Чудните приключения на чирака Хлапич

IКак е на пасбището

На Хлапич и Гита на другия ден им беше тежко да се разделят със селяните, защото ги обикнаха така, като че са живели три години с тях. Това стана, защото заедно с тях гасиха пожара. Винаги бива така, когато хората преживяват заедно някоя голяма беда.

И така Гита и Хлапич бяха много тъжни на тръгване, а колкото повече селяните забелязваха, че са тъжни Гита и Хлапич, толкова повече тъпчеха торбите на Хлапич с печено месо, хляб и баница, защото не знаеха как другояче да ги утешат. Най-сетне Хлапичевата торба стана така дебела, като голяма дива пчела, когато се насмуче с мед.

Гита се разсмя, като видя торбата така пълна, и, разбира се, все пак тръгнаха весело на път.

Пътят лежеше между големи и зелени ливади като дълга сламка през зелено море. Хлапич и Гита вървяха по пътя като две мравки по тази сламка.

Така стигнаха след дълго ходене до едно място, където пътят се разделяше на две страни. Едната страна продължаваше нататък по голяма равнина, а другата страна се катереше по планината и гората. Такова място се нарича кръстопът.

Хората разказват, че едно време на кръстопътищата се срещали самовили, вещици и върколаци. Но сега няма такива. Лете на кръстопътищата седят овчарчета и дялат пръчки или друсат бели и черни черници. А зиме, когато има месечина и сняг, нощем играят зайци по кръстопътищата.

Сега беше лято и на една ливадка край кръстопътя имаше много малки овчарчета и овчарки, които пасяха крави и печаха царевица.

Овчарчетата бяха пет: две момичета и три момчета.

Най-малкият овчар беше още така малък, че всяка висока тревица го гъделичкаше по носа, а той беше само по ризка и тази ризка достигаше земята. Беше така малък и дебеличък, че Хлапич отдалече улучи, че се казва Мишко.

Всички овчари се събраха около Гита и Хлапич и около Бундаш и папагала и не знаеха какви са тези пъстри чудовища. Почнаха да ги разпитват това и онова, а малкият Мишко се сети, че веднъж в село идва капитан във военна униформа. Затова посочи с пръст Хлапич и каза:

— И това е капитан. Но като порасне този капитан, шапката ще му умалее.

Хлапич се разсърди, защото не обичаше да чува, че е малък. Затова каза на Мишко, като посочи дългата му риза:

— А ти, като пораснеш, можеш да отидеш с това расо при монасите. И тогава ще ти е доста дълго.

Но сега се намеси по-големият брат на Мишко и каза на Хлапич:

— Я не ругай брат ми!

— Не го ругая, а говоря на шега — отвърна Хлапич.

Тогава Мишковият брат излезе пред Хлапич, премери го с очи и рече:

— Това не е шега, ами не се карай с моя брат.

Хлапич беше чирак отдавна и знаеше, че като говорят така момчетата, значи искат да се бият.

Но Хлапич не искаше да се бие, въпреки че беше по-силен от всички овчарчета.

Затова рече на Мишковия брат:

— Няма да се бием, ами ще хвърляме камъни и ще видим кой е по-силен!

Хлапич вдигна от пътя голям камък и го сложи на рамото си, като че бе перо. После замахна с рамо и отхвърли камъка. Камъкът отлетя далеко и високо през камъните и храстите чак на ливадата.

Сигурно така умело и Крали Марко е хвърлял камъни, като е бил малък. Нито един овчар не можеше да хвърли камък толкова далеко.

Сега Мишковият брат замълча и му беше драго, че не се би с Хлапич. А момичетата, които и без това не обичат да гледат как се бият момчетата, казаха:

— Този е по-силен и по-умен от Мишковия брат.

В това време Гита беше отишла с овчарите долу на ливадата, където те бяха сложили царевица на жаравата.

— Колко хубаво пукат царевиците! — развика се Гита. — Да останем малко тук!

Хлапич нямаше нищо против да останат, защото овчарите му се чудеха, а на него това все пак му допадаше. Освен това на ливадата беше много хубаво.

Колко им е добре на малките овчарчета, когато седят на ливадата край огъня и пекат царевица в жарта или пък картофи в пепелта, това изобщо е твърде трудно да се опише. Но е и по-добре да не се пише за него. На всички хора не може да им бъде хубаво като на малките овчарчета и на мнозина би им било мъчно, ако четат колко им е хубаво на другите.

Всички отидоха да търсят царевица. Хлапич си изу ботушите да не ги развали, защото тревата на ливадата беше влажна.

Но веднага забеляза, че Мишко гледа в ботушите. Затова му каза:

— Мишко, не пипай ботушите! Те са царски ботуши и ще те ухапят, ако ги обуеш.

А един от овчарите каза:

— Разбира се, че ще го ухапят — и сложи във всеки ботуш по малко коприва, без да види Мишко.

Всички се пръснаха далече от Мишко.

Когато Мишко остана сам, дълго гледа ботушите. Струваше му се, че стават все по-хубави и по-хубави. Накрая вече не можеше да вярва, че хапят. Затова приближи тихо до ботушите. Мишко беше умен. Бавно и предпазливо протегна ръка в единия ботуш.

— Олеле! — извика, като се опари от копривата в тях. — Наистина хапят.

И се замисли.

Малкият овчар добре познаваше копривата и скоро се досети какво има в ботушите. После омота ръката си в своята дълга ризка и леко извади всичката коприва.

Когато овчарите с Хлапич и Гита се върнаха, Мишко ги посрещна с Хлапичевите ботуши на крака. Бяха му до кръста и толкова смешно му стояха, че Хлапич не се разсърди.

— Какво, Мишко, не те ли хапят ботушите? — попита Хлапич.

— Хапеха, но аз им извадих зъбите — отвърна Мишко.

Всички се засмяха на Мишко. Тогава той свали ботушите и ги даде на Хлапич, който ги обу отново. И двамата бяха доволни.

Ако всички хора са така добри като Хлапич, биха могли често пъти и по двама души да са щастливи с един-единствен чифт ботуши.

След това всички поседнаха покрай огъня. Момичетата вееха с престилки да се разгори огънят, а момчетата забодоха царевиците на дълги прътове да ги пекат.

Хлапич седеше и разказваше за майстор Мърконя, за черния човек и за злия Гърга.

— Сега най-голямата ми грижа е да намеря Гърга, та да му предам кърпата и пара̀та от неговата майка — рече Хлапич.

— Ами къде ще го намериш? — попита Гита.

— Не зная. Но на драго сърце ще му предам това и толкова на драго сърце бих му предал каквото ми поръча майка му, че все си мисля няма ли, Гърга отведнъж да падне пред мен.

— Сигурно няма да стане това — засмя се най-големият овчар. — И круша не може да падне пред тебе, ако не седиш под стъблото й, а камо ли човек да падне пред тебе ненадейно.

IIОткъде падна човек пред Хлапич

Докато овчарят още говореше, се чу голям тропот от пътя, който отиваше в планината. Нещо препускаше и се търкаляше по пътя.

Чуха се викове и кавги.

Хлапич и всички останали погледнаха към пътя.

От планината по пътя препускаше кола. Конете бяха подплашени и тичаха със страшна бързина.

Вдигаха глави и хвърляха около себе си пяна, като че са бесни. Колата се търкаляше и накланяше от една страна на друга като люлка.

Изглеждаше, като че всеки момент ще се строполи в трапа.

В колата седяха двама души с уплашени лица. Единият от тях теглеше към себе си едната юзда. Другата юзда се бе скъсала и удряше конете, които все по-бясно препускаха.

— Ох — викна Хлапич, — да спрем тази кола!

И изтича на пътя, застана сред него, вдигна двете си ръце нагоре, викайки с цяло гърло и махайки с ръце. Хлапич беше виждал много пъти да спират така уплашени коне.

Колата беше още далече. И все пак бе страшно да се гледа как лети право срещу Хлапич.

Но преди да дойде до Хлапич, колата се залюля, връхлетя с едното колело на един камък край пътя и се обърна с голяма сила.

Конете се изправиха като две кули и тозчас от колата бяха изхвърлени двамата човеци, които се изтъркаляха точно в трапа пред Хлапич.

— Хопа! — викна Гита и всички овчарчета, които дотичаха на пътя.

А конете, които дишаха като два огнени змея, спряха като вкопани, когато колата се преобърна.

— О, о! — скочи Гита и хвана конете за юздите. — Ама че е хубаво и мило това конче! Хайде да го разпрегнем. Бих го яхнала! О, този кон е хубав почти като моя Сокол!

Тя се сети за своето конче в цирка и това така я трогна, че не мислеше за нищо друго. Това често се случва с момиченцата.

Но Хлапич знаеше, че сега имат по-сериозна работа. Затова остави конете и Гита на овчарите, а той отиде при трапа да види как са онези двама души, които паднаха от колата.

Ако Хлапич знаеше каква изненада го чака, щеше да си помисли какво да направи. Но тогава пък, разбира се, нямаше да има никаква изненада.

В трапа лежаха — боже мой! — на Хлапич сърцето му изтръпна, — в трапа лежаха черният човек и злият Гърга и тъкмо взеха да се вдигат, когато Хлапич дойде до тях.

Понеже не знаеше какво е най-разумно да направи сега, Хлапич каза онова, което винаги може да се каже:

— Добър ден!

— Наистина е добър ден! Затова ли, дето се преобърнахме? — попита черният човек от канавката с такъв дълбок глас като из гроб.

— Добър ден е, задето останахте живи — отвърна Хлапич гласно. Но веднага си каза: „И добър ден е, защото ще мога да дам на Гърга кърпата и форинта“.

А после Хлапич си помисли: „Как ли ще свърши всичко това, когато черният човек забележи, че съм си намерил чизмите?“

Но черният човек даже не погледна Хлапич, така бързаше. Щом стана, викна сърдито на Гърга:

— Защо седиш? Краката и ръцете ни оцеляха, а за разговор нямаме време. Я да видим какво става с конете.

Виждаше се, че много бърза. И така, черният човек и Гърга излязоха из канавката и тръгнаха към колата.

Но Бундаш сега позна черния човек. Като бесен заръмжа по него, скочи върху му и го хвана за черната наметка.

Черният човек ритна Бундаш с крак, но после се обърна към него и каза:

— Охо! Тебе съм те чувал вече веднъж да ръмжиш!

До Бундаш стоеше Хлапич.

И сега черният човек забеляза и позна Хлапич и… неговите чизми.

Цял миг стоя като вдървен. Виждаше се, че всякакви черни мисли се гонят в неговата черна глава.

Гледаше Хлапич като ястреб.

А Хлапич, макар и малък, стоеше прав като свещ, гледаше черния човек право в очите и мислеше: „Да става каквото ще, чизмите ми няма да получи, докато съм жив!“

А Бундаш показваше белите си зъби и мислеше: „Не закачай моя Хлапич!“

Работата отиваше на зле.

Но това трая само миг, после черният човек промърмори:

— Нямаме време! — и веднага викна на Гърга, който стоеше до коня:

— Впрягай конете, нещастнико!

— Юздите са изпокъсани — отвърна Гърга. — Не можем да продължим.

— Трябва да продължим! — сърдито викна черният човек и грабна юздите да види какво е станало с тях.

Сега се случи такова нещо, което черният човек най-малко очакваше.

А именно — Хлапич пристъпи към него и каза:

— Аз ще ви поправя юздите.

— Как ще кърпиш ти, обуто коте, юздите! — озъби се черният човек и премери Хлапич от ботушите до шапката.

— Обут съм, въпреки че два дни бях бос — отговори Хлапич, — но коте не съм. Ако бях коте, нямаше да зная да кърпя, но аз съм чиракът Хлапич, нося в торбата си шило и канап и ще ви закърпя юздите, защото виждам, че бързате.

Това наистина беше хубаво от страна на Хлапич, защото малко са хората, които биха закърпили юздите на онзи, който им е откраднал ботушите.

След това Хлапич свали торбата си от рамото, па извади от нея шило, канап и малко кожа.

После пристъпи към конете и взе да сваля юздите и ремъците.

Когато черният човек видя, че Хлапич наистина се хваща на работа, каза:

— Е, дечко, добър си ти. Само кърпи бързо, пък ще избършем от паметта какво е станало с ботушите.

— И без това ми е по-добре да нося ботушите на краката си, отколкото в паметта — отговори Хлапич.

После седна на камък край пътя и почна да кърпи юздите.

Наистина е чудно колко е весел този обущарски занаят! Щом Хлапич взе да боде с шилото и да изтегля канапа, веднага почна да пее и да подсвирква като в работилницата на Мърконя.

Без малко щеше да забрави, че има сериозен разговор с Гърга.

Гърга седна до Хлапич да му помага в работата, а черният човек отиде да поправи повредите на колата. Гита и овчарчетата отведоха конете в ливадата на паша.

IIIГърга и Хлапич

Когато Гърга и Хлапич останаха сами, Хлапич каза тихо на Гърга:

— Гърга, аз ще закърпя хубаво юздите, а ти иди с тях надалече и не се връщай в село. Там те чакат селяните да те убият.

Гърга мълчеше и гледаше в чизмите на Хлапич. По тези чизми Гърга разбра, че селяните наистина знаят как той е крал с черния човек.

— Гърга — каза пак Хлапич, — твоята майка ти праща нещо. Няма да ти го дам, ако не ми обещаеш това, което ще те помоля.

— Какво искаш да ти обещая? — попита тихо Гърга.

— Обещай ми, че ще оставиш черния човек и ще отидеш надалече. Остани сам и бъди честен. Така заръча твоята болна майка и плака, като ми даде това за тебе.

Хлапич извади от торбата кърпата, в която беше завит форинта, и я даде на Гърга.

Когато Гърга видя кърпата на майка си и като чу какво му е заръчала, стана му мъчно като на малко дете. Много пъти, когато възрастните хора се сетят за своите майки, на сърцето им става мило като на малките деца.

Но Гърга не смогна да отговори надълго на Хлапич, защото черният човек вече си идваше. Гърга сложи бързо кърпата с форинта в джоба си и пошепна на Хлапич:

— Кърпи хубаво юздите и благодаря, добри Хлапич!

В това време черният човек дойде.

— Готово — каза Хлапич, който тъкмо свърши работата по юздите.

— Докарайте конете! Бързо! — викна черният човек.

Овчарите и Гита доведоха конете.

Единият кон беше черен като гарван и блестеше като слънце. Имаше дълга грива и опашка. Истински вран кон.

— Кой знае ще видя ли някога отново това конче — въздъхна Гита, когато конете вече бяха впрегнати.

— Разбира се, че няма, скакалче — каза онзи черен човек. — Там, където отива този кон, ти сигурно никога няма да дойдеш. Хайде бързо! Без приказки!

Всичко беше готово.

Черният човек скочи в колата, а до него седна Гърга.

Хлапич погледна Гърга и му се стори, че е тъжен.

„Това е хубаво — помисли си Хлапич, — защото, който може да бъде тъжен, той бива и добър!“

Черният човек удари врания кон с камшик и конете полетяха като стрели по равния път.

Хлапич, Гита и овчарчетата гледаха след тях. Едно овчарче каза:

— Карат така бързо, като че са нещо виновни.

— Нека карат — рече Хлапич, — не бих искал да срещна още веднъж черния човек.

— Как би могъл да го срещнеш пак, като казваш, че тази земя е толкова голяма!? — попита Гита.

— Като тръгнах да търся чизмите, ми се стори голяма и широка като седем царства, а сега, когато се боя да не срещна черния човек, ми се струва малка и тясна като рог! — отвърна Хлапич.

После всички седнаха около огъня.

Хлапич извади печено месо и баница и тъй като седмина седяха около огъня, Хлапичевата торба се изпразни завчас. Сега вече не изглеждаше като пчела, а беше тънка и сплескана като книга от три листа.

IVНощ зад печката

Овчарчетата, Гита и Хлапич разговаряха дълго за всичко, което се случи, вече започна да пада мрак и стана време да се отива вкъщи с кравите.

Но те така оживено разговаряха и гледаха все в огъня, та дори не забелязаха, че слънцето е залязло, и не се сещаха да се върнат вкъщи с кравите.

Най-голямата бяла крава, която пасеше около тях, приближи малкия Мишко и тихо го лизна право по голото краче:

„Хайде, Мишко, вкъщи“ — мислеше да каже кравата с това.

И наистина! Мишко вдигна глава и видя, че слънцето е залязло.

— Ай, вече е тъмно! — викна той.

Всички останали вдигнаха глави и видяха, че е време за вкъщи, та взеха бързо да събират кравите.

Гита попита Хлапич:

— А къде ще отидем ние?

Това не знаеше и Хлапич. Беше твърде късно да се продължи, а нощувка нямаха.

Сега Хлапич беше в затруднение.

Но Гита помнеше какво видя днес.

Сега тя знаеше, че Хлапич носи шило и канап със себе си, и знаеше, че това е много полезно.

— Предложи на овчарите да им закърпиш цървулите вкъщи и те ще ни приемат да пренощуваме — рече Гита.

Хлапич се засрами, че той, мъдрият, без Гита не можа да се сети как да се прехрани със своя занаят.

Овчарите обещаха, че ще ги приемат за нощувка, и така тръгнаха всички заедно за селото, което не беше далеко.

Кравите с хлопатарите вървяха напред.

Зад кравите вървеше Бундаш, който ги караше като овчарски пес. А след Бундаш вървяха петте овчарчета, Хлапич и Гита.

Хлапич носеше на рамо Гитиния папагал, с който се беше сприятелил много. Този ден папагалът толкова пъти чу името Гърга, че това име му остана на езика. Защото папагалите носят своето знание на езика, а не в главата. И така, като дойдоха в село, папагалът викаше на всеки селянин, когото срещаха:

— Добър вечер, Гърга!

Разбира се, всеки се смееше на това — и онзи, който се казваше Гърга, и онзи, който не се казваше.

Така цялото село още същата вечер научи за Хлапич и Гита.

Хлапич и Гита влязоха с кравите, с Мишко и неговия брат в един двор.

Хлапич обеща на Мишковите родители, че на другия ден ще им изкърпи всички цървули в къщи, а те приеха Гита и него. Но те щяха да направят това и иначе, защото селяните винаги са добросърдечни към бедните деца.

След вечеря тръгнаха да спят.

Децата спяха зад печката. Там е широко и просторно. Зиме топли, а лете разхлажда. Въпреки че сега бяха четирима, пак се спеше сладко.

Само Гитиния папагал трябваше да го затворят в кошницата, която висеше на гредата зад печката.

— Тази зелена сова има гърбав нос като вещица — каза Мишко, — може през нощта да ни извади сърцата.

А бабата, която спеше на кревата, погледна папагала отстрана. И на нея се струваше, че това би могло да се случи. Бабата и Мишко винаги впрочем мислеха сговорно, затова папагалът трябваше да отиде в кошницата с капак, та на гредата.

Тогава всички заспаха.

Преди да заспи, Хлапич пресмяташе наум колко ли е далеко от майстор Мърконя.

Пресметна, че не е много далеко и че за един ден би могъл да прехвърли целия път, който е изминал за пет дни. Така беше, защото с Гита нямаше как да пътува бързо. Но Хлапич не можеше и да помисли да се раздели с Гита и да остане отново сам с Бундаш на пътя.

Той беше доволен, че още не са намерили Гитиния господар от цирка, въпреки че Гита пътуваше, за да го намери.

Така размисляше Хлапич зад печката. Това си бяха, разбира се, грижи. Но после Хлапич помисли:

„Грижите идват и си отиват сами. Няма полза да се мисли! Гърга сам падна пред мен в трапа. Десет години да бях мислил как ще го намеря и как ще му предам кърпата, не бих се сетил за това.“

И така Хлапич заспа.

В стаята всичко вече сладко спеше.

А най-сладко спяха Мишко и баба му, ако и да мислеха, че вещицата е в кошницата на гредата.