Чудакът Томас (Завръщането)

Трийсет и четвърта глава

Датура държеше чашата със същата длан, която беше убодена от тръните. Дланта, която бяха смукали двамата мъже.

Отново ми се догади и аз отдръпнах главата си назад.

— Пий с мен — повтори тя със знойния си глас, който беше твърде сексапилен дори и при създалите се обстоятелства.

— Не искам да пия.

— Напротив, искаш, бебчо. Просто не знаеш, че го искаш. Още не разбираш самия себе си.

Тя отново допря чашата до устните ми и аз отвърнах главата си настрани.

— Бедният чудак Томас — промълви. — Толкова го е страх от покварата. Мислиш, че съм нечиста ли?

Ако я обидех с прекалената си прямота, можех да предизвикам смъртта на Дани. Сега, след като беше успяла да ме примами да дойда при нея, той вече не й беше нужен. Можеше да ме накаже и за най-малкото ми провинение, като натиснеше черния бутон на дистанционното.

— Просто много бързо настивам, това е — отвърнах глуповато.

— Но аз не съм болна, нито заразна.

— Е, човек никога не знае. Може да носиш вирус, но да не показваш симптомите на болестта.

— Аз взимам ехинацея. И ти трябва да опиташ. Никога повече няма да боледуваш.

— Не си падам много по билколечението.

Тя плъзна ръката си и ме прегърна през врата.

— Големите фармацевтични компании са ти промили мозъка. Те ни тровят с боклуци. Не са ти необходими изкуствени химикали. Природата има лек за всички болести.

— Бругмансията е много ефективна — казах аз. — Бих могъл да използвам лист от нея още сега. Или цвят. Или корен.

— Не съм запозната с такова растение.

Освен на каберне совиньон дъхът й миришеше и на още нещо, остър мирис, почти горчив, но не можех да определя какво е.

Спомних си, че бях чел, че потта и дъхът на патологичните психопати се отличават с характерен мирис заради определени психологически процеси, които съпровождат душевното им заболяване. Сигурно дъхът й миришеше на лудост.

— Лъжица стрита на прах бяла горчица предпазва от всичко — продължи тя.

— Де да имах сега.

— А ако изядеш корен от омайниче, ще станеш богат.

— За предпочитане е пред къртовската работа.

Тя допря чашата до устните ми отново и когато аз се опитах да се отдръпна, ме подпря отзад с ръката, с която беше обгърнала врата ми.

Щом извърнах глава настрани, тя свали чашата и изненадващо се изкиска.

— Знам, че си мундунугу, но адски добре се преструваш на непорочна девица.

Внезапен порив на вятъра насочи пръските дъжд към прозореца.

Датура повъртя задните си части в скута ми, усмихна се и ме целуна по челото.

— Глупаво е да не се възползваш от билките, чудако Томас. Ти не ядеш месо, нали?

— Аз съм готвач в закусвалня.

— Знам, че го приготвяш, но само не ми казвай, моля ти се, че го ядеш.

— Ям дори чизбургери с бекон.

— Това си е чисто саморазрушение.

— И пържени картофи — добавих.

— Самоубийство.

Тя отпи глътка от виното и го изплю в лицето ми.

— И какво успя да постигнеш със съпротивата си, бебчо? Датура винаги налага своето. Мога да те пречупя.

„Не и след като майка ми не успя да го стори“ — казах си аз и избърсах лицето си.

— Андре и Робърт ще те държат, а аз ще стисна с пръсти носа ти. Когато отвориш уста, за да дишаш, ще излея виното в гърлото ти. После ще блъсна чашата в зъбите ти и ти ще трябва да дъвчеш парчетата. Това ли искаш?

Преди да е завряла чашата отново в устата ми, аз я попитах:

— Искаш ли да видиш мъртвите?

Без съмнение мъжете виждаха сините огънчета в очите й, но те взимаха ненаситността й за страст. В действителност погледът й беше на хладнокръвен и изгладнял крокодил.

Тя се вторачи в мен и отвърна:

— Нали каза, че само ти можеш да ги виждаш.

— Аз пазя тайните си.

— Значи все пак можеш да ги викаш.

— Да — излъгах аз.

— Знаех си, че можеш. Знаех си.

— Мъртвите са тук, около нас, точно както си мислеше.

Тя се огледа. Трептящата светлина от свещите разбърка сенките.

— Не са в тази стая — поясних аз.

— А къде тогава?

— Долу. Видях няколко в казиното.

Тя стана от скута ми.

— Извикай ги тук.

— Те сами избират къде да витаят.

— Ти притежаваш силата да ги призовеш.

— Не става точно така. С малки изключения те си остават на мястото, на което са умрели… или където са били най-щастливи през живота си.

Датура остави чашата на масата.

— Какви карти криеш в ръкава?

— Облечен съм с тениска с къс ръкав.

Тя присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Станах от стола и й обясних:

— Гесел, агентът от Гестапо — той някога появявал ли се е на друго място освен в мазето на онази сграда в Париж? Бил ли е на друго място освен там, където е умрял?

Тя помисли върху думите ми и отвърна:

— Добре. Отиваме в казиното.