Чудакът Томас (Завръщането)

Осемнайсета глава

Когато докоснах неръждаемата стоманена врата в стената на тунела, почувствах, че някаква невидима сила ме издърпа напред, сякаш тези, които преследвах, бяха рибарите, а аз — рибата. Вратата водеше към Г-образен коридор, в края на който имаше друга врата. Зад нея имаше преддверие, спираловидни стъпала и друг сандък с инструменти.

Макар че февруари беше приятно топъл и прохладен, тук миришеше на застояло и на разложено. Очевидно Саймън беше успял да отключи вратата, както и при първия вход за подземията, в уличката близо до кафе „Синята луна“. Но на излизане бяха затворили вратата и тя отново се беше заключила.

С помощта на ламинирания си талон-шофъорска книжка можех да отворя обикновено резе, но този модел брави, макар и да бяха евтини и не много надеждни, щяха се опънат пред тънката пластмаса. Извадих от раницата клещи.

Не че ме беше страх да не ме чуят Саймън и компания. Те бяха минали оттук преди часове и едва ли се бяха спрели.

Тъкмо когато се канех да стисна с клещите патрона на бравата, звънна сателитният телефон на Тери и ме стресна.

Забавих се, докато го извадя от джоба, и отговорих едва на третото позвъняване.

— Да?

— Здрасти.

Веднага познах жената със сексапилния глас, която ми се беше обадила снощи, докато седях под клоните на отровната бругмансия зад къщата на Ин.

— Пак ти.

— Аз.

Можеше да се е сдобила с този номер само ако е звъняла на презаредения ми мобилен телефон и е разговаряла с Тери.

— Коя си ти? — попитах я.

— Още ли си мислиш, че съм сбъркала номера?

— Не. Коя си ти?

— Трябва ли да питаш?

— Аз вече те попитах.

— А не трябваше.

— Гласът ти не ми е познат.

— Толкова много мъже го знаят.

Дори и да не говореше със загадки, думите й звучаха мъгляво и подигравателно.

— Познавам ли те?

— Не. Но не си ли ме сънувал?

— Да съм те сънувал?

— Разочарована съм от теб.

— Пак ли?

— Още.

Сетих се за следите в канала. Едни от тях принадлежаха или на юноша, или на жена.

Тъй като не знаех каква игра играе, зачаках.

Тя също чакаше.

Гредите на тавана на помещението, в което се намирах, бяха обвити в паяжини. Паяците, тези чудати архитекти, проблясваха с черните си лъскави тела, движейки се сред белезникавите трупове на няколко мухи.

— Какво искаш? — попитах я аз накрая.

— Чудеса.

— Тоест?

— Приказни небивали неща.

— И защо звъниш на мен?

— А на кого другиго?

— Аз съм само кухненски работник.

— Удивяваш ме.

— Пържа палачинки, кайма и други храни.

— Леденостудени пръсти.

— Какво?

— Това искам.

— Искаш леденостудени пръсти?

— Да ме погалят по гърба, отгоре до долу.

— Вземи си масажистка ескимос.

— Масажистка?

— Заради студените пръсти.

Онези, които са оперирани от чувство за хумор, винаги задават въпроси. Тя стори същото:

— Това шега ли е?

— Не от най-сполучливите.

— Мислиш, че всичко е смешно и забавно, така ли?

— Не всичко.

— Дори напротив, няма почти нищо смешно, задник такъв. Сега смешно ли ти е?

— Не, не ми е.

— Знаеш ли според мен кое ще е смешно?

Не отговорих.

— Смешно ще е, ако ударя с чук по ръката на недъгавия дребосък.

Над мен пропълзя осмокрак арфист и засвири тихата си мелодия на тънките струни на паяжината.

— Дали костите му ще се строшат като стъклени? — продължи тя.

След кратка пауза отвърнах:

— Извинявай.

— За кое се извиняваш?

— Извинявай, че те обидих с ескимоската шега.

— Аз не се обиждам, бебчо.

— Радвам се да го чуя.

— Само малко се ядосах.

— Съжалявам, наистина.

— Не ставай досаден.

— Моля те, не го наранявай.

— Че защо да не го направя?

— А защо трябва да го правиш?

— За да си получа, каквото искам.

— Какво искаш?

— Чудеса.

— Може би аз не разбирам нещо, но думите ти ми се струват безсмислени.

— Чудеса — повтори тя.

— С какво мога да ти помогна?

— Смайващи чудеса.

— Какво се иска от мен, за да ми го върнеш невредим?

— Разочароваш ме.

— Опитвам се да те разбера.

— Той е горд с лицето си, нали?

— Горд? Не знам.

— Единственото нормално нещо в него.

Устата ми беше пресъхнала, но не, защото тук беше горещо и прашно.

— Той има красиво лице — добави непознатата. — Все още.

И прекъсна разговора.

За миг ми мина през ума да набера ∗69, за да се опитам да се свържа с нея, макар че тя беше скрила номера си. Не я набрах, защото нещо ми подсказваше, че ще направя грешка.

Въпреки че загадъчните и думи с нищо не разкриха плановете и, едно нещо ми стана ясно. Тя беше свикнала да контролира всичко и при най-малкото съпротивление реагираше враждебно и агресивно.

И тъй като сама си беше приписала агресивната роля, очакваше от мен да бъда пасивен. Ако се опитах да я набера, тя несъмнено щеше да побеснее.

Беше способна на голяма жестокост. Като нищо щеше да излее гнева си към мен върху Дани.

Миризмата на сухо и разложено. На прах. На мърша и смърт, в сенчестия ъгъл.

Прибрах телефона в джоба.

Един паяк се спусна по копринената нишка, бавно завъртайки се с треперещи крака в застиналия въздух.