Чудните приключения на чирака Хлапич

IМалкият обущар и просякинята Яна

Хлапич стана в ранни зори, защото знаеше, че го чака работа. Но бащата и майката на Мишко вече бяха на работа из полето. Никой не може да стане по-рано от селянина.

И така Хлапич стана, плесна с ръце и викна на децата:

— Тука цървулите, стига сън!

Децата станаха. Всички бяха рошави и топли като птици от гнездо.

Тозчас пред Хлапич се струпа цяла камара цървули.

— Здравата трябва да се работи — помисли Хлапич.

Слънцето се вдигна. Хлапич се настани пред къщата на сянка да работи.

И като почна, вече не мислеше за нищо освен за работата си.

Гита не обичаше дори да гледа, като се работи сериозно, затова веднага остави Хлапич и отиде със селските момиченца да прескачат платното, което белеха жените на тревата. Разбира се, че Гита скачаше по-добре от другите момиченца, щом в цирка и без това нищо друго не бе правила. Прескочи три реда платно и падна в платното на съседката. Но за щастие съседката не беше вкъщи да види.

И така Хлапич работеше, а Гита си играеше.

През селото минаваше просякинята Яна.

Като наближи Хлапич, се зачуди какъв е този малък опънчар с високи ботуши, дето е подхванал занаят в селото.

Просякинята Яна попита Хлапич:

— Ще закърпиш ли на старата сиромахкиня Яна цървулите?

— Как да не закърпя, мен и без това ме праща царят да вървя по тази земя и където трябва да се помогне, да помогна — отвърна Хлапич.

— Ако е така, тогава трябва повече такива като теб да минават по тази земя — каза просякинята.

— Търсиха повече такива, но никой не рачи да тръгне по такава работа освен чирака Хлапич. А това съм аз!

Разбира се, всичко това не беше истина. Но изглеждаше като истина и старата просякиня се усмихна.

После Хлапич взе да кърпи цървулите на старата Яна.

А Яна седеше и разказваше на Хлапич какво има по три села, защото тя ходеше от село на село.

— Синко, пътувай само денем — каза тя, когато Хлапич й каза, че още днес ще продължи. — Миналата нощ се случи беда в гората зад селото. Хванали човек, който отивал със стока на панаир, никой не знае дали е жив, или мъртъв този човек, а злосторниците побягнали с колата.

Това не му хареса на Хлапич. Който пътува, не обича да слуша, че е станало нещастие с пътници. Но старата Яна разказваше така. А всичко, което разказваше Яна, беше чиста истина, защото тя минаваше навсякъде и всичко знаеше.

IIНа панаир

Като мина пладне, Хлапич каза на Гита:

— Време е да вървим. Още много път има пред нас. Трябва да потърсим господаря ти.

— Хлапич — каза Гита, — аз размислих. Вече не отивам при моя господар.

Като чу това, Хлапич се зарадва като никога досега в пътуването си. Той много добре знаеше, че това ще бъде за него голяма грижа, но поне няма да е сам из пътя.

След това Гита и Хлапич се простиха с Мишко и неговия брат, благодариха на родителите им и си продължиха пътя.

Вървяха здравата, та скоро пристигнаха в един голям град.

Този град беше толкова голям, че имаше една голяма църква с две камбанарии и десет малки църкви с по една камбанария, имаше стотина улици, а по всяка улица вървяха хора като мравки. Всяка улица имаше по четири ъгъла, а на всеки ъгъл стояха двама стражари.

Такъв голям беше този град.

Но Хлапич и Гита не трябваше да изминават всичките стотина улици, а само една, защото веднага дойдоха до един голям площад.

Тъкмо на него беше панаирът.

На панаира имаше около двеста палатки, малки и големи. Продаваха се червени кърпи и черни палта, сини тенджери и жълти пъпеши.

Биеха тъпани и свиреха свирки, защото се продаваха и много играчки.

— Ай, колко е хубаво и весело всичко тука! — каза Гита. — Да останем малко!

„Ето ти на̀ — помисли Хлапич, — аз си знаех, че тя ще каже това, като види панаира.“

Не искаше да обижда Гита, та рече на глас:

— Не е разумно да останем на панаира.

— Защо не? — попита Гита.

— Затова защото тук може да е майстор Мърконя. Досега той никога не е ходил на панаири. Но тъкмо няколко дни преди да си отида, каза: „Щом стане първият панаир, ще отида на него. Мен няма само беди да ме сполетяват на панаира.“

— А защо би го сполетяла беда на панаира? — попита Гита.

— Не знам, но той винаги говореше, че цялото му зло е от панаир.

После Хлапич каза:

— Не е разумно да останем. Тук може да е майстор Мърконя. А може тук да е и черният човек. А може пък да е и твоят господар от цирка.

Гита се ядоса и каза:

— Защо пък всички те трябва да са точно тук?

— Затова защото тук има много хора, а където има много хора, там може да бъде всеки — отвърна Хлапич.

— Това не е вярно — каза Гита. — Във Виена има още повече хора, отколкото тук, и все пак майстор Мърконя и черният човек не са във Виена.

Хлапич не умееше да говори колкото Гита, затова не продължи да се препира повече.

И така те останаха на панаира.

Дали това беше разумно, или не, ще се види още същата вечер. На панаира всички хора вдигат такава тупурдия, че никой няма денем време да мисли за това, което ще стане вечерта.

IIIДвамата кошничари

Засега на Гита и на Хлапич, разбира се, им беше много хубаво и забавно на панаира.

Най-напред стигнаха до едно място, където се викаше много по-силно, отколкото другаде на панаира.

Там имаше двама кошничари.

Единият кошничар беше с голяма шатра, синьо и бяло боядисана. Под шатрата стояха редици кошници, жълти като злато. А горе висяха на връвчици кошници — червени и сини, малки и големи, пъстри и позлатени. Точно в средата висеше голям хубав кош.

— Тука! Тука! — викаше кошничарят от шатрата. — Кошници, кошници! От злато плетени! С коприна везани!

И купувачите идваха под шатрата му като пчели, защото купувачите тичат най-вече натам, където, има най-много викове и позлатена стока.

А недалече от него на земята седеше един друг кошничар. Той беше беден и нямаше шатра. Седеше на чувал; наоколо му имаше само десетина обикновени сиви кошници, защото нямаше други. Той мълчеше, понеже не умееше да се хвали. А вкъщи имаше много гладни деца и му беше мъчно, че никой не му купува стоката.

Колчем се приближеше някоя жена да погледне кошниците на бедняка, онзи кошничар изпод шатрата почваше да вика:

— Остави тази стока! Тука, тука! Не купувай кошници от земята! Ще ти се смеят съседите, че си намерила стока на сметта. Тука при мене има злато.

И всички зарязваха сиромаха и отиваха под шатрата да купуват стока.

Гита и Хлапич дълго гледаха какво става. Гита имаше добро сърце и още по-добър език, та каза:

— Да щѐ гръм да удари шатрата му и да го захлупи големият кош!

Тъкмо в това време при кошничарите надойдоха много жени да купуват стока.

Онзи изпод шатрата още отдалече започна да вика:

— Тука! Тука! Тука кошниците са като златни ябълки! — и почна да разтърсва и люлее с ръка кошниците над главата си.

— Хлапич — отведнъж каза Гита, — сетих се нещо! Бързо, Хлапич, дай ми твоя нож. Ама че ще бъде смешно!

И Гита сама бръкна в Хлапичевата торба, та извади ножа. После припна като катерица и се скри зад шатрата.

„Какво ли ще става сега?“ — помисли Хлапич.

И не щеш ли!

Тъкмо когато жените дойдоха до шатрата да купуват кошници, се случи нещо такова, че всички, които стояха там, щяха да се пукнат от смях!

Ненадейно кошниците, които висяха над онзи кошничар в шатрата, почнаха да падат като дъжд.

Първо една, после четири, че десет! Чук! Чук! Чук! Падаха кошниците, и златни, и бели, и сини, и шарени.

Връвта, на която висяха кошниците, се пръсна.

— Ух! Ух! — викаше кошничарят и се бранеше с ръце и крака като бясна оса.

Но в това време като напук се пръсна и другата връв. Отново паднаха кошници. Чук! Чук! Чук! Удряха кошниците, кошничаря по главата и по гърба. А той махаше и скачаше, и викаше толкова дълго, докато не падна и той.

Сега да видиш! Търкаля се кошничарят между кошниците и все вика и крещи:

— Ух! Ух! — Иска да се измъкне.

Но в това време — бум! — падна и големият кош, та захлупи кошничаря! И вече не се виждаше! Само ръце и крака стърчаха изпод коша. Кошниците летяха на всички страни, където той се търкаляше под коша и махаше с ръце и крака.

Всички се смееха като побъркани и никой не знаеше как се случи това.

Зад шатрата клечеше Гита и гледаше през една дупчица на платното и се смееше.

Смееше се повече от другите, защото тя беше прерязала с ножа на Хлапич краищата на двете върви. До нея беше клекнал Хлапич и гледаше през дупчицата.

Веднага щом взеха да падат кошниците, той се сети, че това е Гитина работа, и дотича до шатрата.

Хлапич наистина никога не би сторил това, което направи Гита. Но сега, като гледаше през дупчицата как се търкаля кошничарят като голяма черна буболечка между жълтите кошници сега Хлапич започна така да се смее, че торбата подскачаше на гърба му. А Гита си държеше устата с ръка, за да не пищи от смях.

— А сега да бягаме да не ни забележи — каза Гита. — Докато той се търкаля, ще продаваме кошниците на онзи сиромах.

Гита изтича до бедния кошничар и рече:

— Ако приемете, аз ще продам стоката ви.

И Гита веднага грабна тенекиената чиния, която бедният кошничар беше приготвил за пари. Тя беше още празна.

Гита почна да удря с една дъсчица по чинията и взе да вика:

— Кошници! Кошници!

После вдигна една кошница на рамо и сложи папагала на нея. Папагалът крещеше с Гита:

— Кошници! Кошници!

Гита удряше по чинията с все сила.

Тозчас се напълни с мъже и жени. Щом папагалът почна да кряска около кошниците и да дрънка тенекиената чиния, всички веднага забелязаха, че тези сиви кошници са по-хубави и по-здрави от позлатените. Така се случва на панаир, а и другаде.

Сега всички започнаха да купуват кошница след кошница от сиромаха.

Още преди бесният кошничар да измъкне червената си глава изпод големия кош, Гита и Хлапич разпродадоха всички кошници.

Сиромахът се чудеше, радваше и смееше от щастие. Той мислеше, че Гита със светлата си хубава коса е паднала от небето да му помогне.

Когато всички кошници бяха продадени, Гита изтърси парите в тенекиената чиния и ги подаде на бедния кошничар. О, колко им благодари той!

След това кошничарят им предложи да отидат с него в неговата сиромашка къща и да пренощуват там. Но Хлапич и Гита искаха още да разглеждат панаира, затова благодариха на кошничаря за поканата му. А Хлапич каза:

— Хайде да вървим, да не ни хване онзи изпод коша.

И те си тръгнаха. Никой вече не би ги намерил между толкова хора.

А бедният кошничар седна да изброи крайцерите в тенекиената чиния. Имаше тъкмо шейсет круни.

— Е, като са такива добри тези деца, сполуката да ги придружава — каза си той.

Ако знаеше, сиромахът, каква беда ги чака още днес, сигурно щеше да ги отведе в къщата си да ги пази.

IVНа въртележката

Вече всички продавачи прегракнаха от викове — а това на панаир е знак, че наближава вечерта.

В това време Хлапич и Гита дойдоха до онова място на панаира, където се въртят въртележки и стрелят малки пушки.

Там е най-весело, защото, който се завърти веднъж на въртележката, нему се завърта и главата и той забравя всички грижи.

Всички въртележки работеха, само една стоеше.

А тъкмо тя беше най-хубава, защото имаше хиляди малки звънчета и цялата беше сребърна.

Но на собственика на тази въртележка бяха избягали двама слуги. Единият от тях трябваше да продава билети за въртележките, а другият трябваше да кани хората, да язди дървени коне и лебеди и да показва всякакво умение. А двамината трябваше непрестанно да се въртят на въртележките.

Разбира се, собственикът не можеше да изпълнява това сам, защото беше твърде дебел и би му призляло.

— Това е добре — каза Гита, — ние ще му предложим да вършим тази работа и ще получим вечеря и нощувка.

И така те казаха на собственика на въртележката, че търсят работа. Когато той видя зелените гащи и чудната шапка на Хлапич и като забеляза папагала и сребърната поличка на Гита, много се зарадва. Те изглеждаха така, сякаш са се облекли нарочно за въртележките. Веднага ги прие на работа.

Собственикът влезе вътре и нави машината. Хлапич и Гита седнаха всеки на един кон. Тръбата затръби „Тра! Тра!“ — и за един миг се завъртя сребърната въртележка и зазвъняха всички звънци — хиляда звънци! Ама че беше радост! Гита стоеше на кон, махаше с ръце и се извиваше надясно и наляво, а Хлапич викаше: „Само две круни“. А въртележката се въртеше с тях, та всичко сияеше.

Хората оставиха другите въртележки и всички дойдоха на тази, защото такова хубаво момиченце и такъв пъстър слуга с ботуши нямаше никъде.

Това трая до късна нощ. Все по-весело ставаше на въртележката, а най-весел беше собственикът, който събра пълно чувалче пари.

Хлапич му носеше непрекъснато пълни паници пари.

Толкова, колкото се вози този ден Хлапич на въртележка, сигурно никой друг обущарски чирак не се е возил. Това надали и калфа би могъл да плати.

Само Бундаш седеше, гледаше подир въртележката и се чудеше какво му е текнало на Хлапич да се върти толкова?

Беше вече много късно. Но докато се върти въртележката, никой не може да си даде сметка колко е часът.

Затова и Хлапич, и Гита се зачудиха, когато моторът изведнъж спря и собственикът викна с дебел глас на хората:

— Благодарим. Единадесет часът е. Утре ще продължим!

Хората се разотидоха, а собственикът на въртележката донесе голям чаршаф. Гита, Хлапич и той увиха цялата въртележка в чаршафа. Сега не се виждаха нито хилядите звънчета, нито среброто, нито конете, нито лебедите, а цялата въртележка беше като голяма сива гъба.

Тогава собственикът отведе Гита и Хлапич под една шатра, където се продаваше ядене.

На панаира беше вече празно. Само няколко мъже с дълги мустаци седяха още под тази шатра.

На Гита и на Хлапич вече не им беше така приятно на панаира, както през деня.

Собственикът на въртележката поръча вечеря и после Гита, Хлапич и Бундаш вечеряха. Всички мълчаха, защото бяха уморени и някак унили.

Когато свършиха вечерята, собственикът стана, плати и тръгнаха обратно към въртележката.

Там той каза:

— Сега, деца, сбогом. Благодаря ви.

Хлапич и Гита се почудиха и уплашиха. Те мислеха, че собственикът на въртележката ще ги приеме да пренощуват.

Хлапич му каза това.

Но господарят отговори, че вътре във въртележката има само един креват за него и че няма място за тях.

Това беше истина, защото собственикът беше толкова дебел, че едва можеше да спи вътре покрай мотора.

— А край конете и лебедите няма да позволя да се спи — каза господарят кратко. После добави:

— Навън не е студено, а пазарището е голямо. Можете да спите, където щете. Сбогом! Лека нощ!

После господарят отгърна малко от чаршафа, вмъкна се вътре и вече го нямаше.

А Гита, Хлапич, Бундаш и папагалът останаха в мрака, в нощта, сам-саменички на голямото пазарище.

Освен тъмнината нямаше нигде никого.

От всички шатри се чуваше само хъркането на търговците, които спяха край стоката си.

Това беше наистина тъжно и неприятно. Градът беше така голям — имаше сто улици; а на всяка улица по стотина къщи и все пак Хлапич и Гита стояха под ясното небе и знаеха, че не могат никъде да почукат и че нощес няма къде да преспят.

VБез покрив

Хлапич погледна Гита. През мрака не се виждаше добре, но все пак забеляза, че тя беше навела глава и почна да глади своята синя поличка.

Хлапич знаеше добре — това е знак, че Гита ще заплаче, а той не можеше да гледа това. Затуй каза весело:

— Не се бой! Времето е топло и тихо. Ще спим навън. Поне ще имаме много въздух и без да отваряме прозорци. — Така се шегуваше Хлапич, а после добави:

— Хайде да намерим място.

Близо до въртележката лежаха празни чували и парцали, в които търговците бяха донесли стоката. Хлапич беше запомнил това. Сега той отведе Гита там. Нищичко не се виждаше и те ходеха пипнешком в мрака.

— Ох, поне да бяхме отишли с кошничаря в неговата къща — въздъхна Гита.

— Тогава нямаше да се возим на въртележка — каза Хлапич и двамата се развеселиха, като си спомниха колко хубаво беше, докато звъняха звънците и докато се движеше въртележката.

След това Хлапич напипа в мрака чувалите и парцалите и ги нагласи както намери за най-добре.

— Ето, виждаш ли — каза той на Гита, — ще спиш като граховата царкиня.

Гита настани папагала до себе си и легна на своето легло.

А Хлапич и Бундаш легнаха един до друг на голата земя.

Бундаш скимтеше тихо и тъжно — не заради себе си, защото той спеше винаги на земята, ами заради Хлапич.

Всичко беше така тъжно, че Гита и Хлапич не можеха да не приказват нещо.

— А каква е била тази грахова царкиня? — запита Гита.

Тя слушаше на драго сърце приказки за царкини и денем, когато грееше слънце — а още повече сега, когато всичко около нея беше така тъжно.

— Това е била една царкиня, която се загубила и дошла в някакъв златен дворец — почна да разказва Хлапич. — Дворецът бил целият златен, а пък стълбите и праговете били от сухо злато. Но в двореца живеела една стара царица, която никому не хващала вяра. И така, тази стара царица не вярвала, че при нея се е заблудила истинска царкиня. Затова тя сложила на кревата й едно зърно грах, а над него — три сламеника и девет пухени дюшека. „Ако усети граховото зърно през три сламеника и девет пухени дюшека, тогава ще повярвам, че е истинска царкиня“, казала старата царица. На другия ден сутринта тя запитала царкинята как е спала. „О — почнала да плаче царкинята, — измъчих се цяла нощ и цялата съм в синини. Един хълм имаше в леглото ми!“ Тогава старата царица се убедила напълно, че това е царкиня. Само истинска царкиня може да бъде така нежна, та да усети едно грахово зърно през девет дюшека като хълм. И подарила царицата на царкинята своя царски плащ и златната си корона, защото тя била вече стара и я боляла глава от самото царуване.

Така разказваше Хлапич. А това беше много хубава и весела приказка. В нея имаше толкова дюшеци и златни дворци, че след тази приказка Хлапич и Гита много по-весело заспаха на твърдата земя и под ясното небе.

Беше точно полунощ, когато заспаха. Така свърши шестият ден от пътуването на Хлапич.

Сега идва седмата нощ от Хлапичевото пътуване. Всичко, което се случи тази нощ, изглежда като истинско чудо. Но чудеса има навсякъде по света и всички хора заедно не биха могли да измислят толкова чудеса, колкото се случват всеки ден на света. Така и Хлапич из пътя си по белия свят преживя тази нощ много чудеса и много необикновени и опасни случки.

Но от това нека все пак никой не се страхува прекалено. Хлапич е толкова малък и толкова добър, че сигурно ще избегне благополучно всяка опасност.