Чудакът Томас (Завръщането)

Четирийсет и трета глава

В казиното по време на словесните атаки на Датура срещу Мериан Морис тя беше показала, че коприненият глас може да се използва и като смъртоносна гарота за душене.

Сега, скрит зад вратата на тристайния апартамент, бях принуден да я слушам как ме ругае с такива изрази, за които дори не бях предполагал, че могат да се отнасят за мъж. С всяка следваща секунда увереността ми, че ще мога да избягам, намаляваше.

Болна от луда крава или не, сифилистичка или не, Датура по мое мнение беше нещо повече от силно умопомрачение в красив женски облик, нещо повече от склонна към убийства търговка на порно, чийто нарцисизъм надминаваше този на самия Нарцис. Тя беше олицетворение на природна стихия, с мощ равна на тази на земята, водата, вятъра и огъня.

В съзнанието ми изникна името на Кали, индуската богиня на смъртта, тъмната страна на майката-богиня, единствената от цялата плеяда техни богове, която беше покорила времето. С четири ръце, жестока, неутолимо кръвожадна, Кали поглъща всички същества. В храмовете, където й се кланят и я почитат, обикновено бива представяна в скулптурите и стенописите с огърлица от човешки черепи, танцуваща върху труп.

Този метафоричен въображаем образ на тъмнокожата, мрачна и брутална Кали, въплътена в знойната русокоса Датура, изведнъж се оказа толкова правдоподобен, че усещането ми за реалността сякаш стана по-ясно и контрастно. Всеки детайл от потъналата в сенки хотелска стая, от руините около мен, от бушуващия порой отвъд балконските врати, в един миг дойде на фокус и ми се стори, че ей-сега ще мога да погледна още по-дълбоко, в молекулярната структура на материята.

Ала едновременно с тази нова контрастност и яснота в полезрението ми аз долових някаква трансцедентална мистерия, която никога преди не бях срещал. Сензационно разкритие в процес на трансформация, чакащо да бъде възприето от разума. Полазиха ме ледени тръпки, ужас от въпросното неописуемо с прости думи същество. Обзе ме чувство на дълбок респект, наподобяващо повече благоговение, отколкото страх. Но страх също не липсваше.

Може би си мислите, че се опитвам да опиша изострената сетивност, която често съпътства миговете на смъртна опасност. Аз съм бил в смъртна опасност не един път и знам какво е, ала с този метафизичен феномен не беше същото.

Като при всички загадъчни преживявания, когато необяснимото аха да се изясни, секундите минават като насън. Но в момента въпросното явление като че ли ме наелектризира, сякаш бях улучен от някакъв друг вид тейзър — създаден да зарежда с енергия мозъка и да го принуди да се сблъска с ужасната истина.

Жестоката истина беше, че въпреки лудостта, невежеството и смехотворните си ексцентрични вярвания Датура беше по-силен и опасен противник, отколкото предполагах. Ако ставаше дума за насилие, тя имаше не по-малко ръце от Кали, а моите две ръце отказваха да ме слушат.

Планът ми беше или да избягам от хотела и да повикам помощ или ако не успеех, да заблудя тази жена и двамата й биячи, че съм избягал и че е по-добре и те да си плюят на петите, преди да е пристигнала полицията. Това не беше план за действие, а по-скоро план за бягство.

Заслушан в ругатните на Датура, която очевидно се намираше някъде при пресечната точка на коридорите — в доста опасна близост до мен — осъзнах, че ако яростта пречи на повечето хора да мислят трезво, то при нея се изостряха сетивата и тя ставаше още по-хитра и коварна. Същото се отнасяше и за омразата.

Талантът й да сее зло, особено злото, граничещо с извратеност и лудост, беше изключително голям. Дори ми се струваше, че притежава някакви неведоми за мен свръхестествени способности, равни на моите. Малко оставаше да повярвам, че Датура може да надуши кръвта, докато тя още тече в жилите на жертвата, и следва миризмата, докато не пролее тази кръв.

Щом тя се появи на етажа, аз отложих плана за бягство през северното стълбище. Всеки ход, докато тя беше наблизо, ми се струваше равносилен на самоубийство.

Най-вероятно нямаше да мога да я избегна. Дори донякъде ми се искаше да ускоря времето до сблъсъка с нея. В светлината на новото ми и по-ужасно възприятие на тази психично болна жена аз започнах да се готвя психически за онова, което можеше да ми се наложи да извърша, за да оцелея.

Припомних си още един мрачен факт за четириръката индуска богиня. Кали се отличаваше с толкова силна кръвожадност, че веднъж дори беше обезглавила самата себе си, за да изпие кръвта, шурнала от врата й.

Тъй като Датура беше богиня само според самата нея, тя едва ли би оживяла, ако й хвръкнеше главата. Но когато си спомних за ужасиите с писъците на убитите деца в мазето в Савана и жертвоприношението на шивачката в Порто Пренс, което ми разказа така живо и образно, стигнах до извода, че по кръвожадност тя не отстъпва на Кали.

И така, аз останах зад вратата, в мрака, който често отстъпваше пред светкавиците на бурята. Слушах ругатните и нецензурната й реч. Скоро гласът й стана тих и не можех вече да чувам думите, но този тон не можеше да се сбърка с нищо, а с него и яростните тиради, изпълнени с омраза и пъклени желания.

Дори Андре и Робърт да говореха — или пък да се бяха опитали да отнемат думата на Датура — аз поне не ги чувах. Звучеше само нейният глас. Предвид безпрекословното им подчинение и самоотрицание в тях аз виждах следовници на култ, готови да се хвърлят и от скалата, ако такава е волята на техния идол.

В миговете, когато тя млъкваше, би трябвало да съм по-спокоен, но вместо това у мен се връщаше чувството от брюкселското зеле, и то много упорито.

Бях клекнал, подпрян на стената. Изправих се и застанах нащрек.

Пушката в ръцете ми, която до този момент възприемах само като инструмент, помощно средство, изведнъж оживя. Тежка, но жива и готова за действие, както винаги досега съм чувствал огнестрелните оръжия. Както и в миналото, сега също ме беше обзела тревога, че няма да мога да контролирам пушката, когато възникне кризата.

Благодаря ти, мамо.

Когато Датура млъкна, очаквах да чуя стъпки и може би отварянето и затварянето на врати — признак, че са започнали претърсването. Но вместо това настъпи тишина.

Приглушеното съскане на дъжда, който продължаваше да се сипе върху балкона, както и тътенът на гръмотевиците, бяха само шумов фон. Напрегнах слуха си, за да доловя някаква дейност в коридора, и веднага намразих дъжда, който като че се беше съюзил с Датура срещу мен.

Опитах се да си представя какво бих направил на нейно място, но единственият рационален ход беше да се махна час по-скоро оттук. След като Дани беше свободен и те не можеха да ни намерят, Датура най-вероятно би опразнила мигновено банковите си сметки и би се насочила с бясна скорост към границата.

Обикновеният психопат отстъпва, когато положението стане напечено, но не и Кали — човекоядката, хранеща се с трупове.

Сигурно бяха паркирали пред хотела една или две коли. След като бяха отвлекли Дани, се бяха върнали пеш, по заобиколен маршрут, за да подложат на изпитание психическия ми магнетизъм. Но сега, след като забавната част приключваше, те не можеха да си позволят да си тръгнат отново пеша.

Може би тя се беше притеснила, че ако с Дани стигнем до първия етаж и излезем от „Панаминт“, ще намерим тяхната кола и ще ги оставим тук без средство за бягство. В такъв случай Андре и Робърт — или самата Датура — сигурно бяха слезли долу, за да извадят от строя колата или да поставят пост там.

Дъжд. Безкрайният ромон на дъжда. Вятърът тихо изскимтя при балконските врати.

Не чувах никакви тревожни звуци. Вместо това заплахата отново се яви като странната миризма, смесица между мускус, гъби и сурово месо.