Човек на живота

4Моли

— Моли, момичето ми! — възкликна полицаят. — Защо не си в леглото? Мислех, че отдавна спиш.

Той я прегърна с великанската си ръка и я придърпа на скута си. Там, на фона на исполинските му габарити, Моли изглеждаше още по-дребна, отколкото беше в действителност. С разпуснатата си коса и с миниатюрните си червени пантофки, висящи на половин метър от пода, тя имаше вид на дете. Като я гледаше, Макикърн не можеше да повярва, че са минали цели деветнадесет години от мига, когато докторът беше повдигнал вежди и го беше упрекнал за едносричния му отклик на новината, че бебето е момиче.

— Знаеш ли колко е часът? — запита я той. — Два.

— И за теб е много късно да седиш тук и да пушиш като комин — отвърна Моли със строг глас. — Колко пури унищожи днес? Представи си, че се беше оженил за някоя, която ти трие сол на главата още щом те види, че посягаш към пурите!

— Когато се омъжиш, никога не мърмори на съпруга си, че пуши. Това да го знаеш от мен — вметна баща й и се усмихна щастливо.

— Скъпо мое татенце, аз никога няма да се омъжа. Ще си стоя у дома и ще ти кърпя чорапите.

— Де да можеше — каза той, като я придърпа по-близо. — Но много скоро ти ще се омъжиш за принц. А сега — бягай обратно в леглото. Късно е, котенцето ми.

— Няма смисъл. Не мога да заспя. Опитвах се с часове. Знаеш ли колко овце преброих… Но вината е на Растъс, хърка страшно силно.

Господин Макикърн изгледа съгрешилия булдог със суров поглед.

— Защо държиш тия зверове в стаята си? — попита строго той.

— За да ме пазят от разбойници, разбира се. Ти не се ли страхуваш от разбойници? Но, татенце, ти си толкова голям, за тебе няма страшно. Само веднъж да ги цапардосаш и готово. А и моите кученца не са зверове. Нали не сте, милички? Вие сте моите ангелчета и умирате от радост, че кака се върна от Англия. Татко, липсвах ли им, докато ме нямаше?

— Заприличаха на скелети. Всички заприличахме на скелети — въздъхна Макикърн.

— И ти?

— Ами да.

— Тогава защо ме изпрати?

— Исках да видиш страната. Хареса ли ти?

— Не ми беше приятно да съм далече от теб.

— Но страната ти хареса, нали?

— Чудесна е.

Мистър Макикърн въздъхна с облекчение — беше изчезнала и единствената възможна пречка за големия прелом.

— Би ли искала да се върнеш в Англия, Моли?

— В Англия? Но аз току-що се върнах.

— Ами ако и аз дойда?

Моли се извърна, за да го погледне в лицето.

— Има ли нещо, татко? Искаш да ми кажеш нещо и аз трябва да знам какво. Казвай бързо или ще накарам Растъс да те схруска!

— Сега, сега, скъпа. Имах късмет с една инвестиция, докато те нямаше и смятам да напусна полицията, за да те отведа в Англия и да ти намеря принц за съпруг — ако това ти харесва.

— Татенце! Това е страхотно!

Тя го целуна.

— Защо си толкова умислен, татко?

— Моли, искам да ти кажа нещо, за което не сме говорили… Аз съм англичанин. Смених си името на Макикърн, защото смятаха, че ще ми помогне в полицията. Но истинското ми име е Форест.

Моли погледна умислено към баща си.

— Защо не си ми казал това досега?

— Страхувах се да не започнеш да задаваш въпроси и да не научиш някои неща.

Тя го погледна въпросително.

— Бях изпратен в Америка — продължи той, — защото ме изхвърлиха от училище за кражба.

Настъпи мълчание. Моли хвана ръката, която обгръщаше кръста й и я стисна.

— Има ли значение какво си направил, когато си бил момче?

Той не я погледна. Бузите му червенееха.

— Ще се приберем у дома, Моли. Там имах своето място в обществото. Тогава го захвърлих с лека ръка, но, за бога, ще си го възвърна заради тебе. Ти ще имаш приказен живот, каквото и да съм направил преди години. Няма да се връщаме към старото си име. С миналото вече съм скъсал! Не искам хората да те сочат с пръст, за това, че баща ти…

— Но татенце, било е толкова отдавна. Какво значение има? И кой ли помни?

— Няма значение? Не искам да рискувам. За мен могат да говорят каквото си искат, но ти ще започнеш на чисто. Едва ли някой ще ме познае след толкова години. Аз съм просто Джон Макикърн от Америка и ако някой иска да знае нещо за мене, спечелил съм пари на Уол стрийт — което си е самата истина — и съм се върнал в Англия, за да ги похарча.

Моли отново стисна ръката му. Очите й бяха влажни.

— Скъпи татко — промълви тя. — Сигурно си го правил заради мен. Работил си като вол откакто съм се родила и си пестял пари, за да мога аз да живея по-добре.

— Не, не!

— Вярно е — тя се засмя и гласът й затрепери. — Ти не си се дояждал с години. Сигурно си само кожа и кости. Няма значение. Утре ще те заведа и ще те нагостя с най-богатата вечеря със собствените си пари. Ще отидем в „Риц“ и ще започнеш от началото на менюто, та чак до края, докато се нахраниш донасита.

— Така ще наваксаме за всичко. А сега не мислиш ли, че е време да си лягаш? Ще си загубиш хубавата руменина, с която се върна от кораба.

— Ей сега. Не бързай. Не съм те виждала от векове — и тя посочи бултериера. — Гледай Томи как стои и се пули. Още не може да повярва, че наистина съм си в къщи. Татко, имаше един младеж на „Мавритания“ с очи точно като на Томи — кафяви и блестящи — и точно като него стоеше и се кокореше.

— Ако бях там — ядоса се баща й, — щях да му откъсна нахалната кратуна.

— Не, нямаше, защото той беше много приятен младеж. Имаше като твоята брадичка, татко. Освен това нямаше да можеш да го хванеш и да му откъснеш главата, защото пътуваше във втора класа.

— Втора класа? Значи не сте говорили?

— Не можахме. Нали не мислиш, че можеше да се провиква през перилата? Само че всеки път, когато се разхождах по палубата, той беше там.

— И зяпаше?

— Може и да не е зяпал към мен. Сигурно просто е гледал морето и си е мислил за някое момиче в Ню Йорк. Не мисля, че това е някакъв голям роман, нали, татко?

— И не бих искал, скъпа. Принцовете не пътуват втора класа.

— Може да е бил маскиран принц?

— По-скоро търговски пътник — изсумтя господин Макикърн.

— Търговските пътници често са много симпатични.

— Принцовете са още по-симпатични.

— Е, добре, отивам да си легна и да сънувам най-симпатичния от всички. Хайде, паленца. Не ми ръфай пантофа, Томи. Защо не можеш да се държиш като Растъс? Но ти пък не хъркаш, нали? — каза Моли и поведе кучетата след себе си. Преди да излезе от стаята се обърна отново към баща си: — Скоро ли ще си лягаш, татко? Докато ме е нямало сигурно си стоял до късно и си придобил много лоши навици. Не се и съмнявам, че си пушил като комин. Когато свършиш с тази пура, няма да мислиш за друга чак до утре. Обещаваш?

— Обещавам!

— Нито за една. Не искам баща ми да се почувства като някой от ония хора, за които пише в медицинските реклами. Нали няма да ти е приятно да почувстваш внезапна режеща болка?

— Не, скъпа.

— И да се наложи да взимаш някое ужасно лекарство?

— Не.

— Тогава обещай!

— Добре, скъпа. Обещавам.

Когато вратата се затвори, той хвърли угарката, която държеше, и в продължение на няколко секунди остана замислен. После извади нова пура от табакерата си, запали я и поднови проучването на тефтера.