Чудните приключения на чирака Хлапич

IЩастие и радост

Няма смисъл да се разказва как Хлапич, Гита, Бундаш и майстор Мърконя пристигнаха до града и до къщата на майстора. Това вече не занимаваше и самия Хлапич. И наистина, щастливите хора пътуват, без дори да усещат, че пътуват.

По пътя Хлапич набра хубава китка полски цветя: червен мак и бели маргарити — и това беше всичко, което се случи.

Така те пристигнаха в града пред майсторовата къща, а след това и в двора.

О, как възкликна майсторицата, като видя неочаквано и майстор Мърконя, и Хлапич, и Бундаш! Тя, горката, смяташе, че вече няма да види нито един от тях. Чула беше, че злосторници хванали и отвели в гората майстор Мърконя и го мислеше за мъртъв.

Затова носеше голяма черна кърпа на главата и беше разплакана.

А сега всички се върнаха и бяха й довели едно малко хубаво момиченце, което майсторицата гледаше с такъв мил поглед, че в сърцето на Гита ставаше все по-хубаво и по-хубаво, като да я чакаше голямо щастие.

После всички влязоха в работилницата — и нека останат сега малко сами, да могат да се поздравят от сърце, да се прегърнат и подкрепят след глада и пътя.

IIМарица

Малко по-късно в стаята около масата седяха майстор Мърконя, майсторицата, Хлапич и Гита.

Понеже се бяха подкрепили и отморили, всички седяха с блажени и спокойни лица.

Само майсторицата разглеждаше още Гита с тъжен и мил поглед.

Накрая тя каза на майстора:

— И нашата Марица би била сега толкова голяма, колкото Гита.

И майсторът и майсторицата въздъхнаха, а майсторът каза на Хлапич:

— Обещах да ти разкажа каква беда ни постигна веднъж на панаира. Слушай какво се случи. Преди осем години живеехме в друг град. Имахме малка щерка, която се казваше Марица. Беше на три години и ни беше единствената радост. Един ден в онзи град имаше панаир. Отидох със стока на панаира, като взех и нашата малка Марица. Докато продавах стока, детето изведнъж се изгуби между хората на панаира. Търсихме го, търсихме, но детето изчезна. Търсихме цял ден, после осем дена, и месец, и година. Но вече никога не намерихме нашата малка Марица. На онзи панаир имаше всякакъв свят. Кой знае какви лоши хора са отвели нашето дете и кой знае какво е препатило то, а и ние! Защото винаги когато родителите мислят, че детето им страда, и те усещат същото. Най-сетне се преселихме от онзи град, за да не виждаме вече онова място, на което ни сполетя такова нещастие. От онова време, мой малки Хлапич, се втвърди сърцето ми и затова ти изпати толкова. Но сега ще е по-добре, зер ако не беше твоята доброта, Гърга никога нямаше да се поправи, нито да ми помогне да избягам.

Като започна майстор Мърконя да хвали Хлапич, на него му беше толкова необичайно, та не знаеше къде да гледа. Почна от неудобство да се чеше зад ухото, а после се наведе и взе да си бърше ботушките с червения си ръкав.

Най-сетне Хлапич запита в неудобството си:

— А сега не можете ли да намерите или да познаете вашата малка Марица?

— Никога не ще я намерим — въздъхна майсторицата и обърса сълзите от лицето си, — но винаги бихме могли да я познаем.

— Как бихте я познали, като тогава е била така малка? — попита сега Гита, която едва не се разплака над скръбта на добрата майсторица.

— Бихме я познали — отвърна майсторицата, — защото, като беше съвсем малка, Марица взе ножа и си поряза пръста. Оттогава имаше на пръста драскотина, която изглеждаше като кръст.

О, боже, боже! Виждал ли е някой как се прегръщат майка и дете, като се намерят след много години?

То се знае, че Гита е била онази малка Марица и имаше драскотина на палеца.

— О, майко! Майко моя! Добра моя! Мила моя! Аз съм твоята Марица — възкликна Гита и изтича в прегръдките на майсторицата.

— Марице моя! Душичке! — зарида от щастие майсторицата и прегърна детето си.

Два пъти и три пъти, и десет пъти се прегърнаха те. В стаята не се чуваше нищо друго освен радостно ридание.

Майстор Мърконя приближи до Гита, сложи ръка на хубавата й главица и не можеше дума да продума от щастие. Изглеждаше, като че цялата им стаица засия от златната светлина на истинското щастие.

А малкият добър Хлапич стоеше мирно, навел очи и скръстил ръце.

Дълго седяха, дълго разговаряха, а Гита от скута на майка си мина на бащините си колене и все по-хубава им изглеждаше Гита, и все по-добри й се струваха на Гита нейните родители.

То се знае, че сега родителите й викаха Марица. Но ние до края на книгата ще я наричаме Гита, защото е трудно да се свиква с ново име.

И Хлапич каза:

— Аз ще ти казвам и занапред Гита. Като кажа Гита, струва ми се, че виждам пред себе си всички онези случки, които преживяхме заедно. А като кажа Марица, нищо не ми се струва. Като да не съм казал нищо!

— Много случки имаше, малки мой Хлапич — каза майсторът. — Никога няма да узнаем кой е отвел нашата Марица от онзи панаир и кой я е предал на господаря на цирка. Но може и да е бил онзи черен човек, който ме залови и който, както разправяш, довел крадения кон в цирка. А ако не беше ти, мой малки Хлапич, Марица никога нямаше да се върне при нас.

— Не ме хвалете — каза Хлапич. — Ако вие не бяхте така суров с мене, никога не бих побягнал от вас, нито бих намерил Гита. Може това да е ваша заслуга. Това никога не се знае.

Хлапич имаше право, като говореше така. Когато човек хвали, никога не знае дали е улучил.

IIIХлапичевото наследство

После Хлапич каза:

— Аз имам работа навън. Моля ви, майсторе, да ме пуснете да изляза за половин час.

Майсторът го пусна, защото сега всичко беше другояче, а не като по времето, в което Хлапич крякаше в зелени гащи.

След това Хлапич взе онази китка от червен мак и бели маргаритки и каза: „Обещал съм това някому“.

Сега всеки може да види колко умен и честен беше Хлапич. През всичките многобройни опасности и несгоди по пътя си не беше забравил, че обеща да донесе цвете на онази прислужница, ако помогне на стария млекар да не носи сам млякото по стълбите.

Прочее, Хлапич вървеше сега през града и носеше китката си цвете на онази прислужница. Веднага намери и позна високата къща. Качи се на третия етаж и позвъни на вратата.

Прислужницата отвори вратата и се почуди, като видя онзи пъстър Хлапич, сега така добре облечен, но въпреки това го позна веднага, защото хората не се познават по дрехите, а по очите.

— Госпожице, донесох ви обещаните цветя — рече Хлапич и й подаде китката мак и маргаритки.

— О, колко си честно ти, момче — каза прислужницата, — и колко си късметлия. За теб има едно писмо тук. Ако не беше дошъл с цветята, никога нямаше да го получиш.

Хлапич беше видял много нещо из пътя си, но никога в живота си не беше получавал писма.

Затова направо се слиса, когато прислужницата влезе в стаята си, изнесе голямо писмо, предаде го на Хлапич и каза:

— Това писмо го донесе някакво момче. Каза, че старият млекар е починал от старост. А това писмо бил дал да го напишат преди смъртта му. Ако чиракът Хлапич дойде с цветя при мен, да му предам писмото, каза момчето.

Така разказваше прислужницата, а Хлапич потъна в размисъл и обръщаше писмото в ръцете си. Никак не знаеше какво да прави с него и вече си мислеше не би ли било най-добре да го подари на прислужницата заедно с цветята.

„Но какъв смисъл има това — помисли после той, — като писмото е надписано за чирака Хлапич, а това съм аз в целия свят.“

Тогава Хлапич се реши и веднага отвори писмото.

Това беше твърде умно. И ако някой някога се бои от някакво писмо, нека стори същото, защото всяко писмо е много по-страшно, когато е затворено и докато не се знае какво пише в него.

Но това беше наистина весело писмо! В него е големи букви пишеше следното:

Отгоре и отдолу на писмото беше написано още нещо с думи и цифри. Изглежда, това беше надпис и подпис. Но Хлапич нито сега, нито после прочете това. Когато чу, че наследява колата и магаренцето, не се заинтересува кой му съобщава това.

Сърцето му сега беше пълно с благодарност.

— Колко добър беше този старец! Как от сърце бих му благодарил! — възкликна Хлапич. — Да можеше поне да види как Гита и аз ще тимарим и ще гледаме неговото магаренце!

— Сбогом, сбогом, госпожице, бързам да съобщя на Гита веселата вест.

Хлапич понечи да изтича на стълбата. Но в това време от стаята излезе старата и изискана госпожа, при която работеше онази прислужница. Госпожата беше в черна копринена рокля с бяла шапчица на главата.

Тя беше чувала от своята прислужница колко добър и необикновен е този чирак Хлапич.

То се знае, че тя сега му предложи да го приеме за свой син и да го изучи в господарско училище.

Но Хлапич свали шапка, пристъпи към изисканата госпожа, целуна й ръка и каза:

— Аз ще остана обущар, защото този занаят ми е умилял.

А след това Хлапич каза още:

— И без това има повече хора, които късат обувки, отколкото такива, които правят обувки.

Изисканата госпожа се засмя и веднага разбра, че наистина би било жалко Хлапич да не стане обущар. А Хлапич й целуна още веднъж ръка и след това затича щастлив със своето писмо по стълбата.

Хлапич наистина обичаше своя обущарски занаят, но в този миг мислеше повече за своето магаренце, за което не би имало никакво място при изисканата госпожа.

Той летеше по градските улици и завчас си пристигна у дома.

— Ще караме обувки с магаренце! — викна той още от вратата на майстор Мърконя, а после показа писмото и разказа какво се беше случило.

Същия ден следобед Гита и Хлапич отидоха за магаренцето и за колата.

То се знае, че те трудно биха намерили къщата на стареца, но в писмото пишеше, че старецът е живял при градската крепост. А тя е висока и стърчи нагоре така, че лесно може да я намери човек.

Когато Хлапич показа писмото, онези хора, които бяха живели със стареца, му дадоха магаренцето и колата.

Наистина си струваше да видите как се возиха Гита и Хлапич през града на Хлапичевото магаренце!

Беше така хубаво и весело, че Гита само съжаляваше, дето не й е сега тук златната тръба да тръби в нея. Все още й личеше, че е израсла в цирк!

Но Хлапич веднага й каза, че не подобава на дъщерята на майстор Мърконя да тръби, когато се вози на магаренце.

И така те само си пееха тихо и радостно по целия път и плющяха с камшика над мъдрото магаренце, което предеше със своите високи уши.

Но пред дома на майстор Мърконя Хлапич не можа да се сдържи от радост, ами скочи от колата и си хвърли шапката високо. После изтича до къщната врата, промуши вътре глава и викна с все сила:

— Ето го магаренцето!

— О, какво каза! — засмя се Гита и почна да се подбива с Хлапич.

Разбира се, всички хора знаеха, че Хлапич нямаше предвид себе си, като промуши глава през вратата и се провикна: „Ето го магаренцето!“, но палавата Гита въпреки това го подкачаше и двамата се смееха.

За да не стават грешки, веднага кръстиха магаренцето Кокодан.

Там стоеше една жена и като видя колко хубаво пристигнаха Гита и Хлапич на магаренцето и колко са весели и честити, каза:

— Боже мой, деца, колко би било хубаво винаги да останете такива малки!

— Тогава би трябвало цял живот да ходим в един и същ клас — каза Хлапич.

— А учителите не биха допуснали това и ще има неприятности. Ето защо е най-добре сега да си играем, а после ще трябва да станем и ние като другите хора.

IVЗавършек

Така стана.

По-късно Хлапич и Гита пораснаха големи. Хлапич остана обущар, а Гита забрави, че е била някога в цирка. Само веднъж се случи нещо, което я подсети за това.

След няколко години в този град дойде някакъв цирк и майстор Мърконя отиде в неделя с домочадието си на цирк.

Тогава Гита изведнъж видя как в цирка влезе някакво хубаво малко момиченце на бял кон. Това беше някогашният Гитин Сокол. Момиченцето беше също такова хубаво и мъничко, каквото някога беше Гита. А Сокол беше също така добър и мил както преди. Само беше побелял малко, та беше още по-бял, защото и конете побеляват, въпреки че нямат такива грижи като хората. Гита видя и своя папагал и разбра, че и на него, и на Сокол им е много добре при новия господар.

Старият господар скоро след Гитиното бягство се разболял, а после се изповядал и умрял спокойно, което е най-добро за такъв грешник.

След това Гита и Хлапич пораснаха още по-големи, а после се ожениха. По-късно поеха работата на майстор Мърконя, който вече беше твърде стар.

Гита и Хлапич имаха четири деца и трима чираци.

В неделя следобед чираците и децата се събираха около тях и те им разказваха „чудните приключения на чирака Хлапич“.

А ботушките стояха и тогава, и винаги в малко стъклено шкафче върху големия шкаф и който искаше, можеше да ги види.

Ако някому е мъчно, че разказът свършва, нека прегледа още веднъж цялата книга и нека се опита да изброи всички хора, на които помогна из пътя Хлапич, малък като лакът, весел като птица, храбър като Крали Марко, мъдър като книга и добър като слънце.