Човек на живота

30Епилог

Американският лайнер „Сейнт Луис“ се поклащаше леко в пристанището на Саутхамтън, приемайки пасажерите на борда си. Хора от всякакъв цвят, раса и занятие пристъпваха несигурно по мостика. Опрени на перилата във втора класа, Джими и Шилото замислено ги наблюдаваха.

— Е, Шило — наруши мълчанието Джими, — шхуната вече е загряла машините! А ти имаш доста интересни спътници. Ето например онзи с тюрбана или пък другия, който досега не е вдигнал глава от тефтера си. Чудя се какво ли пише толкова. Сигурно води някоя вестникарска светска хроника. Няма да се учудя, ако следващата седмица прочетем във вестника: „Сред пътниците от втора класа беше забелязан господин «Шилото» Мълинс, който изглеждаше весел както винаги“. Защо не промениш решението си и не останеш?

За миг Шилото изглеждаше разколебан. После масивната челюст хлопна решително.

— Няма ни’ква файда от мене тука, шефе — каза той горчиво. — В Ню Йорк е купона. И на тебе не ти трябвам се’а, като си имаш вече госпожа Моли. Как е тя, шефе?

— Превъзходно, Шило, благодаря. Заминаваме за Франция тази вечер. Струва ми се — след малка пауза заключи Джими, — че единствено ти от всички нас не приключи епизода щастливо. Аз съм женен. Господин Макикърн задълба в обществото така солидно, че ще ти трябва цяла кола динамит, за да го откъснеш оттам. Моли — е, Моли направи неизгодна сделка, но се надявам да не съжалява. Само ти продължаваш по старите дири, които започват на Трето авеню и завършват в Синг Синг. Защо не промениш живота си, Шило?

Шилото беше съсредоточил вниманието си върху един млад мършав емигрант в син пуловер.

— Няма к’во да правя от тая страна, шефе — проточи той. — Искам да работя.

— Ти си като Одисеи, Шило — каза Джими, поглеждайки го с любопитство. — Познавам това чувство. И за него има само един лек. Аз ти бях загатнал за него преди време, но се съмнявам, че ще прибегнеш до него някога. Май не мислиш много за жени, а? Заклет ерген.

— Момичетата… — започна Шилото, но изостави темата без да се впуска в подробности. — Ама оная огърлица беше върховна, а шефе — премина на интересуващи го въпроси Шилото.

— Ти все още не си я забравил, Шило.

— Можехме да я свием и да изчезнем, ако ти не беше са опънал, шефе.

— Шило, ще ти кажа нещо, което ще ти бъде утеха по време на дългото ти странстване. Но е поверително, затова го пази в тайна. Диамантите бяха фалшиви.

— Ами?

— Да, напълно фалшиви. Разбрах го веднага щом ми я даде. Не струваха и сто долара.

Очите на Шилото светнаха с огъня на познанието. Лицето му засия с усмивката на човек, на когото най-накрая се е изяснила дълго мъчила го загадка.

— Значи затуй ти не искаше да изчезнем с тях — възкликна разбиращо той.

— Е, Шило… — каза Джими.

— Довиждане, шефе.

— Довиждане, Шило — отвърна Джими. — И късмет.

Слънцето се скри зад облак. Когато корабът потегли, един непокорен лъч се промъкна сред сивата пелена.

И се оплете в един риж гъсталак.