Чудакът Томас (Завръщането)

Петдесета глава

Веднъж по един телевизионен кабелен канал, който май се наричаше „Боклуците, които можете да видите само тук“, гледах много стар сериал за онези търсачи на приключения, които слизат до центъра на Земята и откриват там подземна цивилизация. Която, разбира се, беше империя на злото.

Императорът приличаше на Мин Безмилостния от комиксите за Флаш Гордън. Той планира да започне война срещу света от повърхността и да го превземе веднага щом неговите учени измислят смъртоносен лъч. Или когато дългите му нокти на ръцете се удължат още повече, както подобава за владетеля на цялата планета.

Този подземен свят се населява от всякакви разбойници и негодници, но също така и от два-три вида мутанти, жени с шапки с рога и, разбира се, динозаври. Въпросният сериал, шедьовър на филмовото изкуство, беше правен десетилетия преди появата на компютърната анимация и вместо динозаври бяха използвани истински игуани. По игуаните бяха залепени гумени израстъци, за да изглеждат по-страшни и да приличат повече на динозаври, но те си бяха само едни ошашавени игуани.

Докато слизах внимателно, стъпало след стъпало, аз си припомних сюжета на стария сериал, опитвайки се да си представя глупавите мустаци на императора, едната от расите мутанти, чиито представители подозрително приличаха на джуджета с гумени маски на змии и с кожени панталони. Припомних си и част от репликите на главния герой, забавни колкото брадат виц, и онези невероятно смешни игуанозаври.

Каквото и да правех, съзнанието ми непрекъснато се връщаше към Датура, онзи пирон в крака ми. Към Датура и обратното действие на психическия магнетизъм, и към неприятната перспектива да ме изкорми и да извади от стомаха ми своя амулет. Лошо.

Въздухът в сервизната шахта не беше така пикантен, нито с примеси на сажди и токсини, като този в останалата част от хотела. Застоял, влажен, с миризма ту на сяра, ту на плесен, той ставаше все по-гъст, докато слизах надолу, накрая ми се стори, че мога да пия от него.

От време на време шахтата се пресичаше от хоризонтални ниши и тунели, от които идваха други въздушни потоци.

Тези потоци бяха студени и миришеха различно, но не и по-приятно от въздуха в шахтата.

На два пъти ми се доповръща. И двата пъти трябваше да спра, за да преодолея гаденето.

От вонята, подтикващите към клаустрофобия размери на шахтата и остатъчните химикали във въздуха ми се зави свят.

Макар и да си давах сметка, че въображението ми отказва да ме слуша, аз се запитах дали в дъното на шахтата не лежат няколко трупа — човешки, а не на плъхове — останали незабелязани от спасителните екипи.

Колкото по-дълбоко се спусках, толкова по-твърдо беше намерението ми да не си светвам с фенерчето — страхувах се да не се натъкна на нещо ужасно: не просто няколко проснати човешки тела, а и на една ухилена жена, застанала върху им. Кали винаги е изобразявана гола и безсрамна. В едно от изображенията, наречено аджаграта, тя е много слаба и висока. От отворената й уста се подават дълъг език и два остри зъба. Тя излъчва ужасяваща красота, която привлича по някакъв извратен начин.

През два етажа подминавах по една ниша. При всяка от нишите трябваше да сляза от стълбата и после да продължа. Вместо това аз се хващах за въжето, сетне отново се премествах на стълбата.

Предвид световъртежа и гаденето спускането по въжето си беше доста безразсъдно. Но аз го направих така или иначе. В изображенията от храмовете Кали държи примка в едната ръка и жезъл с череп в другата. В третата държи меч, а в четвъртата — отрязана глава.

Стори ми се, че долових движение под мен. Спрях се, но си казах, че шумът навярно е бил ехото от дишането ми, и продължих надолу.

Всеки етаж беше обозначен с номер на стената, дори и когато нямаше изход за съответния етаж. Когато стигнах втория етаж, дясното ми стъпало цопна в нещо мокро и студено.

Осмелих се да насоча светлината право надолу и видях, че дъното на шахтата е пълно със застояла черна вода и останки. Значи това беше краят на маршрута ми.

Изкачих се обратно до нишата между втория и третия етаж и излязох от шахтата.

Ако и тук имаше умрели плъхове, те сигурно бяха загинали не от задушаване, а от ненаситните пламъци, които не бяха пощадили и костите.

По време на пожара пламъците са били толкова силни, че цялата ниша беше изпълнена с черни сажди, в които лъчът от фенерчето се разтваряше.

Изкривени, разтопени, преплетени причудливи метални форми, които някога са били оборудване за вентилация и отопление, образуваха поразителен пейзаж, който дори надрусан наркоман не би могъл да си представи и в най-големите си кошмари. Мазните сажди покриваха всичко — тук с тънък слой, а там — дебел три сантиметра.

Заобикалянето и катеренето по безформените и хлъзгави препятствия се оказа опасно занимание. На места подът като че беше хлътнал, което предполагаше, че температурата от огъня в разгара на пожара е била толкова голяма, че арматурата под бетона беше започнала да се топи и да се чупи.

Въздухът тук беше по-зловонен от този в шахтата, горчив, почти гранясал. Но беше разреден, сякаш се намирах на голяма височина. Саждите постоянно навяваха у мен неприятни мисли и аз се мъчех да се съсредоточа върху игуанозаврите. Вместо това пред мен непрекъснато изникваше Датура — Датура с огърлицата от човешки черепи.

Пълзях по корем, притиснат в гигантското черво, пълно с разтопени останки от метал. Сетих се за Орфей в ада.

В древногръцката митология Орфей отива в ада, за да търси своята съпруга Евридика, която е попаднала там след смъртта си. Той успява да спечели благоволението на Хадес, който му разрешава да я отведе от царството на прокълнатите.

Аз обаче нямаше как да съм Орфей, защото Сторми Луелин, моята Евридика, не беше попаднала в ада, а на много по-хубаво място, което напълно си заслужаваше. Ако това беше адът и ако аз бях дошъл тук със спасителна мисия, душата, нуждаеща се от спасение, беше моята.

Докато в главата ми се въртеше мисълта, че люкът за втория етаж на хотела сигурно е здраво залепен от топенето на метала, аз едва не паднах в дупка на пода. Отдолу лъчът на фенерчето разкри останките от стени на нещо, което преди пет години е било склад.

Нямаше нито люк, нито стълба. Бяха превърнати в пепел. Аз скочих в отвора и се приземих на крака, олюлях се, но запазих равновесие.

Прекрачих стоманения скелет на липсващата стена и влязох в главния коридор. Намирах се само на един етаж височина и можех да избягам от хотела, без да се показвам на охраняваните стълби.

Първото, на което фенерчето ми се натъкна, бяха следи, много приличащи на онези, които видях, когато за пръв път влязох в „Панаминт“. Те ме накараха отново да се сетя за саблезъба.

Второто, което забелязах на светлината, бяха човешки стъпки, водещи директно към Датура. Тя включи нейното фенерче в мига, в който лъчът на моето я намери.