Чудакът Томас (Завръщането)

Четирийсет и седма глава

Често ми е идвало наум, че някой ден може да започна работа в бизнеса с автомобилни гуми. Доста време прекарвах в магазина за гуми, който се намираше до търговския център „Зелена луна“. Там всички ми се виждаха спокойни и щастливи.

В магазина за гуми в края на работния ден не ти се налага да си задаваш въпроса дали си сторил нещо смислено. Посрещнал си хора с гуми като галоши и си ги изпратил с чисто нови.

Мобилността е изключително важна за американците и те се чувстват депресирани, когато я нямат или им я отнемат. Продажбата на гуми не е само добър бизнес, но също така е като балсам за притеснените им души.

Макар и продажбата на гуми да не включва много пазарене, както например при търговията с недвижими имоти и сделките на международните трафиканти на оръжие, опасявам се, че и този бизнес може да ми се стори прекалено изстискващ в емоционално отношение. Ако паранормалният аспект на живота ми се състоеше само от ежедневни срещи с Елвис, продажбата на гуми щеше да ми дойде много добре. Но както виждате, любимецът на Мемфис е само една нищожна част от това.

Преди да дойда в „Панаминт“, аз взех решение да се върна на работа при Тери Стомбоу. Ако и приготвянето на аламинути се окажеше твърде изтощително за нервите ми, може би пък си заслужаваше да се насоча към магазина за гуми, но не като продавач, а като монтьор.

Този дъждовен ден в пустинята обаче промени радикално плановете ми. Всеки от нас трябва да има своите цели, към които да се стреми, мечти, за които да се бори. Ние обаче не сме богове и не сме надарени с властта да формираме бъдещето си по наш вкус. А и по пътя, който светът ни отрежда, обикновено, ако желаем да се учим, ни се отвръща с унижение и оскърбление.

Застанал в стая в разрушен хотел, вторачен в безполезната пушка и заслушан в крясъците на кръвожадна жена, която искаше да ми внуши, че съдбата ми й принадлежи, останал без двете си протеинови блокчета с кокосови орехи и стафиди, аз наистина се почувствах съкрушен. Може би не чак толкова съкрушен, колкото Койота Уили, когато той изведнъж бива размазан под същия този огромен камък, с който самият е възнамерявал да размаже птицата Роудрънър, но все пак доста съкрушен и потиснат.

— И знаеш ли защо няма изход оттук, приятелю? — извика тя.

Не я попитах, защото бях убеден, че и така ще ми каже.

— Защото знам за теб. Знам всичко за теб. Знам, че ефектът е двояк.

Това твърдение беше лишено от всякаква логика за мен, но с нищо не се отличаваше от стотиците загадъчни и неясни неща, които тя беше казала досега. Затова изобщо не си направих труда да го разтълкувам.

Кога ли щеше да спре с крякането и да дойде да огледа насам? Може би Андре вече пълзеше към апартамента и претърсваше, а виковете от коридора целяха да ме заблудят, че ръката с брадвата още не е замахнала над главата ми.

И сякаш прочела мислите ми, тя се провикна:

— Питаш се дали ще дойда да те търся, нали, чудако Томас?

Оставих пушката на пода и избърсах с длани лицето си, а после дланите — в джинсите. Чувствах се много мръсен без надежда за неделна баня.

Винаги съм очаквал, че ще умра чист. В съня ми, когато отварям бялата врата и пиката пронизва гърлото ми, аз нося чиста тениска, изгладени джинси и чисто бельо.

— И не се надявай да си подам главата и ти да я пръснеш с пушката — извика тя.

Предвид кашите, в които се забърквам, не знам защо винаги съм си мислел, че ще умра чист. Сега обаче тази мисъл ми се стори почти налудничава.

Фройд би се изпотил доста, докато анализира моя комплекс „непременно да умра чист“. Но пък от друга страна, Фройд си е бил задник.

— Психическият магнетизъм! — извика тя, с което за пръв път привлече вниманието ми. — Психическият магнетизъм има двояк ефект и действа двупосочно, приятелю.

Бойният ми дух и без това не беше достатъчно висок, но след тези думи съвсем падна.

Когато съм си наумил даден обект, който трябва да намеря, аз мога да обикалям произволно, докато психическият ми магнетизъм сам не ме отведе при него. Но понякога, когато си мисля за друг човек, когото не търся, се задейства същият механизъм, ала този път той бива отведен при мен подсъзнателно.

Когато психическият механизъм действа в обратната посока, без съзнателно да го желая, аз ставам неконтролируем… и уязвим за различни неприятни изненади. Бих простил на Дани всичко, което той е разказал на Датура за мен, но точно това не биваше да го споменава за нищо на света.

В предишните случаи, когато някой лош с изненада установяваше, че сам идва към мен, по силата на обратния ефект на психическия магнетизъм аз оставах не по-малко поразен от развоя на събитията. Което поне ни даваше известна равнопоставеност.

Вместо да търси стая по стая, Датура възнамеряваше да остане бдителна, но спокойна, за да може да бъде привлечена от моята аура или каквото и да беше онова, което упражняваше паранормалното си действие. С Андре можеха да държат под контрол двете стълбища, периодично да проверяват асансьорните шахти за шум и да чакат, докато тя накрая не се озовеше до мен — или зад мен — привлечена само от обстоятелството, че както пееше Уили Нелсън, тя беше винаги в ума ми.

Каквато и изобретателност да проявях при бягството от хотела, преди да намеря свободата си, аз със сигурност щях да срещна първо нея. Беше нещо като орис, съдба.

Ако сте изпили прекалено много бири и сте в настроение да спорите с всеки и за всичко, бихте казали: „Не ставай идиот, Од. Достатъчно е само да не мислиш за нея.“

Представете си следната картина: тичате бос в слънчев летен ден, безгрижен като дете. Ненадейно стъпвате върху стара дъска и дванайсетсантиметров пирон се забива дълбоко в петата ви. Не е необходимо да променяте плановете си и да търсите лекар. Достатъчно е само да не мислите за големия, остър и ръждясал пирон в стъпалото си.

Играете голф и без да искате изпращате топката в гората. Докато я търсите сред дърветата, гърмяща змия ви ухапва по ръката. Не си правете труда да звъните на „Бърза помощ“ по мобилния телефон. Можете да си довършите започнатото и дори да спечелите, ако просто се концентрирате върху играта и забравите за дребната случка с досадната змия.

Колкото и бири да сте изпили, уверен съм, че ще разберете накъде бия. Датура беше пиронът в стъпалото ми, змията с впитите в ръката ми отровни зъби. Да се опитвам да не мисля за тази жена, при така създалите се обстоятелства, беше като да съм в една стая със сърдит сумист и да се опитвам да не мисля за него.

Поне тя беше разкрила намеренията си. Сега знаех, че тя знае за обратното действие на моя психически магнетизъм. Можеше да се нахвърли върху мен точно когато най-малко я очаквах. И изобщо нямаше да се изненадам, когато отсечеше главата ми и изпиеше кръвта ми.

Тя беше престанала да вика.

Чаках напрегнато, притеснен от тишината.

По-лесно беше да не мисля за нея, докато викаше, отколкото когато мълчеше.

Дъждът продължаваше да барабани по прозореца. Мълния. Траурната песен на вятъра.

Ози Бун, моят наставник и учител, би харесал тази метафора. Траурна песен: тъжна, погребална песен за опяване на мъртвите.

Докато си играех на криеница с лудата в изгорелия хотел, Ози сигурно седеше в уютния си кабинет, пиеше гъсто горещо какао, опитваше от бисквитите и вече пишеше първия роман от новата си поредица за детектива, който знае езика на животните.

Може би щеше да я кръсти „Траурна песен за един хамстер“.

Тази песен, разбира се, щеше да е за Робърт: надупчен с олово и размазан, дванайсет етажа по-надолу.

След известно време проверих осветения циферблат на часовника си. Поглеждах към него през няколко минути в продължение на четвърт час.

Не ми се връщаше в коридора. От друга страна, не исках да оставам тук.

Освен хартиените кърпички, бутилката с вода и още няколко принадлежности без никаква стойност за човек в моето положение, раницата ми съдържаше и сгъваем нож.

Ножът, макар и много остър, не можеше да се мери с пушката, ако предположим, че Датура имаше такава, но беше за предпочитане пред перспективата да я атакувам с пакетче хартиени кърпички.

Не бих могъл да наръгам или да порежа някого, дори и Датура. Употребата на огнестрелно оръжие е обременителна за съвестта, но ти позволява поне да убиваш от разстояние. В който и да е пистолет, пушка, автомат интимното беше много по-малко, отколкото в ножа. Да я убия интимно, отблизо, очи в очи, и да гледам как кръвта й обагря дръжката на ножа: това беше по силите на един по-различен Од Томас от паралелно измерение; такъв, който беше по-жесток и брутален, докато аз се притеснявах за моята чистота.

С голи ръце, въоръжен само с решителност, накрая се върнах в хола на хотелския апартамент.

Датура я нямаше.

Коридорът, където допреди малко се беше притаила и викаше, беше пуст. Изстрелите я бяха накарали да изтича от северната част на сградата. Най-вероятно тя беше наблюдавала северното стълбище и сега отново се беше върнала там.

Хвърлих поглед към южното стълбище. Ако Андре ме дебнеше, то със сигурност беше там. Може и да имах решителност, но Андре имаше сериозно тегло. И със сигурност в юмручен бой той щеше да ме направи на пихтия.

Когато Датура крещеше в коридора, тя не знаеше точното ми местоположение и не беше сигурна дали я чувам. Но за плана не ме излъга: никакво търсене, само търпение и уповаване на късмета.