Чудакът Томас (Завръщането)

Двайсет и осма глава

Със затворени очи, блед и неподвижен, Дани приличаше на мъртъв. Само пулсирането на слепоочието му и стиснатите мускули на челюстта му издаваха, че е още жив. Жив, но в хватката на смъртта.

Той прилича на онзи актьор-наркоман Робърт Дауни Младши, макар и да не притежава блясъка, който би го направил звезда в днешен Холивуд.

Като изключим лицето, няма никакви други прилики с актьори. Дани е много по-умен от която и да е филмова звезда от последните няколко десетилетия.

Лявото му рамо е деформирано и е станало по-дебело от срастването на фрактурата. Ръката се свива неестествено от рамото до китката и е крива.

Лявото му бедро също е деформирано. Десният крак е по-къс от левия. Десният пищял е станал по-дебел и извит в резултат на зарастването. Десният му глезен е с толкова много излишна костна тъкан, пак резултат от неправилно срастване, че ставата му функционира само на четирийсет процента.

Завързан за стола, с джинси и черна тениска с жълта светкавица на гърдите, той можеше да мине и за приказен герой. Красив принц, проклет от зла вещица. Или плод на любовта между принцеса и добър трол.

Затворих вратата и го попитах:

— Искаш ли да те измъкна оттук?

Дани отвори сините си очи, станали огромни от изненада. Страхът отстъпи място на облекчението, но той не се успокои.

— Од — прошепна, — не трябваше да идваш.

Свалих раницата на пода, разтворих я и отвърнах:

— Какво друго ми оставаше? По телевизията и без това не даваха нищо интересно.

— Знаех, че ще дойдеш, но не трябваше. Безполезно е.

Извадих нож от раницата и го отворих.

— Винаги си бил голям оптимист.

— Бягай оттук, докато още можеш. Тя е по-луда и от атентатор-самоубиец, болен от сифилис и от луда крава.

— Досега не съм чувал някой да говори така. Не мога да оставя на произвола на съдбата такова сладкодумно момче като теб.

Глезените му бяха закрепени за краката на стола с изолиращата лента. Гърдите му също бяха омотани с нея. Освен това ръцете му бяха облепени с лентата за страничните облегалки.

Започнах бързо да режа изолирбанда на лявата му китка.

— Од, спри и ме чуй. Дори и да успееш да отрежеш всичкия изолирбанд, аз няма да мога да стана…

— Счупен ти е кракът или какво? — прекъснах го аз. — Мога поне да те пренеса до някое скривалище.

— Нямам нищо счупено, не е това. Ако се изправя, ще се взривя.

— Ще се взривиш? Тази дума ми е по-противна и от „обезглавявам“.

— Погледни гърба на стола.

Отидох зад него, за да видя за какво говори. Бях гледал няколко екшъна, а също така бях станал свидетел и на някои доста драматични събития в реалния живот. Затова веднага разпознах парчето пластичен експлозив, прикрепено на гърба на стола със същия изолирбанд, с който беше омотан и Дани.

Бомбата се състоеше от батерия и много цветни жички, инструмент, който приличаше на дърводелски нивелир (като мехурчето показваше идеална водоравна линия), и други зловещи компоненти. Който и да я беше сглобил, очевидно си разбираше от работата.

— В мига, в който си вдигна задника от стола, ще има бум. Ако се опитам да се движа със стола и нивелирът се наклони — пак бум.

— Да, имаме сериозен проблем — съгласих се аз.