Чудните приключения на чирака Хлапич

IГоляма скръб

Така спяха под моста Бундаш, Хлапич и онзи човек с черната наметка. През нощта Бундаш взе отведнъж да ръмжи и да лае. Хлапич беше толкова сънен, та прегърна Бундаш още по-здраво и каза:

— Мълчи, Бундаш! — тогава Бундаш млъкна и продължиха да спят.

Когато настана ден, Хлапич се събуди. Веднага видя, че онзи човек с черната наметка го няма. Отишъл си бе, докато Хлапич е спал. Хлапич не се натъжи много. Стана весело и поиска да си обуе ботушите.

Но това, което Хлапич сега видя, беше ужасно! Нямаше му ботушките. Нямаше ги нито в сламата, нито под сламата. Никъде ги нямаше. Нямаше ги, та ги нямаше. Отнесъл ги бе онзи човек.

— Ами сега — въздъхна Хлапич, като видя, че му няма ботушките. От жалост скръсти ръце и остана един миг замислен.

Всяко дете би плакало, ако му откраднат такива хубави ботушки. Разбира се, че би плакало всяко дете, ако остане босо насред път.

Но Хлапич не плака. Размисли един миг, после скочи на крака, повика Бундаш и рече:

— Хайде, Бундаш, да търсим онзи човек. Ще го намерим, ако ще би да го търсим и десет години, и ще си взема чизмите, дори да ги е закачил в самия царски комин!

Така Хлапич тръгна бос да търси своите ботушки.

Това беше началото на неговите най-чудни приключения.

Не беше лека работа да търси сега ботушите. Тази земя е така голяма, по нея е пълно с такива места, в които черният човек е могъл да скрие ботушите.

IIМомиченцето на пътя

Вървя Хлапич, вървя по пътя и размисляше така, като че е в четвърти клас на народното училище. Но той не ходеше на училище, а ходеше по света да си търси ботушките и това е май по-трудно.

Като си вървеше така Хлапич вече половин час, съгледа пред себе си на пътя хубаво малко момиченце.

То беше с разпусната коса, а на рамото си носеше малък зелен папагал. Вървеше бързо, защото и то пътешестваше. Затова носеше в ръка вързоп в червена кърпа. Във вързопа бяха роклите и бельото му, а и някои други неща.

Това момиченце беше от един цирк. Казваше се Гита. Това е малко чудно име, но в цирка има много чудни неща.

На Хлапич Гита му се видя още отдалече много хубава, защото имаше синя дреха, обточена със сребърна панделка. Вярно, че дрехата й бе доста изпокъсана, но нищо от това! Гита имаше и бели обувки със златни копчета. И обувките бяха доста стари и изпокъсани, ала пак нищо от това! Гита се стори на Хлапич много хубава и той побърза да я настигне.

— Добро утро — каза Хлапич, като стигна до Гита. Но представете си колко се удиви, когато вместо Гита отговори нейният папагал:

— Добро утро! Добро утро! Добро утро!

Три пъти каза папагалът „добро утро“. Толкова беше бъбрив, че можеше осем дена подред да казва „добро утро“, ако Гита не го бе хванала за човката. След това Гита и Хлапич почнаха да разговарят.

Гита разказа на Хлапич, че нейният господар я оставил в едно село, защото била болна. Господарят й отишъл с цирка през две села и един град в трето село и заръчал на Гита да тръгне подир него, щом оздравее.

— Сега пътувам пеш за третото село — каза Гита. — Това е много далече и досадно.

— И аз пътувам — каза Хлапич. — Хайде да вървим заедно.

— Хайде — каза Гита, — аз съм много тъжна. Сутринта някой ми открадна по пътя кутията, докато ида на кладенеца да пия вода. В кутията имах разни работи, и златните ми обици бяха вътре.

— А на мен някой ми открадна ботушките — каза Хлапич. — Не се огорчавай. Ще намерим и обиците, и ботушките. Само да вървим по-нататък.

— Хайде — каза Гита, — но аз съм много гладна.

„Ех — мислеше си Хлапич, — тежко е с момиченцата! Преди малко беше тъжна, сега пък е гладна.“

И въпреки това Гита все повече допадаше на Хлапич, затова той каза на глас:

— Ще намерим в селото работа и няма вече да сме гладни. А каква работа можеш да работиш, за да се главим при някой селянин?

Така попита Хлапич, а Гита отговори гордо:

— О, аз зная всякакви работи! Знам да яздя, знам да стоя права на кон, да скачам през обръч, да играя на топка с дванайсет ябълки наведнъж, мога да изям най-дебела стъклена чаша, а и като я изям, още разни работи знам, които се изпълняват в цирка.

Сега Хлапич взе да се смее толкова силно, колкото вие не можете дори да си представите! Така се смя, че чак шапката му падна от главата.

— Всичко това, което знаеш, няма да бъде много от полза в нито една работа. Ако играеш на топка с ябълки, и дъвчеш, и гълташ чаши, нито един селянин няма да те вземе на работа — каза Хлапич.

Гита се разсърди. Но Хлапич й даде последното парче хляб от торбата и след това всички заедно продължиха пътя, за да търсят работа в село.

От едната страна вървеше Хлапич, от другата — Гита, а в средата — Бундаш. На Гитините рамена беше папагалът. Това бе твърде пъстра и чудна дружина по пътя.

IIIНа сенокос

Хлапич свиреше така хубаво по пътя, че всички стъпваха стегнато и бързо като войници. Затова и бързо стигнаха до първото село.

Там един чорбаджия косеше сено и имаше много ратаи.

Хлапич отиде при чорбаджията и го запита:

— Търсите ли добри работници?

Чорбаджията се почуди, защото и Хлапич, и Гита бяха така малки и пъстри и защото имаха папагал и куче.

— А защо вие сте добри работници? — попита ги чорбаджията.

— Затова защото нищо не знаем, а на драго сърце бихме научили всичко — отговори Хлапич.

Допадна на чорбаджията този отговор и въпреки че досега не бе имал такива работници, като Гита и Хлапич, все пак ги прие на работа и им нареди да обръщат окосената трева. Той беше взел много ратаи, за да изсуши колкото може по-бързо сеното.

Ратаите тъкмо закусваха и дадоха на Гита и на Хлапич сланина и хляб.

А като се нахраниха, всички тръгнаха да работят. Гита остави папагала и вързопа си на един клон.

Хлапич и Гита получиха по една голяма дървена вила и трябваше да обръщат сеното и да го трупат на копи.

Хлапич беше много силен и пъргав и тутакси заработи така умело тази работа, че сеното хвърчеше около него като перушина.

Но Гита беше мързелива в работата. Досадно й беше да работи, защото в цирка не бе научила никаква сериозна работа.

Тя махна два-три пъти с вилата, струпа някакво килнато купче сено и веднага седна на него.

— Хлапич, топло ми е — рече след малко Гита. Хлапич не я слушаше, а си продължи работата.

— Хлапич, пак съм гладна — рече малко по-после Гита.

Но Хлапич не я слушаше и нищо не й отговори, ами си работеше. Той стелеше сеното така хубаво, като тютюн в кутия, и направи вече три широки копи, като три кули. Гита се ядоса още повече, че Хлапич не й отговаря, а и без това й ставаше все по-досадно да работи.

Затова почна най-напред сърдито да маха с вилата и я строши. След това почна да гребе с греблото така люто в тревата, че тозчас от него паднаха три зъбеца. Най-сетне почна от сръдня да смесва сухата и прясната трева, като че ли е каша в тенджера. Като видя всичко това, чорбаджията си помисли:

„Не ми трябва такъв ратай. Който не работи, не трябва и да яде.“

След това вдигна от земята дълга пръчка и тръгна към Гита да я изпъди. Селяните постъпват винаги така с мързеливите ратаи. Ако не постъпват така, тогава по-добре изобщо да не започват да косят тревата. А ако тревата не се коси, тя ще порасне толкова голяма, че всички ленивци ще се крият в нея и ще спят по цял ден. Значи така е най-добре.

Но Гита още отдалече забеляза, че чорбаджията иде с пръчка. Тя, разбира се, не дочака той да наближи, хвърли греблото, грабна папагала, докопа вързопа си и побягна в храстите чевръсто като катерица.

А Бундаш, който също така на драго сърце играеше, тозчас хукна след нея.

В храстите ратаите имаха една съвсем малка каручка, с която бяха донесли вода за пиене. Зад тази каручка се скриха Гита и Бундаш.

— Да не съм те видял повече! — викна след нея чорбаджията.

Така Гита заряза работата и кой знае каква мисъл се бе появила в цирковата й главица.

Хлапич видя всичко това и не му стана приятно. Остана си при своята работа и си помисли: „Гита не е крива, че не знае да работи, щом никой не я е учил на работа. А сега, когато пътуваме вече заедно, аз трябва да се грижа за нея и ще й дам половината от моята вечеря.“

Така мислеше добрият Хлапич и остана да работи. Работи бързо и весело цял ден, за да заслужи вечеря за себе си и за Гита.

Гита, Бундаш и папагалът до вечерта не се показаха. Обядвали са вероятно къпини и ягоди в храстите, а какво са правили иначе цял ден, това се разбра същата вечер.

Беше весела вечер и заслужава да се разкаже цялата, въпреки че иначе не е важна. Но за много хора и без това е най-важно онова, което е весело.

IVПредставлението

Когато привечер работата бе свършена, всички ратаи седнаха да вечерят. Бяха толкова много, че седяха край маса, дълга пет метра. Тази маса беше под голям дъб. Чорбаджийката им донесе четири големи паници боб и три още по-големи паници картофи. Хлапич седеше зад масата с ратаите и вечеряше.

Тъкмо размисляше как да намери Гита и да й отнесе вечеря. В това време от храстите се зачу как някой тръби с малка тръба.

Всички ратаи се обърнаха натам и така се зачудиха, че на всички им изпаднаха лъжиците от ръцете.

Това, което видяха на пътеката между храстите, беше наистина чудесно.

На малката каручка се возеше Гита в златна одежда. Цялата кола беше накитена с цветя. В нея бе запрегнат Бундаш. Около врата му имаше венец от полски цветя. И въжетата, и конопените юзди, всичко бе окичено с цветя, а Бундаш имаше освен това на опашката си вързани три широки червени панделки. Отпред на колата беше втъкната дълга пръчка, а на пръчката малък обръч. На обръча се люлееше папагалът.

Но най-красиво беше това:

В каручката седеше Гита като царица в златна рокля, с разпусната коса и тръбеше с малка златна тръба. Разбира се, тръбата, роклята и панделката Гита бе извадила от своя вързоп.

Бундаш теглеше окичената кола право към ратаите.

Как ли е могъл този мъдър Бундаш за един ден да се научи да тегли кола, това е Гитина тайна. Цяло щастие е, че Хлапич имаше в пътуването си такъв другар, който и във веселба, й в грижи бе мъдър и добър.

Всички ратаи почнаха да се смеят и радват, така чудесно бе да гледат Гита в каручката и Бундаш пред каручката.

Когато Гита стигна до ратаите, започна представлението.

Гита скочи от колата, направи постилка от сено и като се поклони почна да танцува. Танцуваше, обръщаше се като пумпал, скачаше като птица и при това удряше в малко дайре.

Танцувайки, се провираше през един малък обръч, който държеше в ръце. Обръчът изглеждаше така тесен, сякаш Гита не би могла да мине през него. Но тя, танцувайки, се плъзваше непрестанно през този обръч, като че е самовила.

Това бе чудесно, но после дойде нещо още по-хубаво.

Гита върза едно въже високо горе от един дъб до друг. Покатери се бързо като котка на въжето и почна да ходи по онова ми ти тънко въже високо във въздуха. Изглеждаше като лястовица, защото бе разперила ръце.

Хлапич подплашен изтича под въжето да хване Гита, ако падне долу. Но Гита се усмихваше и ходеше във висините по тънкото въже така сигурно, както друг човек по земята. Когато беше на края на въжето, плъзна се по една клонка на земята леко, като да е птица.

— Брей, това не бях виждал — рече Хлапич.

„О, сега лесно ще намерим Гитината кутия и моите ботуши — помисли след това Хлапич весело. — Ако онзи черен човек ги е скрил в някое мазе, Гита така лесно се провира през тесния обръч, че и през миша дупка ще се провре в мазето. Ако ги е скрил на някой таван, Гита така сигурно ходи във висините, че ще се разходи през всички покриви на всички тавани и ще намери ботушите и кутията.“

То се знае, че Хлапич се лъжеше, като мислеше така. Гита наистина се бе научила да се провира през обръч и да ходи по въже тъкмо само за това, да се провира през обръч и да ходи по въже. А никаква друга полза не би имал нито Хлапич, нито който и да е друг от това нейно голямо умение.

В това време всички ратаи се удивяваха на Гитините способности така, че забравиха за своя боб и за картофите.

После Гита пристъпи отново към каручката си; взе пръчката с папагала и я вдигна високо. След това заудря леко с крак по дайрето и почна да пее някаква чудна песен, която разбират само комедиантите и папагалите.

Папагалът започна да се върти на своето колело. Закачваше се за краката си и спущаше глава надолу, закачваше се за човката си и си пускаше краката да висят, а после отново се свиваше и накланяше глава като госпожица на разходка. И танцуваше от крак на крак като мечка. Най-накрая запухтя като влак и почна да се премята по колелото.

Премяташе се така бързо и толкова пъти около колелото, че наистина някой можеше да се усъмни това папагал ли е, или маймунка, което между другото е все едно.

После дойде последната изненада и всички се разсмяха така, както става обикновено в края на всяко представление. А именно — Гита повдигна пръчката с папагала високо, викна „лека нощ“ и махна с пръчката и папагала към Хлапич. Папагалът ни пет, ни шест литна и кацна на рамото на Хлапич, взе му шапката от главата, хвърли я на земята и почна да кряска и да вика: „Поклон! Поклон! Поклон! Лека нощ.“

Ах, как се смяха всички ратаи, че и господарят! И Гита крещеше от смях като папагала. Само Хлапич стоеше като вкаменен от почуда с папагала на рамото, защото наистина не очакваше това.

— Лека нощ, лека нощ! — започнаха да викат ратаите, а най-сетне и самият Хлапич.

„Като ще е комедия, нека да е комедия“ — помисли Хлапич, па постави папагала на земята и го покри с шапката си.

— Поклони се още веднъж — рече той на папагала.

То се знае, папагалът не можа да направи това, защото човешката шапка покрива и най-мъдрия папагал от човката до опашката.

Папагалът тичаше заедно с шапката като сляпа кокошка, докато не го освободи Гита.

Разбира се, сега всички се смяха още повече и така свърши представлението.

След това дадоха на Гита за вечеря боб и картофи и чорбаджията не й се сърдеше вече. Защото ако някой се засмее силно, не може веднага пак да се намръщи.

— Виждаш ли каква е превъзходна моята работа — каза гордо Гита на Хлапич.

— Такава работа е добра само тогава, когато няма друга — отвърна Хлапич.

После всички отидоха да спят.

VРазговорът на Хлапич с ратаите

Гита спеше в къщата с чорбаджийката, а Хлапич — на сеното с ратаите. Вече всички легнаха и всичко утихна. Хлапич въздъхна, преди да заспи:

— Не намерих днес ботушките си!

— Какви ботуши? — попита онзи ратай, който лежеше край Хлапич.

— Някой ми открадна заранта ботушките — отвърна Хлапич.

— И на мен някой ми открадна синьото палто — каза ратаят.

— На мен някой ми открадна секирата — рече друг.

— На мен някой ми открадна шунката от тавана — каза трети ратай.

— На мен някой ми открадна торбата, в торбата ми бяха парите — каза четвърти.

Сега всички разбраха, че в селото има крадец, който е задигнал тези неща. Всички се замислиха как ли ще си намерят нещата и кой би могъл да е този крадец.

А после месецът се издигна на небето и всички заспаха.