Чудните приключения на чирака Хлапич

IПознат глас

Едва бяха заспали Хлапич и Гита, Гита се събуди, защото чу в съня си нещо, от което сърцето й затупка весело.

Тя седна на леглото си и се ослуша. Някъде цвилеше кон.

Веднъж изцвили конят. На Гита й се стори, че познава този глас.

Втори път изцвили конят. На Гита още повече й се стори, че познава този глас. И трети път изцвили конят, а Гита скочи от леглото си и извика:

— Хлапич, хей, Хлапич! Да знаеш чий кон цвили! Хлапич, ела с мен.

Месецът вече се бе вдигнал на небето и беше по-светло.

Хлапич стана и след това той, Бундаш и Гита тръгнаха между шатрите нататък, откъдето от време на време се чуваше онова цвилене.

След малко Хлапич и Гита дойдоха до едно голямо празно пространство. Сред него имаше голяма шатра, затворена и тиха, като да спи. Над вратата имаше дълга черна плоча, а на плочата големи букви.

Това беше Гитиният цирк!

— О, Хлапич! Хлапич! — възкликна Гита. — Това е моят Сокол, моят мил, моят малък Сокол!

В този миг Гита забрави страха си от господаря и забрави, че вече няма да се връща при него. Тя мислеше само за своето конче, с което толкова години бе делила в цирка и добро, и зло и което обичаше най-много на света. Сега Гита така искаше да види своето конче, че не можеше да надвие това свое желание.

— Хлапич, аз ще вляза да видя моя Сокол — каза тя.

— Тогава ще те забележи господарят и ние ще трябва да се разделим — рече тъжно Хлапич.

— Няма! Аз не ща да остана при него! В цирка сега всичко спи и никой не чува нищо, защото всички са уморени от представлението — шепнеше Гита. — Моля те, хайде да влезем вътре.

Те стояха съвсем близо до конюшнята, която беше край цирка, направена от платнище като него.

Гита, разбира се, добре знаеше откъде може да влезе в нейния цирк. И така тя повдигна малко платнището от единия край и пошепна пак: — Виждаш ли, Хлапич, оттук ще влезем.

И Гита се вмъкна в конюшнята, а след нея Хлапич и Бундаш.

О, това беше наистина много опасно!

IIПрез нощта в цирка

Близо до входа един човек спеше на слама.

— Не бой се — пошепна Гита, — този няма да се събуди, дори да му свириш в ушите. Аз знам как се спи след представление.

На една пръчка в конюшнята висеше обръч. Гитиният папагал винаги бе стоял на такъв.

Гита сложи папагала на обръча. Когато той видя, че си е на мястото, на което е стоял толкова години, си помисли:

„Сега всичко е наред“ — мушна глава под крилото си и заспа.

Разбира се, само така му се струваше на папагала.

За Хлапич и Гита сега ставаше все по-опасно и по-опасно.

Те се промъкнаха благополучно покрай онзи човек, който спеше.

В конюшнята гореше лампа.

Хлапич забеляза на всяка страна на конюшнята по четири коня. Осем коня, това, разбира се, не е много за един цирк, но за Хлапич беше твърде много.

— О — тихо възкликна той, — колко коне и какви са хубави!

Но Гита не го чуваше. Тя беше вече при своето малко конче.

— Соколе! Мили мой Соколе! — шепнеше на кончето, прегръщаше го през врата и го гладеше по белия гръб.

А Сокол обърна своята хубава главица и я облегна на Гитиното рамо, цвилейки от удоволствие.

— Соколе! Мили мой! Как ли ще те оставя, как ли ще те оставя — шепнеше Гита.

В това време Хлапич отиде по-навътре в конюшнята.

— Този вран кон ви е най-хубав — тихо каза Хлапич на Гита.

— Ние нямаме вран кон — отвърна тя.

— Ето го тук — отговори Хлапич.

Гита дойде при Хлапич. И наистина! Пред нея стоеше чудесен малък вран кон — като въглен, а лъщеше като слънце. Гривата и опашката му бяха отрязани съвсем късо, а около ставите имаше прекрасни калъфи.

Гита гледаше коня учудено. Дълго го гледа и после каза:

— Това е истинско чудо! Този е враният кон, на който вчера се возеха черният човек и Гърга. Въпреки че има къса грива и къса опашка и жълти калъфи, все пак това е същият кон.

Хлапич не повярва и те приближиха до яслата, за да видят врания кон отблизо.

Но тогава — какъв страх обзе Гита и Хлапич!

Изведнъж те чуха как някой иде през цирка към яхъра. Чуха се дълбоки мъжки гласове, разговор и тежки стъпки по пясъка на цирка.

— Ами сега! Ами сега! — уплашено прошепна Гита. — Това е моят господар! О, Хлапич, мили Хлапич, не искам да остана при него, страх ме е!

Какво можеха да направят сега Хлапич и Гита, освен да се скрият колкото се може по-бързо под яслата пред врания кон?

И така, Хлапич, Гита и Бундаш се мушнаха бързо под яслата. Под коня имаше слама. Хлапич повдигна сламата с ръце пред яслата, за да не може никой да ги види.

В това време в конюшнята влязоха двама души.

IIIНова опасност

„О, боже, кой иде“ — шепнеха Хлапич и Гита. Те клечаха под сламата и надничаха през нея. Мълчаха като мишки, само сърцата им биеха силно.

А когато онези двама души дойдоха под лампата и когато Гита и Хлапич ги познаха, тогава ги обзе още по-голям страх.

Тези двама души бяха господарят на цирка и черният човек.

„Откъде се познават и какво правят толкова късно в конюшнята?“ — помислиха Гита и Хлапич и все повече им се свиваха сърцата.

Но кой можеше да си представи каква нова опасност заплашва сега Хлапич и Гита! Черният човек и господарят на цирка тръгнаха право към врания кон и дойдоха толкова близо до Хлапич и Гита, че ги делеше само шепа слама.

Как само мълчаха сега Гита и Хлапич! Така тихо дишаха, че и сламка не шукна покрай тях.

— Бундаш, драги Бундаш! Недей да лаеш! — шепнеше Хлапич в ухото на Бундаш и плътно го прегърна, защото усети, че Бундаш се дръпна, като позна черния човек. А Бундаш беше добър като добър ден и като усети, че ръцете на Хлапич треперят, млъкна като мъртъв.

Сега черният човек и господарят на цирка почнаха да разговарят.

IVДвама опаки хора

Ако Хлапич не беше така беден, сигурно никога не би видял отблизо двама такива опаки хора, каквито сега трябваше да гледа и слуша. За щастие на света има толкова малко опаки хора, колкото малко има празни зърна боб в паницата, та и в онзи край по това време живееха само тези двама опаки хора. Но Хлапич беше бедно дете, а бедните деца опознават целия свят.

Да не беше Хлапич толкова беден, сигурно нямаше сега да клечи среднощ под яслата, нито щеше да слуша страшния разговор на черния човек и господаря на цирка.

— Утре отивам с цирка през седем града в осмия — рече господарят на цирка. — Погледни как съм нагласил врания кон! Като му сложиш коприна, ремъци и седло, сигурно никой няма да го познае, не се бой.

— Аз не се боя, защото знам, че ти си по-мъдър от лисицата в планината — отвърна черният човек. — Но сега ми брой суха пара за коня, защото не беше лесно да се докопам до него.

— Ще ти броя парата — каза господарят, — но преди това ми кажи къде е сега онзи човек, на когото бе враният кон?

— От него не се бой! Той е в гората, където гората е най-гъста. Вързан е с три въжета за най-здравия дъб. Сигурно няма да избяга, щом аз съм го вързал, нито ще иде скоро на панаир.

Това рече черният човек и се засмя така страшно, както се смеят опаките хора, когато говорят опаки неща.

Тогава господарят извади тежка кесия и почна да брои златни дукати в ръката на черния човек. Но техните ръце бяха така черни, че и златните дукати в тях почерняха.

— А сега сбогом! Чака ме колата, трябва да продължа, докато е нощ — каза черният човек.

— А къде бързаш така? — попита господарят.

— Нощес, преди да съмне, отиваме за една крава. Пратих вече снощи Гърга да ме чака. Но много не му вярвам — каза черният човек.

— А къде отивате за кравата? — попита господарят.

— Още не съм бил на онова място. Но ми казаха, че къщата е една на пътя, а в къщата няма друг освен жена и дете. Това ще бъде лека работа. Но има още три часа път дотам, защото вървя заобиколно — каза черният човек.

— А как ще намериш къщата, като казваш, че още не си бил там? — попита господарят.

— Лесно ще я намеря. Чух, че е малка, стара и изкърпена и че на нея има голяма синя звезда — отговори черният човек.

След това излязоха от конюшнята в цирка. После се чу как си казаха „сбогом“ пред цирка и „добър път“, подир което отново всичко стана тихо.

VРешението на Хлапич

Когато всичко утихна, Гита и Хлапич с Бундаш излязоха, изпод яслата.

Никой не може да си представи какво му беше на Хлапич!

От разговора на черния човек Хлапич научи, че черният човек и Гърга са хванали онзи човек, който е отивал на панаир, и че са му взели стоката и коня, а него са вързали в гората. Но на Хлапичевото сърце тежеше още повече това, че черният човек и Гърга отиват нощес да отведат кравата на Марко и неговата майка, които бяха така бедни! То се знае, че за Марковата къща говореше черният човек, защото в този край само тя беше така мъничка и стара и само тя имаше голяма синя звезда под прозорците.

Като размисли всичко това, Хлапич каза само:

— Сбогом, Гито, трябва да бързам. Остани при своя господар и недей да плачеш.

Но Гита се разплака още преди Хлапич да изговори тези думи.

— Къде отиваш, Хлапич? — шепнеше тя. — Трябва да стигна до Марковата къща, преди черният човек да пристигне там, да кажа на Марковата майка да пази кравата си — отвърна Хлапич.

О, горкият Хлапич, колко му е добро сърцето! А колко е далечен пътят пред него и колко са му малки краката!

— Хлапич, Хлапич! Това е далече, а черният човек е с кола! — шепнеше Гита.

— Тъкмо затова трябва да побързам. Сбогом, Гито, за тебе е по-добре да останеш — рече Хлапич.

— Аз ще дойда с тебе — каза Гита и престана да плаче.

Хлапич нямаше време за разговор. Затова той не отговори нищо, ами отиде до онзи отвор, през който влязоха в конюшнята, повдигна платнището и излезе с Бундаш в нощта и месечината. След тях излезе Гита.

Хлапич не говореше нищо. Неговите ботуши бързо чаткаха по дългите градски улици. След тях също така бързо тупкаха малките Гитини обувчици. Пък най-бърже тепаха Бундашовите крака.

После излязоха от този град, където им се струваше, че всеки прозорец слуша дали те ще проговорят нещо за черния човек.

Пред тях сега лежеше на месечината дълъг и безкраен път.

Кой знае вижда ли месечината сега там, далече на пътя, една малка къщица със синя звезда и ще отведе ли щастливо до нея Хлапич и Гита.

VIНощем на път

Много хора разправят, че тревата и цветята нощем разговарят. Ако това е истина, тогава сигурно тази нощ всички ливади са шепнали:

— О, малки деца, къде сте тръгнали нощем на такъв дълъг път?

Но Хлапич не мислеше, че този път е дълъг, нито мислеше, че той не може да го прехвърли по-бързо от онзи, който е с кола. Хлапич мислеше само, че трябва на всяка цена да стигне до Марковата къща преди разсъмване. А това е много добре, защото, който мисли така, нему краката вървят сами.

Краката на Хлапич наистина вървяха така добре и бързо, че Гита скоро се умори. Това стана, защото тя не познаваше Марко и не желаеше така горещо като Хлапич да му помогне.

— Хлапич, искам малко да си почина — рече по някое време Гита.

Нощем всеки говори по-тихо, защото е такъв покой, че всяка дума се чува далеко.

— Аз не съм уморен — каза Хлапич. — Нямам време. Хайде още малко, Гито — той още в началото се опасяваше, че с Гита ще бъде трудно.

Гита само въздъхна и отново закрачиха по пътя.

Разбира се, че Гита непрекъснато мислеше за врания кон, за Гърга и за черния човек. Тя размишляваше как са могли да доведат врания кон в цирка покрай толкова стражари в онзи град. Накрая запита Хлапич:

— Как така, Хлапич, стражарите не са уловили черния човек и Гърга, като са дошли в града на врания кон?

— Затова защото тук стражарите стоят обикновено на ъглите, а злосторниците се возят посред пътя — отговори Хлапич.

Това се стори на Гита твърде смешно, но тя веднага си помисли, че Хлапич е чирак и сигурно е по-умен от нея. И така Гита млъкна отново.

И без друго от разговора им нямаше никаква полза, въпреки целия разговор нощем на път беше много чудно и който още не е вървял нощем между ливадите, би помислил, че сънува.

Край Гита и Хлапич непрекъснато прелиташе по някоя нощна пеперуда, дето удря крила като птица. По тревата край пътя тичаше в тръс тъкмо до Гита един стар наежен таралеж, от тревата на ливадата час по час щръкваха ушите на някой заек. А онова, което шумолеше и тичаше през храстите току край Хлапич и Гита, бяха пъдпъдъци.

Нощем животните не бягат така от човека, както през деня, и не са така страхливи, защото животните знаят, че човек се бои нощем, а те не се боят.

И наистина на Хлапич и Гита би им било все пак страшно посред нощ на големия път. Но с тях беше Бундаш, той тичаше весело пред тях, махаше опашка и вдигаше глава към Хлапич, сякаш му говореше:

— Да вървим сами! Аз познавам пътя добре!

Като изминаха така още малко от пътя, Гита каза:

— Хлапич, нека си починем! Не мога повече!

Наистина Гитините крачета бяха още по-малки от Хлапичевите и на тях имаше само малки свилени обувчици, докато Хлапич беше с ботуши.

— Гито, още много път има пред нас, трябва да преминем много села и един кръстопът — каза Хлапич.

Щом Хлапич спомена кръстопътя, Гита веднага си спомни как вчера на кръстопътя препускаше колата с подплашените коне и как пред тях падна черният човек.

— Хлапич, Хлапич, ами ако сега неговата кола долети и ни намерят на пътя! — каза Гита и започна да плаче.

Щом Гита заплака, разбира се, че вече не беше възможно да се върви по-натам. Тя седна край пътя и закри очи с ръка.

Хлапич седеше край нея и мълчеше. „Какво да сторя сега“ — мислеше Хлапич. Не можеше да остави Гита сама среднощ на пътя, а с нея положително нямаше да дойде до Марковата къща, преди да съмне. Хлапич беше тъжен, защото му се стори, като да вижда и чува отдалече как черният човек души да отведе онази хубава шарена Маркова крава! „Какво да сторя! Какво да сторя“ — мислеше Хлапич.

О, божичко! Да дойде сега някой на помощ на този малък чирак, който стои тъжен на пътя в нощта!

VIIКола в мъглата

Така стоеше Хлапич и гледаше надясно и наляво, като да чака помощ.

Поглеждайки така назад към града, Хлапич забеляза, че в далечината нещо се движи по пътя. Но от едната ливада се влачеше мъгла край пътя, та не можеше на месечината да познае какво се движи в мъглата. Чуваше се само как нещо тихо трополи.

Нощем никой не мисли първо: „Идва приятел“, а всеки мисли: „Идва неприятел“.

Така беше и с Хлапич, като разбра, че по пътя идва кола.

Беше му някак чудно, а Гита шепнеше през плач:

— Хлапич, защо тръгнахме на път нощем?

Само Бундаш вдигаше муцунка нагоре и беше доволен.

Колата се приближи и изглеждаше, като че голям хълм се търкаля по пътя. В мъглата всяко нещо изглежда три пъти по-голямо, отколкото е наистина.

Колата наближи вече Хлапич и Гита.

Виждаше се и човекът, който седеше в колата и караше своя мършав кон.

В това време добрият месец освети още по-силно колата и човека със своята сребърна светлина, а Хлапич и Гита извикаха от радост.

Познаха своя приятел, бедния кошничар от панаира!

VIIIПомощ

Това всъщност не беше никакво чудо, защото кошничарят не пътуваше насам, затова защото Хлапич и Гита стояха среднощ на пътя и се нуждаеха от помощ, ами той пътуваше тук често и когато тях ги нямаше.

Кошничарят ходеше винаги до един далечен върбалак за хубави пръчки за кошници, защото в близост до града нямаше подходящи пръчки. Нито един кошничар не отиваше така далече като този сиромах за пръчки, но затова пък нито на един кошниците не бяха така здрави и хубави като неговите.

Защо тъкмо той трябваше да бъде най-беден в целия град, въпреки че ходеше най-далече за пръчки и плетеше най-хубави кошници — за това Хлапич нямаше време да мисли сега. Мъдреците в онзи град пишеха вече големи книги за това, но и те не знаят защо е така.

Хлапич, Гита и Бундаш хукнаха към колата.

Когато кошничарят ги забеляза по месечина на пътя, помисли още повече отпреди, че тези деца са паднали от небето и нощем пътуват по месечина, а денем помагат на сиромасите.

Но сега на самия Хлапич му трябваше помощ и той помоли кошничаря да превози донякъде Гита и него.

Кошничарят беше много щастлив, че може да помогне на тези деца, които бяха толкова добри към него на панаира — и така Хлапич и Гита седнаха в колата, а кошничарят подкара мършавия кон.

Хлапич веднага разказа на кошничаря защо пътуват нощем. Накрая рече:

— Преди да съмне, трябва да съм при онази малка къщица, която има синя звезда и която стои сама на пътя.

— Аз знам къде е тази къщица — каза кошничарят. — Не е далеко от моя върбалак, ще ви покажа пътя до къщицата. Ще бъдете там, много преди да съмне.

Всеки може да си представи как се зарадва Хлапич. Тозчас и пътят му се видя по-къс.

Мършавият кон на кошничаря вървеше добре и бързо. На добрия господар и конят е винаги добър, та конят на кошничаря разбираше сега, че трябва да има нещо много важно, щом неговият господар така бързо кара.

Колата трополеше еднообразно, Хлапич и кошничарят разговаряха, Гита беше задрямала в колата, Бундаш все така весело тичаше ту край лявото, ту край дясното колело, така е то винаги, откакто на света има кучета и колелета.

Така стигнаха до онзи кръстопът, където пътят тръгва на две страни.

— Ще минем от тази страна по хълма през гората, защото това е по-краткият път — каза кошничарят на Хлапич.

— Не отивайте натам — обади се Гита, която веднага се събуди, щом чу, че отиват в гората. Това е тази гора, в която са хванали някакъв човек.

Но кошничарят вече много години минаваше по онзи път и не можеше да повярва на това, което разправят Гита и Хлапич. Ето защо каза:

— Това е съвсем къс път до моя върбалак. Не се бойте. Аз още не съм виждал в тази гора лош човек.

Кошничарят беше голям бедняк, а бедният човек рядко се бои.

Така те отбиха колата на хълма в гората.

На Хлапич това му се видя добро и му беше драго, защото знаеше, че това е късият път до Марковата къща. А който отива на помощ някому, той не се бои от друго, освен да не закъснее.

IXХлапич и Гита отново сами

Пътуваха първо по пътя през хълма, а после влязоха в гората. Гората беше така осияна от месечината, че приличаше на осветени дворове.

Месечината все още беше ясна. Дали на небето имаше някакъв облак, това не можеха да видят нито Хлапич, нито кошничарят, защото около тях имаше гора.

И така, като излязоха с колата от гората, Хлапич забеляза, че са на върха на хълма, който не беше много висок.

А кошничарят спря колата и каза:

— Ето, деца, тази пътека наляво ще ви доведе до къщичката със синята звезда. Най-напред ще стигнете до онези храсталаци там долу. Като прекосите храсталака, по пътеката веднага ще видите къщичката.

След това кошничарят добави, защото забеляза на небето голям облак:

— Ще бъдете по пътя, преди облакът да скрие месечината.

Какво ли не искаше да възрази Гита! Как ли се е уплашила, като чу, че сега отново ще останат сами.

Но Хлапич веднага скочи от колата и каза на кошничаря:

— Благодаря ви, че ни помогнахте!

А кошничарят свали Гита от колата и каза:

— Добър ви път, мили деца!

После подкара коня и тръгна вдясно надолу, а Хлапич каза на Гита:

— Нашият път е вляво, надолу.

Всичко това стана толкова бързо, че Гита не успя дума да продума или да възрази.

Така Гита и Хлапич останаха отново сами с Бундаш на пътя, под месечината, между гората и храсталака.

Още веднъж отдалече им се обади кошничарят и ги повика:

— Деца!

— О! — отвърна Хлапич, защото през гората и планините нищо не се чува така добре като „о“.

— Внимавайте! Близо до пътя има откъртена скала.

И наистина долу, точно край Гита и Хлапич, се виждаше на месечината голяма скала, от която се вади камък.

Опасно би било в тъмното да минава човек тук, защото кракът може да се плъзне и пътникът да падне и да пострада.

Но Хлапич и Гита минаха по месечина край тази скала съвсем лесно и скоро след това слязоха от планината отново в равнината.

Сърцето на Хлапич биеше радостно, защото знаеше, че зад онези гъсталаци е пътят за Марковата къщица със синята звезда.

Сега всичко ще е наред, ако има ясна месечина, както каза кошничарят.

XВ храсталаците и мрака

Облаците не вървят така, както казват хората, ами така, както ги носи вятърът.

Чак до храсталаците Хлапич и Гита виждаха пътя си ясно като денем.

Но като влязоха в храсталака и попаднаха сред него, светлината на месечината взе да става все по-слаба и по-слаба. Идваше облак да закрие месечината.

Пътечката през храсталака беше тясна и едва личеше.

— Хайде оттук! Хайде! — казваше си Хлапич сам на себе си. — Аз виждам добре всичко.

Хлапич постъпваше твърде умно, дето си говореше сам на себе си. Очите му взеха да виждат много по-добре в тъмнината, щом си каза това.

Гита вървеше с Хлапич, защото нищо не виждаше в тъмното, а Бундаш вървеше пред Хлапич.

В това време дойде облак и скри месечината. Облакът беше гъст и тежък. Сега вече в храсталака наистина настана такава тъмница, че нищо не можеше да се види.

Хлапич опипваше с ръце да намери пътеката, а тръните и клечките хващаха отдясно и отляво Гита за синята й поличка.

— Сега вече не можем да вървим нататък — рече Хлапич, — защото не виждаме пътеката и ще се загубим.

Това, разбира се, беше много тъжно, защото той бързаше към Марко.

Но Хлапич не искаше да тъжи, защото гледаше небето и се надяваше, че облакът ще мине скоро, а Марковата къща не е далеко.

— Сега ще седнем малко да почакаме — каза Хлапич на Гита.

Седнаха в тъмнината и тишината на един пън, който лежеше в храсталака, и мълчаха.

Около тях в храстите и клоните сигурно имаше много птици: косове, синигери и диви гълъби. Но то се знае, че и те мълчаха също като Хлапич и Гита, защото вероятно се бояха от лисици.

— Ох, само да мога навреме да стигна до Марковата къщичка! — каза най-сетне Хлапич.

— Ох, само черният човек да не е на същия този път! — въздъхна Гита.

— Той каза, че ще върви заобиколно, а това е прекият път — отвърна Хлапич.

В същия миг на Хлапич и на Гита им се стори, че в храсталака не е вече така тихо като одеве.

От другата страна на храстите, зад тях, нещо шумолеше.

— О, Хлапич, какво е това? — попита Гита тихо.

— Сигурно е заек — отговори Хлапич.

След това се чу как пукат сухи клонки.

— Хлапич, Хлапич, какво е това? — шепнеше все по-тихо Гита в мрака.

— Може да е лисица — отвърна Хлапич и стана от пъна, държейки Бундаш край себе си.

Но не можеше да види нищо, защото облакът още беше над месечината.

В това време храстите започнаха да пукат все по-близо и по-близо. Чупеха се клони и сега Хлапич разбра, че през шубрака върви нещо голямо.

— Хлапич, Хлапич! Това не е лисица! — прошепна тихо като дихание Гита.

— Тогава е… — започна Хлапич.

В това време Гита изпищя колкото може:

— Хлапич! Хлапич!

Съвсем близо до Гита се закашля човек.

XIУжас

Когато Гита изпищя и повика Хлапич, отведнъж шумоленето в храста престана. Ох! Това беше още по-страшно! Тази тишина, пък после този мрак, нийде нищо не се движи и все пак Гита и Хлапич знаят, че тук, в храста, съвсем близо до тях има човек! А не знаят кой е и какво иска!

Само Бундаш тегли и дърпа Хлапич и цял тръпне от напрежение.

И тогава — отведнъж храстите се огънаха, зад Хлапич и Гита изпукаха няколко сухи клонки — и Хлапич и Гита забелязаха в мрака как пред тях изведнъж излезе на пътеката някакъв висок и широк човек. Още миг — и Хлапич и Гита чуват, че този човек пали клечка кибрит.

Клечката се запали…

Който е прочел тази книга до това място и който е обикнал Хлапич, той ще направи най-добре сега да затвори книгата и до утре да не чете по-нататък.

XIIИзненада

Клечката пламна. Около онзи човек просветля. Хлапич му погледна лицето…

Това беше майстор Мърконя!

О, боже мой! Тъкмо пък майстор Мърконя! Стоеше с разкъсани дрехи и блед пред Хлапич и викна с добрия си глас:

— Наистина си ти, Хлапич!

— Майсторе — възкликна само Хлапич и протегна двете си ръце към майстора — кой знае — от страх или от радост.

А какво направи тогава майстор Мърконя?

Да знаете само!

Майстор Мърконя пристъпи бързо към Хлапич, дигна го към себе си и каза: „О, мой малък Хлапич!“

После за пръв път в живота майстор Мърконя погали Хлапич по лицето и по главата.

Това е самата истина! Майстор Мърконя погали Хлапич! Хлапич действително се учуди на това повече, отколкото на всички други чудеса, които му се случиха тази нощ или които ще му се случат през целия живот.

Нищо чудно, че Хлапич и майстор Мърконя поплакаха малко от радост в този миг — въпреки че иначе плачът не подхожда нито на истинския майстор, нито на истинския чирак, защото и двамата са мъже и не бива да плачат.

XIIIКак се случи всичко това

Тогава Хлапич, майстор Мърконя и Гита в храсталака и в мрака седнаха на същия този пън.

Те бяха толкова учудени от всичко, което им се случи, че не знаеха още какво точно да направят, нито какво по-напред да говорят. Струваше им се, че и самият месец, който тъкмо сега излизаше отново от облака, ще се зачуди, като види кой седи на този пън.

Само Бундаш не се чудеше. Той се повдигна с предните си крака на коленете на Хлапич и гледаше ту Хлапич, ту майстор Мърконя. Бундаш беше сигурен, че Хлапич и майстор Мърконя са се срещнали тук да кроят ботуши и обувки и все чакаше кога майсторът ще извади ножици и ще донесе кожа. Кучетата не могат никога нищо ново да помислят, а мислят само онова, което е било вече много пъти.

В това време майстор Мърконя започна да разказва как е попаднал тук и Хлапич сега узна толкова много неща, че още осем дена след това премисляше малката чирашка глава.

За да не стане така и с тези, които четат книгата, ще разкажем накратко какво се беше случило с майстор Мърконя.

Хванали го в гората злосторници, когато отивал преди два дни със стоката си на панаир. Той бил онзи заловен търговец, за когото разказваше просякинята Яна. Това станало ето как:

Майстор Мърконя пътувал в ранни зори през гората за панаир и бил сам в колата, защото коларят, на когото били конете, отишъл напред с други коли.

Когато майстор Мърконя дошъл с колата на онова място, където гората е най-гъста, върху него скочили из засада двама души. Изхвърлили го от колата, завързали го и го отвели навътре в гората. Там го привързали за едно дърво, оставили го без храна и вода и си отишли.

Цели два дни майстор Мърконя стоял вързан за дървото и вече мислил, че няма да се спаси. Промислил за всичкото добро и зло, което е направил през своя живот. Сетил се и за Хлапич, та пожелал да го види поне още веднъж в живота си. Когато човек е вързан за дърво два дена без вода и хляб, има време да си спомни всичко и тогава мисли съвсем другояче за своя чирак, отколкото в работилницата, когато го хока.

Майстор Мърконя прочее вече оклюмал глава и не се надявал на нищо, а си мислил, че никога няма да бъде отвързан жив от това дърво. Поне така разказваше сега на Хлапич.

— Но тази нощ — продължи разказа си той — видях отведнъж как по месечината към мен иде един от онези двоица мъже, които ме хванаха. Мислех си, че е дошъл краят ми. Но когато този човек дойде по-близо, пристъпи към мен и почна да развързва въжето, с което бях вързан. Като ме отвърза, каза:

— Върви си сега със здраве и бързай да избягаш от тази гора!

При тези думи той извади от джоба си вързана кърпа. В нея имаше сребърна пара̀. Той я извади, подаде ми я и каза с добър глас:

— Вземи тази пара̀. Откакто я получих, сърцето ми се обърна от зло на добро. Може и на теб да ти донесе щастие. А аз отивам по света да изкупвам греховете си.

Когато майстор Мърконя разказа това, Хлапич възкликна:

— Гърга е бил! Това е сребърната пара̀, която аз му донесох от неговата майка. Не плака залудо старата му майка над онзи сребърник.

— Наистина не е плакала напразно, защото сега този сребърник е чудотворен — отговори майстор Мърконя.

„Може би и майстор Мърконя е така добър с мене, защото тази чудна пара̀ е у него“ — досети се Хлапич. На него му беше много драго, като се сети това. Не му дойде наум, че майсторът е така добър само защото е стоял два дни без хляб и вода.

После майстор Мърконя довърши своя разказ и рече:

— И така заради този панаир за втори път изпадам в беда.

— А кога сте изпаднал в беда първи път? — попита Хлапич.

— Това ще ти разкажа вкъщи. Разбира се, ти ще се върнеш сега при мен, малки Хлапич, и ще ти е добре, не се бой. Сега не мога да разказвам, мъчи ме глад, защото изядох само парче сух хляб, който ми беше останал в джоба, жаждата си едва утолих на извора.

В това време облакът отмина и отново огря ясна месечина. Майстор Мърконя погледна Гита, която през цялото време седеше тиха и мирна като малка и хубава уплашена птичка.

— А това кой е? — попита майстор Мърконя.

— Това е сираче без баща и майка като мен. Пътуваме заедно — отвърна Хлапич.

— Тогава ще заведем и нея у нас — каза майсторът и на Хлапич му се стори, че той въздъхна тъжно.

После Хлапич викна на Гита:

— Брей, колко време изгубих сега. Ето, месецът е ясен, да побързаме към Марковата къща.

— Да вървим заедно — рече майсторът. — И на мен не ми е приятна тази гора. По пътя ще ми разкажеш къде бързаш така.

XIVПри Марковата къща

Скоро излязоха из шубраците. Майстор Мърконя водеше за едната ръка Хлапич, а за другата Гита. То се знае, така беше по-хубаво да се пътува по месечина, през ливадите. Хлапич разказа на майстора за черния човек и Марковата крава.

След това излязоха на пътя и Марковата къща се видя вече наблизо. Скоро стигнаха до нея. Около къщата всичко беше мирно и личеше, че още не се е случило нищо лошо. От яхъра се чу хлопатар. Това беше онази хубава, пъстра крава, която хрупаше вътре сено и звънеше със своя хлопатар на врата.

О, колко щастлив беше сега Хлапич, като видя, че е дошъл навреме, защото черният човек още не бе отвел кравата.

Беше на разсъмване.

В къщата всичко беше тихо. Марко и майка му още спяха.

Хлапич почука на вратата и Марковата майка излезе да види кой е.

Хлапич й разказа защо е дошъл и й рече да пази своята крава.

Когато Марковата майка чу за какво става дума, дигна три пъти ръце към небето и благодари на съдбата, че й е пратила Хлапич. Ако черният човек й отведеше кравата, щяха да останат тя и Марко с десет гъски. А с десет гъски не може да живее майка с дете.

— Сто пъти сполай, мое дете — каза тя и прегърна Хлапич.

След това Хлапич се прости с нея и продължи нататък с майстора и Гита, които го чакаха на пътя.

Марковата майка веднага облече най-хубавата си рокля и отиде в общината за стражар.

Оттогава всяка нощ двама общински стражари пазеха малката й къща. Общинските стражари са твърде храбри, те чуват и виждат далеко и където пазят те, там не може да се случи нищо никому.

Но черният човек не дойде нито тази, нито втората, нито третата нощ: никога не дойде. Така че стражарите изпушиха всеки по тридесет лули — всяка нощ по три лули, а после вече престанаха да идват.

След няколко дни хората намериха един мъртъв човек, който вероятно е паднал нощем от онази откъртена скала, която кошничарят показа по месечина на Гита и Хлапич.

Този мъртъв човек беше загърнат с черна наметка. Това беше черният човек, който така свърши своя опак живот.

Изглежда, когато облакът е затулил месечината, той е минавал покрай скалата, паднал е и се е убил.

Така същият този облак, заради който толкова въздишаха в храсталака Хлапич и Гита, донесе спасение на тях и на Марковата майка, а и на майстор Мърконя. Ако не беше този облак, кой знае дали черният човек нямаше да погуби всички тази нощ.

Затова винаги трябва малко да се почака, преди да почне да се въздиша.

Прочее, така се свършиха всички опасности и всички беди на Хлапичевото пътуване. Това, което идва по-нататък, то е само такава голяма радост и щастие, че сигурно Хлапич не им се е надявал, когато преди осем дни, сам и наскърбен, се стягаше в нощта и в мрака да побегне от майстор Мърконя.