23Семейни разногласия

Хилдебрант Спенсър Пойнс де Бърг Джон Ханасайд Куум-Кромби, дванайсти граф на Дрийвър, се чувстваше точно като прегладнял четириног, на който са размахали пред носа апетитен кокал и след това са го сритали под опашката. Той прочете писмото отново, но повторния прочит не го направи по-щастлив. С кратки и лаконични фрази Моли разваляше годежа. Тя мислеше, „че така е най-добре“, защото „нито един от двамата нямаше да бъде щастлив от този брак.“ Което си беше абсолютно вярно, съгласи се Негова светлост скръбно. В други, по-безгрижни времена, той би приел новината със серия одобрителни врясъци. Но защо това момиче беше избрало да огласи декларацията си точно в момента, в който той възнамеряваше, позовавайки се на годежа, да раздели чичо си с двайсет лири? Ей този въпрос не му даваше мира. Разбира се не можа да му хрумне най-простото обяснение на ситуацията — че Моли едва ли знае за пачите яйца, на които той сам се посади. Лорд Дрийвър смяташе, че тя би трябвало да предусеща състоянието му инстинктивно. Природата, както беше посочено и по-рано, беше оборудвала Хилдебрант Спенсър Пойнс де Бърг със слабонагрявщи мозъчни реотани. Онова, което при него минаваше за ум, всъщност се съотнасяше към сивите вещества както добрата имитация на кафе към истинската Мока. В моменти на емоционални и умствени натоварвания неговият тъй наречен разум, аналогично на този на Шилото, беше склонен към самобитни изпълнения.

Затова лорд Дрийвър прочете писмото за трети път и усилените мисловни процеси под челото му започнаха да изхвърлят смазочна течност по повърхността във вид на капки морна пот. Положението беше доста запелтечено.

Картината на предполагаемото ликуване на Кати, безпаричната русалка от „Савой“, когато той се представи следващия път пред очите й като свободен мъж, беше изтикана на заден план от мрачните видения, които рисуваше съзнанието му. Утешителката му беше прекалено далеч. Между нея и него се беше възправила зловещата фигура на сър Томас и изпълваше целия хоризонт.

Само един ден му беше нужен. Само един ден! Ето как безотговорната импулсивност на съвременните момичета щеше да провали живота му. Как ще изплати на Харгейт тези пари? А той трябваше да получи своето — това не подлежеше на обсъждане. Негова светлост инстинктивно усещаше, че настоящият му кредитор е натура зловеща и отмъстителна. Беше позволил да му измъкне цяло състояние заради едната гордост и сега последният си искаше заработеното. Ако двайсетте лири не сменяха притежателя си, последиците щяха да са катастрофални. Двамата с Харгейт бяха членове на един и същи клуб, а член, който пропусне да си оправи сметката с друг член, тутакси бива низвергнат и заклеймен от компанията.

По въпроса за финансите Негова светлост беше като западнала страна със славно минало. Имаше времена, най-вече през първите две години в колежа, когато плуваше из златните води на една доста обилна издръжка. Това беше забележително време, когато сър Томас Блънт, бидейки така да се каже новак и усещайки, че изкатерил се до заветните обществени върхове трябва да се покаже достоен за тях, беше отворил широко кесията си и ръсеше щедро роднините със златен дъжд. Но две години след женитбата си с лейди Джулия сър Томас преразгледа това достойно за възхвала и възхищение свое поведение и се върна към природната си пестеливост. Точно по това време той успя да стъпи здраво на краката си и започна да се оглежда за възможности за икономии. Издръжката на Негова светлост беше сред най-очебиещите случаи, плачещи за орязване, окълцване, остригване — както щете наречете печалния факт. И той не чака дълго за повод, с който да оправдае анулирането й. Има една игра, наречена покер, при която човек, неспособен да контролира изражението на лицето си, може да види сметката дори на ориенталски разточителна издръжка. А лицето на Негова светлост по време на игра на покер беше като повърхност на тихо езеро, браздена и от най-нежния зефир. Мрачното отчаяние, лъхащо от всяка гънка на фасадата му, когато държеше в ръцете си лоши карти, правеше блъфирането недостижима екстра. Неподправената радост, която забълбукваше от очите му, когато картите му бяха добри, служеше като ефикасен сигнал за опасност за признателните му партньори. След две седмици, посветени на тази занимателна дейност, лорд Дрийвър беше принуден да се обърне към чичо си с писмен призив за попълване на изпразнилите се парични фондове, напълно уверен, че молбата му ще бъде удовлетворена. В отговор получи жизнерадостен ритник по меките части. Позовавайки се на пагубното влияние на хазарта, сър Томас промени условията на паричния пазар за своя племенник със суровост, която отряза ефективно всякаква вероятност Негова светлост да бъде отново изкушен от покера. Издръжката беше зачеркната от месечния счетоводен баланс и на нейно място беше открит пункт „при поискване“. Негова светлост можеше да получи колкото пари си поискаше, но трябваше да моли за тях и да докаже защо са му необходими. Ако разходът беше разумен, сумата щеше да бъде изплатена, а ако предвиждаше само прахосване на пари — следваше отказ. Несъвършенството на новата разплащателна схема според Негова светлост идваше от диаметрално противоположните тълкувания, които двамата влагаха в значението на думите „разумни нужди“ и „прахосване на пари“.

Двайсет лири, например, в речниковия запас на сър Томас Блънт, бяха напълно разумен разход за човек, сгоден за Моли Макикърн и пълно прахосничество за човек, с когото тя разваля годежа. Ето тези тънки отсенки в значението на думите правят английския език пълен с толкова клопки за чужденците.

Негова светлост беше така вглъбен в размислите си, че забеляза присъствието на сър Томас едва когато той проговори до сами ухото му.

— Е, Спени, момчето ми — ревна ентусиазирано новоизлюпеният рицар на Нейно Величество. — Май е време да се преобличаме за вечеря, а? А?

Той беше в чудесно разположение на духа. Мисълта за изтънчената и високопоставена компания, която трябваше да забавлява тази вечер, като с вълшебна пръчица го беше изтръгнала от перманентната му намусеност и го беше превърнала в пенлив извор на приветливост и благоразположение. Човек можеше и с просто ухо да чуе как из вените му гъргори млякото на човешката доброта. Каква ирония на Съдбата! Тази вечер — до там се простираше щедростта му — един предан племенник би могъл да отиде при него, да разтвори джобовете си и да гребе с пълни шепи от сандъка с жълтиците — ако обстоятелствата бяха по-различни.

Младият граф измуча нечленоразделно в отговор, пъхвайки припряно съдбовното писмо в джоба си. Щеше да съобщи новината малко по-късно.

— Добре ли се справяш с ролята, момчето ми? — продължи да имитира гугутка сър Томас. — Да не вземеш да провалиш пиесата, като си забравиш думите. Това в никакъв случай не трябва да го правиш.

Погледът му беше привлечен от плика, който Спени беше изпуснал. В резултат последва временно изключване от режим „Приветливост и благоразположение“. Неговата придирчива душа ненавиждаше неразбориите.

— Боже мили! — викна той и се наведе. — Защо хората непрекъснато разхвърлят разни хартии из къщата. Не мога да понасям боклуците.

Ако някой страничен наблюдател чуеше мърморенето му без да може да види какво всъщност става на местопроизшествието, би си помислил, че цяла орда участници в играта „заек и хрътки“15 са посипали стълбището с купища хартийки. Подобни произшествия караха сър Томас да съжалява за старите дни. Разпоредба 67 на „Магазини Блънт“ предвиждаше глоба от половин крона16 за онзи служител, който е уличен в хвърляне на хартия в непредназначените за това места.

— Аз… — запелтечи Негова светлост.

— Този плик — сър Томас се изправи, сграбчил уликата в ръка — е адресиран до теб!

— Тъкмо щях да го вдигна. Вътре… ъ-ъ… имаше бележка.

Сър Томас отново погледна плика. Приветливостта и благоразположението се възкачиха отново на престола си.

— Аха, женски почерк — с мек глас констатира той. После погледна закачливо увехналия като забравено в саксия цвете пер. — Разбирам, разбирам. Колко очарователно. Момичетата трябва да изживеят своя малък романс. Предполагам, че вие двамата цял ден си разменяте любовни бележчици. Прекрасно, много мило, трогателно! Не се срамувай от това, момчето ми. Харесва ми. Мисля, че е очарователно.

Ако това не би могло да се нарече зачекване на въпроса, то тогава хората само щяха да се пулят и цъклят един срещу друг. И тук му беше мястото Негова светлост да се изправи в цял ръст и да заяви: „Чичо, не мога да те лъжа. Не мога да си позволя дори за минута да те гледам заслепен от заблуда, която една моя дума може да разсее. Съдържанието на тази бележка не е такова, каквото ти предполагаш. В нея се казва следното…“

Но думите, които като птици лекокрили литнаха от устата му, бяха със съвсем друга насоченост:

— Чичо, ще ми дадеш ли двайсет лири?

Дори самият дванайсти граф беше стъписан, след като ги изрече. Те просто се изплъзнаха от устата му. Не можа да ги спре.

За момент сър Томас беше неприятно изненадан от смяната на темата, но временното колебание не се отрази пагубно на рядко наблюдаваното от околните тазвечершно настроение. Сър Томас приличаше на човек, който е протегнал ръка да погали котка, а тя внезапно го е одраскала.

— Двайсет лири, а? — повтори той замислено.

Но после млякото на човешката доброта заля като висока приливна вълна раздразнението. Това беше нощ с богати дарове за заслужилите.

— Ама разбира се, момчето ми, разбира се. Веднага ли ги искаш?

Негова светлост потвърди на секундата своята вопиюща нужда от дотацията с такава пламенност и жар, с каквато едва ли е изричал дори любовни слова.

— Добре, добре. Ще видим какво можем да направим по въпроса. Ела с мен.

Сър Томас тръгна към стаята си. Като всички стаи в замъка и тя беше огромна. Една от стените беше напълно скрита от завесата, зад която Шилото беше намерил надеждно убежище този следобед.

Сър Томас се приближи до тоалетката и отключи едно чекмедже.

— Двайсет, казваш значи? Пет… десет… петнайсет — ето моето момче.

Лорд Дрийвър измърмори благодарностите си. Сър Томас ги прие с приятелско потупване по рамото.

— Харесвам ги аз тези работи!

Негова светлост се оцъкли насреща му от това признание.

— Въобще нямаше да те моля, чичо — започна да се оправдава той, — ако не беше…

— Харесвам ги аз тия работи с писането на любовни бележници — прекъсна го сър Томас. — Това показва горещо сърце. Тя е едно очарователно момиче с горещо сърце! Ти си невероятен късметлия, момчето ми.

Негова светлост, въртейки банкнотите из ръцете си, се съгласи мълчаливо с него.

— Трябва да се обличам — отбеляза сър Томас и се ухили още повече. — Всъщност, момчето ми, смятам да използвам тазвечершното събиране, за да обява публично годежа ви. Мисля, че ще бъде най-ефектно след края на театралното представление. Ще кажа няколко думи — нещо кратко и без официалности — просто ще ги помоля да ви пожелаят щастие и тъй нататък. Харесва ми тази идея. Мисля, че е напълно в духа на старите традиции. Да.

Той се обърна към огледалото и свали яката си.

— Е, можеш да тръгваш, момчето ми — подкани сър Томас Негова светлост. — Не трябва в никакъв случай да закъсняваш.

Негова светлост не чака повторна покана.

Докато навличаше вечерните си дрехи, главата на Спени Дрийвър гъмжеше от най-разнородни мисли, но онази, която най-често го навестяваше, му шептеше сладко, че поне едно нещо беше наред — той имаше двайсет лири. Е, когато чичо му научи истината, ще има колосални катаклизми. Сигурно трусовете щяха да бъдат равни по сила на онези от земетресението в Сан Франциско17. Но какво от това? Той имаше парите.

Негова светлост с олекнало сърце ги пъхна в джоба на сакото си. Щеше да ги вземе със себе си и да се разплати с гадината Харгейт веднага след вечеря. После излезе от стаята си. Когато стигна площадката, дочу шумолене на вечерна рокля. От другата страна на коридора идваше момиче. Той я изчака в началото на стълбите, за да й даде път да мине преди него. Когато се появи на площадката, Негова светлост видя, че това е Моли.

За момент настъпи неловко мълчание.

— Ъ… получих бележката ти — почувства се задължен пръв да заговори лорд Дрийвър.

— Не ми изглеждаш особено разстроен — отбеляза Моли. — Всичко наред ли е?

— Ами виж…

— Не ми се извинявай. Добре ли направих?

— Ами как да ти кажа. Аз…

Той срещна погледа й. В следващия миг и двамата избухнаха в смях.

— Знаеш ли — каза Негова светлост. — Искам да кажа, че… ъ-ъ… Виж сега, няма причина да не си останем добри дружки.

— Разбира се.

— Наистина ли мислиш така? Страхотно. Дай да си стиснем ръцете.

Точно насред това побратимяване ги свари сър Томас, който също слизаше надолу.

— Аха! — викна той закачливо. — Браво, браво, браво! Не ми обръщайте внимание, не ми обръщайте внимание!

Моли се изчерви от неудобство. Тя не харесваше сър Томас дори когато не крещеше закачливо, а в този случай направо го мразеше. Освен това се почувства страшно глупаво. Една среща със сър Томас тази вечер беше сред най-слабо жадуваните неща за Моли. Тя се питаше дали той ще се държи хладно и надменно или ще бъде ядосан и вбесен. Най-песимистичните й предвиждания вещаеха дълга и болезнена сцена. Сегашното му поведение за нея беше като чудо и тя не можеше да го разбере.

Но само един поглед към лорд Дрийвър изясни загадката. Това ужасно създание беше добило изражението на палаво дете, което се готви да гръмне бомбичка. Свил се беше като пред голям трясък.

Тя го съжали. Значи все още не е казал новината на чичо си! Разбира се той имаше много малко време. Сигурно Сандърс му е дал бележката преди да отиде да се преоблече.

Както и да е, нямаше никакъв смисъл да удължава агонията. Сър Томас трябваше да узнае новината рано или късно. Тя дори беше доволна от възможността сама да му я съобщи. Щеше да му обясни, че всичко е станало по нейна вина.

— Страхувам се, че е станала грешка — каза Моли.

— Ъ? — измуча стъписан сър Томас.

— Аз размислих и дойдох до заключението, че ние… С една дума, развалих годежа.

Изпъкнали очи на сър Томас изхвръкнаха още повече от гнездата си. Доматеният тен на лицето му придоби оттенъка на презрял екземпляр от споменатия вид. Изведнъж той се изкиска.

Моли го погледна озадачена. Сър Томас наистина се държеше непредвидимо тази вечер.

— Разбирам — изхриптя той. — Вие си правите шегичка с мен! Значи за това си шушукахте, когато слизах по стълбите. Не ми ги разправяйте на мен такива! Ако ти наистина беше го отрязала, нямаше да се кикотите така заедно. Не е хубаво да правиш така, мила моя. Щях да ти повярвам, ако не ви бях видял.

— Не, не — викна Моли отчаяно. — Вие грешите, много грешите. Когато ни видяхте, ние просто се уговаряхме да си останем добри приятели — това беше всичко. Аз развалих годежа преди това. Аз…

Моли чу, че лордът нададе глух стон, но реши, че това е неговият начин да потвърди казаното. И през ум не й мина, че може да е някакъв вид предупреждение.

— Тази вечер написах бележка на лорд Дрийвър — продължи Моли, — в която му съобщавах, че не бих могла…

Тя прекъсна разтревожена обяснението си. Още в началото на последната реплика забеляза, че сър Томас видимо започна да се издува и сега изглеждаше така сякаш всеки момент ще експлодира и ще се пръсне на хиляди парченца. Тенът на лицето му вече беше в тъмновиолетовата гама. А за ужас на Моли й се стори, че очите му бавно изпълзяват навън като охлюви от черупките си. От гърлото му долитаха странни гъргорещи звуци.

— Така-така… — успяха да се различат сред хъркането упоменатите членоразделни звуци.

Той преглътна и пробва отново силите си в артикулацията.

— Значи това — този път по-успешно изхъхри той, — значи това е било написано в онова писмо, а?

Лорд Дрийвър се усмихна безпомощно.

— А? — събрал сили ревна сър Томас.

Лорд Дрийвър трепна стреснато.

— Ами… да — изшептя той. — Да, да това беше.

Сър Томас го погледна с изпепеляващ поглед. Моли местеше ужасена очи ту към единия, ту към другия.

Последва пауза, през която по всичко личеше, че сър Томас си възвръща контрола над горните етажи. И изглежда осъзна пълната несъвместимост с добрите маниери на една семейна кавга насред стълбището, защото само тръсна глава и тръгна напред.

— Ела с мен — каза той на лорд Дрийвър с леден тон.

Негова светлост го последва овчедушо. Моли ги изгледа как се отдалечават, опитвайки се да схване смисъла на събитията от последните минути. Имаше нещо, което й убягваше. Не беше възможно единствено само прекратяването на годежа да вбеси така сър Томас. Не че беше човек, който се опитва да разбере другите, но все пак не можеше да не види, че лорд Дрийвър няма вина.

В преддверието Сандърс беше застанал до гонга и се готвеше да даде сигнал за начало на купона.

— Не сега! — просъска сър Томас. — Чакай!

Вечерята нарочно беше поръчана по-рано от обикновено заради театралното представление. Необходимостта от абсолютна точност беше неколкократно напомняна на Сандърс. И той, въпреки някои лични неудобства, беше осигурил тази абсолютна точност. Но след думите на сър Томас Сандърс се поклони със смирено достойнство.

Сър Томас влезе в кабинета си.

— Бъди така добър да затвориш вратата — все така ледено заповяда той на Негова светлост.

Спени беше така добър.

Сър Томас загърби камината и застана там в поза, която поколения британци бяха заучавали прилежно от дедите си — с разтворени крака и ръце, вкопчени за края на смокинга. Очите му фиксираха лорд Дрийвър като театрални прожектори.

— Е, сър! — започна той.

Негова светлост сякаш започна да се топи под нажежения поглед на чичо си.

— Фактите, чичо…

— Не ми пука за фактите! Знам ги! Това, което искам, е обяснение.

Той раздалечи още повече крака. Годините се смъкнаха от плещите му и той отново беше старият Томас Блънт от „Магазини Блънт“, разправящ се с провинил се служител.

— Знаеш какво имам предвид — продължи той. — Не говоря за развалянето на годежа. Това, което настоявам да науча е причината, поради която ти пропусна да ме информираш по-рано за съдържанието на писмото.

Негова светлост започна да се оправдава с липсата на възможност и подходящо време да му съобщи новината. Няколко пъти се опитвал… ъ… ама някакси… все не успявал.

— Нямал си възможност? — кресна сър Томас. — Наистина ли! А защо тогава поиска онези пари?

— Ами… ъ-ъ… трябват ми за нещо.

— Твърде възможно. И за какво?

— Ами… всъщност… дължа ги на един човек.

— Ха! И как стана така, че задлъжня към този човек?

Негова светлост замънка.

— Ти си играл отново хазарт — прогърмя гласът на сър Томас. — Прав ли съм?

— Не, не! Не беше хазарт — беше игра на умения. Играхме пикет.

— Бъди така любезен да се въздържаш от шикалкавене. Ти си изгубил тия пари на карти.

Сър Томас още повече увеличи разстоянието между двата си крака и засили интензивността на погледа си.

— И така — обобщи сър Томас — ти съвсем съзнателно скри от мен съдържанието на писмото с цел да измъкнеш пари под фалшив претекст. Млъкни!

Негова светлост издаде клокочещ звук.

— Ти се държа като… — Имаше доста богата колекция от злотворци във всички браншове на човешката дейност, от които сър Томас можеше да подбере сравнение. Той отдаде предпочитание на онези, подвизаващи се по хиподрумите. — … гнусен букмейкър. Но аз няма да поощрявам такова поведение. Не, нито дори за секунда. Настоявам да върнеш тези пари тук и то веднага. Ако не ги носиш със себе си, иди и ги донеси.

Лицето на Негова светлост се сгърчи от смайване. Той беше подготвен да понесе стоически онова, което в училищните дни би нарекъл „конско“, но не и този кошмар. Поученията щяха да наранят чувствата му, но нямаше да засегнат портфейла му. Подобно страховито развитие на ситуацията не беше се мяркало и в най-мрачните му предвиждания.

— Но, чичо! — изблея той.

Сър Томас го накара да замълчи с махване на ръка.

Със сетни сили Негова светлост бръкна в джоба си и с трепереща ръка му подаде заветните банкноти. Сър Томас ги грабна с ръмжене и се отправи към вратата.

Сандърс все още стоеше като препарирана газела редом с гонга.

— Удари го! — изкомандва сър Томас.

Сандърс се подчини с хъса на развързана хрътка.

— А сега — нареди сър Томас — иди в стаята ми и остави тези банкноти в малкото чекмедже на тоалетната масичка.

От спокойните, безизразни, но наблюдателни очи на иконома не убягнаха признаците на отминала кавга. Той забеляза както напушеното изражение на сър Томас, така и спаружения вид на лорд Дрийвър.

— Явно нещо се е размътило — сподели той наблюденията си с безсмъртната си душа, изкачвайки се по стълбите. — Намирисва ми на една хубава здрава кавга.

Сандърс пазеше учтивостите за пред публика. В разговорите с безсмъртната си душа имаше право да се поотпусне малко.

Загрузка...