Чудакът Томас (Завръщането)

Четирийсет и първа глава

Сякаш се беше разразила война между небето и земята, пустинята се разтресе от нов залп светкавици. Там някъде навътре като стъкло блестяха локвите и реките, образували се от пороя. Една гръмотевица изтрещя толкова силно, че чак зъбите ми изтракаха. Все едно че бях на рокконцерт и цялата мощ на високоговорителите беше насочена към мен. Веднага през счупения прозорец затропаха нови кохорти бягащи плъхове.

Дани се вторачи в природната стихия и само пророни:

— Майко мила!

— Някой безотговорен негодник е убил черна змия и я е окачил на дърво.

— Черна змия ли?

Подадох му раницата, грабнах пушката и надникнах в коридора, фурията с нейната свита още не се виждаше.

Зад мен Дани каза:

— Краката ми направо горят от прехода от Пико Мундо. А бедрото ми сякаш е пълно с ножове. Не знам колко още ще мога да издържа.

— Няма да ходим далеч. Щом минем по въжения мост и през залата с хилядата копия, оттам вече е лесно. Само се постарай да се движиш колкото се може по-бързо.

Той не можеше да се движи бързо. Вървеше по-бавно и отпреди, като влаченето на десния крак беше по-изразено. И въпреки че нямаше навика да хленчи и да се оплаква, почти след всяка крачка тихо охкаше от болка.

Ако намерението ми беше да го отведа директно от „Панаминт“, нямаше да стигнем много далеч, преди харпията и нейните канибали да ни настигнат.

Поведох го на север, по коридора, към площадката с асансьорите. Когато се скрихме там, си отдъхнах.

Оставих пушката и я подпрях на стената с голямо нежелание — в този момент исках тя да се е сраснала биологично с дясната ми ръка и да е свързана пряко с централната ми нервна система.

Докато се мъчех да отворя вратите на асансьора, Дани прошепна:

— Какво си намислил? Да ме хвърлиш в шахтата и да инсценираш злополука, за да се докопаш до картата ми с ядящата мозъци марсианска стоножка?

Отворих вратите и поех риска да светна за секунди с фенерчето и да му покажа, че кабината на асансьора си е на място.

— Няма лампи, отопление, течаща вода, но пък няма и Датура.

— Тук ли ще се скрием?

— Ти ще се скриеш тук, а аз ще се върна да им отвлека вниманието и да ги заблудя.

— Ще ме открият за дванайсет секунди.

— Не, и през ум няма да им мине, че някой е отварял вратите. А и няма да предположат, че си се скрил толкова близо до мястото, където те бяха оставили.

— Няма, защото е глупаво.

— Точно така.

— А те не очакват от нас да постъпим толкова глупаво.

— Бинго.

— Защо и двамата не се скрием тук?

— Защото ще е глупаво.

— И двата заека с един изстрел.

— Започваш да усещаш нещата, компадре.

В раницата ми имаше три резервни половинлитрови бутилки вода. Едната оставих за себе си, а другите две ги дадох на него.

На слабата светлина той се взря в бутилките и каза:

— „Евиан“, а?

— Нека да е „Евиан“ щом предпочиташ. — Дадох му и двете протеинови блокчета с кокос и стафиди. — Запасите ти ще стигнат за три-четири дни, ако се наложи да останеш толкова време.

— Но ти ще се върнеш по-скоро.

— Ако успея да им отвлека вниманието за няколко часа, те ще си помислят, че целта ми е да спечеля малко време, за да мога да те измъкна оттук. Ще се засуетят, ще се уплашат, че ще доведем ченгетата, и ще взривят цялата сграда.

Той взе от мен няколко опаковани във фолио пакета и ме попита:

— Какво е това?

— Мокри кърпички. Ако не се върна, значи съм умрял. Почакай два дни, за да си сигурен, че опасността е отминала. После отвори вратите на асансьора и се постарай да стигнеш до междущатската магистрала.

Той влезе в асансьора и изпробва кабината дали е стабилна.

— Ами какво да правя, ако ми се припикае?

— В празните бутилки от вода.

— За всичко си помислил.

— Да, но после на твое място не бих ги използвал отново за пиене. Не вдигай никакъв шум, Дани. Защото ако шумиш, си мъртъв.

— Ти ми спаси живота, Од.

— Още не съм.

Дадох му едното фенерче и го посъветвах да не свети с него в асансьора. Светлината можеше да проникне през процепа на вратите на площадката и в коридора, фенерчето му беше необходимо за стълбището, в случай че се наложи сам да бяга.

Когато отново затворих вратите, Дани каза:

— В крайна сметка реших, че не бих искал да съм на твое място.

— Не знаех, че през ума ти е минала и възможността за кражба на самоличността.

— Извинявай — прошепна той през стесняващата се пролука. — Много извинявай.

— Приятели завинаги. — Казвахме си така още, откакто бяхме на десет или единайсет години.

— Приятели завинаги.