Човек на живота

5Крадец в нощта

Колко дълго светлинката е кръжала из стаята като великанска светулка Джими не знаеше. Имаше чувството, че е било с часове, защото беше влязла в накъсания му полусън и няколко мига, докато съзнанието му се прочисти от мъглата, той си мислеше, че все още сънува. После очите му се отвориха и му стана ясно, че светлинката, която сега се плъзгаше бавно по библиотеката, е абсолютно реална.

Очевидно беше, че мъжът зад нея се е появил скоро, защото в противен случай щеше да се е запознал с креслото и съдържанието му. Без съмнение непознатият напредваше в стаята стъпка по стъпка. В мига, в който Джими се изправи безшумно в креслото и сграбчи дръжките в готовност да скочи, лъчът се прехвърли от библиотеката на масата. Още половин метър наляво и щеше да падне върху Джими.

Лъчът продължи да се движи. От направлението му Джими заключи, че крадецът приближава към масата, където бе неговото кресло. Макар че не се беше вясвал в стаята си два месеца, разположението на мебелите изпъкна ясно в съзнанието му. Знаеше с точност до сантиметри къде стои неканеният посетител. Затова, когато скочи светкавично от стола и се хвърли с главата напред в тъмното, това не беше безразсъден и отчаян ход. Напротив, той имаше ясна цел и му липсваше всякакво колебание дали пътят към коленете на обирджията е чист или не.

И така — рамото на Джими се удари в човешки крак. Ръцете му се вкопчиха мигновено в израстъка и задърпаха. Последва вик на изненада и грохот, фенерът прелетя през стаята и се разби в радиатора, а притежателят му се сгромоляса върху Джими.

Джими, който беше останал отдолу при приземяването, с един чевръст финт бързо зае по-изгодната позиция, т.е. отгоре. Предимството беше на негова страна. Крадецът се оказа дребен, а освен това слисан до немай къде и всяка мисъл за ответно действие явно му бе излетяла от главата при падането. Той лежеше изпружил тяло и не правеше никакви опити да влезе в схватка.

Джими се надигна, притискайки пленника си към пода, потърси стената и пипнешком намери ключа за осветлението.

Жълтата светлина, която заля стаята, разкри пред очите му нисък набит младеж, явно родом от Бауъри. Наситеното червено на косата беше първото нещо, което се наби в очите на Джими. Един поет би нарекъл подобна окраска тицианова. А приятелите и познатите на притежателя й, нехаещи и за единия и за другия, вероятно още щом го зърнеха, подхващаха морковения мотив.

Лицето, което се звереше нагоре към Джими изпод пурпурния гъсталак, едва ли щеше издържи на конкуренцията за титлата „Мутра на годината“. Е, със сигурност не биха го избрали и за рекламно лице на някое мазило, но изражението му издаваше скрито чувство за хумор. Виждаше се, че при някой кривол на жизнения му път носът му е бил чупен, а едното му ухо е минавало през мекицоподобно състояние, но това са дребни инциденти, които могат да се случат на всеки по-буен младеж в днешно време.

В одеждите си посетителят изглежда се ръководеше повече от личния си вкус, отколкото от повелите на модата. В сакото му човек трудно би разпознал черния цвят, а панталонът му беше сив, като тук-там десенът беше разкрасен с петна от разнороден характер. Под сакото се подаваше износен пуловер в червено и бяло, а мека филцова шапка, търкаляща се на пода до масата, завършваше интериора.

Фасонът на сакото беше окаян, а формата му се деформираше от издутина в единия джоб. Поставяйки правилна диагноза на въпросната издутина, Джими пъхна ръката си и извади ръждясал револвер от времето на Първата световна война.

— Е? — повдигна вежди той, изправяйки се.

Както повечето хора и Джими често се беше питал какво би направил, ако се сблъска с крадец и винаги беше стигал до заключението, че основното чувство, което ще изпита, ще бъде любопитство. Очакванията му се оказаха абсолютно точни. Сега, след като беше отнел оръжието на среднощния си гост, Джими нямаше никакво друго желание, освен да го въвлече в разговор. Животът на крадеца му беше толкова чужд и непознат. Искаше да научи как вижда той нещата. Джими беше развеселен и си спомни облога. От този тип би могъл да научи куп полезни номера.

Младежът се изправи, приседна на пода и затърка тила си намръщено.

— У-ха! — измърмори той. — Кат’ че цялата къща ми бухна връз главата.

— Само аз бях — отвърна Джими. — Извинявай, ако съм те понасинил. За такова нещо май наистина си трябва тепих.

Непознатият крадешком пъхна ръката си в джоба. После погледът му падна върху револвера, който Джими беше оставил на масата. Ръката му бързо се пресегна и го сграбчи.

— И, к’во, се’а, шефе! — процеди той през зъби.

Джими протегна шепа към него и я разтвори. В дланта му лежаха шест патрона.

— Защо се впрягаш толкова? — попита той. — Я, седни и давай да си поговорим за живота.

— Фана ме на тясно, шефе — рече примирено другият.

— Стига с тази меланхолия. Няма да викам ченгетата. Можеш да си идеш, когато си поискаш.

Непознатият зяпна.

— Честно — увери го Джими. — Какво? Няма да подам оплакване. Но бих желал, ако нямаш някой спешен ангажимент, да поостанеш и да поприказваме.

Широка усмивка се разля по лицето на събеседника му. Имаше нещо особено симпатично в него, когато се ухилеше.

— У-ха! Ако няма да викаш фантетата, ше си лафя с тебе до утре сутрин.

— Само че от приказките изсъхва устата. Ти да не пиеш само чай?

— К’во? Аз? Ти майтап ли си пра’иш бе, шефе!

— Тогава ще намериш много прилично уиски в онова шише. Почерпи се. Мисля, че ще ти хареса.

Мелодично гълголене, последвано от доволна въздишка, показа, че горното твърдение е било проверено и се е оказало вярно.

— Пура? — предложи Джими.

— Пура? Шашна ме бе, шефе — изрази съгласие посетителят.

— Вземи си колкото искаш.

— Ше ги схрупам — нададе весел възглас мародерът, като си прибра трофеите.

Джими прекрачи крак върху крак.

— Между другото, как се казваш? Моето име е Пит — Джеймс Уилоуби Пит.

— То мойто е Мълинс, шефе. Викат ме Шилото.

— И с това ли си изкарваш прехраната?

— И още как.

— Как влезе тука?

Мълинс, по прякор Шилото, се ухили.

— Ха-ха! Глей си джама, шефе. Отворен е.

— Ами ако не беше?

— Троша го и толкоз.

Джими го погледна втренчено.

— Можеш ли да използваш ацетиленова горелка?

Шилото тъкмо се канеше да отпие. Той свали чашата и се ококори.

— Т’ва к’во е?

— Ацетиленова горелка.

— Да пукна дано — запримига Шилото. — Туй животно не го знам.

Джими взе да става строг.

— Можеш ли да получиш нитроглицерин?

— К’во, шефе?

— Не знае какво е нитроглицерин — отчая се Джими. — Драги ми момко, страхувам се, че си си сбъркал занаята. Нямаш работа на тоя терен. Не знаеш „а, б“-то на играта.

Шилото го гледаше плахо и тревожно над чашата си. Досега червенокосият беше напълно доволен от методите си, но тая критика започна да му опъва нервите. Беше чувал приказки за майстори в занаята, които използвали тия страховити оръжия, които спомена Джими; обирджии, които едва ли не били на „ти“ с чудесата на науката; мъже, за които последните изобретения били толкова познати, колкото сгъваемия лост за него. Дали пък тоя тип не беше някой от избраниците? И Шилото погледна с други очи на Джими.

— Шило — Джими отново го стрелна въпросително.

— Ъ-хъ.

— Как си с химията, физиката…

— Бъкел съм с тях, шефе!

— Токсикология…

— Това… к’во е?

— Електричество и микроскопи?

— Те тука ме гепи за оная работа!

Джими поклати глава скръбно.

— Откажи се от обирджийството, Шило. Това не ти е по силите. По-добре се хвани с птицевъдство.

Шилото смутено въртеше чашата си в ръце.

— А аз — нехайно подхвърли Джими — смятам тази вечер да проникна в една къща.

— Леле мале! — възкликна Шилото и подозренията му получиха потвърждение. — То и аз така си виках, шефе, че си в играта. Ами как, с т’ва ’сичкото, дет’ го чаткаш. Така си и знаех.

— Бих искал да чуя — попита весело Джими като някой, който се опитва да предразположи умно дете към разговор, — ти как би постъпил, ако трябва да влезеш в някоя от ония къщи в жилищната част на града. Моята работа се простира в по-широк мащаб, при това от другата страна на океана.

— Другата к’во?

— Особено в Лондон. Страхотен град. Пълен с възможности за добрия специалист. Чувал ли си за обира на Новоазиатската банка на Ломбард стрийт?

— Шефе — прошепна Шилото, — ти ли?

— И полицията би искала да получи отговор на този въпрос. Сигурно не си чувал за изчезването на диамантите на херцогинята на Хейвънт?

— Божичко!

— Открили — Джими изтупа една прашинка от ръкава си, — че крадецът е използвал ацетиленова горелка.

Възторженото въздихание на Шилото беше единственият звук, който наруши тишината. През дима се виждаше как очите му бавно се разширяват.

— Но да се върнем на тази къща. Винаги са ми били любопитни и най-скромните постижения в професията. Да речем, че искаш да проникнеш в една къща… Кое време на нощта би избрал?

— Тъй де, ако питаш мене, или трябва да е късно… хе като сега, или когат’ хората са вътре и вечерат — отвърна Шилото почтително.

Джими му се усмихна снизходително и кимна.

— Е, и какво ще направиш?

— Ше се помоткам малко да скивна дали няма отворен джам — отвърна плахо Шилото.

— И ако няма?

— Ше се яхна на верандата и оттам в спалните.

Шилото почти се изчерви. Чувстваше се като момче, което чете първите си поетични опити пред известен критик. Какво ще каже тоя майстор в обирите, тоя тънък познавач на ацетиленовите горелки, тоя експерт в токсикологията, физиката и микроскопите за неговите неопитни действия?

— И как ще влезеш в спалнята?

Шилото оклюма глава.

— Ше строша райбера с лоста — едва-едва изрече той.

— Ще счупиш райбера с лоста си?

— Ами то аз друго не знам — изви умолително глас Шилото.

Специалистът мълчеше. Изглежда размишляваше. Събеседникът му го наблюдаваше плахо.

— Ами ти бе, шефе, к’во ше направиш? — осмели се колебливо да попита най-накрая Шилото.

— Ъ?

— Ти к’во ше направиш?

— Ами, мисля си — отвърна благосклонно майсторът, — дали пък твоя начин все пак няма да свърши работа. Малко е грубоват, разбира се, но като се пипне тук-там, ще стане.

— Леле, шефе! Верно? — запита учуденият ученик.

— Ще стане — повтори майсторът и смръщи умислено вежди. — Ще стане, и то как… и то как.

Шилото изпусна една дълга въздишка на почуда и радост. Какво нещо, неговите методи одобрени от такъв ум!

— Уха! — прошепна той. Точно както някой би казал: „Аз съм Наполеон!“