Елизабета Контарини беше изключително бледа и плетеницата от сини вени прозираше изпод кожата на ръцете й. Косата й бе прекалено тънка, за да я задържат гребените назад и кичурчета падаха върху слепоочията и лявата й буза, докато привеждаше шия над цигулката. Прехапа долната си устна — знак, че се е съсредоточила, показвайки върховете на малките си и леко извити резци. Устата й беше почти перфектно миниатюрно копие на сърцевидната форма на лицето й.
— Много е трудно — оплака се тя с тънко момичешко гласче.
— Да, така е — отвърна Мадалена. — Опитай отново и запомни да не извърташ ръката си навън, докато местиш пръсти по струните.
Богатството на семейството на Елизабета личеше от копринения брокат на роклята й и от гребените от злато и перли в косата й. Баща й беше важен човек, член на Конгрегационе, и затова в стаите за упражнения винаги настъпваше раздвижване, когато момичето се появяваше веднъж седмично за уроците си по пеене и цигулка.
Мадалена беше частната й учителка вече почти година. Бе започнала като асистентка на Лучана. През първите няколко месеца Киарета пресрещаше единайсетгодишната Елизабета преди и след уроците й по пеене. В началото я очарова, като я научи на същите дихателни техники, които преди години й беше показала Микиелина, а после небрежно подхвърли името на Лучана в един от разговорите им. Както очакваше, момичето изпитваше ужас от маестрата — толкова голям, че не беше постигнала почти никакъв напредък с цигулката за повече от половин година. За няколко седмици Киарета добре я обработи и й внуши да накара баща си да изиска Мадалена за нейна учителка на мястото на безформената лошо миришеща Лучана, която според Киарета била причината за кошмарите, които Елизабета изведнъж заяви, че сънува.
Щом Лучана бе изместена от картината, Мадалена откри, че Елизабета съвсем не е стеснителна. Всъщност момичето, изглежда, толкова отчаяно копнееше да си приказва с някого, та Мадалена често трябваше да й напомня да се съсредоточи върху музиката. Когато за първи път заговори за семейството си, Елизабета бе шокирана да разбере как новата й учителка няма ни най-малка представа, че сред предшествениците на ученичката й има шест дожа на Венеция — първият, управлявал в далечния единайсети век, а последният останал на поста до смъртта си преди по-малко от трийсет години. В света на Елизабета всички просто знаеха тези факти.
Бащата и майката на момичето бяха решили, че заради темперамента си нейната по-голяма сестра не е подходяща за брак и бяха решили вместо нея да омъжат Елизабета. Семейството й разполагаше само с няколко години да я превърне в достойна награда за някой благородник и уроците в „Пиета“ бяха част от подготовката. Елизабета разказа всичко на Мадалена, без да влага особени емоции. Родителите избираха вместо дъщерите си и дъщерите приемаха техните решения, без да си изграждат собствено мнение.
Елизабета не се отличаваше с особен талант по отношение на цигулката, но обичаше уроците си.
— Хайде да играем играта — умоляваше тя, след като се помъчеше малко със сериозната музика.
— Листчета ябълков цвят, падащи в овощната градина — обясняваше Мадалена, докато импровизираше, или: — пчели, бръмчащи около медна пита — или: — бриз, вълнуващ повърхността на лагуната. — И Елизабета плесваше с ръце от удоволствие.
След време цветът се върна върху лицето на Мадалена и бедрата й леко се позакръглиха. Отново започнаха да я включват в покани за партита и — което бе най-важното — тя се върна на балкона на „Пиета“.
Киарета тихичко триумфираше. Мадалена знаеше, че сестра й е ходила при приората и е успяла да й гарантира поне временно отлагане на присъдата, но сестра й никога не й разказа подробностите за онова посещение. Времето минаваше и успехът от срещата й с приората ставаше очевиден. Въпросът за изпращането на Мадалена в манастир никога повече не беше повдигнат.
Августовските жеги започнаха да нахлуват в стаите на „Пиета“ и Мадалена и Киарета стегнаха багажа си, защото заедно с малка група ативи щяха да прекарат няколко дни във вила в околностите на Венеция, нагоре по Брента Канал. До момента Киарета само беше разказвала на Мадалена за подобни екскурзии, а беше извън себе си от радост, че на осемнайсет Мадалена щеше да направи първото си по-дълго пътуване.
— Може би ще се сдобиеш с обожател — подхвърли Киарета на сестра си. — Толкова си хубава, обречена си на популярност.
Мадалена не беше голяма красавица, но косата й беше лъскава и кестенява, а скулите и ъгловатото й лице я отличаваха от останалите и й придаваха израз, който някои биха нарекли привлекателен, дори неустоим, ако не и точно красив според общоприетите схващания. И наистина, в някои семейства щяха да я сметнат за хубавата дъщеря, но до Киарета всеки би останал на далечното второ място.
Филите хванаха гондола до Фусина, откъдето се прехвърлиха на частна баржа и теглещите я коне ги издърпаха до вила Фоскари, първото от разкошните имения покрай канала. Киарета и останалите искаха да се предпазят от слънцето и горещината, затова Мадалена излезе на палубата сама. Бяха изминали почти десет години, откакто бе напуснала селския дом на приемните родители, десет години, откакто не беше виждала пасящи крави или прашен път през поле, или небе, което да не е запречено от надвиснали покриви, и не можеше да се насили да влезе вътре, въпреки предупрежденията на придружителката им, че може да й стане лошо от прекалено силното слънце.
Стигнаха до вилата. На Мадалена й се стори, че някой сякаш беше издигнал палат на гърба на гръцки храм. Върху плоския покрив на вилата имаше четири високи бели комина и малка триъгълна мансарда с прозорци с фронтони. Две бели мраморни стълбища водеха до отворена порта от колони, покрити с наклонен покрив, стърчащ напред и оттам — към пътеката, пресичаща зелената поляна.
Баржата спря на малък док и няколко мъже, облечени в ливреи, излязоха от приземния етаж, построен под портата. Спуснаха се към дока да помогнат на момичетата да слязат и да пренесат багажа си до къщата. Киарета бе една от последните, които скочиха от баржата и Мадалена изостана малко, за да я изчака, без да откъсва очи от насъбралите се покрай пътеката фили, подобно на бордюр от червени цветя на фона на зелената ливада.
Вътре Мадалена се поразходи из портегото, което се простираше от единия край на къщата до другия. Нямаше измъчени светци или тъжни на вид девици, които да са се наговорили да я накарат да се чувства смирена, нямаше и изображения на небесните награди, които да намекват какво може да й спечели покорството. Тук покритите с фрески стени показваха банкетни маси, натежали от плодове и печено месо, около които облечени в удобни дрехи хора бяха уловени в момент на споделяне на тайна, размяна на скришна целувка или дори докато играят с куче. Покрай картините с триизмерен ефект, целящи да създадат впечатление за гледки от прозорци, бяха изрисувани завеси, които вятърът сякаш духаше навътре в стаята, а изрисуваните врати се отваряха към помещения, които не съществуваха. Залата беше като покана към човека да се радва на живота. Мадалена никога не беше виждала нещо подобно.
Киарета хвана сестра си за лакътя.
— Трябва да се качим горе и да си починем, преди гостите да са пристигнали.
Поведе я към врата в алкова в отсрещния край на залата. В горния край на стълбището имаше друго портего, от което се влизаше в спалните на филите. Мадалена и Киарета се настаниха върху платформа за спане, издигната на няколко сантиметра от пода. Леглото заемаше почти цялата оскъдно мебелирана стая. Под прозореца се виждаше казоне и вътре откриха допълнителна завивка, избродирана с гирлянд от листа и цветя.
Мадалена дръпна завивката върху себе си и сестра си и се обърна към Киарета.
— Благодаря ти — каза тя.
— За какво ми благодариш?
Тя се заигра с кичур от косата на Киарета, не толкова защото се беше изплъзнал от прическата й, а защото внезапно изпита прилив на обич и й се прииска да докосне сестра си.
— За всичко — отвърна, зарови глава във възглавницата и затвори очи.
Освен филите, семейство Фоскари беше поканило още дузина гости на вечеря, увеличавайки бройката на присъстващите в салона на малко под трийсет. За удобство на филите, изморени от пътуването, първата вечер концертът беше насрочен преди вечерята. Още преди момичетата да оставят инструментите настрана, слугите запалиха факли по стените, за да осветят маса с покривка от зеленозлатист брокат. Дивеч и риба, донесен същия ден от близките потоци и поля бяха натрупани върху плата заедно със зеленчуци от градината и ориз, поръсен с левантийски подправки. След вечеря в малките чаши беше сипана упойваща, сладка като сироп напитка, придружена от панакота, поръсена с плодове, събрани от гората в края на имението.
Всички заявиха, че вечерята е великолепна. Повечето гости станаха от масата и излязоха да се поразходят и да се насладят на прохладния нощен въздух. От плаващите в канала малки лодки се носеха смях и песни, а фенерите им оставяха бавни следи по водата.
Мадалена видя как половин дузина гости слязоха от лодка и се зададоха по пътеката. Една жена пискаше, гонена от един от мъжете. Друг я хвана, когато тя се спъна в подгъва на полата си и когато падна в ръцете му, той плъзна ръка в пазвата й и опипа гърдите й. Малко след групата вървяха мъж и жена. Той държеше бутилка вино в ръка и се наведе да целуне жената.
Мадалена бързо се шмугна зад една колона, за да не я видят. Когато стигнаха до върха на стълбището, един от новопристигналите забеляза момичетата в техните концертни рокли.
— Вижте какво имаме тук! — възкликна той и одобрително вдигна вежди.
Жената на Алвизе Фоскари излезе на верандата и мъжът насочи вниманието си към домакинята, целуна й ръка и я последва вътре.
— Вече можеш да излезеш. Безопасно е. — Гласът принадлежеше на един от гостите, свидетел на спектакъла.
— По-добре да си вървя — рече Мадалена, внезапно съкрушена.
— Моля те, остани. Не ми се случва често да говоря с някоя от вас.
Мадалена нямаше представа какво да приказва, но нямаше значение, понеже говореше предимно мъжът. Името му бе Марко Валиеро и беше дошъл от семейната си вила, разположена на няколко километра оттук. С безукорното възпитание и в добре стоящите дрехи от най-високо качество изглеждаше хубав, но иначе беше леко пълен, към трийсетте, среден на ръст и с най-обикновено лице. Все пак маниерите му бяха добри и след няколко минути Мадалена се отпусна достатъчно, за да реши, че компанията му й харесва.
— Тук хората винаги ли са такива? — попита го тя.
— Като тях ли? Страхувам се, че да. Иначе ще умрем от скука. Искам да кажа, гостуваме си, но не всички се държим като тях. — Той направи жест с ръка и й се поклони, все едно поздравяваше принцеса. — Някои от нас се държат къде-къде по-прилично.
Мадалена се усмихна.
— Добре! — рече той. — Чудех се дали имаш зъби. Досега устата ти беше толкова здраво стисната, та не бях сигурен.
Тя отново се усмихна.
— Още по-добре! — Марко Валиеро взе ръката й и я целуна.
Една от придружителките се появи изневиделица до Мадалена и я осведоми, че филите вече ще се качват в стаите си.
— За мен беше удоволствие — каза Марко, когато тя се извърна да си тръгне, но Мадалена бе избутана напред, преди да е успяла да отвърне.
С Киарета се настаниха в леглото, спуснаха завесите на балдахина и шепнешком заобсъждаха изминалия ден.
— Кои бяха онези жени? — попита Мадалена.
— Онези, които дойдоха с лодката ли? — отвърна Киарета. — Куртизанки.
Мадалена си представи пъхнатата в деколтето ръка и недискретната целувка на алеята. Годините, прекарани в слушане на клюки в „Пиета“, я бяха подготвили за случващото се между мъжете и жените, беше придобила и обща представа за онова, което някои жени правеха за пари, но никога не беше виждала каквото и да било от споменаваното да се разиграва пред очите й.
— Кой беше мъжът, с когото приказва? — полюбопитства Киарета.
Мадалена разказа на сестра си за разговора с Марко Валиеро, но когато стигна до момента с целуването на ръка, усети как сестра й се напряга.
— Мадалена — започна Киарета, — чувствам се като някоя от придружителките ни, готова съм да размахам пръст. Трябва да внимаваш. — Тя седна в леглото и погледна сериозно сестра си. — Повечето от тези мъже си имат съпруги, а някои са сгодени. Това не означава, че не си търсят женска компания, просто не бива да сме ние. Повечето от ергените не могат да си позволят да се оженят и си търсят единствено малко забавление.
— Не разбирам. Мислех, че най-ценното ни качество е нашата девственост.
— И повечето мъже не искат някой да си помисли, че не го уважават. — Киарета отново си спомни за ръката, докоснала я по бедрото преди години, и потръпна. — Но не всички. За някои, предполагам, ние сме един вид спорт.
Мадалена също седна в леглото.
— От твоята уста звучи доста гнусно.
— Не е необходимо да бъде, ако се държим разумно. Спомняш ли си за онова сопрано Дзанета, за която разправяха преди време? Онази, която хванали с мъж на едно подобно пътуване?
Мадалена кимна. Скандалът се беше разразил, преди те да постъпят в „Пиета“ и само беше чула, че Дзанета настоявала как единствено искала да види какво има в беседката, която се виждала от главната къща, но се страхувала да отиде дотам сама. Мъжът се заклел в честта си, че не я е докосвал, но въпреки това двамата били останали насаме на място, на което не й било разрешено да бъде. Скоро след завръщането й в „Пиета“, подстригали Дзанета и я изпратили в манастир.
Мадалена сграбчи ръката на сестра си, сякаш за да се предпази от намеци, свързващи я дори бегло с историята на Дзанета.
— Не съм в беда, нали?
— Не, но аз например гледам да не говоря с един и същи мъж повече от няколко минути, освен ако не сме заобиколени от други хора. Ако флиртувам, флиртувам с всички. — Киарета стисна пръстите й. — Ще стана да изгася свещта, за да поспим.
Мадалена вече беше отпуснала глава на възглавницата.
— Трябва много да внимаваш — предупреди я пак Киарета и подпъхна завивката покрай тялото на сестра си в тъмното. — Много е лесно да станеш обект на клюки. Ако утре се върне при теб, ако съм на твое място, не бих говорила с него насаме.
Той не я потърси, но докато на следващата вечер слушаше разговорите наоколо, Мадалена разбра, че Марко Валиеро има съпруга, която предната година му е родила наследник. Очаквала друго дете към края на лятото и се оттеглила във вилата до раждането. Всичко се бе оказало развлечение за една вечер.
„За мен не е забавно“, помисли си, докато лежеше будна след концерта и си представяше лекотата, с която сестра й се справяше с оказваното й внимание. Предпочитам да съм в „Пиета“.
На следващата сутрин Алвизе Фоскари дойде до дока да се сбогува с момичетата и да ги накара да обещаят, че ще се върнат. Небето беше тъмно и тъкмо когато потеглиха, заваля. Мадалена гледаше през прозорците на лодката през целия път до Фусина, но магията, почувствана на отиване, се бе загубила в проливния дъжд и горчивия привкус, останал след случката с Марко Валиеро. Стигнаха с гондола до дока на „Пиета“ следобед и се качиха в отделението да подремнат преди вечеря.
Веднага щом Мадалена и Киарета си легнаха, в помещението влезе Анна Мария да ги поздрави. Лицето й беше сериозно.
— Чухте ли новината? — прошепна им.
„Вивалди! Дали нещо не се е случило с Вивалди?“
— Снощи маестра Лучана починала в съня си — осведоми ги приятелката им.
Киарета развълнувано извика, после запуши уста с длан. За кратък миг се порица заради изблика на радост, но после се отдаде на чувството си. Сестра й винаги се беше отнасяла примиренчески с Лучана, но за Киарета маестрата беше истинска змия.
— Бог ти разчиства пътя — прошепна тя, но Мадалена не беше толкова сигурна.
Смъртта на Лучана не повлия съществено върху живота на Мадалена. Тя продължаваше да се упражнява всеки ден и да дава уроци на Елизабета веднъж седмично. После, когато първите листа на дърветата започнаха да пожълтяват, уроците на Елизабета бяха прекъснати. Момичето се беше разболяло. В началото на септември Мадалена получи бележка от приората, в която се казваше, че Елизабета няма да се върне. Била много отслабнала от болестта и родителите й решили, че ще е по-добре да избегне мъките на едно раждане, част от задълженията й, когато един ден стане съпруга. Бяха решили да я настанят в един от луксозните венециански манастири и вместо нея да омъжат третата си дъщеря. Свиренето на цигулка нямаше да е умение, от което Елизабета в крайна сметка щеше да има нужда, обясняваше приората, и за момичето беше най-добре да прекарва времето си у дома, във възстановяване.
— Можеш да си вземеш друга ученичка — каза Киарета, неразбрана напълно причината за мрачното настроение на сестра си — нещо, което рядко се случваше.
— Мога да си взема ученичка — отвърна Мадалена, представяйки си нежното дете, което бе обикнала, — но как ще се сдобия с друга Елизабета?
Мадалена така и не бе разбрала какво е отношението на Елизабета към идеята да я омъжат. Да бъдеш съпруга не е лесно, дори за богатите. Поне дотолкова й беше станало ясно при редица случаи, в които беше част от литургиите, изпълнявани в чест на някоя починала при раждане жена, по-млада и от самата нея. В някои отношения животът в манастир изглеждаше като по-добрия вариант. Въпреки това й беше трудно да си представи Елизабета или което и да било друго момиче да влиза доброволно в място, малко по-добро от затвор, за да прекара там остатъка от дните си. Сърцето й се свиваше всеки път, когато си представяше как Елизабета напуска дома си със сведен поглед и без да продума, вероятно разкъсвана от пълно отчаяние и чувството, че е предадена; сигурно щеше да е изпълнена с надеждата да умре, преди вратите на манастира да се захлопнат зад гърба й.
В свободното си време Мадалена изработи дантелен разделител за книги. Сама измисли модела — с летящи птици в единия край и буквата „П“ в центъра, която копира от белега на петата си. Изпрати го на Елизабета с бележка, в която й заръчваше да помни нея и „Пиета“. После взе възглавничката за плетене на дантели и направи още един такъв, за Силвия. „От твоята приятелка Мадалена, написа. Надявам се да си добре.“
След няколко седмици Венеция бе застигната от първите есенни студове. Градът започна да се приготвя за ежегодния карнавал. Нощите станаха по-дълги и Мадалена с нарастващ ужас зачака поредната зима. Извади зимното си наметало и го държа навън дълго, преди сестра й да стори същото. Киарета наблюдаваше с нарастваща тревога как Мадалена пак потъва в мълчание и забавя стъпки.
Тогава, в края на септември, когато Киарета влезе в стаята за репетиции на коро, усети някакво вълнение във въздуха.
— Какво става? — попита, но преди някой да е успял да й отговори, вратата в другия край на стаята се отвори. Тялото на маестрата в рамката на вратата отчасти закри фигурата зад нея, но нямаше никакво съмнение кой е човекът зад гърба й. Никой друг нямаше такава червена коса.
— Повечето от вас вече познават дон Вивалди — рече маестрата. — За онези от вас, които го виждат за първи път, той е нашият бивш, а сега — тя кимна по посока на свещеника — и настоящ маестро деи кончерти.
Киарета не чу нито дума от последвалите обяснения. Цяла седмица щяха да я оставят на хляб и вода, задето напусна репетицията без разрешение, но се втурна да намери сестра си.
Изчезването на Вивалди от „Пиета“, без да й каже нито дума, все още причиняваше болка на Мадалена, когато се сетеше за това, но с течение на времето подобни мисли бяха рядкост. Отдавна бе разбрала, че постъпката му няма нищо общо с нея. Конгрегационе не бяха недоволни от него, но — точно както и самият Вивалди бе очаквал, — бяха решили, че заплатата му е ненужна екстравагантност. Напоследък до ушите на приората бяха стигнали слухове за силно неодобрение от коро. На концерт по време на карнавала една от маестрите чула член на Съвета на Десетте да казва, че хорът на „Пиета“ в момента е най-изостанал от хоровете на четирите оспедали. И по-лошо — събеседниците му се бяха съгласили с него. Гаспарини отново щеше да се оттегля и Конгрегационе се задействаха бързо. В крайна сметка се оказа, че услугите на Вивалди са необходими.
Спомените на Мадалена бяха струпани на една страна, подобно на купчини писма, привързани с панделка, за да не се разпръсват. Вивалди я беше спасил от безперспективната й съдба и я бе извел на пътя към нейното превръщане в атива от коро. Беше му благодарна, макар за всичко случило се впоследствие заслугата да беше на Киарета и тя бе по-задължена на сестра си. Всъщност не беше сигурна дали трябва да отдава каквото и да било значение на приноса на Вивалди към нея, като изключеше ролята му в придобиването й на умения да борави с инструмент, на който напоследък рядко свиреше. Пенсионираните преподавателки продължаваха да оказват огромно въздействие върху промоциите и порядките в коро и дори след концерта пред краля на Дания Лучана никога не й даде шанс. Даваше уроци по цигулка на Елизабета и се упражняваше на своята, но на концертите Мадалена продължаваше да свири на флажолет.
Сега Лучана беше мъртва и маестрото се беше завърнал. Щеше й се да отдаде вълнението си единствено на вероятността пак да свири на цигулка в коро. Щеше й се да не я е грижа за него, но колкото и да й се искаше да контролира въображението си относно значението на неговото завръщане, не успяваше. Позволи си да си спомни уроците им, намиганията му, докосването на ръцете му, симпатиите му и изтласка настрани болката. На този свят не желаеше нищо повече от това той да се върне в живота й.
В душата й се настани разочарование, когато се оказа, че не е сред цигуларките, които Вивалди беше повикал за частно прослушване. Маестрото щеше да композира много нова музика за коро и настояваше да я съобрази с музикантките и певиците, с които разполагаше. Първата му стъпка беше лично да чуе всяка атива. Вече беше преминал от струйната към секцията за духови инструменти, когато дойде редът на Мадалена да свири пред него.
„Спомена първо твоето име сред свирещите на флажолет“, написа й Киарета и въпреки че целта й беше да разведри сестра си, думите й се сториха празни дори на самата нея.
„Той не забеляза, че не съм в списъка с цигуларките, написа в отговор Мадалена. Ще ми се изобщо да не се налагаше да го виждам.“
„Той е тук и всичко зависи от него — написа Киарета. — Ще си вземеш ли и цигулката?“
„Защо? Вече е решено, нали така?“
Киарета загради думата „решено“ и начерта линия в полето.
„Ти ли реши? Трябва да кажеш какво искаш, а понякога се налага и да се бориш, ако наистина желаеш нещо. Твоят случай може би е различен.“
Мадалена извади от казонето малък нож в кожен калъф и подостри молива си, за да спечели достатъчно време да обмисли забележката на Киарета.
„Мислех, че мога да му кажа какво се е случило, ако ме попита“, написа тя.
„Не е добре да чакаш хората да забележат. Обикновено не го правят.“ Киарета се приведе напред.
— Вземи цигулката! — прошепна.
Мадалена влезе в залата и забеляза как погледът на Пруденция, новата маестра, се стрелват към калъфа за цигулка, който бе понесла със себе си. Лицето на Мадалена пламна от срам, че по някакъв начин е предала маестрата. Щом зърна цигулката, страните на Вивалди леко порозовяха, но Мадалена не беше сигурна дали е видяла добре, защото побърза да отмести поглед.
Вивалди я посрещна със сдържаността на безразличен домакин. Изслуша изпълнението й на флажолет и когато то свърши, смръщи вежди.
— Доста си добра — каза той. — Много напреднала в технично отношение, но съм объркан. Името ти не беше в списъка с цигуларките, а виждам, че си донесла цигулка.
Мадалена почувства да се изпотява под мишниците. После си спомни думите на Киарета и решително започна:
— Казаха ми, че има достатъчно фили дал виолино и съм нужна на флажолета. — С усилие вдигна очи към него. — Но аз обичам цигулката.
Вивалди задържа погледа си върху нея за няколко секунди, леко наклони глава встрани, все едно се опитваше да прочете в очите й остатъка от онова, което тя не изрече. Сетне се обърна към маестрата.
— Искам да чуя как Мадалена свири на цигулка.
Мадалена отвори калъфа. Ръцете й трепереха изключително силно и с мъка стегна струните на лъка. Започна с една от любимите мелодии на Елизабета, звукът се изкачваше нагоре, докато нотите стигнаха толкова високо, че се разпиляха наоколо, преди да се спуснат отново надолу.
Тя спря.
— Извинявам се. Много бързах и инструментът ми не е добре настроен. Мога да започна отново, ако искате, след като…
Очите на Вивалди блестяха, в ъгълчетата на устата му играеше усмивка.
— Не, няма да е необходимо. Мислех си, че флажолетът… че може би си свикнала с него и не исках да се отдавам на други предположения.
Той се обърна към Пруденция.
— Надявам се, няма много да ви притесни загубата й, но вярвам, че имаме по-голяма нужда от нея като цигуларка. — Кимна небрежно на Мадалена. — Това е всичко. — После погледна обратно към маестрата и попита: — Има ли някой друг за прослушване днес?
„Докато съм тук, винаги ще бъдеш защитена.“
Мадалена се спря в един алков по обратния път към залата за упражнения.
— Благодаря ти — прошепна тя на статуята на Светата Дева. „Трябваше да послушам Киарета — помисли си. В края на краищата, Бог наистина ми разчисти пътя.“ — Благодаря ти — прошепна отново и докосна хладната каменна роба на Дева Мария с върховете на пръстите си. — Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.
Мелодията от неподвързаната партитура започваше с цигулка, подскачаща между няколко ноти. Втора цигулка подхващаше същия рефрен и въвеждаше в пулсиращо повторение, което впоследствие се удължаваше и забавяше, докато музиката не зазвучеше като поклащане на лодка в спокойна нощ.
Мадалена седеше в репетиционната зала в началото на урока си с Вивалди, обръщаше листовете и си представяше звуците.
— Laudate pueri Dominum[16] — изрече тя, проследявайки с пръст думите, изписани над нотите. — Изглежда прекрасно.
— Моят първи мотет за сопрано и цигулка, написан специално за „Пиета“ — отвърна Вивалди. — Изненада за сестра ти. — Замълча. — И за теб.
— Това е за първа цигулка.
Маестрото се усмихна развеселено на нейното объркване.
— Още ли не си схванала? — попита я. — Издигнахме те. Ще свириш първа цигулка. Никой друг не може да изпълнява музиката ми така, както искам да я чувам.
— Но това ще изглежда…
Той я прекъсна:
— Като фаворизиране? Нека. Пруденция е съгласна с избора ми и щом маестрата дал виолино ме подкрепя, който би могъл да възрази? Особено сега, когато Лучана я няма, за да плаши бедната жена и да й пречи на работата. — Маестрото се усмихна. — Не съм само учител по цигулка, както преди. Сега аз ръководя парада, а това означава, че животът ти ще се промени.
След няколко седмици Мадалена седеше на балкона в църквата, притиснала цигулка до брадичката си. Вълнението на оркестъра нарасна, когато виолончелистката подхвана нотите и накара решетката на балкона да завибрира. Струните запулсираха силно, после звукът им омекна, и така — отново и отново, подготвяйки встъпителната партия на Киарета.
Гласът на девойката зазвъня, пълен и богат като капки нектар, процеждащи се от зрял плод.
— „Деца, хвалете името Божие“ — пееше на латински, сменяше тоналности и орнаментика, за да поддържа музиката поразителна и нова.
След поредица от високи ноти, тя тържествено произнесе думите, преди да се гмурне в най-ниските дълбини на гласа си и да се слее с повтарящото се стакато на инструментите.
В ръцете на Вивалди това не беше сух библейски текст. Думите се втурваха напред, подскачаха, минаваха като вихрушка през целия псалм.
— „Sit nomen Domini“ — пееше Киарета със сладкия глас на майка, помагаща на детето си да каже молитвата преди лягане. — „Suscitans, Suscitans!“ — зовеше, останала без дъх, сякаш появата на Бог беше толкова предстояща, колкото светкавица в мъртво синьото лятно небе, преди гласът й да се извиси нагоре, танцуващ от радост.
Краят на мотета отбелязаха бавните, меланхолични ноти на ниските струни на цигулката на Мадалена, към нея се присъединиха челото и деликатното пицикато на другите струнни инструменти.
— „Gloria Patri, et filio…“ [17] — започна Киарета. Когато стигнаха до следващите думи на молитвата в прослава на Бога, et Spiritui Sancto“ [18], гласът й се задържа на последната нота, давайки възможност на Мадалена да подхване началото на мелодията, преди гласът й напълно да е заглъхнал. Когато Мадалена стигна до същата точка, задържа последната нота, а Киарета отново започна мелодията по същия начин, с безкрайни преходи от глас към цигулка и обратно, над, около, под, подобно на платно, тъкано от невидима ръка. Гласът на Киарета се издигна нависоко и Мадалена я последва като ехо. После двете отново зазвучаха едновременно и завършиха заедно, а мелодията им се надигаше и спадаше като божествено дихание.
След бурните одобрения, които пожъна „Laudate Pueri“, Вивалди така свирепо се впусна в работата си, че често му се налагаше да спре някоя репетиция, да се строполи на най-близкия стол и да започне да се бори за глътка въздух. Във всяка от стаите, в които работеше маестрото, държаха аромати, а когато кризите му се окажеха по-продължителни, пристигаха сестрите от болницата, въоръжени с горещи кърпи и мехлеми. Не можеше да се стори нищо повече и въпреки че всяко едно от момичетата в хора можеше да държи компреса върху лицето му, по негласно споразумение го правеше Мадалена, ако беше там.
По-малко от година след като с Киарета бяха изпълнили „Laudate Pueri“, тя бе издигната в сото маестра дал виолино и сега поделяше тези задължения с Анна Мария. Намираха се хора, които да повдигат вежди при бързото й издигане, но въпросът скоро беше забравен, понеже за компенсация Вивалди насочи вниманието си към всички останали и не написа нищо за Мадалена в продължение на няколко месеца. За сметка на това създаде нови творби за флажолети, мандолини, лютни, виоли и чело, а и за всички видове гласове.
В качеството си на сото маестра, Мадалена завинаги напусна плетачницата за дантели. След като я освободиха от тази работа й се отвори доста свободно време, но фактът, че Вивалди бавеше написването на нова творба за нея й носеше облекчение, защото новото й работно разписание беше смазващо. Сега отговорностите й включваха наблюдаването на уроците на инициате и даването на инструкции на две напреднали частни ученички. В допълнение към това всички сото маестри трябваше да проверяват дали музиката е преписана правилно и навреме, да поддържат инструментите, да присъстват на прослушвания, да репетират с хора и да дирижират в отсъствие на маестрото.
И тогава, точно когато първите листа започнаха да се сбръчкват и да покафеняват по краищата, а дърветата се покриха с цял пласт летен прах, преписвачките получиха музиката на една „Salve Regina“. Мадалена първа я видя. В левия ъгъл над заглавието Вивалди беше написал две имена: „Мадалена Роса — цигулка, и Киарета — сопрано.“
Мадалена прокара пръсти по всяка от страниците, сякаш докосваше нещо свещено. В началото на третото действие спря. Над първото петолиние Вивалди беше написал една-единствена дума. „Танц“.
Неговата „Salve Regina“ заяви дързостта си след няколко седмици, когато първите ноти се разнесоха из църквата. През първото действие оркестърът мълчеше. Мадалена свиреше нежна и леко лееща се мелодия, преди Киарета да се включи, после я повтори в по-висока октава. Споделяха музиката така, сякаш пиеха от една и съща чаша, забавяха накрая с неохотата на човек, който знае, че времето за подобна сладост е почти свършило и чашата няма да бъде напълнена повторно.
След кратко оркестрово въведение, Киарета започна втората част.
— „Ad te, ad te clemamus, exsules filii Hevae“ — пееше тя. — „Към теб се обръщаме с викове, ние, децата на Ева в изгнание.“
Къде на шега, къде наистина по време на репетициите беше обвинила Вивалди, че я тормози, като я кара да пее едновременно за всички деца изгнаници. Вивалди бе доволен.
— Разбираш чудесно. Ти си тази, която изисква настойчиво. Трябва да го направиш с гласа си.
Плавните срички, стегнатите мелодически украшения, изтегленото вокализиране, разтапящо се в каскади от звуци, бяха изтощаващи и Киарета направи знак на Мадалена да я остави да си поеме няколко глътки въздух, когато завърши.
После кимна и настъпи моментът за танца.
Мадалена беше водила репетициите на хора за,Salve Regina“ и още първия ден бе казала на момичетата да оставят инструментите настрана. Раздаде им партитурите и ги накара да изтананикат своите партии. Гласовете им бяха изтънели от притеснение и темпото се забави, докато и последната не се отказа и не млъкна.
— Опитайте се да поклащате глава напред-назад — посъветва ги. — А сега се поклащайте наляво-надясно. — издърпа стол между две от момичетата, обгърна раменете им с ръка и започна да ги поклаща в такт с мелодията. — Ла, ла, ла, ла — сега продължавайте да се движите, но се опитвайте и да пеете — рече и филите запяха, блъскайки взаимно раменете си, докато не избухнаха в смях.
— Добре — кимна Мадалена. — Сега отново вземете инструментите.
По време на представлението устите на филите бяха разтеглени от усмивки до краен предел. Челистките и виолончелистките поклащаха глави, докато дърпаха струните, а останалите момичета се полюшваха напред-назад в такт с живия ритъм. Сетне музиката пак стана сериозна. В последната част цигулките подхванаха хриптяща мелодия, подобно на приспивна песен, изпълнявана от овчарски гайди. Накрая всички замлъкнаха, с изключение на цигулката на Мадалена на фона на едно теорбо.
— „Et Jesum benedictum[19] — започна Киарета и обгърна ръце около себе си, докато се разтапяше в красотата на простата мелодия. — О Clemens, О pia, О dulcis Virgo Maria“ [20].
Най-искрената песен, изразяваща любов към Светата Дева, изпълни църквата, макар да не звучеше по-силно от шепот. Накрая музиката просто се изпари.
Киарета почувства как по гърба й се плъзгат капчици пот и отвори очи. Избледняващата последна нота от всяка композиция винаги поглъщаше част от въздуха в църквата, създавайки за момент вакуум, преди музиката напълно да затихне и обикновеният свят да се съвземе. Но този път тази липса на звук отсъстваше. Не се разнесе шум от пристъпване от крак на крак, покашляне или тихо разменени думи на одобрение в това място, където аплодисментите не бяха позволени. Надникна през решетката и видя, че публиката е на крака и ръкопляска.
Мадалена приближи и прегърна сестра си.
— Беше прекрасна — поздрави я. — Погледни ги.
— Ти също — отвърна Киарета с дрезгав от емоция глас.
Двете напуснаха балкона, докато публиката, възвърнала благоприличието си, мълчаливо наблюдаваше изчезващите силуети на двете сестри.
Сред докоснатите от изпълнението на Киарета на „Salve Regina“ беше и Клаудио Морозини. Беше се прибрал по-рано от семейната вила на Брента Канал, за да свърши някаква работа насред задушната лятна жега и беше решил да извлече нещо положително от неприятната ситуация, като посети литургията и концерта в „Пиета“.
През следващите две седмици редовно отиваше до парлаториото в часовете за посещения, но Киарета не беше там. В един момент приората й нареди да слезе долу с обяснението как в момента репутацията й била такава, че гостите се надявали да получат възможност да я видят и да разговарят с нея. След този разговор Киарета се появяваше всяка седмица и заедно с другите момичета заставаше до решетката. Участваше в безцелни разговори и предлагаше на гостите освежаващи почерпки, без да забелязва младия мъж с маска, който идваше и си отиваше, без да говори с никого.
След месец приората изпрати да повикат Киарета в кабинета й.
— Имаш обожател — рече тя. — Семейството му започна да обсъжда доколко подходящ е един брак.
— Брак? — Киарета приседна на стола. — Кой е той?
— Произхожда от една от старите венециански фамилии. Семейството му е имало представители в Конгрегационе поколения наред. Мисля, че познаваш сестра му, Антония.
— Клаудио?
„Той ми подаде салфетката си, когато преглътнах първата си стрида — помисли си тя — и дръпна назад стола ми, сякаш съм дама.“ После споменът се измести към момента, в който на слизане от гондолата придружителят му бе прокарал длан по бедрото й.
Киарета вдигна ръка към устата си.
— Приора… — Не знаеше как да продължи. — Той добър човек ли е? — попита почти шепнешком. — Имам предвид изглежда такъв, но…
Приората се засмя.
— От баща му знам, че е добър, но кой няма да каже същото за сина си? — Изгледа объркана Киарета. — Реакцията ти е странна. Понякога момичетата се разстройват, но в повечето случаи са толкова развълнувани, че забравят да задават каквито и да било въпроси. Освен на колко години е кандидатът им и колко е богат — и дали е красив, разбира се.
— Вече знам тези неща.
— Да, разбира се — кимна приората. — Но да отговоря на въпроса ти. Клаудио е отгледан и възпитан добре. Семейството е добро — всъщност забележително, — но това, естествено, не е гаранция за добър характер. Поне мога да добавя, че не е от благородниците, които харчат парите на семейството си, без да ги възстановяват благодарение на собствените си усилия. Мисля, че е положително, ако един богат мъж оползотворява добре времето си.
— Има работа ли?
— Не точно. Собственик е на компания, която се занимава с продажба на пейзажи от Венеция. Притежава работилница за художниците и малък магазин край моста Риалто. Освен това е инвестирал в една от оперите — „Театро Сант Анджело“, мисля. — Тя махна към отсрещната стена. Това е ведута — така се наричат картините. Тази е подарък за „Пиета“ от баща му. Искаш ли да я видиш?
Докато вървяха към картината, приората продължи:
— Доста мъничка е, но синьоре Морозини ми обясни, че повечето ведути са такива. Очевидно в това е идеята. — Вече стояха пред картината. Приората прокара пръст покрай долната й част, без да докосва платното. — Чарът й е в детайлите: толкова дребни, но така чисти и живи.
Киарета се наведе напред.
— Това е докът на „Пиета“.
— Да. Погледна ли гондолата? — Там беше нарисувана група фили, които се качваха на борда. Размерът им не бе по-голям от този на мравка. Приората се усмихна. — Да не би да се опитваш да откриеш себе си сред тях?
— Толкова са малки, че могат да изобразяват всяка една от нас — промълви Киарета.
Тя обхвана с поглед отсечката от Рива дели Скиавони от двете страни на „Пиета“ — шапкарницата, аптеката, месаря, точно както в реалния живот; лагуната, развълнувана от дузината лодки, плаващи в нея. Небето над сградите беше необхватно и заплашително, все едно всеки момент се канеше да излее пороен дъжд и да принуди всички да хукнат в търсене на подслон.
Приората отстъпи назад, сякаш намерението й бе да продължи дискусията, но Киарета не забеляза. Очите й проникваха още по-надълбоко в картината, опитваха се да я принудят да разкрие какво ще се случи с момиченцето в червено-бяла униформа, което поемаше ръката на гондолиера, докато светът се въртеше около него.
Киарета толкова се беше съсредоточила върху картината, та когато най-после откъсна поглед от нея, за момент й се стори, че ще припадне.
— Аз… — промълви и посегна да се опре на облегалката на стола.
Приората я хвана за ръката и я поведе обратно към мястото й.
— Знам, че това е голям шок.
Киарета кимна.
— Може ли да седна и да помисля за минута?
— Разбира се.
Киарета затвори очи и се заслуша в пукането на огъня, в шумоленето на страниците на главната счетоводна книга, в почукването на перо по мастилница, в тихото дишане на приората. Съзнанието й се изпълни с красиви рокли и слуги, които се въртяха около нея. Щеше да притежава собствена гондола и да идва на посещения в „Пиета“.
Посещения. Мисълта я накара да замръзне на място. Щеше да й се наложи да напусне сестра си. И пеенето. Продължаваше да седи със затворени очи.
— Вярно ли е, че ако се омъжа, повече няма да мога да пея? — попита с невероятно тих и далечен глас, който сякаш не излизаше от собственото й гърло.
Чу шумоленето на полата на приората, когато тя стана и приближи да седне до нея.
— Можеш да пееш у дома, за семейството си, но е невъзможно да го правиш пред публика. Дали в семейството се включват и неговите гости е въпрос на интерпретация и най-доброто, което мога да ти кажа е, че понякога изпълнението на договора се следи твърде стриктно. От време на време се сблъскваме с опасността някой съпруг да се опита да експлоатира жена си, превръщайки дома им в частна концертна зала, а никой не желае това да се случи. Но друг път излезлите от нашите среди съпруги пеят или свирят на партита в домовете си, стига да не съществува и намек за заплащане на услугите им.
Киарета беше отворила очи и гледаше притеснено приората.
— Дете мое, решението е твое — рече приората. — Но вече си почти на двайсет, нали така? И знаеш толкова добре, колкото и аз, какво става, когато навършиш двайсет и две години.
Киарета кимна. В „Пиета“ музикантките трябваше да минат две промоции. Първата на шестнайсет, когато момичетата, които не се очертаваха с обещаващо бъдеще, биваха изпращани в работилниците или в манастир. Тя и Мадалена бяха сред преминалите към следващото ниво на още шест години на обучение и музикални изпълнения. Мадалена бе навършила двайсет и две преди около година и от нея изискаха да подпише клетва, че ще остане в служба на коро още десет години в замяна на инвестициите, които „Пиета“ бе вложила в нея. Дори да се сдобиеше с ухажор и да пожелаеше да се омъжи, щеше да й се наложи да чака, докато не изпълни поетите задължения.
— Ще е жалко, ако трябва да си тръгнеш — продължи приората, — защото имаш още много години пред себе си — най-хубавите ти, предполагам, тъй като гласът ти тъкмо започна да се разгръща. „Пиета“ също ще загуби, но други, ще заемат мястото ти. Винаги има други. Точно сега се радваме на голямо богатство от гласове: Катерина, Барбара, Анастасия…
Катерина. Почти достатъчна причина да остана, единствено от злоба. Понякога Киарета правеше всичко възможно, само и само да пее рамо до рамо с Катерина. Вивалди бе написал редица творби за Киарета, но бе композирал същото количество и за Катерининия копринен нисък глас и дори след успеха на „Salve Regina“ на няколко пъти името на Катерина бе стояло над това на Киарета върху афиша. И още по-зле, Катерина и Барбара с удоволствие намекваха, че Киарета имала голям късмет, задето е красива, защото гласът й бил тънък, а репертоарът — ограничен, и ако не била връзката на Мадалена с Вивалди, тя все още щяла да си стой в общия хор.
„Просто завиждат — бе написала Мадалена в скицника си. — Сами не си вярват на приказките.“
Това обаче притесняваше Киарета и особено начинът, по който Барбара и Катерина винаги намесваха името на Мадалена, когато станеше дума за Вивалди и никога не говореха за Мадалена, без да споменат маестрото, подхилквайки се, сякаш двамата бяха двойка с всичките последици от това.
Вярно, в миналото се беше притеснявала, че Вивалди се възползва от наивността и лоялността на Мадалена, но от завръщането му в „Пиета“ и след промоцията на сестра й връзката помежду им изглеждаше строго професионална. Частните уроци, поводът за повече глупашкото хилене, не бяха по-чести от тези с останалите музикантки, подготвящи се за трудно солово изпълнение.
Гласът на приората върна Киарета към належащия въпрос.
— Ти си красива млада жена и имаш обожател, който едва ли ще те чака. Не е необходимо да се омъжваш веднага. Всъщност може да останеш тук още година, дори повече, защото Конгрегационе по всяка вероятност ще настояват „Пиета“ да се възползва от таланта ти още известно време.
— Могат ли да откажат?
— Да откажат да ти позволят да се омъжиш ли? Разбира се. И щяха да го сторят, ако кандидатът ти не беше подходящ. — Тя се засмя. — Клаудио Морозини е син на един от Нобили Уомини Депутати. Мисля, че е важен само въпросът за цената, която семейството му ще трябва да плати, за да убеди Конгрегационе, че „Пиета“ не е претърпяла твърде сериозна загуба. Но ако се съгласиш да се срещнеш с него, ще разполагаш с възможността да разговаряте тук, в моя кабинет, и ако се съгласиш, преговорите могат да започнат…
— Преговори?
— За твоята зестра и сумата, която семейството ще остави на коро като компенсация за загубата ти.
— Но аз нямам зестра. Само няколко вещи в казонето.
— Нашите възпитанички не са просякини. Горди сме, когато сключат добър брак и на всяка от тях даваме зестра.
Кръвта на Киарета пулсираше в слепоочията й.
— Може ли още малко да помисля по въпроса?
— Разбира се, но семейството много ще се изненада, когато разбере, че което и да е момиче от Венеция не е подскочило от щастие, когато е получило предложение от Клаудио Морозини. Най-малкото поне ще трябва да мога да им съобщя, че си се съгласила той да те посети.
— Добре, в такъв случай казвам „да“. — Киарета кимна, отчасти, защото идеята й харесваше, отчасти защото така щеше да сложи край на изтощителния разговор.
Чувството да разполагаш с властта да решаваш е прекрасно, но беше твърде далече от въпроса какво всъщност искаше.
„Желанието ми е да пея където и когато си пожелая, толкова дълго, колкото ми се иска — помисли си тя. — Освен това не искам да се откъсвам от сестра си.“
Но в един свят, където повечето й желания бяха невъзможни, може би беше взела правилното решение да се съгласи да се срещне с кандидата си.
А може би не. Потръпна. „Не искам да мисля за това“, каза си. Докато вървеше към отделението, не мислеше за нищо друго.
Лиарета остави иглата и въздъхна. Всеки момент щеше да прозвучи камбаната за обедната молитва, а после идваше ред на обяда.
— Защо още ги няма?
— Може би ще дойдат следобед — отвърна Мадалена и вдигна поглед от ръкоделието си.
Бяха получили разрешение да прекарат сутринта в малка стая близо до кабинета на приората. Киарета бе изтъркала лицето и шията си с парче груб плат и беше пощипвала бузите си, докато кожата й не светна. Бяха й казали да си облече черната концертна униформа, украсена с дантелената яка, която Мадалена бе изработила за нея преди няколко години. Мадалена си беше играла с косата й, докато тя не заблестя и я прихвана в ниско руло на тила.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита Киарета сестра си.
Мадалена се засмя.
— Аз трябва да ти задам този въпрос!
— Не. Знаеш какво имам предвид.
Преди няколко години Киарета беше молила приората да не отпраща Мадалена, а сега, изглежда, тя щеше да напусне „Пиета“. Минути след като бе дала съгласието си да се срещне с Клаудио, я беше обхванала тревога и едва не се върна да отложи срещата.
По-късно седна на леглото си и нарисува скица, на която беше изобразила самата себе си със стичащи се по страните й сълзи.
„Вдигнах голяма врява, за да ги накарам да те оставят, защото имах нужда от теб, а сега… каква сестра съм, като ще те напусна?“, написа, преди да отиде да чака мълчаливо пред стаите на маестрите, където вече живееше Мадалена. Когато сестра й излезе, Киарета й подаде скицника.
Мадалена направи знак към отделението на Киарета и двете отидоха там, за да поседнат на леглото й.
„Това е различно. Аз съм доволна, че съм тук — написа в отговор Мадалена, — а ти — не.“
„Но ти ще останеш сама!“
„Сама в „Пиета“? Понякога ми се ще това да е възможно! А и винаги съм знаела, че един ден ще си тръгнеш оттук.“
Мадалена нарисува пеперуда, написа под нея „Киарета“ и добави —. „Не можеш цял живот да останеш на едно цвете. Ще си пропилееш истинския живот, ако останеш тук.“
— Ще си пропилея живота? — Огледаха се да видят дали матроната не ги е чула, но тя изобщо не се мяркаше из стаята. — Мадалена, ти чуваш аплодисментите! — прошепна Киарета. — Виждаш всички партита, на които ходя. Дожът ме поздравява по име! Справих се доста добре.
— Казах „истинският ти живот“. Има толкова много неща освен музиката, които харесваш. Няма ли да е хубаво да можеш свободно да се придвижваш из града? Да бъдеш господарката на дома, със собствено огромно легло и частни покои? Да имаш красиви деца и да ги гледаш как растат?
Киарета бе наясно, че искаше точно това.
И така, двете бяха стигнали до съгласие. Киарета щеше да се срещне с Клаудио без предразсъдъци, и ако той й харесаше, щеше да се омъжи за него.
Сега единственото, което й оставаше, бе да чака.
Камбаната иззвъня. Сестрите се прекръстиха и започнаха да се молят. Преди да е отекнал и последния звън, едно момиче излезе от кабинета на приората и дойде да повика Киарета.
— Приората ти разрешава да пропуснеш обедната молитва — рече то. — Имаш посетители.
Киарета се обърна към Мадалена, която протегна ръце да я прегърне. След миг Мадалена се отдръпна и погледна сестра си.
— Върви! — рече й.
Киарета се изчерви от вълнение, но очите й се стрелкаха встрани от страх и тя не помръдна от мястото си.
— Върви! — повтори Мадалена. Докосна устни с пръсти и ги положи върху бузата на Киарета. — Накарай го да те обича така силно, както те обичам аз.
Беше го виждала няколко пъти, но единственото, което си спомняше за Клаудио, бе, че е с кестенявата коса и среден на ръст. В кабинета на приората завари енергичен мъж с широко лице, наближаващ трийсетте и с кожа, така гладко избръсната, че блестеше зачервена. Веждите му бяха гъсти, но добре оформени, зъбите — бели и здрави. Очите му имаха тъмнокафявия цвят на орехово дърво, леко подпухнали отдолу, което добавяше допълнително топлина към погледа му. Добри очи, прецени тя, а линийките в ъгълчетата им подсказваха, че често намира за какво да се усмихне.
Има нежен глас, реши, щом Клаудио проговори. Нямаше да е зле да чува този глас всеки ден. Но дори и да не беше толкова привлекателен, срещата не бе просто с мъжа Клаудио, а със света, който той представляваше — живот извън „Пиета“. Онова, което най-много й харесваше в пеенето, бе възможността да се обръща към хората, населяващи света под балкона на църквата, и Клаудио я беше чул.
Зад гърба си усещаше присъствието на картината с момичетата на дока. Този път тя не бе неувереното момиче, качващо се на гондолата. Тя беше онази, която художникът не бе нарисувал, онази, която се бе изплъзнала от погледа на придружителките и вече се спускаше надолу по кея, за да види какво можеше да й предложи животът. И така, когато на следващия ден приората изпрати да я попитат дали има отговор за Клаудио Морозини, Киарета със съвсем слабо колебание се съгласи да се омъжи за него.
„Нека животът да започне — помисли си. Нека сложа началото на своята собствена картина.“
През следващите няколко седмици Киарета нямаше никакъв контакт с Клаудио. Приората само я уведоми, че са започнати преговори, а те не я засягаха, и докато не приключат, няма да бъде обявен годеж. С всеки изминал ден Киарета се притесняваше все повече и повече и когато най-сетне я повикаха, тръгна към кабинета на приората, обхваната от изключително силно напрежение. Когато стигна до врата, вече се обливаше в сълзи.
Върху пода видя голям дървен сандък. Отстрани и отгоре се виждаше позлатеният герб на семейство Морозини.
— Това е дар за теб — изрече приората. — Годежен дар.
Киарета закри устата си с длани.
— Това означава ли…
— Да.
Киарета се строполи върху един стол.
— Virgo Dei genitrix[21] — рече и се прекръсти.
Приората стори същото, после склони глава и се присъедини към молитвите й. Когато свършиха, Киарета отвори очи и погледна приората.
— Ще се омъжвам — изрече на глас мисълта, за да чуе как звучи.
Приората се усмихна.
— Преговорите наистина се проточиха доста дълго и Клаудио много се притесни да не си помислиш, че не е бил искрен с теб, но сега имам разрешението му да ти обясня. Условията за твоето напускане на „Пиета“ бяха най-малката трудност, въпреки че Конгрегационе ще получат много пари, уверявам те. Но Клаудио е член на едно от благородните семейства и брак, засягащ всеки един от тях, не може да се състои, докато годежът не се регистрира при Авогадори ди Комун. Ако булката и младоженецът не произлизат от благородни семейства, регистрацията рядко се осъществява.
— Искате да кажете, че можеше нищо да не стане? Защо не ми обяснихте още в началото? — Киарета почувства как кръвта нахлува в страните й. — Беше… — „Мъчение“, помисли си, но овладя гнева си.
— Защото за Клаудио крайният изход никога не е подлежал на съмнение. Членовете на Авогадори се сменят всяка година, а през тази неговото семейство има много поддръжници там. Просто беше нужно време, за да се заобиколят правилата. — Приората седна срещу Киарета и многозначително се наведе напред. — Независимо от всичко, е страхотно постижение. Един регистриран брак означава, че децата ти ще бъдат признати. Синовете ти ще бъдат членове на сената, а дъщерите ти ще могат да сключат добри бракове. Без това — тя сви рамене — щеше да е много просто. Нямаше да разрешим да ни напуснеш, а той нямаше да те поиска.
Приората погледна Киарета в очите.
— Клаудио е добър човек. От него ще излезе чудесен съпруг. Ще се сблъскаш с трудности, сигурна съм, главно от страна на хора, които смятат, че е трябвало да избере някоя от техните собствени дъщери. Освен това чух, че майката на Клаудио не е твърде убедена в избора му. Ще трябва да си силна, но аз знам, че си такава. Наблюдавала съм го през целия ти живот.
Приората стана и приближи до казонето.
— Не спирай да си напомняш, че регистрацията слага край на проблема. Ако Авогадори ди Комун казват, че си достатъчно добра за Клаудио Морозини, значи наистина е така. — Наведе се и пъхна ключ в ключалката. — Искаш ли да погледнеш?
В казонето Киарета видя единствено черно наметало и воал, върху които беше положен молитвеник с елегантно гравирана кожена подвързия.
— Това подарък за булка ли е? — попита тя. — Изглежда по-скоро като дар за монахиня.
— Бялата ти рокля ще пристигне по-късно, за сватбата. — Приората отмести настрана наметалото и воала, разкривайки черна рокля на дъното на казонето. — Извади я да я погледнем.
Роклята имаше тежки кадифени поли, корсаж и ръкави от дамаска, избродирани с черно, примесено със златисто. Парчето по средата на корсажа бе изработено от бяла коприна, поръбена с дантела, която стигаше до ключиците.
— Прекрасна е — прошепна Киарета, вдигайки роклята пред очите си. — Моя ли е?
— Разбира се. — Приората се засмя. — Подходяща е, за да те представи един горд жених пред семейството си. Той ще дойде утре, за да те отведе на годежното тържество. Ще трябва да се покриеш с това — тя вдигна наметалото, — а докато не се омъжиш след година, ще трябва също да носиш и това. — Приората вдигна воала и го сложи върху главата на Киарета.
Когато възрастната жена отметна воала, забеляза, че лицето на Киарета е пламнало.
— Всичко е толкова странно — отбеляза Киарета, покри лицето си с ръце и почувства дъха си върху пръстите си.
— Хайде, ела — подкани я приората. — Да изпробваме роклята. Тя би направила всяка млада невеста щастлива.
На следващия ден следобед Клаудио влезе в кабинета на приората и видя Киарета да го чака, застанала пред огъня. Лицето му се озари от задоволство. Антония, наскоро омъжила се, бе дошла сутринта с лосиони и масла и ги беше втрила във всеки сантиметър от кожата й, докато Киарета не светна и не замириса на нещо средно между гора и букет цветя. После беше сресала косата й и я беше захванала отстрани с орнаменти, които бе донесла от дома си, преди да постави съвсем лек слой червило върху устните и страните й и да й помогне да си облече роклята.
Този път гондолата наистина пристигна само за нея. Малка газена лампа хвърляше светлината си върху цветните възглавници и шарените наметки, които Клаудио беше оставил в кабината, за да не й е студено. Двамата нервно се настаниха вътре на безопасно разстояние един от друг, докато Антония, кипяща от ентусиазъм, не спираше да говори какъв късмет е извадила, че най-добрата й приятелка ще стане нейна сестра.
Пристигнаха до дока на Палацо Морозини. Посрещнаха ги запалени факли, въпреки че следобедните сенки едва сега започваха да се сгъстяват. Светлината от свещниците върху страничните маси в пиано нобилето се отразяваха в огледалата зад тях. Между гостите се движеха слуги и предлагаха малки чаши вино, докато трио музиканти, настанени на същото място, където често беше пяла Киарета, свиреха за фон.
— Ето ги! — избумтя гласът на Бернардо Морозини. — Къде е жена ми?
Едра жена с месеста шия, преливаща над деколтето на корсета й, се насочи към тях от другия край на стаята. Изрусената й коса падаше на къдри около лицето. Докато вървеше, златните нишки в зеления брокат на ръкавите и парчето от предницата на роклята й отразяваше светлината на факлите под странен ъгъл, създавайки остро сияние, което изчезна едва когато жената се изправи пред тях.
— Джустина — рече Бернардо, — посрещни новата си дъщеря.
— Чувала съм те да пееш — обяви Джустина Морозини с лишен от емоции тон.
— Благодаря ви. — Едва след като изрече думите, Киарета си даде сметка, че Джустина всъщност не й беше направила открит комплимент.
— Кажи ми, скъпи, има ли вече твърдо определена дата за сватбата? Толкова зле съм информирана! — обърна се Джустина към мъжа си и му хвърли студен поглед.
Отговори й Клаудио.
— Конгрегационе настояват да изчакаме една година. Сигурен съм, че ти го казах.
Киарета не беше уверена дали Джустина е доловила раздразнението в гласа на Клаудио, но реакцията на бъдещия й съпруг я ободри значително.
— О, в такъв случай има още много време. Убедена съм, че ще откриете, че предстои много за учене. — Усмивката на Джустина бе по-скоро заучена, отколкото искрена, и бе последвана от бързото й оттегляне под предлог, че трябва да поздрави новопристигнал гост. Въпреки това Киарета реши, че като цяло първата й среща с бъдещата й свекърва не е минала толкова зле, колкото бе очаквала. Бернардо я хвана за ръката и като заяви на Клаудио, че ще отвлече булката му, я поведе през стаята, за да я представи на някои от гостите.
След няколко минути Клаудио дойде да уведоми баща си, че вечерята е готова за сервиране.
— Не се притеснявай — обърна се той към Киарета, — единственият ми принос в съставянето на менюто бе да се погрижа в него да не бъдат включени стриди.
Клаудио приближи до музикантите и ги помоли да му помогнат да привлече вниманието на гостите.
— Преди да седнем на масата, бих искал да споделя този момент с всички вас — рече той и направи знак на Киарета да се присъедини към него.
Гостите притихнаха и Клаудио се усмихна.
— Аз съм невероятно щастлив мъж — започна той. — Ще се оженя за ангел. — Целуна Киарета по бузата. — Няма да спазим много обичаи, но има един, който е прекалено важен, за да бъде пренебрегнат.
Докато брат й говореше, Антония се приближи и му подаде дълга плоска кутия, която той отвори и пред очите на всички блесна наниз от перли.
— За моята съпруга — обяви Клаудио.
Киарета извика от изненада, а Антония приближи към нея.
— Не са ли красиви? Сложи си ги! — посъветва я приятелката й. — Ще ги носиш от този момент до първата ви годишнина, както аз — моите. — Вдигна ръка да докосне наниза около шията си.
Клаудио застана пред нея, но после се отмести встрани, за да могат гостите да виждат по-добре.
— Ще ми позволиш ли?
Киарета кимна и той закопча колието. Докато присъстващите аплодираха, тя погали перлите около шията си — наредени една до друга, тежки, идеални и хладни.
Същата вечер на връщане в „Пиета“ Киарета бе пресрещната от филя ди комун, която й съобщи да се яви пред приората в нейните покои, вместо да се качи направо в отделението.
Приората беше облечена във вълнена роба. Беше вързала косата си на хлабава опашка за през нощта.
— Наредих да изнесат нещата ти от отделението — каза й тя. — Твоето пристигане и заминаване в тези дрехи ще накара другите момичета да се размечтаят и да се изпълнят със завист към теб. Докато си тук, ще трябва да носиш униформата си и да следваш обичайните си задължения.
Приората посочи към перлите на шията й.
— Красиви са. Ако искаш, можеш да ги задържиш, но можеш и да ги оставиш на съхранение при мен.
Киарета вече беше вдигнала ръце към закопчалката на колието. Несвикнал с тежестта, вратът й се беше схванал.
— Бих желала вие да ги пазите — каза тя.
Очите й пареха от умора и тя с мъка задържа една прозявка.
— Може ли да си лягам? — попита и се огледа наоколо, сякаш очакваше новото й легло да се намира в някой ъгъл от кабинета на приората.
— Извинявай — отвърна приората. — Късно е. Сега ще те заведа.
Излязоха и приората пое в противоположна на отделението посока, към друго крило.
— В този коридор има няколко празни стаи — обясни приората. — Тази беше на Лучана. Ще отседнеш в нея до деня на сватбата си.
Стаята беше голяма колкото половината от кабинета на приората. В нея имаше прилежно оправено легло, опряно до едната стена, а по средата се виждаха маса и стол. В другия ъгъл бяха няколко шкафа и малко писалище. Наблизо стоеше тапициран молитвен стол, сложен под една ниша с малка статуя на Дева Мария, опряла длани пред гърдите си и вдигнала поглед нагоре към небето.
— Ще запаля лампата и ще ти помогна да съблечеш роклята — каза приората. — А утре ще инструктирам фили ди комун, които обслужват нашите джиубилате да проверят дали нямаш нужда от нещо.
Приората излезе, Киарета се мушна в леглото и заспа. По-късно се събуди. Маслото в лампата беше изгоряло и в стаята беше тъмно. Тя извика, уплашена от тъмнината, стана от леглото и пипнешком се отправи към вратата. През прозорците на коридора нахлуваше лунна светлина и на нея мебелите изглеждаха като някакви чудовища. Киарета затвори вратата и се върна в леглото си, зави се презглава с одеялото и не мигна чак до сутринта.
Киарета умоляваше да й разрешат да се върне в отделението, но приората остана непреклонна.
— Не става дума само за дрехите или за часовете, които ще спазваш — обясни й тя. — Филите не са в пълно неведение по подобни въпроси, но за тях не е полезно да се фокусират върху… — затрудни се да намери точните думи —…върху значението на брака. — Въздъхна. — Съжалявам, че се налага да го изрека, но въпреки че все още си девица, все пак има известно… — вдигна ръце и въздъхна тежко, ядосана от ограниченията на езика —…опетняване. Предполагам, това е най-точната дума. Колкото и да ти съчувствам, и дума не може да става за връщане в отделението.
— Тогава позволете на Мадалена да се прехвърли при мен, моля ви! Никога преди не съм спала сама. Може би ще е възможно сестра ми да остави вещите си там, където са в момента, и да идва само за през нощта. В стаята има достатъчно място за второ легло.
Още преди да е изтекъл денят, молбата на Киарета бе изпълнена.
— Иначе може би изобщо нямаше да те виждам — каза й Мадалена, когато се пъхна под завивките на второто легло, преместено в стаята.
Оказа се, че сестрите пак се виждаха почти толкова често, колкото и преди. През първите няколко месеца от годежа й, всекидневното разписание на Киарета се беше променило по-малко, отколкото бяха очаквали.
Сезонът на карневале започваше през първата седмица на октомври, с кратка пауза през двете седмици преди Коледа и после набираше скорост през седмиците преди срядата, поставяща началото на постите. Карневале беше време на позволени оргии и излишъци, напълно неподходящи за възпитаничките на „Пиета“, дори за онези от тях, които бяха сгодени. Поканите на Киарета биваха критично преценявани и дори най-малкият намек, че ще бъде изложена на нещо непочтително, означаваше, че тя изобщо нямаше да напусне пределите на оспедале.
Повечето от одобрените покани бяха за следобедните сбирки на жените от семейство Морозини и техните приятелки. Клаудио рядко се появяваше и често минаваха дни, преди Киарета да го види. Антония ни най-малко не се изненадваше или притесняваше от отсъствието на брат си.
— Той ще се жени — обясняваше тя, — но въпреки това не иска да изпусне комисионите за картините от всеки, който пристигне във Венеция за карневале, и говори така, сякаш „Театро Сент’Анджело“ и „Пиета“ са винаги на десет дуката от банкрута. А и нямаш представа колко работа изисква тази Венецианска република. Всеки мъж от града прекарва половината от времето, в което е буден, на едно или друго събрание. — Извърна отегчено очи към тавана. — Освен това тези партита гъмжат от любопитни дърти кокошки и всеки мъж с малко мозък в главата би се престорил на зает, пък дори да става дума само за посещение при личния му шивач.
Нито Клаудио, нито Антония разбираха колко мъчителни са визитите за Киарета. Разговорите бяха далече от нея. Тя не познаваше хората, превърнали се в обект на женските клюки, и често не разбираше какво толкова бяха направили, та да заслужават подобно обсъждане. Този отишъл на парти с чужденци. Онзи твърде често бил засичан в компанията на жена си на публично място. Този бил напълно пиян и паднал надолу по стълбите на Ридото. Още повече обаче Киарета мразеше фалшивата демонстрация на привързаност.
— Скъпата Киарета няма как да знае какво имаме предвид — подчертаваха жените от време на време.
Намекът им беше ясен. Тя не беше една от тях.
Един следобед в дома на Антония Джустина и още няколко жени се извиниха и отидоха на друг етаж да огледат мострите на платовете, които Пиеро, съпругът на Антония, изнасяше. Двете приятелки се оттеглиха в апартамента на Антония да си поговорят насаме.
— Той е Морозини, а ти дори нямаш фамилно име — обясни Антония, след като обсъдиха поредната стрела, запратена към Киарета. — Какво очакваш? Не само ти трябва да свикнеш с тях, но и те с теб.
В думите на Антония имаше смисъл. Когато настъпи моментът Киарета да се връща в „Пиета“, каза на приятелката си, че иска да отиде при другите жени, за да се сбогува с тях. На един от по-долните етажи се чуваха гласовете на Джустина и приятелките й, които долитаха до портегото през отворена врата.
— Такова разочарование — казваше една от тях.
— И, разбира се, много от нас се надяваха…
Антония задържа Киарета.
— Знам. — Гласът принадлежеше на Джустина. — Има толкова много дъщери от добри семейства на възраст за женене, от които да се избира. И, разбира се, Бернардо беше толкова зает да й се умилква, че изобщо не можеше да се разчита на него.
— Да вървим — прошепна Антония.
Киарета поклати отрицателно глава и издърпа ръката си от тази на приятелката си.
— Клаудио е голям инат. Предполагам поради тази причина е и добър бизнесмен — изказа се една от жените. — Всъщност аз я намирам за очарователна. Може да ви изненада.
— Леля ми — прошепна Антония.
Изпълнена с облекчение, че е получила поне малко подкрепа, Киарета се приближи още повече до вратата.
— Тя е много скромна и със сигурност не е разглезена — продължи лелята. — Там ги възпитават добре.
— За да се омъжат за някой месар, може би — възрази Джустина и няколко от жените се изсмяха.
Киарета отстъпи назад, сякаш да избегне удар с тояга. Антония я отведе набързо обратно в апартамента си, за да й даде възможност да се окопити.
— Защо е толкова злобна майка ти? — прорида Киарета. — Не мога да променя това, което съм.
— Майка ми е вълчица — отвърна Антония. — Нямах търпение да се омъжа и да се махна от къщи. Всичко я обижда.
— Защо не си ми споменавала?
Антония я погледна объркано.
— Да ти спомена? И какво би се променило? Щеше ли да кажеш на Клаудио „Не, не мога да се омъжа за теб, защото майка ти е вещица, която разбърква котел в ада?“
— Ще трябва да живея в една и съща къща с нея.
— Къщата е голяма. Не се тревожи. Остави нещата на мен и Клаудио. Имаме опит. Дългогодишен. — Антония се засмя, но после свъси вежди и потъна в мълчание.
— Киарета, знаеш ли нещо за родителите си? — попита я накрая.
— Нищо. Защо?
— Ами, само наблюдение е, но всеки знае, че много от изоставените деца са рожби на нашите знатни венециански благородници. — Тя сви рамене. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но съм забелязала, че някои от момичетата в „Пиета“ приличат поразително на хора от моето семейство. — Сбърчи високото си широко чело. — Челото на Морозини, нали знаеш.
Киарета озадачено я изгледа.
— Онова, което искам да кажа, е, че има голяма вероятност ти, както и мнозина от възпитаничките на „Пиета“, да имаш баща благородник. Може би именно поради тази причина Клаудио успя да накара Авогадори да се съгласят с женитбата ви. Вероятно разполага с тайна информация. А може би — не, но въпреки всичко е възможно.
Момичетата в „Пиета“ нямаха достатъчно информация за родителите си, за да се замислят изобщо за тях, и Киарета не беше допускала възможността единият или двамата от родителите й да са сред хората, с които се разминаваше из канала или пред които пееше.
— Виж — продължи Антония, — не се натъжавай заради майка ми. Следващия път, когато я видиш, си спомни, че може и да не знаеш името на баща си, дядо си и Бог знае колко още свои предшественици, но има огромна вероятност те да са точно толкова благородни, колкото и нейните.
Докато гондолата на Морозини я отвеждаше към „Пиета“, Киарета внимателно обмисли думите на приятелката си. Когато влезе в кабинета на приората, за да остави перлите си, я помоли да й отдели няколко минути.
— Искам да знам каква информация имате за мен — каза тя. — За това как съм се озовала тук.
Приората й се усмихна за момент, сякаш бе подозирала, че въпросът може да й бъде зададен.
— Обикновено отказваме на подобни молби — рече тя. — Информацията няма никакво отношение към живота на една филя тук и би причинила по-скоро вреда, отколкото полза. Но май се досещам защо питаш. Не мога да ти обещая, че ще споделя всичко с теб, но може би ще успея да открия нещо.
След няколко дни Киарета получи отговор.
— Изглежда, майка ти е била куртизанка — започна приората, — а ако се съди по вещите, с които те е оставила, вероятно е живеела доста добре. По това можем да заключим, че патронът й — вероятно твоят баща — е бил или благородник, или богат търговец, но предполагам, че е първото. Била е болна и е знаела, че няма да може да ви отгледа със сестра ти. Прочетох писмото, което е оставила, и мога да ти кажа, че със сигурност ви е обичала.
Очите на Киарета се насълзиха.
— Оставила е писмо?
— Да, прекрасно писмо, пълно със загриженост за теб и сестра ти. Парите, приложени към него, са направили възможно двете със сестра ти да останете заедно. Иначе, допускам, щяхте да сте тук и дори да не предполагате, че сте сестри.
Киарета беше твърде завладяна от емоции, за да успее да продума.
Приората сложи бродирана торбичка на бюрото си.
— Реших засега да не ти показвам писмото. Може би и това ще се случи някой ден, но има нещо друго, което навярно ще пожелаеш да видиш. — Тя извади два дребни кремави на цвят предмета и ги сложи в ръката на Киарета.
Киарета прокара пръсти по гравираните върху парчетата цветя.
— Не разбирам.
— Бяха сред вещите, оставени от майка ти. Счупила е един гребен на три, за да има начин да се докаже, че именно тя е вашата майка, ако някой ден се върне да ви потърси. По едно парче за всяка една от вас.
Киарета опипа грапавите ръбове на слоновата кост, опитвайки се да асимилира казаното.
„Майка ми е счупила това със собствените си ръце.“ Преди за нея майка й беше абстракция, но сега сякаш усещаше присъствието й в кабинета. Киарета вдигна очи, все едно да улови духа й, преди да е изчезнал, и с изненада установи, че стаята продължаваше да си е същата с разликата, че приората бе застанала пред нея.
— Предпочитаме филите да не знаят за съществуването на подобни вещи — обясни тя. — При така стеклите се обстоятелства мисля, че мога да ти позволя да задържиш твоето парче, но не виждам начин Мадалена да получи своето.
Киарета не бе преставала да плаче, откакто приората й каза за майка й, пръстите й не спираха да галят двете парченца слонова кост от мига, в който ги бе усетила върху дланта си.
„Искам си парчето. Искам да знам, че то е затъкнато някъде. Искам да знам, че майка ми е с мен.“
Приората продължаваше да говори.
— Заради Мадалена се поколебах дали да ти ги покажа, но после си помислих, че може би ще успея да те убедя да не й казваш нищо.
„Не мога да го направя“, помисли си Киарета. Сложи обратно своето парче от гребен в торбичката и я подаде на приората.
— Благодаря ви — промълви. — Но няма да се съглася да запазя всичко в тайна от Мадалена, затова вие запазете двете парчета, ако не възразявате. — Киарета не отместваше поглед от жената пред себе си по време на проточилото се изнервящо мълчание.
— Добре — съгласи се приората накрая и усмивката, започнала от очите й, се разля по цялото й лице. — От малка отстояваш позициите си. Съжалявам всеки извън „Пиета“, който се опита да те накара да направиш нещо, което не желаеш.
Тя подаде торбичката на Киарета.
— Сигурна съм, че при теб ще е на сигурно място.
— И мога да я покажа на сестра си?
— Да, но само ако се съгласи да не го обсъжда с никого другиго. Освен това мисля, че е най-добре ти да пазиш и нейното парче. Ще ми обещаеш ли?
Киарета кимна и скри торбичката в джоба на престилката си.
— Предпочитам това пред перлите си — призна, потупвайки издатината в джоба.
Извърна се да си върви, но приората я спря.
— Искам да ти кажа още нещо. Скъпо мое дете, ако се чудиш дали има нещо в произхода ти, от което да се срамуваш, със сигурност няма. „Пиета“ съществува, защото във Венеция има проблем, за който не можеш да бъдеш обвинявана. Онези, които, предполагам, са те засегнали, са същите, чиито синове и братя всяка година създават нови отделения за нас, тъй като не съумяват да намерят подходящата жена или пък не могат да си позволят да се оженят. — Тя млъкна и затвори очи. — Понякога си мисля, че Божията майка трябва да плаче за нас, за това, че нашият град е разрушил връзките между родители и деца заради гордостта на малцина, които ги е грижа единствено как да запазят мястото си на върха.
С настъпването на коледната пауза на карневале Киарета започна да се среща по-често с Клаудио. На Бъдни вечер заедно присъстваха на службата под златните куполи на базиликата „Сан Марко“, а после тръгнаха през Пиаца Сан Марко.
— Не съм виждал друг човек да се моли толкова усърдно като теб — отбеляза Клаудио, когато излязоха от църквата и се поспряха да се възхитят на редиците свещи, запалени на прозорците около площада.
— Какво очакваш? С цялото мълчание в „Пиета“ на човек му е най-лесно да разговаря с Бог и Светата Дева. — Смехът на Киарета бързо замря. — Искаш ли да знаеш за какво се молех?
— За мен ще е чест.
— Искам майка ти да ме приеме.
— Какво те кара да си мислиш обратното?
„Каза, че трябвало да се омъжа за месар.“
— Мислех, че е очевидно. Антония чака да й позволя да обсъди проблема с теб.
— Мили Боже! — възкликна Клаудио. — Ще се изненадам, ако изобщо ми останат уши, когато престане да прогаря дупки в тях. — Усмихна се, но забеляза унилото лице на Киарета. — Просто направих опит да се пошегувам, любов моя. Доста неуспешен, признавам.
Отново тръгнаха през пиацата и Клаудио продължи:
— Антония е един от най-откровените хора, които познавам. Понякога е твърде директна, но аз определено предпочитам искреността пред завоалираните намеци. — Спря и придърпа Киарета към себе си. — Трепериш. Студено ли ти е или се страхуваш от нещо?
— По малко от двете.
— Ще те върна обратно, за да се стоплиш. И ще обработя майка ми. Обещавам.
Карневале започна и Киарета с облекчение посрещна подновената изолация в „Пиета“, където изцяло се отдаде на пеенето, наслаждавайки се на последните няколко месеца, които й оставаха да прекара със сестра си. После карневале приключи и последната серия от партита и излизания стана по-интензивна преди летните жеги, когато благородниците се изнасяха от града.
През май Киарета получи разрешение да се качи на семейната гондола заедно с Клаудио и баща му, за да участва в отбелязването на четирийсетия ден след Великден, известен във Венеция като Сенса. Денят, в който дожът предприемаше пътуването от двореца си до устието на лагуната бе най-грандиозният през годината, но до момента Киарета винаги бе стояла на някой от прозорците на горните етажи на „Пиета“, за да види заедно с останалите момичета от коро минаването на официалната гондола на дожа, „Бучинторо“. Сега тя щеше да е на една от стотиците лодки, изпълнили лагуната, които щяха да последват „Бучинторо“ до края на океана за церемониалното хвърляне на златен пръстен във водата, акт, символизиращ женитбата на Венецианската република и морето.
Гондолата на семейство Морозини бе излъскана до блясък. Върху седалките бяха поставени бродирани копринени възглавници, а кабината бе украсена с покривала и гоблени. Клаудио й беше купил чадърче, което държеше над главата й, докато се настаняваха по местата си. Оттласнаха гондолата от дока на „Пиета“. Киарета помаха на Мадалена, Анна Мария и останалите фили ди коро, щом ги зърна на прозорците. Когато й отвърнаха, погледите им се спряха върху облечена в розова копринена рокля жена с карнавална маска, разположила се в гондола до мъж, който я целуваше по шията. Когато видя момичетата, жената им изпрати въздушни целувки, а мъжът се изправи и им помаха, точно когато край двореца на дожа проехтя гърмежът на топа.
— Виждаш ли я? — Клаудио сочеше към Бролио, на няколкостотин метра нагоре по Канал е Гранде.
Той се изправи и прегърна Киарета през кръста, за да й даде възможност да види по-добре „Бучинторо“. Гондолата на дожа бе с размерите на плаващ дворец, извисяваше се на няколко етажа и бе боядисана в яркочервено и обточена със злато. На златна мачта, извисяваща се към небето, висяха огромни червени знамена с емблемата на дожа. Фигурите на носа и кърмата, двойка златни херувимчета, високи по около шест метра и с тегло от по няколко тона надничаха иззад разветите от вятъра знамена.
— Чувам фанфар — отбеляза Бернардо. — Извеждат дожа от двореца му. Всеки момент ще вдигнат котва.
Избухнаха фойерверки, от съседните лодки се разнесоха силни викове, когато четирийсетте масивни гребла на „Бучинторо“, управлявани от скрити от очите гребци, едновременно запориха водата. Гондолата се понесе надолу по канала, а мъжете в черни наметала и карнавални маски и жените в рокли, които блестяха на слънцето, се изправиха, за да виждат по-добре. Семейства надаваха поздравителни викове от плоскодънни пеоти и буркиели, почистени предния ден от рибешки глави, листа от марули или остатъци от каквото там продаваха, за да оцеляват, а сега драпирани със знаменца от ярки платове и гирлянди цветя. Малки баржи, понесли камерни оркестри, се поклащаха по вълните, които „Бучинторо“ оставяше след себе си.
Гондолите на чуждите посланици и папския нунций бяха единствените, за които се допускаше да не са боядисани в черно. Златни видения, дълги по петнайсет метра, те бяха гарнирани от носовете до кърмата със заврънкулки, фестони и ширити. Кабините им бяха с формата на гръцки храмове, покрити с резбовани богове и богини, делфини и легендарни морски създания. Завеси от копринена дамаска, бродирани и поръбени със злато, пазеха сянка и скриваха пътниците от любопитните погледи на тълпата.
Бернардо цял живот бе участвал в Сенсата и беше безразличен към спектакъла.
— Не знам за вас двамата — каза той, — но аз мисля, че тук е ужасно горещо. Влизам вътре. — Леко се препъна след виното, което бе погълнал, откакто бяха напуснали дока на „Пиета“. — Ако заспя, не ме събуждайте за пръстена. Вече съм виждал церемонията.
— Сигурен съм, че в „Пиета“ няма да останат особено впечатлени от придружителя, който са избрали — отбеляза Клаудио, — но аз съм доволен. — Той я придърпа към себе си и устните му потърсиха нейните. — Може ли? — попита я.
— Гондолиерът — прошепна Киарета.
— Не се притеснявай от него. Работата им е да не забелязват, но — още по-важно — да не говорят. — Той хвърли поглед към гондолиера, който се мъчеше да ги държи настрана от другите лодки. — Кажи й, Биасио. Кажи й за клетвата, която си положил.
Гондолиерът се засмя.
— Не се притеснявайте от мен, синьорина. Ако видя, нека да не запомня, а ако кажа, нека умра.
— Вярно е — кимна Клаудио. — Ако не може да им се вярва напълно, няма да имат работа. Всеки, който разкрие какво е чул или видял, най-вероятно ще се озове в канала с гърло, прерязано от колегите му гондолиери.
Киарета потръпна.
— Колко ужасно.
— След няколко години ще казваш „Колко хубаво“. Въпреки това, специално за теб — малко уединение. — Той наклони чадърчето, за да ги скрие от гондолиера.
Приближи лице до нейното и тя обърна глава към него. Устните му докоснаха нейните. Вече я беше целувал няколко пъти и тя усети сладката позната тръпка, която тръгваше от челюстта й към ребрата и спираше дъха й. Устните му се впиха в нейните и болката се превърна в приятно пробождане. Едната му ръка обгърна гърба й, а другата се спусна към кръста й и я придърпа още по-близо.
Вдигна се такава голяма врява, че Клаудио се дръпна и отмести чадъра.
— Виж — каза той и й помогна да стане. — Дожът хвърля пръстена във водата. Това би трябвало да направи морето достатъчно щастливо и да ни дари с цяла година спокойно време.
— Спокойно време. Надявам се — рече Киарета и посегна да го погали по страната. Обърна се да погледне към гондолиера, който се ухили и закри очите си с длан.
Към средата на лятото богатите от Венеция вече бяха избягали в провинцията за годишното празненство виледжиатура. Морските течения бяха отнесли по-голямата част от мръсните води на Канале Гранде, но останалите в града трябваше да се примирят с миризмата на сяра и загнили боклуци, издигаща се над по-малките канали и площади от вътрешността. „Пиета“ се намираше на лагуната и беше спасена от най-лошото, но все пак момичетата изнемогваха от жегата и се опитваха да се скрият от нея в сенчестите участъци на двора или в стаите, където проникваше лек бриз.
Въпреки всеобщата апатия, Мадалена никога не беше виждала Вивалди толкова възбуден. Белите копринени ризи, по които се събличаше заради сгъстения морски въздух, бяха прозрачни от пот и разкриваха бледата кожа на гърдите и шията му. Той нервно тропаше с крак, когато на репетиции се губеше време покрай счупени духови инструменти, скъсани струни и от устата му изригваше поток от думи на латински, които звучаха по-скоро като ругатни, отколкото като молитви.
Най-страшните му избухвания изригваха в отсъствието на ативите и на тях ставаха свидетелки сото маестрите. За разлика от останалите, Мадалена познаваше нрава на Вивалди отпреди, особено в моменти, когато се опитваше да балансира нов оперен сезон и задълженията си към „Пиета“. Отдавна беше стигнала до заключението, че най-добрият отговор при такива случаи бе да си намери каквато и да е работа и да изчака маестрото да се успокои.
Сото маестрата на всяка група инструменти сядаше сама с Вивалди, за да преминат заедно през всяка нова композиция преди началото на репетициите. Когато идваше редът на Мадалена, тя обикновено биваше толкова разсеяна поради разнообразните си задължения и нямаше време да се замисли колко различен беше тонът на срещите им от по-ранната й младост. Затова една сутрин й дойде като шок, когато той отпусна цигулката в скута си и й призна, че не знаел какво щял да прави без нея.
— Когато свирех тази мелодия в Падуа, музикантите винаги изоставаха с половин такт и трябваше да се боря с тях, за да ги накарам да я изсвирят така, както съм я написал.
Очите му се навлажниха.
— С теб винаги е по-добре. Разчитам на това.
Нежността в гласа му изненада Мадалена и за момент защитната стена, която беше издигнала, за да се предпази от него — нейният професионализъм, отговорностите й, зрелостта й — изчезна и тя отново се почувства като малкото момиче, което живееше за комплиментите му и за интимните мигове с него.
„Това беше тогава, сега си е сега — казваше си тя, опитвайки се да пропъди чувството на неловкост, което караше сърцето й да тупти по-бързо. — Не искам отново да изпитвам същото към него, както навремето.“
Вивалди извади цигулката си от калъфа.
— Виждаш ли нещо различно? — Отне й няколко секунди да забележи, че беше преправил инструмента си: грифът се спускаше почти до магаренцето на цигулката. — Можеш ли да се досетиш какво се постига по този начин? — попита я той, взе лъка и изсвири най-високия тон на една обикновена цигулка, после заподскача от интервал на интервал, докато пръстите му не можеха да стигнат по-надолу.
— Погледни сега тази. — Вивалди прокара пръсти по дървената част на лъка си, за да покаже как извивката е намалена. — Експериментирах у дома. Опитай се да направиш същото с твоята цигулка — и засвири от най-високия до най-ниския интервал и обратно.
— Не мога — отвърна Мадалена. — Знаете, че лъкът ми веднага ще отскочи от струните.
— Но не и с моята цигулка! — Лицето му розовееше от вълнение. — Ще покажа на Венеция нещо изключително невероятно и на следващия ден, когато се събудят, всички ще се чудят дали не е било сън. Само почакай да видиш, Мадалена Роса, само почакай.
Концертът в задушната църква вървеше към своя край, когато Вивалди засвири каденцата, за която беше говорил на Мадалена. Тя започна както обикновено, с полет на бързи ноти, водещи към няколко такта, звучащи като селска жига. Изсвири кратка музикална фраза, повтори я с нарастващи по височина тонове, изкачваше се по-нагоре и по-нагоре, и по-нагоре, все по-близко и по-близко до магаренцето на цигулката, извиваше лъка си, докато звуците, които излизаха изпод него вече не бяха звуци на цигулка, а на птици, чуруликащи в короната на дърво. Посегна към най-ниската струна, добави една-единствена нота в синкоп, преди да понижи, повеждайки останалата част от оркестъра към жизнерадостните финални тактове.
— Хареса ли ти? — попита я той после.
— Мисля, че през цялата каденца не смеех да дишам.
— Добре — кимна той, затвори калъфа на цигулката си и триумфално го потупа.
Мадалена изпита облекчение, че не е забелязал липсата на отговор на въпроса му. Каденцата по-скоро бе предизвикателство към слушателите, а не красиво произведение, гениална, но не толкова приятна. Звънеше в ушите й в продължение на дни.
Вивалди се оказа прав. Каденцата му се превърна в основна тема на разговор във Венеция. Но макар на следващата седмица да влезе в „Пиета“ с леката стъпка и изправените рамене на победител, скоро пак се зарови в работата си.
Сватбата на Киарета беше след няколко месеца и срокът да се напише музика за нея ставаш все по-кратък. За нейното последно появяване пред публика той композираше роля в нова оратория. Всичките пет солови партии, мъжки и женски, на „Джудит Триумфираща“ трябваше да бъдат изпълнени от фили ди коро. Останалите певици щяха да формират хора на еврейките, ако гласовете им бяха високи, или нападащите ги вавилонци, ако гласовете им бяха по-плътни. В ораторията щеше да вземе участие всяка музикантка и певица от коро, щяха да бъдат включени дори много от пенсиониралите се и инициатите, така, че мощната армия на Навуходоносор и героичната съпротива на Джудит да не звучат неубедително. Залите на „Пиета“ кънтяха от инструментите на филите, които свиреха не само на обичайния набор от духови и струнни инструменти, но също биеха барабани и надуваха тромпети.
Грандиозният финал през ноември щеше да се предшества от двумесечни концерти и стресът, на който бяха подложени ръководителките на коро, беше по-голям от всичко, което Мадалена беше изживявала до момента. Вивалди беше на път да се срине. Няколко дни преди първия за сезона концерт една сестра влезе на пръсти в залата и шепнешком помоли Мадалена да отиде с нея. Маестрото, излязъл от репетиции преди около час, бил намерен в коридора бездиханен. Отнесли го направо в болницата, където сестрите успели да го съживят с ароматни соли, но понеже чули, че Мадалена знае по-добре от тях как да се справя с тези негови пристъпи, я повикали на помощ.
Тя влезе в лазарета и завари Вивалди с обичайния му тен и подобрено дишане. Сестрите подреждаха наоколо, но точно когато Мадалена прекрачи прага, ги повикаха при пациентка, получила удар. Всички се спуснаха навън, оставяйки наоколо безпорядък. Изведнъж Мадалена и Вивалди се оказаха сами.
— Никой друг не е толкова загрижен за мен — промълви той леко задъхано. — Виж колко бързо пристигна.
Мадалена не седна до него, макар той да й направи знак. Приближи до плота и започна да сгъва влажните кърпи и да подрежда по групи шишенцата и кутийките с ароматни соли. Откакто се беше завърнал в „Пиета“, тя бе успявала да избягва да остава насаме с него, ако нямаха някаква съвместна работа, която напълно да ангажира вниманието им.
„Той няма нужда от мен. Трябва просто да си намеря някакво извинение и да си тръгна“, помисли си, но любопитството й надделя и остана да чуе какво ще й каже Вивалди.
— Сестрите изглеждат доста добре подготвени — отбеляза тя. — Бих казала, че са се погрижили много добре за вас.
— Те са сестри. Биха направили същото за всеки. — Вивалди шумно въздъхна. Мадалена прекъсна заниманието си и се обърна. Той я гледаше.
— Живея сам — продължи маестрото. — С изключение на слугиня, на която плащам да ми приготвя вечеря и да разчиства след мен. — Той се изправи и се зае да оправя дрехите си, умишлено избягвайки да гледа към нея. — Често се чудя какво би било, ако не бях положил клетва да служа на Бог, ако имах някого, който да се грижи за мен, защото така е решил.
„Защо ми говори такива работи?“
— Когато дойдох в „Пиета“… Може би не трябва да ти го казвам… — извърна с гръб към нея. — Нямах търпение да те видя. Ти си най-истинският и най-искреният човек, когото познавам. — Очите му я обгърнаха, когато тя се изправи срещу него, притиснала гръб към плота. — Гледам те сега, толкова зряла, напреднала и… — Очите му проблеснаха и гласът му трепна — леко, но забележимо. — И съм толкова горд.
Той облегна гръб на възглавниците и пак й направи знак да седне до него, но тя остана на мястото си. Вивалди отпусна ръце върху коленете си и започна да се поклаща напред-назад, леко и нервно.
— Не ме разбирай погрешно — продължи той. — Стореното сторено, но не мога да не завиждам на мъжа, който ще се ожени за теб.
„Трябва да си тръгна — каза си тя. — Трябва да го укоря, че си позволява да ми говори така, а после да изляза от стаята.“
Вивалди вдигна поглед към нея, най-сетне беше забелязал продължителното й мълчание.
— Казах твърде много.
— Да, така мисля.
— Прости ми. След пристъп винаги съм по-искрен от обикновено. Сякаш може би предчувствам, че следващият би могъл да отбележи моя последен земен миг, затова не искам да оставям нещата незавършени.
— Може би.
— Мадалена, погледни ме. — Вивалди се изправи, обърнат с лице към нея, но не направи опит да я доближи. — Няма да казвам нищо повече, обещавам. Но искам да знаеш, че ценя моментите, които съм прекарал с теб повече от всички други в живота си. Дълбоко ще се натъжа, ако думите ми са те накарали да се чувстваш неудобно от присъствието ми.
— Не — отвърна Мадалена. — Няма. Имат нужда от мен за репетицията. — Кимна леко, обърна се и напусна стаята.
В следващия половин час Мадалена пропускаше встъпителните си знаци, четеше погрешно ролята си. Накрая остави лъка. Оправда се с главоболие и помоли да я извинят, задето ще се оттегли. Легна на леглото си в тихата стая, но не можа да си обясни какво я притесняваше повече — това, което Вивалди беше казал, или обещанието му никога повече да не й говори по този начин.
Мадалена не сподели с Киарета за изреченото от Вивалди. Помнеше с колко напрежение се насищаше връзката й със сестра й навремето, когато се намесваше името на Вивалди, и не желаеше да съживява онова, което бяха оставили зад гърба си. Но да се довери на сестра си щеше да е трудно и по друга причина. Дори преди срещата й с Вивалди в болницата между сестрите се беше възцарило неловко мълчание заради спор между Киарета и маестрото. Водещата роля, тази на Джудит, трябваше да бъде изпълнена от глас, достатъчно драматичен, за да накара публиката да си я представи как реже глава с едно замахване на сабята, а гласът на Киарета беше твърде сладък. Тя прие, че последната й роля няма да е главната, но конфликтът започна не на шега, когато Киарета разбра, че Вивалди не е написал дори втората по важност роля за нея. Вагаус, евнухът — слуга на Холоферн, генерал на Навуходоносор, щеше да се изпълнява от Барбара, която — Киарета бе убедена в това — Вивалди подготвяше да заеме нейното място.
Киарета беше слисана.
— Това е моето последно изпълнение и какво — играя прислужницата! — извика тя, размахвайки нотните листа пред лицето на Вивалди.
— Съжалявам — каза й той. — Не мога да рискувам да ти дам по-голяма роля. Нямаш време за репетиции. Страхувам се, че ще ти е трудно да се справиш дори с това.
— Аз съм най-добра от всички в четенето на ноти от прима виста! — възрази Киарета. — Можеше малко да промените тоналността. Щях да направя ролята на Барбара или да пея Озиас. Той се появява чак накрая и неговата партия е по-кратка, така че ще има по-малко за учене. И ще съм последна. Ще ме запомнят.
— Вярно — кимна Вивалди. — Но не става дума само за броя на нотите, които ще трябва да изпълниш. Какво впечатление искаш да създадеш? Да не искаш публиката да те слуша в ролята на мъж — слуга? И още по-лошо — евнух?
Киарета трябваше да признае, че иска последното впечатление, което ще остави, да е на красива жена и въпросът приключи, докато той я върна обратно към апокрифна история, за да отбележи, че е създал образа на Абра, само за да й предложи подходяща роля.
Киарета изригна повторно, когато видя партитурата за четирите й арии. Искаше да изпълни само две от тях. „Скучна“, беше присъдата й за третата, а „отвратителна“ бе най-милата дума, която можеше да намери, за да изрази отношението си към последната мелодия, която някога щеше да изпълни пред публика.
— Обеща, че ще напише ролята за мен, но само чуй! — и нескопосно изпя последната ария една вечер в стаята им.
Мадалена в продължение на седмици се опитваше да се изяви като помирител, но трябваше да се съгласи, че музиката звучеше като маршовете, които измисляха момчетата на село, когато играеха на войници.
Киарета не можеше да изкара репетиция, без да заръмжи или пък напълно да млъкне от раздразнение, преди да е стигнала до финала. Мадалена се опита да накара сестра си да види нещата през погледа на Вивалди: той разказваше история и тя просто изпълняваше една от многото роли, но Киарета я накара да замълчи, като я обвини, задето го защитава.
Солистките репетираха само своите партии и войната отново избухна, когато Киарета видя как всички части от ораторията се връзват една с друга. Финалната й ария щеше да е последвана от друга, изпълнявана от Барбара. Филя на име Джулия играеше Озиас, губернатора на окупирания еврейски град Бетулия, и всъщност тя щеше да изпълнява последната ария и един речитатив.
— Това са последните ноти, които ще изпея! — Киарета захвърли партитурата на пода при следващата си репетиция насаме с Вивалди. — Мразя ги! А вие още повече влошавате нещата, като написвате следващата ария много по-добре, така, че те ще ме забравят още преди да съм имала време да отстъпя от решетката!
— Киарета, как е възможно една слугиня да изпълнява последните думи в оратория? Важна е историята. — Вивалди говореше с равен натъртен тон, сякаш обясняваше неприятен факт на разглезено дете. — Героите имат значение.
— На публиката няма да й пука, ако ще Холоферн да пее с отрязана глава — отвърна Киарета. — Те идват да слушат певиците.
Лицето на Вивалди почервеня.
— Те идват, за да чуят музиката — рече той. — Важна е цялата композиция, не само ти.
Киарета отказа да вземе участие в следващата репетиция и когато Вивалди без коментар я замести с начинаеща певица, тя му изпрати съобщение, че изобщо няма да пее в продукцията.
— Катерина се надува и се държи така, сякаш наистина е Джудит, а аз съм нейната прислужница. Не забелязваш ли как ми се подхилква Барбара? — Киарета закри лице с ръце и заплака, докато седеше до сестра си в стаята. — А също и Джулия. Защо ми причинява всичко това?
Мадалена беше наясно, че заплахата на Киарета да не участва, е блъф. Последното й изпълнение щеше да е по време на литургия в седмицата преди представянето на ораторията, а тя нямаше да понесе да не пее отново.
— Сестра ти е направо невъзможна — подчерта Вивалди пред Мадалена през почивката на една от репетициите, докато Киарета изпускаше парата в стаята си. — Да заплашва, че няма да пее? Направо нелепо. Фили ди коро правят каквото им се каже. Да решават дали една роля е достатъчно добра за тях, или не? Та това не е по-различно от оперните диви! — Той потръпна. — И, между другото, какъв е шансът Конгрегационе да подминат възможността да изкарат пари от едно последно изпълнение, само за да погъделичкат егото на сестра ти? Пък и малко вероятно е новото й семейство да приеме спокойно внезапните й избухвания. — Раздразнението в гласа му беше примесено с гняв и горчивина. — Не. Тя ще пее.
— Говорите така, сякаш вече не я харесвате — отбеляза Мадалена.
— Съвсем не е така. Ужасно я съжалявам. Както и себе си, и теб, и всички. Ти вече никога няма да свириш, докато тя пее. Аз никога вече няма да мога да композирам за нея. Хората, които идват в църквата, няма да чуват гласа й. И това е нищо, като се има предвид какво изживява тя, като знае какво ще загуби. Киарета се отличава с дарба, която едва имаше време да развие, но никога няма да се радва на десетилетие слава.
Той поклати глава.
— Не, дори през последните няколко седмици, докато ми разиграваше сцени и обиждаше музиката ми, не съм спрял да я съжалявам. Чудех се какво бих правил аз, ако църквата ми кажеше, че не мога да свиря на цигулка. — Вивалди замълча. — Честна дума, не мога да си го представя. Бог да ми е на помощ, но мисля, че по-скоро бих умрял.
Слабият звук на барабани и тромпети се усилваше, докато Киарета и Мадалена вървяха по коридора към стълбището, извеждащо на балкона на църквата. Киарета спря за момент пред вратата.
— За последен път се изкачвам по тези стълби.
Мадалена не каза нищо. Посегна и се престори, че оправя ръкава на сестра си, просто за да има повод да я докосне. По коридора се зададе момиченце на около десет години, понесло кана с вода. То не откъсваше поглед от Киарета, докато не се изравни с нея, после сведе глава, измърмори някакво извинение и се заизкачва нагоре.
— Трябва да съм изглеждала по същия начин — каза Киарета, като гледаше как момиченцето внимава да не разплиска водата по стълбите, — когато се прокраднах нагоре и открих Микиелина. Беше толкова отдавна, едва си го спомням.
— Трябва да се качваме — подкани я Мадалена.
Устните на Киарета бяха леко разтворени, очите й се разшириха, после едва забележимо се присвиха, сякаш мислите й бяха така многобройни и противоречиви, че сами се унищожаваха. Пое дълбоко дъх, все едно се канеше да заговори, но после само протегна ръка към Мадалена и я прегърна дълго, дълго.
Най-накрая двете се изкачиха на балкона. Църквата под тях вече беше почти пълна. Мадалена се зае да настройва цигулката си, но за момент спря и попита:
— Клаудио пристигнал ли е?
— Не знам — отвърна Киарета, надничайки през цепнатина на тънките завеси. — Не го виждам.
Не беше го и търсила. Имаше чувството, че тълпата се събираше, за да стане свидетелка на нейната екзекуция.
— Мисля, че направих грешка — прошепна, но не беше сигурна дали иска да я чуят.
— Това място е по-претъпкано и от рая! — Анна Мария се усмихна на сестрите и извъртя очи, преди да седне пред клавесина.
Докато другите музикантки влизаха и заемаха местата си, тя прокарваше пръсти по клавишите. После излязоха певиците и се наредиха най-близко до решетката. Киарета механично се присъедини към тях. Последен на балкона се появи Вивалди, стиснал в ръка цигулката си. За началните ноти застана под ъгъл така, че да го виждат както духовата, така и струйната секция и когато филите кимнаха, че са готови, той вдигна вежди, за да им даде знак да започнат.
Духовите инструменти рязко изсвириха туш, подготвяйки сцената на двата противникови лагера, преди Мадалена и останалите да изригнат в див звук, подкрепян от по-ниските тонове на чело и виолончело. Към края на симфонията не остана нечут инструмент. Тимпаните гърмяха, докато стойките за ноти потракваха. Духовите инструменти свиреха, лютните, мандолините, теорботата и лютните с дълъг врат дрънчаха яростно. Музиката притихна и Вивалди започна енергично соло, последван от маестра Пруденция, първа цигулка, следвана от Мадалена — водеща втора цигулка. Заедно те изразиха нарастващо вълнение, завършващо с финално разтърсващо кресчендо от барабани и духови инструменти.
И тогава започна историята. След като Холоферн прегрупира войниците си, слугата влиза, за да му каже, че красива жена от еврейския лагер иска да се запознае с него. Катерина пристъпи напред и запя без нито един такт речитатив. Гласът й беше нежен и плавен, докато изливаше страховете и надеждите на Джудит, галеше всяка фраза с грация и лека меланхолия.
През прозорците и коридорите на „Пиета“ вече нахлуваше ноемврийският хлад, но на претъпкания балкон скоро стана горещо. Филите, които нямаха друга роля, освен да подсилват хоровете, започнаха да подбират изсвирените нотни листа и да веят с тях на музикантките, които лъщяха от пот.
И после дойде редът на Киарета.
–,Ne timeas non — пееше тя. — Не се страхувайте.“
Киаретиният глас се разнесе из църквата под акомпанимента на клавесина на Анна Мария, нотите се издигаха и спускаха надолу, прииждащи и оттеглящи се с перфектна лекота. Мадалена отпусна цигулката в скута си, докато гледаше сестра си. Абра трябваше да възхвалява красотата на Джудит, но на Мадалена й се струваше, че не само музиката, но и думите бяха идеални за сестра й.
— „Cedit ira, ridet amor — пееше Киарета. — Пред красотата на твоето лице гневът избледнява и любовта започва да проблясва, и всички аплодират твоя благороден дух.“
Преди края момичето до Мадалена припадна, а дрънчене на тимпани в задната част на балкона й подсказа, че още една музикантка е станала жертва на жегата. Най-малките момичета носеха кърпи, потапяха ги в набързо осигурените ведра с вода, за да могат музикантките и певиците да избършат челата си през някоя пауза.
Киарета се поклащаше напред-назад, изпълваше дробовете си с въздух и ги изпразваше с тихи въздишки, докато изчакваше реда си. Джудит викаше Абра да я подкрепи в час на нужда.
— „Подобно на гургулица ти говоря, моя вярна приятелко“ — пееше Катерина, подобно на птичка.
Музиката беше така прекрасна, толкова перфектна, че въпреки завистта си към другото момиче, Киарета усети да се разтапя в нея. Солото свърши и една от най-новите инициати подаде на Катерина кърпа да избърше потта си и тя уморена зарови лице в нея, без да забелязва изпълнения с обожание поглед на момичето.
Вивалди беше написал изключителна ария, с която Киарета да отговори, но за неин ужас, по време на речитатива, водещ към нея, гласът й зазвуча несигурно и леко пискливо. Тя се помъчи да отвори гърлото си, докато Мадалена свиреше мелодията, която тя трябваше да подхване. Последният път, в който се представяха заедно трябваше да е идеален и гласът й се успокои. Само след минута арията на Катерина остана зад гърба им и публиката принадлежеше изцяло на Киарета.
Акомпаниментът на Мадалена притихна. Гласът на Киарета се разнесе из църквата, изпълнен с болката на раздялата. В него имаше всичко, което можеше да предостави един глас. Нотите се надигаха и падаха, чуруликаха и вибрираха. Пееше така, сякаш щеше да полети от балкона, да стигне до задната част на църквата и да се понесе право към рая, преди да се върне обратно на земята, за да доведе арията си до завършек.
— „Абра! Абра!“ — извика Джудит след няколко минути, след като вече беше отсякла главата на Холоферн.
Киарета изпълни героинята си с радост от успеха на мисията им, плъзгайки гласа си надолу-нагоре, сякаш пияна от щастие. И после се впусна в омразната последна ария, изтръгвайки най-доброто от тоновете, които й харесваха. Пое дълбоко дъх за последен път и отново накара гласа си да полети, сбогувайки се с него, докато го запращаше към наклонените греди на покрива. Сетне всичко свърши.
В седмицата до сватбата всяко движение, всяка стъпка на Мадалена и Киарета им се струваше неестествена. През последните няколко седмици Мадалена имаше удоволствието да се наслаждава на лукса да се упражнява единствено в присъствието на сестра си, свиренето на цигулка в стаята им сега й изглеждаше като извиване на счупена ръка, затова държеше инструмента заключен в калъфа му.
Една нощ Киарета затананика, после спря.
— Продължавай — насърчи я Мадалена.
Киарета погледна към сестра си с унила усмивка.
— Предполагам, трябва да се упражнявам да свикна с това, че нямам нищо за упражняване. — Остави настрана ръкоделието си и двете се запътиха мълчаливи към леглата си.
Сватбената рокля и воалът на Киарета бяха разстлани в съседна на кабинета на приората стая. Антония и майка й пристигнаха и завариха Мадалена да разресва косата на сестра си, която според венецианската традиция щеше да е пусната свободно. Антония, чиято талия се закръгляше поради първата й бременност, плесна радостно с ръце, когато стегнаха корсета на приятелката й. Дори Джустина се поддаде на вълнението, докато закопчаваше около шията на новата си снаха семейно бижу с обсипана със скъпоценни камъни висулка, която сама беше избрала.
Венецианките винаги се омъжваха в семейните им църкви. „Пиета“ беше домът на излизащите от нея булки, но за да се държат под контрол вълнението и въображението на останалите момичета, на тях обикновено не им се разрешаваше да присъстват на бракосъчетанието. За сватбата на Киарета Анна Мария и останалите момичета от коро бяха получили специално разрешение да наблюдават мълчаливо от балкона. Единствено Мадалена бе Допусната до църквата заедно с най-близките роднини на Клаудио. Стояха в малкото осветено от свещи място край олтара, докато останалата част от църквата тънеше в дълбоки сенки. Безцветният глас на свещеника изчезна в тъмнината, докато напредваше с брачната литургия.
Когато официално бе провъзгласена за съпруга на Клаудио, Киарета премина през тъмния, потънал в тишина главен кораб на църквата, хванала мъжа си подръка. Бернардо се втурна пред тях да им отвори вратата и те излязоха навън под потоците златна слънчева светлина. Рива беше пълна с любопитни зяпачи, които се блъскаха да зърнат булката поне за миг.
— Киарета! Киарета! — крещяха отново и отново.
Пред очите й беше спуснат воал, но Киарета виждаше лицата им, докато вървеше по обсипаната с цветя пътека.
Те плачат, осъзна тя.
И тогава, точно когато се качваше на гондолата, чу какво още казваха.
— Адио! Довиждане, Киарета. Адио!
Гондолата, обточена с панделки и цветя от сребърното феро до кърмата, потегли сред водата, оцветена в розово, жълто и червено от хилядите цветни листчета, ставаше все по-малка и по-малка, докато не изчезна от погледа.
На застаналата на празния док Мадалена й се струваше, че лодката прекосява реката на смъртта Стикс. Толкова силно беше усещането й, че нещо е умряло.