Чудакът Томас (Завръщането)

Тринайсета глава

В моя апартамент напълних малка раница с вещите, които щяха да са ми необходими, включително две фенерчета и кутия с резервни батерии.

Застанах в спалнята до леглото и тихо прочетох написаното на картончето в рамката: СЪДЕНО ВИ Е ЗАВИНАГИ ДА СТЕ ЗАЕДНО.

Искаше ми се да сваля рамката, да извадя картончето от нея и да го взема със себе си. С него щях да се чувствам защитен.

Подобни ирационални мисли едва ли щяха да ми помогнат. Картончето от лунапарка изобщо не можеше да се сравнява с парченце от божия кръст или някаква друга светиня.

В същото време ме измъчваше друга още по-нерационална мисъл. В преследването на Дани и баща му можеше да умра и когато прекосях морето на смъртта, щях да пристигна на брега на паралелния свят. Тогава сигурно щях да покажа картончето, на което и създание да ме посрещнеше там. „Това — щях да кажа — е обещанието, което дадох на Сторми. Тя дойде тук преди мен и сега трябва да ме отведеш при нея.“

В действителност въпреки необичайните обстоятелства, при които бяхме получили въпросното картонче, в това нямаше никакво чудо. Не беше божествено предсказание, а обещание, което си бяхме дали един на друг. Обещание, основано на взаимното доверие и на Божията милост да останем неразделни завинаги.

Ако привидението ме посрещне на другия бряг, няма да мога да докажа божествения обет само с картонче от някаква глупава машина за предсказване на бъдещето. Ако животът след смъртта е както аз си го представям и е по-различен от рая, няма да мога да прибягна до услугите на добър адвокат и да заплаша със съд опонентите си.

И обратното, ако все пак предсказанието от картончето се изпълни, създанието, което ще ме посрещне на онзи далечен бряг, ще бъде самата Бронуен Луелин, моята Сторми.

Мястото на картончето си беше в рамката. Там щеше да е на сигурно място и щеше да продължи да ме вдъхновява, ако се завърнех жив от експедицията. Когато отидох в кухнята да се обадя на Тери Стомбоу от „Пико Мундо Грил“, Елвис седеше на масата и плачеше.

Мразя да го виждам такъв. Кралят на рокендрола не бива изобщо да плаче.

Той не биваше и да се възгордява, но от време на време го прави. Сигурен съм, че това е някаква шега. На един дух не му е необходимо да се възгордява. Понякога се закача с мен, а после ми се хили хлапашки.

Напоследък беше в доста добро присъствие на духа, но все пак от време на време в настроението му настъпва рязка промяна.

Умрял преди повече от двайсет и седем години, той беше приключил всичките си дела на този свят, ала въпреки това не можеше да се пренесе в отвъдното. Самотен колкото само една блуждаеща душа на мъртвец може да бъде, той имаше причина да се потапя в меланхолия. Причината за разстройството му обаче, изглежда, беше поставката за солта и пипера на кухненската маса.

Тери, една от най-ревностните почитателки на Пресли, ми беше подарила два керамични Елвиса, всеки висок по десет сантиметра. Те бяха произведени през 1962 година. Единият, облечен в бяло, ръсеше сол от китарата си, а другият, в черно — пипер от косата си.

Елвис ме погледна, посочи солниците и после себе си.

— Какво има? — попитах го аз, макар да знаех, че няма да ми отговори.

Той вдигна глава към тавана, сякаш към небесата, със страшно нещастна физиономия и захлипа тихо.

Солниците стояха на масата от деня след Коледа. Преди той ги намираше за забавни.

Едва ли беше стигнал до отчаяние само от факта, който досега не искаше да приеме: че ликът му е експлоатиран от масовата култура и се продава под формата на евтин кич. Сред стотиците, ако не и хиляди, предмети с Елвис, които бяха пуснати в продажба през годините, имаше много по-грозни от тези керамични фигурки. И приживе цялата тази безвкусица беше слизала от конвейерите с негово одобрение. Сълзите се лееха по бузите му, стичаха се по брадичката му, но изчезваха, преди да капнат на масата.

Тъй като не бях в състояние да го утеша или дори да го разбера, а пък много исках да се върна в уличката при „Синята луна“, вдигнах слушалката на кухненския телефон и се обадих в „Грил“, където в този час бяха доста заети с приготвянето на закуските.

Извиних се, че звъня в неподходящо време, а Тери ни в клин, ни в ръкав ме попита:

— Чу ли за Джесъп и сина му?

— Бях там.

— Значи и ти си забъркан?

— До шията. Трябва да те видя.

— Ела сега.

— Не в „Грил“. Всичките ми стари познати ще искат да си побъбрим. С удоволствие бих им отделил внимание, но в момента бързам.

— На горния етаж тогава.

— Тръгвам.

Когато затворих, Елвис привлече вниманието ми. Посочи едната солница, после другата, вдигна два пръста под формата на V и ми намигна с насълзеното си око, сякаш хранеше към мен някакви надежди.

Това беше доста неочакван опит за общуване.

— Победа? — попитах го аз, имайки предвид значението на този жест.

Той поклати глава и размаха V-то във въздуха.

— Двама?

Той закима трескаво и посочи отново — първо фигурката със солта, после тази с пипера. И вдигна два пръста.

— Два Елвиса.

Думите предизвикаха у него буря от потресаващи емоции и реакции. Той се сви, наведе глава и закри очите си с длани, след което силно се разтрепери.

Поставих дланта си върху рамото му. На пипане беше толкова материален, колкото и другите призраци.

— Съжалявам, сър. Не знам какво ви е разстроило, нито какво да предприема.

Очевидно нямаше какво друго да ми съобщи с жестове или мимики. Затвори се в мъката си и за известно време остана изолиран от мен, както беше изолиран от целия този свят.

Макар и да не ми се искаше да го оставям в такова мрачно настроение, дългът ми към живите беше по-силен от този към мъртвите.