Човек на живота

3Господин Макикърн

По времето, когато Джими беше здраво приклещен в обятията на съня и Шилото още не беше нахлул в дневната и живота му, някой си господин Джон Макикърн, капитан от полицията, седеше в салона на къщата си в жилищната част на града и четеше. Той беше мъж с едри пропорции. Всичко му беше исполинско — ръцете, краката, раменете, гръдния кош и особено ченето, което даже в моменти на ведро настроение отправяше към околните мълчаливо предупреждение: „Внимание! Зъл собственик!“. А когато нещо ядосаше капитана, това чене щръкваше напред като таран на военен кораб. В дните, когато патрулираше като обикновен полицай главно по улиците на Ийст Сайд, това негово чене се беше прочуло от Парк Роу та чак до Четиринадесета улица. Нито един уличен бой, колкото и всепоглъщащ да беше, не можеше да задържи вниманието на младата кръв на Бауъри3, когато наблизо се мернеше ченето на господин Макикърн, да не говорим, че го следваха и останалите части от масивните му телеса. Капитанът беше мъж, който не знаеше що е страх и се врязваше насред апашките тълпи като бронебойна машина.

Но характерът му си имаше и друга страна. Всъщност тази друга страна заемаше толкова много място в душата му, че останалите качества — бойната му готовност и страстната защита на обществения ред — можеха да се приемат само като бегло лирично отклонение. Защото амбицията му беше толкова голяма, колкото и юмрукът и толкова агресивна, колкото ченето му. Когато влезе в полицията, едничката му идея беше да стане богат и той се зае да постигне целта си с устрем и страст, които бяха точно толкова непогрешими, колкото и могъщата му полицейска палка. Някои полицаи са родени рушветчии, други си искат подкупите, а на трети направо им ги пъхат в ръцете. Мистър Макикърн беше започнал като част от първата група, после се издигна до втората, а от няколко години вече беше виден представител на малобройната и просперираща трета категория, онази, която не излиза да си търси рушветите, а си седи у дома и чака сами да й кацнат на рамото, т.е. в джоба.

Макар че нито името му, нито финансовите му методи го подсказваха, господин Макикърн по рождение беше английски джентълмен. Пълната му биография би отнела много време. В съкратен вид тя гласеше следното. Истинското му име беше Джон Форест, единствено дете на някой си Юстъс Форест, някога майор от гвардията. Единственият му роднина беше Едуърд, по-големият брат на Юстъс, ерген. Когато госпожа Юстъс почина четири години след сватбата си, вдовецът прекара осемнайсет месеца в Монте Карло, разработвайки безпогрешна система как да разори банката. След което за огромно задоволство на управата се застреля в градината по общоприетия начин и остави много дългове, никакви активи и един син.

Едуърд, по това време вече влиятелен човек на Ломбард стрийт, осинови Джон и го изпрати на обучение в поредица от учебни заведения, като се започне от детската градина и се стигне до Итън.

За беда в Итън бяха проявили изисквания за по-висок стандарт поведение, отколкото той беше готов да предложи и затова седмица след осемнадесетия му рожден ден итънската му кариера приключи преждевременно. При което Едуърд Форест постави своя ултиматум. Джон можеше да избере между най-най-ниската длъжност в бизнеса на чичо си или сто лири в банкноти, придружени с обичайното измиване на ръцете и отричане от родителски задължения.

Джон беше посегнал към парите преди още чичо му да се доизкаже. Същия ден замина за Ливърпул и оттам на следващия за Ню Йорк.

Той похарчи стоте си лири, опита си късмета с една-две работи и накрая се сприятели с един благоразположен полицай, който, забелязвайки внушителната му физика, му предложи да се присъедини към полицията.

Полицаят, казваше се О’Фладърти, обсъди въпроса с две други ченгета — О’Рурк и Мълдуун, и му препоръча горещо да смени името си с нещо ирландско, което щяло да му послужи в новата професия. В резултат Джон Форест беше изтрит от лицето на света и на негово място се пръкна полицаят Дж. Макикърн.

В преследване на богатството Джон не бързаше слепешката. Той не желаеше нищожните суми, които всяко нюйоркско ченге получава. Беше се прицелил в нещо по-голямо и беше готов да чака, за да го има. Знаеше, че скромното начало е досаден, но неизбежен подстъп към големите пари. Вероятно Капитан Кид4 е започнал по същия начин. А също и господин Рокфелер. Джон не искаше нищо повече от това да върви по стъпките на великите майстори в занаята.

Шансовете на един патрулиращ полицай да натрупа несметно богатство не са големи. Все пак мистър Макикърн изстиска всички възможности на тази недоходоносна професия. Той не пренебрегваше доларите, които кацаха на рамото му като самотни птички, а не на цели ята. Докато дойдеше времето да пусне въдицата за китове, Джон търпеливо ловеше цаца.

Дори и на малко територия може да се постигне много с постоянство. В ония първи дни наблюдателното око на господин Макикърн не пропусна да забележи амбулантните търговци, които затрудняваха движението по улиците, разните му продавачи, които правеха същото по тротоарите и някои съдържатели на ресторанти, на които не им се нравеше да затварят в един часа сутринта. Проучванията в тази област не бяха съвсем нерентабилни. За сравнително кратък период от време Джон успя да сложи настрана трите хиляди долара, нужни му за повишението в сержант и когато стана време, със свито сърце отброи от купчинката необходимата сума. Беше му ясно, че умният човек трябва да влага средства, ако иска начинанието му да просперира.

Вече като сержант откри, че хоризонтът му се е разширил. Способният човек тука можеше да се впусне в действие с много по-голям размах. Нещата около него започнаха да се движат много по-бързо. Светът изглежда бъкаше от филантропи, които се надпреварваха да му пълнят джоба и да го обсипват с други малки любезности. Господин Макикърн не беше грубиян. Затова той ги оставяше да му пълнят джоба и насърчаваше малките любезности. Така скоро установи, че има 15 000 долара, които можеше да отдели за някое ново начинание, което му е по сърце. Колкото и да е странно, това се оказа точната сума, която можеше да го направи капитан.

И така, той стана капитан. И едва тогава разбра, че Ел Дорадо не е само поетична мечта и че участъкът, на който можеш да добиваш злато и сребро, си има много точно местонахождение в Бруклин и Бронкс. Най-накрая, след много години упорито чакане, той застана като Мойсей5 на планината и погледна надолу към Обетованата земя в краката си. Беше стигнал до големите пари.

Четивото, което се радваше на вниманието му в момента, представляваше тефтера, в който си водеше сметка за инвестициите си. А те бяха много и най-разнообразни. От пръв поглед бе видно, че съдържанието му го задоволява. Усмивката на лицето му и лежерната поза на ченето можеха да се смятат за достатъчно доказателство. В тефтера имаше бележки, които се отнасяха до недвижими имоти, акции в железниците и десетина други доходни неща. Джон Макикърн беше богат човек.

Този факт, обаче, оставаше напълно неизвестен за съседите му, с които поддържаше доста хладни отношения. Капитанът нито приемаше поканите им, нито им отправяше такива. Защото той играеше сложна игра. Други известни пирати в неговата област се бяха задоволили да бъдат богати хора в едно общество, където умерените средства са закон. Но господин Макикърн си падаше малко нещо Наполеон. Той имаше намерение да се върне в обществото — английското общество. В географията е известен фактът, който се беше запечатал и в съзнанието на нашия полицай, че между Съединените щати и Англия лежат 3000 мили вода. В Съединените щати той щеше да си остане само един полицай в пенсия; в Англия — американски благородник с голяма кесия и красива дъщеря.

Това беше основният импулс в живота му — дъщеря му Моли, макар че дори и ако беше ерген, сигурно не би се задоволил със скромната кариера на неподкупно ченге. Но от друга страна, ако не беше Моли, през цялото това време на натрупване на нечестното си богатство едва ли би живял с чувството, че води някаква Свещена война. От деня, в който почина жена му, още докато беше сержант, и му остави дъщеричка на една годинка, амбициите му неизменно бяха свързани с нея.

Всичките му мисли бяха свързани с бъдещето. Животът в Ню Йорк беше само подготовката за разкоша, който предстоеше. Не харчеше нито долар без причина. Заедно с дъщеря си живееше тихо и скромно в малката къща, която Моли, с отличния си вкус беше направила толкова уютна. Съседите, като знаеха професията му и като виждаха непретенциозните условия, в които живееше, си казваха, че във всеки случай това е полицай, чиито ръце са чисти. Те не подозираха за купищата, които седмица след седмица и година след година се изливаха в банковата му сметка и на интервали се разпределяха по най-доходните канали. Разходите по домакинството се поддържаха в рамките на официалната му заплата. Всякакви екстри отиваха за сметка на спестяванията му.

Джон Макикърн затвори тефтера с доволна въздишка и си запали нова пура. Пурите бяха единственият му личен лукс. Не пиеше, хранеше се просто, а с един костюм караше необичайно дълго. Но никаква страст за икономии не можеше да го лиши от тютюна.

Капитанът остана така, потънал в размишления. Беше доста късно, но не му се спеше. Настъпваше велик момент в делата му. От няколко дни Уол Стрийт претърпяваше един от периодичните си пристъпи на нестабилност. Чуха се слухове и контраслухове, докато най-накрая от бъркотията се изстреляха нагоре като ракета акциите, от които той притежаваше най-голям дял. Тази сутрин ги беше продал и резултатът направо го зашемети. Основният въпрос, който не му излизаше от главата, бе, че моментът най-после е настъпил. Сега вече можеше да предприеме голямата промяна във всеки един момент, когато реши, че това е удобно.

Джон Макикърн пафкаше кълбета дим и се наслаждаваше на тази мисъл, когато вратата се отвори, за да пропусне един бултериер, един булдог и в края на шествието едно момиче с кимоно и червени пантофи.