Четирите годишни времена

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

На сутринта след сватбата Киарета се събуди сама в спалнята си. Седна в леглото и дръпна завесите на балдахина, за да види слабата слънчева светлина, проникваща в стаята през прозорче.

„Пропуснах молитвата — помисли си. — Domine, labia mea aperies“[22] — зашепна и се прекръсти, после спря, защото вече беше късно и не беше сигурна коя молитва трябва да каже — за шест или за девет часа. Отметна кадифената завивка, стана от леглото и продължи с молитвите, коленичила на дървения молитвен стол в ъгъла на стаята й. Смъденето между бедрата й я накара да трепне. Погледна към чаршафа и съгледа петно кръв върху него.

Метна покривката върху чаршафа, за да го скрие и пак приседна на леглото, напълно забравила за молитвите. Сега в „Пиета“ Мадалена сигурно окуражава някоя атива, която се мъчи да овладее нова техника, а Анна Мария вероятно мърмори, че музиката трябва да се препише навреме за репетициите. Сърцето й се сви от болка при сладката позната картина.

„Всичко свърши — помисли си. — Няма връщане назад.“

Приората й беше обяснила в най-общи линии какво да очаква от първата си брачна нощ, но останала сама в стаята си, Киарета смутено прекарваше през ума си детайлите, сякаш не беше сигурна, че всичко се е случило именно на нея. В „Пиета“ облеклото беше просто, но когато Клаудио разкопча сватбената й рокля и я смъкна до кръста, а после й помогна да излезе от нея, корсетът я караше да се чувства почти напълно облечена. Когато той разхлаби връзките му, тя пое може би първата си дълбока глътка въздух от началото на деня. Застанал зад гърба й, Клаудио посегна и здраво я хвана, после я извърна към себе си и така силно я притисна към тялото си, че когато се отдръпна и голите й гърди се разкриха напълно пред очите му, тя не се почувства толкова уязвима и беззащитна, колкото бе очаквала.

Той я отнесе до леглото, без да сваля остатъка от бельото й, после стана да духне свещта. Върна се гол и притисна в нея невероятно огромното нещо, за което й бяха казали, че ще разкъса печата на девствеността й и ще я направи официално и напълно негова жена. Трябваше й известно време, за да се отпусне напълно и да му позволи да проникне между краката й и тогава, докато Клаудио й шепнеше окуражителни слова, а тя уплашено скимтеше, той натисна по-силно, докато тя не извика, усещайки как я изгаря отвътре. Беше по-малко болезнено, отколкото я бяха предупредили — преживя по-скоро шок, отколкото нещо друго, — и когато Клаудио започна да стене, тя се ужаси да не би нещо в нея да го наранява. Когато той се напрегна и замря, а после със стон се претърколи на леглото, за момент тя си помисли, че е умрял, докато той не посегна да избърше челото си от потта.

— Добре ли си? — попита го Киарета и той избухна в смях.

— Аз трябва да те питам — отвърна той. — Много ли те заболя?

Киарета го увери в противното, а после най-неочаквано заплака, и въпреки че Клаудио настояваше да узнае причината, не съумя да му я обясни.

Държа я в прегръдките си, докато тя най-сетне заспа. Когато се събуди, той вече беше изчезнал. Киарета нямаше представа какво трябва да прави. Приближи до молитвения стол и коленичи.

„Благословена Божия майко, моля те, прости ми, ако днес не се моля, както трябва. Не съм на себе си.“ Притисна длани към лицето си и остави хладината им да проникне в пламналата й кожа.

— Моля те, помогни ми да бъда добра съпруга на Клаудио — прошепна тя. — И ми помогни да разбера този свят, в който избрах да живея.

До молитвения стол стоеше голямо позлатено казоне. Капакът му беше отворен и вътре, върху купчината бельо, се виждаше малката торбичка с парченцата от слонова кост. Киарета взе торбичката, задържа я за момент, опипвайки я с пръсти, преди да я целуне и да я пъхне в дъното на сандъка, далеч от чужди очи.

Въпреки обещанието си, Киарета реши да даде на сестра си нейното парче от гребена, когато напускаше „Пиета“, но Мадалена не го поиска. Когато за първи път й показа парченцата от слонова кост, Мадалена дълго ги оглежда, преди да ги пъхне обратно в торбичката, после й каза, че не желае повече да ги вижда.

— Само ще ме накарат да мисля — поясни. — Предпочитам да не ми се напомня.

Киарета обаче искаше да помни. Достатъчно странна се чувстваше между членовете на семейство Морозини. Помагаше й да знае, че миналото й е също толкова населено е живи човешки същества, както на всички останали. Само дето не ги познаваше.

След като скри торбичката в казонето, ръката й се спря върху комплект поръбени с дантела калъфки за възглавници, които Мадалена й беше подарила за сватбата. Съгледа ги и я обля вълна от страх. Как ли щеше да се промени връзката й със сестра й сега, когато бе напуснала „Пиета“? Все пак докато се оглеждаше из стаята, бъдещето не й изглеждаше мрачно, а само непознато. Леглото беше голямо и удобно, все едно спеше на облак, а будоарът, свързан със стаята, за който Клаудио й беше казал, че също е неин, беше по-голям от стаята, която с Мадалена си поделяха само допреди ден. Клаудио разполагаше със собствени стаи на същия етаж и понеже родителите му живееха на долния, портегото, към което се отваряха вратите на стаите им, щеше да е само тяхно. Ами Клаудио? Трябваше да свикне с един живот, в който всичко, включително навиците на съпруга й, беше ново. Както и да е, беше си мислила, че когато се събуди, Клаудио щеше да е до нея.

Следвайки съветите на Антония за изискванията към една съпруга на патриций, Киарета захвана косата си отзад, сложи си тънка златна диадема.

— Киарета Морозини — каза тя на отражението си в огледалото. Имам фамилия. — Киарета Морозини — повтори и се опита да се усмихне така, както би го сторила, ако поздравяваше света.

Облече си скромна рокля, за която й бяха казали, че ще е подходяща за през деня, когато няма да й се налага да излиза от къщата. Изрязаното й деколте беше поръбено с панделка, изтъкана от златист конец и украсена е дребни стъклени мъниста. Точно под гърдите й започваше обемиста копринена пола и падаше тежко надолу към пода, а тесните ръкави в синьо, подбрани така, че да подхождат на очите й, се разширяваха към лактите, за да й позволяват да движи ръцете си. Завърза обувките с меки подметки и отвори вратата.

В портегото цареше тишина. Естествената светлина почти беше изчезнала, отстъпвайки място на сгъстяващия се мрак, предвещаващ дъждовен ден.

— Клаудио? — извика тя.

Ехото заглъхна, без да е получила отговор. Почука на вратата на кабинета му и когато никой не се обади отвътре, тя я отвори, за да се увери, че лампите са изгасени.

Привлечена от светлината, струяща през прозореца в дъното на портегото, Киарета излезе на лоджията към Канале Гранде. Гондолиерите минаваха, без да обръщат внимание на падащите във водата дъждовни капки и викаха един на друг. Тя дълбоко си пое дъх и изпита странно чувство от факта, че е сама навън.

— Какво правиш там? — Джустина Морозини стоеше в портегото. Направи знак на Киарета да влезе вътре. — Трепериш — изрече тя с тон, който, за разлика от друг път звучеше по-скоро загрижено, отколкото критично. — Клаудио излезе за работа и ще отсъства целия ден — обясни свекърва й, предвиждайки въпроса на Киарета. — Добре ли си?

— Да — бързо отвърна Киарета. После, давайки си сметка, че Джустина я пита за случилото се между нея и Клаудио през първата им брачна нощ, се изчерви.

— Сега, като знам, че си станала, ще наредя на слугите да сменят чаршафите — рече Джустина и махна към стълбището закъм пиано нобилето. — Ще дойдеш с мен и ще слушаш, за да се научиш как сама да разговаряш с тях занапред.

Джустина дръпна въжето на звънеца.

— Зуана ще е тук след минута. Слугите ни гледат да не се мяркат пред погледа ни, но ще видиш, че не са далече и винаги пристигат навреме.

— Чаршафите в спалнята на синьората трябва да се сменят — нареди тя на младата слугиня, която се втурна в стаята. — И гледай да го направиш както трябва, за да няма никакви следи от петна.

— О, Боже — възкликна свекървата, когато след излизането на прислужницата се извърна и видя покритото с плътен слой червенина лице на Киарета. — Засрамих те. Е, ще се научиш, че слугите винаги са наясно с всичко около теб и няма начин да го избегнеш. Важното е, че пазят тайните ти. В твоите покои ли ще закусваш днес?

Киарета нямаше представа какъв трябва да е отговорът й.

— Не знам. Това ли е…? — онова, което правим.

Джустина я прекъсна.

— Прави каквото пожелаеш — усмихна й се насила.

— Аз… — заекна Киарета, — съжалявам, но не знам какво желая.

— Добре. — Резкият тон на Джустина подсказваше, че Киарета само й губи времето. — Днес ще накарам Зуана да ти сервира закуската в твоя апартамент. След това ще решиш къде ще вечеряш.

— Зуана?

— Слугинята, която току-що беше тук. Твоя е. Твърде млада е, но мисля, че ще я намериш за задоволителна.

Джустина не каза нищо повече и в последвалото мълчание, Киарета чу тихия говор на две слугини, обслужващи долния етаж, после скърцането на панти, докато слагаха нещо в някакъв шкаф. Някъде навън иззвъня църковна камбана.

— Клаудио ще се върне ли за вечеря? — Киарета наруши тишината възможно най-предпазливо и с най-любезния си тон.

— Съмнявам се, макар че може и да ни изненада. Това е денят след сватбата му, в края на краищата. Често вечеря някъде другаде, затова не разчитай особено на появата му.

Киарета си помисли, че забелязва следа от присмех по лицето на Джустина, сякаш фактът, че знаеше за сина си повече, отколкото Киарета, бе оръжие, което свекърва й възнамеряваше да държи излъскано и готово за действие.

Как беше нарекла Антония майка си? „Вълчица.“ Клаудио и Антония вероятно бяха направили всичко по силите си, за да й помогнат, но ако Джустина не беше предразположена да е по-добра, щеше да се наложи Киарета да се научи сама да се справя с нея.

Беше станала съвсем скоро, но изведнъж се почувства уморена, извини се и се оттегли в стаята си. Легна на леглото си, очите й пареха толкова силно, че когато се опита да ги затвори я заболя. По вратата се разнесе тихо почукване.

— Мадона? — чу се слаб глас.

Тя отвори вратата и видя Зуана с табла в ръце.

— Закуската ви — каза момичето с въпросителен тон. Забелязвайки зачервените очи на Киарета, попита: — Добре ли е мадоната?

— Да — отвърна Киарета. — Аз ли да взема таблата?

— Не, мадона, аз ще ви я оставя. — Разчисти място, сервира и изчезна, без да каже нито дума повече.

Смазана под тежестта на факта, че не знае дори най-обикновени неща, Киарета заби поглед в чинията пред себе си. Дъвчеше, без да усеща вкуса на храната, после махна салфетката и се сви в леглото. Чаршафите бяха чисти. Когато се събуди, храната липсваше. Зуана беше разчистила, без Киарета изобщо да я е чула.

Нощта се спускаше, а Клаудио още го нямаше. Киарета се наметна с един шал, който намери в казонето и излезе на лоджията да погледа как последният дъждовен облак закрива луната. Гондола с група музиканти се плъзгаше зад друга, в която Киарета различи силуетите на прегърната двойка.

Още една гондола подмина лоджията и до слуха на Киарета достигна мелодията на едно нейно соло, което бе изпълнявала в „Пиета“. Тя запя, първоначално почти шепнешком, но после, без да се усети, повиши глас. Гондолиерът се върна под балкона й. Светлината на фенера му танцуваше върху тъмните води на канала, докато той припяваше. Над тях с крясък прелетя нощна чапла.

— Какво правиш? — Гласът на Клаудио прокънтя из портегото, токовете на ботушите му потракваха по мраморния под, докато крачеше бързо към нея. — Махни се оттам! Не разбираш ли? — Така силно дръпна ръката й, че Киарета изписка. — Казах ти никога да не пееш пред хората!

Издърпа я от лоджията и затвори вратата. Веждите му бяха гневно свъсени.

— Пей вътре за мен, за семейството ми. Пей, когато ти кажа, че можеш да пееш. Но дотогава дръж устата си затворена!

Лицето на Киарета, пребледняло от ужас на слабата светлина в портегото, го накара да разхлаби малко хватката. Клаудио понижи глас и се опита да обясни.

— Сключил съм споразумение. Подписал съм клетва. Знаеш ли какво означава?

Тя стисна очи и поклати отрицателно глава.

— Киарета, едно осъждане е нещо ужасно. Мога да прекарам живота си в затвора. Мога да загубя бизнеса си. Хората дори загубват живота си…

Киарета се задави от ридание, което избухна някъде дълбоко в нея, после се откъсна от съпруга си. Втурна се към стаята си и затръшна вратата зад гърба си.

Предния ден, след като гондолата на Киарета изчезна сред другите лодки край двореца на дожа, Мадалена се върна в църквата. Свещите край олтара вече бяха изгасени и докато очите й свикваха с тъмнината, погледът й бе привлечен към балкона, където продължаваше да свети една-единствена лампа. На фона на слабата светлина се очертаваше самотен силует.

— Анна Мария? — прошепна Мадалена. — Ти ли си?

— Мадалена? Къде си? Нищо не виждам.

— Седя на една от пейките. Ще стана. Сега виждаш ли ме?

— Едва. Какво правиш?

— Просто седя и размишлявам.

— Дойдох да се поупражнявам на органа. Възразяваш ли?

— Не. — Мадалена въздъхна и пак седна. Прекръсти се механично, но молитвите бягаха от ума й, в него имаше само чернилка, тъмна като самата църква.

Мадалена чу как пейката изскърца, когато Анна Мария седна, после първите хрипкави ноти изпълниха тишината. Тя опря лакти на колене и отпусна брадичка на дланите си. Потискащите звуци на органа стържеха по нервите й така, както език опипва пулсиращ от болка зъб.

Стана и излезе. Нощта се спускаше, в двора се стелеше мъгла.

„Изглеждаше така и когато за първи път го видях“, помисли си, затвори очи и си припомни. Органът в църквата замлъкна. За момент времето спря. Без Киарета нямаше бъдеще, за което да се притеснява, нито живот, за който да крои планове. Тогава музиката започна отново. Краката й неволно се раздвижиха, напомниха й, че е време да продължи.

Стаята, в която беше спала със сестра си, бе лишена от живот. Мадалена също щеше да я напусне — бяха й казали да се върне в отделението на маестрите.

„По-добре да го направя бързо — рече си и приближи до казонето, за да си вземе нещата. Вътре, останал в бързината, съзря скицника на Киарета. Мадалена приседна на леглото и погали корицата, преди да го отвори.

„Днес видях Антония и тя също ще идва на партито. Казва, че ще има игри и повече храна, отколкото някога съм виждала.

…

Вървях покрай този канал и видях рибари.

…

Не знаех какви са някои от храните.“

Мадалена се върна няколко страници назад, знаеше какво търси.

„Сузана си счупи лъка и Лучана й даде моя. Каза й да го остави в шкафа, за да мога и аз да го използвам, но не мисля, че изобщо й пукаше дали ще стане така, или не.“

Обърна страницата.

„Лучана е изчадие адово.“

Мадалена прокара пръст по вдлъбнатините, оставени от молива на Киарета при изписването на тези думи. После стана и избърса очите си. Приглади одеялото, върху което беше седяла и забеляза върху него един златист косъм. Пъхна го между страниците на скицника и целуна корицата му, преди да затвори вратата зад гърба си.

Каменните стени на стаята, в която живееха маестрите и сото маестрите, бяха покрити с протъркани гоблени, които до известна степен предпазваха от студа, а стаята беше достатъчно малка, за да може един мангал да свърши останалото. По средата на пода бе опънат килим, върху който бяха наредени няколко стола и една маса. Анна Мария седеше на леглото на Мадалена и когато я видя да влиза, скокна да я посрещне.

— Къде изчезна днес? — попита я, прегърна я и я поведе към един от столовете. — Повиках те, когато спрях да свиря, но в църквата нямаше никого.

— Събирах си багажа и… — Мадалена седна и потрепера, макар нищо да не я болеше —…ето ме тук.

Тя стана и се усмихна изнурено на приятелката си, докато слагаше скицника на Киарета в казонето до леглото си. Когато затвори капака, внезапно я връхлетяха спомени и така тежко се стовари върху леглото, сякаш някой я беше блъснал. Закри лице с длани и заплака.

Киарета остана коленичила на молитвения стол, докато свещта й не угасна. После, придвижвайки се пипнешком из непознатата за нея стая, откри леглото си и легна в него, забила поглед в тъмнината.

„Това не е моето място — мислеше си. — Никога няма да бъде. Но какво може да се направи сега? Грешката й достатъчно голяма ли беше, та да накара Клаудио да анулира брака им? Беше казал достатъчно, за да разбере, че постъпката й представлява опасност за него. А ако той наистина анулираше брака им, къде щеше да отиде тя? Не и обратно в „Пиета“, не след всичко случило се предишната вечер. Може би ще е възможно да се преместя на някое място, където ще мога да пея. Бих могла да се издържам по някакъв начин, да си намеря работа като оперна певица. Имам спестявания в „Пиета“. Мога да отида и да им кажа да ми дадат парите, след което да напусна Венеция.“

За пръв път, откакто се беше събудила тази сутрин, изпитваше нещо различно от страх. Но планът нямаше да проработи и тя го знаеше. От „Пиета“ нямаше да й дадат спестяванията й и да я оставят да направи нещо подобно. А дори и да го стореха, какво щеше да прави самата тя оттам насетне?

Дали просто трябва да отида при някой гондолиер и да му кажа да ме отведе… къде? Извън града?

Никога не беше излизала сама от Венеция, никога не беше държала монети в ръката си. А дори и да се озовеше извън града, къде щеше да отиде? Знаеше имената на някои други места — Рим, Милано, Флоренция, — но нямаше представа къде се намират. Лежеше в леглото и се самонаказваше за всичко, което не знаеше, докато най-сетне не заспа.

След няколко часа се събуди и зърна Клаудио, седнал на стол край леглото й.

— Гледах те как спиш — рече той — и се чувствах като истински негодник. — Подаде й ръка, подканяйки я да седне. — Ти си първият човек, когото познавам, отгледан по начин, различен от моя. Трябва да престана да предполагам, че разбираш неща, за които нямаш ни най-малка представа.

Киарета приседна на крайчеца на леглото.

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

Клаудио я дръпна да стане.

— Ела в стаята ми. Зуана не можа да ти запали огън, защото се уплаши да влезе, когато не чу отговор от теб. — Той я прегърна и я поведе към вратата. — Там е по-топло и лампите светят.

Кабинетът на Клаудио беше облицован с дървени орнаменти в златисто и тъмночервено. Едната стена бе покрита от библиотека, а другата бе заета от прозорец с тежки кадифени завеси. Малка камина излъчваше достатъчно светлина, за да разкрие провесения над полицата портрет на суров на вид мъж.

— Прачичо ми Франческо — обясни Клаудио, щом забеляза Киарета да разглежда портрета. — Командващ венецианския флот, когато не е бил зает със задълженията си на дож. — Посочи й стол. — Най-удобното място. Мога да поръчам да ни донесат чай, ако искаш.

Киарета поклати глава, седна и оправи диплите на робата си, а Клаудио продължи:

— Държа портрета тук, за да ми напомня кой съм. Това, че съм част от едно от старите семейства на Венеция означава, че приличам по малко на всеки мой предшественик. — Седна и придърпа стола си към нейния. — Или най-малкото — на всеки Морозини, за добро или зло.

— Клаудио, аз…

Клаудио взе ръката й в своята.

— Не е нужно да казваш нищо. Не се държах като джентълмен. Постъпих безобразно и ти дължа извинение. Просто бих искал да започна по-добре този път.

— Просто не знам… — Гласът на Киарета замря.

— Не знаеш какво?

Думите се заизливаха от устата й.

— Дали не мислиш, че си допуснал грешка. Дали ме искаш. Дали мога да се справя.

Клаудио се изправи и заобиколи стола й, наведе се и обви ръце около нея.

— Нямаше да поискам да се оженя за теб, ако не бях сигурен, че можеш да се справиш, и то — грандиозно. — Наведе глава и зарови лице в шията й. — Ти си толкова силна, колкото и красива — прошепна, целуна я отново и отново, докато тя не го плесна по ръката и не му каза да престане да я гъделичка.

— Така повече приличаш на себе си — рече той. — Искам да те виждам усмихната. — Застана пред нея и я дръпна да стане. — Ти си моя жена — извика, без да откъсва очи от нейните, — и аз съм невероятно горд и щастлив. — Усмихна се. — А цяла Венеция ми завижда.

Огънят беше угаснал и в стаята започваше да прониква първата дневна светлина, когато Клаудио и Киарета най-сетне се почувстваха твърде уморени, за да продължат разговора си. И двамата бяха съгласни, че ще е трудно тя да избягва майка му, докато живеят в една и съща къща. Но всички семейства спазваха неписано споразумение: всеки етаж от къщата е отделен и неприкосновен и е малко вероятно Джустина да нахлуе в нейното пространство без предупреждение, както и те не биха влезли без покана в нейното. Случилото се през днешната сутрин не беше нещо обичайно и свекърва й нямаше да превърне подобни появи в навик. А ако все пак го стореше, Клаудио, а не Киарета, щеше да се заеме с въпроса.

Ситуацията можеше да се промени, но Киарета нямаше да спечели нищо, ако решеше да се сближи с Джустина. Най-вероятно само щеше да се чувства по-зле и по-зле с всеки следващ опит. Джустина вероятно можеше да се сметне за отговорна за образованието и възпитанието на снаха си, но най-добре щеше да е Киарета да се постарае да е колкото се може по-рядко на разположение за уроците на свекърва си. На другия ден Клаудио щеше да се отбие в дома на Антония и да я помоли да идва възможно по-често при съпругата му. От своята приятелка Киарета щеше да научи как се прави всичко, а когато бременността принудеше Антония да се оттегли, Киарета можеше да ходи у тях и да й прави компания.

— Само се надявам да не те превърне в чудовище — засмя се Клаудио и дръпна Киарета да стане. — Но сега трябва да си легнеш. Държах те будна цяла нощ.

Щом се озоваха в спалнята, той свали робата й. Под тънката долна копринена риза прозираше тялото й.

— Ах — възкликна той, обхождайки я с поглед, докато Киарета протягаше ръце към него. — Ще бъда голям мерзавец, ако си легна отново с теб толкова скоро след първия път. — Клаудио отметна покривката. — Сега спи. Всичко ще се оправи. Просто трябва да мине малко време.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Маската беше изработена от кожа, разпъната и оформена като муцунка на котка, боядисана в перлени нюанси на бялото и синьото. Филигранен дизайн от златна мрежа и тел във формата на ангелски крила тръгваше от основата на носа, сякаш самата котка също носеше маска.

— Красива е — произнесе се Киарета, прекарвайки пръсти по изкуствените перли и дребните стъклени мъниста, обточващи ръбовете на маската. Подаде я на Клаудио, изправи се и се обърна с гръб към него. — Ще ми помогнеш ли да си я сложа?

Той завърза панделката, а тя излезе в портегото да се огледа в кристалните огледала по стените. В „Пиета“ Киарета беше виждала собственото си отражение единствено когато изучаваше стила на пеене, както и в няколкото минути преди всеки концерт, докато момичетата си подаваха едно на друго ръчно огледалце. Два месеца след сватбата си тя все още трябваше да свиква да се вижда с нови дрехи и прически, докато пресичаше портегото или поглеждаше към сребърното огледало върху тоалетната си масичка.

„Така изглеждам, когато косата ми е спусната“, или „Така изглеждам, когато се събудя“, или „Така изглеждам, докато ходя“, мислеше си не толкова от суетност, колкото от любопитство и удивление.

Киарета застана пред огромното огледало и се загледа в маскираната фигура, която копираше движенията й. Леко й се гадеше като при качване и слизане от гондола в неспокойни води. Развърза маската, после я приближи към лицето си, отмести я, пак я върна — отново и отново, бавно събирайки увереност.

„Изглежда прекрасно в комбинация с новата ми рокля“, реши тя. Корсетът от блестящ брокат в сребрист аквамарин разкриваше закръглените й гърди, полите на роклята бяха изработени от метри копринена тафта, която шумолеше при всяко нейно движение.

Киарета се извърна и потърси с поглед Клаудио, за да върже отново маската й, но се стресна от вида на някакъв мъж с тривърха шапка над черна качулка и мантия. Непознатият я наблюдаваше, застанал наблизо.

— Уплаши ли те моята баута? — Гласът на съпруга й звучеше приглушено и бе много променен от ръба на бялата маска, опиращ в горната му устна.

Кръвта се изтегли от главата й и тя се опря с ръка на облегалката на стола, за да запази равновесие, нападната от внезапния спомен за мъжа с бялата маска отпреди толкова години.

— Не ми харесва — промълви тя.

— Глупости. Всички обичат карневале. Просто трябва да свикнеш с него.

— Ами ако се разделим? Как ще те открия?

Клаудио свали шапката и маската си и се изправи пред нея само с копринената качулка, покриваща цялата му глава, с изключение на малка част от лицето му. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Някой друг мъж в баута ще те качи в гондолата си и ще те отведе в дома си, а аз повече никога няма да те видя. — Не окъсваше очи от нея, за да се увери, че е разбрала шегата, а после добави: — Това няма да се случи. Ще бъдеш залепена за ръката ми. Или, още по-добре… — изчезна в спалнята й и се върна с квадратното парче от червена коприна, в която бе увита маската. — Помогни ми да го сгъна и закрепя на шапката си.

Когато Киарета му подаде маската си, за да й я върже, Клаудио поклати глава.

— Тя е за партита. — Отново изчезна, този път в кабинета си, и излезе от там с една баута, идентична с неговата. — Трябва да облечеш това.

Помогна й да си сложи качулката и мантията и след като завърза чисто бялата маска пред лицето й, донесе още една тривърха шапка от кабинета си.

Киарета се огледа и усети как отново й се догади. От огледалото я гледаха две фигури. Едната беше висока и с изключение на бялата маска, обвита в черно от главата до петите.

Другата — по-дребна, с рокля от тафта под мантията. Тя затвори очи и бавно изпусна дъха през ноздрите си. В отговор маската се затопли и докато разкършваше рамене под баутата, Киарета си напомни, че ако не поглежда към огледалото, си оставаше същия човек.

Хвана Клаудио за ръка, двамата се спуснаха по стълбите и излязоха на дока. Докато се качваха в гондолата, Киарета спря поглед върху червената розета, закрепена за шапката на мъжа й. Завладя я силно чувство на обич и й се прииска двамата да изтичат обратно в спалнята й, да захвърлят костюмите си и да се любят.

Гондолиерът отдели гондолата от брега и тя се плъзна по Канале Гранде към моста Риалто. В тъмнината край тях се носеха други лодки, пълни с фигури в черно, чиито маски проблясваха в призрачно бяло на светлините на лампите.

Клаудио не искаше да й каже къде я води, за да не развали изненадата. Чак когато видя ярко осветената фасада на „Театро Сан Джовани Кризостомо“, разбра, че ще посети първата си опера, но не в „Театро Сант Анджело“, а като гостенка в ложите на най-разкошния театър във Венеция.

— Страхувам се, че тотално ще се разглезиш и след като видиш този тук, вече никога няма да поискаш да дойдеш в моя беден малък театър! — Клаудио почти крещеше, за да надвика тълпата от хора, продаващи лакомства и билети.

— Сценарио! — извика той и размаха монета във въздуха, за да привлече вниманието на момче с програми.

Докато се придвижваха из лобито, Киарета видя, че повечето от присъстващите носеха същите наметала и маски като нейните, но имаше и такива, които бяха скрили лицата си зад черни маски с набръчкани чела или изхвръкнали очи.

— Какви са тези? — попита тя, заваляйки думите изпод ръба на маската си.

— Герои от комедия дел’арте — отвърна Клаудио. — След година ще ги разпознаваш всичките.

— А коя е птицата? — Кимна към приближаваща с куцукане към тях фигура, на чиято маска бяха изрисувани очила и дълга човка.

Клаудио леко повдигна маската си, за да говори по-ясно.

— По време на последната чумна епидемия един доктор натъпкал маската си с билки, които според него щели да го предпазят от болестта, докато лекувал пациентите си.

— Подействало ли е?

— Не за дълго, но маската му се харесала на всички.

Човекът с маската на доктора докосна рамото на Киарета, докато я подминаваше и се извини на дамата с нежен тънък глас.

— Това жена ли беше? — удиви се Киарета.

Клаудио се извърна да погледне.

— Във Венеция никога не се знае — отвърна, оглеждайки фигурата, докато тя не изчезна зад един ъгъл. — Тя — или той — е обута в пианеле, ужасните високи дървени обувки, които вече никой не носи. В днешно време жените предпочитат да си измокрят краката, отколкото да ходят на кокили — нещо, от което аз поне съм доволен. — Той я прегърна през раменете. — Харесвам те толкова висока, колкото си.

Доближиха стълбището и Клаудио я хвана за ръката. Изкачиха няколко площадки и Киарета се озова насред извит коридор. Пред дузина позлатени врати стояха мъже в ливреи. Клаудио стигна до една от тях и слугата ги въведе вътре.

Ложата, в която Киарета пристъпи, беше разделена на две. В задната част, точно до вратата, имаше маса с пръснати по нея карти за игра, а около нея бяха наредени комплект канапе и кресла. На креденца в едната страна имаше няколко бутилки вино и сребърни табли със сирена и сладки. На стената беше закачено огледало, което отразяваше сцената за онези, които бяха твърде навътре в ложата, за да виждат директно. По средата на ложата се спускаше завеса, сега дръпната. През нея Киарета успя да зърне позлатените перила на балкона и половин дузина седалки с червена кадифена тапицерия.

Собствениците на ложата още не бяха пристигнали, но след няколко минути Клаудио бе поздравен от мъж, който свали маската си, за да разкрие самоличността си. Марко Гримани, чието семейство притежаваше операта, обикаляше из ложите и поздравяваше приятелите си.

— Чух, че ще си тук — каза на Клаудио. — И исках да се запозная с жена ти, известната Киарета дела Пиета. — Марко й се поклони и взе ръката й в своята. — Проклет карневале! От години се опитвам да видя лицето ти, а сега носиш маска!

— Можеш да свалиш баутата си — прошепна Клаудио на жена си и посегна да махне шапката й. Развърза маската й и й помогна да издърпа качулката и мантията през главата си.

— Брава! — възкликна Марко. — Доказателство, че фили ди коро наистина са ангели! — Той грациозно повдигна ръката й и я целуна по китката.

Разговорът им бе прекъснат от пристигането на собствениците на ложата. Клаудио седеше на дивана и бъбреше, а Марко придружи Киарета до предните седалки. Тя огледа еднаквите ложи от двете страни и в дъното на театъра. Колоните бяха украсени с позлатени релефи на раковини, цветя и листа. Издялани от мрамор човешки фигури поддържаха всяка от ложите.

Тя се наведе, за да погледне надолу, където се трупаха множество хора.

— Къде ще седнат? — обърна се към Марко.

— Няма да седят, освен ако не си вземат столове под наем. Както в „Пиета“. — Посочи към няколко души, понесли пейки към предната част на залата. — Има още час до началото на представлението. Дотогава залата ще е претъпкана.

— Но как ще виждат?

Марко се засмя.

— И без това никой не обръща кой знае какво внимание. — Посочи нагоре. — Погледни към тавана!

От едната му страна бе изрисуван гербът на семейство Гримани и фигура, която, както обясни Марко, представляваше Славата, заобиколена от херувимчета и божествени създания, хванали цветни гирлянди. В другия край атрактивна картина изобразяваше Венера.

— Красиво е — отбеляза тя.

— О, още не си видяла най-хубавата част — похвали се Марко. — Едно от чудесата на Венеция. — В този миг картината започна да се разделя на две и от образувалия се отвор се спусна полилей с широчина десет метра. Четири златни и сребърни клонки, на които блестяха дузини бели свещи, се събираха в средата, в герба на семейство Гримани, от който излизаха позлатени лъчи, инкрустирани с оцветени в перлено топчета.

— Браво! — възкликна Клаудио, приближавайки зад тях и дръпна един стол. — За моята жена — рече той и подаде на Киарета малка чаша с кехлибарено на цвят вино. — Семейство Гримани представят най-доброто шоу в целия град, още преди операта да е започнала.

— Докато чакаме, можем да се насладим на забавлението преди началото на представлението. — Марко посочи към ложите отсреща. — Ето ги семейство Градениджо, наслаждаващи се на предястието си. — Очите му огледаха ложите. — Какво имаме тук?

Посочи към една от ложите, където някакъв мъж в баута опипваше корсажа на маскирана жена, преди завесата да се спусне и да ги закрие от погледите.

— Просто ще се престорим, че не ги познаваме — отбеляза Марко. — В края на краищата, нали носят маски. Кой би могъл да твърди със сигурност?

— Нямам представа — кимна Клаудио и повдигна вежди, когато с приятеля му си размениха поглед, който Киарета не успя да разгадае.

Долу съгледа двама мъже да спорят. Те свалиха маските си и започнаха да си разменят удари. Скоро към тях се присъединиха и други, докато цял куп тела се озова на пода. Няколко жени бързо-бързо си завяха с ветрило, а хората от първите редици в ложите запращаха надолу всичко, попаднало им под ръка.

През последните десетина минути оркестърът не спираше да се настройва, но не се чуваше от шумотевицата, затова диригентът даде знак на музикантите да засвирят възможно най-силно. Когато полилеят се вдигна и платното с Венера отново се плъзна на мястото си, те изсвириха първите си ноти.

Завесите се вдигнаха и пред погледа на Киарета се разкри сцена от древногръцко пристанище. На пристана по средата стоеше закотвен кораб, отзад се издигаше храм. От другата страна, пак отзад, се ширеше дворът на палат с мраморно стълбище към спалня. С лекота, сякаш театърът изобщо нямаше задна стена, сцената преливаше в изрисуван екран, изобразяващ бряг с армада от кораби в далечината.

Публиката отдолу заръкопляска, преди да се върне обратно към предишното си занимание. На сцената излязоха танцьори и затанцуваха балет, подготвяйки появата на героя и неговия антураж от войници. След няколко минути речитатив, сред шума в театъра се разнесе пронизителен глас и за кратко прикова вниманието на тълпата. Регистърът на гласа бе женски, същият като на Катерина, когато изпълняваше ролята на Джудит, но звукът отекна от задната стена и тавана със сила, неколкократно по-голяма, както се стори на Киарета.

— Знаеш ли кой е? Виждаш най-великия кастрат на нашето време — обясни Клаудио. — Сенезино. След края на представлението ще потегли за Дрезден, но се говори, че ще пее за Хендел в Лондон.

Героинята беше на път да се влюби в някакъв нисък дребен мъж с гънки мазнини, преливащи над яката на костюма му? Прилича на орех с ръце и крака, помисли си Киарета. Но колкото повече кастратът навлизаше в арията си, толкова по-склонна бе да повярва във всичко, дори в това, че и любовта с орех, е възможна.

— Дробове на мъж и глас на момче — рече Клаудио, — но е платил висока цена за това.

Гласът на Сенезино стана още по-висок, водеше към каденца, изпълнена с трели, извивки и поредица от ноти, ставащи все по-високи и по-високи, докато най-сетне публиката притихна и го загледа. При даден от дебелата му ръка знак, се включи оркестърът и арията завърши сред експлозия от аплодисменти.

После сцената отново се изпълни с войници и жени, които им махаха, изпращайки ги на война. Сенезино се качи на лодка по средата на сцената. Около борда се движеха нарисувани редици от вълни, лодката започна да се клати. От тавана се спусна някакъв бог и двамата изпълниха дует, преди богът да изчезне над сцената. Докато лодката напредваше към края на сцената, Сенезино повиши глас. Размахвайки меча си, закри първо действие. Завесата се спусна.

С изключение на морската битка, изпълнена с топове, дим и един кораб, който потъна, изчезвайки под сцената, почти нищо друго от операта не привлече вниманието на публиката. Местата в другата част на театъра бяха празни, с изключение на моментите, в които пееше Сенезино, а хората от ложите под тази на Киарета бяха по-заети да се състезават кой ще плюе най-далече в тълпата.

Докато гледаше как другите певци се мъчат да надвият шума, Киарета се сети за прехласнатата публика по време на нейните изпълнения от балкона на църквата. Тази вечер едно сопрано вече беше спряло по средата на арията си и се беше втурнало зад кулисите с викове, призоваващи тълпата да престане да хвърля боклуци по сцената, а друга певица остави гласа си да падне, защото усилието да пее както трябва не си заслужаваше. Повечето обаче дръзко продължиха.

Накрая дори на Киарета й стана скучно и тя отиде при Клаудио. Лицето му беше зачервено от виното, губеше добродушно на карти. Застана зад гърба на съпруга си и сложи пръсти на рамото му. Той посегна и я потупа по ръката.

— Късметът ми пристигна — заяви Клаудио на приятелите си и спечели следващите три ръце.

Завесата се спусна за последен път, полилеят отново висна надолу и публиката се заоттегля. Потискайки прозявката си, Киарета си сложи баутата и хвана ръката на Клаудио. Двамата прекосиха лобито и излязоха на улицата.

Площадът пред театъра бе обърнат на дива сцена от маскирани гуляйджии, жонгльори, улични музиканти и търговци на храна и дрънкулки. Клаудио я преведе през блъсканицата и надолу по страничните улички, закривайки я с тялото си от тълпите, които се опитваха да си проправят път в двете посоки.

После стигнаха до моста Риалто. Каменната арка над тях бе претъпкана с хора. Те напомниха на Киарета за деня, в който като малка беше свидетелка на сбиванията на Понте деи Кармини. Из нощния въздух се носеха цинични пиянски песни, но тази вечер от моста падаха само някое откъснало се от маска перо или празна бутилка от вино.

Въпреки това Киарета се облегна на ръката на Клаудио и здраво я стисна. Искаше да си върви у дома. У дома. В Палацо Морозини, в нейното собствено легло, в нейната собствена стая, с нейния собствен съпруг до нея.

Мадалена се вслушваше в звуците на първата карнавална нощ иззад стените на „Пиета“. По-рано същата вечер беше слязла в парлаториото, докато групички хора минаваха през него. Филите бъбреха и се смееха, притиснали лица към решетката, предлагаха през бариерата пасти и малки чаши с вино на гостите си и пляскаха с ръце, когато гуляйджиите ги развличаха с марионетки и фокуси.

Мадалена се огледа да види дали случайно Киарета не е сред тях. От сватбата й насам сестра й беше дошла два пъти, придружена от Антония, но фактът, че разговаряха през решетката неимоверно ги изнерви и двете изпитаха облекчение, когато срещата им приключи. Тази вечер Киарета не беше дошла и Мадалена не беше изненадана, но изпита разочарование, когато излезе от оживената зала и отиде да си легне, без да е зърнала сестра си.

След няколко дни дойде Вивалди. Трябваше да разговарят за двата концерта, подготовката за които се падаше на Мадалена. Косата му беше мазна, очите — зачервени. Ръцете му трепереха, когато посегнаха към цигулката в калъфа. Тя забеляза, че на няколко пъти ръката му подскочи, както й се случваше и на нея, когато се събудеше посред някой кошмар.

— Добре ли сте? — попита го Мадалена.

Той сви рамене.

— Просто нерви. Премиерата на „L’Incoronazione di Dario“ [23] е другата седмица, а декорите още не са готови, кастратът се държи така, сякаш е Бог, а инвеститорите мислят, че мога да напиша опера и без да ми плащат.

Вивалди не изчака да види реакцията й, а продължи:

— Получих поръчка за десет кончерти — усмихна се заговорнически, — и ги композирах за три дни.

— Как успяхте?

— Не спах! Освен това те не бяха напълно нови, но какво значение има оригиналността? Взех стари мои композиции и ги попромених малко тук-там. Всеки го прави.

Смехът му прозвуча като цвилене.

— Понякога просто късам началната страница и написвам нова, като посвещавам творението си на човека, който ще го купи. Никой не се усеща. Пък и клиентът, на когото ги продадох, и без това напуска Венеция.

Всичко това не звучеше особено почтено и Вивалди забеляза колебанието, изписано върху лицето на Мадалена.

— Нямам избор — обясни той. — Музиката не носи много пари. Имам къща и двама слуги. Трябва да ям, те също. Отгоре на всичкото баща ми не е добре и може би скоро ще се нанесе при мен.

Той извърна длани нагоре и я погледна безпомощно.

— Мадалена, за теб музиката може да е всичко, каквото си поискаш — мечтателна, луксозна, сантиментална, страстна, кой знае? За мен тя е работа и когато седя зад бюрото си и композирам, през по-голямата част от времето го правя изключително и само поради прагматични причини.

Лицето й помръкна.

— Не се отвращавай от мен. Изборът не е мой. Просто така стоят нещата.

Думите му се изсипваха под съпровода на тикове и резки движения. Без да каже нито дума, Мадалена остави калаена чаша с вода на масата до калъфа на цигулката му и зачака.

„Имам по-важни неща за вършене — помисли си тя, докато вземаше новата музика, която Вивалди беше донесъл. — Бих могла да занеса това да се преписва. Трябва да репетирам концерта и да посетя ученичка в болницата.“

Вивалди отпи глътка вода, без да коментира.

— Конгрегационе не са особено доволни от мен, защото прекарвам почти цялото си време в писането на опери.

— Опери? — Тя се опита да прозвучи по-заинтересувана, отколкото в действителност беше. — Има ли и друга, освен „Дарий“?

— „Пенелопе ла Каста“. Нали се сещаш, историята с жената на Одисей. — Вивалди отпи отново и се замисли за момент. — Тя малко прилича на теб. Търпелива. Винаги е на линия, чака.

„Чака? Нима си мисли, че нямам нищо за правене, освен да го чакам да се появи?“ Мадалена започна да разхлабва космите на лъка си.

— Имате нужда от сън — отбеляза тя, като се опитваше да потисне раздразнението в гласа си.

Вивалди се приведе напред и, облягайки лакти на коленете си, зарови лице в дланите си.

— Винаги си толкова добра с мен. Мисля, че си права.

Обичта, която някога беше изпитвала към него, сега сякаш се докосна до оголена рана.

„Върви си — помисли си тя. — Просто си върви.“

Той вече събираше нещата си.

— Ако в момента не съм болен, значи скоро ще се разболея, а всички те са толкова коравосърдечни. Толкова коравосърдечни. — Затвори калъфа на цигулката си. — По-добре да си вървя у дома.

Мадалена го гледаше през прозореца, докато вървеше по алеята покрай „Пиета“, притиснал длан към гърдите си — дали от болка или по навик, не беше сигурна. Усети как стомахът й се свива, както преди години, когато беше опипвала с пръсти шкафа, за да открие липсващия лък. Вивалди беше труден характер, но откакто се беше върнал, музиката, изпълнявана от коро, беше божествена, понякога — толкова изключителна, та сякаш сърцето й изхвръкваше от тялото й в изживяването на мелодии, неспазващи никакви граници.

— Нямах предвид теб, като казах „върви си“ — прошепна тя, но дори докато го казваше, част от нея бе доволна да види как гърбът му изчезва зад ъгъла.

Мадалена отново видя Вивалди, когато той й донесе новина, която тя не желаеше да чува. „Дарий“ се беше оказала финансов успех, но самата опера не бе спечелила висока оценка, а постът импресарио в безмилостните театрални среди на Венеция бе повече от това, на което се беше надявал. Дори преди премиерата на „Пенелопе“ той беше взел решение да замине за Мантуа веднага след края на карневале, за да опита късмета си там. Беше напуснал „Пиета“ по взаимно споразумение и просто се беше отбил да се сбогува с Мадалена.

Докато лежеше будна в леглото си същата вечер, Мадалена си припомняше последното му заминаване. То за малко не беше разрушило живота й и сега й се стори странно, че вече не си спомня за какво беше мислила и защо беше обзета от такова отчаяние.

„Вече не познавам онова момиче“, помисли си тя.

Обърна се на една страна и огледа стаята. „Докато съм тук, винаги ще бъдеш защитена“, беше казал той, но ето, че тя беше тук и заспиваше сред ръководителките на коро, без да се нуждае от неговите уверения.

„Но защо се чувствам толкова празна?“

Беше прекарала няколкото години след завръщането му, като си даваше вид, че не я е грижа, дори сама си бе повярвала. Сега си представи карета на пътя, водещ към нов град, а в нея седеше Вивалди; в главата му ехтеше музика и й се прииска да е до него.

Седна в леглото и се замисли. Завивките се свлякоха в скута й и голите й рамене потръпнаха от студа в спалнята.

„Той е най-великият музикант на своето време.

Той е свещеник.

Аз съм сираче, което може да свири на цигулка.“

Това беше всичко. Останалото беше доброто, добър късмет и нищо повече.

Нищо повече ли? Съмняваше се. Беше пораснала и преценката й беше по-добра от предния път, когато Вивалди си беше тръгнал. Той беше загрижен за нея, в това беше сигурна, но какъв смисъл имаше да лежи будна и да мисли за това или за чувствата, които изпитваше към него? Мадалена отново се отпусна в леглото. Чувстваше се добре там, където си беше. Нима щеше да е по-различно, ако той искаше да е с нея? И защо й беше изобщо да се пита дали тя иска да бъде с него? Какъв смисъл имаше да оглежда миналото си от всички страни и да се чуди дали точната дума, описваща чувствата й към него, беше любов или увлечение, или нещо друго?

Той си беше отишъл и дори мисълта за него щеше да я повлече надолу толкова сигурно, колкото вързоп с нежелани вещи, привързани за камък и хвърлени в лагуната.

„Какво става с мен?“

Ръцете й бяха студени и влажни, когато ги сложи върху лицето си. Анна Мария мърмореше нещо в съня си, едно легло проскърца, когато сото маестрата в него се обърна на другата страна. „Може би телесните ми течности са излезли от баланс. Навярно би трябва да помоля да ми пуснат кръв — помисли си, — за да се отърва от войната във вените ми.“

Но я заливаше и още едно чувство, една изненадваща лекота, някакво замайване. Вивалди беше изтощителен с неговите настроения, с крехките си дробове, със спестените си усилия, с дребните си измами. Сега, когато нямаше да заема толкова място в живота й, той щеше да е по-лесен. Сега щеше да съумее да се съсредоточи единствено върху коро, да се обгради с музика и със следващото поколение фили. След няколко години, когато Пруденция се пенсионираше, щеше да стане маестра. Сред ученичките й щеше да има още Елизабети и тя щеше да ги обича заради чистотата и простотата им.

„Би трябвало да е достатъчно“ — рече си, но щом си представи бъдещето си помисли, че би трябвало да е по-ентусиазирана. И тогава изведнъж й стана ясно. „Искам да обичам някого и да бъда обичана по същия начин. Не така, както се обичат сестрите, не както обичам филите и те мен, а… — Спря за момент, преди да осъзнае за какво точно мисли. — Както се обичат мъж и жена.“ Навярно поради факта, че беше прекарвала толкова време покрай Вивалди, бе получила възможност да надзърне към нещо, което хората изпитваха и изживяваха при други обстоятелства. Забелязваше как нещо липсва от живота й единствено когато маестрото отсъстваше от него. Но онова, което изпитваше, не можеше да е любов. Любовта трябваше да е различна от болката, която я изгаряше.

Какво ли щеше да е да бъде въвлечена в топлата аура, излъчваща се от друг човек, да се сгуши в нея и да живее там? Легна отново и се опита да си го представи. Единственият човек, когото беше прегръщала силно, бе сестра й. Сега нея я нямаше, Вивалди — също. Усети нещо вътре в нея да започва да се свива, обзе я отчаяние и чувство на самосъжаление.

— Не! — прошепна във възглавницата си. Никога повече няма да допусна да се чувствам толкова зле, колкото последния път, когато той си замина. Дъхът й опари калъфката. Никога!

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Коремът на бременната в осмия месец Антония беше голям като лютня. Всяка сутрин Киарета тайно й носеше сладкиши и разни други деликатеси, които докторът и съпругът на приятелката й й бяха забранили, уплашени от нарастващите й размери.

— Когато те започнат да раждат бебета, да се измъчват с глад колкото си искат — отбеляза Антония един ден към края на карневале. Направи мълчалив знак на Киарета да извади контрабандните лакомства от джоба си и ги сложи в скута й. После, привеждайки се колкото може напред сред облака възглавници, струпан в горната част на леглото, Антония разгърна пакетчето. — Захаросани ядки! И плодови бонбони! — изписка тя и бързо пъхна парченце сушен подсладен лимон в устата си. — Толкова си добра с мен, но мислиш ли, че утре ще успееш да промъкнеш малко вино? От онова, сладкото, което харесвам?

— Антония! — Киарета плесна подалото се изпод завивките коляно на приятелката си. — Малко трудно ще ми е да го скрия, а и какво очакваш да направя? Да отида в кухнята и да кажа, че ми трябва една бутилка вино ли?

— Защо не? Те са твои слуги. Няма да се разприказват.

— Освен пред майка ти.

— О, моля те, не ми напомняй — простена Антония и притисна ръце към корема си. — Света Дево, ама че боли. Нямам търпение веднъж да се свърши. — Облегна се назад и пое няколко дълбоки глътки въздух. — Е, кажи ми какво прави брат ми?

Лицето на Киарета помръкна.

— И снощи не се прибра.

— Колко пъти вече се случва?

— Не знам.

— Добре. Вече не ги броиш. Това е напредък. Не си казала нищо на майка ми, нали?

— Не, разбира се, не! — Първия път, когато бе установила, че леглото на Клаудио е непокътнато, Киарета бе изпаднала в паника и бе отишла при Джустина, сигурна, че съпругът й се е удавил в канала или пък лежи арестуван в затворническа килия. Джустина се бе отнесла безмилостно с нея. Киарета била глупава и неблагодарна. Клаудио щял да прави онова, което съпрузите имали право да правят и ако била отгледана с цел един ден да стане съпруга на патриций, щяла да е наясно. Тогава Киарета се беше заклела, че от този ден нататък, дори Клаудио да не се прибереше цяла седмица, Джустина нямаше да разбере за това от нея.

— Аз пък никога не знам дали Пиеро е у дома, или не. И не ме е грижа. — Неудобството, което бременността причиняваше на Антония, я превръщаше в капризна и раздразнителна жена, горяща от желание да се впусне в приказки за пристрастеността на съпруга си към хазарта, за неговите курви и непростимата му скучност.

Днес просто сви рамене.

— Ще ми помогнеш ли да се настаня в стола си? — Щом седна, започна: — Повярвай ми, необичайното в цялата работа е колко много внимание ти обръща Клаудио, а не колко малко. Ти още нямаш приятели, но до следващия карневале ще се появят и такива. Тогава ще бъдеш изненадана, ако мъжът ти изобщо те извежда някъде — или ако поискаш той да го направи. Съпрузите не са особено забавни.

— Но аз през цялото време виждам омъжени жени наоколо!

— Не и със съпрузите им! — Антония изгледа Киарета така, сякаш приятелката й си беше изгубила ума. — Когато си възвърна предишната фигура, ще си намеря кавалиере сервенте или може би дори двама или трима, които ще ми носят подаръци, ще ме водят на опера и вечеря и ще идват с мен, когато пожелая да залагам в Ритото.

— Кавалиере сервенте?

Антония отвори очи и челюстта й увисна в престорено учудване.

— Антония, не ми се подигравай.

— Извинявай. И аз съм една стара киселица! — Антония трепна и притисна длан към едната страна на корема си. — Бебето не спира да мърда и понякога наистина боли. Искаш ли да го усетиш?

Тя посегна и сложи ръката на Киарета върху корема си. Киарета почувства как при натиска бебето се отмести и се настани в другата страна на корема на Антония.

— Какво е усещането?

— Да си бременна ли? Ужасно, но мисля, че ще ми хареса моето малко постижение да се мотае из къщата. — Отпусна се пак в стола си и повдигна подутите си крака върху отоманка от кадифе и брокат. — Господи, надявам се да е момче. Всяка вечер се моля да се роди момче.

— Защо?

— Киарета, maritar о monacar? Не може да не си забелязала!

Женитба или манастир. „Ако Бернардо беше мой баща, бих могла да бъда насилствено изпратена в манастир или омъжена за някой два пъти по-стар от мен, когото изобщо не обичам“, осъзна Киарета. Не беше преувеличение. Точно така беше постъпил Бернардо Морозини с Антония и сестра й. В някои отношения, колкото и странно да изглеждаше, с Мадалена бяха извадили късмет, задето са били изоставени. Поне бяха направили някои свои житейски избори сами.

В тона на Антония, когато заговорваше за Пиеро, вече се долавяха сарказъм и горчивина. Въпреки това тя излъчваше оптимизъм, чувството, че макар бракът да се бе оказал разочарование и пълна скука, не беше нужно животът й да е същият. Зад цялото й мърморене лежеше противоположната алтернатива, безжизненото лице на сестра й зад решетката на парлаториото на манастира „Сан Закария“, когато жените от семейството отиваха да я посетят.

Антония продължаваше да говори:

— Когато раждането приключи, ще си ушия много нови рокли. Казват, че жените никога не си връщат предишната талия и имам намерение да коствам цяло състояние на Пиеро. — Вече беше показала на Киарета мостри от дузина платове, които си беше избрала от най-скъпия инвентар на съпруга си. — После ще си сложа баутата и ще отида да покажа тези красиви рокли на любовника си!

— Любовник? Имаш любовник? — Денят се очертаваше като ден на изненадите. — Това ли са всъщност те — как ги нарече? — кавалиери сервенти?

Антония удивено я погледна.

— Ти наистина и представа си нямаш, нали?

Киарета поклати глава.

— Кавалиере сервенте е мъж, който винаги е на разположение, когато искаш да те изведе и ти купува подаръчета, и те посещава, за да не се отегчаваш. Много по-полезни са от съпруг. И не очакват секс. Всъщност всичко зависи от това те да не получат нищо такова.

Тя посегна да потупа ръката на Киарета, сякаш успокояваше дете.

— И, разбира се, знаеш какво е любовник, нали?

— За това мога да се досетя, благодаря. — Киарета се приведе напред и прошепна: — Значи имаш и такъв?

— Още не, но ще имам. Честно казано, Пиеро… — сбърчи нос, все едно бе подушила разлагащ се боклук и извърна очи нагоре, за да довърши мисълта си.

Киарета се приближи до прозореца, за да събере мислите си. „Не искам любовник, нито кавалиере сервенте. Искам съпруга си.“

— Киарета? — Антония въпросително я гледаше и Киарета разбра, че сигурно от доста време е потънала в размисъл.

— Извинявай. — Просто… понякога се чудя дали изобщо трябваше да се женя за Клаудио.

Антония се шокира от думите й.

— Изглеждаш толкова щастлива!

— Щастлива съм. Обичам го. Той е много добър с мен.

За разлика от друг път, Антония не изпълни мълчанието е шеги и закачки, а я остави да продължи.

— Просто искам Клаудио да е с мен. Нямах ни най-малка представа за всичко това. Не виждам смисъл в него. Може би трябваше да си остана в „Пиета“.

Антония се засмя.

— Не можеш да си се представиш като някоя дърта вещица, нали? Пък и вече всичко е свършено. — Наведе се напред колкото й позволяваше големият корем и гласът й стана сериозен. — Бракът не е това, за което го мислиш. Той просто ти дава свободата да се забавляваш на този свят, това е всичко. Повярвай ми, Клаудио го прави.

Съгледала поразената физиономия на Киарета, побърза да обясни.

— Единствената истинска грешка, която можеш да допуснеш, е да очакваш Клаудио да е различен от останалите. Сториш ли го, ще бъдеш нещастна. И ще е истинска загуба на време, ако не се заемеш да научиш как самата ти да играеш играта. Без риск животът във Венеция е безсмислен. Нима имаш намерение да прекараш остатъка от живота си, седнала сама в своята лоджия в опити да отгатнеш коя от двойките в минаващите гондоли са твоят мъж и любовницата му?

Киарета сложи длан пред устата си.

— Откъде знаеш?

— Просто предположих. И аз го правех, докато не реших, че не ме е грижа.

Следобедното слънце осветяваше отсрещната страна на канала. Антония имаше нужда от почивка. За разлика от друг път, сега Киарета беше доволна, че късният час й дава добро оправдание да си тръгне.

„Коя е жената, която плаче през цялото време — питаше се Киарета, докато пътуваше към дома в мрачната кабинка на гондолата. — Какво става с мен? И какво ще направя по въпроса?“

Тя потърка чело, за да се отърве от мъчителните мисли за тайните на Клаудио. Може би, когато се прибереше, той щеше да си е вкъщи. Може би не трябваше да прекарва още една вечер в ровене с вилица из храната, докато се опитва да си забрани да мисли за това какво би могъл да прави съпругът й в момента. Може би Бернардо щеше да я покани долу да вечерят заедно. Заслужаваше си да изтърпи Джустина срещу една доза от чувството за хумор на свекъра си, пък дори и столът на Клаудио да е празен. Но Бернардо също рядко се задържаше у дома, може би по същите причини, които Антония беше започнала да й обяснява.

Клаудио наистина си беше вкъщи и щом я видя, лицето му светна. Той я целуна и прекара половината час преди вечерята в нейната приемна. Двамата разговаряха за работата му и за следващия оперен сезон в „Театро Сант Анджело“. Прие неопределения отговор на Киарета, когато я попита как е прекарала времето си с Антония, после скочи.

— За малко да забравя! — възкликна и извади кутийка от джоба си. Вътре бяха две големи перли, закрепени на фиби за коса. Той се наведе, за да ги забоде в косата й и целуна едното й ухо, после другото, захапа крайчетата им, докато тя не изписка и не се дръпна.

„Ето това искам от теб, помисли си Киарета. Това е нещото, което прави животът ми идеален.“ Усети познатото гъделичкане, когато зърната на гърдите й се втвърдиха и се обърна да впие устни в неговите, задържа за малко върха на езика си в устата му.

— Да кажа ли на слугите, че ще вечеряме по-късно? — попита я Клаудио.

— Моля те, направи го — отвърна Киарета, хвана ръката му, докато се надигаше от мястото си и се обърна с гръб към него, за да му даде възможност да разхлаби връзките на корсета й.

По-късно същата вечер двамата застанаха навън, загледани в групата музиканти от едно буркиело, която изнасяше серенада на жена от съседната къща. Млад мъж, стиснал букет, се изправи и запя под един балкон, но Киарета не забеляза там да стои някой.

— „Създадена си за целувки — пееше младежът. — Всеки мъж би умрял от възторг, ако можеше да зърне лицето ти тази вечер.“ — Той повиши глас и умолително заповтаря припева: — „За Бога, не казвай не!“

Киарета се притисна към Клаудио, въздухът на пролетната нощ беше влажен.

— Какво мислят родителите й за това? — попита го тя.

— Родителите й ли? Той пее за стопанката на дома.

Киарета се извърна да го погледне удивено.

— Всъщност не е нищо, просто ласкателства. Най-вероятно той ще се появи утре, за да получи благодарност за серенадата. Ще донесе цветя, леко увехнали, и ще й изрецитира свое стихотворение, в което е описал как цветята са потъпкани като сърцето му, понеже тя отказва да бъде с него.

— А после какво?

— Нищо. Макар той да се надява един ден тя да му отвърне с „да“, тя няма да го стори. Докато го дразни, той ще идва при нея, но ще бъде голяма грешка, ако тя позволи нещата да излязат извън контрол.

— Какво мисли съпругът й за това?

— Той няма нищо против. Всъщност стига всички да спазват правилата, съпругът ще е доволен. Това прави жена му щастлива. — Клаудио я придърпа още по-близо до себе си. — Аз дори ще ти помогна да си избереш първия ухажор, някой, който няма да се възползва от теб.

Обърна се към нея.

— Защо ме гледаш толкова тъжно? Трябва да имаш приятели. Трябва да се радваш на ухажори. Такъв е животът. Аз не възразявам. — Той се отдръпна. — Да влизаме ли вътре?

След около час, докато Киарета лежеше в леглото си, тя чу в портегото Зуана да пожелава на господаря си лека нощ. Токовете на ботушите му потракваха по мраморния под и звукът им постепенно изчезна по посока на стълбите към дока.

На следващата сутрин за пръв път от сватбата си Киарета не погледна да провери дали Клаудио е в покоите си. Вместо това седна пред тоалетката със сандъчето си с бижута и започна да пробва пред огледалото обеци, гребени, колиета, накланяйки глава на една страна и усмихвайки се на въображаем обожател.

Извика Зуана, която й направи прическа, сложи й перленото колие, стегна й корсета и й помогна да облече една от най-красивите си рокли. Щеше да й се наложи да си сложи воал, но под него щеше да е напудрена и гримирана, и ако срещнеше някого, с когото да флиртува, нямаше да се откаже от възможността.

— Искам да отида при сестра си — обяви тя на гондолиера. — Закарай ме до „Пиета“.

Онова, което трябваше да научи, не можеше да се упражнява в уединено място, пълно с девици, но не се сещаше къде другаде да отиде. Самата подготовка за това беше добро начало.

Независимо от факта, че беше израснала тук, като омъжена Киарета нямаше право да влиза никъде другаде, освен в парлаториото на „Пиета“. Със своите прекрасни рокли и фризури, изпитваше дълбоко неудобство от външната страна на решетката, стегната в корсет и боядисана като такава, каквато в действителност не беше, разделена от момичетата в техните червено-бели одежди, понеже беше позволила на мъж да легне между краката й.

„Вече не принадлежа към никое място“, помисли си Киарета, докато чакаше сестра си да слезе.

Мадалена изглеждаше по-спокойна от всякога и Киарета изпита странното чувство, че тъкмо тя е от погрешната страна на решетката, хваната в капан. Нейните изкуствени бенки и грим може и да бяха впечатлили другите момичета, но Мадалена виждаше отвъд тях.

— Какво не е наред? — попита я тя.

Киарета отрече и запълни първите няколко минути от срещата им с хвалби, но скоро двете се оттеглиха в един ъгъл и сведоха глави една към друга.

Киарета не се сещаше какво да каже. Откъде трябваше да започне? Мадалена посегна през решетката и Киарета преплете пръсти в тези на сестра си. Минутите минаваха в мълчание, като от време на време Киарета попиваше сълзите си, за да не се разтече гримът й.

— Да отида ли да донеса скицника, за да пишеш в него? — Гласът на Мадалена беше нежен, но в него се долавяше и оттенък на шеговитост, което накара Киарета да се усмихне.

— Не. Просто искам да поседя тук с теб, ако не възразяваш.

Мадалена стисна ръката й.

— Разбира се.

Поседяха, без да приказват още известно време, после Мадалена наруши мълчанието.

— Знаеш ли, Вивалди напуска? Ще изчака края на карневале и ще отиде в Мантуа.

— Клаудио ми каза. Добре ли си?

— Не е като последния път — отвърна Мадалена. Вече съм голяма жена, сото маестра. Сега знам коя съм.

Киарета впи изпитателен поглед в лицето на сестра си, за да види дали е искрена, но не успя да прочете нищо.

— Наистина е така — кимна Мадалена. — Вече нямам нужда от него.

Бебето на Антония беше момче. Кръстиха го Александро, на бащата на Пиеро. Според венецианския обичай, Антония прекара дните след раждането в леглото си, опряна на възглавници, докато постоянен поток от доброжелатели се изнизваше през спалнята й. Бебето беше предадено на дойка, която всеки ден го носеше при Антония, докато тя се занимаваше с по-важната задача да възстановява фигурата си.

След месеци, стегната в корсет, Антония си наваксваше за пропуснатия предната година карневале, както и за останалите пролетни празници. Пиеро се беше представил добре по отношение на новия й гардероб и на празника на свети Марко през април с Киарета стояха пред огромните огледала в портегото на Палацо Морозини и се наслаждаваха на отраженията си в тях, докато довършваха приготовленията си за празненството.

Първата годишнина от сватбата на Киарета беше дошла и отминала и перлите й вече бяха сложени настрана, но тя бе изчакала Антония отново да е готова да започне да се появява на публични места, за да приведе в действие плана си за живот, независим от този на Клаудио. Антония се беше оказала права, че по време на втория им карневале Клаудио щеше да прекарва съвсем малко време с нея. Ако не беше една нощ в операта, където бяха отишли заедно с Бернардо и няколко партита с приятелите на Антония в малки частни казина, тя нямаше да е видяла от карневалето нищо повече от онова, което можеше да се зърне от балкона й. Сега отново беше готова за излизане.

Няколко седмици преди това Клаудио и Пиеро бяха обявили, че заедно с някакви инвеститори в „Театро Сант Анджело“ щели да наблюдават регатата от една баржа. Понеже нямаше да водят жените си със себе си, бяха предложили Антония и Киарета да излязат заедно и да се насладят на ежегодното състезание на гондолиерите по лагуната.

Преди да излезе, Клаудио подари на Киарета традиционния подарък за деня на свети Марко, пъпка червена роза, известна като боколо, която мъжете поднасяха на обичаните от тях жени. Беше я целунал и й беше пожелал да си прекара чудесно с Антония, преди да си наметне баутата и да излезе от къщи. Киарета отчупи стъблото на пъпката и затъкна розата в корсета на роклята си, преборвайки се с чувството за вина, което я обзе при мисълта, че ще използва цветето, за да привлече вниманието на чужд мъж върху гърдите си. Клаудио не само знаеше какво прави, но и беше обсъдил въпроса с Пиеро. Жена му имаше нужда от компания, беше казал Клаудио. Прекарваше прекалено много време сама, а щеше да е по-щастлива, ако не пропускаше толкова много от случващото се навън. Пиеро предаде информацията на жена си. Не бе предал доверието на Клаудио, това бе просто начин Киарета да разбере какво мисли съпругът й по въпроса, без да се налага да се водят неудобни разговори.

Антония беше поканила двамина да се присъединят към тях на буркиелото, което бе наела за деня, за да може нейният гондолиер да вземе участие в състезанието. Двамата щяха да донесат шампанско, а Антония осигуряваше обяда. Антония бе избрала гостите измежду братовчеди на Пиеро, беше сметнала, че са най-подходящи за упражняване във флирт.

— Лука и Андреа знаят коя си — обясни Антония на Киарета, когато двете жени се спуснаха по широкото стълбище надолу от покоите на Киарета. — Чували са те да пееш в „Пиета“. Андреа свири на клавесин и има много приятен глас, но не позволява на никого да го слуша. На практика трябва да го влачат насила, за да свири по партита.

Прекосиха пиано нобилето и Антония позабави крачка, за да надзърне през вратата.

— Добре, майка ми не е тук. Няма да ми се налага да й казвам „здрасти“.

Продължи да бъбри, докато слизаха по стълбите към дока.

— Лука е от мъжете, чийто най-голям талант е да не натоварва хората с присъствието си. Ще ти хареса. Всички го харесват.

Киарета не я слушаше. В главата й отново звучаха последните думи, които Антония беше казала на излизане от стаята й. „Клаудио мисли, че планът ни за деня е идеален.“ „Щом е идеален за него — мислеше си Киарета — ще го направя идеален и за мен.“

— Чу ли ме? — попита я Антония, когато спряха под влажния мухлясал навес за прибиране на лодки до палацото. — Всеки, който те е чувал да пееш, е готов да се влюби в теб, особено пък щом те и види. Само запомни две неща. Не позволявай на братовчедите ми да те целуват по устата, дори да се опитат да изглежда така, все едно е случайно, и не допускай дори една нота да излезе от прекрасното ти малко гърло. Каквото и да искат, ще трябва да ти се молят с години, за да го получат — евентуално.

Мъжете стояха на дока, спуснали качулки над главите си. Държаха маските и шапките на баутите си в ръце. Лука Бербериго беше нисък и закръглен около талията, а косата му беше започнала да оредява, макар още да не бе навършил трийсет години. Откритото изражение на лицето му накара Киарета да се отпусне. Андреа Корнер беше висок и сериозен, със сиво-сини очи и ъгловати черти, които създаваха впечатление, че лицето му е набраздено от белези, без такива в действителност да съществуват. Косата му беше гъста и почти черна, без никакви златисти или червеникави нюанси, така типични за болшинството венецианци.

Те застанаха заедно с жените на слънце, докато лодката си проправяше път сред дузината гондоли, потеглили към лагуната. Лука отвори бутилка вино от Венето и подаде по чашка на останалите.

— За трагедията на брака — каза той, — отнел две от най-красивите жени на Венеция.

Антония направи гримаса при този несръчен опит от страна на Лука да ги очарова, но той не загуби самообладание. Поднесе ръката на Киарета към устните си и я целуна. Киарета остави пръстите му да я задържат малко по-дълго от необходимото, усмихна му се кокетно.

Лука доля вино, макар чашите да не бяха съвсем празни, и Киарета се пошегува, че ще скрие своята, за да престане да й сипва повече. Скоро от долния край на лагуната се разнесоха викове, известяващи началото на състезанието. Тя видя как наближиха дузина гондоли, украсени с флагчета и цветя. Антония повдигна маската от лицето си и впери поглед в далечината, опитвайки се да различи флаговете на своето семейство и това на Пиеро. Когато гондолите доближиха още повече, зърна флага на Морозини сред лодките, движещи се начело и викна на Киарета да гледа.

Тълпата крещеше, докато гондолите подминаваха и щом първата стигна до Киарета, тази на Морозини водеше със съвсем малка преднина. Гондолите отминаха и един мъж от баржата, спряла от другата страна на състезателното трасе, повдигна маската си и се наведе към жената до него. Когато я целуна, от ръката й падна розова пъпка, после мъжът отново се скри зад маската. Един поглед беше достатъчен. Киарета почувства как сърцето й се блъсна в стомаха. Беше Клаудио.

Регатата свърши, Киарета се оправда с главоболие и за голямо разочарование на Антония поиска да я откарат у дома. Вечерта Клаудио се върна и тя с ужас чу стъпките му в портегото.

„Какво ще му кажа“ — запита се Киарета, но той си легна, без да се отбие да й пожелае лека нощ.

На следващата сутрин със ставането съгледа бележка, която Зуана бе оставила на табличка в будоара й. Бележката беше от Лука. Благодареше й за компанията и я питаше дали следващия път, когато реши да излиза, може да я придружи — независимо къде ще пожелае да отиде.

Лука беше приятен, но Андреа я бе заинтересувал повече. Той притежаваше специално усещане за себе си, излъчвано от всяка негова пора, енергия, която бе пронизала Киарета чак до мозъка на костите й, щом го зърна за първи път. Той не говореше много, оставяше на Лука да направлява общуването, но през цялото време, прекарано на лодката, на Киарета й се щеше да бутне Лука настрана и да съсредоточи вниманието си единствено върху нея.

Зуана почука на вратата й и й донесе нова бележка в запечатан плик, придружена от червена розова пъпка.

„С един ден закъснение, но затова пък с най-искрени чувства“, беше написал Андреа с отривистия си почерк.

— Желае ли мадоната нещо друго? — попита Зуана.

Сърцето на Киарета лудо препускаше.

— Да — кимна тя. — Чувствам се много по-добре. Ще излизам тази сутрин. — Антония щеше да знае каква трябваше да е следващата й стъпка.

Съветът на приятелката й беше прост: окуражи ги и двамата. Лука щеше да е идеалният кавалиере серванте — покорен, удобен, без опасност обожанието, което изпитваше, да излезе извън контрол; добър придружител за театър и опера и щеше да покрива загубите й в казиното, сякаш за него щеше да е върховно удоволствие да му опразват джобовете. Що се отнасяше до Андреа, нима Киарета не беше забелязала, че не беше свалил очи от нея?

— Дори е по-добър от Лука — подметна Антония, — за онази малка екстра… — Тя потръпна, имитирайки еротично вълнение. — По-добре е от секс. Искам да кажа, да не го получаваш и през цялото време, докато си с въпросния човек, да се чудиш какво ли би било, не мислиш ли? — Тя се вгледа в неразбиращото лице на приятелката си. — Не, предполагам, не мислиш. Все още си влюбена в съпруга си.

По-късно Киарета седна на балкона на Палацо Морозини и отново прочете бележките. Какво беше казала Антония? Без риск животът във Венеция е безсмислен. Влезе вътре и позвъни на Зуана. „Бракът е нещото, което ти дава свободата да се забавляваш на този свят, това е всичко.“

— Донеси ми хартия за писане и два плика — нареди тя на прислужницата.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Безкрайните празненства във Венеция бяха нещо, което се налагаше да се изтърпи, поне в Мадалениния случай. Особено по време на основния карневален сезон, групи фили ди коро биваха изпращани по няколко пъти седмично в имения, църкви и други градски институции да изнасят представления. Момичетата губеха концентрация няколко дни преди всяка своя поява пред публика, ставаха невъзможни в конкретния ден и избухваха в глупав смях след това, като превръщаха репетициите в истински кошмар за учителките си. Всяка година Мадалена с нетърпение очакваше началото на постите и единствената й надежда до въпросния момент бе, че от време на време задълженията й можеха да са достатъчно леки, за да си позволи да отдели няколко момента насаме с цигулката си в някоя тиха стая за упражнения.

Срядата, бележеща началото на постите, сложи внезапен край на празненствата и „Пиета“ се върна към стария си начин на живот, подобно на гуляйджия, потънал в познато кресло след дълга нощ навън. Настроението в сала дал виолино беше по-спокойно и предлагаше на филите осезаемо облекчение; независимо дали момичетата искаха да си го признаят, или не, за известно време се бяха наситили на външния свят. Дори инициатите, които също споделяха вълненията, макар по правило да не ги канеха навън, се успокоиха, след като фантазиите им вече не се подхранваха от нови клюки.

През тези пости Мадалена не очакваше да има достатъчно възможности да си почине. Преди няколко месеца Анна Мария бе издигната в ранг маестра дал виолино, когато Пруденция стана една от двете маестре ди коро — най-високата позиция сред жените в хора и втора след капелмайстора, който винаги беше мъж, както и след самата приора. Мадалена, вече навършила двайсет и осем години, отдавна беше една от двете сото маестре дал виолино, но за известно време бе работила сама. Скоро щяха да назначат нова жена на нейното място и тя щеше да отговаря само за ативите от струйната секция, но в момента се опитваше да изпълнява и двете задължения.

Независимо от многото работа, начинаещите ученички внасяха нещо ценно в живота й. Бяха невероятно малки и слаби и понякога й се приискваше да ги приюти под наметалото си, да ги остави да се притискат към нея, докато не почувстват, че са готови да се върнат обратно във външния свят. Някои от тях се мръщеха напрегнато като завоеватели, докато се бореха да постигнат онова, което ръцете им отказваха да вършат. Други прекарваха по-голямата част от уроците си във въздишки и отчаяно отпускане на рамене, докато учителките им, фили, малко по-големи от тях, обясняваха нещо за трети или четвърти път. Оставени насаме за няколко минути, някои от тях, особено най-малките, заспиваха, стиснали в ръце цигулките, докато лъковете им изтракваха по пода.

Това съм аз, а това — Киарета, тази пък — Анна Мария, мислеше си Мадалена, докато ги наблюдаваше, движейки се из стаята. Усмихваше се на нещо, което беше свършено добре, слагаше ръка на рамото на някое дете, плачещо от раздразнение или умора. Но беше се заклела да не допуска завръщането на призрак от миналото си. В нейната сала нямаше място за Лучана.

Няколко месеца след като бе станала сото маестра, бе забелязала момиченце, разплакано от учителката й, тринайсетгодишна филя на име Джерита. Първоначалният й импулс беше да смъмри Джерита, но се въздържа.

„Всичките са малки“, каза си.

След урока я дръпна настрана.

— Защо се караше на Корнелия?

— Защото грешеше. Казах й какво да прави, но не го изпълни.

— Мислиш ли, че се е опитвала?

Джерита се замисли за момент.

— Предполагам. Свиреше откъса отново и отново.

— Карането помогна ли й?

— Не — изръмжа ядосана Джерита. — Може би просто не е достатъчно добра.

— Но ако се научи как да го прави, ще стане добре, особено за човек, който е практикувал по-малко от година — отвърна Мадалена. — Е, какво мислиш, че трябва да направим?

— Не знам. Може би просто да я оставим да се упражнява?

— Защо не опиташ? И ако продължава да не показва напредък, уведоми ме. Тогава двете заедно ще измислим нещо друго. — Мадалена посегна да оправи качулката на Джерита без нужда. — Но се опитай да не показваш на Корнелия, че си разочарована. Няма да помогне.

„Правят го така, както са го правили със самите тях — помисли си, докато наблюдаваше как Джерита излиза от стаята. — Всичко: как да се държи лък, как да се местят пръстите по струните, как да се караш на другите.“

През втората й година като сото маестра дойде редът на Мадалена да води репетициите на оркестъра за концерт. Времето беше мрачно и студено от седмици и много от момичетата бяха повалени от настинка и кашлица. Музиката беше написана от Вивалди — комбинация от отделни мотиви, които бяха извадени от няколко вече изпълнявани от коро произведения. Първото действие беше леко, със заразителен ритъм, но филите го влачеха. Ядосана, Мадалена тъкмо се канеше да ги изпрати да се упражняват някъде насаме, когато й хрумна една идея.

— Момичета! — Почука с лъка си по стойката. — Искам да ви попитам нещо. — Огледа всяка от ученичките си поотделно. — Въпросът е прост. Какво ви прави щастливи?

Някои от тях сгърчиха лица, но други седяха и я гледаха втрещени.

— Какво имате предвид? — попита едно от момичетата.

— Същото, което казах — отвърна Мадалена. — Котенца на двора? Месо за вечеря? Какво кара сърцето ви да подскочи и да си каже: „Ето това е добър ден!“

Джерита, превърнала се в шестнайсетгодишна красавица, изправи рамене.

— Аз знам! Щастлива съм, когато ни хвърлят цветя на кея.

Друго момиче се изкикоти.

— Аз пък съм щастлива, когато ни дават вино на партитата.

— Аз съм щастлива, когато одеялото ми е достатъчно топло. — Гласът бе едва доловим.

Няколко момичета се обърнаха да погледнат Бенедета, дребна тъмнокоса девойка, която свиреше на виола д’аморе. Беше с цепнато небце, което много я притесняваше, и рядко говореше.

За секунда филите станаха сериозни, преди да отделят очи от нея.

— Аз пък харесвам фойерверките над лагуната! — извика една от тях.

— Добре — кимна Мадалена. Съсредоточи се и изсвири мелодията като печален траурен марш. Няколко ученички се засмяха. После изправи рамене и обяви: — Фойерверки! — Изсвири мелодията отново, чиста и весела. — Сега е ваш ред.

Филите взеха цигулките си. Нотите бяха ясни, темпото — живо, а когато свършиха, момичетата си размениха щастливи, заговорнически погледи, преди тя отново да ги призове към ред.

Мадалена кимна на Джерита.

— Стани и ни покажи как се чувстваш, когато някой хвърли цветя към теб. Използвай цигулката си.

Без да й се повтаря, Джерита засвири, полюшвайки тялото си и усмихвайки се закачливо на приятелките си от коро. Поклони се и си седна под аплодисментите на останалите.

Мадалена посочи още няколко момичета и ги накара да демонстрират, после извика Бенедета.

— Ти си в леглото и ти е топло, унасяш се в сън. — Взе цигулката си и изсвири бавно провлачено начало. — Ти свири своята партия, а аз ще свиря моята.

Бенедета затвори очи и започна. Въздухът в стаята сякаш замря неподвижен. Фразите се изливаха от виолата й леко като дъх, интимни като стягащо гърлото чувство.

„Леглото ми връща откраднатата от мен топлина. Краката и ръцете ми се разлистват подобно на цвете под слънчевите лъчи.“ Мадалена разбра какво се крие в музиката на Бенедета.

Беше спряла да свири и сега притискаше цигулката към тялото си, докато наблюдаваше как Бенедета изпълнява последните си ноти. Въздишката на момиченцето бе единственият звук, който се чу в стаята, когато Бенедета отвори очи и видя, че останалите от коро я гледат втренчено, напълно погълнати от историята, която им беше разказала.

Времето за репетиции беше свършило, но никой не желаеше да си тръгва.

— Музиката ще бъде тук и утре — подхвърли Мадалена, когато им каза да оставят инструментите. — Единственото, от което тя има нужда, сте вие.

Когато Клаудио бе нарекъл уговорената среща с Лука и Андреа идеална, Киарета се беше зачудила как ще понесе удара. Сега, година по-късно, Антония отново беше бременна и й се гадеше твърде много, за да излиза, но тримата отпразнуваха първата си среща с наблюдение на състезанието с гондоли в деня на свети Марко. Тази година Киарета не спря да се смее цял следобед, навеждаше се назад, потапяше ръка във водата, докато лодката им се движеше и от време на време поглеждаше към трите розови пъпки, забодени в корсета й.

През трите карнавални сезона емоциите й бяха преминали от страх през ентусиазъм към известна доза невъздържаност.

— Забрави всичките глупости, които са ти казвали в „Пиета“ за това как Бог искал непрекъснато да си добра — беше й казала Антония. — Ако ти бе на Негово място, не би ли предпочела по-скоро хората да се редят на опашка пред теб, за да те молят за прошка, отколкото да си седиш съвсем сама на небето, понеже никой не е сторил нищо погрешно?

Киарета продължаваше да коленичи на молитвения си стол всяка сутрин, след като се събудеше, но вече бе загубила края на всичките молитви, които трябваше да се казват през деня. Собствените й сутрешни молитви се състояха в молба към Светата Дева да й даде знак, ако през деня направеше нещо, от което Девата нямаше да е доволна. Вечерната й молитва често представляваше бързо прекръстване, докато се качваше в леглото, придружено с молби за прошка, ако Божията майка й бе изпратила знак, който е пропуснала да забележи.

— Не съм по-малко религиозна — бе споделила със сестра си няколко дни след Великден. — Сега, когато всъщност трябва да се притеснявам от греховете, им обръщам по-голямо внимание.

Мадалена се усмихна.

— Тук няма много възможности човек да съгреши. И не съм сигурна защо Бог трябва да е впечатлен от безкрайните ни молитви, след като го правим под външен натиск. — Замисли се за момент. — Ако аз бях на Негово място, щях да зачитам само онова, което хората правят, водени от собствените си желания.

Киарета изпита известно облекчение.

— Аз се изповядвам всяка седмица. По свой избор. И всяка неделя ходя на литургия. С изключение на лятото, когато съм извън града. — Смръщи вежди. — Може би в края на краищата не съм толкова често на църква. Но пък през постите ходя всеки ден.

Направи последното си изказване с ведрия си глас, който Мадалена така ценеше от детските им години. Направи знак на Киарета да доближи лице до решетката и когато сестра й се подчини, Мадалена посегна да я погали по страната.

— Изобщо не си се променила. И не мога да се сетя за никаква причина, поради която Бог да не те обича толкова много, колкото те обичаме всички ние. — Погледна към вратата в другия край на парлаториото. — Включително и те.

Там нямаше никой, но Киарета знаеше кого има предвид сестра й. Всяка седмица в продължение близо на година Лука и Андреа я бяха водили на посещения при сестра й, преди тримата да отидат да вечерят в някой ресторант наблизо. Днес, понеже времето бе хубаво, за разлика от последните няколко седмици, двамата мъже бяха отишли да се поразходят по кея, за да я оставят насаме с Мадалена.

— Особено по-високият — продължи Мадалена. — Винаги си с гръб към него, затова не забелязваш как те гледа, но аз виждам.

— Андреа? Лука е този, който ме обожава. Но Андреа — ами, той, изглежда, ме намира за забавна, но това е всичко. Много е мълчалив.

— А също и много красив.

Киарета се изчерви.

— Харесваш го — отбеляза Мадалена.

— Повече от Лука. Лука е много забавен и винаги е толкова сладък, но понякога е леко скучен. — Киарета погледна към ръцете си и започна да оправя ръкавиците си. — Харесвам Андреа по различен начин.

Мадалена лукаво й се усмихна.

— И аз знам нещичко за чувствата към мъж, за когото е грешно дори да се надяваш, че някой ден можеш да имаш.

Киарета вдигна поглед.

— Вивалди? — Сега тя беше тази, която чакаше отговор, но преди сестра й да е отвърнала, вратата на парлаториото се отвори и влязоха Лука и Андреа.

— Бррр! — възкликна Лука. — Студено е за април. — Приближи до решетката. — Мога ли да открадна от теб тази благородна дама? Само за седмица.

Мадалена се усмихна.

— Само ако ми дадете дума, че ще ми я върнете жива и здрава.

— Жива и здрава — повтори Лука и тракна с токове като войник. — И навреме.

Той помогна на Киарета да се изправи, докато Андреа й подаваше плаща.

— Готова ли си за вечеря? — попита Андреа толкова тихо, че обикновеният въпрос прозвуча нежно и интимно.

— Ъхъ. — Киарета кимна и погледна отново към Мадалена, за да избегне очите му.

Промяната в израза на лицето й беше твърде слаба, за да я забележи друг, освен сестра й. Тя свъси вежди и присви очи така, както го правеше навремето, когато излизаше на балкона на „Пиета“ и изчакваше реда си, за да изпее някоя нова мелодия за първи път — решителна, самоуверена и малко уплашена.

В деня на Възнесение Господне през май Антония се почувства достатъчно добре, за да излезе и да наблюдава „Бучинторо“ от буркиелото, което Лука беше наел за деня. Широката плоскодънна лодка осигуряваше достатъчно място за тримата музиканти, които бяха поканили да им свирят, докато се движат из лагуната, както и за слуга, който да им пълни чашите и да им сервира обяда. Четиримата седнаха под яркочервен сенник и свалиха маските си. Лицето на Киарета блестеше от пот и подаде кърпичка на Антония, после се приведе към приятелката си, за да я избърше, без да й разваля грима. — Може ли? — попита Андреа. Сърцето на Кирета подскочи.

— Разбира се! — отвърна Антония вместо нея и подаде кърпичката на Андреа с многозначителна физиономия.

Андреа попи потта от челото и страните на Киарета с единия ъгъл на кърпичката, а когато стигна до устата й, нежно обходи очертанията й. Тя сведе взор надолу, изпълнена с неудобство от докосването му, сетне вдигна поглед и очите на Андреа се впиха в нейните. Обхождаха лицето й сантиметър по сантиметър и Киарета не беше сигурна дали това продължи само няколко секунди или няколко минути. После той избърса шията й, плъзгайки ръка надолу, докато не докосна горната част на гърдите й, подаващи се над корсета.

Всички лица в лодката се завъртяха пред очите й. Това на Антония се усмихваше триумфиращо, на Лука — напрегнато от опита му да не го сгърчи, а на Андреа — сериозно, както винаги, но някак по-отворено, сякаш някой бе оставил открехната врата, през която можеха да влизат или излизат тайни и интимности.

„Бучинторо“ отмина и слугата започна да слага обяда, а буркиелото се придвижи към по-спокойна част на лагуната, близо до остров Джудека. Имаше храна за всички и когато музикантите се нахраниха, се върнаха на местата си и отново засвириха.

— Пее ми се — оповести Антония и извика на музикантите: — Знаете ли „Quando fra l’altre donne ad ora ad ora“[24]?

— А, Петрарка — отвърна един от музикантите и подхвана мелодията на цигулката си. — „Когато Любовта се показва на някое красиво женско лице от време на време“ — запя Антония и Лука се присъедини към нея, а гласът му се надигаше и спадаше, поради изпитото вино и клатушкането на лодката. — „Колкото по-невзрачно е всяко красиво лице в сравнение с твоето, толкова повече нараства любовта ми към теб“.

Антония и Лука доближиха лица едно до друго и започнаха да си разменят влюбени погледи, докато най-накрая не избухнаха в смях. Антония се обърна към Киарета.

— Защо не ни изпееш нещо? — попита я.

— Аз ли? Не мога. Знаеш!

— О, никой вече не го е грижа за това!

— Поне никой от присъстващите на лодката! — добави Лука и погледна към музикантите. — Знаете ли коя е тази жена? — махна към Киарета.

— Разбира се — отвърна главният музикант. — Киарета дела Пиета. Кой би могъл да я забрави?

— Ще я издадете ли, ако ви удостои с честта да пее пред вас?

Музикантът погледна към двамата си колеги и направи жест, все едно прерязваше гърлото си. Те се ухилиха и повториха жеста.

— Е, какво ще бъде? — попита Лука. — Нищо религиозно, надявам се.

— Не мога — настоя Киарета. — Първо трябва да питам Клаудио.

— О, моля те! — проточи глас Антония. — Той вечно е във Виена или Рим, или някъде другаде. Може да отнеме месеци!

— Антония, не мога! — умолително я погледна Киарета.

— Остави я на мира. — Гласът на Андреа беше твърд. — Каза ти, че не може.

Антония и Лука простенаха, знаеха, че въпросът е приключил.

— Аз ще пея — обяви Андреа.

Долната челюст на Антония увисна.

— Ти никога не пееш!

— Обичам да пея, просто не обичам да го правя пред публика. Днес, в чест на случая… — обърна се към Киарета. — Познаваш ли Вероника Франко?

— Не, не мисля, че съм я срещала. — Обърна се към Антония. — Нали така?

— Не е много вероятно — намеси се Андреа. — Тя е мъртва от повече от сто години. Била е красива куртизанка от Венеция и невероятно интелигентна поетеса. Навярно е побърквала прадядовците ни. Искаш ли да чуеш нещо, написано от нея?

— Моля те.

Андреа запя и кимна на музикантите да се включат.

— „Желанието ранява сърцето и от него изтичат надежда и тревога. — Гласът му беше нежен и дълбок, подобно на лък, плъзгащ се по струните на чело. — От подозрения допускам грешки, които прерастват в продължителни страдания. А от упоритите ми илюзии се раждат хиляди лъжи, които по-късно трябва да приема като сторено от мен зло.“

Когато свърши, всички заръкопляскаха, а Киарета прошепна:

— Беше прекрасно.

— Малко мрачно — отвърна Андреа. — Не знам защо ми хрумна да изпея точно това.

— Наистина звучи някак фаталистично — кимна Киарета.

— Предполагам, но мисля, че е по-скоро предупреждение — рече Андреа.

— Да не бъдеш хванат! — Антония взе чашата на Лука и отпи от виното му.

— Не, не е това — отвърна Андреа. — Когато обичаме някого, трябва да внимаваме каква вреда могат да причинят налудничавите ни мисли. Май именно това е имала предвид. — Един повей на вятъра изпрати вълнички по повърхността на водата и Андреа впери поглед в хоризонта. — Наближава буря — обърна се към Лука. — След час ще завали. Трябва да върнем дамите обратно у дома.

Няколко дни след завръщането на Клаудио, докато двамата вечеряха в покоите си, Киарета му разказа за молбата на Антония да попее.

Той сви рамене.

— И какво стана? Направи ли го?

— Не! — отвърна Киарета, шокирана от факта как може да допусне, че е престъпила забраната. — Казах, че не мога. Андреа ме защити и спорът приключи.

— Браво на Андреа! — Той вдигна тост. — И два пъти повече — на моята разумна и лоялна съпруга!

Киарета виждаше, че Клаудио размишлява, затова го изчака.

— Венеция се променя — рече накрая той. — Нравите вече не са толкова стриктни като преди. Не казвам, че изобличаването не е сериозно, но не е нещо, от което да не можеш да се измъкнеш в наши дни. Представлява по-скоро неудобство, отколкото нещо друго, скъпо неудобство, може би, но никой няма да събира останките от мъртвото ми тяло в затвора заради една песен.

— Ами споразумението, което подписа с „Пиета“? Нали имаше нещо такова?

Той посегна през масата и докосна ръката й.

— От „Пиета“ няма дори да допуснат, че съм нарушил споразумението. Няма да се изправят срещу семейство Морозини заради нещо така маловажно. Виж баща ми. Той всеки месец им печели повече пари със своите партита, отколкото биха получили според онова нещастно споразумение. — Клаудио замълча за момент. — Всъщност, мисля, че идеята е чудесна.

— Какво?

— Да започнеш да пееш отново. Какво ще кажеш за идеята „Пиета“ да изпрати сестра ти у нас и двете да направите рецитал — само за пред неколцина приятели? Ако отвърнат положително, въпросът дали можеш да пееш пред други хора, или не ще бъде решен, не мислиш ли?

— Клаудио, не съм пяла от години.

— Освен за мен. А светът не е чувал гласа ти от прекалено дълго време. — Свещта осветяваше лицето му. „Въпреки, че бръчките и леко прошарената му коса не можеха да останат незабелязани, в този момент — каза си Киарета — той е най-красивият мъж, раждал се някога на тази земя.“

И така, въпросът беше решен. Точно преди патрициите да започнат да напускат Венеция и да се отправят към вилите си в провинцията за летния сезон, в пиано нобилето на Палацо Морозини се събраха няколко дузини гости в интимен кръг. Щяха да ги развличат бившата Киарета дела Пиета и нейната сестра.

Антония преживя поредния си шок, когато разбра, че Андреа се е съгласил да им акомпанира на клавесина. Предната седмица, когато Мадалена бе дошла в Палацо Морозини за репетицията, разказа на двамата за плана си да заведе Бенедета и Корнелия на първото им частно парти. Маестра Пруденция беше поспорила, смяташе, че е по-добре вместо Бенедета да изпратят някое по-атрактивно момиче, но Мадалена бе останала непреклонна — когато тя правела подбора на музикантките, поканите щели да отиват за онези, които се трудели най-много и били най-добри. И, между другото, мислеше си Мадалена, нямаше нищо по-лесно от това да обикнеш малката Бенедета с нейното сладко белязано личице. Ако Мадалена беше богат венециански благородник, Бенедета щеше да е тази, която да го накара да развърже кесията си.

До този момент Мадалена не беше прекарвала много време в компанията на Андреа и сега разбираше защо Киарета го харесва. Той беше от хората, които се усмихваха, когато нещо е забавно и не го правеха, когато нямаше на какво да се смее. Не зяпаше Киарета глупаво или нахално, а загрижено: интересуваше се дали й беше достатъчно топло в някоя стая, в която ставаше течение, дали е яла достатъчно, дали си почива достатъчно, когато е изморена. Ефектът от всичко това върху Киарета беше непогрешим. Когато Андреа беше наблизо, тя сияеше.

— Трябва да внимавам какво ще се сервира — засмя се Киарета и им разказа историята със стридите. — Сега вече ги обожавам, но наистина са плашещи на вид.

— Вероятно няма да е добре да се поднесе и някоя риба с огромни изцъклени очи — намеси се Андреа. — Погледът им винаги ми се е струвал изпълнен с обвинение.

— Нито пък животинчета — добави Мадалена. — На някои партита, на които сме канени, са ни сервирали дроздове с глави и веднъж една от филите повърна направо на масата. Другите пък заплакаха за бедните мъртви птички и се страхувам, че впоследствие претупаха концерта.

На партито на Морозини нямаше подобни инциденти. Бенедета и Корнелия седяха на масата с широко отворени очи, вземаха си втора и трета порция от храните, които им харесваха, и си разменяха скришом погледи заради количеството вино в чашите им.

— Няма да получите втора порция от това — прошепна им Мадалена, която седеше до тях. — Не забравяйте, ще трябва да свирите.

След вечерята Мадалена изсвири една триосоната с двете момичета, после помоли Киарета да се присъедини. При първите ноти публиката се размърда, сякаш познаваха мелодията, но не можеха да разберат откъде точно им е известна. После Киарета запя.

— „Salve Regina, mater. — Гласът й звънтеше из портегото. — Vita, dulcedo, et spes. Живот наш, сладост и надежда, поздрави на теб, Кралице, майко на милостта.“

Бенедета и Корнелия, които изпълняваха просто континуо, не можеха да откъснат очи от нея, слушаха глас, за който само бяха чували да се говори.

Когато свършиха, Клаудио се изправи.

— Току-що чухте мелодията, която ме накара да се влюбя в жена си. — Мъжете изръкопляскаха, жените въздъхнаха.

— Знаейки това, Киарета е подготвила друга изненада за вас.

Андреа стана и седна пред клавесина. С Мадалена изсвириха началните ноти и Киарета запя любимата си ария от последното си явяване пред публика.

— „Пред красотата на твоето лице гневът избледнява и любовта започва да блести.“

Когато приключи, Клаудио приближи до прозореца.

— Елате и погледнете навън. — Махна на гостите да се присъединят към него. Чули музиката, дузина лодкари се бяха насъбрали под прозорците на палацото. Киарета се дръпна, но Клаудио я побутна да застане отпред.

— Вече всичко е наред — успокои я той. — Всичко е наред.

Гостите се върнаха по местата си, а Андреа обяви.

— Тази вечер има още изненади — рече той, гледайки към Киарета, — и тази тук е за теб. — Той седна пред клавесина, а Антония и Клаудио застанаха до него.

— Андреа ми спомена, че много си харесвала Виктория Франко — започна Клаудио — и на нас ни се струва, че това стихотворение сякаш е било написано специално за теб.

Андреа засвири.

„Occhi lucenti et belli“ — запяха в хармония. — „Красиви блестящи очи, как могат да изразяват за един миг толкова много нови неща? Толкова нежни чувства — сладки, хапещи и диви — нахлуват в това обгорено сърце, което иска да ти даде всичко, що си пожелаеш“. — Докато пееха, Клаудио и Андреа не сваляха поглед от Киарета. — „Този, който би живял и умрял за теб, иска само твоите скъпи красиви очи завинаги да останат ведри, щастливи и чисти.“

Мадалена стоеше до сестра си, обгърнала талията й с ръка. Коленете на Киарета омекнаха и Мадалена я подхвана по-здраво, за да я подкрепи.

„И двамата я обичат — помисли си тя. — Ако не го е знаела преди, сега вече го разбра.“

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Планът, замислен същото това лято на палубата на гребна лодка в канала Брента, беше доста дързък и съответно можеше да идва единствено от Антония. Тя се беше оттеглила във вилата на семейство Морозини, за да прекара там лятото с двете си деца, няколко слуги и една бавачка. Всеки ден с Киарета се измъкваха навън, за да прекарат малко време насаме. Сега ги придружаваше Лука, пристигнал от близката вила Барбериго, разположена малко по-нагоре по канала.

За първи път беше повдигнала въпроса още на дока, но той временно бе забравен, докато Лука лениво гребеше към отсрещния бряг, а после, в неволен зигзаг, пое обратно към дока със скорост, която при един евентуален сблъсък на лодката заплашваше да ги изхвърли във водата.

— Ще ми се Андреа да беше тук да ми държи чадърчето — нацупено рече Антония, когато Лука най-сетне успя да изправи лодката. — Или пък Лука да имаше повече ръце.

— Това ми напомня да те питам виждал ли си изобщо Андреа? — Киарета се опитваше да изглежда възможно най-равнодушна, докато изчакваше отговора.

— Не особено често — отвърна Лука. — Отби се за ден-два, когато имаше някаква работа в Падуа, но каза, че бил прекалено зает, за да отдели време за виледжиатурата това лято.

— За инвестицията в книговезницата ли става въпрос? — попита Антония.

— За нея и за още нещо, свързано с някакъв процес за отпечатване на музикални… По дяволите! — Лука беше откарал лодката толкова близо до брега, че клонките на върбите събориха шапката от главата му.

Щом отново се озоваха в центъра на канала, Лука погледна към Киарета.

— Е, какво мислиш за идеята на Антония?

Киарета простена.

— Надявах се да сте забравили за нея.

— Е, защо не? — попита Антония.

— Защото е налудничава. Не мога да пея в опера!

— Не, разбира се, ако знаят, че си ти — съгласи се Антония. — Но онези жени са толкова скрити сред пластовете грим и перуки, та и собствените ни майки да бяха, пак нямаше да ги познаем. — Тя закри устата си с длан. — Извинявай, забравих, че ти нямаш майка.

Прибързаните, но добронамерени забележки на Антония бяха често явление и се бяха превърнали в една от най-милите черти на характера й.

— Не е съвсем вярно. Имам майка, просто не знам коя е. Така че си права — би могла да стои на сцената и да пее от все сърце, а аз пак не бих я познала. От друга страна, мисля, че ще позная твоята майка, пък дори преоблечена като краля на Франция.

— С мустаци и брада! — изписка Антония. — Това вече ще е гледка, която заслужава да се види! Но, сериозно, защо не, ако си сигурна, че няма да те хванат?

— Ами, от една страна, ще изисква много работа.

— Няма да се налага да изпълняваш цялата опера — възрази Антония. — Можем да намерим такава, в която сопраното да разполага с дълги почивки между сцените и да успееш да си смениш дрехите с него. После, щом свършиш, отново ще се преоблечете и всички ще се отправим към Ридото с нашата сладка малка тайна.

Единственото, което се чуваше, докато двамата изчакваха отговора на Киарета, бе чуруликането на птичките, танцуващи във въздуха около тях и тихите плясъци на греблата.

— Звучи забавно — рече накрая тя.

— Забавно? — намеси се Лука. — Звучи направо страхотно и ако не го направиш, ще умра с чувството, че целият ми живот е бил напразно.

— О, стига си преувеличавал. — Антония го плесна по ръката. — Ще страдаш отчаяно само… ами, някакви си десетина години или нещо от този род, това е всичко.

Киарета се надвеси над ръба на лодката и забеляза как една жаба скочи наблизо и изчезна в кафеникавата вода. Два коня, пуснати на паша в близкото поле, приближиха до брега в очакване да им подхвърлят нещо. Цвиленето им я накара да се изправи, върна я към действителността. Антония и Лука не откъсваха погледи от нея.

— Е? — едновременно попитаха те.

— Глупаво е да го обсъждаме. Трябва да получим съгласието на Клаудио.

— Може да е най-добре той да не знае — рече Лука. — В случай че стане някоя неприятност.

Киарета поразена се втренчи в него.

— Ако неприятностите са възможни, то той със сигурност има право да знае.

Антония въздъхна.

— Изобщо не си забавна. А и, между другото, какво, ако той всъщност желае да го направиш, но не иска да знае? Ти ще си тази, която ще провали всичко със самото му споменаване. Тогава той може да се почувства задължен да не ти позволи, макар иначе навярно да не би имал нищо против.

— Все пак ще го попитам.

— Ако се съгласи, ще го направиш ли?

Киарета въздъхна.

— Ще помисля. Честна дума.

Антония плесна с ръце.

— Ето какво мисля. Трябва да е в „Театро Сант Анджело“. Никой от работещите там няма да рискува да загуби работата си, като се изпусне за станалото, в случай че се досети. Клаудио е инвеститор там, а човек не предава инвеститора си и жена му, освен ако не е напълно лишен от мозък. Освен това се очаква Вивалди да се върне за карневале.

— В „Пиета“ ли? — Не отново.

Забелязала тревогата в гласа й, Антония изпитателно я погледна.

— Не съм чула подобно нещо — отвърна тя. — Предполагам, ще е само за оперния сезон. Трудно ми е да си го представя да се озове обратно в „Пиета“, след като е започнал да става толкова известен. Както и да е, мислиш ли, че ще успеем да го накараме да ни помогне?

— Държах се отвратително с него, преди да напусна „Пиета“ — призна Киарета.

Лука наведе глава настрани.

— За първи път чувам подобно нещо.

— Написа четири арии, в следния ред: прекрасна; прекрасна, но точно преди и след нещо още по-добро; ужасна; и отвратителна.

— На мен много ми харесаха — намеси се Антония. — Особено онази, която звучеше като песен на гургулица.

— Но не я изпълнявах аз. Това имам предвид. Трябваше да пея арията след…

— Той ще се съгласи — прекъсна ги Лука. — Никога не би пропуснал възможността ти да пееш в една от неговите опери. Мисля, че ще се наложи малкият червенокос свещеник да си смени гащите, когато чуе идеята ни.

— Лука! — Престорена на шокирана, Антония понечи да му се скара, но две огромни водни кончета прелетяха покрай бузата й и закръжаха покрай ухото й. — Махни ги от мен! — изпищя тя и размаха ръце. Лодката се разклати. Лука се изправи и лодката се наклони на една страна. — Не! Не! Сядай, преди да сме се преобърнали!

Докато Лука седне обратно на седалката, водните кончета бяха изчезнали и за голямо облекчение на Киарета въпросът с операта сякаш излетя заедно с тях.

Всеки път, когато Киарета си помислеше, че е разбрала живота във Венеция, се случваше нещо, което я убеждаваше в противното. Не беше мислила повече върху идеята да пее в операта, защото беше сигурна, че Клаудио ще й откаже. Антония и Лука бяха тези, които отново заговориха по въпроса на първото от есенните партита на Бернардо. В началото Клаудио беше посрещнал колебливо идеята им жена му да излезе на сцената, пък било то само веднъж, и то — преоблечена, но към края на вечерта бе заразен от ентусиазма на двамата.

— Ще си го спомняш до края на живота си — каза той на Киарета, докато лежаха в леглото. — Освен това е карневале и ако някой каже, че те е видял, просто ще го обвиним, че е пил прекалено много, а ти не си излизала от къщи през въпросната вечер. — Опря се на лакът и прокара пръст по корема й. — А дори да обявиш истината, в полицията най-вероятно ще те накарат да промениш историята си, за да не им се налага да правят нищо по въпроса.

— Ще дойдеш ли, ако изляза да пея?

Клаудио се отпусна по гръб на матрака и въздъхна.

— Не, мисля, че е твърде рисковано. Ще се постарая да си намеря работа извън града, но, боже мой, колко ще ми е тъжно да го пропусна.

— Не знам дали искам да го направя, ако няма да си там да ме гледаш.

— Ще те гледам. Ще запомня в кой ден ще бъде и когато си на сцената, ще седна в някое кафене, където и да съм, и ще си представя как изглеждаш. — Той се извърна към нея и я погали по косата. — Само че имам един въпрос.

— Какъв?

— Ще възразиш ли, ако си те представям гола? — Той я прегърна и се прехвърли върху нея, зарови лице в шията й и простена. Тя доволно изписка, но Клаудио я накара да млъкне с целувки.

Вивалди се върна от Мантуа за сезона на карневале, а Андреа и Лука го посветиха в плана. Сетне и седмица не спираха да клатят глави.

— Беше толкова щастлив, та заговори на латински. Благодареше на Бог, сякаш Всевишният има нещо общо с цялата работа — разказваше Лука, докато вечеряха с Антония и Киарета.

— Лука, не бива да говориш по този начин — смъмри го Киарета.

— За Вивалди или за Бог?

— И за двамата! Не се ли страхуваш, че ще разсърдиш Бог, като изричаш такива неща?

Андреа развеселено се усмихна.

— Може би никога не си чувала поговорката, че първо сме венецианци, а чак след това — християни.

Киарета млъкна. Не беше сигурна как да отвърне на такава опасна мисъл.

— Е, колко религиозно е това, според вас? — добави Лука. — Опита се да ни продаде копие — повече от едно, ако сме искали, — на това, което ще пееш, а срещу минимално доплащане щял да нагласи музиката да пасва на гласа ти. О, а после подхвърли, че срещу още малко пари специално за представлението щял да вкара някои песни, които вече си знаела, с различен текст, за да отговаря на съдържанието на операта.

— В началото дори настояваше да идва да ти дава уроци — включи се Андреа, — но когато му казахме, че сме си променили намеренията и станахме да си ходим, той отвърна, че нямало значение и сигурно си спомняш всичко, на което те е учил някога.

Лука избухна в смях.

— Помислих си, че ако остана още няколко минути при него, може да се опита да ми продаде леглото си, или даже слугата си.

— Престани — сряза го рязко Киарета, нещо толкова необичайно за нея, че Лука наистина млъкна и всички забиха погледи в нея. — Нима можете да направите нещо, което поне мъничко да се доближава до онова, което създава той? Някога, когато поглеждах към музиката, която беше написал за мен, започвах да треперя изключително силно и се налагаше да оставям партитурата. У него иначе няма кой знае какво за харесване, но това е, което ще запомня. — Гласът й премина в шепот. — Композираше с някаква сила, извираща от душата му, по-голяма от всичко, което някога съм познавала.

— Все едно извлича музиката от Вселената. — Докато Андреа говореше, погледът му стана далечен и отнесен. — Все едно изтръгва красотата от звездите и ти ги поднася с думите: „Открих това на небето. Ето. За теб е.“ — Протегна празната си ръка, все едно предлагаше дар на Киарета.

„Откъде знае за всичко това? Как е възможно да е толкова прав“, зачуди се Киарета.

Андреа отне възможността на Антония и Лука да кажат каквото и да било. Те се изкашляха и започнаха да се чудят какво им се пие, преди да си тръгнат.

— Малко сладко вино от юга ще е чудесно — рече Киарета, отмествайки поглед от Андреа, който тутакси даде знак на сервитьора.

Вивалди представяше само една опера през есенния сезон, но ролята на Розана в „La Verita in Cimento“, „Истината на изпитание“, беше идеална за Киарета. Сопраното, изпълняващо Розана, щеше да разполага с достатъчно време между сцените си, за да се измъкне от един от костюмите, преди Киарета да се появи на сцената по-късно през първото действие и после отново да го облече за второто. Киарета щеше да пее като част от ансамбъл, да изпълнява няколко реда речитатив и да завърши с ария, която щеше да закрие действието.

Що се отнасяше до Лука, Антония и Андреа, за тях никое събитие през карнавалния сезон нямаше да е толкова вълнуващо, колкото прекараните следобеди в пиано нобилето на Палацо Морозини, където помагаха на Киарета да се подготви.

В началото лошите й предчувствия се проявяваха под формата на шумна съпротива.

— Мразя Розана — оплакваше се тя. — Зелим е добър човек, който я обича, а тя също го обича до момента, в който не се появява Мелиндо. Той е наследник на трона и внезапно тя разбива Зелим на пух и прах, като му заявява, че е влюбена в Мелиндо. Но в момента, в който изглежда, че Зелим може да се окаже истинският наследник, изведнъж отново се връща към него и пак „Зелим, Зелим, Зелим“?

— Това е просто извинение да се пее — каза Антония. — Ако искаш истински живот, стой си у дома.

— Но тя е невероятно лека жена! — Киарета развя партитурата. — Чуйте това: „Обичам Мелиндо, но ако това ще ми коства щастието и ако удоволствието върви ръка за ръка със Зелим, тогава сбогом, Мелиндо.“ Кой говори подобни неща?

— Розана — сви рамене Лука. — Струва ми се забавна.

— Стига, Киарета, изпей го на латински, ако от това ще ти стане по-добре. — Антония извърна с досада очи към тавана. — Само дай да го чуем.

Андреа взе партитурата от ръката й и изсвири мелодията на клавесина. Тя се разнесе из портегото и след няколко такта Антония вече се поклащаше, протегнала ръце пред себе си, сякаш докосваше гърдите на любовника си.

— Мили Боже! — възкликна тя. — Малкият свещеник ли го е написал?

Тя застана до Андреа и изпя първите няколко тона. Към средата на мелодията Андреа се присъедини към нея. Лука сграбчи Киарета за лакътя и я побутна към клавесина.

— Не искаш ли да го изпееш? — попита я невярващ. — Страхотно е!

— Ами, предполагам… ще опитам — отвърна Киарета. Преди да е имала време за допълнително колебания, Андреа засвири встъплението.

— „Любов моя, ти си моята надежда и удоволствие“ — пееше тя. Гласът й отекна от пода и затанцува из златистата светлина в портегото. Спря в края на първата част и се обърна към Антония в очакване на одобрение.

Но Антония се мръщеше.

— Това не е някоя приспивна песен! Малката уличница си мисли, че никой не я слуша, затова си гука колко е привлекателна и как ще успее да покори мъжете, които си поиска.

Киарета извърна очи за подкрепа към Андреа, но той кимна.

— Страхувам се, че Антония е права.

— Опитай по този начин. — Антония запя, натъртвайки в началото на всяка фраза и завършвайки с лека въздишка. — Когато аз го правя, не звучи много добре, но трябва да е нещо подобно.

Андреа отново засвири и Киарета изимитира Антония.

— Много по-добре! — обади се Лука.

— Но все още недостатъчно. — Антония повдигна рамене и направи няколко кръга, използвайки лактите си, за да масажира страните на гърдите си и да ги избута нагоре. — Гледай ме.

— „Amato, bent u sei la mia speranza“ [25] — запя, обърната към Лука. Върховете на гърдите й изхвръкнаха напред, когато отпусна рамене и наклони глава към него. — „Tu sei mio piacer“ [26]. — Лицето й беше само на сантиметри от неговото. Тя подчертаваше всяка дума, издуваше устни напред, сякаш го предизвикваше да я целуне.

— „Ма per serbate a te costanza, non vuo turbare il mio goder“. — Извърна се настрани и направи няколко бавни завъртания, преди отново да се озове лице в лице с него. Застанала на една ръка разстояние, тя сложи ръце на кръста си и се залюля. — „Но не искам да си развалям удоволствието, като ти остана вярна“ — повтори и намигна на Лука.

— Брава! — заръкопляска той.

Андреа се присъедини към аплодисментите.

— Това наистина беше впечатляващо, Антония.

— Кара ме да си мечтая да не беше жена на братовчед ми — подхвърли Лука, сложи ръце на талията на Антония и я притисна приятелски към себе си. — Особено като се има предвид, че наблизо е една свободна спалня.

Андреа се обърна към Киарета.

— Какво не е наред?

Очите й изглеждаха огромни върху сериозното й лице.

— Не мога да го направя.

— Защо не? — полюбопитства Лука. — В „Пиета“ напъха главата на Холоферн в торба!

Докато той и Антония се смееха, Андреа не сваляше поглед от нея.

— Ти си красива и чувствена жена. Предполагам, го знаеш.

Киарета почувства как кожата й настръхва и лицето й пламва.

— Аз…

Антония и Лука престанаха да се смеят. Всички я гледаха очаквателно.

— Наистина не зная защо. Никога преди не съм го правила. В „Пиета“ никой не ме виждаше. И музиката не беше такава.

— Трябва да се научиш на актьорско майсторство — насърчи я Андреа. — Поне малко.

— Лука, помниш ли как преди няколко години онази дебелана стоеше на сцената като крава и от нас се очакваше да й повярваме, че е толкова привлекателна, та мъжете биха умрели за нея? — попита Антония. — Дали някога се е върнала във Венеция?

— Не мисля. Не и след като някой захвърли пейка по нея по време на последното действие.

— Лука, престани — простена Киарета. Беше виждала достатъчно безмилостно освиркани певици в оперите на Венеция и споменът за това отново я изпълни с колебание.

Андреа стана.

— Всички ние убедихме Киарета да го направи и не смятам за правилно да идваме тук и да й разправяме истории, които не само че няма да й помогнат, но и ще я уплашат. — Той погледна Лука и Антония в очите. — Имаме работа.

Антония хвана ръката на приятелката си.

— Извинявай. Понякога забравям, че в известен смисъл ти все още не си оттук, от Венеция. — Погледна към Андреа. — Изсвири го отново.

Киарета така и не успя да забрави за присъствието на двамата мъже в стаята, но скоро съумя да се пребори със срама си дотолкова, че да поклаща глава, рамене, бедра, устни при отделните моменти на арията. Лека-полека стеснението й изчезна напълно.

— Харесва ти! — отбеляза една сутрин Антония, след като беше наблюдавала как Киарета се носи из портегото, докато упражняваше речитатива си.

Киарета закачливо й се усмихна.

— Не мога да повярвам колко много се забавлявам, наистина.

— Ами тогава — намеси се Андреа, — да опитаме ансамбъла.

Киарета взе партитурата и без да продума, запрелиства партитурата.

— Вече съм я свирил у дома — каза Андреа, прочел мислите й. — Не е просто прекрасно, а велико! — и започна да свири.

— „Aure placide е serene“. — Гласът на Киарета се извиси като прохладен бриз. Задържаше високите ноти за момент, преди нежно да спусне гласа си надолу и да предаде мелодията към следващия изпълнител.

— „Ти отразяваш моите ридания“ — запяха всички заедно накрая в болезнена хармония. Когато свършиха, музиката все едно остана да виси във въздуха за момент, преди да заглъхне.

— Майко Божия — прошепна Киарета. — Това е… — Гласът й заглъхна. Нямаше думи, които да опишат красотата на онова, което току-що бяха изпели.

— Никоя музика не ме е докосвала направо по душата, както тази — промълви Андреа. — Никога.

Очите му срещнаха тези на Киарета. Чистата хармония беше премахнала преструвките и я разголваше така, че вместо да извърне поглед встрани, тя продължаваше да го гледа.

Да го гледа продължително.

Антония се изкашля и разруши магията.

— Е, какво си помисли? — обърна се тя към Лука.

За разлика от друг път, сега Лука не намери думи да й отвърне. Кимна с брадичка по посока на Киарета, която закри лицето си с длани, докато Андреа я придърпа към себе си и я залюля в ръцете си.

Една сутрин, две седмици преди представлението, Зуана влезе в апартамента на Киарета, за да й съобщи, че Андреа я чака в пиано нобилето. Нямаха уговорка да се упражняват този ден и, притеснена, че може да се е случило нещо лошо, Киарета само приглади пуснатата си коса и си сложи дневна роба, подходяща за посрещане на чести гости. Забърза надолу по стълбите, където завари Андреа, седнал пред клавесина, да разглежда партитура.

Като я видя така, в домашна роба, със свободно пусната коса и със загрижено изражение на лицето, Андреа се надигна от пейката.

— Извинявам се за неочакваното появяване. Изплаших те, нали?

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, всъщност, нещо чудесно. Помислих, че ще искаш веднага да узнаеш за него. Това е подарък за теб от маестро Вивалди. — Подаде й партитурата." — Напълно безплатно, трябва да добавя — рече с усмивка.

–,Di due rai languir constante“ — прочете заглавието на глас Киарета, после очите й пробягаха по нотите. — Прелестно е, но не разбирам.

— Кратка мелодийка, която чух да пеят гондолиерите. Той леко я промени и използва думите от арията за теб. Вчера следобед се сблъсках с него край Бролио и го попитах дали мога да ти донеса партитурата, защото той не се чувстваше добре.

Киарета подреди прилежно нотните листи върху капака на клавесина.

— Много мил подарък, ще ги разгледам веднага, щом мога, но не и преди да е свършила операта.

— Не — възрази Андреа. — Дойдох, понеже не можех да чакам. Той го написа, за да го изпееш в операта… в случай че можеш да се справиш с повече от едно изпълнение.

Киарета взе листите и пак ги заразглежда.

— Не знам…

Вдигна поглед, а Андреа се пресегна, сложи партитурата на стойката и засвири мелодията на клавесина.

— „Да чезнеш непрестанно в нечии очи би трябвало да е удоволствие, а вместо това е мъчение — запя той. — Стрелецо на любовни стрели, намали страстта ми и ми дари повече спокойствие.“ Думите не са много, предимно трябва да вокализираш, а оригиналната мелодия е проста.

Тя му подаде последните няколко листа от партитурата.

— Той май не разбира колко съм загубила форма.

— Може би единственото, което разбира, е златната възможност да те чуе още веднъж да изпълняваш нещо, което е написал специално за теб. Ако бях на твое място, щях да съм безкрайно поласкан.

— И аз съм, но това тук не ми звучи като Розана. Не разбирам как се вписва в общата картина.

— Няма значение. Оперите се променят непрекъснато: кастрат заявява, че иска да изпълнява нещо от операта, представена миналия месец в Рим, защото по-добре съответствала на гласа му, или някоя дива се оплаква, задето тоновете са или прекалено високи, или прекалено ниски, или пък настоява за нещо по-драматично или пък по-нежно — кой знае? И бедният композитор трябва да се подчинява. Но сега, за разлика от друг път, го прави, защото сам така иска.

Киарета започна да натиска клавишите от едната страна на клавесина.

— Предполагам, не пречи да опитам — рече тя и седна на пейката до Андреа. — И ако ми се стори прекалено много, ще му кажа, че не мога да го направя.

Седеше толкова близо до него, улавяше лекия аромат на лавандула и мирта, разнасящ се от дрехите му, виждаше прашинките, събрали се покрай шевовете на сакото му. От деня, в който я бе държал в прегръдките си, Киарета бе доволна от постоянното присъствие на Антония и Лука покрай тях, защото не искаше да остава насаме с Андреа. Сега, без да се замисля, беше седнала така близо до него, облечена само в домашна роба и усещаше допира на бедрото му до своето.

Тя бързо стана.

— Аз ще обръщам страниците — каза, застана от едната страна на пейката и посегна да оправи страниците.

С дясната си ръка Андреа изсвири опростена версия на акомпанимента на духовите инструменти, а с лявата — струйното континуо. Сякаш се намираха под дърво, пълно с пойни птички, цвъртящи в щастлив хор, докато хората отдолу танцуваха. Киарета се влюби в мелодията и помоли Андреа да остане по-дълго, за да се упражняват още.

Накрая младият мъж трябваше да си върви.

— Ако искаш, утре пак ще дойда — каза той и стана да си сложи наметалото и шапката.

Стресна ги леко покашляне. Извърнаха се и съгледаха Джустина, застанала в другия край на портегото. Тя се отправи към тях.

— Чудех се кой е тук. — Очите й пробягаха по Киарета, спряха се върху робата и пуснатата й коса.

Сърцето на Киарета се сви. Кое време беше? И защо не се беше сетила да се качи горе и да се преоблече, преди да започнат е репетициите?

Устните на Джустина бяха стиснати в тънка линия. Тя поздрави Андреа с официална любезност и не каза нито дума на Киарета.

— Трябва да се извиня — поклони се Андреа. — Натрапих се най-ужасно тази сутрин. — Обърна се към Киарета. — Ще оставя партитурата тук и ще се върна утре, ако желаеш.

Киарета кимна, твърде разтревожена, за да продума.

Джустина изпроводи с поглед отдалечаващия се Андреа и щом изчезна, се обърна към Киарета.

— Няма да допусна подобно нещо в къщата си.

Киарета отвори уста да се извини, но спря.

— Не знам какво имате предвид.

— Значи, ако сега синът ми влезеше и те видеше по нощница в присъствието на чужд мъж, очакваш да ти се зарадва?

„Не съм направила нищо лошо и не й дължа обяснение.“

— Това също така е и къщата на съпруга ми — и моята — отвърна Киарета. — Вярвам, че той би ми имал доверие, що се отнася до държанието ми. И, трябва да подчертая, не съм по нощница.

Джустина присви очи, но нищо не каза, просто продължи да гледа втренчено снаха си, която от своя страна полагаше всички усилия да не отвърне поглед първа. После рече:

— Едно е да имаш мъже за приятели. Хората го очакват. Освен това Андреа е одобрен от сина ми. — Джустина погледна към една отворена врата по протежението на портегото. — Трябва да поседна и искам да дойдеш с мен.

Киарета я последва в малък салон. Огнището беше студено, лампите не светеха, а единственото малко високо прозорче не правеше друго, освен да хвърля сенки из стаята.

— Няма смисъл да викаме слугите да запалят огъня. Няма да се бавим. — Джустина направи знак на Киарета да седне на стола срещу нея.

— Забелязала съм как те гледа Андреа много преди днешната случка. Макар да е наясно докъде се простира приличието за една омъжена жена, очевидно е, че той има… — замълча, сякаш не беше сигурна как да се изрази, — своите страсти.

— Андреа не е проявявал никакви страсти към мен.

— Той е джентълмен, но не означава, че не се надява на знак от теб, който да му подскаже, че може да си благосклонна.

— Обичам съпруга си, Джустина.

Киарета не успя да разчете изражението на свекърва си в мрака, но я чу как си поема дълбоко въздух, после го изпуска със смесица от раздразнение и примирение със съдбата.

— Във Венеция мнозина обичат повече от един човек — рече накрая тя. — И докато пазят тайната си, няма вероятност да причинят някому нещастие. Но не прави грешки, Киарета — онези, които нямат чувство за дискретност, си плащат скъпо.

— Да не намекваш, че съм изневерила на мъжа си?

— Искам просто да уточня пред теб колко сериозна ще е грешката, която ще направиш.

Киарета се изправи.

— Оценявам загрижеността ти към мен — рече тя, опитвайки се да прикрие гнева си, — но не е необходимо да ми казваш всичко това.

— О, нима? Наясно ли си, че разводът е възможен във Венеция? Изневярата е достатъчно основание за него? И знаеш ли, разведените жени рядко разполагат със средства да живеят сами? И — ако трябва се върнем към въпроса със семейството ти — това би било огромен проблем за теб, нали така?

Киарета почувства как кръвта обагря страните й и беше благодарна, задето стаята е прекалено тъмна, за да забележи Джустина какъв ефект са произвели думите й.

„Мога ли да бъда изоставена“, зачуди се, но не искаше да доставя удоволствие на свекърва си, като й отговори на въпроса.

— Благодаря ти за съвета — промълви накрая. — Но, както самата ти така любезно подчерта, днес още не съм имала време да се облека. — Обърна се и остави Джустина да седи сама в тъмнината.

— Не си обяснявам защо продължава да се държи така ужасно с теб — ядосваше се Антония след две седмици, когато двете влязоха през вратата към сцената на операта. — Наясно е, че онова, което казва, не е вярно.

— Антония, чувала съм хората да говорят за разводи. Възможно е.

— Не и в твоя случай. Ако вследствие на един развод останеш на улицата, съдът няма да го позволи. Тя просто се опитва да те сплаши.

— Е, успя. Дори си помислих дали да не се откажа от пеенето, но после реших, че няма да я оставя да ми въздейства по този начин.

— Станала си истинска Морозини! — усмихна й се Антония. — Да намерим гримьорната ти.

— Маестро Вивалди каза, че ще се срещнем — отвърна Киарета и огледа объркано лабиринта от коридори и врати пред себе си.

Декори и Додпори задръстваха пътеките, докато с Антония се движеха една след друга натам, накъдето предполагаха, че е сцената. Светлината бе мъждукаща и двете бяха свалили маските си с напразната надежда да виждат по-добре. Притиснаха гърбове към изрисуван екран, докато двама театрални работници ги подминаха в обратната посока, понесли навит килим под ръка.

— Извинете — извика Антония след тях. — Къде е гримьорната на синьорина Страда?

— Направо, после надясно — отвърна единият през рамо.

Антония сви рамене и продължи напред. Излязоха в по-широк коридор, където завариха половин дузина хора, облечени в костюми, да разговарят с двама полицаи, определени за охрана. Антония отново помоли за упътвания и единият от полицаите остави групата, за да ги заведе до гримьорната на дивата.

— Нейни приятелки ли сте? — полюбопитства той.

„Не“ — понечи да отговори Киарета, но Антония отвърна утвърдително.

Полицаят вдигна ръка да почука на вратата, но спря.

— Чакайте малко — рече той. — Знам, че вие сте… вие сте Киарета дела Пиета, нали? Видях ви в парлаториото по време на карневале, а също и няколко пъти на Рива, когато излизахте.

— Не, грешите — побърза да го опровергае Антония. Никога преди Карета не е долавяла страх в гласа на приятелката си. Собствено й сърце тупкаше неимоверно силно и й беше невъзможно да говори.

— Чакайте тук — каза полицаят. — Ще се върна след минута.

— Санкта Мария — прошепна Антония. — Мисля, че може да си навлечем неприятности.

Киарета огледа коридора.

— Дали да не се опитаме да се измъкнем навън?

От гримьорната на Анна Мария Страда се разнесе познат глас и Вивалди отвори вратата.

— А. Вие сте тук!

Забелязвайки изплашените им лица, бързо ги въведе вътре. Дивата седеше пред тоалетката си и загряваш гласа си, докато си слагаше грим. Кимна им, но дори не помръдна от мястото си.

— Полицаят знае, че тя е тук… — рече Антония.

Вивалди притисна длан към гърдите си.

— Deus in adjutorium[27] — изпелтечи той. — Не биваше да се съгласявам!

Киарета се беше строполила върху един стол.

Клаудио може да отиде в затвора. Какво ще стане с мен тогава?

Вивалди се прекръсти и въпреки че не се беше молила, пръстите на Киарета инстинктивно докоснаха челото й, за да направят кръстен знак.

„Не биваше да ги оставям да ме придумат“, и пак се прекръсти.

Някой почука на вратата.

— Дали да отворим? — прошепна Антония, но Анна Мария вече беше станала. Отвори вратата с усмивка, сякаш очакваше пристигането на обожател. Лицето й помръкна, когато вътре влязоха двамата полицаи.

— Киарета дела Пиета? — попита вторият.

Стомахът на Киарета се сви. Дланта на Антония силно стисна рамото й.

— Мили Боже, прав си! — Полицаят тупна колегата си по гърба. — Наистина е тя! — Той пребърка джоба си за няколко зекини. — Печелиш — рече и подаде монетите на колегата си.

— Брат ми беше луд по вас — обясни първият. — И когато се омъжихте, за него сякаш настъпи краят на света. Затова, когато ви видях…

— Уплашихте ни до смърт! — изправи се Антония пред тях и размаха пръст пред лицата им.

— О, извинявайте. Забравих…

— Значи няма да кажете нищо? — намеси се Вивалди.

— Искате да кажете за това, че тя няма право да пее ли? — попита първият. — Искаме да я чуем, а не да я арестуваме! Няма да пророним и дума.

Вторият полицай се засмя.

— Днес поне се радвам, че съм на работа.

Облекчението на Вивалди беше очевидно.

— В такъв случай като импресарио ви разрешавам да гледате първото действие от моята ложа. — Поклони се и им благодари, после ги избута навън. Затвори вратата зад гърба им и провери резето.

— Мили Боже! — простена той и притисна гръб към вратата.

Киарета сложи длан пред устата си.

— Мили Боже! — повтори тя.

Киарета беше ходила на няколко от представленията на „Истината на изпитание“, за да запомни местата за нейната поява, а един следобед се срещна с Вивалди, за да обиколи сцената. Въпреки подготовката си, сега, когато наоколо беше ярко осветено, а зад кулисите се тълпяха актьори, едва позна сцената.

Анна Мария Страда бе по-едра от нея и костюмът й висеше на Киарета по начин, който публиката едва ли щеше да пропусне да забележи. За щастие, щом веднъж подмина сценичните работници, успя да се скрие в сенките и да изчака там незабелязана. До началото бяха останали само няколко минути и Антония, заедно с Лука и Андреа, се беше оттеглила в ложата си да гледа оттам. Киарета потърка ръце и разкърши колене, за да успокои нервите си, докато сама чакаше мига на появяването си. Изпоти се под мишниците, чувстваше главата си като погълната от огромната перука, а скалпът й все едно гореше. Гримът й беше ужасно плътен и щом се опиташе да помръдне уста, се напукваше.

Ла Монтованина, мецосопраното, което изпълняваше ролята на жената на султана, Рустена, дойде преди излизането си на сцената и застана до Киарета зад кулисите. На сцената султан Махмуд водеше дълъг разговор в речитатив със своята наложница Дамира.

— Маестрото ни каза, че си от града и си искала да пееш — пошушна й Ла Мантованина. — Добра ли си?

Преди Киарета да е успяла да отвърне, Махмуд напусна сцената и я подмина толкова бързо, че тя трябваше да отстъпи, за да не бъде пометена.

— Тъпата кучка отново отклони вниманието към себе си — изръмжа той, преди да изчезне.

Киарета се обърна към Ла Мантованина, но забеляза, че мецото вече беше на сцената и сега се ядосваше на плановете на Дамира да измести сина на Рустена в полза на своя. Накрая Дамира също изчезна зад кулисите и Ла Мантованина остана сама на сцената.

— О! — рече певицата, поглеждайки към Киарета, — ти си онази, която тази вечер ще пее вместо Анна Мария. — Тя сви рамене. — Ще ми се да заместваше мен. Имам ужасно главоболие. — Приближи до табуретка и седна, без да продума повече.

— Пак си пила твърде много вино на вечеря, а, Маргарита? — Джироламо Албертини кимна на Киарета, преди да приближи до дивата и да започне да й разтрива раменете.

Беше в златен тюрбан, ярко оцветен жакет и червени шалвари, които се издуваха над високите ботуши. Мекото му тлъсто лице потвърждаваше онова, което гласът му вече беше издал — той беше кастратът, изпълняващ ролята на Зелим.

Албертини се огледа наоколо.

— Къде е Ла Корали? Трябва да продължим след минута. Деликатното цвете е почти мъртво.

Маргарита леко изцвили. На сцената Ла Мантованина пееше как животът на щастието е кратко като този на цвете. Албертини изпя тихо последните няколко реда, за да отвори гърлото си.

— „Моят нещастен живот никога не ми е поднасял удоволствия без същата доза горчилка и болка“ — изпя той, после млъкна и се огледа наоколо. — Къде е това момиче?

Точно в този момент друга изпълнителка в костюм на турски принц се плъзна зад тях.

— Закъсня, закъсня, закъсня — рече Албертини.

— Извинявай, извинявай, извинявай. — Киарета знаеше, че жена изпълнява ролята на Мелиндо, но въпреки това се изненада, когато видя шалварите и пристегнатия бюст на Ла Корали. Засрамена, задето се е втренчила така, побърза да отмести поглед встрани.

Ла Мантованина напусна сцената от другата страна и Киарета усети как Ла Корали я побутва отзад.

— Не гледай към публиката — прошепна й тя. — Представяй си, че не са там.

Киарета примигна на ярката светлина.

„На сцената съм. Всички ме гледат.“

Музиката се изпари от главата й.

Ла Корали я сграбчи за китката, сякаш предчувстваше, че Киарета може да се изкуши да избяга. После прозвучаха познатите първи звуци, изсвирени от оркестъра и преди да е имала време да размисли, Киарета вече пееше първите си ноти.

— „Чисти и спокойни бризове“ — пееше тя. Нотите звучаха добре, но сърцето й биеше невероятно силно и тя едва си поемаше дъх, за да даде израз на гласа си.

— „Приятни ромолящи потоци“. — Гласът на кастрата беше изключително мощен и за момент Киарета така се изненада, че забрави да продължи. После изви шия и погледна високомерно към Мелиндо.

— „Клони, прелестни и невинни“ — пееше Ла Корали и въпреки че й беше странно да флиртува с жена, облечена в мъжки дрехи, Киарета се приведе напред, докосна страната й така, както бе виждала да го прави Анна Мария Страда.

— „Шепнете, мълвите, повтаряте риданията ми“. — Гласът на Киарета се понесе над останалите, силен, пълен и чист.

„Правя го — помисли си тя. — Правя го!“

Другите напуснаха сцената. Засвириха флейтите, започнаха арията, която Вивалди беше вкарал в операта специално за нея. Колкото и да обичаше веселата мелодия, в началото Киарета бе леко предпазлива, когато говореха за включването й в репертоара. Щеше да е сама на сцената за тази ария и след като беше чувала историите за хвърляни по некадърните певици пейки, бяха нужни доста усилия, за да я убедят, че това няма да й се случи.

— „Да чезнеш постоянно за две очи изглежда удоволствие, но всъщност е мъчение“ — пееше тя.

От време на време флейтите свиреха сами, понякога й служеха за фон, а понякога звучаха заедно с нея, подобно на ято славеи, кацащи върху поляна. Към края на арията Киарета вече изпълняваше нужните извивки, за да отвърне на флейтите така, както й се приискаше. Тя чуруликаше и извиваше трели с такава самоувереност, сякаш гледаше през рамото на Андреа, докато той свиреше и макар от осветлението да й беше горещо, а залата пред нея да бе тъмна, тя не мислеше за нищо друго, освен за грациозните му пръсти върху клавишите.

Бас виолите подхванаха последните ноти на континуото и с един-единствен арпеджио на клавесина Киарета отново се превърна в Розана. „Почти свърших — помисли си и усети как тежестта се вдига от раменете й. — Това е. Излез на сцената и се наслаждавай на мига.“ Доближи края на сцената и погледна към неясните очертания на публиката.

— „Amato ben tu sei la mia speranza“[28] — запя, разтягайки последната сричка, сякаш бе любовникът, който си представяше.

Тя се завъртя. Представи си, че Лука и Андреа са на сцената с нея, викаше ги с жестове и ги дразнеше, канеше ги и ги отхвърляше — всеки от двамата поотделно. После, когато оркестърът изсвири акомпанимента още веднъж, отново приближи до края на сцената и обходи цялата й дължина. Не сваляше поглед от публиката и не спираше да й изпраща въздушни целувки. Когато прозвучаха последните ноти, спокойно премина зад кулисите, уверена като куртизанка, следвана по петите от опашка обожатели.

Ла Корали я чакаше зад кулисите.

— Коя си ти? — попита я, преди да отпрати Киарета обратно към сцената. — Върви да се поклониш.

Откъм ложите заваляха бурни аплодисменти.

— Брава! Брависима!

— Анна Мария, обичам те! — изкрещя някой, докато викове „Вива Ла Страда!“ избухнаха из целия театър.

Киарета стоеше изправена под светлините и се чувстваше едновременно дребна и огромна.

— Брава, Киарета — прошепна на себе си тя, за да чуе поне веднъж собственото си име. Протегна ръце, сякаш да прегърне тълпата, и после с махване напусна сцената.

Ла Корали продължаваше да я чака.

— Коя си ти? — повтори въпроса си тя.

— Живея във Венеция — отвърна Киарета и после си спомни думите, които Антония беше казала по време на една от репетициите им. — Оттук съм — поправи се.

„Най-после, помисли си, най-после имам чувството, че е истина.“

— Значи не си оперна певица? — Ла Корали удивено поклати глава.

— Не.

— Защо не?

— Моят съпруг няма да ми позволи. — Киарета вътрешно се усмихна на малката си лъжа.

— За наш късмет — отбеляза Ла Корали. — Иначе мисля, че Анна Мария щеше да остане без работа. — Засмя се. — Аз също, ако нямаше да имаш нищо против да си стегнеш гърдите и да обуеш шалвари. — Махна на Киарета. — Хайде. Трябва да сваля този костюм от теб.

След представлението Андреа дойде сам в гримьорната на Киарета. Очите му блестяха.

— Беше великолепна — рече той. — Чу ли аплодисментите?

— От сцената изглеждаха ужасно силни, но чувах само онези от ложата пред мен.

— Бяха по-силни, отколкото за който и да било друг от онези певци. Дори успя да прекъснеш две сбивания. Хората се спряха да те чуят и после, предполагам, напълно забравиха за какво изобщо са се сбили.

— На теб хареса ли ти?

Той поклати глава, все едно още не можеше да повярва.

— За момент си помислих, че си загубила смелостта си и всъщност на сцената в крайна сметка е излязла Анна Мария, защото не можех да си представя как някой ще се появи пред публиката толкова самоуверено и просто… — Андреа сви развълнувано юмруци пред гърдите си, за да подчертае чувствата си —…просто да грабне хората по начина, по който ти го направи. После, разбира се, разбрах, че не е тя, защото твърде добре познавам гласа ти. — Пое си дъх и, без да сваля поглед от нея, бавно издиша.

— Дори не знам откъде ми дойде. Изведнъж се озовах там и го правех.

Той продължаваше да я гледа.

— Къде са другите? — попита го Киарета и се извърна към вратата, за да избегне погледа му.

— Лука и Антония отидоха в Ридото да подготвят отпразнуването на успеха ти. — Андреа се засмя и напрежението бе разчупено. — Антония е най-неделикатната благородничка, която познавам, но със сигурност го компенсира със своята лоялност като приятелка. Ръкопляскаше най-шумно от всички след твоите арии. Лука трябваше да я усмирява, иначе щеше да е още по-зле, сигурен съм, а не искахме някой да се запита защо, за Бога, се вълнува чак толкова много. — Замълча. — Мога ли да ти помогна с роклята?

Киарета вече беше свалила костюма си и сега обличаше роклята си, но не беше успяла да я закопчае на гърба. Предложението му за подобен интимен акт я притесни, но помощничките бяха изчезнали след Анна Мария, за да довършат смяната на нейния костюм.

Тя се обърна с гръб към Андреа и той започна да закопчава копчетата и да стяга вървите на корсета й.

— Чух за случката с полицаите — каза той.

Полицаите. Нима беше станало същата вечер?

— Струва ми се, че е било преди цяла вечност — промълви Киарета. — Вече бях забравила за тях.

Движенията му бяха достатъчни, за да разклатят тялото й леко и тя почувства как силните му пръсти натискат гърба й. Затвори очи и се опита да се съсредоточи върху нещо друго.

— Готово — рече Андреа и тя се обърна.

Погледът му пак беше напрегнат и тя усети как корсетът й сякаш пристегна ребрата й още повече, когато незабелязано се опита да си поеме глътка въздух.

— Трябва да вървим — успя да изрече. — Лука и Антония трябва вече да са пристигнали в Ридото.

Андреа се изправи, поглъщайки с поглед косата, очите, страните, устата й, преди дискретно да плъзне очи от главата надолу към краката й.

— Предполагам, в момента двамата харчат парите на Лука — отбеляза той. — Дай да ти помогна с баутата ти.

Той обви ръка около кръста й, за да я преведе през пълната с хора пиаца Сант Анджело. Момчета поставяха фойерверки, две пияни жени разгалваха гърдите си пред крещящата тълпа. Във всеки ъгъл на площада свиреха импровизирани оркестри, докато жонгльори, мимове и фокусници се състезаваха за място върху стъпалата на църквата. От будка се разнасяше миризма на карамелизирана захар и печени ядки и изпълваше въздуха. Вътре стоеше мъж, хванал вързано за верига мече, а децата влизаха, за да го дразнят.

— Никога ли не им омръзва? — попита Киарета и се притисна по-плътно към Андреа.

Ръката му още по-плътно обгърна кръста й.

— Това е последната нощ преди коледната почивка. Предполагам искат да се уверят, че ще съберат достатъчно материал за споделяне със своите изповедници през следващите две седмици.

Подминаха църквата „Сан Моисе“ и завиха към казиното, когато небето светна от фойерверки.

— Да отидем да погледаме — предложи Андреа, щом подминаха входа на Ридото и слязоха по последните няколко стъпала към Рива.

Газените лампи по лодките очертаваха светли ивици в тъмнината, поклащани от водата в лагуната. Куполът на „Санта Мария дела Салюте“ блестеше на лунната светлина и Киарета видя очертанията на събралата се пред църквата тълпа. После небето отново пламна от златисти искри, падащи като горящи въглени в канала и умираха с леко съскане.

На пътеката, по която вървяха, падна дъжд от въгленчета и Андреа я дръпна към себе си.

— Да отстъпим малко назад. — Отведе я до защитен ъгъл между две сгради и макар вече да не бе необходимо да я защитава от тълпата или искрите, Андреа не я пусна. Вместо това се обърна към нея.

— Киарета — започна той. — Свали си маската. Искам да ти кажа нещо и не мога повече да чакам, за да го сторя. — Погледът му стана нежен, когато тя откри лицето си и той вдигна длан да погали страната й. Наблизо избухнаха нови фойерверки, но той май не ги забеляза. — Клаудио ми е приятел, ти също, но съм толкова разкъсван от чувствата си към теб, че просто искам да ти кажа следното: ако някога почувстваш, че искаш да… Ако искаш между нас двамата да има нещо повече, ще защитавам честта ти с живота си.

Киарета закри уста с длани и го загледа втренчено. Едната му ръка се плъзна зад шията й, другата нежно отстрани пръстите й от лицето й. После я придърпа към себе си и я целуна. Устните му бяха по-тънки от тези на Клаудио, но езикът му погали нейния с деликатност, която разпръсна искри от сладостно удоволствие по раменете и ръцете й, по шията й и надолу по гръбнака.

Андреа се отдръпна.

— Извинявай — промълви той. — Взех нещо, което ти не ми предложи.

Киарета се надигна на пръсти и го погледна в очите.

— Предлагам ти го сега — прошепна тя и отново го целуна.

Киарета се събуди малко след зазоряване от неспокойния си сън. Гадеше й се толкова силно, че едва успя да се добере до легена за миене, преди да повърне. През последната седмица се беше борила със същото чувство, но го беше отдавала на нервността си покрай участието в операта, а към средата на деня вече напълно забравяше за него.

Когато дойде да я попита дали иска закуска, Зуана се спря при миризмата, разнасяща се от легена, и при вида на господарката си, отпусната по гръб върху леглото като небрежно захвърлено наметало. Тя се спусна да изнесе легена, а когато го върна чист и подсушен, завари Киарета седнала сред завивките.

— Не знам какво ми става — рече тя. — Събудих се, защото ми се повръщаше, но сега съм по-добре. — Зърната й горяха като малки въгленчета, а гърдите й бяха твърди като камък; когато ги докосна, трепна от болка.

— Ще иска ли мадоната да повикам господарката на дома да се погрижи за нея?

„Джустина? За какво пък й е Джустина?“ Въпросителният й поглед накара Зуана да се усмихне.

— В подобни моменти една жена би искала да си поговори с друга или предпочитате да извикам съпруга ви?

В подобни моменти? Тогава й просветна. Ръката й се стрелна към устата.

— Зуана. Да не би това да означава, че…?

— Да, мадона. Това е първият признак.

Всичките й мисли за Андреа изчезнаха.

„Ще си имам бебе!“