Доната Морозини задържа синьо-бялата маска с форма на котешка глава пред лицето си.
— Искам да нося тази!
— Кара, прекалено е голяма. На майка ти е. Внимавай с нея!
Златните украсени с филигран крила бяха леко провиснали през шестте години, откакто Клаудио беше подарил маската на Киарета, но тя все още беше прекрасна. Бесина, младата бавачка, я грабна от ръцете на момиченцето.
Лицето му се сгърчи.
— Но това е котенце. Не харесвам моята. Не е специална.
— Не е и нужно да бъде. Трябва да изглеждаш точно както всички останали. Върви с баутата, която баща ти ти купи.
— Но това е парти. Искам да нося маска. — Доната, облечена в дългата си копринена риза, се завъртя, упражнявайки новия танц, който разучаваше. Затвори очи и започна да брои шепнешком, но достатъчно високо, за да бъде чута.
— Аз съм на четири години и ще пея на партито! — изгука тя.
— Почти на четири и няма да пееш, ако първо не легнеш да поспиш! — Киарета влезе в стаята, понесла на ръце момченце на една годинка. Остави го на пода, хвана го за ръчичката и прокара пръст през пришита за гърба на сакото му лента, за която го придържаше, докато то се учеше да ходи. — Върви с Бесина!
Момченцето нещо изгука. Широкото му лице беше мокро от слюнка, понеже му никнеше ново зъбче. Без да го пуска, Киарета се придвижваше внимателно заедно с всяка негова следваща стъпка.
— Добро момче, Мафео! — похвали го тя и прехвърли лентата на бавачката.
— Скоро вече няма да му е необходимо джирелото — отбеляза Бесина, вдигна детето и го постави в лакирана дървена проходилка, резбована с листа и цветя. Мафео забърбори нещо, докато удряше по украшенията на джирелото с мокрите си пръстчета, преди да се оттласне от пода и да поеме към сестра си.
— Да, мисля, че си права. След една-две седмици вече ще ходи. Върна ли се мъжът ми от „Пиета“?
— Не, мадона, не мисля. Искате ли да проверя?
— Не, но би ли му оставила бележка, че искам да го видя, преди да са пристигнали гостите?
— Разбира се. — Бесина погледна към Мафео, който смучеше кокалчетата на пръстите си. — Извинете, мадона, но мисля, че е време да го нахраним. Да го заведа ли при дойката?
— Да, моля те. Аз мога да сложа Доната да си легне.
Бесина извади Мафео от джирелото и започна да го подхвърля в ръцете си. Той проплака и Киарета приближи до него, погали го по косата и го целуна по челото. Момченцето протегна ръце към нея, но тя се дръпна назад.
— Върви с Бесина, скъпи. Ще те видя, след като се наспиш.
Доната седеше в единия ъгъл на детската стая и люлееше куклите си в дървената резбована люлка, в която като бебета бяха спали редица поколения от рода Морозини.
— Трябва ли да спя? — попита тя майка си.
— Партито ще започне чак след няколко часа. Така времето ще мине по-бързо.
— Мога ли да спя в твоето легло? — Доната се извърна и хитро се усмихна на майка си. — С теб?
Киарета се засмя.
— Предполагам. Аз може да не заспя, но ще лежа до теб, докато ти не заспиш.
Помогна на дъщеря си да се качи на високото легло и легна до нея. Доната се извърна и сложи глава на рамото на Киарета.
— Кога ще дойде леля? — попита момиченцето.
— Коя леля?
— Мадалена. Кой друг ще идва? Антония?
— Може би. — Антония наскоро беше родила четвъртото си дете. Беше напълняла и станала толкова апатична от честите бременности и едното помятане, че рядко излизаше от къщи. „Трето момиче“, помисли си Киарета, докато си играеше с меката руса коса на Доната. Дишането на момиченцето стана равномерно и то на няколко пъти се прозя, сигурен белег, че заспива.
На Антония й бяха необходими няколко седмици, докато измисли име на новата си дъщеря; едва беше погледнала бебето, когато се бе родило, и го бе отпратила.
— Храна за манастирите — бе оповестила тя. — Пиеро няма да е щастлив.
„Клаудио — помисли си със задоволство Киарета — изпадна във възторг от раждането на перфектните си малки син и дъщеря.“ Пиеро не беше нито толкова добър баща, нито така загрижен съпруг. Антония не беше обновявала гардероба си след раждането на последните две деца и Киарета с ужас бе забелязала колко захабени и износени изглеждаха чаршафите на новото бебе. Навремето семейството на Пиеро бе едно от най-богатите във Венеция, но той не беше особено интелигентен и не се беше проявил като добър бизнесмен. През последните две години слуховете за загубите му на комар се бяха разпространили толкова много, че на Киарета й беше трудно да гледа приятелката си в очите. Разчу се как, за да заложи за последно, Пиеро трябвало да пропълзи под масата и да намери няколкото зекини, изпуснал ги там по-рано, но мъжът на Антония бе отрекъл това да се е случило с него. С времето слухът избледня, заместен от друг, касаещ друг човек. Маските, които всички, с изключение на банкера, носеха в казиното, служеха като прикритие за Пиеро и даваха възможност на Антония да запази достойнството си пред хората въпреки нарастващия срам на съпруга й. Поради тази и други причини през последните няколко години Антония се беше отдръпнала в себе си, рядко изпитваше желание да посреща гости, дори когато ставаше дума за най-старите й приятели.
„Имам си моите красиви бебчета за компания — помисли си Киарета. — Антония ще го превъзмогне. Един ден ще погледне към децата си и ще осъзнае какво блаженство са те.“ Когато забеляза своите собствени черти и характер в Доната, й се прииска да притисне дъщеря си до гърдите си и никога да не я остави да се отдели от нея. Понякога любовта й беше изумително силна, направо я смазваше и беше сигурна, че нищо нямаше да я раздели от децата й, най-малко венецианските навици и обичаи.
Скоро след като тялото й бе почнало да наедрява покрай бременността с Доната, се освободи имот на Морозини на един от малките венециански площади — семейството, което го беше наело, си замина за Австрия. Киарета настоя с Клаудио да го превърнат в дом за тяхното семейство. В Ka’Moрозини доведе със себе си само Зуана, а Клаудио задържа единствено личния си слуга. Наеха нов персонал, който не беше свързан с Палацо Морозини или с неприятната жена, която живееше там.
Къщата беше с изглед към оживен площад, където Бесина често извеждаше Доната на обиколка по магазините или на раздумка с уличните търговци, после двете се връщаха у дома с подаръчета — ябълка от продавача на плодове и зеленчуци, ярко оцветено перо от шапкаря. Два пъти седмично Киарета водеше Доната на литургия в църквата в другия край на площада, а после се черпеха в едно кафене.
Портегото на пиано нобилето беше наполовина на онова, което бяха напуснали — напълно подходящо за забавленията в тесен кръг, които Киарета така обичаше. Портегото на горния етаж, където живееше семейството, беше идеално, за да танцува дъщеря й из него по чорапи и да слуша как гласът й ехти, отразен от покрития с мозайка под, когато пееше.
Можеше да си избере по-голям апартамент, но Киарета бе заела един ъгъл от новата къща, където в съседство с нейните стаи имаше още една, подходяща за детска. Бесина живееше на долния етаж заедно с останалата прислуга, но имаше легло и в детската.
Доната промърмори нещо в съня си и Киарета осъзна, че също се е унесла. Трябваше да свърши още много неща през оставащите до партито часове, затова измъкна ръката си изпод главичката на дъщеря си и стана от леглото. Почука на вратата на Клаудио, но той още не се беше прибрал. Баща му бе починал предишната година след кратко боледуване и Клаудио трябваше да поеме ролята му в Конгрегационе. Това поглъщаше допълнително часове от времето му, повече, отколкото Киарета някога бе предполагала. Тази година Клаудио също така беше станал и член на Съвета на Десетте и често се прибираше у дома толкова изморен, че заспиваше в мига, в който свалеше ботушите си.
Киарета вече беше свикнала с факта, че понякога подът, върху който падаха ботушите му, не беше техният. Антония се бе оказала права. Жената в онази лодка бе куртизанка и въпреки че от време на време някой благородник сглупяваше да се влюби в жена с нейната професия, компанията им беше отклонение, на което никой не обръщаше особено внимание. Клаудио не искаше от жена си нищо повече от това да се грижи за нуждите и желанията му и да бъде дискретна, що се отнасяше до личните й занимания. Киарета очакваше и получаваше същото от него. Може би в крайна сметка венецианците бяха прави, когато твърдяха, че ако не очакваш половинката ти да е източникът на цялото ти щастие и удоволствия, животът ти ще бъде по-пълен и спокоен.
Тази вечер съпругът й щеше да е късметлия, ако успееше да си почине поне няколко минути преди пристигането на гостите. Сред дузината поканени беше застаряващ мъж, когото Клаудио окуражаваше да спомене „Пиета“ в завещанието си и още един спонсор, който, изглежда, бе започнал да измества предпочитанията си към коро на друго оспедале, „Мендиканти“. Ако всичко минеше добре, частният концерт, изнесен от известната Мадалена дела Пиета, щеше да доведе до две добри попадения за една вечер.
Киарета пое обратно към покоите си, но дочу стъпките на Клаудио по стълбите. Мъжът й се потеше под черното патрицианско наметало във влажната жега на юнската вечер.
Тя пое наметалото му и го последва в кабинета.
— Взе ли го? — попита тя и посочи към малкия пакет в ръцете му.
— Да. Останаха отворени заради мен. Къде е тя?
— Спи в леглото ми. Защо не го сложиш на възглавницата?
Клаудио влезе на пръсти в спалнята и за момент остана надвесен над дъщеря си, преди да сложи пакета до подаващата й се изпод завивката ръка. Докато го наблюдаваше, Киарета почувства как сърцето й трепна от сладостно чувство. Клаудио обичаше децата си по-открито от всеки друг баща, когото познаваше. Винаги когато можеше, намираше време за тях и не възразяваше да го прекъсват, докато работеше в кабинета, за да получи целувка или да види някое ново зъбче.
„Толкова се радвам да съм женена за него“, помисли си Киарета.
Доната се размърда и отвори очи.
— Папа! — Ръката й докосна пакета и тя седна в леглото. — Подарък за мен? — попита и очите й се разшириха. Скъса хартията и извади малка розовозлатисто домино от папиемаше с прикрепена пръчица, за да го придържа пред очите си.
— Майка ти ми каза, че си искала маска, която да прилича на коте, за да подхожда на роклята ти за партито — каза Клаудио. — Харесва ли ти?
Доната вече беше скочила от леглото и беше застанала пред огледалото. Клаудио се обърна към жена си, прегърна я за момент, после двамата се разделиха, за да се приготвят да посрещнат гостите си.
Киарета едва успя да се преоблече, преди Мадалена да пристигне от „Пиета“ заедно с групичка фили ди коро, облечени в черни концертни рокли. Киарета забеляза как някои от тях забавиха стъпка и останаха в по-отдалечената част на портегото, както тя самата беше правила навремето, когато бе на тяхната възраст. Мадалена спря по средата на залата и се обърна.
— Елате — Подкани ги. — Запознайте се с домакинята си.
Филите, повечето малко над десетгодишни, срамежливо приближиха към Киарета.
— Вярно ли е, че някога сте пяла в коро? — престраши се да попита едно от момичетата, а очите му поглъщаха роклята на Киарета от брокат и кадифе и блестящите в косата й скъпоценни камъни.
— Да, вярно е — отвърна тя и посегна да махне конец от рамото на момичето. Детето погледна надолу и страните му пламнаха от изненада при неочакваната проява на нежност.
Доната обсеби Мадалена от мига, в който я видя. Показваше на леля си новото домино и я молеше да отидат до детската стая, за да й се похвали с куклата, която бе кръстила на нея.
— Мафео вече почти ходи! — рече тя, когато двете се отправиха към стълбите. Мадалена погледна през рамо към Киарета, която още не бе успяла да поздрави. На трийсет и една, Мадалена наскоро бе издигната от сото маестра в маестра дал виолино и външният й вид изобщо не се беше променил през годините. Косата й беше започнала да загубва богатия си червеникавокестеняв блясък от младежките години, но бръчиците по лицето й бяха едва забележими, и то сякаш продължаваше да излъчва вътрешна светлина. Тя се усмихна безпомощно на сестра си, докато Доната я дърпаше към детската.
Филите се бяха оттеглили в другия край на залата, за да извадят и разположат инструментите си в ъгъла и Киарета ги наглеждаше, докато същевременно държеше под око слугите, които сервираха първото блюдо на масата. Ръка я докосна по лакътя. Извърна се и видя Андреа.
— Здравей — поздрави я той. Киарета погледна през рамо да провери дали Клаудио гледа към тях. — Той е в сала д’оро с двама от гостите ви — обясни Андреа. — Как си?
Беше отсъствал по работа повече от месец и тя не беше сигурна дали той ще успее да се върне навреме, за да присъства на вечерята. Почувства познатата топлина в слабините си, която винаги я заливаше, щом видеше любовника си.
— Върна се — прошепна тя. После се отдръпна и се постара да изглежда така, все едно посреща просто поредния от гостите си.
— Мога ли да ти предложа чаша вино? — попита го с престорено безстрастен тон. — Скоро ли? — прошепна, а очите й го гледаха умолително. — Ужасно ми липсваше. — Обърна се и направи знак на слуга да обслужи Андреа, после се отдалечи, за да посрещне следващия гост.
След вечерята Киарета седна зад клавесина в другия край на портегото, а Доната застана права до майка си и двете запяха детска песничка — поздрав за гостите. Мадалена стоеше настрана, гледаше как докато пееше, племенницата й слагаше и сваляше новата си маска. Времето щеше да покаже дали Доната е наследила таланта на майка си заедно с русата й коса, но кокетната й усмивка и силният й уверен глас не оставяха съмнение, че беше взела духа на Киарета.
После Киарета пя соло под акомпанимента на сестра си.
— „Benedetto sia il giorno, et il mese, et l`anno“ — пееше тя. — „Да бъде благословен денят, месецът, годината, сезонът, времето, часът, моментът, прекрасната природа и мястото, където за първи път се почувствах свързана с двете прекрасни очи, които продължават да ме владеят.“ — Киарета хвърли поглед към Доната, застанала до баща си и стиснала крака му. Тя й намигна, за да й покаже, че пее тези думи само за нея.
Мадалена изсвири интерлюдия, после Киарета отново подхвана мелодията.
— „Благословена да е сладката болка, която изпитах, когато за първи път познах що е любов, и лъкът, и стрелите, които ме пронизаха, и раните, които прорязаха дълбоко сърцето ми.“ — Докато произнасяше тези думи, Киарета гледаше единствено към сестра си, чиито очи издаваха онова, което и двете чувстваха.
След изпълнението на филите Киарета и Мадалена се хванаха за ръце и тръгнаха към банкетната маса, отрупана с чинии с малки късчета нуга и подсладени плодове.
— О, Мадалена, мисля, че ще ти е интересно да чуеш това — каза Клаудио, докато дърпаше стола й. — Вивалди се връща в „Пиета“. Днес го решихме.
Мадалена посегна да се хване за ръба на масата. Лъжица издрънча на пода и стоящият наблизо слуга я вдигна, мърморейки извинения, които Мадалена не чу. Не откъсваше поглед от виното, което наливаха в чашата й. Светлината на свещите беше превърнала стъкления ръб в малък ореол и сякаш караше червената течност да сияе отвътре, но Мадалена остана сляпа за всичко това.
„Да бъде благословен сезонът, времето, часът…“ Толкова много неща се бяха променили, откакто го видя за последен път. Беше минало достатъчно време, за да промени спомените си и да ги отмести настрана. А сега той отново се връщаше, за да разбие спокойствието й за пореден път.
Въгленче изпука и се пръсна на парченца в камината в ъгъла на стаята, където седеше и работеше Мадалена. Върху дървеното бюро изпъкваше дебела купчина нотни листа, а пред младата жена лежеше лист, върху който беше преписала няколко ноти. Газената лампа хвърляше трепкаща светлина върху бюрото и Мадалена посегне да нагласи пламъка, после я придърпа по-близо към себе си.
Погледна към реда с ноти.
— Виола — произнесе, докато тананикаше всяка от нотите.
Вивалди беше написал нещо прекрасно за Бенедета и когато натопи перото си в мастилницата, Мадалена си каза, че трябва да се съсредоточи единствено върху мисълта колко красиво щеше да звучи мелодията. Заповяда си изобщо да не мисли за композитора, въпреки че познатата му ръка се появяваше пред очите й при всяка обърната страница.
Клаудио, както бе разбрала по-късно, не беше имал предвид, че Вивалди ще се върне лично в качеството си на маестро деи кончерти. Конгрегационе се бяха разбрали с него да пише по два нови концерта на месец, които той можеше да изпраща по пощата или да доставя лично. Той беше избрал първия вариант и доколкото й беше известно, кракът му не беше стъпвал във Венеция от близо две години, откакто Клаудио й беше заговорил за него на партито.
Не беше нужно много, за да се върне познатото свиване на стомаха и тежестта в главата й, когато си мислеше за него.
„Просто преписвай музиката — повтаряше си в подобни моменти. — Просто преписвай.“
Все пак понякога не успяваше да си наложи да се вслуша във вътрешния си глас, особено в моменти като сегашния, когато пръстите й замръзваха от студ и трябваше да спре, за да ги сгрее. Докато държеше ръцете си протегнати към камината, мислите й се втурнаха обратно към времето, когато с Вивалди не откъсваха очи един от друг, а потта избиваше по челата им, когато завършваха някоя мелодия. Начинът, по който той се надвесваше над нея, за да й покаже как да разположи пръстите си върху струните, а червената му коса отразяваше светлината и караше стаята да пламти.
Той й липсваше. Липсваше й кипящата енергия на коро, когато той свиреше с него. Липсваха й дори настроенията му и гневните му избухвания. Те можеха да се очакват от човек, чието съществуване бе толкова посветено на музиката, че не оставаше място за добри маниери. Той беше гений. Коро изпълняваше музиката, която Вивалди изпращаше и я изпълняваше добре, но не беше същото, както когато той беше тук.
„На колко ли години е станал? По-близо е до петдесетте, отколкото до четирийсетте“, помисли си Мадалена. Чудеше се как ли се е променил с годините. Те със сигурност бяха променили нея. Бушуващите в душата й страсти от младежките години се бяха успокоили и сега се радваше на простите удоволствия — да гледа как Доната и Мафео тичат насреща й с протегнати ръчички или да прегръща успокояващо някоя от ученичките си, когато, изправена пред пречка, съответната девойка се опитваше да бъде смела. Когато Вивалди беше в „Пиета“, животът й бе вълнуващ, присъствието и отсъствието му бяха като търговия на взаимноизгодни начала, реши тя. По-малко енергия, повече спокойствие. По-малко страсти, повече мир.
„Не“, помисли си Мадалена, всичко ще бъде наред, дори ако той лично се появи, ако двамата отново свиреха заедно, както и ако нищо подобно не се случеше.
В началото Киарета се беше ядосала на Клаудио, задето не беше преценил по-добре ефекта от съобщението си, но Мадалена беше отбелязала, че той нямаше откъде да знае какво означаваше Вивалди за нея.
— Ако му обясня, знам, че ще поиска да ти се извини — беше й казала Киарета, но и двете бяха наясно дори без да го казват, че Мадалена щеше да се засрами, ако детските й чувства бъдеха извадени на показ.
Тя държеше ръцете си протегнати към камината, отваряше и затваряше длани като клещи. Потърка ги една в друга, за да запази топлината им, после се върна при бюрото си.
„Просто преписвай музиката.“
— Виола — изрече и взе перото.
След няколко седмици Мадалена стоеше на балкона на църквата и се оглеждаше да зърне Киарета и Доната, които щяха да дойдат с Андреа да чуят изпълнението на Бенедета. Самата Мадалена нямаше да свири. Вече рядко го правеше по време на изпълненията на коро в църквата, имаше време само за някой и друг рецитал из богатите домове на Венеция. Това, че се грижеше филите да са добре обучени и с тях да се отнасят добре й доставяше друг вид удоволствие, различно от солото, изпълнено от балкона, и много по-трайно.
Киарета, Доната и Андреа влязоха в църквата и тя видя как Андреа се погрижи да настани майката и дъщерята. Тримата се прекръстиха и казаха молитвата си.
„Колко странно, че не са семейство, помисли си Мадалена. Какво странно място е Венеция.“
Тя определено предпочиташе да е на скрития зад воал балкон, където всичко беше далеч по-просто, но също така се радваше, че сестра й имаше до себе си мъж, който да се грижи толкова добре за нея. А Доната го обожаваше, ако можеше да се съди по начина, по който момиченцето накланяше глава настрана и му се усмихваше, докато прокарваше пръсти по жакета му.
След концерта тримата дойдоха да я видят в парлаториото. По устните на Доната се виждаха трохи от почерпката, предложена й от една от филите и когато тя ги изду да целуне леля си през решетката, от нея лъхаше на мед.
— Бенедета беше много добра — отбеляза Доната. — Един ден и аз ще съм част от коро!
— Говориш също като майка си, когато беше на шест години, скъпа моя — отвърна Мадалена.
На посещенията им вече и Андреа приближаваше до решетката да си поговорят. От известно време Мадалена знаеше, че двамата със сестра й се срещат веднъж седмично в стаите, които той вземаше под наем в палацо, разположено край един от по-малките канали. Портата на палацото се отваряше към миниатюрен двор, който водеше към закътан вход. Останалата част от къщата в момента беше необитаема и срещите им бяха възможно най-дискретни.
Когато Киарета за първи път шепнешком й съобщи за връзката си с Андреа, Мадалена нямаше представа какво да си мисли. Бракът беше свещен, но във Венеция всичко се развиваше по собствен начин и беше доволна, задето не й се налага да се опитва да го разбере. Нямаше нужда и да упреква сестра си. Вярваше, че Киарета е наясно какво прави и показваше към Андреа уважението, което дължеше на човека, избран от сестра й. Наистина не е нейна работа, реши тя, стига никой от обичните й хора да не пострада.
По време на честите си посещения в Ка’Морозини беше забелязала, че връзката на Киарета и Клаудио изобщо не се е променила. Мадалена не беше сигурна дали той знае за аферата на жена си с Андреа, но дори и да беше така, Клаудио с нищо не показваше, че не му се нрави. На Мадалена й допадаше сериозността на Андреа и нежното му сърце. Харесваше и Клаудио, задето беше дал на Киарета живота, който бе искала, и задето я пазеше. Двама мъже обичаха сестра й и Мадалена беше благодарна.
Днес парлаториото беше оживено и от двете страни на решетката. Беше минал първият концерт за есенния сезон и филите и техните гости бяха шумни и оживени. Доната беше излязла с Андреа да гледат как някакъв човек прави трикове с карти на един ъгъл и Мадалена се приведе по-близо към решетката, за да чуе какво й говори сестра й.
— Казах — повиши глас Киарета, — че маестро Вивалди е нает за импресарио на една от оперите, които ще се поставят в театъра на Клаудио през ноември.
„Вивалди? Във Венеция?“ Мадалена знаеше, че от време на време той минаваше през Венеция, когато поставяше своите опери, но не го беше правил, откакто отново официално беше нает от „Пиета“.
„Дали не се завръща?“
Киарета се беше извърнала да потърси с поглед Андреа и Доната и не забеляза вълнението, което премина по лицето на сестра й. Тя се обърна и продължи:
— Според Клаудио вече е време. Конгрегационе са му ядосани. Той пише половината от онова, за което са се разбрали.
Киарета забеляза как челото на Мадалена се набръчка.
— Това притеснява ли ги? Не мисля, че Вивалди планира да прекарва дълго в „Пиета“.
Мадалена сви рамене.
— Предполагам, вече съм стигнала до момент, в който предпочитам той да се намира на разстояние оттук. — Замисли се за миг. — Все пак измина доста време. Бих искала да го видя и бих искала да му представя Бенедета и Корнелия и всички останали фили, които сега изпълняват музиката му.
Говореше, а сърцето й силно биеше и долавяше напрежението в гласа си. „Очакване или ужас“, попита се, знаейки, че не може да се довери на съзнанието си за искрен отговор.
Таволетата, обяваваща представянето на операта на Вивалди „L`Inganno Triofante in Аmоге“ вече беше поставена пред „Театро Сант Анджело“, когато Киарета разгневена отиде да го посети. Току-що бе завела Доната на урок по музика в „Пиета“ от другата страна на канала и след кратък разговор с приората беше разбрала, че Вивалди не е влязъл в контакт с никого след завръщането си за репетиции във Венеция преди цял месец. Мадалена настояваше, че нямала никакви очаквания, но Киарета познаваше сестра си достатъчно добре, за да разпознае фаталните признаци на душевна болка, докато седмиците минаваха, без маестрото да й се е обадил или посетил.
— Непоносим човек — мърмореше под носа си Киарета, докато влизаше в театъра.
Вивалди размахваше ръце и викаше нещо на актьорите на сцената, а когато един от тях горделиво закрачи нагоре-надолу, той се извърна, пое към изхода и кимна на патрицианката, седнала на една пейка до вратите, водещи към лобито, без да я познае.
— Маестро Вивалди — каза тя, последва го и вдигна воала от лицето си.
— Киарета! Прости ми. Не знаех, че си ти. — Той рязко пое въздух и тя чу познатото свистене.
— Изглеждате добре — отбеляза сковано Киарета.
В действителност имаше вид на изтормозен, както обикновено. Лицето му беше с цвят на мляко, а косата си сякаш беше подрязвал сам, но продължаваше да се движи със същата интензивна подскачаща походка, която тя си спомняше, сякаш под повърхността лежеше нещо прекалено мощно, което нямаше как да бъде удържано.
— Трябваше да попитам за теб, когато пристигнах във Венеция — заизвинява се той, — но бях доста зает. Откриването е следващата седмица. Предполагам ти е известно.
— Имам намерение да присъствам. — Тонът й беше леден, но той, изглежда, не забеляза.
— Не е много добра. Просто едно пастичио, а аз се погрижих само за музиката. Чу ли Анна Джиро в „Сан Моисе“? Наистина е поразителна.
Киарета пренебрегна въпроса му.
— Искам да поговорим за сестра ми.
— Мадалена? Как е тя?
Тонът му беше небрежен и тя почервеня от гняв.
— Добре е, но на човек му е трудно да си представи защо сте изчакали да мине толкова време от пребиваването ви във Венеция, без да дадете знак, че си спомняте за съществуването й тук. — Пое дъх да каже още нещо, но реши да замълчи.
Лицето на Вивалди помръкна.
— Съпругът ти сигурно те е информирал, че Конгрегационе не са доволни от мен? Не вярвам, че ще бъда добре дошъл в „Пиета“ дори само като посетител.
— Със сигурност ще сте добре дошъл, ако носите нова музика със себе си.
Вивалди отстъпи назад, изненадан от грубостта на отговора й.
— Страхувам се, че за известно време е невъзможно. Виждаш колко съм зает.
Той махна по посока на сцената, където неколцина певци и членове на оркестъра си бъбреха, а сценичните работници поставяха декорите. Погледът й проследи неговия и за момент двамата останаха там, мълчаливо загледани в случващото се. Киарета си помисли за сестра си, която преписваше музика затворена сама в стаята. Той нямаше как да си представи с колко много часове разполагаше човек за размишления в „Пиета“, как всичко, което бе различно от обичайното, се превърташе през съзнанието отново и отново в тъмнината на безсънните нощи, как миналото се разнищва до най-дребния забравен детайл и колко силно бе очаквано всяко удоволствие.
Киарета се чудеше дали и той си мислеше същото като нея. За това колко различни бяха „Театро Сант Анджело“ и „Пиета“! На едното място той, изглежда, не се ползваше с особено уважение, докато в другото музикантите се отнасяха с него така, сякаш беше самият дож.
„Дали някой го почита тук — запита се тя. — Не изглежда така.“
— Когато пишехте музика за сестра ми и мен, това за нас означаваше повече, отколкото можете да си представите — рече тя, изненадана от трепета в гласа си.
— Поласкан съм. — Той докосна гърдите си, както често го беше виждала да прави, когато се опитваше да се подмаже на благородниците, посещаващи „Пиета“. — Много мило от твоя страна да дойдеш тук да ми го кажеш.
„Непоносим човек!“
— Маестро Вивалди, наистина ли мислите, че съм изминала целия този път единствено да ви направя комплимент? — Преглътна мъчително, за да успокои гласа си, мислейки трескаво как да му каже онова, за което е дошла. — Сестра ми вече е маестра дал виолино. Отчасти го дължи на вас. Но дори след толкова години спомените й за часовете, през които е свирела с вас, са важни за нея. Просто дойдох да ви попитам дали те са важни поне малко и за вас. — Тя възмутено изсумтя и извърна поглед встрани. — Може би сте имали твърде много ученички като нея.
— Киарета, не, че съм забравил. Но…
Тя го прекъсна.
— Казах, каквото исках да ви кажа. Правете каквото пожелаете. — Извърна се и се отправи към вратата.
След седмица Конгрегационе получиха два концерта, придружени от писмо, в което Вивалди молеше маестрата дал виолино да му помогне за подготовката на значителна нова творба за „Пиета“.
— Имаш ли нещо общо с това? — попита Мадалена, когато видя сестра си.
— Видях го за малко в театъра — отвърна Киарета, — но не сме го обсъждали. — „Достатъчно близко е до истината“, помисли си.
Гърдите на Анна Джиро напираха над деколтето на корсета й, сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат. Не беше дебела, но тялото й създаваше чувство за доста плът и повечето хора бяха на мнение, че не е свидетелство за целомъдрие. Лицето й бе достатъчно красиво, за да очарова богати и влиятелни мъже, макар в момента сценичният й грим да бе толкова напластен върху него, че би могъл да скрие дори дълбоки белези от шарка. Когато преди година пристигна във Венеция от Мантуа като звездата на „Лаодикея“, от Албиньони я бяха обявили за двайсетгодишна сензация. Няколкото пренебрежителни отзиви за нейното пеене бяха погълнати от множество щедри похвали, което накара венецианци да свият рамене пред очевидното заключение, което можеше да се извади в този случай: Ла Джиро явно предлагаше нещо повече от музикален талант на някои от познавачите във Венеция.
Независимо от различията в мненията за таланта й, от момента на пристигането й в града Вивалди започна да притиска Клаудио и другите инвеститори в „Театро Сант Анджело“ да дадат парите, необходими за подсигуряването на участието на дивата в представленията. Клаудио бе присъствал на венецианския й дебют и не беше достатъчно впечатлен, за да промени плановете си за бизнес пътуване, само за да я чуе как ще пее за първи път в „Театро Сант Анджело“, затова в ложата на Морозини бяха Киарета и Андреа. Придружаваха ги единствено Лука и Антония.
Голямото количество вино, погълнато с вечерята, им беше замаяло главите и ги бе настроило леко саркастично по отношение на спектакъла, разиграващ се на сцената. Анна простираше ръце напред, за да задържи някоя по-дълга нота и използваше тежки придихания, за да прикрие трудностите, които изпитваше, когато музиката внезапно се спуснеше надолу. Беше контраалт и следователно от нея не се очакваше да пищи на високите тонове, но Киарета долавяше бързата промяна на тоналностите от оркестъра, за да помогнат на певицата да изпълни най-ниските ноти, без да звучи като куче, захапало кокал.
Антония бе успяла да изкара почти две години, без да забременее и беше възвърнала част от духа си.
— Виж я само как размахва ръцете! Ти можеш ей сега да се изправиш на сцената и да изпълниш всичко по-добре, без дори да си се упражнявала — сподели с Киарета, след като Анна привърши ария и се оттегли от сцената, изпратена с бурни аплодисменти.
— Е, не всичко опира единствено до гласа — намеси се Андреа. — Очевидно трудно можеш да я игнорираш. Още повече ми прилича на жена, която е в състояние да настоява, че след като разправят колко е добра, значи наистина е добра. — Обърна се към Киарета. — Ти какво мислиш?
Единственият й отговор беше свиване на рамене. Всъщност не беше слушала внимателно. Когато бе отишла в театъра да говори с Вивалди за това, че откакто се е върнал във Венеция не се е обадил на Мадалена, той не можеше да издържи да не спомене Анна.
„Трябваше да му напомня, че имам сестра — помисли си тя. — Каква му е тази Анна Джиро?“
Оттеглиха се в дъното на ложата и слугите им сервираха основното ястие, когато Лука спомена херцога на Масса. Антония не желаеше да изпусне нито една шега и попита Андреа защо се смее.
— Изглежда, че Анна искала клавесин и използвала част от парите, които нейният добър приятел, херцогът, й дал, за да го купи. — Андреа вдигна вежди. — Да кажем, че парите са били достатъчно, та да повдигнат въпроса за характера на приятелството им.
Лука потопи месото, забодено на вилицата си, в сос и го пъхна в устата си.
— Чух, че Анна била особено общителна — рече цинично той. — Както и да е, човекът, който й продал клавесина, останал с впечатлението, че по някакъв начин е прецакан и отишъл в съда.
Остави вилицата и избърса устата си със салфетка.
— Изненадан съм, че не си чула за това, Киарета — добави и вдигна чашата с вино. — Засяга твоя стар приятел Вивалди.
Сърцето на Киарета замря.
— Какво общо има той с това?
— Посредничил е. Именно Вивалди беше съден. Оказа се, че старият херцог е дал на Анна два пъти повече пари, отколкото била похарчила за клавесина. Човекът, който го продал, схванал, че е изигран от добрия свещеник.
— Интересен малък скандал, изникнал заради нищо — обади се Андреа. — Какво пък, че не е похарчила всичките пари за клавесина? Той се е съгласил с предложената цена.
— Съдът погледнал на нещата по същия начин, но не може да не се зачудиш защо Вивалди изобщо се е намесил в историята — отбеляза Лука и наостри слух. — Това не е ли Ла Джиро?
Те станаха, за да я видят как пее и разговорът приключи. Киарета стоеше с тях и гледаше надолу към сцената, но не чуваше нищо.
Със съгласието на „Пиета“ Мадалена щеше да предприеме необичайната стъпка да работи с Вивалди в дома му. От доста време здравето му се беше влошило и той бе убедил Нобили Уомини Депутати, че ще е в техен интерес през зимата да не се движи излишно из града. У дома всичко, което му беше необходимо, щеше да е на негово разположение, докато се трудеше над онова, което, както ги увери той, щяло да бъде най-великата инструментална композиция в кариерата му. За да подслади предложението, добави, че цигулката, която Мадалена щяла да използва, докато работи с него, щяла да стане собственост на „Пиета“, след завършване на работата — скъп подарък, който не можеше да бъде отхвърлен с лека ръка от вечно нуждаещите се от пари Конгрегационе.
Фиоруча, така открито противопоставяла се на използването на мелодии от оперите на Гаспарини при изпълненията на коро, неохотно се съгласи да придружава Мадалена, когато й беше обяснено, че именно омразата й към композиторите на опери е най-добрата гаранция, че нищо неморално няма да се случи. Въпреки това мина цял месец, докато се стигне до консенсус по въпроса дали една жена от „Пиета“ може да отиде в дома на мъж, пък бил той и свещеник.
Вивалди живееше в една част на града, която Мадалена никога не бе посещавала. С всеки завой каналите и опасващите ги фондаменте се стесняваха, докато пред погледа й не се появиха порутени сгради, подобни на редици бедняци в окъсани дрехи. Една жена излезе навън и изхвърли помията от кофа в канала. Някаква котка се стресна и хукна да се скрие в тъмна алея, не по-широка от ръчна количка. От другата страна два плъха проучваха парче боклук, без да обръщат внимание на ругатните на мъж, който, минавайки наблизо, ги подритна.
„Тук ли живее — учуди се Мадалена, оглеждайки къщите. — Как е възможно каквато и да е музика да излезе от това място?“
Минаха под мост и се озоваха в по-широк канал, покрай който се виждаха добре поддържани къщи, чиито ярки цветове блестяха на слънчевите лъчи, отразени от водата.
„По-добре е“, помисли си Мадалена, но сърцето й пак се сви, когато гондолиерът подмина канала и навлезе в друг, съвсем тесен, в който проникваше оскъдна светлина и беше трудно да се определи дали е ден, или нощ.
След секунди гондолата спря пред малка площадка до приятна, макар и доста зле поддържана розова къща с изглед към по-голяма канал. Гондолиерът потропа с греблото по вратата и докато чакаха отговор, се обърна към двете пътнички.
— Мадони, много е студено — рече той. — Ако нямате нищо против, ще ви чакам в кръчмата, която току-що подминахме; там е запален огън. — Мъжът махна към кръчмичка от другата страна на канала, пред която стояха двама мъже, разговаряха и потропваха с крака да се стоплят.
Щом съзря изражението на Фиоруча, добави:
— Няма да пия, ако това си мислите. Просто ще се скрия вътре от студа. Могат да изпратят някой слуга да ме извика, когато сте готови.
Точно тогава вратата се отвори. Фиоруча пропусна възможността да поспори с гондолиера, след като появилият се слуга й протегна ръка и я въведе вътре. Сетне повдигна Мадалена и я остави на тъмната площадка, а ноздрите й доловиха миризмата на плесен в мразовития въздух. Слугата отвори друга врата към коридор, осветен от една-единствена газена лампа, хвърляща слаба светлина върху протъркан на няколко места килим.
— Оттук — упъти ги слугата и им посочи трета врата в дъното на коридора. Зад нея се намираше приемна, в която пламтеше слаб огън и едва разсейваше тъмнината и студа.
— Ще му съобщя, че сте тук — каза слугата и почука на една врата.
Мадалена чу проскърцването на стол, последвано от стъпки, приближаващи към вратата. После тя се отвори и пантите й изскърцаха.
Вивалди й се стори по-дребен, отколкото го помнеше, а очите му бяха помръкнали. Кожата под брадичката му се беше отпуснала, скулите му изпъкваха още повече от преди.
— А! — възкликна той вместо поздрав.
Мадалена се изненада, че маестрото не каза нищо за това колко време беше минало или дори че се радва да я види.
— Приятно ми е да се срещнем отново — рече тя, но той само кимна, сякаш беше твърде разсеян, за да я чуе и не отвърна на любезността й.
Носеше домашен халат от сивкаво-зеленикава вълна, несресаната му коса се стелеше по раменете. Фиоруча се намръщи при вида му.
— Извинете ме — промълви Вивалди, правилно изтълкувал изражението й. — Заради студа е. Мога да си сложа свещеническото расо, ако настоявате, но все още е влажно от вчера, когато ме наваля дъждът.
— Няма да е необходимо — реагира Фиоруча, забила поглед в обутите му в пантофи крака с такова отвращение, че той нареди на слугата си да му донесе чифт чорапи и обувки.
Вивалди ги въведе в кабинета си. Стаята бе голяма почти колкото приемната и невероятно затрупана с вещи, едва успяваха да се придвижват из нея. Стените бяха покрити с етажерки, пълни с безредно натъпкани материали. Подът си поделяха клавесин, голямо бюро и стойка за ноти. Върху всяка от тези вещи бяха струпани купища партитури и листа. До камината, в която гореше миниатюрен огън, беше разположен резбован стол с оръфана тапицерия и малка, различна по стил масичка, върху която имаше табла с чайник и натрошен хляб с мазни следи от масло по него.
— Не може да се каже, че е подредено — извини се Вивалди и направи знак на слугата да изнесе таблата, — но се страхувам, че такъв е стилът ми на работа. — Приближи до другата страна на бюрото и взе броеница, измърмори някаква молитва, целуна броеницата и я пъхна в чекмедже. Изтика вещите от бюрото настрана.
Обърна се към Фиоруча.
— Наредих да запалят огън за вас отвън, където можете да се настаните по-удобно, докато ние работим. Ще накарам слугата си да запали лампата.
Фиоруча се намръщи, сякаш искаше да се опълчи срещу идеята да ги оставя насаме, но след като повторно огледа претъпканата с боклуци стая, примирено въздъхна.
След като я настани, Вивалди извади цигулката си от калъфа и мина направо по същество.
— Спомняш ли си как преди години, докато свирехме, те попитах като какво ти звучи това? — Той изсвири няколко трели и погледна към Мадалена.
— Птички, пеещи в короната на дърво — отвърна тя. — А после направихте така музиката да се лее все едно са излетели от дървото. — Думите й отекнаха равно и накъсано.
Незначителна. Отново се чувстваше по този начин, седейки пренебрегната в кабинета му, докато Вивалди бе изцяло погълнат от музиката си.
— Тогава ме осени идея, за която не съм преставал да мисля. — Без да пуска лъка, притисна с върховете на пръстите си страниците на отворена тетрадка, за да не се затворят. — Чуй това.
Той се изкашля и започна да рецитира:
Пролетта настъпи с цялата си пъстрота
и птиците я поздравиха с радостна песен,
дъхът на зефира вдъхновява ручеите
и те тихо ромолят.
Затвори тетрадката, изсвири птичите песни и когато свърши, продължи да рецитира по памет:
Въздухът е изпълнен c черни облаци,
разнасят се светкавици и гръм,
но когато всичко притихне,
птиците се връщат, за да запеят отново.
Вивалди изсвири жива каденца, изобразяваща отлитането на птиците.
— Знаеш ли кой е написал стихотворението? — попита я.
Мадалена поклати глава.
— Не съм го чувала.
— Аз — отвърна маестрото. — Написах четири сонета, по един за всеки сезон и сега ще композирам четири кончерто за тях. Ще го нарека „Четирите годишни времена“. Харесва ли ти идеята?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Аз пък си мислех, че от всички именно ти ще разбереш. — Челото му се сбърчи от раздразнение. — Трябва да разбереш. — Взе цигулката си и засвири. — Звучи така.
Бързо изсвири радостна мелодия, тупайки с крак по пода, за да осигури континуо. — Това ще го свири оркестърът. Ще изразява пролетното настроение. Сетне соло цигулката ще направи това. — Той се унесе в песента на птиците. — После — рече и премина към по-ниска и плавна мелодия, — ще чуем шума на поточе, течащо сред разтапящия се сняг. След това гръмотевица ще подплаши птичките. — Затвори очи и изсвири трескава поредица от ноти. — Но те ще се върнат по клоните и ще завършим първото действие ето така. — Изсвири началните тонове, но в по-приглушен регистър, с лека меланхолия в тях.
Настроението на Мадалена се беше повишило, докато слушаше музиката. Струваше й се, че сякаш едва вчера той беше седял и свирил с нея.
„Нищо в живота ми не може да се сравни с това. Нищо не може да го замести — помисли си, приемайки факта, че ако искаше музиката, трябваше да понася самовглъбения и често егоистичен човек, който я създаваше.
— Проблемът е как да намеря някой, който да я свири така, както аз искам — продължи Вивалди. — Има дъжд и вятър, свирещ пред вратата, и мъж, който пада пиян на земята, и куче, което лае, докато господарят му спи.
Дишането му беше станало накъсано и думите му излизаха на къси фрази между кратките вдишвания.
— Ти си единствената, за която си мислех, че може да разбере. Всеки друг би спорил с мен или просто би го изсвирил както си пожелае. Искам някой, който да усеща всичко това — и да може да накара останалите музиканти също да го почувстват. Мадалена Роса…
И двамата извърнаха глави, когато пред вратата се разнесе писклив глас. Хъркането на Фиоруча в приемната бе прекъснато.
— Коя сте вие? — попита непознатата Фиоруча, преди вратата на кабинета да се отвори.
— Анна! — В гласа на Вивалди се надигна тревога.
Жената носеше перука и натруфена шапка напълно в противоречие с венецианския стил. Лицето й бе гримирано като за парти, а зърното на едната й гърда всеки момент се канеше да изхвръкне извън корсета на роклята й.
Тя сложи ръце на хълбоците си, кимна с брадичка по посока на Мадалена и изгледа намръщено маестрото.
— Коя е тази?
Вивалди дълбоко си пое дъх, но той заседна в гърлото му и маестрото се закашля, чак се задави. Дишането му премина в стакато. Той се хвана за гърдите и се строполи върху стол наблизо.
— Паолина! — извика Анна. — Бързо ела!
След няколко секунди в стаята се втурна втора жена, с няколко години по-възрастна от Анна. Беше облечена по подобен начин, но беше свалила перуката си и кестенявата й коса, пригладена плътно към скалпа, придаваше на напудреното й и начервено лице вид на карнавална маска.
Тя не даде знак, че е забелязала Мадалена или Фиоруча, която вече се беше събудила напълно и стоеше на прага.
— Зле ли е? — попита Паолина.
— Така мисля — отвърна Анна. — Ще отида да доведа слугите.
Паолина приближи до шкаф и извади малка торбичка. Сложи лъжица сухи билки в кърпа, после я стегна отгоре и я потърка в дланта си, за да освободят билките аромата си.
— Вдишай го — рече тя, поднасяйки кърпата към лицето му и прокара ръка зад гърба му да го повдигне.
— Анна ще донесе парата.
Вивалди кимна, разширил очи, но не продума.
— Вземи това — излая Паолина и бутна кърпата в ръцете на Мадалена.
Тя стоеше много близо до него, виждаше посинелите му устни. Паолина се върна с лапа и когато разхлаби халата на Вивалди и разкопча тънката му риза, Мадалена видя как плътта му потъна под ребрата му, докато той се бореше за всяка глътка въздух.
Паолина притисна лапата към гърдите му, а въздухът се изпълни с миризма на камфор и горчица. Анна се върна с един слуга, понесъл леген с гореща вода и парчета платно, от които се извиваше пара, но маестрото вече дишаше по-леко. Въпреки това Паолина му нареди да се наведе напред и да диша през плата, докато изстине.
Жената отново отиде до шкафа и започна да рови в някаква кутия с поне дузина надписани пакетчета с билки и пудри.
— Лавандула, женско биле, джинджифил, исоп — тихо изреди.
Паолина се обърна към слугата с легена.
— Свари вода с лъжичка мед. Не — с две лъжички. После ми я донеси в чайник. — Избра две от пакетчетата. — Аз ще свърша останалото.
Мадалена стоеше настрана и наблюдаваше как слугата отвежда Вивалди в стаята му да го преоблече, докато Паолина приготвяше билките за чая.
Жените останаха сами в кабинета и Анна пак се обърна към Мадалена.
— Та коя си ти? — попита я с тон на собственичка на дома.
Фиоруча вече беше хванала Мадалена за ръката, преди тя да е успяла да отговори. Раменете й се вдигаха и спускаха, докато водеше Мадалена през коридора, към тъмната площадка и задната част на къщата. Когато отвори вратата, видя само водата на канала под краката си. Вбесена се понесе обратно към вътрешността на къщата, настоявайки да я заведат до парадния вход.
— С удоволствие — отвърна подигравателно и с преувеличена любезност Анна. — Последвайте ме.
Студът навън ги преряза, преди да са успели да спрат, за да си сложат наметките. Фиоруча влетя в кръчмата и дръпна гондолиера от мястото му, разплисквайки топлото вино от чашата в ръката му.
— Заведи ни у дома — нареди тя.
Щом се озоваха в кабината на гондолата, Фиоруча спусна завесите и се облегна назад. Прекръсти се и задвижи беззвучно устни в молитва, докосвайки пръстите си така, сякаш прекарваше през тях зърната на броеница.
„Кои бяха тези жени — чудеше се Мадалена. — Знаеха къде стои всичко и се разпореждаха с прислугата, сякаш живееха в къщата. Не е възможно, та Вивалди е свещеник. Свещеник, нарушил клетвата си: беше очевидно.“ Мадалена достатъчно дълго бе наблюдавала общуването между мъже и жени, за да забележи, че Анна не е нито ученичка, нито обикновена приятелка на маестрото.
„Защо не наруши клетвата си за безбрачие с нея, щом не е свещена за него?“ Предателството му така я порази, че тя седеше като замръзнала на седалката.
В ума й се завъртяха картини, в които тя и Вивалди, като мъж и жена, или поне любовници, седяха един до друг в отдалечаваща се от града карета, или ядяха пасти и пиеха чай в дома си, облечени в домашни роби пред камината. Картините се променяха и тя започна да вижда Вивалди и Анна в каретата, Вивалди и Анна пред огъня и си даде сметка, че най-вероятно тези картини са истински. Защо й беше казал, че я желае, но двамата никога не могат да бъдат заедно, а после се е извъртял на триста и шейсет градуса и бе започнал такъв живот с онази жена?
„Трябва да го мразя, задето е бил толкова неискрен с мен — помисли си Мадалена. — Той е лицемер. Би трябвало да кажа, че си е намерил достойна половинка.“
Тогава истината я удари неимоверно силно и тя сложи длан пред устата си, за да не чуе Фиоруча вика й.
„Може би тогава не ме целуна не поради факта, че е свещеник, а навярно не го направи заради това, което съм.“ Ако бяха станали любовници, какво щеше да последва? Тя не можеше да напусне „Пиета“, освен като съпруга или монахиня, а свещениците не можеха да се женят. Ако Вивалди се беше отказал от свещеническия сан, от „Пиета“ нямаше да й позволят да се омъжи за захвърлил расото човек.
Нямаше да е морално, и по-лошо — в очите на „Пиета“ скандалът щеше да е ужасен. Ако беше избягала, за да е с него, какъв живот щеше да води, пътувайки от град на град с оперен импресарио, превърнала се в обект на клюки, където и да отидеше, без да е в състояние да свири професионално, понеже е жена?
Той се държа така, сякаш пазеше работата си, но всъщност е предпазвал мен. Защитавал е честта ми.
Зави й се свят. Току-що беше видяла един човек хванат като в капан и унижен в собствения му дом, човек, чието предателство й беше дало достатъчно причини да го мрази, а единственото, за което можеше да мисли бе, че през всичките тези години вероятно погрешно беше разбрала както него, така и действията му — причината, поради която не й беше изпратил писмо, когато си беше тръгнал първия път, многократните случаи, в които се правеше, че не я забелязва, че не я беше посетил, когато се върна във Венеция. Всеки друг би го окачествил като най-отвратителния човек след безвкусната сцена, на която беше станала свидетелка, а вместо това…
Беше й трудно дори да оформи в съзнанието си думата, която толкова пъти бе прогонвала от главата си.
„Обичам го! Не мога да го имам, но въпреки това го обичам.“
Фиоруча беше престанала да се моли.
— Надявам се, най-после ти е дошъл умът в главата, що се отнася до този мъж — изрече злобно тя. — Какъв безсрамник! Знаеш какво говорят хората, нали? Нали?
Мадалена поклати глава, но едва чуваше жената до себе си. Представяше си Вивалди, чудеше се какво ли си беше мислил през всичките моменти, когато тя бе решавала, че не я забелязва, когато бе стигала до заключението, че не го е грижа за нея.
— Честна дума, не разбирам как някой може да стане на твоите години и да продължава да бъде толкова наивен? — не спираше Фиоруча. — Да общува с уличници! Ха! Този човек е срам за църквата. Не знам защо се съгласиха да идваш тук. — Гласът й премина в тихо мърморене, когато заразправя за уличниците от Вавилон и от времето на падането на Венеция. Изви рамене и ги притисна към стената на кабината, все едно искаше напълно да се дистанцира от присъствието на Мадалена.
Кръвта запулсира в слепоочията на Мадалена.
— Моля ви…
— Какво ме молиш? — изсъска Фиоруча. — Да не казвам? Ха! — изкудкудяка.
Мадалена отново почувства как животът я напуска.
— Беше истинска криза — сподели Клаудио с Киарета след ден-два, докато вечеряха в покоите си, след като бяха сложили децата да спят. — Придружителката още не е станала от леглото, но лично аз подозирам, че го прави по-скоро за да подсили значението на клюката, отколкото поради някаква друга причина.
— Какво каза Мадалена?
— Почти нищо. Обясни, че Вивалди често имал подобни кризи и нямала представа кои били жените, но едната от тях, изглежда, му била нещо като медицинска сестра и се справила със ситуацията твърде компетентно.
Клаудио се замисли за момент.
— Виждал съм тази „сестра“ — рече той и отпи от виното си. — Паолина Джиро, сестрата на Анна. Голяма двойка са. Извикахме маестрото на разговор, но той настоя, че връзката им била изцяло професионална. Когато пристигнали във Венеция, двете сестри наели сами една къща, но получихме сведения, че те свободно влизат и излизат от неговия дом, все едно живеят там. Може да се заформи сериозен скандал.
— Мадалена ще бъде замесена в скандал?
— Не, не. Ще се погрижим. Но свещеник с оперна певица и нейната сестра — това е прекалено дори за венецианските вкусове, макар всеки да копнее да е първият, шокиран дори от най-малките подробности по случая.
Киарета започна да побутва храната в чинията си. Не можеше да преглътне. Клаудио не забеляза.
— Страхувам се, че Вивалди ще трябва да си замине — продължи той. — Не че ще е от кой знае какво значение. Едва успяваме да получим по някоя нота от него с всичките комисионери, които го преследват навсякъде. Навярно, ако го уволним от „Пиета“, той ще започне да обръща малко по-голямо внимание на „Театро Сант Анджело“.
Киарета не го слушаше.
— Знам, че утре е ден за уроци и в „Пиета“ не се допускат посетители — прекъсна го тя, — но трябва да видя сестра си. Трябва да се уверя, че е добре. Може ли да го уредим?
Мадалена лежеше в леглото си, без да може да заспи. Прекарваше през съзнанието си всеки детайл от онзи следобед с ужаса на човек, очакващ от някоя рана да заструи кръв. Жената, която Вивалди бе нарекъл Анна, беше влетяла в стаята, сякаш се намираше в собствената си къща. После се беше появила и другата и бе поела ролята, изпълнявана някога от самата Мадалена. Беше се справила значително по-умело, издърпваше това чекмедже, онова пакетче, нареждаше на слугите да отидат тук или там. Беше разтворила ризата му и за пръв път в живота си Мадалена бе видяла голите гърди на мъж. И не просто на който и да е мъж, а на онзи, в чието сърце бе успяла да надникне дълбоко поради събитията от деня и да се изправи срещу чувствата, скрити в нейното.
Беше налудничаво като сън. Фиоруча се беше втурнала в кабинета на приората още преди гондолата да е завързана за дока, без да изчака Мадалена да слезе. Беше сигурна, че какъвто и ужас да твърдеше, че е изпитала Фиоруча, всъщност бе изместен от радостта да разкаже такава скандална история.
„Станалото станало — каза си Мадалена. — Ще знам какво да правя, когато видя какво ще последва.“ И макар по принцип да предпочиташе да обмисля проблемите, вместо да се моли за разрешаването им, се прекръсти, докато лежеше в леглото.
— Дори ако това го изтласка завинаги от живота ми, не искам да загубя музиката, прошепна тя. — Да ми оставят поне това.
— Какво стана? — попита Киарета, разтревожена от следите от прекараната безсънна нощ върху лицето на Мадалена, когато двете седнаха една срещу друга в парлаториото.
— Не знам — отвърна Мадалена. — Две жени влетяха в къщата, сякаш живееха в нея и в следващия момент едната започна да показва трикове един след друг, целящи да му помогнат да се съвземе, а другата се държеше така, все едно аз съм виновна или нещо от този род.
— Клаудио ми каза, че Конгрегационе прекратяват договора на Вивалди и му забраняват повече да се свързва по какъвто и да било повод с „Пиета“.
— Не! Не могат да го сторят! — Мадалена блъсна стола си назад и скочи. — Не!
— Мадалена, чуваш ли се? Позволи на този човек с години да се отнася зле с теб. И сега го защитаваш? — Тонът на Киарета беше изключително остър и думите й дрънчаха като парчета счупено стъкло помежду им.
— Не е така — отвърна Мадалена. — Ти не знаеш.
Киарета бе твърде ядосана, за да я слуша.
— Изглеждаш ужасно. Никой не вярва, че може да си направила нещо нередно, но виж него. — Тя махна с ръце пред себе си, сякаш да прогони заразна болест, промъкваща се в пространството между двете. — Изобщо не трябваше да те вика в дома си, като е наясно как тези жени могат да се появят всеки момент! Изненадана съм, че не са му отнели свещеническия сан. Свещеник и неговата бездарна оперна певица, че и сестра й отгоре на всичкото?
— Не го защитавам. Знам, че изглежда зле. Но, Киарета… — Мадалена умолително я погледна. — Музиката!
Киарета бавно поклати глава и просто загледа втренчено сестра си, без да каже нито дума повече.
— Той ми показваше нещо точно преди онази жена да влезе — заобяснява Мадалена. — Мисля, че навярно ще се окаже най-великото музикално произведение, писано някога, ако онова, което ми изсвири…
Не беше в стила на Мадалена да преувеличава нещата. Киарета не беше свършила с хокането, но реши да я изслуша.
— Искам да свиря тази музика повече, отколкото съм искала каквото и да било през целия си живот. — Плесна с ръце. — Можеш ли да помогнеш?
Онова, което чуваше, не й харесваше, но Киарета долови страстта в гласа на сестра си.
— Наясно си, сигурно е прекалено късно — въздъхна тя. — Ще ми се да имаше начин да помогна на теб, без да помагам на него, но предполагам, такъв не съществува. — Тя стана и оправи роклята си. — Ще говоря с Клаудио.
След няколко дни Мадалена бе повикана за разговор на четири очи в кабинета на приората.
— Конгрегационе отделиха много време по въпроса с маестро Вивалди — осведоми я приората, — и ме помолиха да ти предам решението им. Искаме да запазим контрол върху първите изпълнения на новото му произведение, а той ни уведоми, че нямало да може да продължи, без да знае дали ти ще свириш първа цигулка. Ето защо решихме да ти позволим да продължиш да работиш с него.
Мадалена въздъхна с такова очевидно облекчение, че трябваше да положи всички усилия да не трепне под пронизващия поглед, който последва.
— Прекалено си привързана към него — отбеляза приората след минута мълчание. — Непристойно е.
— Приора, сложете каквито искате ограничения на съвместната ми работа с него. Аз също не желая да се посрамвам. Просто искам да изсвиря тази музика.
Приората сведе поглед към бюрото си, преди отново да го впери в Мадалена.
— Знаеш ли, скъпа, всеки вид страст, дори тази към музиката, притежава потенциал да влияе на преценките ти, а в момента маестрото очевидно не е в състояние да пази репутацията ти. — Тя се приведе напред, за да погледне Мадалена още по-настойчиво. — Ти си невероятно талантлива, но май трябва повечко да се сдържаш.
„Не може да се сдържам — помисли си Мадалена. — Музиката изисква пълно отдаване.“
Приората се приближи още повече, все едно искаше да сподели тайна с Мадалена.
— Ако открием сезона с такова произведение, това ще ни даде предимство пред останалите оспедали, което ще продължи цяла година. Конгрегационе планират приеми за дарителите след концертите, а съпругът на сестра ти предложи да спонсорира първото представление в неговата вила това лято. Безсмислено е да казвам, че даренията от това значително ще подпомогнат коро.
Тя продължи:
— Конгрегационе смятат, че е по-добре да се създаде впечатлението, че слуховете, които вероятно се разпространяват, са безобидни и най-добрият начин да се постигне това е като се запазят контактите с дон Вивалди, поне засега, но при стриктни правила.
Приората започна да ги изброява на пръсти. Независимо от болестите си, Вивалди щеше да идва при Мадалена в „Пиета“. Паолина Джиро щеше да осигури списък с тинктурите, чайовете, билките за инхалации и лапите за администрацията на „Пиета“, която да ги приготви, в случай че проблемът възникнеше тук. В подобни ситуации Мадалена трябваше да позвъни на сестрата и когато тя пристигнеше, да излиза от стаята. Нямаше право самата тя да оказва каквато и да е помощ, за да избегне физически контакт. Трябваше да работят с минимум два стола разстояние помежду си в такава част от стаята, където можеха да бъдат видени от всеки, който минаваше по коридора. И все пак при тях винаги щеше да седи придружителка.
— Това е възможно единствено поради силната ни вяра в твоята добродетелност — отбеляза приората. — Надявам се известно ти е колко ценим твоя принос — рече тя и се изправи, давайки знак, че разговорът е приключил.
Към средата на юни сестрите Джиро и случилото се през онзи злополучен следобед бяха изчезнали от ума на Мадалена, докато тя работеше до пълно изтощение, за да подготви представянето на „Четирите годишни времена“. Беше поискала от филите да научат наизуст сонетите на Вивалди, за да са наясно какво се опитват да предадат с музиката си. Понякога, когато умът й не можеше да се успокои, си рецитираше стиховете в тъмното, представяше си люлеещите се на вятъра пролетни треви, бръмченето на комарите и мухите в лятната жега, пияните жътвари и преследваните диви животни през есента, вихрушките и тракащите зъби през зимата.
Тази вечер сънят отново отказваше да я навести, независимо от огромната умора, която изпитваше.
— „Вървим по снега с бавни стъпки — прошепна тя, — гледаме внимателно от страх да не се подхлъзнем. — Думите й заглъхнаха в прозявка. — Ако стъпваме по-решително, ще паднем, но въпреки това продължаваме да вървим, докато ледът се пука и плъзга под краката ни.“
Утре щеше да накара коро да мине през осемте ноти на стакатото, които имитираха ходенето по лед. Трябваше да е перфектно, за да подготви фантастичното соло на Вивалди, имитиращо неконтролируемото усещане за подхлъзване и падане върху леда, но филите все още не използваха достатъчно въображението си, за да постигнат ефекта.
Мадалена все още не бе напълно доволна, но Вивалди със задоволство наблюдаваше напредъка на коро. Каза й, че музикантките били по-добре, отколкото ги помнел, и тя била най-добрата ръководителка на оркестър, с която някога е работил. Тя прие оценката му, но сърцето й вече не копнееше за нея. Известно време беше размишлявала върху въпроса за значението на любовта за жена на нейната възраст и бе решила, че не се изразява в огромен изблик на страст, а в нова и дълбока привързаност към човек, в когото сега виждаше едновременно защитник и приятел. И преди всичко любовта я караше да иска да чуе музиката, изпълнена точно така, както той желаеше.
Първото представление във вилата на Киарета беше след месец, а дори и най-божествената мелодия изискваше часове и часове упорита работа, скъсани струни и разранени пръсти. Тя се претърколи на другата страна, затвори очи и скоро се унесе в дрямка.
Вратите в двата края на портегото в лятната вила на семейство Морозини бяха широко отворени, за да може дори най-слабият полъх на вятъра да проникне в стаята. Юлският ден бе задушен поради влагата, идваща от ливадите и каналите, и към средата на следобеда вече беше неприятно да се стои както вън, така и вътре.
Киарета излезе на предното стълбище и погледна към небето с надеждата кратка буря да разхлади въздуха преди гостите да започнат да пристигат. Носеше копие от четирите сонета, които щяха да акомпанират музиката по време на тазвечершния концерт и сега сведе поглед към този за лятото.
— „Под тежкия сезон на задушното слънце — зачете тя, отмятайки влажния кичур коса от челото си, — хора и зверове линеят, а боровете са опърлени.“ — Вивалди го беше уловил така точно.
Проследи как баржа се завързва за дока на канала. Първа от нея изскочи Доната и хукна през тревата. Бяха твърде далеч, за да ги чуе, но Киарета видя как Бесина вика след момиченцето, а Доната прави широк завой, разперила ръце като криле на птица и се втурва обратно към бавачката си. Междувременно слугата, който караше лодката, взе Мафео от ръцете на Бесина и го сложи да стъпи на дока. Киарета видя как синът й, вече почти на четири, поглежда надолу към краката си, докато свикваше с неподвижния док под тях. После и Мафео пое през тревата, настигна сестра си, докато тя изминаваше последните няколко метра, делящи я от Бесина.
Киарета виждаше как бавачката се кара на Доната, задето се е отдалечила. Познаваше всеки жест на дъщеря си и сега я гледаше как провесва глава и се поклаща напред-назад, докато я мъмреха. После Бесина каза нещо и Доната отново хукна, като този път подвикна на Мафео да я последва. Бесина пое след децата и ги настигна, когато те спряха да наберат цветя от леха покрай пътеката. От близкия храст изхвръкна пеперуда и те хукнаха след нея. Вече бяха достатъчно близо и Киарета чуваше смеха им.
Доната се спря с лице към къщата и протегна пръст към пеперудата с надеждата да кацне на него. Киарета се скри зад една от колоните на портата. Ако я видеха, щяха да се спуснат към нея, а тя искаше да ги погледа още малко. Бесина беше истинска благословия, достатъчно млада, за да е с лек характер, но наясно и по въпроса точно колко свобода трябва да се дава при отглеждането на патрицианските деца. Майката на Клаудио изобщо не одобряваше Бесина, настояваше Киарета да наеме кисела стара бавачка, препоръчана от някого си. Тя щяла да знае как да възпита децата подобаващо. На Киарета й бе прозвучало така, сякаш възпитанието не бе нищо повече от човешката версия на отглеждането на кон. Първостепенно значение имаше ролята, която изпълняваха хората, а чак след това идваше ред на личността им — в това вярваше Джустина, — а и окуражаването на второто можеше само да доведе до проблеми.
„В крайна сметка всеки се оформя като личност — беше си помислила тогава Киарета. — За нещастие, твърде често свършва като теб, Джустина.“
Доната заподскача. Опитваше се да пъхне цвете в ръката на една от статуите покрай пътеката към вилата. Мафео протегна ръчички към Бесина, искаше бавачката да го вдигне, за да стори като сестра си. Мафео беше твърде малък да прави каквото и да било друго, освен да гони пеперуди, да казва „моля“ и „благодаря“ и да не вдига шум, когато му се каже. Но един ден момченцето с широко и щастливо лице, което толкова напомняше на бащиното му, щеше да е член на Великия съвет, да се присъедини към Конгрегационе на „Пиета“, да води гости в ложата си в „Театро Сант Анджело“ и във всяко едно отношение да бъде венециански благородник. „Във всяко отношение — помисли си Киарета, включително що се отнася до живота извън семейството и толерантността към личния живот на собствената му съпруга.“ Беше трудно и до известна степен болезнено да си представи как момченцето на тревата пораства и се изправя лице в лице с разочарованията и омърсените удоволствия от света на възрастните, но, както на всички други, така и на него щеше да му се наложи да го направи.
Седемгодишната Доната изживяваше детството си със скорост, която удивляваше майка й. Само след няколко години трябваше да реши съдбата й. Клаудио беше съгласен с нея, че макар възможностите за избор на Доната да бяха ограничени, те щяха да са си нейни и ако тя решеше да се омъжи, щеше да има правото да бъде сериозно изслушана за личността на бъдещия й съпруг.
„Каква щастлива жена съм — помисли си Киарета. — Със силен добър съпруг и две красиви деца, които да обичам.“
Наистина ги обичаше. Не разбираше защо такъв огромен брой венецианци смятаха за вулгарна проявата на толкова обич, пък и не я интересуваше. Щеше сама да кърми децата си, ако Джустина, а и Клаудио, не бяха категорични, че е нещо, което никоя Морозини не може да направи. Компромисът, който постигнаха, бе, че никое от децата не биваше отпращано, когато трябваше да се храни. Едва ли беше минал и ден от раждането им насам, през който да не бе прекарвала известно време с тях, а близостта им бе създала условия Клаудио също да се привърже силно към дъщерята и сина си. Той често се чудеше, понякога с известна доза завист, колко различно е тяхното детство от неговото. В подобни моменти Киарета винаги вътрешно се усмихваше, но не казваше нищо. Човек с родители нямаше как да разбере какво означава да ги нямаш, макар от някои родители да можеше да се изисква още по отношение на представите им за възпитание.
Мафео стигна до първото стъпало на къщата и с мъка се заизкачва нагоре. Доната вдигна полите на роклята си и запрескача стъпалата, като ги броеше на глас.
— Мама! — извика тя, когато зърна крайчеца на роклята на Киарета иззад колоната. — Защо се криеш?
Доната се скри зад друга колона, погледна към майка си и се закиска. Мафео хукна право към Киарета и я хвана за полата, после погледна назад към Доната, все едно е спечелил състезание. Киарета се наведе да го прегърне и той забеляза влажното и лице.
— Тъжна ли си, мама? — попита я.
— Не, любов моя — отвърна тя, избърса страните си и го целуна. — Мама е много, много щастлива.
Бяха се събрали тъмни облаци, разнесе се първият тътен, сякаш се откъртваше клон от дърво. Децата се скупчиха около Киарета и се хванаха здраво за полата й. Бесина ги поведе навътре, но Киарета остана на верандата да наблюдава бурята.
На дока спря малка баржа. На палубата се виждаха две жени в ярки летни рокли и огромни шапки с воалетки, скриващи лицата им. Докато гледаха към заплашителното небе, мъж в свещенически одежди излезе от кабината. Под тривърхата му шапка искреше червената му коса. Точно когато скочи на брега, в небето проблесна светкавица и рукна силен дъжд. Жените изчезнаха в кабинката, а мъжът тръгна през дъжда.
— Маестро Вивалди и — възкликна Киарета, щом свещеникът приближи. — Виждам, че сте успял да си осигурите превоз от Венеция. — Опитваше се да звучи като любезна домакиня, но сама долавяше обвинителните нотки в тона си. Мадалена може и да е запленена от музиката му, но що се отнасяше до нея самата, този човек бе оплескал живота си и колкото по-скоро привършеше концертът му, толкова по-добре.
— Да, доста голяма случайност. Анна — Ла Джиро — побърза да добави, — трябва да пее в Падуа утре. Със сестра й предложиха да ги придружа до тук, а аз съм просто един беден музикант…
„Млъквай!“ — помисли си тя и го прекъсна, като се обърна към слугата, застанал до входа на къщата.
— Заведи маестро Вивалди в стаята му и се погрижи дрехите му да бъдат изсушени.
— Наистина трябва да вървя — рече тя на госта си и без да му се извини, прекоси портегото и изчезна нагоре по стълбите.
Мадалена чакаше сестра си в покоите й, за да пият чай.
— Маестрото е тук — осведоми я Киарета.
— Добре — отвърна Мадалена.
— Докараха го онези жени.
Удивлението, изписало се върху лицето на сестра й, беше много кратко и Киарета изобщо не го забеляза.
— Колко удобно — отбеляза Мадалена, след като се овладя.
Киарета позвъни на Зуана и й поръча да им донесе чая.
След като прислужницата излезе, тя се извърна към сестра си.
— Как се разбираш с дон Вивалди след… — замълча, не беше сигурна с какви думи да завърши въпроса си.
Мадалена сви рамене.
— Аз съм добре. Нямам никакъв проблем да работя с него.
Киарета се изненада, че сестра й можеше да говори толкова спокойно за него, макар червенината, избила по страните й, да издаваше наличието на поне мъничко чувство.
— Никога не съм разбирала как успяваш да си толкова спокойна, когато става дума за човек, наранил те толкова много. Предполагам истински късмет е, че ти никога не се влюби в него. Сега най-вероятно щеше да го мразиш.
Мадалена не знаеше какво да отвърне, за миг се изкуши да остави думите на Киарета без коментар. Но възможността бе изключително рядка. Седеше в удобната стая в дома на сестра си, не ги разделяше решетка, нищо, нямаше кой да ги слуша. Внезапно я обзе желанието да разкаже всичко на Киарета.
— Когато бях малка, за мен той беше като рицар кръстоносец, пристигнал на галоп в „Пиета“ да ме спаси. — Тя вдигна поглед към сестра си. — И той го направи, наясно си. Никога не го забравяй. Каквото и да става със сестрите Джиро, никога не забравяй какво е направил за мен.
Не бе забелязала кога Киарета е взела ръката й в своята.
— Но мисля, че когато пораснах, осъзнах как животът ми принадлежи единствено на мен самата. И не е продължение на нечий чужд живот. Каквото и да ни набива в главите „Пиета“ почти всеки час, животът си е мой.
Най-после забеляза ръката на Киарета и започна да си играе с пръстите й, докато събираше мислите си.
— Когато отидох в къщата му и Ла Джиро се появи… Странно е, че го казвам и не мога да обясня какво точно се случи — продължи Мадалена, — но онзи следобед за първи път дълбоко в себе си осъзнах, че той е бил искрено загрижен за мен. Изпълнена съм с огромна лоялност към него, макар да трябва да призная, че като цяло е твърде глупав човек с невероятна дарба.
— Значи в крайна сметка го обичаш, пък макар и малко. — Лицето на Киарета беше сериозно.
— Съществува ли такова нещо като „малко любов“? Не така съм си го представяла. — Мадалена спря и се замисли. — Сега в негово присъствие се чувствам в безопасност. Не виждам как би могъл да ме нарани отново, защото нямам нужда от него и поради това ми е по-лесно да си отворя сърцето. И не мисля, че той има някаква представа колко ми е скъп.
Погледна към Киарета с продължителна, изпълнена с обич, усмивка.
— Нали се сещаш за конете, при които онзи ден по време на пикника заведохме момичетата да ги нахранят? Ако протегнеш пълна с храна ръка, конете ще се втурнат насреща ти, но нима през останалото време ги е грижа за теб? И ако някой им носи храна, има ли значение за тях какъв човек е? Същото е и с Вивалди. Не искам особено много да е покрай мен, но не мога да си представя никога да не се връщам при него, независимо от обстоятелствата.
Двете замълчаха.
— Трябва да си почина — рече накрая Мадалена и леко издърпа ръката си. — Киарета, това, което ще чуеш тази вечер е най-забележителната музика, писана някога, сигурна съм.
— Хмм. Може и така да е и се радвам, че си в мир с Вивалди, но трябва да призная: ще се радвам, когато той си замине. — Тя се изправи. — Имам много работа. Можеш ли да намериш стаята си или искаш да те заведа?
— Ще се оправя — увери я Мадалена. — Винаги успявам. — Забелязвайки озадаченото изражение на Киарета, добави: — Да си намеря пътя. И ти ме научи на това.
Гостите пристигнаха, когато под синьо-бялото небе, откъм дърветата звучеше дрезгав птичи хор. Вивалди беше настоял концертът да започне, докато публиката все още разполагаше с достатъчно светлина да гледа през прозорците зад оркестъра, където лекият ветрец, поклащащ листата, щеше да наведе на мисли за пролетта. Ако всичко вървеше по план, щяха да завършат със зимния концерт, когато небето започнеше да избледнява на смрачаване.
Беше се преоблякъл и сега носеше черен кадифен жакет над поръбена с дантела риза, тесни панталони и бели чорапи. Мадалена бе облечена в червената скромна рокля на „Пиета“, а филите — в ефирни бели рокли, в чиито деколтета бяха забодени разноцветни летни цветя.
Вивалди изсвири първите ноти заедно с другите цигулки, докато виолата да гамба ковеше енергично континуо. Филите изпълниха началната част веднъж без него и после дойде неговият ред. Засвири, имитирайки песен на птица, а Мадалена и Корнелия се включиха с весел отговор.
Зад тях, върху посаденото в саксия дърво в лоджията, кацнаха две кадънки, наведоха главички и се огледаха наоколо, сякаш повикани от музиката. Облаците се движеха бавно по небето, докато оркестърът се разтапяше в бълбукащите звуци на поток. Виолата да гамба, твърде тежка по звучене за сцената, отстъпи място на звънтящо континуо, излизащо изпод клавишите на клавесин. Филите придаваха нюанси на всяка нота, преди да се върнат към основната мелодия в минор и да продължат с драматично движение на лъка към описанието на пролетен дъжд. Точно когато започнаха да поемат все по-нагоре, за да изобразят отлитането на птиците, двете кадънки също отлетяха и публиката зашумя, удивена от съвпадението. Вивалди подхвана следващата си солова секция, противопоставяйки на отлитането на птиците развълнуваната мелодия на оркестъра, преди спокойствието пак да се възцари и птиците, или поне онези от мелодията, да се завърнат.
Когато първото действие свърши и започна второто, публиката се взря в копията от сонетите, които бяха открили върху столовете си. Цигулките свиреха нежно вибриращо остинато, навеждащо на мисълта за лек бриз, развяващ тревата, докато Вивалди изпълняваше провлачена мелодия, описваща как овчар протяга ръце и се намества, докато спи под дърво. Само лаенето на кучето му, изпълнявано от чело, нарушаваше перфектното спокойствие на сцената.
Мелодията на лятото беше задушна, събуди неподвижността на горещ следобед, наситен с мухи и комари. Кукувица, гугутка и кадънка подхвърчаха и пееха в клоните на дърветата. Внезапна буря, тътнеща и жестока, доведе до края на летния концерт.
Есента беше време за празнуване. Цигулките свиреха дрезгава имитация на гайди, дървените флейти изобразяваха танцуващи селяни. Виното скоро доведе до пиянство и солото на Вивалди проследи спъващ се селянин, който напусна сцената и незабелязан от никого падна на земята, докато гуляят продължава.
Киарета и Клаудио стояха един до друг в алкова. До тях, пред наскоро изрисувана фреска върху стената, върху която се виждаха Мафео и Доната, надничащи през една фалшива врата, стояха самите деца. Опитваха се да не се смеят, докато се облягаха на собствените си портрети и имитираха жестовете на родителите си. Клаудио махна към тях, за да види дали Киарета ги е забелязала, а тя му отвърна като хвана ръката му и я стисна.
Някои от публиката продължаваха да се консултират с програмите си, но до момента мнозина вече бяха раздразнени от предизвикателството, което представляваха сонетите и непредвидимите звуци, долитащи откъм оркестъра. Няколко дори се обърнаха да погледнат към банкетната маса, за да видят как върви сервирането на вечерята. До четвъртия концерт шумът от тела, наместващи се неспокойно върху столовете, не можеше да бъде изтълкуван погрешно.
Първи започнаха басите, последвани от цигулките с техните нервни трели, които изобщо не бяха замислени като мелодия, а имаха за цел да представят треперене на студа. Солото на Вивалди запрати северен вятър в музиката, доведе до разтреперани крака и тракащи зъби. Вторият момент събуди чувственото усещане от това да седиш на топло пред огъня, докато навън вали — ефект, постигнат чрез нежно ритмично подръпване на струните. Творбата завърши с плъзгащи се по леда хора, търсещи защита преди буря. Цигулката на Вивалди пищеше и подсвиркваше подобно на вятър, фучащ покрай ъглите на сградите и през клоните на дърветата. Оркестърът подсили звука до виелица, виеща надолу към басите, преди да се надигне отново, за кратко цигулките подхванаха в унисон соло, преди басите пак да снижат мелодията. После, без да позволява на публиката дори за миг да предвиди края, филите отпуснаха цигулките в скута си.
За момент гостите останаха неподвижни по местата си, без да са разбрали, че концертът е свършил. Неколцина започнаха да ръкопляскат, останалите любезно се присъединиха, но скоро аплодисментите замряха. Гостите се отправиха към масата, оглеждайки се за Клаудио, за да видят дали е време да седнат и да започнат да ядат.
Киарета бе отишла при оркестъра заедно със съпруга си. Тя прегърна Мадалена и почувства топлината на тялото й през влажната материя на роклята.
— Беше великолепна! — рече тя. Обърна се към Вивалди и добави: — Мадалена беше права. Беше изключително.
Подбираше внимателно думите си. „Четирите годишни времена“ бяха поразителни, но тя трябваше да ги чуе отново, за да разбере колко всъщност й харесват. А когато групички гости мърмореха след концерт, както правеха нейните гости в момента, критиките най-вероятно щяха да надделеят над похвалите. Представяше си какво говореха. Музиката, описваща всеки сезон, беше успокояваща и искряща, но никога за достатъчно дълго. Изкуството в дисонанса не можеше да бъде сбъркано с нищо, но мелодията не беше приятна за слуха. Лятото представяше комари заедно с бризове, а зимата се отличаваше с много повече лед, отколкото пращящи огньове, но хората не искаха да слушат музика за подобни неща. За човек, който винаги държеше да угажда на околните, Вивалди бе предложил на публиката, очакваща лека закуска през лятна вечер, огромна изненада, и то не съвсем приятна.
Киарета остави оркестъра, за да се погрижи за гостите си, но умът й беше зает не толкова с музиката, колкото с двама от музикантите. Сестра й се беше издигнала до ниво, което Киарета не можеше да разбере, нито пък някога си го беше представяла. Никой, с изключение на Вивалди, не можеше да свири по-добре от нея. Мадалена и Вивалди бяха свят на двама, макар и странен свят — дискредитиран свещеник с неоспорима гениалност и затворена девица, която свиреше така, все едно знаеше всичко за света.
Същата вечер на Вивалди му стана зле. До сутринта успя да се възстанови, но липсата на сън след напрежението от концерта го беше изтощила и не успя да се върне във Венеция с коро. Всички стигнаха до извода, че е най-добре да се върне в града на следващия ден с Киарета и децата й, които щяха да изпратят Мадалена до „Пиета“.
Времето бе достатъчно прохладно, за да могат Доната и Мафео да седнат заедно с Вивалди на палубата на баржата, но скоро на децата им омръзна и те слязоха долу да хапнат закуската, която слугите им бяха приготвили и да подремнат, скрити от вече парещите лъчи на слънцето.
Когато си легнаха, Мадалена отиде да поседи с Вивалди, а Киарета остана долу.
— Какво мислиш? — попита я той в мига, в който тя седна.
— За концерта ли? Мисля, че изпълнението на филите бе невероятно.
— Нямах това предвид. Какво мислиш за реакцията?
— Мисля, че някои от тях успяха да го възприемат като такъв, какъвто е.
— И какъв е?
— Шедьовър. Може би прекалено голям.
Той изсумтя.
— Харесвам някои от мелодиите. Може би ще мога да ги използвам отново в някоя композиция, която ще е по-лесна за разбиране.
— Аз не бих се предала толкова лесно. Навярно ще трябва да давате малки разяснения преди концертите. Да се изправите с цигулката си и да изсвирите няколко такта. Да кажете: „Това е кучето“ или „Това е бризът“.
Вивалди сякаш не я чу.
— Надцених венецианците — рече той толкова тихо и унило, та тя едва го разбра.
— Може би, но надценяването невинаги е нещо лошо. — Мадалена импулсивно погали дланта му. — Радвам се, че надценихте мен.
Очите му се стрелнаха от ръката към лицето й.
— Какво искаш да кажеш?
— Забелязахте ме, когато бях малка и настояхте да ми се даде възможност. Дайте я и на хората от Венеция.
— Давал съм им прекалено много. Коро е във Венеция, ти си във Венеция, но иначе нямам други причини да остана в този град. Музиката ми се радва на много по-добра реакция навсякъде другаде.
— Това, че аз съм във Венеция, никога не ви е задържало.
— И откъде знаеш?
— Защото си тръгнахте. Два пъти.
— Но също така и оставах, без да ми се налага.
Мадалена го изгледа втренчено, неразбиращо. Той продължи:
— Имало е моменти, в които съм се чувствал толкова обиден от начина, по който ме третираха в „Пиета“, че съм се замислял дали да не напусна, но не го правех, защото ми предстоеше урок с теб или соло, което исках да напиша за теб. Пишех музика за теб и докато бях в Мантуа и Рим, но ти никога не разбра, защото някой друг я изпълняваше.
Вивалди извърна поглед встрани. Очите му проследиха движенията на конете покрай канала, които дърпаха баржата, но той сякаш не ги виждаше.
— Понякога се чудя как така не съм разбрал, преди да положа окончателно клетва, че не съм създаден да бъда свещеник. — Пое дълбоко дъх и го изпусна като въздишка. — В мен бушуват твърде много греховни страсти.
Той погледна към Мадалена. Изражението му беше толкова тъжно, че тя почувства как очите й се наливат със сълзи.
— Бях обсебен от теб — все още съм. Църквата ще го нарече „изкушен“. — Маестрото направи опит да се усмихне. — Ето. Това е голямото ми признание.
— Бях твърде млада, за да проумея — тихо промълви Мадалена. — Сега разбирам, че всеки път, когато сте ме наранявали, сте се опитвали да ме предпазите от още по-силна болка.
Той се приведе напред.
— Не можех да ти го покажа, но беше точно така. — Той взе ръцете й в своите. — Когато ме уволниха първия път, се прибрах у дома и ти написах писмо. Завърших го и осъзнах, че не мога да ти го изпратя, без да ти създам проблеми. Сигурен бях, че няма да разбереш напускането ми, но какво можех да сторя? А когато ме наеха отново и името ти не беше в списъка с цигуларките, се чудех как да те върна обратно, без да изглежда така, сякаш съм особено загрижен за теб. Беше истинско чудо, когато те видях да влизаш, понесла калъфа на цигулката си. Имаше много подобни случаи, за които бях наясно, че ще ги изтълкуваш погрешно, но…
Той замълча и за пръв път осъзна, че стиска ръцете й. Дръпна се настрана, но Мадалена посегна и взе дланите му в своите.
— Вие сте най-хубавото нещо в живота ми — призна му. Хвърли поглед към затворената врата на кабината и добави: — Като изключим сестра ми.
Вивалди провеси ниско глава и тя почувства нещастието, което се излъчваше от него.
— Купихте ми лък, когато дори не бях атива — прошепна.
Той вдигна поглед към нея. Опитът й да го разведри, изглежда, постигна ефект.
— Обичах да те гледам как свириш — отвърна той. — Помниш ли какво ти казах първия ден, в който дойдох в онази сала?
Мадалена поклати глава.
— Казах ти, че не се страхуваш от трудното. Онова, което тогава не знаех бе, че в трудното ще бъда включен и аз.
Тя се усмихна.
— Мисля, че вече съм достатъчно голяма, за да се справя с това. — Замисли се дали да не спре дотук, но реши да продължи. — Понякога, когато си мислех как животът би могъл да бъде различен, си ни представях без „Пиета“, без църквата, без никакви грижи, освен музиката. Двама души, които свирят на цигулка и остаряват заедно. И си казвах, че понякога онова, което изглежда предопределено, просто не се случва. Но сега, когато стоя тук с вас, си мисля, че нещата са точно такива, каквито би трябвало да бъдат, и е хубаво. Вие се превърнахте в един от най-ценните ми приятели, имам живот, който обичам.
Очите му проблеснаха, докато я слушаше, после отново станаха тъжни.
— Ще ми се да можех да кажа същото за моя живот.
Отдръпнаха се един от друг и седнаха в двете противоположни страни на баржата, оставяйки разговорът да замре.
След малко Вивалди отново заговори:
— Съжалявам за всички проблеми, които моите… — затърси подходящата дума — моите действия може да са ти създали.
Пропъди насекомото, кацнало на ръкава му и се загледа след него, докато отлиташе към брега.
— Знаеш ли, сестрите Джиро имат свой собствен дом. Имам нужда от болногледачка и ти видя, че Паолина е доста добра. А Анна — пиша някои от най-хубавите си арии за нея. Но тя е толкова млада и може да бъде прекалено… взискателна.
— Забелязах. — Мадалена нямаше намерение тонът й да бъде толкова хладен след разговора, който току-що бяха провели, но не й се мислеше за сестрите Джиро. — Според мен тя ви унижава.
Преди да е успял да отвърне, Мафео и Доната отвориха вратата на кабината.
— Почти стигнахме — обяви Доната. — Погледнахме през прозореца.
Киарета също излезе с кошницата, която бяха приготвили за през деня. Докато Вивалди разговаряше с децата, тя хвърли въпросителен поглед към Мадалена и сестра й отвърна с кратка усмивка, за да й покаже, че е добре.
Баржата се удари в дока на Фусина и след минута всички бяха готови за слизане. Вивалди помогна първо на Мадалена. Застанала на кея, докато маестрото помагаше на Киарета и децата, Мадалена дочу женски смях откъм входа на таверна. Двама мъже вървяха с Анна Джиро и сестра й. Двете жени бяха облечени като за път.
Анна внезапно спря.
— Тонио? — викна тя и с клатушкане се отправи към Вивалди. — Какво е това? — Тя махна с ръка по посока на Мадалена. — Пак ли тя?
Вивалди се огледа наоколо, за да види кой може да ги наблюдава.
— Тя е моя партньорка в концерта — изсъска той.
— Бас държа, че е така!
Киарета приближи и прегърна Мадалена, замръзнала на мястото си.
— Мама, коя е тази жена? — попита Доната.
Анна приближи лицето си на сантиметри до това на Вивалди.
— Писна ми! — рече тя завалено. — Намери си друга певица. Намери си друга болногледачка. — Докато говореше, залиташе изключително силно и трябваше да се хване за ръката му, за да не падне.
— Анна. Аннина! — умолително рече той. — Престани!
Анна Джиро отново махна към Мадалена с отрепетиран жест на оперна дива.
— Избирай, Тонио! Тя или аз.
Киарета хвана Мадалена за лакътя.
— Да вървим.
Мадалена кимна, но се дръпна.
— Чакай.
Изправи се точно срещу Анна и я погледна в очите. Певицата отстъпи назад и очите й блеснаха, не беше сигурна какво ще направи съперницата й.
— Синьорина Джиро — каза Мадалена. — Аз не позволявам да бъда избирана.
Обърна се към Киарета и я хвана за ръка.
Отдалечиха се към дока, където ги чакаше гондолата на Морозини, без да поглеждат назад.
Щом се настаниха в кабината, Мафео захленчи:
— Не я харесах, мама.
— Нито пък аз.
— Мадалена? — Доната коленичи на седалката, за да вижда по-добре леля си. — Какво имаше предвид? Защо не пожела той да избере теб? Нима не те харесва повече от нея?
Мадалена погледна към Киарета и сестра й прочете молбата й за помощ.
— Той харесва Мадалена повече, скъпа моя. Но нейният живот… и твоят, и този на Мафео, и моят…
— И този на папа и на Андреа — добави сериозно Мафео, сякаш рецитираше списък с имената на хората, за които се молеше всяка вечер.
— Да, любов моя. И този на папа и на Андреа. Искам да кажа, че животът на всеки си е само негов. Никой не може да ти каже „Избрах те“, ако не искаш да бъдеш избран.
— Но аз искам да съм избрана. — Доната се беше приближила да седне до майка си.
— Знам — отвърна Киарета и я прегърна. — Приятно е да те забелязват, нали? И е приятно да знаеш, че някой те мисли за специална. Но има нещо, което е много по-хубаво от това да бъдеш избран.
— Какво е то?
— Да избираш сам.