Чудните приключения на чирака Хлапич

IМалкият млекар

Хлапич вървя, вървя в мрака твърде дълго по улиците, защото градът беше голям. Измина толкова улици, че майстор Мърконя не можеше вече да го намери.

Все още вървеше Хлапич, а после почна да разсъмва и не беше вече толкова тъмно. В последната улица на града Хлапич срещна един старец, който караше с малка каручка и малко магаренце много съдове с мляко в града.

Каручката и магаренцето бяха много хубави, но горкият старец беше слаб и прегърбен.

Старецът спря каручката пред една триетажна къща, толкова висока, че на най-високите й прозорци още се виждаше месецът.

Като спря с магаренцето пред къщата, старецът взе един съд, пълен с мляко, и понечи да го отнесе в къщата. Но понеже беше слаб, спъна се на първото стъпало, та за малко да падне. Почна да се вайка и седна на стълбата пред къщата.

В това време дойде Хлапич със зелените гащи и червената риза, с хубавите ботушки и чудната шапка. Като го видя, старецът така се зачуди, че престана да се вайка.

— Дай, дядо, аз ще отнеса млякото в къщата — каза Хлапич.

— Откъде си ти? — попита дядото чудния Хлапич.

На Хлапич не му се искаше да говори за майстор Мърконя, затова отвърна:

— Аз съм чиракът Хлапич. Царят ме праща да разтъпча ботушките на неговия син и ако трябва някому да помогна в неговото царство, да го сторя.

Старецът знаеше, че Хлапич се шегува, но така му допадна, че престана да се вайка, та даже и се засмя.

— На кой етаж трябва да отнеса млякото? — попита Хлапич.

— На третия етаж — каза старецът.

Хлапич беше много силен и хвана тежкия съд, та го отнесе като перо в къщата.

На стълбата беше още тъмно.

Хлапич стигна със съда на първия, после на втория и най-сетне на третия етаж. Третият етаж беше така високо, че там месецът още гледаше в прозорците.

На стълбите беше съвсем тъмно, а в мрака на стълбите лежеше нещо съвсем черно. Само две точки светеха като две червени свещи. „О, моля — каза Хлапич на котката, — аз донесох вече млякото, само ми покажете, ако обичате, пътя.“

Котката вдигна весело опашка и изтича пред Хлапич до една врата.

Хлапич потърси звънеца и позвъни.

Прислужницата отключи вратата и отвори.

Като видя пъстрия Хлапич, се уплаши, писна колкото има глас, и плесна с ръце. Котката се уплаши от писъка й, скочи върху главата на Хлапич, а от главата му на рамото на прислужницата и от рамото й — хоп: право в една тенджера, пълна с вода.

Сега да имаше кой да види тази комедия!

Котката мяучи, водата пръска, тенджерата се търкаля, Хлапич скача, за да не си намокри ботушките, а прислужницата се смее така, че стъклата на прозорците треперят.

— О! О! — смееше се прислужницата. — Какво шарено чудовище си ти? Папагал ли си, кълвач ли си, или нещо друго?

— Лъжете се, госпожице — каза Хлапич. — Аз съм Хлапич и ви нося мляко. Старецът е слаб и не може да изкачва стълбите. Но по-добре би било да не бяхте викали.

Прислужницата сега се смееше още повече.

След това взе млякото от него, а когато Хлапич понечи да си тръгне с празния съд, слугинята взе свещ и го изпрати по стълбите надолу, защото Хлапич й допадна.

— А защо вие, госпожице, не отивате всеки ден сама долу за млякото? Щом можете мен да ме изпратите до долу, можете и за млякото да отидете сама — каза Хлапич. — Старецът е много слаб и не може да носи мляко на третия етаж.

Прислужницата се засрами, че не се е сетила сама за това, и обеща на Хлапич отсега нататък всеки ден да слиза сама долу за млякото.

Хлапич пък й обеща да й донесе цветя от пътуването си.

Когато Хлапич слезе на улицата при стареца, помоли го да го остави да разнесе и останалото мляко, защото колата беше още пълна.

Старецът само това чакаше, а Хлапич хвана малкото магаренце за юздите и почна да разнася млякото. Умното магаренце само̀ знаеше в кои къщи трябва да носи мляко и само̀ спираше навсякъде пред пътните врати. Хлапич се чудеше много колко е умно магаренцето и попита стареца защо хората наричат такова умно животно магаре или осел?

Старецът беше наистина много стар, но пак не знаеше как да отговори на този въпрос.

— Когато се родих, магаретата вече имаха това име — каза той.

Хлапич намираше, че това не е право, и съжали, дето не знае по-добре да пише.

— Да знаех по-добре да пиша, бих написал една книга за това — тези умни животни да се кръстят с по-хубави имена, а името магаре или осел, да се остави на онези твари, които го заслужават — каза Хлапич.

Магаренцето обаче пет пари не даваше как го наричат хората, нито какво говорят Хлапич и старецът за него, ами продължаваше да си спира пред онези врати, където трябва.

Хлапич всеки път взимаше съда с мляко и бързо като вятър тичаше по стълбите.

Така опразниха колата завчас. Остана само една малка съдинка за закуска на стареца.

Старецът благодари на добрия Хлапич и му даде да се напие сладко с мляко. След това си тръгна с магаренцето и колата, а Хлапич си продължи пътя.

Вече беше ден.

Още малко повървя Хлапич и после излезе извън града. И пак повървя още малко и вече нямаше ни една къща, а само големи поля, храсталаци, дървета и дълъг път. Градът не се виждаше.

— Най-после — рече Хлапич и седна под едно дърво.

Беше сънлив, защото почти не спа през нощта. Затова сложи червената торба под главата си и легна във високата трева.

Тревата беше мека и все пак беше доста твърда да се лежи на нея. Ала Хлапич заспа сладко като заек в тревата.

Нека си спи. Главното е, че майстор Мърконя е далече, а още по-главното е, че Хлапич не знае колко добро и колко зло го чака по пътя.

Ако знаеше, нямаше така спокойно да спи.

IIГоляма глава се показва в тревата

Хлапич спа хубаво и дълго в тревата.

Край него по пътя минаха много коли, много селяни и селянки. Коне топуркаха по пътя, хора разговаряха и викаха, коли скрибуцаха, а гъските, които селянките носеха в града, крякаха.

Хлапич си спеше и нищо не чу, сякаш му бяха запушени ушите. Във високата трева никой не го виждаше.

Така стана пладне. По пътя нямаше вече никой.

Изведнъж Хлапич започна да се пробужда. Той чу как нещо се влачи по тревата, как нещо се промъква, промъква. Все по-добре и по-добре чуваше как нещо тупка, тупка. И после дочу съвсем близо до себе си как някой диша тежко и духа.

Той се почуди.

Хлапич беше сънлив и още нито виждаше, нито чуваше добре. Затова понечи да се повдигне, да види какво се промъква и какво тупка по тревата, приближавайки все повече до него.

Тогава в тревата, съвсем близо до Хлапич, се показа голяма къдрава, жълта глава и изплези към Хлапич дълъг, червен език.

Това наистина беше много чудно й доста страшно. Някой друг може би щеше да се уплаши. Но Хлапич само скочи и прегърна голямата къдрава глава.

Защото това излезе неговият мил пес Бундаш. Бундаш избяга след Хлапич от майстор Мърконя и дълго души, и търси, и тича, докато намери Хлапич.

Бундаш почна да лиже с големия си червен език ръцете на Хлапич, а Хлапич непрекъснато го прегръщаше, прегръщаше.

— Ех, че е хубаво, драги мой Бундаш — говореше Хлапич.

После почнаха да се премятат и търкалят по тревата от радост като две топки. Като се нарадваха, Хлапич каза:

— Така, а сега заповядай, седни да обядваме.

Бундаш така се развесели, че само скачаше по мухите и скакалците.

Хлапич седна на тревата, извади от торбата хляб и сланина и чекийката. После свали шапката си и почна да яде. Едно парче сланина слагаше в устата си, друго хвърляше на Бундаш. Бундаш дочакваше всяко парче във въздуха и тозчас го гълташе.

След това Хлапич отряза парче хляб на себе си, а друго парче хвърли на Бундаш. „Хлап“ — направи Бундаш и хлябът изчезна.

Разбира се, по този начин Хлапич и Бундаш доста бързо свършиха обеда, а после станаха и поеха нататък.

Беше топло, а пътят беше дълъг, бял и прашен.

IIIКъщата със синята звезда

Дълго и весело вървяха Хлапич и Бундаш по пътя. Но накрая ходилата вече взеха да им парят.

Тъкмо бяха стигнали до някаква бедняшка къщица. Къщицата беше окърпена и килната на една страна, а имаше две прозорчета. Под прозорчетата беше нарисувана със синя боя голяма звезда. Тази звезда се виждаше още отдалече и от нея цялата къща изглеждаше като старица, която се смее.

В къщата някой плачеше силно. Хлапич се нажали и се сети как каза, че тръгва по света, за да помага томува, който има нужда. Затова влезе в къщата да види какво се е случило там.

В стаята той намери едно момче, което се казваше Марко и което седеше само̀ и плачеше. Беше голямо колкото Хлапич, а плачеше, защото загубило на паша две гъски. Това, разбира се, не е кой знае каква беда, но всеки знае себе си.

Марко нямаше баща, а майка му беше бедна, затова Марко трябваше да внимава за гъските, защото всяка гъска струваше триста круни.

Когато в стаята влезе Хлапич със зелените гащи, с червената риза и хубавите ботушки, Марко така се зачуди, че отвори уста и престана да плаче.

— Защо плачеш така? — попита Хлапич Марко.

— Изгубих на паша две гъски — отвърна Марко и почна още по-силно да плаче.

— Това не е нищо — рече Хлапич. — Ние ще ги намерим. Хайде да ги потърсим.

Бундаш, Хлапич и Марко тръгнаха да търсят гъските.

Наблизо имаше голяма вода, край която Марко винаги пасеше гъските, и сега отведе Бундаш и Хлапич до тази вода. Хлапич дотогава не беше виждал такава голяма вода, защото бе живял в града. Около водата имаше много шубраци, а далече оттатък водата, край брега, растяха храсти.

Като дойдоха дотам, Марко почна отново да плаче.

— Олеле, никога няма да си намеря гъските — така здравата плачеше Марко, че Хлапич трябваше да му заеме своята синя кърпа да си избърше сълзите.

И на Хлапич му се струваше, че край такава голяма вода няма да се намерят двете гъски, които са толкова малки. Но не искаше да го каже, за да не наскърби Марко, а почна да търси с него гъските из шубраците. И Бундаш тичаше, душеше и лаеше около тях все по-силно и по-силно.

Отведнъж къдравият Бундаш се затича, скочи във водата и почна да плува през голямата вода.

— Бундаш, Бундаш — викаше Хлапич, но Бундаш нехаеше, само разтърсваше глава и плуваше навътре към другата страна на водата и се изгуби сред храстите.

Хлапич помисли, че неговият Бундаш е загубен. А изгубеше ли се Бундаш, тогава вече и Хлапич щеше да плаче. Но сега Хлапич не можеше да плаче, защото беше дал кърпата си на Марко. А и нямаше време да плаче, защото оттатък водата в клоните се чу махане и пляскане с крила, силно грачене и още по-силно лаене. Разбира се, това бяха Марковите гъски, които Бундаш бе търсил и намерил през водата в храстите. Там, то се знае, нито Хлапич, нито Марко можеха да отидат.

Марко скачаше от радост, когато Бундаш подкара гъските към него. Гъските плуваха напред, отваряха широко клюнове и грачеха сърдито. Бундаш плаваше след гъските, подкарваше ги и също така сърдито лаеше.

Но всичко свърши добре; Бундаш успешно докара гъските до Марко и Хлапич и излезе весело от водата.

— Колко си умен. Като забогатея, ще ти купя наденичка за десет круни — каза Хлапич на Бундаш.

Тогава Марко хвана едната, а Хлапич другата гъска, сложиха ги под мишница и тръгнаха към къщи. Бяха така весели, че свиркаха по пътя като косове.

Докато вървяха така, Марко каза на Хлапич:

— Ама голяма глава има тоя твой Бундаш!

— Затова е така умен — каза Хлапич. — Ако ти имаше такава голяма глава, би намерил гъските и без Бундаш!

Междувременно стигнаха до Марковата къща. Марковата майка беше вече там и пусна Хлапич да спи при тях, защото бе много щастлива, че Бундаш е намерил гъските. Така Бундаш осигури на Хлапич първата нощувка. Мръкна. Марко и Хлапич седнаха на големия камък пред къщи и получиха в пъстри паници качамак с мляко и две големи дървени лъжици.

Докато вечеряха, Хлапич запита Марко:

— А кой е нарисувал онази синя звезда на къщичката?

— Аз — отговори Марко. — Когато мама варосваше стаята, взех боя и нарисувах звездата. Мислех, че гъските ми ще познават къщата по звездата. Но сега виждам, че това е било напразно и че гъските си отиват през водата и със звезда, и без звезда на къщата.

Хлапич обаче добре запомни тази синя звезда. И всеки, който чете тази книга, нека я запомни. Това ще му потрябва, като дойдат тежки дни за Хлапич.

Така разговаряха Марко и Хлапич и вечеряха; и Бундаш получи качамак. След това всички отидоха да спят.

Разбира се, Хлапич не спа нито в стая, нито в постеля, защото в къщицата нямаше място за него.

Хлапич спа над яхъра.

В двора имаше един малък и стар яхър, а над него имаше сено.

Хлапич трябваше да се качи до тавана по стълба, а след това да се промъкне през един малък отвор на тавана. Когато вече беше там, Хлапич се обърна, подаде глава през отвора и викна:

— Лека нощ!

В двора нямаше никой. Беше черна нощ и дворът изглеждаше като голяма черна дупка. Горе на небето имаше толкова звезди, колкото Хлапич никога още не бе виждал.

Тогава Хлапич изу и избърса своите чудесни ботушки, после легна в сеното и заспа.

Пред яхъра спеше Бундаш, над яхъра спеше Хлапич, а в яхъра спеше една хубава шарена крава.

Това беше първият ден от пътуването на Хлапич и мина щастливо. Кой знае какъв ще му бъде вторият ден!