анна Мария са с кръвната връзка помежду си — толкова много си приличаха двете по ентусиазма, с който не спираха да бъбрят. Никога нямаше достатъчно време, за да може и Мадалена да изкаже мислите си, повечето от които и без това бяха твърде лични, за да ги споделя.

В стаята за упражнения е дон Вивалди Мадалена беше напълно различен човек. Свиреше с кураж, който в други случаи не можеше да събере, а когато говореше, думите се изливаха като порой от устните й.

— Направи го отново! — казваше той в разгара на урока им. — Отново! Свири така, както го чувстваш! — Друг път подхвърляше някоя дума. „Дъжд“, или „ястреб“, или „въглени“, или „зора“ и тя се опитваше да съживи образа със свиренето си.

Веднъж, когато плъзна живо лъка по струните, той я попита:

— За какво ти напомня това?

— За птици, пеещи в короната на дърво.

Той кимна.

— А това? — Последва по-мрачна и развълнувана поредица от ноти.

— Нещо е подплашило птиците и те отлитат.

С течение на времето започна да изпълнява пред него своите фантазии.

— Сняг се сипе по лицето ми — казваше, или — сама съм в тъмното.

Когато живееха в селото, обичаше да тича, докато не се превиеше на две от умора, задъхана и замаяна, после се изправяше и впиваше взор в хоризонта, който също преставаше да се движи. Да завърши някое музикално изпълнение с Вивалди беше същото. В тези моменти мълчанието беше идеално, толкова различно от насила наложената тишина в „Пиета“, която заявяваше какво е забранено, а не — какво е възможно.

— Ние сме сродни души, Мадалена Роса — каза й Вивалди един следобед, наричайки я с името, което сам й беше измислил. — И двамата разбираме, че музиката е поезия. — Мадалена усети как страните й пламват.

— Но… — Той се облегна на стола си и затвори очи, докато размишляваше. Когато отново ги отвори, върху лицето му се четеше озадачено изражение.

Взе цигулката си.

— Не мога да изразя с думи онова, което искам да кажа.

Стана и засвири жига, като едновременно си тактуваше с крак и поклащаше глава. После, без да спира да свири, се понесе из стаята, затанцува със ситни стъпки, започна да прикляква и да движи бедра, да извива кръст и рамене, а върху устните му грееше дива усмивка.

— Опитай — каза той, след като спря.

Мадалена бе толкова изненадана, че не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа.

— Да опитам? — Усещаше се като закована за стола си. — Не искам. Искам да кажа, не мога.

— Не можеш? Защо не?

— Аз… Аз не знам. — Защото нямам представа как да използвам тялото си. Защото фриволното поведение не е разрешено. Защото не харесвам неща, на които не съм свикнала. Защото ме плашите.

Вивалди приближи и седна на стола срещу нея. Гърдите му хриптяха, но страните му розовееха, а очите му блестяха.

— Мадалена, знаеш ли какво е да си щастлива? — попита я. — Когато ти иде да станеш и да закрещиш? Когато ти се ще да повдигнеш полите си и да се завъртиш в кръг просто защото усещането е толкова хубаво?

— Аз…

— Не мисля. Подобно щастие не се допуска в „Пиета“. — Вивалди взе ръката й в своята. — Чуй ме сега. Свиренето ти е прекрасно. Слушам най-добрите музиканти във Венеция, в цяла Италия, и някои от тях не могат да придадат на музиката и половината от това, което й придаваш ти, въпреки че техниката им е по-добра. Така и трябва да бъде. В края на краищата, повечето от тях свирят още от времето, преди да си била родена.

Забеляза, че продължава да държи ръката й, но вместо да я пусне, я стисна.

— Никога не съм те чувал да изсвириш една щастлива нота. Поезията в твоята глава е… Каква е? Тъжна? Самотна?

Той дръпна ръката си. Мадалена сплете пръсти, закърши ги.

— Не зная как да разговарям по този начин.

— Ами опитай! Намери дума, за да опишеш значението на представите си. Птица в небето? Падащ лист? Трепкащо пламъче на свещ? Какво казват тези неща за теб?

Сякаш сграбчваше шепа пепел. Мислите й се изплъзваха, отказваха да се оформят. После прошепна нещо.

— Не те чух — каза й той.

— Незначителна — промълви Мадалена. — Чувствам се незначителна.

— Така е по-добре. Сега ще започнем да работим върху това — да те накараме да се почувстваш значима. — Маестрото се изправи. — Ще ми подариш ли този танц?

Стомахът на Мадалена сякаш се превърна в съд с вода, наближаваща точката на кипене.

— Не зная как.

— Нито пък аз. Установил съм, че така е много по-добре.

Той я дръпна да стане и взе ръцете й в своите. После затананика и тя осъзна, че краката й се движат, малко недодялано, наистина, но все пак следваха стъпките на учителя й. При третото изпълнение на мелодията се надигна на пръсти и се включи в тананикането. Той бе толкова близо, че виждаше как струйките пот превръщат червената му коса на слепоочията в кафеникава; виждаше зелените точици в сивите му очи — очи, които настоятелно гледаха нейните, предизвикваха я, настояваха за нещо — какво, тя не разбираше напълно. После маестрото се дръпна.

— Господи — въздъхна и изтри чело.

Мадалена задъхано се отпусна на един стол и затвори очи.

„Цял живот съм искала да ми се случи нещо подобно. Цял живот съм копняла някой да погледне през стая, пълна с момичета в червени рокли и бели шапки, и да види мен. Ти… Не, ти, ей там, в ъгъла. Ти, с кестенявата коса. Ела тук. Зная коя си. Зная от какво имаш нужда.“

Когато кръвта престана да кънти в ушите й, Мадалена чу някакъв шепот откъм коридора, смях, проникнал иззад притиснати към устните длани, шумолене на рокли, изчезващо в далечината.

— Чухте ли това? — попита тя Вивалди.

— Следващия път трябва да ги поканим да се присъединят към нас. — Той все така се усмихваше.

Моментът бе отлетял. „Имам проблем“, помисли си тя, силно надявайки се, че греши.

— Танцувала си с него? — Анна Мария се намръщи. — Какво общо има това с музиката?

Мадалена я изгледа втрещена.

— Хората танцуват на музика.

— Не и онези, които трябва да я свирят.

Киарета не ги слушаше.

— Ще ми се да танцува с мен — рече тя. — Е, може би не той, но някой друг. Някой хубав мъж. — Извърна се настрана и направи няколко ситни подскачащи стъпчици, докато вървяха към стаите за упражнения сутринта след урока на Мадалена. — Така ли беше?

— Киарета, не мога да ти покажа. Всички ме гледат.

Мадалена се ужасяваше от всяка своя стъпка към сала дал виолино, където знаеше, че я очаква Лучана, разгневена, но същевременно ликуваща. Маестрата вероятно беше разбрала, защото клюката се разнесе за нула време по стълбища и коридори, от стая в стая, докато не стигна до всяко крило на „Пиета“. Няколко часа след урока с Вивалди, филите в стаята за изработка на дантели млъкнаха, когато Мадалена влезе, и през целия следобед я гледаха самодоволно. Анна Мария и Киарета също бяха чули историята за танцуващите цигулари, преди Мадалена да е успяла да им разкаже за случилото се същата тази вечер. За нейно облекчение онова, което сестра й и приятелката й бяха чули, не беше разкрасена версия, но истината си бе достатъчно срамна.

Когато влезе в залата, Лучана се престори, че не я забелязва и Мадалена започна бавно да отваря калъфа на цигулката си, прехапала устни, сякаш и най-слабото проскърцване щеше да я издаде. Изваждаше лъка си, когато чу маестрата да удря с длан по масата.

— Преди да започнем за днес — рече тя, — трябва да се погрижа за едно нещо.

Лучана гледаше към Мадалена така многозначително, че другите фили също се извърнаха към нея.

— Очевидно е — каза маестрата на момичетата, — че някои от вас не разбират: тук ние работим.

Мадалена усети пулсиране в слепоочията си. Анна Мария се премести достатъчно близо до нея, за да я докосне незабележимо, а Лучана продължи:

— Това не е стая, пълна със солистки. Вие сте членове на оркестър. Работата ви е да свирите музиката, сложена пред вас, да упражнявате мелодиите, които са ви дадени.

Лучана отново гледаше към Мадалена.

— Сото маестре са наясно как по най-добрия начин да подпомогнат развитието ви, познават методите ни. Затова винаги съм смятала, че трябва да наемаме възможно най-малко външни учители. Всички сте тук от достатъчно дълго време, за да разпознавате онова, което е в разрез с обичайното, но, изглежда, някои не съумяват, а когато преценката по тези въпроси липсва както у ученичката, така и у учителя й… — гласът й се снижи до ръмжене, докато се обръщаше пак към цялата група — така нанасяте вреда на коро. На „Пиета“. И кой знае какво може да излезе от това?

Не изрече нищо повече, остави останалото на въображението на момичетата, приближи до стола си и седна. Направи знак на ученичката си да заеме мястото й, обръщайки гръб към Мадалена. Останалите фили се насочиха към определените им места възможно най-бързо, прекалено засрамени дори да си разменят по някой и друг поглед.

— По-добре да отидеш да поговориш с нея — прошепна Анна Мария.

— Знам. — Мадалена седеше неподвижно.

— Сега, преди да е започнала. — Приятелката й я побутна по гърба и Мадалена се затътри към маестрата.

— Да? — вдигна поглед Лучана.

— Само исках да ви кажа, че съжалявам. Той се опитваше да ме научи… — Той се опитваше да ме научи как да не се чувствам незначителна.

— Не ме интересува. Наясно си, никога не съм одобрявала специалната малка уговорка. — Сумтенето на Лучана проехтя из цялата зала, силно като пръхтенето на кон. — Между другото, сигурна съм, че ще си доволна да разбереш, че маестро Вивалди твърде успешно съумя да се оправдае пред приората и Конгрегационе. Според тяхната височайша преценка не е необходимо да го уволняват или пък да спират уроците му. Освен това решиха, че няма за какво да те обвиняват и в случая два дни на хляб и вода са достатъчно наказание.

Мадалена почувства как потръпва от облекчение.

— Но го порицаха най-строго — продължи Лучана, — а ти, Мадалена, трябва също да се смяташ за такава. — Маестрата поклати глава и изви устни. — Танци! — Отвратена се извърна настрана. — А сега ме остави, ако обичаш.

Филите чуха всяка дума на Лучана, каквото бе и намерението на маестрата. Мадалена се обърна да се отправи към мястото си и всички внимателно се съсредоточиха върху музиката, измервайки я скришно с поглед, докато минаваше покрай тях. Тя почти не ги забелязваше. Наказанието на хляб и вода не беше нищо. В края на краищата, животът й не беше свършил.

Следващата седмица я посрещна един потиснат Вивалди.

— Сигурно съм ти причинил голям срам — рече й.

Мадалена отмести поглед встрани, прокара пръст по лъка си.

— Конгрегационе не бяха радостни от моя — ексцентричен, мисля, го нарекоха — стил на преподаване — обясни той. — Уверих ги, че това не ми е стилът като цяло, а просто моментно хрумване.

— Съжалявате ли, че ви е споходило? — Гласът на Мадалена едва се чуваше, пръстите й продължаваха да си играят с лъка.

— Уверявах ги отново и отново, че ужасно съжалявам, но изобщо не го мислех. — Вивалди потисна смеха си. — Казаха ми да не си позволявам повече волности, що се отнася до теб… до фили ди коро.

„Съжалявате ли, че танцувахте с мен?“ Мадалена толкова се страхуваше от отговора, та не смееше да зададе въпроса си на глас. Вивалди вече бе извадил цигулката от калъфа и сега наведе глава над струните, за да провери една от тях. Въздъхна и, връщайки инструмента в калъфа, приближи до печката и застана с гръб към ученичката си.

— Коро е… многокомпетентен. Но къде е искрицата съвършенство? Заявих им, че ако те не се интересуват от това, то тогава и аз нямам интерес да бъда тук. — Засмя се на себе си и се обърна. — Разбира се, блъфирах. Не мога да си позволя да загубя тази работа.

Върна се при Мадалена, която продължаваше да прокарва пръсти по отпуснатите косми на лъка.

— Толкова си мълчалива — отбеляза той. — Какво има?

„Съжалявате ли, че танцувахте с мен?“

Момичето не отвърна и маестрото продължи:

— Те не спираха да ми обясняват колко много уважават преценката ми за потенциала на филите и какво свободомислие били проявили, когато ми позволили да прекарвам известно време с теб. Все пак подчертаха, че трябвало да те подготвя за трета цигулка. Изглежда аз съм единственият, който вижда непоследователност в действията и мислите им, но как е възможно толкова много велики граждани на Венеция да грешат?

Той изсумтя.

— От мен се очаква да направя идеални първите цигулки… независимо дали притежават необходимите качества, или не. И да правя трети цигулки от момичета като теб. — Маестрото взе цигулката си и отново започна да я настройва. — Затова ще възприемем различен подход — в случай че все пак решиш да ме погледнеш.

Мадалена вдигна очи.

— „Различен“ „нищо специално“ ли означава?

— Какво? Толкова тъжно? Разбира се, че ще бъде специален. Няма да допусна да изпадаме в мрачни настроения. И няма да допусна да станеш най-обикновена, не и ако зависи от мен. Дори ако се налага да открадвам по някоя минута от време на време, за да го правя.

— Съжалявате ли, че танцувахте с мен? — Изрече го накрая.

— Само съжалявам, задето не мога да го сторя отново. — Той сви рамене. — Между другото, мислех по въпроса и стигнах до извода, че са прави. Въображението ти не ти позволява да станеш атива. Ти свириш, за да доставяш удоволствие на самата себе си, а това няма особена тежест на подобно място.

— Искам да доставям удоволствие на вас — рече Мадалена и очите й се наляха със сълзи.

Вивалди бавно изпусна въздух през стиснатите си устни, кичурът коса на челото му леко се повдигна.

— Не разбираш. Ако не беше възпитаница на „Пиета“, а аз — свещеник, и ако живеехме някъде другаде във Венеция, бихме могли да извадим цигулките си и да свирим така, че да доставим удоволствие на душите си. — Докато говореше, гласът му се стегна. — Но действителността е друга. „Пиета“ не отглежда теб и не плаща на мен да си доставяме взаимно удоволствие.

„Ако живеехме във Венеция?“ В главата й се завъртяха множество образи: всекидневна, огън, цигулки, танци.

Вивалди я гледаше въпросително.

— Разбираш ли?

Виденията изчезнаха и тя отново се озова в стаята за упражнения. Усети студа и потръпна.

— Да.

— А ако скоро не седнеш на стола на третата цигулка… — Нямаше нужда да завършва. Конгрегационе нямаше вечно да поддържат една провалила се цигуларка.

Мадалена заби поглед в пода.

— Мисля, че ако нямах музиката… — Дори не можеше да довърши мисълта си.

— Щеше да умреш? Не мисля, че ти е ясно колко добре те разбирам. — Той замълча. — Бих желал да повдигна лицето ти, но ми е забранено. Искам да ти кажа една тайна, но ще трябва да ме погледнеш в очите.

Тя се подчини и забеляза напрежението в погледа му.

— Не си спомням някога да съм избирал свещеническия сан — започна Вивалди. — Баща ми е бръснар, който свири на цигулка в оркестъра на „Сан Марко“. Притесняваше се за бъдещето ми… — Гласът му замря, очите му се зареяха в далечината. — Никога не съм бил здрав, никога не съм можел да дишам достатъчно добре и имам сърдечни проблеми. Родителите ми са смятали, че ще умра още преди да съм навършил месец. Когато навърших петнайсет, ме подтикнаха да стана свещеник. Не бих казал, че силно съм се съпротивлявал — в края на краищата, винаги щях да имам работа. А и всички мислехме, че ще ми подхожда. От детските си години не съм се разделял с молитвеника си. Молитвите ме успокояват и през повечето дни присъствам на светите служби толкова често, колкото ми е възможно.

Той беше възрастен човек, свещеник, мъж, и колкото и да й се искаше да научи историята на живота му, колкото и да й се искаше тя да е тази, на която той да я разказва, Мадалена изпитваше неудобство, като я слушаше. Но го остави да продължи.

Той силно поклати глава, сякаш да се отърве от нежелана мисъл.

— След като приех монашеския сан, бях много нещастен. Водех литургията, изслушвах признанията на вярващите, стоях до леглата на болните, погребвах мъртвите, но не обръщах истинско внимание на всичко това. Моля те, не ме разбирай погрешно, не го правех заради липса от любов към Бог, нито защото смятах, че работата е маловажна, просто всичките тези мелодии се въртяха неспирно в главата ми… Все едно се опитвах да хвана ято птици с голи ръце. Докато дойдеше ред да ги запиша, те вече бяха изчезнали.

Един ден по време на литургията, точно преди въздигането на ангела, в главата ми прозвуча най-прекрасната музика, която бях чувал в живота си. Кълна се, изпитах усещането, че животът ми зависи от това да я запиша, преди да е изчезнала като другите. Задъхах се толкова силно, че щях да припадна, затова предадох купичката с нафората на другия свещеник и изтичах зад олтара. Седнах в ризницата и записах мелодията.

— Какво стана после? Създадоха ли ви проблеми?

— Разбира се. — Тихо се засмя. — Странно е да се смяташ за късметлия, задето страдаш от болест, която ти причинява толкова болка — ти сама видя за какво става дума, страхувам се, — но поне можех да използвам пристъпите си като извинение и после осъзнах, че това е начинът изобщо да се измъкна от свещеническите задължения. Нека Бог ме накаже, но не мога да не вярвам, че Той по-скоро би предпочел да слуша моята музика, отколкото мърморенето ми пред олтара.

Вивалди забеляза въпросителното изражение върху лицето й.

— Да не засегнах чувствата ти, Мадалена Роса? Не допускам, че някога си чувала свещеник да ти говори така.

Тя поклати глава.

— Не е това. Никой, поне нито един възрастен, никога не ми е говорил по този начин. Казват ми много неща, като например да престана да си мечтая и да се съсредоточа или да обера конците от полите си. — Мадалена сведе поглед надолу и прокара длани по роклята си, макар по нея да нямаше нищо. — Не искам да се оплаквам, но тук, когато хората те поглеждат в очите или се обръщат към теб по име, обикновено го правят или защото са ядосани, или за да ти наредят да свършиш нещо.

— Можеш да се оплакваш колкото си искаш. Няма да кажа на никого. — Намигна й. — Трябва да започваме урока. Ще е много лоша идея да не те науча на нищо точно днес.

Скоро Вивалди бе погълнат от предварителните упражнения за загряване и престана да й обръща внимание, но седеше толкова близо до нея, че Мадалена чуваше тихото свистене в гърлото му, където спираше дъхът му и виждаше кичурите червена коса, разпръснати по раменете му. Не смееше да посегне да приглади косата му така, както правеше с Киарета, но за секунда ръцете й изгаряха от желание да го сторят. После светът на „Пиета“ се затвори около нея и тя взе цигулката си.

По време на следобедната почивка Мадалена усети болки в корема и вниманието й се съсредоточи върху тази точка от тялото й, където се срещаха бедрата и коремът й. Цял живот й бяха повтаряли да не допуска пръстите й да се отклоняват към това място, но чувството беше толкова чуждо, че противно на волята й ръката й сама слезе натам. Усети нещо лепкаво по пръстите си и когато ги вдигна към очите си, видя, че са покрити с кръв.

Да се запази подобно нещо в тайна в общото отделение бе невъзможно и Киарета се уплаши да не би сестра й да е получила рана дълбоко в тялото си. Но когато другите момичета заприказваха, Киарета разбра, че ако не кърви, гърдите й нямало да пораснат. Зърната й бяха станали големи и подути, но това беше всичко и на нея й беше омръзнало да не вижда нищо, когато погледне към тях, докато останалите фили ди коро имаха такива красиви, меки хълмчета, напиращи над корсетите на роклите им. Киарета искаше и тя да може да се похвали с нещо, пък било то и с цената на ежемесечно кървене.

— Можеш да се преструваш, че имаш — беше й казало едно от момичетата, когато половин дузина от коро се подготвяха да потеглят към първото частно парти във венециански дом, на което Киарета също щеше да присъства. — Вземаш две кърпички и ги пъхаш ето така. — Момичето напъха дълбоко пръсти в корсета си. Гърдите й бяха толкова големи, че зърното на едната изхвръкна навън. Засрамена, девойката го напъха обратно.

Киарета сведе поглед към собствените си плоски гърди.

— Няма какво да повдигна — отбеляза тя.

— И аз нямах — успокои я момичето и опъна корсета си, за да го оправи. — Просто опитай. Ще се изненадаш.

Киарета излезе от влажния здрач на алеята покрай „Пиета“ и погледна към малките издутини, повдигнати току до ръба на корсета й. Слънчевата светлина се отразяваше от камъните на Рива дели Скиавони, проблясваше по повърхността на лагуната. Забравила за момент за смущението си, Киарета примигна при вида на ярките дрехи и маски на минаващите покрай нея, празнуващи един от множеството фестивали, изпъстрящи венецианската година. На дока бе завързана голяма черна гондола, полирана до блясък като обсидиан. Кабината бе с небесносини кадифени завеси, върху които се виждаше бродиран фамилният герб на семейство Морозини. Гондолиерът беше облечен в брокатен жакет в същия син цвят, а на главата си носеше черна тривърха шапка. Забеляза момичетата да излизат от „Пиета“ и скокна да им помогне да се качат на борда.

Киарета се наслаждаваше на всяка стъпка, представяше си, че се качва на собствена гондола, за да се прибере в двореца си след гостуване. Фантазиите й бяха прекъснати от настъпилото на кея вълнение. Някой викаше към една от солистките:

— Агостина! Агостина! Брависима!

После друг поде рефрена, но този път за Сесилия.

И тогава чу вика.

— Киарета!

Обърна се да погледне към групичката хора, които, изглежда, я познаваха. Бяха свалили маските си, усмихваха й се и й махаха. Някой бе развалил букета си, за да хвърля цветя на момичетата и едно от тях падна в краката на Киарета. Последва го синьо-розова маска във формата на птица. Киарета се наведе да я вдигне, но придружителката на филите я сграбчи за ръката и я задърпа да побърза, като кудкудякаше като някоя квачка.

Киарета се качи на гондолата и се почувства замаяна. Не беше сигурна дали е от клатушкането на лодката, или от неочакваното признание от страна на публиката. Трябваше да се хване за гондолиера, за да не залитне. Отдалечиха се от дока и тя се извърна към кея. Една двойка й махна, макар да не можеха да я видят в кабината, и макар едва да се чуваше, Киарета беше сигурна, че викаха нейното име.

Пристигнаха и фили ди коро изкачиха голямото стълбище в дома на Морозини. Въведоха ги в пиано нобилето. Мраморният под на портегото — приемната, която се простираше по цялата дължина на къщата, — отразяваше слънчевите лъчи от двете страни на вестибюла, от лоджията с гледка към Канапе Граде до прозорците, които се отваряха към вътрешен двор в другия край. Огромни позлатени огледала по стените разпръскваха светлината напред-назад така, че залата сякаш бе окъпана в перлен блясък. В единия край бяха опънати банкетни маси, покрай стените се виждаха пръснати столове, тапицирани със златиста дамаска.

Нанизаните на златни нишки дребни скъпоценни камъни в косата на Антония проблясваха, докато момичето стоеше по средата на залата заедно с майка си. Роклята й беше с корсаж от бродирана дамаска и копринена пола в лавандулов цвят, която зашумоля и заблестя, когато Антония се втурна към момичетата.

Дръпна Киарета настрана. Дъхът й ухаеше на джинджифилови бонбони.

— Има един мъж, чието семейство обсъжда с моето евентуалния ни брак — прошепна в ухото на приятелката си.

— Брак с теб? Та ти си само на тринайсет години!

— Ш-ш-шт! — Антония се огледа, за да се увери, че никой не ги е чул. — Не сега, след няколко години. Моите родители смятат, че е най-добре да го уредят отсега.

Тя помръдна рамо.

— Виж там, в ъгъла — мъжът с червената жилетка.

Киарета не видя никакви младежи, затова продължи да обхожда тълпата с поглед.

— Не го прави така очебийно — предупреди я Антония. — Онзи с черната, поръбена със златно кесия, който говори с брат ми Клаудио.

— Но той е толкова стар! — изстреля на един дъх Киарета. — Искаш ли да се омъжиш за него?

Лицето на Антония не изразяваше нищо.

— Предполагам. Родителите ми мислят, че е добра партия. Можеше да е и по-лошо. Доста е симпатичен, не мислиш ли?

Киарета трябваше да признае, че идеята за брак бе вълнуваща, понеже омъжените жени живееха в къщи като тази и даваха празненства, на които носеха бижута. Отново огледа мъжа и се опита да си представи Антония като негова съпруга.

— Предполагам — рече накрая тя.

Бернардо Морозини се отдели от гостите и приближи да ги поздрави.

— Киарета, кара, толкова е хубаво, че те виждам отново. Добре дошла в моя дом. Гласът ти в добра форма ли е тази вечер?

— Да, господине — отвърна тя, — освен това упражнявахме специална изненада за вас.

— Ах, какъв срам, че трябва да чакам, докато се нахраним. Но перспективата, която ми очерта, е толкова привлекателна, та няма да отлагам нито минута повече! — Той повиши глас и призова гостите към тишина. — Моля ви, дами и господа, тези красиви млади жени ми казаха, че няма да пеят, докато не ги нахраня.

Гостите се засмяха и се насочиха към масата, като разговаряха помежду си. Киарета остана назад, не беше сигурна какво трябва да прави, но Антония я хвана за ръката.

— Ще седнеш до мен. Така каза майка ми.

Антония я поведе към единия край на голяма маса, блестяща от годините усърдно излъскване и полиране. По средата горяха свещи и пламъците им се отразяваха в трите сребърни блюда, отрупани с плодове и разпръснати по дължината на масата.

— Първо ще сервират стриди, след това — супа — обяви Антония.

Сърцето на Киарета се сви. „Нямам представа какво е стриди — помисли си мрачно, — но супа ям всеки ден. Ако това е всичко, което ще ядем, значи са ме лъгали.“

Появиха се слуги, понесли кани с вино, което изсипваха в бокали, изработени от муранско стъкло. Киарета забеляза, че пълнеха дори чашите на филите и побутна Антония.

— Дават ни вино?

— Половин чаша — отвърна приятелката й и сбърчи нос. — И без това не ми харесва. Ще ти го разредят с малко вода, ако пожелаеш.

Влязоха още слуги, понесли табли с морски дарове.

— За синьорините? — попита с усмивка един от тях и сложи по две стриди в чиниите им. Съдържанието на черупките беше с цвета на курешките, които големите крайбрежни птици оставяха по Рива и изглеждаше също толкова слузесто.

— Ще ядем това? — обърна се Киарета към Антония.

— Стрида е! Вкусна е. — Антония вдигна черупката към устните си. — Вкусът е свеж, като на самия океан.

Ако океанът поне малко приличаше на каналите, то със сигурност не беше свеж. Киарета побутна сивкавата субстанция в черупката, видя я как се разтресе, а Антония вече изваждаше месото на втората си стрида.

— Не дъвчи, направо гълтай — прозвуча глас от другата й страна.

Тя сложи стридата в устата си, задържа я за момент, после затвори очи и я преглътна. Задави се. Имаше чувството, че по гърлото й се плъзга слуз, също както когато загряваше за пеене. Очите й се наляха със сълзи, усети слюнката да се събира в устата й.

— Вземи — обади се пак гласът и тя усети някаква салфетка да докосва устата й. Вдигна очи към брата на Антония, Клаудио. — Предполагам, доста е шокиращо как хората могат да ядат нещо толкова противно на вид — рече той.

— И вкусът му е противен — отвърна Киарета. — Извинете. Май не е особено учтиво от моя страна.

— Но искрено — отбеляза Клаудио като я гледаше така, все едно желаеше да добави още нещо. Жената от другата му страна го заговори, той се извини и се обърна към съседката си.

Сервираха супата и макар че беше вкусна и в нея имаше дребни късчета месо и зеленчуци, настроението на Киарета стана още по-мрачно. Купа бульон и отвратителната буца в стомаха й не покриваха очакванията й.

После разчистиха купите и слугите започнаха да внасят ястие след ястие — печен фазан, телешки дроб, говеждо месо. Връщаха се отново и отново и я питаха дали не иска още от това или онова, слагаха разноцветни купчини зеленчуци в чинията й, сипваха един сос върху едно ястие и друг — върху друго.

Яде, докато не престанаха да внасят храна. Довършваше хапката си, когато Бернардо Морозини се изправи.

— Имаме и сладкиши за вас — започна той, — но предлагам да ги запазим за по-късно, а сега да се оттеглим в другия край на портегото. Аз лично чаках прекалено дълго, за да се насладя на изпълнението на нашите гостенки. Приемливо ли е за вас? — Обходи масата с изпитателен поглед, но гостите вече отместваха столовете си назад.

Клаудио бе сред първите, които станаха от местата си.

— Синьорина — рече той и дръпна стола на Киарета. Искаше й се да се почувства изискана, когато става и му благодари, но стомахът й сякаш беше станал голям колкото главата й. Усети, че всеки момент ще се оригне, но за щастие Клаудио вече бе тръгнал да кавалерства на друга дама и никой не я чу.

Филите се събираха и двете с Антония се присъединиха към тях. Да пееш с препълнен стомах не беше толкова приятно, колкото Киарета си беше въобразявала. Чувстваше се сънлива и се страхуваше да си поеме дълбоко въздух, да не би после той да излезе от нея шумно като експлозия. Но отразената от мраморните подове музика звучеше невероятно богата и различна в сравнение с онова, което чуваше от балкона на църквата, а по лицата на гостите бе изписано такова одобрение, че след няколко минути почувства как гласът й струи от нея, подобно на топлина от въглени.

Дойде време за изненадата. Антония беше казала на маестрата кои са любимите песни на баща й и маестрата бе избрала една, не твърде неприлична за момичетата.

След кратката интродукция на лютня, Киарета подхвана солото си:

Антония и останалите фили се присъединиха към пеенето, гласовете им изпълниха портегото.

Момичетата завършиха песента, а бащата на Антония избърса очите си. Киарета се огледа, замаяна от бурните аплодисменти. Опита да види дали Клаудио също ръкопляска, но не го откри. Вместо това погледът й се спря върху избраника на Антония. Забеляза в очите му нещо по-различно, някакво скрито изражение, което не разбра. Без да знае защо, изведнъж усети кърпичките, притиснати към ребрата й. Извърна взор и повече не го вдигна, докато аплодисментите не стихнаха.

Нощта се спускаше, когато фили ди коро слязоха по стълбите и започнаха да се качват на гондолата, която щеше да ги откара обратно у дома. Неколцина от гостите щяха да ги придружат до „Пиета“, сред тях — Клаудио и кандидатът за ръката на Антония. Мъжете седяха на чист въздух, докато момичетата се скупчваха в кабината, треперещи от влажния въздух.

Киарета бе твърде изморена, за да приказва, затова отпусна глава на рамото на момичето до нея и се заслуша в бъбренето наоколо. Затвори очи и се върна към мечтите си да бъде кралица в къща като тази, да има съпруг, който да е по-млада версия на бащата на Антония, но също толкова мил и щедър. Щеше да носи перли в косите си и цветя, затъкнати в деколтето…

Трябва да се беше унесла в сън, защото следващото нещо, което усети, бе удрянето на гондолата в дока. Излезе от кабината и забеляза, че мъжете, които ги изпращаха, си бяха сложили черни шапки и наметала, а лицата им бяха скрити зад бели маски. Клаудио стоеше на дока и все още държеше маската си в ръка, докато даваше нареждания на гондолиера да се върне без тях.

Когато Киарета се прехвърляше през релсите на гондолата, един от маскираните мъже я хвана за ръката. Повдигна я и ръцете му се плъзнаха под долната й фуста, докоснаха краката й зад коленете, а пръстите пропълзяха нагоре по бедрата й, почти до самия им край. Поразена, тя се отскубна и не се обърна, докато не стъпи на дока. Тогава погледна назад и съгледа червената жилетка изпод гънките на наметалото му, както и златния ръб на черната кесия, отразил светлината на факлите.

ОСМА ГЛАВА

Киарета не сподели с никого, дори с Мадалена, какво бе направил мъжът. Следващите няколко пъти, когато Антония идваше на урок, тя я избягваше, защото до известна степен имаше чувството, че по някакъв начин вината за случилото се е нейна. След няколко месеца случката избледня в съзнанието й. И тогава обсъждането на женитбата на Антония бе рязко прекратено. Баща й се бил ядосал, майка й била разстроена, но на Антония й казали само, че детайлите не са подходящи за ушите на младо момиче.

Киарета разбра, че приятелката й няма да се омъжи за него и си отдъхна с облекчение. Подигравателната замръзнала усмивка върху бялата маска се връщаше в паметта й от време на време, без да я е викала, сякаш за да каже, че с подобно прикритие никой никога не може да е виновен за нищо и мълчанието е цената за запазване на собственото й благоприличие.

Скоро Киарета бе погълната от подготовката на оратория, която, както обясниха на момичетата, можела да е последната, написана от Франческо Гаспарини за „Пиета“.

— Той умира ли? — обърна се Киарета към момичето до нея.

Беше спирала поглед върху маестро ди коро само един или два пъти, защото славата му бе невероятно огромна и обикновено се появяваше само когато трябваше да се репетира и дирижира премиерата на негова нова творба. Все пак, нещо в начина, по който гласовете на всички се променяха, когато се споменаваше името му, го правеше да изглежда толкова важен, колкото и самия дож.

— Не, разправят, че щял да се пенсионира — отвърна момичето.

— Отново — изсумтя друга хористка зад гърба й.

Киарета не беше запозната с шегата, за разлика от Анна Мария.

— Вече никой не е доволен от него — обясни по-късно тя на Мадалена и Киарета. — Твърдят, че трябвало да е тук по-често, а музиката, която изпраща, е просто нови аранжименти, нищо оригинално.

— Откъде знаеш толкова много? — учуди се Мадалена.

— Просто стоя близко до маестрата и чувам разни неща.

Киарета се замисли за миг.

— Чух една от маестрите да казва нещо от рода на „не пак същото“, когато гледаше към някакви партитури, но реших, че не съм я разбрала добре.

— Коя маестра?

— Фиоруча.

— Разбира се — кимна Анна Мария. — Тя мрази Гаспарини. Е, може би не изпитва чак омраза. Винаги когато я виждам извън залата, тя се моли, та предполагам, не е в състояние да мрази, когото и да било. Чух я обаче да разправя на една от другите маестри как вземал музиката на курвите…

— Какво? — извикаха Киарета и Мадалена в един глас.

— Слагал латински текст на мелодиите, които пишел за оперните певици и после ние сме ги пеели. Твърди, че хората от публиката разпознавали музиката и си представяли любовни сцени, докато ние сме пеели за Бог. Като онзи дует „Во вишних Богу“ от миналата седмица…

— Толкова ми хареса! — извика Киарета. — Иска ми се солото да беше мое.

— Разбира се. — Анна Мария посегна и дръпна шапката на момичето ниско над очите й. — Малката, „жадна за внимание“! Предполагам, това е имала предвид маестрата. Музиката му е достатъчно модерна, за да ни направи горделиви. Нали се сещате — от онзи тип музика, която Светата Дева не би искала да чуе.

Как беше възможно Светата Дева да не иска да я чуе да пее възможно най-добре, зачуди се Киарета. Но смяташе, че след като толкова много се молеше Фиоруча, по-добре би трябвало да знае какво прави хората на небето нещастни. Киарета започна да се моли малко по-пламенно пред статуята на Светата Дева в алкова край една от алеите. Наблюдаваше лицето на Дева Мария, за да открие някакъв знак на неодобрение, но след няколко седмици стигна до извода, че каменният й поглед бе омекнал. Киарета го изтълкува като знак, че Девата може би ще й позволи да изпълнява високите си тонове и извивки, стига после да не забравя да се помоли. Въпреки това след всяко свое изпълнение момичето хвърляше изпитателен поглед наоколо, за да се увери, че няма да мине твърде близо до Фиоруча.

Мадалена, от своя страна, повече не се сети за Фиоруча, особено след като Конгрегационе наеха Вивалди за композитор, който да компенсира пропуските в музиката на Гаспарини. Мадалена се притесняваше от изтощеното изражение на лицето му и постоянното свистене в гърдите му по време на уроците, които й даваше, но той я уверяваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова добре.

— Може би ще се превърнете във втори Гаспарини — отбеляза тя един следобед.

Вивалди поклати глава.

— Това никога няма да се случи. В никое от оспедалите не е имало маестро ди коро, който да не свири на орган. А и не съм сигурен, че искам тази служба.

— Защо не?

— Поради същата причина, поради която, изглежда, и Гаспарини е загубил интерес. Трудно е да изразходваш толкова много енергия покрай ученички без бъдеще.

— Без бъдеще? Какво искате да кажете? „Пиета“ винаги ще бъде тук.

— Но не и ти, нито пък сестра ти и Анна Мария. — Той въздъхна. — Мадалена, помисли малко. Едно момиче се научава да пее или свири толкова хубаво, че целият град е в краката му. Участва в представления няколко години, после се отказва, за да може онези, които самата тя е обучила, също да се покажат. Или пък влиза в манастир, където църковната управа не спира да предъвква темата дали музиката е корумпираща или облагородяваща за женското ухо. Затова в някои години тя свири, в други — не, а най-вероятно се спотайва някъде, за да свири тайно и да се чувства като грешница.

Мадалена помисли за момент.

— Киарета иска да стане оперна певица. Какво ще кажете?

Вивалди се засмя.

— Може да забрави за това.

— Защо? Не е ли достатъчно добра?

Погледът му стана дистанциран, сякаш маестрото се опитваше да си спомни гласа на сестра й.

— Не — отвърна й. — Причината не е в това. Сестра ти е родена да пее опера. — Стана и приближи до прозореца, замислен за минута, преди да се обърне към нея. — Знаеш ли, в операта има пари, а аз съм свещеник без енория. Не мога да живея само с парите, които изкарвам от даването на уроци по цигулка. Това място — той махна с ръка във всички посоки, за да покаже, че има предвид „Пиета“ — обича музиката си и обрича на глад своите композитори.

Вивалди отново седна и потърка чело, после затвори очи.

— Да не би да ви… боли? Искате ли да направя нещо?

— Не. Просто се сетих за оперните певици, с които работя. Бих дал всичко да разполагам с някоя като Киарета. Не става дума само за гласа и красотата й. Тя има изключително чувство за драма, такъв дух…

Мадалена се обърка.

— Ами тогава…?

— „Пиета“ никога няма да го допусне. — Разсече с длан въздуха пред себе си. — Никога. Певиците от хора са ангели. Девствени ангели. Без този ореол те са просто музикантки. Балконът говори: „Тук стоят жени, които се радват на специалното покровителство на Бог.“ Нима мислиш, че Конгрегационе някога ще допуснат схващането, че филите се упражняват, за да станат изрисувани жени, които се разхождат с гондоли и играят хазарт в Ридото?

Мадалена сведе поглед към сплетените пръсти на отпуснатите си в скута ръце и нищо не каза.

— За повечето мъже онова, което не можете да бъдете, е по-вълнуващо от онова, което можете. — Гласът му бе преминал в шепот.

Сърцето на Мадалена бе така натежало, че дори не се опита да помисли върху думите му.

— Тя може да се омъжи — изстреля с тон, който признаваше поражението й.

— Да, вярно е. Но знаеш ли, съпрузите трябва да подпишат клетва, че всяка булка, излязла от което и да е оспедале, никога няма да пее или свири извън стените на дома си? И също мъжът й ще трябва да плати огромна сума, ако тя все пак го стори? Някое извадило късмет дете е приспивано от най-прекрасния глас във Венеция, а някой съпруг се наслаждава на божествено свирене на лютня или клавесин в своя салон, това е всичко, което идва след годините обучение.

Мадалена седеше притихнала и се опитваше да асимилира посланието.

Вивалди прекъсна мрачните й мисли.

— Не вярвам да си мислиш, че музикалното образование, което получаваш, е единствено, с цел да славиш Бог.

— Не — отвърна тя, изненадана от треперенето на гласа си.

— Именно това ни втълпяват, но ние сме наясно, че то е също и за да станем по-примамливи партии за брак.

— Така е. Но повечето от вас не се задомяват, не е ли вярно?

През годините, прекарани в „Пиета“, Мадалена бе видяла повече момичета да свършват в манастирите, отколкото където и да е другаде.

— Е, не е ли? — повтори настоятелно той. Тя кимна.

— Кара, може би съм прекалено циничен и може би не би трябвало да казвам нищо повече, но мисля, че не разбираш напълно какви са функциите на „Пиета“.

„Кара?“ Мадалена се опита да се съсредоточи върху думите му, но сърцето й заби лудо, задето я бях нарекли „скъпа“.

— Колко момичета има в момента в „Пиета“ — осемстотин, хиляда, без да броим пациентките в болницата? Можеш ли да си представиш колко струва да се запали дори съвсем слаб огън в колко… може би сто стаи? Хляб и малко супа за всеки стомах? Конгрегационе не са съвсем без печалба, но не означава, че не се опитват да спечелят пари при всяка възможност. Не са глупаци. Появявате се зад решетка, за да разпалите въображението на публиката. Не сте монахини и следователно можете да бъдете купени чрез брак или най-малкото — наети да ги развличате на техните празненства. Във Венеция няма по-примамлива фантазия от тази да се притежава някоя от вас, а онези, които могат да си го позволят, плащат скъпо за привилегията да се порадват на вашата компания дори само за час. Без вас „Пиета“ би банкрутирала. Няма съмнение.

— Звучи толкова пресметливо, сякаш ние не сме нищо повече от… — тя затърси отчаяно думата — добитък.

— Не, не, не е така. Мисля, че взаимно се използвате. — Той се усмихна. — Къде щеше да е Мадалена Роса без „Пиета“?

„Къде щях да съм?“ Мадалена не беше в състояние да оформи дори една-единствена ясна мисъл в главата си.

Вивалди наруши мълчанието.

— Ужасно е да си роден за онова, което никога няма да ти разрешат да правиш. Особено когато животът ти минава във вършене на нещо друго. — Замълча, после почти шепнешком добави: — Знам. Повярвай ми, знам.

Новата титла на Вивалди, маестро деи кончерти, не донесе особено власт над плътно изтъкания свят на маестрото и коро. Филите си проправяха път нагоре чрез прослушвания, от трети към втори към първи стол и не можеха да се правят изключения за когото и да било, просто защото някакъв дошъл отвън човек — особено такъв, който можеше да се окаже, че просто минава за малко — е пожелал така.

Вивалди имаше друга идея. На един от уроците подаде на Мадалена партитура. Подскачаше от нетърпение, докато девойката я разлистваше.

— Концерт във фа мажор — прочете тя, — но в пет части, вместо в три?

— Три са, е мостове между тях — обясни той. — Изсвири втория мост. Този, който съм маркирал като „адажио“.

Мадалена заби поглед в нотите. Все още не осъзнаваше напълно какво виждаха очите й. Първата и втората цигулка свиреха остинато, нищо по-различно от една проста повтаряща се фраза.

— Изсвири темата на третата цигулка — каза й Вивалди. — Аз ще свиря първа. — В началото нотите й следваха неговите, но в края на всяка фраза партията й се издигаше нагоре и се спускаше надолу в грациозни извивки и трептене.

Траеше по-малко дори от минута и двамата изсвириха мелодията отново, после пак. Мадалена се спираше с наслада на всяка нота, преди да я свърже със следващата, не вдигаше пръсти от грифа от страх да не би музиката да се изплъзне от ръцете й.

— Прилича на падащи листа — каза тя, когато свърши.

— Или снежинки. — Той се усмихна. — Написах партията на третата цигулка специално за теб, Мадалена Роса. За моята малка поетеса. Днес се бориш за място в коро, но когато пораснеш, ти ще бъдеш тази, която ще молят да остане в него до края на живота си, ако това е, което искаш.

— Искам, ако и вие сте тук. — Музиката все още звучеше в главата й, гласът й прозвуча далечен и замечтан.

Вивалди отмести поглед встрани и лицето му помръкна.

— Не мога да ти го обещая, а и, между другото, ти самата ще станеш учителка и няма да имаш нужда от мен.

— Не мога да си го представя.

Той изпитателно я погледна.

— Малка моя, няма да си тръгвам утре. Но знаеш, че възгледите на Конгрегационе са твърде користни и ако решат, че могат да имат добър резерв от музика и добре тренирани за нея цигуларки, вероятно ще сметнат, че ще минат и без мен, поне за известно време.

Чувството на блаженство, което й бе донесло музиката, мигновено изчезна. Мадалена се заигра с пръстите си, опитвайки се да накара внезапният страх, който караше сърцето й да подскача лудо, да отстъпи.

Конгрегационе може и да са в състояние да минат без него, но не и аз.

— За какво мислиш? — Гласът на Вивалди бе преминал в шепот.

— За това, че не знам какво бих правила, ако си тръгнете — изстреля на един дъх. „Не казвай нищо повече — заповяда си. Недей да постъпваш като глупаво момиченце.“ — Но сега вие сте маестро деи кончерти — завърши тя. — Това нищо ли не означава?

— Просто титла и още по-голяма причина да се отърват от мен, защото заради нея трябва да ми плащат повече. И, разбира се, ако и когато Гаспарини се върне, аз сигурно ще изглеждам като истинска екстравагантност.

Той посегна и хвана ръката й.

— Разстроих те.

Мадалена кимна и прехапа устни, за да спре треперенето им. Чуваше дишането му, но той не каза нищо, а тя нямаше смелост да го погледне в очите.

— Трябва да ме чуеш, Мадалена Роса — каза той, нарушавайки мълчанието. — Не контролирам действията на Конгрегационе, но докато съм тук, ти винаги ще бъдеш защитена.

Вивалди продължаваше да държи едната й ръка. Мадалена наведе глава и опря чело на другата си ръка, за да скрие сълзите си от него.

— Никой, освен Киарета и Анна Мария не го е грижа за мен — рече тя. — Искам да кажа, освен вас.

— Мен наистина ме е грижа — отвърна маестрото. — Може би повече, отколкото си даваш сметка.

Беше преместил стола си по-близо и протегна ръка да привлече девойката към себе си. Тя зарови лице в гърдите му и колкото й да й се искаше да контролира шумното поемане на дъх и потръпването на раменете, които щяха да я издадат, че плаче, не успяваше. Усети устните му, притиснати към задната част на шията й, веднъж, после още веднъж.

От шока сълзите й секнаха. Единствено влажните кръгове, които дъхът й бе оставил върху ризата му, показваха, че не е спряла да диша напълно. Искаше й се да вдигне лице, но се ужасяваше от мисълта, че ще се озове съвсем близо до неговото, затова остана напрегната до гърдите му.

— Наплака ли се? — попита я той и се дръпна назад.

— Така мисля — отвърна Мадалена.

Сега го гледаше, виждаше как очите му леко се плъзгат по лицето й и поглъщат всяка извивка от него. Засрамена, тя изтри с пръсти мокрите си страни.

Устните му доближиха на няколко сантиметра от нейните и тя почувства сладост, която се събра в стомаха й и потегли нагоре към гърлото.

Вивалди се отдръпна.

— Не — изрече той. — Съжалявам. — Стана, и като се прекръсти бързо, измърмори нещо под носа си.

Мадалена имаше чувството, че нещо в нея се беше разкъсало и по някакъв начин вътрешностите й бяха станали част от него, а тя не можеше пак да си ги получи, ако той не я прегърнеше отново и не я целунеше.

Той е свещеник, напомни си и също се прекръсти.

— Света Дево, изпълнена с милост — прошепна. — Бог е с теб…

Внезапно усети тялото си под униформата.

„Аз съм жена — помисли си — не момиченце.“

— Божия майко, моли се за нас, грешниците — прошепна тя с жар, каквато не бе изпитвала никога преди. — Грях е, да искам да го целуна, но е факт. — Сега и в часа на нашата смърт. Амин.

Когато свърши молитвата си, Мадалена вдигна поглед нагоре, но маестрото я гледаше изключително напрегнато и тя трябваше да извърне очи настрани и отново да започне молитва, този път без глас, наум, само за да не се зареят отново мислите й.

Вивалди взе цигулката си и я сложи в калъфа. За момент Мадалена си представи как двамата с него бягат от „Пиета“, от Венеция, как живеят заедно като мъж и жена. Отпусна глава в ръце, за да възпре идеите, от които й се завиваше свят.

Той затвори калъфа.

— Моля те, прости ми, но не бива да оставам нито миг повече.

Мадалена почувства как тялото й отново се затваря.

— Моля ви, останете — промълви, а умът й трескаво търсеше причина, която да прозвучи разумно. — Не сме репетирали кончертото достатъчно. — Като зърна объркания израз на лицето му, добави: — Онзи, който написахте за мен.

Свистенето в дъха му стана още по-осезаемо.

— Може би беше грешка. — Гласът му почти не се чуваше, очите му бяха извърнати настрана и Мадалена не беше сигурна дали е искал думите му да бъдат чути. — Упражнявай се без мен — отвърна маестрото и бързо излезе от стаята.

Мадалена остана на мястото си и прекара през съзнанието си случилото се преди малко, спираше вниманието си първо на един, после на друг детайл, докато стигна до момент, в който вече не беше сигурна какво точно се е случило.

Първата й целувка щеше да е много кратка, но понеже не се беше състояла, не беше наясно какво да си мисли.

— Нищо не е станало — произнесе, но сама не вярваше на думите си.

Дори мебелите в залата изглеждаха различни. И ако за Вивалди бе просто обикновен момент, защо тогава гърдите му внезапно бяха започнали да свистят и той избяга от стаята?

Щеше й се да вярва, че той я искаше така, както бе чувала, че мъжете желаят жените. Може би бе почувствал нещо подобно на краткото усещане, което бе разтърсило нейното собствено тяло и знаеше по-добре от нея как да го изтълкува и как да реагира на него. Мадалена не беше сигурна, че жадува нещо подобно да й се случи отново, толкова я беше объркало. Но като си спомни чувството на сладост, изригващо от нещо, което дори не бе подозирала, че живее дълбоко в нея, разбра как не би се отказала от шанса да го изпита повторно.

Стигна до извода, че се е случило нещо голямо, макар да не я бяха целунали. А когато нещо се случваше, първата й реакция бе да го сподели със сестра си. Мадалена върна цигулката в шкафа. Нямаше да види Киарета още няколко часа и това щеше да й даде време да измисли какво точно да й каже.

На връщане към стаята за дантели за момент се спря при олтара в ъгъла на един от коридорите. Изрисуваният образ на Дева Мария, прегърнала малкия Иисус, я гледаше оттам. Мадалена задържа поглед върху очите на Богородица, надявайки се да прочете някакво послание в тях. Мадоната отвърна на погледа й.

Дали ми е сърдита? Дали си мисли, че съм сторила нещо, което само лошите жени правят? Идеята беше толкова странна, че би я разсмяла, ако грехът не беше толкова сериозен.

— Съжалявам — промълви девойката. — През главата ми минаха мисли, които не би трябвало да са там. Повече няма да го допусна.

Преди да стигне до стаята за дантели, обаче се спря в коридора, за да призове обратно усещането за устните на Вивалди върху шията си и топлината на дъха му върху лицето си.

Докато дойде ред да се срещне със сестра си, бе взела решение да не й казва нищо. Статуята на Девата не й беше предложила успокоение и Мадалена се страхуваше, че реакцията на Киарета щеше да я накара да се почувства още по-зле и още по-объркана.

„Винаги съм споделяла с Киарета всичко наистина важно — помисли си Мадалена. — Ако двете не знаехме тайните си, щяхме да сме като останалите.“ През целия път към отделението Мадалена осмисляше решението си да запази своята първа голяма тайна само за себе си. В края на краищата, какво толкова имаше да се казва? Каква история беше това — да не те целунат?

Мадалена скоро разбра колко трудно е да запазиш каквото и да било в тайна от Киарета. Може би бе споменавала името на Вивалди прекалено често през следващите дни, или обратното — прекалено рядко, но сестра й усети разлика.

Един следобед, когато Мадалена и Анна Мария отидоха в сала дал виолино, за да се поупражняват през свободното си време, Киарета се присъедини към тях. Когато Мадалена спомена, че Вивалди диша по-тежко, когато прозорците са затворени и огънят в камината — запален, си въобрази, че тонът й е нормален, дори безразличен, но Киарета се хвана за думите й.

— Все едно си му майка! — възкликна тя. — Не… не — все едно си му жена!

— Не е така! — отвърна Мадалена малко по-остро, отколкото би трябвало. Киарета събра устни и започна да раздава целувки във въздуха.

— Държиш се отвратително! — скастри я Мадалена.

Киарета вдигна вежди, понеже разбра, че се е натъкнала на интересно обстоятелство.

— Е? — въпросително изви тя глас.

— Какво „е“? — изръмжа Мадалена. — Направих най-обикновен коментар, а ти го превръщаш в ужасен въпрос, все едно съм… — Не можа да довърши.

— Сякаш си се целувала в стаята за упражнения? — Киарета рядко продължаваше да дразни сестра си, когато усетеше, че е засегнала някой нерв, но по необяснима причина не можеше да се спре.

Мадалена почервеня.

— Откъде… — започна. — Откъде знаеш? — Зърна широко отворените очи на Анна Мария и Киарета, дланите им, притиснати към устните им и осъзна, че не са имали ни най-малка представа за случилото се.

— Божичко — възкликна Киарета. — Нещо лошо ли казах?

— Не. Просто ми се ще да си малко по-наясно кога да си затваряш устата. — Гласът на Мадалена беше остър като бръснач и макар остротата на тона й да засегна сестра й, не се втурна да й се извинява.

— Съжалявам — рече Киарета. — Не исках…

Цветът на лицето на Мадалена се беше нормализирал, но Киарета видя, че сестра й отбягва да гледа към нея. Нещо се беше случило и Киарета на всяка цена трябваше да разбере какво е.

— Не го е направил, нали? — попита тя.

Очите на Мадалена блеснаха гневно.

— Не! — изсъска, доволна, че изрича истината.

— Какво е това? — вдигна вежди Пелегрина, първата цигулка, и посочи към партитурата. — Защо не вземете някоя начинаеща да го изсвири?

Лучана сви рамене.

— Маестро Вивалди го е написал по този начин и така ще го свирим.

Мадалена вдигна очи от пода, доловила остротата в тона на маестрата, която нареждаше на Пелегрина да престане да се оплаква и да свири. Пелегрина обаче бе още по-нещастна в края на първото изсвирване. Започна да стърже по струните на цигулката си със затворени очи.

— Трябва да има някаква грешка — проплака тя. — Кога се връща маестро Гаспарини?

Пелегрина проявяваше своенравност и суета — две неща, които можеха да бъдат най-добре контролирани, като допусналият ги се превръщаше в пример за назидание на останалите участнички в коро. Лицето на момичето пребледня, когато Лучана се насочи към нея. Всички замръзнаха на място. Маестрата щеше да се пенсионира след около седмица и може би искаше на раздяла да остави своя завет. Рязко дръпна дантеленото боне и качулката от главата на Пелегрина и я сграбчи за косата. Филите познаваха жеста и притаиха дъх.

Преди Лучана да е успяла да направи следващото си движение, Пелегрина избухна в плач и започна да ръси извинения. Тогава откъм вратата се разнесе мъжко покашляне.

— Маестро Вивалди! — възкликна едно от момичетата.

— Звучи така — рече той и измъкна инструмента от ръцете на Пелегрина. Прокара лъка по струните така, че всяка нота литна свободно, изпълнена с копнеж и съжаление — чувства, които Пелегрина не си бе дала труда да долови. Беше застанал в профил към мястото, на което седеше Мадалена и тя не можеше да откъсне поглед от него. Маестрото затвори очи, наслаждавайки се на явление, скрито дълбоко в музиката, и Мадалена се почувства като единственият друг човек на света, който също го чува.

Вивалди беше отменил последния й урок и тя не го беше виждала от следобеда, в който почти я беше целунал. С влизането очите му бяха насочени единствено към Пелегрина и Мадалена не беше сигурна дали маестрото е забелязал, че и тя е там. Но как е възможно да не усети присъствието й, когато разстоянието помежду им бе наситено с електричество така, както се насищаше въздухът точно преди да се разцепи от светкавица?

Цигулката й сякаш залепна в скута, но останалите фили взеха инструментите си и засвириха заедно с маестрото. Най-накрая и нейната зае мястото си сякаш от само себе си и лъкът й се плъзна по струните. Наближаваха момента, в който щеше да започне първото й соло и Мадалена усети как пулсът й се ускорява. Първите й ноти щяха да са поздрав за него, помисли си тя, и той щеше да се обърне и да й се усмихне, докато я гледаше как свири. Но Вивалди внезапно отмести лъка си от струните и след няколко ноти залата отново притихна.

— Мислиш ли, че можеш да се справиш? — изръмжа той, подавайки цигулката обратно на Пелегрина, без да поглежда към Мадалена.

— Да, господине — отвърна Пелегрина и макар че очите й блестяха от гняв, бледите й страни изразяваха облекчение, че този път срамът и ножиците й бяха спестени.

— Добре — отвърна маестрото и излезе.

Мадалена и Киарета наблюдаваха през един прозорец как снегът бавно се сипе между покривите на сградата, върху алеята покрай „Пиета“. Коледата беше ясна и топла, но през последните няколко дни бе задухал студен вятър, донесъл снега със себе си.

Маестрата плесна с ръце — знак за филите да заемат местата си на балкона. Под тях хората тропаха с крака, за да отърсят мръсната киша от обувките си, наместваха взетите под наем малки табуретки по каменния под и шумоляха с програмите си.

Мадалена застана до перилата и обходи с поглед сцената, преди да седне на новата си позиция като трета цигулка. Настъпи вълнение, когато в църквата влезе човек с карнавална маска. Слуга изтупа снега от наметалото му. Набързо освободиха едно от най-добрите места в църквата, за да седне новодошлият.

Вивалди не беше на балкона, тъй като соловото му изпълнение беше чак в концерта след литургията и когато се появи неочаквано горе, целият трепереше.

— Знаете ли кой е? — обърна се той към сото маестрата, която стоеше далече и Мадалена едва успя да долови въпроса му. — Кралят на Дания. Пътува инкогнито и е дошъл да ни чуе.

Вивалди напусна балкона толкова бързо, колкото се бе появил и след няколко минути Мадалена го забеляза да приближава към антуража на краля. Вече знаеше, че днешният ден няма да е обикновен, защото щеше да изпълнява първото в живота си соло, но изведнъж значението на факта бе нараснало повече, отколкото си беше представяла. Гледаше към краля на Дания и към своя ментор, който кимаше и се покланяше до него.

Мадалена се усмихна. Определено маестрото беше радостно развълнуван, но тя без проблем прочете и останалите мисли, които се въртяха в главата му. Дори когато Вивалди поздравяваше краля, със сигурност пресмяташе колко мелодии ще успее да композира за няколко дни, за да са му под ръка в случай, че кралят пожелае да купи нещо. Мадалена се зачуди дали тя също е в мислите му. Без да откъсва очи от него, се опитваше да му внуши да погледне към нея, но вместо да го стори, Вивалди се премести така, че се озова с гръб към балкона и към нея. Почувства се отхвърлена, точно както в деня на наказанието на Пелегрина, когато бе изхвърчал от стаята, без да даде знак, че я е забелязал.

Постъпката му я нарани невероятно дълбоко и тя дори не искаше да се появи на следващия си урок. Когато влезе в стаята, той бе нервен и му отне няколко минути да разбере, че тя също не е на себе си. После свириха малко и загубиха представа за времето, унесени в разговор. Маестрото не искал да нарани чувствата й. Всъщност смятал, че проявява чувствителност към нея, като я игнорирал, опитвал се да й покаже, че отсега нататък ще се държи строго професионално и тя не бивало да се притеснява от евентуалните му действия. Обясни й, че спрял точно пред солото й, защото, когато осъзнал, че нейната партия наближава, си помислил, че тя може да не иска да я изсвири след всичко, случило се помежду им.

„Знаех, че си там — беше й казал. — Повярвай ми, няма как да не усетя, когато си в една стая с мен.“

Беше го грижа за нея — Мадалена бе сигурна, — и държанието му беше в неин интерес. Маестрото беше свещеник, а тя — затворена в манастир млада жена. За да запазят случилото се помежду им, трябваше да накарат другите да повярват, че между тях няма нищо. Той със сигурност щеше да загуби работата си, ако някой разбереше, че е целунал филя ди коро. А ако загубеше работата си, двамата щяха да загубят не само възможността да свирят заедно, но и да разговарят, което беше също толкова важно. Оттогава Мадалена промени мисленето си, реши, че когато Вивалди не се отнасяше с нея като със специален човек, всъщност й показваше, че тя наистина е много специална за него.

Тя беше неговата муза — беше й го намекнал — но въпреки това връзката между двамата никога не биваше да излиза наяве и трябваше да бъде ограничена единствено до моментите, в които оставаха насаме и да се свежда до едва забележими намеци — нежност в гласа, усмивка, докосване, което продължаваше малко по-дълго от необходимото, докато той поправяше техниката й на свирене. Тези моменти бяха наситени с мъчителна деликатност и дълбочина за Мадалена, защото бяха всичко, което имаше.

— Ето ме — прошепна тя от балкона, докато Вивалди разговаряше с краля. — Погледни нагоре.

Той извърна тяло и махна към балкона. Посочваше различни места, май описваше на краля подредбата на хора, и Мадалена си помисли, макар да не бе сигурна, че пръстът му се спря, дори и за миг, директно върху нея.

Аз ли го накарах да го направи?

Вивалди продължаваше да разговаря с краля, но сега бе обърнат с гръб към балкона и тя вече не виждаше лицето му.

Хорът беше излязъл и Мадалена се отмести от перилата, за да заеме мястото си. Опита да се отпусне в хода на музиката, но наближаващото соло се мержелееше пред нея и я накара да навлезе няколко такта по-рано, което накара Пелегрина да се намръщи и да й се изплези, когато цигулките замлъкнаха.

И тогава моментът настъпи. Всичките й страхове бяха напразни. Ръката й като хипнотизирана погали лъка, докосна струните и въпреки че третата цигулка вероятно щеше да остане незабелязана от публиката, тя свиреше адажиото, което Вивалди бе написал за нея така, сякаш в него се съдържаше цялата божа на човечеството. После с останалите навлезе във финалния радостен момент — защото скръбта можеше да бъде отхвърлена, понеже в крайна сметка животът бе толкова хубав.

И наистина беше хубав. Тя хвана ръката на Киарета и силно я стисна, докато двете слизаха от балкона.

Филите бръмчаха от радостно оживление, когато приората ги поведе по тесния коридор през отворената врата, свързваща парлаториото и манастира.

— Ще се срещна с крал! — прошепна невярващо на себе си Киарета.

От страната на решетката, където щяха да седят момичетата, имаше редица пейки, а от другата, върху столове край огъня, седяха кралят и антуражът му. Хорът се забави, докато наблюдаваше как Негово Величество става да поздрави приората при решетката.

— Какъв странен обичай — отбеляза той и махна с ръка към бариерата от ковано желязо. — Можем да ги виждаме, но не и да се движим сред тях?

— Не, Ваше Величество — отвърна тя. — Не и в момента. Такива са ни обичаите. Но ако желаете нещо по-интимно, разполагаме с малка зала за частни концерти и съм сигурна, че можем да уредим един за вас.

Вивалди влезе в парлаториото от страната на посетителите. Кралят се извърна към него и го аплодира.

— Браво! Репутацията на „Пиета“ със сигурност е напълно заслужена. Истинско угощение за ушите и очите — добави и погледна обратно към филите.

Тонът на краля беше скован и бе невъзможно да се определи дали наистина е харесал музиката, но нямаше значение. Той си оставаше крал и стоеше достатъчно близо да бъде докоснат. Вивалди покани първо певиците, а после и оркестъра да приближат до решетката. Кралят протегна ръка и широко махна, очите му последователно обходиха лицата на момичетата.

— Брависиме — каза той. — Мисля, че това е думата, която използвате?

Вивалди кимна и погледна към изпълнителките. За момент очите му се спряха върху Мадалена и й кимна едва забележимо, преди пак да се обърне към краля. Тя извърна поглед встрани, но Киарета, застанала зад сестра си, я докосна по рамото, за да й покаже, че е забелязала краткия жест.

Прибързаното уверение на приората, че кралят би могъл да се порадва на частен концерт, се оказа истинска дилема за Нобили Уомини Депутати, които бяха уредили филите да изпълняват репертоара си на парти в дома на потенциален нов спонсор в същата вечер, когато кралят беше свободен. Дания беше далече и кралят не беше споменал нищо за заплащане, затова Конгрегационе единодушно решиха, че е неблагоразумно да променят плана.

Но за да представят ситуацията възможно най-изгодно, Нобили Уомини Депутати осведомиха краля, че той ще има удоволствието да чуе специално изпълнение на голямото чудо на „Пиета“, Анна Мария заедно с известните сестри Мадалена и Киарета, които на шестнайсет и тринайсет години вече бяха новоизгряващи звезди. Една от най-великите музикантки на своето време, маестра Лучана, макар и излязла в пенсия, също щяла да участва в концерта в негова чест. Киарета щеше да изпълнява всички вокали, Мадалена щеше да свири на цигулка, а Анна Мария — на всички други нужни за целта инструменти. Разполагаха с три дни да се подготвят.

Бе съставен списък с творбите на Гаспарини, които бяха достатъчно познати на Лучана и не изискваха нещо повече от бърз преговор в покоите й. Мадалена, Киарета и Анна Мария бяха освободени от всякаква друга работа, дори от молитвите в църквата, за да се упражняват.

Когато видя програмата, Вивалди не беше на себе си.

— Каква полза ще имам аз, ако кралят чуе музиката на Гаспарини?

— Музиката е хубава, макар да не е ваша — обясни Мадалена, — а при такива кратки срокове този избор е разбираем.

— Разбираем? — изсумтя Вивалди. — Не е в това работата. Един хубав концерт няма да ми плати наема. — Той захвърли няколко партитури към креденцата в стаята за упражнения. Листата се разпиляха по пода и Вивалди зарови пръсти в косата си. — Аааах! In te, Domine, speravi, non confudar in aeternum[15] — замърмори под носа си, като се наведе и засъбира пръснатите нотни страници.

Без да му обръща внимание, Мадалена подреди листите на „Ниси Доминус“ за контраалт и оркестър. Започна да тананика началните строфи и след секунди маестрото се озова до нея, сграбчвайки листите.

— Мислиш ли, че ще можеш да го изсвириш, ако го пренапиша за теб? Една цигулка вместо оркестър, сопрано вместо контраалт, а Анна Марна да изпълнява континуо? Челото — да, това е добре, това е добре — отбеляза той, без да дочака отговора й.

До следващата сутрин успя да пренапише целия мотет и се появи с новата му версия в стаята, където репетираха трите момичета. Прекара само няколко минути с тях, преди да се втурне отново навън.

— Трябва да си отида у дома и да започна да пиша — обясни. — Ако ми възложат поръчка, трябва да съм подготвен. Чух, че кралят нямало да остане дълго.

Върху бледото лице на Мадалена бе изписан скептицизъм още преди пристигането на Вивалди и чувството си остана там и след като си тръгна.

— Ще се появим пред крал! — ликуващо рече Киарета. — Защо не си особено развълнувана?

Не кралят беше този, който изпълваше мислите на Мадалена. Лучана, с която щеше да свири един от дуетите на Гаспарини, все още не бе изгубила способността си да й играе по нервите.

— Можеш да й покажеш колко добра си станала — подхвърли Киарета. — Тя е просто изчадие адово. Помниш ли?

Анна Мария не беше наясно с шегата, но се включи в нея.

— Лучана е грозна стара вещица и сега ти свириш толкова добре, колкото и тя — отбеляза девойката, като гледаше сестрите със сериозните си непоколебими очи.

Мадалена взе цигулката си.

— Предполагам, скоро ще разберем.

Киарета и Анна Мария изръкопляскаха.

Трите разполагаха с малко време да репетират музиката на Вивалди, защото бяха хвърлили всичките си сили в подготовката на изпълнението на Мадалена с Лучана. Мадалена тайно се притесняваше, че не е готова, но нищо не казваше. През последната година Киарета бе развила навик да поглежда встрани или да пристъпва от крак на крак, по който сестра й разбираше, че нещо я притеснява. Киарета казваше „Хммм“ с особен тон и Мадалена веднага усещаше неодобрението й, особено щом говореха за Вивалди. Връзката със сестра й продължаваше да е силна и изключително искрена, но бе пострадала мъничко от деня в сала дал виолино, когато Киарета бе усетила, че Мадалена не й казва всичко по въпроса с Вивалди и целувката.

Ето защо всяко споменаване на маестрото предизвикваше възможно най-голямото неодобрение на Киарета. Никога нямаше да повярва, че Мадалена упражнява прилежно музиката на Вивалди само защото иска да се представи добре. Вярваше, че сестра й си е загубила ума по мъж — и нещо по-лошо, мъж, който никога не би могла да има. Най-добре беше, реши за себе си Мадалена, дори да не споменава името му.

В деня на концерта Лучана тежко заизкачва стълбите зад Мадалена. Стълбището се изпълваше от звука на затрудненото й дишане. Стигнаха горе и се озоваха в пространство, малко по-широко от перваз на прозорец, където можеха да се съберат шепа изпълнителки, и то само ако по време на изпълнението си стояха прави. Лучана изпъшка и се стовари върху стола, осигурен за нея въпреки липсата на място, а двете сестри и Анна Мария надникнаха през завесата надолу към залата.

Позлатени херувимчета с немирни усмивки върху лицата държаха отворени дебелите брокатени завеси на стаята отдолу. Върху мраморния под бяха пръснати кресла с меки кадифени седалки, които изглеждаха изключително удобни и Мадалена ни най-малко не се изненада, когато видя как кралят се отпуска в едно от тях. В ъгъла Вивалди разговаряше с човек от кралския антураж. Други хоросанени херувимчета свиреха на различни музикални инструменти, загледани надолу към гостите от четирите ъгъла на тавана.

Щом зърна Вивалди, сърцето й подскочи от страх да не го провали със свиренето си. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи смело напред и да се надява на най-доброто. Групичката се настани, Мадалена вдигна цигулката и поведе първото соло на Киарета с три ноти, изпълнени в галоп, а Анна Мария й отвърна с настойчивото двунотно остинато на челото си.

— Nisi, nisi Dominus — започна Киарета и музиката се заизлива като поток.

Киарета премина към следващата част и трите се усмихнаха една на друга заради думите, които пееше. Беше безполезно да се става преди изгрев слънце, казваше авторът на псалма, мнение, което ги бе накарало да избухнат в смях по време на репетициите, тъй като бяха ставали преди зазоряване, откакто се помнеха.

— Surgite, surgite. — Гласът на Киарета подскачаше развълнувано, призовавайки светът да стане, с настойчивостта на човек, надигнал се от леглото само за да разбере, че къщата му е обхваната от огън.

Акомпаниментът на Анна Мария и Мадалена беше невероятно плавен и на Киарета не й оставаше друго, освен да се опита да изпълни залата с гласа си. Малкото помещение усилваше музиката и Киарета се загуби в звука. Към края на мотета хвърли поглед към сестра си и съзря нещо толкова неочаквано, та за секунда забрави да диша и се наложи да импровизира няколко ноти, за да си върне контрола над песента.

Лучана се беше привела над Мадалена и обръщаше листата й. Беше забелязала, че й е трудно и без да продума, бе придърпала стола си до нея, за да й помага. Киарета хвърли поглед към Анна Мария, която остави долната си челюст да увисне, за да демонстрира удивлението си.

През останалата част от концерта Лучана седеше, а цигулката и челото изпълняваха композициите на Гаспарини. По време на първото действие Мадалена гледаше настрани, но през най-трудната част вдигна очи към партньорката си, за да постигнат съгласие — точно както я беше учил Вивалди. Лучана вече я гледаше. По-късно, когато отново погледна, видя, че Лучана е затворила очи, а лицето й е омекнало така, както Мадалена никога не го беше виждала. „Вероятно е изглеждала така, като е била млада — помисли си момичето. — Значи и тя имала сърце.“

Отдолу се разнесоха силни аплодисменти, а Мадалена изведнъж обзета от стеснителност, наруши мълчанието между двете им с единствените думи, за които се сети:

— Благодаря ви.

— Не. Аз ти благодаря — отвърна Лучана.

На слабата светлина Мадалена не успя да разчете изражението й. Старата маестра се извърна към Анна Мария да я помоли да й помогне да излезе от стаята и мълчалива си тръгна.

Мадалена си тананикаше, докато със сестра й обуваха обувките си, за да слязат в репетиционната след края на обедната почивка. Киарета усети как тялото й се изпълва със същото задоволство, сякаш можеше да се сгуши обратно в леглото и да замърка като уличните котки, които се озоваваха в дворовете на „Пиета“ и се отъркваха в краката на едно или друго момиче.

Доброто настроение на Мадалена не беше намаляло през двата мрачни месеца след посещението на краля. С Киарета имаха няколко представления през седмицата по време на карнавала, много от тях — на пищни партита извън „Пиета“. Вивалди беше получил своята поръчка от краля. Оперите му носеха печалба и единственият проблем бе, че голямата му ангажираност бе причина често да отказва уроците с Мадалена. Въпреки това тя се чувстваше по-близо до него от всякога след успеха на специалния концерт пред краля, победа, за която — както той й беше подчертал — тя бе изиграла огромна роля. Толкова близо, че усещаше присъствието му зад гърба си всеки път, когато свиреше.

Мадалена и Киарета се озоваха в стаята за репетиции достатъчно рано, за да имат време да погледат надолу към Рива дели Скиавони и да се насладят на минаващото карнавално шествие. Мимове и клоуни акробати се опитваха да привлекат вниманието на маскирани мъже с черни пелерини. Дамите, скрити под блестящи маски, изобразяващи котки, птици или митични създания, пристъпваха сред пера и скъпоценности. Улични търговци предлагаха кейкове, лимони, играчки, цветя и еликсири за всяка болест.

Над всеобщата глъч звучаха гласовете на гайди и барабани, примесени с виковете на търговците, застанали зад сергиите си, опънати от Бролио към Рива и оттам — към „Пиета“. Бавни процесии от гондоли пресичаха Канале Гранде, отвеждаха групи гуляйджии до доковете на „Сан Марко“ и се връщаха с други. На дъното на гондолите се виждаха мъже, легнали върху жени. Други стояха прави и уринираха в лагуната с големи драматични арки, а приятелите им ги държаха за коленете, за да не паднат във водата. Жените хвърляха конфети и цветя, а едва крепящи се на краката си пияници хвърляха празни бутилки от вино в канала. Плоскодънни лодки с музиканти се движеха нагоре-надолу, а музиката им се издигаше нагоре към прозорците на сградите по бреговете.

За възпитаничките на „Пиета“ не можеше и дума да става да излязат навън, освен ако не им се наложеше да отидат на специално представление, като величествения годишен концерт, който щеше да се състои в покоите на дожа след няколко дни, и то — под строга охрана. Мадалена и Киарета заеха местата си сред останалите участнички в коро за началото на последната репетиция. Прозорците бяха затворени, за да не влиза вътре студът, но въпреки това гърмежът на фойерверките и високите гласове на хората по улиците се чуваха.

Маестро Вивалди не беше дошъл. Филите чакаха двайсет минути и се струпаха пред прозорците или се заеха да свирят своите партии. После вратата се отвори, влезе Пруденция, новата маестра дал виолино. В ръката си държеше листче, което остави на стойката.

— Момичета. Да започваме. Днес аз ще ръководя репетицията ви — обяви тя.

През следващите два часа Мадалена не откъсна поглед от вратата, но Вивалди не се появи. Накрая Пруденция ги разпусна. Събра нотните листа от стойката си и ги прибра в шкафа.

— Утре сутринта си кажете молитвите и се облечете. Ще свирим за дожа на обяд. — Изговаряше думите лошо и излезе, без да каже каквото и да било повече.

Мадалена седеше на мястото си и се преструваше, че упражнява труден откъс в очакване останалите момичета да си тръгнат. Щом остана сама, приближи до шкафа и запрелиства партитурите, за да види дали Пруденция не е забравила листчето там.

Откри го почти най-отдолу на купчината, малка сгъната бележка, подписана от Бернардо Морозини, бащата на Антония: „Уведомявам ви, че дон Антонио Вивалди е освободен от задълженията си към „Пиета“. Моля подгответе момичетата за концерта пред дожа, защото ще се проведе, както е запланувано“.

Мадалена прочете думите отново и отново, преди да пъхне бележката обратно сред партитурите.

Отишъл си е. Просто така. Закри лице с длани и стисна очи толкова силно, че чак я заболя.

Без да иска простена. Стонът й прокънтя из празната стая и се смеси с острия смях на жените от улицата. Крясъците на жените отвън и писъците в главата й се смесиха, зазвучаха като две цигулки, които свиреха с груби пръчки наместо с лъкове.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Мадалена изкара концерта в дома на дожа със затворени очи, за да не забелязва отсъствието на Вивалди. Киарета бе очарователна и за двете, когато ги представиха на Алвизе Мончениго, дожа на Венеция. По-късно, оправдавайки се с главоболие, Мадалена успя да се върне в „Пиета“, преди да я набутат зад някоя банкетна маса за часове наред.

Със завръщането Киарета седна на леглото на сестра си с надеждата, че движението на матрака ще я събуди. Мадалена не помръдна, момичето се изправи с въздишка и тръгна да търси някой да й помогне със събличането на роклята. Мадалена отвори очи, за да види дали сестра й се е отдалечила. За пръв път от пристигането им в „Пиета“ беше пожелала Киарета да си отиде, всичко да си отиде, повече от всичко й се искаше да не й се налага да се изправя лице в лице със заобикалящия я свят.

Киарета се върна и си легна. Мадалена я чу да заравя глава във възглавницата, как намества рамене и бедра, докато дишането й става бавно и отмерено. Вече почти на четиринайсет, Киарета сякаш се носеше от представление на представление с толкова малко усилия, колкото бяха нужни на конфетите да летят из въздуха, но в момента тежестта над Мадалена беше изключително огромна и се чудеше дали ще е в състояние да вдигне лъка на следващата репетиция. Само една бележка от Вивалди — дори само няколко набързо надраскани думи — щеше да е достатъчна. Във въображението си отваряше писмо, адресирано до нея с красиви големи букви. В началото щеше да й каже каква тъга е обзела сърцето му, после — колко упорито се е борил да остане. Щеше да завърши с обещанието да се върне, ако не поради друга причина, то понеже не се чувстваше завършена личност, ако не свиреше заедно с нея. За момент се зачуди как би го подписал. „Твой приятел Вивалди“ бе една от възможностите, или може би — само инициали.

Не, реши Мадалена, щеше да подпише писмото си с „Антонио“.

Бяха изминали само два дни, откакто бе прочела бележката на Пруденция. Навярно все още беше във Венеция и не е имал време да й пише. Мисълта бе достатъчна, за да я накара да се поотпусне и да успокои ума си. Дръпна одеялото към брадичката си, за да се предпази от студа, затвори очи и заспа.

Не пристигна никакво писмо и Мадалена стигна до убеждението, че Вивалди имаше да мисли за далеч по-важни неща от нея. Той, изглежда, бе не само уволнен от „Пиета“, но и бе изчезнал напълно от Венеция. Един ден чу маестрите да клюкарстват и бе сигурна, че е доловила името му, а й се стори и че поглеждат към нея.

Какво си шепнеха? Да не би да я обвиняваха заради неговото освобождаване? Може би коментираха лъка за цигулка, който й беше подарил, танцуването, солото за трета цигулка, специалните уроци — можеха да са толкова много неща. Киарета с право се мръщеше, когато Мадалена заговаряше за него. Наистина изглеждаше неприлично. Та той беше свещеник, в края на краищата, а тя — млада жена, наближаваща седемнайсетата си година!

Ами ако покровителството му беше коствало работата? Мисълта беше ужасно потискаща и тя напълно загуби апетита си. Ровеше с вилица из храната в чинията си и си мислеше: аз имам вечеря, но дали той има? Всяка хапка й изглеждаше като предателство спрямо него и не успяваше да преглътне.

Съумя да успокои бушуващите в гърдите си чувства едва след като си каза, че така е най-добре. Вероятно е сбъркала, като си е въобразявала как изобщо е била важна за него. Беше глупачка да си мисли така, но сега бе помъдряла. Щом стигна до заключението, реши, че с въпроса е приключено, и умът й съвсем се опразни, дарявайки я с няколко мига спокойствие. Преди да се е усетила, пряко волята й, мислите й отново оживяха.

Какво беше казал маестрото? За да има нещо специално между тях, трябваше да се преструват, че изобщо няма нищо? Навремето в това виждаше смисъл, но сега, като се връщаше назад, се чудеше дали й беше обръщал внимание, защото е била специална или напротив — защото не беше? В един момент е престанал да изпитва нещо към нея и тя не е забелязала, защото нищо в държанието му не се бе променило. Откакто й беше дал солото за трета цигулка и почти я беше целунал, бе започнал напълно да я игнорира, въпреки старанието й да прави всичко по силите си, за да е доволен.

„Киарета беше права. Държах се като малка съпруга и той ми позволяваше.“

Месеците се нижеха, а тя ставаше все по-несигурна. Дали трябваше да го мрази, или да изпитва благодарност към него заради това, което й беше предложил, пък макар и за кратко? Понякога двете емоции се сливаха в една и тя го ненавиждаше, че й е показал вкуса на нещо, от което знаеше, че Мадалена ще иска повече, но нямаше да може да получи. Само най-жестокият човек на света би постъпил така. Нощем, неспособна да заспи, превърташе въпросите из ума си отново и отново, както и променящите им се отговори с надеждата, че този път ще съумее да заключи: „Това е!“ И то наистина щеше да се окаже така, и нямаше да й се налага да мисли повече. Но напротив, с всяка нова интерпретация затъваше все по-дълбоко в мрачното си настроение.

Пруденция й предложи да се заеме с овладяването на нов инструмент и Мадалена остави цигулката, без ни най-малко да протестира. Хвърли се да изучава челото. Ниските му тъжни тонове теглеха тялото й надолу, докато едва успяваше да задържа главата си изправена и се молеше напълно да я освободят от струйната секция. Може би простото преминаване от един ден в друг е достатъчна цел, мислеше си и се сещаше за Силвия и липсата на живот в уроците й, когато отново се зае с флажолета.

Силвия Плъха. Сега прякорът й изглеждаше ужасно жесток, защото въпреки префърцуненото й държание пред Лучана и надутото й самоиздигане, очевидната недостатъчност на таланта на Силвия я бяха поставили на място. Скоро след оттеглянето на Вивалди — то беше мярката за време на Мадалена, — на Силвия й съобщили, че няма да напредне повече и са й намерили място в манастир в другия край на града. Мадалена беше чула писъците й, отекващи по коридора.

— Бог, Бог, нищо друго, освен Бог! — я беше чула да крещи, докато някакъв издайнически плясък, последван от вик на болка не завибрира из коридора, подсказвайки, че я бяха зашлевили, и то силно, за да я накарат да млъкне.

— Искам да умра! — бяха последните думи, достигнали до ушите на Мадалена, преди някаква врата да се затръшне и Силвия не бе оставена сама да оплаква съдбата си.

„Може би е най-мъдро да не се вдаваш прекалено много в каквото и да е — помисли си Мадалена. — Навярно музиката е просто поредното нещо, което не е безопасно да се обича.“

На седемнайсет години Мадалена беше изключително слаба и костите й стърчаха, а очите й гледаха унило. Четиринайсетгодишната Киарета беше по-ниска, но тежеше поне с пет кила повече от нея. Матроната от болницата й постави диагноза меланхолия, не хареса цвета на урината й и започна да лекува девойката с алое и лечебна краставица, за да изчисти тялото й от излишната черна жлъч.

Дори сестра й не беше в състояние да се доближи до нея. След представлението по случай избирането на Джовани Корнер за нов дож през хиляда седемстотин и девета година Киарета се опита да опише тълпата, цветовете, храната, но знаеше, че Мадалена не я слуша. И Анна Мария вече не спеше на съседното легло. Рано, едва двайсетгодишна, я бяха издигнали в сото маестра и преди известно време се беше изнесла от отделението им.

На път за концерт Киарета беше съгледала как гондолиерът избутва с веслото си мъртва чайка. Мокрото отпуснато тяло на птицата бе отлетяло настрани от удара и бе продължило да подскача нагоре-надолу по канала. Нещо в начина, по който Мадалена свиваше рамене, накара Киарета да изтръпне при спомена за птицата.

Конгрегационе й предложиха възможността да отиде за една седмица с група фили ди коро във вила извън Венеция, на Брента Канал, но Киарета отказа.

„Не искам да те оставям тук сама“, написа в скицника си.

„Трябва да отидеш, ако искаш, отвърна Мадалена. Анна Мария ще ти прави компания.“

„Не те ли е грижа какво правя?“

„Разбира се, че ме е грижа.“

Киарета впи поглед в апатичния отговор на сестра си и раздразнението взе връх над загрижеността й.

„Тогава ще отида. Не те е грижа за нищо. Вече не споделяш дори една мисъл с мен.“ Лицето й се сгърчи и тя заплака. „Плашиш ме“, добави и подаде скицника на сестра си.

Сълзите на Киарета винаги привличаха вниманието на Мадалена. Сега осъзна, че дори не помни кога за последно е виждала сестра си да плаче, но нямаше сили да се опита да изглади положението помежду им.

„Ти си имаш своя живот, аз — моя. Живей си го. Просто ме остави на мира.“

— Но ти нямаш живот — прошепна Киарета, без да я е грижа, че дежурната в отделението ще я чуе. — Даже не се опитваш. Забравила съм как изглежда усмивката ти!

— Ами така е — прошепна в отговор Мадалена. Приведе се напред с широко отворени очи и поклати глава, сякаш да покаже на Киарета, че пропуска нещо очевидно. — Това е моят живот. Погледни тази сбръчкана суха ябълка Лучана. На колко години е и колко още й предстоят да изкара, накуцвайки наоколо на гнилите пънове вместо крака? Ами Микиелина, която се спъва, докато ходи, ослепяла от преписване на партитури в тъмното? — Гласът й се беше надигнал достатъчно високо, за да накара дежурната да й изсъска да млъкне.

Тя взе скицника и нарисува стара вещица. Отдолу написа: „Мадалена след няколко години.“

Изправи се и изтръска предницата на полата си, все едно се канеше да отиде някъде, после отново седна.

Киарета остави скицника настрана.

— Добре — прошепна тя. — Щом така искаш… — Гласът й замря и ултиматумът й остана неясен и недоизказан.

Киарета нямаше търпение седмицата във вилата на Брента Канал да свърши. Работата беше минимална — по един кратък концерт за домакина и гостите му всяка вечер — и всеки ден се простираше безкраен пред нея, изпълнен единствено с тревоги за сестра й. На вечерите се усмихваше, навеждаше глава и гледаше през спуснати клепки, защото според всеобщото мнение така момичетата изглеждаха привлекателно срамежливи. След вечеря, докато пееше, си налагаше да се откъсне от всичко, а след концерта, толкова скоро, колкото допускаше добрият тон, се извиняваше на домакините си и отиваше да си легне.

— Още пет дни — отброяваше, докато лежеше в тъмното. После четири, три.

Анна Мария я измъкваше навън всеки ден — веднъж да се разходят покрай канала, друг път да се повозят на гондола. Връщаха се, Киарета се усмихваше насила и убеждаваше приятелката си колко по-добре се чувства. Когато останаха два дни, Анна Мария уреди карета да отидат на пикник сред природата. Помощникът в конюшнята, който ги возеше, опъна одеяло под сянката на голямо дърво близо до черешова градина и сервира храната им, състояща се от студено пиле, бучка меко бяло сирене, питка хляб и бутилка вода, смесена с малко вино. Изпълнил задълженията си, той се върна при каретата и заспа на сянка.

Момичетата свършиха с обяда и се опънаха по гръб, закрили лица с шапките си, за да се предпазят от проникващите през листата слънчеви лъчи. След няколко минути Киарета се обърна на една страна с лице към Анна Мария. Облегна се на лакът и каза:

— Не знам какво да правя с Мадалена.

— Толкова беше притихнала, та те помислих за заспала. — Анна Мария също се обърна към нея. — Страхувах се да повдигна темата. Не исках да ти напомням.

— Нямаше как да ми напомниш. Не съм го забравяла дори за минута.

— Тя иска Вивалди да се върне, това е всичко.

Киарета замълча и зачопли петно по роклята си да отстрани твърдата засъхнала върху плата коричка.

Анна Мария се приведе по-близо и махна с ръка пред очите й.

— Казах, че иска Вивалди да се върне.

— Знам. Чух те — отвърна й Киарета. — Какво мислиш?

— Ами, той не прилича на никого от свещениците, които съм срещала. Винаги се грижи за себе си. Не мисля, че свещениците трябва да се държат така. — Забеляза калинка да пропълзява по полата на Киарета и я примами към пръста си, когато буболечката наближи. — Помниш ли репетицията, когато Катерина имаше температура и накрая припадна?

Киарета изсумтя.

— Той побесня, че е нарушила графика. Подскачаше наоколо, както му е обичаят и не спираше да мърмори на латински под носа си. — Обзе я внезапна умора и й се стори, че продължаването на разговора изисква твърде големи усилия. — Искаш ли малко череши?

Анна Мария стана и вплете пръсти в нейните.

— Прекалено много мисли за него — добави Киарета, когато извървяха няколкото стъпки, отделящи ги от овощната градина.

— Можеш ли да я обвиняваш? Дори не беше станала атива, а вече вземаше частни уроци.

— И цялата „Пиета“ говореше за нея. Той просто я използваше, за да не му е скучно. Нямаше нужда от нея. — Киарета отвратено поклати глава. — Тръгна си, без дори да се сбогува, а тя продължава да тъне в печал. Егоист до мозъка на костите си. Ще се върне, когато и ако поиска, а тя покорно го очаква.

Анна Мария откъсна две череши и подаде едната на Киарета.

— Не мисля, че си справедлива към него. Някога заслушвала ли си се в свиренето на Мадалена? Ама наистина да си се заслушвала? Беше по-добра от всяка друга в коро. Със сигурност по-добра от мен. Можеше да дръпне лъка по струните по такъв начин, че да ми се прииска да кажа… — Анна Мария допря юмрук до гърдите си —…„Ето, вземи сърцето ми.“ Не се е научила сама на това. Той го извади от нея. Ето какво липсва сега. Това иска тя.

Киарета посегна към дървото и добави още няколко череши към тази, която продължаваше да стиска в ръката си. „Това иска тя.“ Най-накрая разбра. Заби поглед в плодовете в дланта си, сякаш не беше сигурна как се бяха озовали там. Лапна една череша и я сдъвка, без да усеща вкуса й, а другите паднаха на земята.

— Благодаря ти, Анна Мария, но не съм сигурна как може да ми помогне. — Тръгна обратно към одеялото, но спря и се обърна към приятелката си. — Ти всъщност някога страдаш ли за музиката си, отдаваш ли й се по начина, по който Мадалена го прави?

Анна Мария сухо се усмихна.

— Прекалено съм заета да съм техният гений. Нямам време за това. Нито пък нужният темперамент.

— Нито пък аз — призна Киарета. — Трябва да съм доволна, че я е обучавал, предполагам, но сега, като я гледам как се е съсухрила след заминаването му… — Киарета зарови лице в дланите си и заплака.

Анна Мария я прегърна през раменете.

— Поплачи си. За пръв път да се отпуснеш малко през тази седмица.

Киарета дълго остана притисната към гърдите на приятелката си, после се отдръпна.

— Чувствам се по-добре — обяви накрая.

— Наистина или продължаваш да се преструваш, както го правеше цяла седмица?

— Наистина.

— Добре — кимна Анна Мария. — Едно последно нещо и после няма повече да си говорим за това. Мадалена трябва сама да намери начин да се справи, даже и на теб да ти се струва, че изобщо не се опитва. Дори понякога да ти се иска да я разтърсиш хубавичко и да й кажеш да престане да се самосъжалява.

Киарета я погледна, после коленичи и започна да събира остатъците от пикника.

— Храната е налазена от мравки. Дали да не им я оставим?

Анна Мария кимна, хвана костите с върховете на пръстите си и ги запрати в тревата.

— Чакайте! Чакайте! Аз ще се заема с това! — Кочияшът затича към тях.

— Искаш ли да наберем още малко череши? — попита Киарета.

— Най-добре да побързаш да стигнеш до тях, преди да съм ги изяла всичките — отвърна Анна Мария и тръгна бързо пред нея.

Киарета се прибра от почивката си, изпълнена с твърдото намерение да поправи пукнатината, образувала се между нея и сестра й. Пристигна, когато сервираха обяда, но щом забеляза как Мадалена гледа втренчено храната си, планът й се изпари, отстъпвайки място на страха. Може би отсъствието й от „Пиета“ бе причина видът на сестра й да й се стори по-изнурен от всякога, а може би през изминалата седмица наистина се е случило нещо ужасно. Каквато и да беше причината, Мадалена изглеждаше напълно изтощена и Киарета се спусна към нея. Седна до сестра си и я докосна по коляното, но Мадалена не отвърна на жеста й.

— Не сега — прошепна.

Обядът сякаш се проточи безкрайно, но накрая се върнаха в отделението.

Киарета седна на леглото и погледна сестра си.

— Да не би Вивалди да е умрял? — прошепна тя.

Нима можеше да има нещо друго, което да накара Мадалена да изглежда по този начин?

Мадалена поклати отрицателно глава, но в този момент дежурната на отделението застана до техните легла. Двете се претърколиха по гръб и забиха поглед в тавана в очакване да мине достатъчно време, за да станат и да извадят скицниците си.

„Приората ми каза, че мога да остана тук най-много още една година“, написа Мадалена. „Трябва да стана монахиня или да се омъжа.“

„КАКВО?“ Отговорът на Киарета зае четвърт страница.

„Пруденция каза, че вече не съм от полза за коро. Каза, че на моята възраст е достатъчно ясно дали едно момиче го има в себе си, или не.“

„Ти беше най-доброто, с което разполагаха, когато дон Вивалди беше тук.“

Лицето на Мадалена помръкна.

„Тя ме попита дали той някога ме е…“ Спря да пише за момент и Киарета грабна скицника.

„Какво?“

— Дали някога ме е докосвал — прошепна Мадалена. — Знаеш.

Киарета се сети за момента преди години, когато мъжът бе плъзнал ръка по бедрото й на слизане от гондолата.

„Не го е направил, нали?“

Мадалена пак взе скицника.

„Не, разбира се!“

Допирът на устните на Вивалди до шията й беше невероятно малък жест, а лицето на Киарета издаваше изключителен ужас и Мадалена беше сигурна, че сестра й си мислеше за някой далеч по-сериозен акт. Беше се случило толкова отдавна и нямаше смисъл изобщо да го споменава.

Киарета забеляза изчервяването на сестра си.

— Никога не те е докосвал тук — тя се приведе напред и прошепна, прокарвайки длан по корсажа й, — или тук? — Ръката й потъна между гънките на полата й.

„Не! Та той е свещеник!“ Мадалена начерта две линии на кръст, за да подчертае смисъла на думите си и да покаже, че темата е приключила.

Остави скицника си настрана. Киарета легна обратно на леглото си, Мадалена стори същото, завладяна от самота, която беше толкова осезаема, че я накара да потръпне, изгубена като крайбрежна птица, надаваща крясъци в нощната мъгла.

„Къде ще кацне птицата — запита се — и къде ще кацна аз?“

Вероятността Мадалена да я напусне завинаги беше страшно плашеща и Киарета не можеше да мисли за нищо друго, освен как да замине заедно с нея. Нощ след нощ лежеше будна и кроеше безумни планове. Можеха да избягат заедно, но къде щяха да отидат? Щеше ли да им се наложи да се предрешат като мъже и ако да, откъде щяха да вземат дрехи? Можеха да се опитат да намерят обратния път до селото от тяхното детство, но дали нямаше да им се наложи да се омъжат там за някого, за да останат? Беше едва шестгодишна, когато напусна, но все още си спомняше, че мъжете бяха облечени в дрипи, а понякога приемният им баща се прибираше у дома, покрит с мръсотия и миришеше ужасно, а миризмата я караше да киха и очите й се насълзяваха.

Можем двете да станем монахини, помисли си една нощ. Това поне беше възможно и тя най-сетне заспа.

Приората седеше зад бюрото си, когато въведоха Киарета в кабинета й.

— От матроната разбрах, че си искала да ставаш монахиня? — Приората повиши глас и наклони глава встрани в знак на неодобрение. — Твърде неочаквано, Киарета, особено когато идва от една от ативите в коро.

— Да, Мадона, знам, но много мислих — отвърна Киарета. — Искам да положа клетва заедно със сестра си.

— Киарета, скъпо момиче — подхвана приората. — Привързаността ви една към друга е повече от очевидна, но чувстваш ли, че имаш призвание? — Вдигна вежди и се втренчи в нея.

Въпросът беше прост и естествен, но нещо в него удари Киарета със силата на буркиело, разбиващо се в док. Вдигна поглед към приората и забеляза фалшивата й усмивка, изкуствената загриженост в гласа й.

Пита ли Мадалена дали има призвание?

Планът, изглеждал й предната нощ толкова добър, започна да се разплита. Отвори уста да отвърне как няма желание да става монахиня и единственото, което иска, е приората да позволи на Мадалена да остане. Преди да успее да го направи, прислужницата на приората отвори вратата на кабинета.

— Синьоре Бембо е дошъл да ви види, мадона. Да му кажа ли да почака?

— Не, не, въведи го. Бих искала да чуе това.

Антонио Бембо беше облечен с черната мантия, задължителна за всички патриции във Венеция и Киарета разпозна в негово лице един от членовете на Нобили Уомини Депутати.

— Синьоре Бембо, пристигате в най-подходящия момент — посрещна го приората. — Киарета, повтори онова, което съобщи на мен.

Киарета понечи да изстреля на един дъх, че всичко е огромна грешка, но когато зърна изражението на приората, спря. Приората седеше като закована за стола си и от време на време се наместваше така, сякаш е нервна, но се опитваше да го прикрие.

В този момент от някакви скрити гънки на Киаретиния ум прозвуча глас, който й каза, че макар да е само на четиринайсет и не може да се мери по остроумие със синьоре Бембо или приората, ако намери кураж да изиграе докрай играта си, няма да завърши в манастир, а твърде вероятно — и сестра й.

Пое си дълбоко дъх.

— Казах на Мадоната, че искам да стана монахиня.

Приятното изражение, с което я бе поздравил синьоре Бембо, изчезна от лицето му.

Специално ушитите за нея рокли, поканите за пеене в провинцията и в богатите домове покрай Канале Гранде, името й върху таволете? Всичко означаваше нещо.

Те имат планове за мен.

Киарета извърна очи от синьоре Бембо към приората.

— Искам да служа на нашия Бог — каза й тя, изненадана, че може да произнесе лъжа, без да й трепне гласът.

Набързо произнесе наум молитва за опрощение и добави онова, което смяташе за богохулство в списъка с неща, които не биваше да забравя да спомене при следващата си изповед. „Но тук става дума за сестра ми. Ще обясня на Бог по-късно.“

Отвори очи и забеляза, че лицето на приората се е успокоило.

— Има много начини да го сториш, скъпа. Правиш го всяка седмица с гласа си. Бог не само те чува, но — нещо също толкова важно — ти доближаваш другите до Него. — Синьоре Бембо изрази съгласието си с кимане.

„Заявявам й, че искам да се оттегля и тя се опитва да ме разубеди. Мадалена й казва, че иска да остане, а тя изобщо не я слуша. Не бива да съм искрена. Приората не го заслужава. Просто трябва да спечеля.“

— Може би е егоистично от моя страна, мадона, но съм по-загрижена за собствената си душа. — Обърна се към синьоре Бембо и го погледна изпод пърхащите си мигли — както се беше тренирала във вилата.

— Какво петно е възможно да омърсява душата ти? — В гласа на мъжа личеше пълно изключване на подобна възможност.

Погледът на крехка невинност беше свършил работата си.

— Става дума за музиката — отвърна Киарета, скръсти ръце в скута си и отново изигра номера е трепкащите клепачи. — Понякога пея просто за собствено удоволствие и съм толкова доволна от себе си, че се случва изобщо да не се сещам за Бог по време на цялата литургия. — „Моля те, Господи, не ме оставяй да умра преди следващата си изповед“, замоли се наум тя. Лицата на приората и на синьоре Бембо бяха невероятно мрачни и я изпълниха с дързост. — Мисля, че повече изобщо не бива да пея.

Синьоре Бембо се изкикоти и Киарета я връхлетя паника. „Ако това мляко се пресече, ще се удавя в канала!“

— За подобни случаи, Киарета, е измислена изповедта — обясни й той. — Единственото, което Бог иска от теб, е да осъзнаеш недостатъците си и да Го помолиш за помощта Му, за да ги преодолееш.

Приората кимна.

— Решението, скъпа моя, е да се научиш да потискаш гордостта си, докато пееш, а не да спреш да пееш.

Киарета замълча. Не можеше да се сети с какво да отвърне на атаката

„Няма да постигна онова, което искам и сега ще загубя сестра си или също ще се озова в манастир.“

— Мадалена не изпитва призвание — изрече тя. — Не искам тя да си отиде. — Покри лицето си с длани и се опита да не заплаче.

Лицето на приората помръкна, докато Киарета буквално се разпадаше пред очите й.

— Тук съм приора от близо двайсет години и наблюдавам какво се случва често с младите момичета, когато наближат зрялост. Поддават се на настроения, понякога просто стават мързеливи и трудни за контролиране. Киарета, погледни ме.

Киарета дръпна длани от лицето си и пое кърпичката, подадена й от синьоре Бембо.

— Приората ни държи в течение относно сестра ти — каза той. — Тя започна многообещаващо като музикантка, но…

Приората го прекъсна.

— Може да не знаеш, но Конгрегационе са тясно свързани с прогреса на всички момичета. Те са онези, които те издигнаха толкова рано, те решават кой да остане и кой да си тръгне. Ако се вречеш на Бог, това ще стане само защото те са го позволили. Твоето бъдеще не зависи от теб.

На Киарета не й харесваше някой друг да взема подобни решения вместо нея, но в случая имаше нужда от помощта на Конгрегационе, за да се измъкне от онова, в което се беше забъркала. Обърна се към синьоре Бембо.

— Моля ви, не отпращайте сестра ми. Умолявам ви, господине. — Замълча и сълзите отново изпълниха очите й, този път напълно искрени. — Умолявам ви.

— Нашата политика е да наблюдаваме и да изчакваме, за да видим дали момичетата от коро могат да се справят с проблемите, произтичащи от тяхното… — синьоре Бембо млъкна в търсене на най-деликатната дума —…съзряване в рамките на година-две и отново да станат полезни. През последните няколко години сестра ти не е донесла кой знае каква полза на коро.

„Не е заради това — идеше й да изкрещи, — но повече от всичко трябваше да внимава да не го ядоса.“

— За мен ще е много трудно, синьоре, ако тя не е тук. Сега се подготвям за първите си големи партии. Никога не съм живяла без нея.

— Нямаме планове да я отпратим незабавно — рече приората с тон, в който прозвуча малко повече съчувствие.

— Знам, че Мадалена има проблеми — продължи Киарета. — Сега нещо дълбоко в нея е различно. Не го разбирам и не мисля, че и тя го разбира. Но, моля ви, не я изхвърляйте така.

— Не мисля, че… — започна приората, но синьоре Бембо й махна да замълчи.

— Тя не е родена да прекара живота си в манастир — умолително продължи Киарета. — Не може ли да й се пусне кръв? Няма ли някакъв тоник? — После й хрумна друга идея. — Може би ако й намерите ученичка, преподаването ще е онова, което й харесва да прави. Може да й помогне.

— Скъпа моя, никой, освен джиубилате нямат право да печелят пари, като поемат външни ученички — отвърна приората. — Едва ли го предлагаш.

— Навярно ще е в състояние да им помага по някакъв начин? — Идеята все повече се харесваше на Киарета. — Тя е толкова търпелива и мила, знам, че ще е добра учителка. Няма да иска пари.

— С позволението на синьоре Бембо — приората погледна към мъжа, — ще говоря с маестра Лучана за възможността да вземе Мадалена да й асистира за нейните ученички?

Лучана! Киарета не беше помислила за това. Мадалена по-скоро би предпочела да стане монахиня.

— Маестра Лучана е много даровита музикантка — рече тя, — но не признаваше дарбите на сестра ми по причини, които и до ден-днешен не разбирам. — Харесваше й как звучи — като възрастна жена, която има да решава сериозни задачи, въпреки че не беше напълно сигурна откъде я бяха споходили този глас и този маниер. — Не вярвам да се съгласи, а ако го стори — да помогне, за да потръгнат нещата.

Приората въпросително я изгледа. Киарета пое дълбоко дъх, все едно се канеше да продължи, но промени намеренията си.

— Добре тогава — заключи приората и стана от мястото си, за да покаже на Киарета, че срещата им е приключила.