Човек на живота

22Професионални разногласия

— Сто хиляди малки сладки зелени гущерчета — изхриптя Шилото с благоговение, съзерцавайки нежно полюшващата се в ръката му огърлица. — Рекох си „Шефът сега няма време сам да се фане с тая работа. Затуй, викам си, дай да ’зема аз да я свърша. Щото шефа…“

В този миг мощен взрив прекъсна по-нататъшния му анализ на ситуацията. Джими беше експлодирал като подпален склад с боеприпаси. Кошмарът на положението, в което го беше насадил Шилото, му подейства като здрав и добре насочен удар в слабините. След уводния яростен рев, който се отцепи от гърдите му, се отприщи буен поток от емоционални и цветисти епитети и определения, отнасящи се изцяло за верния му последовател. Доволната усмивка на Шилото бавно залезе от устните му. Той не можеше да повярва на ушите си. Дори в Бауъри, където виртуозите с тясна специалност „Обидна лексика“ можеха с лопата да се ринат, той не беше чувал подобно обширно описание на неговите умствени и морални недостатъци.

— Шефе! — опита се да протестира Шилото.

— Не ме прекъсвай, защото не съм свършил — озъби се Джими, спирайки за миг да си поеме дъх. — Никой не може с няколко изречения да опише какъв олигофренясал малоумник, кьопав тиквеник, мърляв урунгел, изкукуригал хапльо, плиткоумен рапон, гламав тапир, кретенясал абдал съм си взел за помощник. Не, не, темата е твърде голяма и пространна.

— Ама, шефе, к’во те яде толкоз? Не си ли доволен?

— Да съм доволен? — Джими изсвистя като ковашки мех. — Да съм доволен! Ти, тъпоглаво диване с кокоши мозък! Не може ли дървената ти глава да проумее какво си направил?

— Ами какво? Гепих ги ония камъни — каза простодушно Шилото, чийто мозък явно не беше готов да възприеме новите идеи. Струваше му се, че Джими пропуска най-важното.

— Не ти ли казах миналия ден, когато беше свил ония камъни, да държиш ръцете си далече от всякакви бижута?

Озадачението, изписано до тоя момент на лицето на Шилото, изчезна. Както и предполагаше, Джими явно не схващаше за какво става дума.

— Каза ми бе, шефе, как да не ми каза. Ама онуй бяха някакви си дрънкулки. Разбирам те, че не щеш да се заглавичкваш с таквиз пършиви работи. Ама туй е друго. Тез диаманти са тежка артилерия. Можем да вземем сто бонки за тях.

— Шило! — изрече Джими с болезнено спокойствие. Упоритият отказ на червенокосия възпитаник на Бауъри да разбере какво се иска от него го беше отрезвил и го накара да се овладее.

— Ъ?

— Ще ме чуеш ли за момент?

— Как не, шефе.

— Знам, че това, което се опитвам да направя практически е безполезно. За да натъпче в мозъка ти нещо, човек има нужда от стабилна екипировка — бормашини, бетоноразбивачки, експлозив и разни други такива. Но ако говоря бавно, може би ще има някакъв шанс. Хрумвало ли ти е поне за секунда, Шило, че всеки мъж в тази достолепна английска къща, добър или лош, е детектив, който по всяка вероятност е получил строги инструкции да дебне и да души подире ти като хрътка? Мислиш ли, че безупречното ти минало е твоя надеждна защита? Предполагам си мислиш, че тия наши приятели ще си кажат: „Ами сега, кого ли да заподозрем? Трябва да изключим на всяка цена Мълинс Шилото, естествено, защото той дори и на сън няма да си помисли да направи такова лошо нещо. Не може симпатяга като Шилото да е свил дрънкулката.“

— Ама, шефе — намеси се Шилото с очи, блеснали като житни посеви през юли — Аз не съм! Точно тъй, шефе — аз не съм я гепил. Тя е за тебе.

Тази последна реплика накара Джими въпреки нежеланието си да зяпне Шилото с ням респект. В крайна сметка имаше нещо свежо и екстравагантно в начина, по който се пръкваха мислите в така наречения мозък на Шилото. Лошото беше, че той нямаше никакво приложение в обикновеното ежедневие. При различни обстоятелства — да кажем по време на дружеските вечеринки в Колни Хач — подобни изказвания биха направили този момък душата на компанията. Колко приятно биха раздвижили монотонното житие-битие на обитателите на мекооблицованите стаи в лудницата!

— Но, приятелю — продължи Джими с решителен тон, — чуй ме пак. И мисли! Размърдай малко заблатените участъци в главата си! Случайно да се е мернала в главата ти мисълта, че ти и аз сме свързани по някакъв начин в очите на лошите хора в тази къща? Не сме ли нарочени, например, от господин Ексченге, че работим ръка за ръка като родни братя? Смяташ ли, че гореупоменатият господин, бъбрейки си със своя послушен съгледвач на по една цигара, би премълчал очевидния факт? И как предлагаш да процедирам с този благороден служител на Справедливата кауза, който както вече имах веднъж случай да спомена, откак е пристигнал демонстрира такава привързаност, че не се отделя на повече от два метра от мен?

Шилото цъкна с език.

— А, няма що да се косиш за тоя, шефе. С него всичко е наред.

— Наред ли каза? Аха, наред! И какво, ако смея да запитам, те кара да си вадиш такива оптимистични заключения?

— Щото, шефе и двамата шпионина са вън от играта — захили се Шилото и усмивката разполови лицето му. — Да знайш к’ъв майтап, шефе! Двамата си фърлиха по един кютек и единият закопча другия.

Джими печално ревизира мнението си отпреди малко. Дори в Колни Хач този род изказвания щяха да се приемат хладно. Гениите винаги са самотни. Шилото трябваше да премине през живота без да храни някакви илюзорни надежди, че ще срещне сродна душа, същество, чийто мисловни процеси са в синхрон с неговите.

— Верно, шефе — настоя на своето Шилото.

— Ясно, ясно — побърза да го успокои Джими. — Разбирам.

— Стана ей тъй, шефе. Единият арестува другия. Те са дебнели без да чатнат, че и двамата са ченгета. Всеки мислел, че другият иска да гепи диамантите. И сега единият набута другия — в очите на Шилото изскочиха сълзи на неподправено веселие и той целият се разтресе без да може да сдържа повече кикота си — в килера за въглища.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Джими все пак реши да изслуша докрай съчинението на Шилото. Възможно беше да изчопли някое зрънце истина.

Шилото хихика известно време без да може да обели дума. Най-накрая овладя пристъпа си.

— Ей се’а ше те светна, шефе. Нъл са беше стъмнило следобед зарад оная веявица. Аз са бях вмъкнал в стаята и тършувах за сейфа с камъните. Тъкмо го скивнах и чувам ня’кви стъпки по коридора, ама много тихи и спряха до вратата. „Оле, мамо, надушиха ме — викам си аз. — Туй е сигурно едно от онез, частните ченгета. Сигур ме е проследил и сега идва да ме сгащи.“ Бързо фърлих всичко и буф! — зад пердето. Има едно перде там, дето онзи дъртак си държи купища дрехи. Та скачам аз зад пердето и се кротвам. Чакам да дойде хрътката. Смятах да се изсуля преди да успее да види кой съм. Нъл беше много тъмно. Ако се наложеше, щях да му прасна един в мутрата и дим да ме няма долу.

— И? — заинтригуван попита Джими.

— Та, тоз приятел отвори вратата и аз тъкмо бях готов да скоча отгоре му, когато от другия край на коридора някой се метна на врата му и започна да го души. Веднага чатнах, че е другото фанте. А кажи ми се’а, шефе, не е ли туй най-смешното нещо, дето си виждал някога. По-готско е даже от Кони Айлънд.

— И какво стана по-нататък? — Джими вече беше вътре в сюжета.

— И двамата лупнаха на земята и почнаха здрав кютек. Те не можеха да ме видят и аз не можех да ги видя, ама ги чувах как се налагат. След малко единият явно беше смачкал другия, защото чух няк’во щракване. А пък аз туй щракване много добре го знам. Единият приятел беше закопчал железата на ръцете на другия приятел.

— Да ги наречем А и Б — предложи Джими.

— И тогава чух първото ченге — той запали лампата, щото нъл беше тъмно зарад бурята — да вика: „Хванах те, а. Добре, че не свалях очи от тебе, щото знаех, че готвиш нещо такова. Много внимателно те следях!“ — Познах го по гласа. Беше онзи тъпунгер, дето се представя за камериер на сър Томас. А другия…

Тук Джими избухна в смях.

— Недей, Шило! Това е повече отколкото човек може да понесе. Да не искаш да кажеш, че са щракнали белезниците и са тикнали в килера моя скъп, хитроумен и неуморим приятел Гейлър.

— Точно тъй, шефе. Той беше — потвърди Шилото.

— Това е наказание Божие — заключи със задоволство Джими. — Ето какво е това. Никой човек няма право да бъде такъв нескопосан задник като Гейлър.

Имаше моменти, когато верният служител на Макикърн събуждаше у Джими такава ярост и нараняваше до такава степен гордостта му, че у него се появяваше отчаяното желание да може да бъде онзи злодей, за какъвто го смяташе татенцето Макикърн. Никога досега той не беше стоял безучастно, когато са го предизвиквали, а това явно шпиониране беше повече от предизвикателство. Зад недодялания си придружител Джими винаги като че ли виждаше фигурата на Макикърн. И ако човекът от Детективска агенция „Додсън“ вършеше работата си поне с някакъв финес и изкусност, той би му простил, но случаят съвсем не беше такъв. Дългите години съвместна работа бяха изградили у Шилото някакво шесто чувство по отношение представителите на Закона. Той можеше да надуши безпогрешно и най-умело дегизираното ченге. Но в случая с Гейлър дори аматьор като Джими нямаше проблем с разпознаването.

— Давай нататък — Джими нямаше търпение да проследи фабулата.

— Онзи с железата на ръцете тъй са беше разпенявил, че само мучеше в началото. После изпусна малко пара и са развика: „Тъпак с тъпак. Знайш к’во направи? Сбърка човека.“ — Е, другояче го рече, ама искаше да каже същото. — „Аз съм детектив. Махни веднага тия неща от ръцете ми.“ — Белезниците искаше да каже. Ако мислиш обаче, че другия приятел, онзи камериера, са фърли на врата му да го мляска, много грешиш. Онзи са разкикоти. После му рече, че туй е най-тъпото нещо, дето някой някога се е опитвал да му пробута. „Тия ги дрънкай на старата ми шапка! Знам те аз тебе. Промъкнал си се тук като гост, ама истинската ти цел е да гепиш диамантената огърлица на лейди Джулия.“ На онзи другия, Гейлър де, му припари май под опашката. „Аз съм частен детектив — почна пак той старата песен. — Дойдох тука под прикритие по специална молба на господин Макикърн, джентълменът от Америка.“ Онзи обаче пак му насви сармите. „Разправяй ги тия на скапаната ми обувка. Онуй ченге е върха. Защо са му охранители. А твойто нахалство вече минава всякакви граници.“ „Покажи ме на господин Макикърн — вика му Гейлър. — Той ще…“ а, бе каза нещо изчанчено, дето имаше май нещо общо с някво фиде.

— Сигурно е казал, че господин Горила ще свидетелства — предположи Джими. — Което значи, че ще му махне оковите.

— Нещо такова де — свидетелства. Тогаз се почудих к’во иска да каже. Та той вика: „Той ще свидетелства.“ Сигур си мислеше, че онзи ше плесне с уши и ше хукне да търси ченгето, ама не му излезе сметката. Щото икономът му вика: „Как пък не! Да не мислиш, че ще ръгна из къщата заедно с тебе да търся Макикърн. Отиваш в килера за въглища, мой човек, и ще видим к’ва песен ше ми запееш, когато докладвам за теб на сър Томас.“ „Добре, кажи на сър Томас — вика му Гейлър. — Аз ще му обясня всичко.“ „Всичко по реда си — му вика камериера. — Сър Томас има много работа тая вечер с гостите, дет’ ше дойдат да гледат онзи театър. Нямам никакво намерение да го безпокоя, докат’ не се освободи малко. Така че марш към килера.“ И след туй подбра Гейлър и двамата изчезнаха. Тогаз аз спокойно си излязох, гепих камъните и ей ме тук. — Лицето на Шилото светеше с неподправено доволство и ентусиазъм от начина по който шефът му беше изслушал разказа му. — И виж се’а, шефе, к’ва веселба става. Когат’ потърсят украшението и видят, че го няма, ше си помислят, че Гейлър го е тафил. И хич няма да им дойде на ум за нас.

Джими го изгледа печално.

— Ама, разбира се — каза той. — Ти си велик мислител, Шило! Дори и ти каза, че Гейлър тъкмо е отварял вратата отвън, когато така наречения камериер му е скочил на гърба. Естествено, те ще си помислят, че тъкмо той е взел огърлицата, особено когато не я намерят в него. Човек, който може да отвори сейф през затворена врата, може спокойно да се отърве от плячката, когато го водят с белезници към килера за въглища. А най-сигурното доказателство, че той е крадецът, ще бъде фактът, че Гейлър наистина е частно ченге. Знаеш ли, Шило, трябва не да се рееш на свобода като волна птичка, а да обитаваш едно специално заведение за такива гении като тебе.

Възпитаникът на Бауъри изглеждаше объркан.

— Хич и не помислих затуй, шефе — призна си той чистосърдечно.

— Напълно те разбирам, Шило. Човек не може да мисли за всичко. А сега, ако ми дадеш наниза, аз ще го върна обратно там, откъдето си го взел.

— Да го върнеш обратно!

— А какво друго предлагаш да направя? Щях да възложа тая задача на тебе, но не мисля, че връщането на бижута обратно по местата им е твоето амплоа.

Шилото му подаде огърлицата. Шефът си е шеф и каквото каже, това трябва да стане. Но жестът, с който направи това, можеше да го нареди сред великата плеяда на трагичните образи в световната литература. Светлите му надежди лежаха стъпкани в калта.

Джими пое огърлицата с трепет. Той беше ценител на бижутерийното изкуство и изкусната изработка раждаше у него същото възхищение каквото великолепната картина у художника. Той попипа диамантите с пръсти, а после ги разгледа много по-внимателно и отблизо.

Шилото го наблюдаваше с плаха надежда. Стори му се, че шефът се колебае. Може би точно в този момент, когато огърлицата беше в ръцете му, сърце няма да му даде да я върне обратно.

— Туй е много ценна огърлица, шефе — измърмори той окуражително.

— Ценна е — потвърди Джими наблюденията му. — По свой собствен начин. Сър Томас много ще се зарадва да си я получи обратно.

— Значи ще я връщаш, шефе?

— Да — попари живналата надежда на Шилото Джими. — Ще гледам да свърша тая работа преди представлението. Предполагам, че все ще имам някаква възможност. Цялата история има една положителна страна — разчисти за известно време шпионската централа в къщата.