Чудните приключения на чирака Хлапич

IЧиракът Хлапич

Имаше един малък обущарски чирак, без баща и без майка. Казваше се Хлапич.

Хлапич беше малък колкото лакът, а беше весел като птица. Цял ден седеше на малкото трикрако столче в скъсани панталони и червена риза и по цял ден забиваше гвоздеи в ботушите и шиеше обувки. Цял ден подсвиркваше и пееше, докато работи.

Господарят на Хлапич се казваше майстор Мърконя; беше лош и страшен. Толкова беше голям, че главата му опираше в тавана на тяхната малка стая. Имаше къдрава коса като лъв и мустаци, дълги до раменете. Гласът му беше силен и груб като на мечка.

На майстор Мърконя му се случило веднъж в живота голямо нещастие и оттогава той бе човек с много кораво сърце. Какво нещастие се случило на майстор Мърконя, това ще се разбере по-късно от тази книга.

И така майстор Мърконя беше коравосърдечен и много несправедлив. Винаги когато се разсърдеше, хокаше и ругаеше Хлапич.

Майсторицата беше много добра. И на нея се случила същата беда като на майстор Мърконя. Но оттогава тя бе станала още по-добра и имаше твърде добро сърце. Много обичаше Хлапич.

Но тя се боеше от майстор Мърконя. Когато носеше на Хлапич пресен хляб, винаги го криеше под престилката си да не види майсторът, защото майсторът беше заповядал на Хлапич да се дава твърдият и стар хляб, а майсторицата знаеше, че Хлапич обича да яде мек хлебец.

Хлапич, имаше само едни съдрани гащи и още едни, които майсторицата му уши от зелено сукно. Това сукно беше останало от зелената престилка на майстора и майсторът заповяда на жена си да направи от него гащи на Хлапич. В тия гащи Хлапич имаше зелени крака като зелена жаба и не ги носеше на драго сърце, защото другите чираци го подиграваха. Майстор Мърконя заповяда да ги носи в неделя. Хлапич беше сговорчив и като видя, че трябва да носи тези гащи, почна сам да се шегува. Винаги когато обуеше зелените гащи, квакаше „кря-кря“ като жаба.

Като видяха другите чираци, че Хлапич се шегува, вече не му се подиграваха, ами си играеха с него в неделя и много го обикнаха. Само майстор Мърконя не биваше да види, че Хлапич играе, защото веднага би го отпратил вкъщи.

Така живееше Хлапич при майстор Мърконя и не му беше добре. И все пак кой знае колко дълго би останал той там, да не се бе случило нещо, което прекомерно нажали Хлапич.

IIБотушките

Някакъв богат господин поръча при майстор Мърконя ботушки за малкия си син.

Ботушките станаха много хубави. Блестяха като слънце. Сам Хлапич начука пирончета на тези ботушки. Но когато господинът дойде със сина си за ботушките и когато синът му ги обу, за беда се оказаха твърде тесни. Затова господинът не искаше да вземе ботушките, нито да плати и майстор Мърконя се оправда с Хлапич. Въпреки всичко това господинът не се съгласи да плати ботушките.

Когато господинът си отиде, майстор Мърконя почна да беснее и да вика на Хлапич:

— Ти, негоднико, си крив! Ти, мързеливецо! Ти, никаквецо! Ти си крив, дето са тесни ботушките! — Страшно викаше Мърконя. После грабна ботушките и удари Хлапич с тях по гърба. Това беше твърде несправедливо, защото майсторът сам скрои ботушките, така че Хлапич не бе крив, дето са толкова тесни. Но когато майстор Мърконя се разгневеше, не знаеше кое е право и кое криво.

И така, той удари Хлапич с ботушките по гърба, запрати ги в ъгъла и рече на жена си:

— Утре да ги хвърлиш в огъня. Не ща да ги видя вече тези ботушки! — После се обърна като лъв към Хлапич и го заплаши с големия си юмрук и силния си глас:

— Чизмите ще изгорят, но ти, мързеливецо, ще ми платиш за тях! — Това означаваше, че Хлапич ще яде още бой заради тези ботуши.

Когато тази вечер Хлапич отиде да спи, нито свирукаше, нито си пееше, а нещо размишляваше.

Хлапич спеше в кухнята, на пода край огнището. Там имаше един твърд сламеник, съдран юрган и парче свещица, втъкната в един картоф, защото нямаше свещник.

Легна си Хлапич на своя сламеник, угаси свещта, която едва се подаваше вече от картофа, и почна да размишлява. Мисли Хлапич, мисли и реши през нощта да побегне от майстор Мърконя и да тръгне по света. Въпреки че това не беше лесно, а беше и опасно, но все пак Хлапич го направи. Намисли ли чиракът нещо, може да го извърши.

IIIБягство

През нощта, когато всичко спеше дълбоко, Хлапич стана. Около него беше тъмнина като в затворена кутия.

Тихо като мишка излезе Хлапич от кухнята и се вмъкна в работилницата. Тук беше черна нощ като в затворена кутия. Когато Хлапич драсна клечка кибрит, по пода нещо почна да шумоли на всички страни, да пращи и да бяга. Това бяха мишки, които през нощта гризяха кожа, но Хлапич не им обърна внимание, защото имаше още много работа, докато се приготви за път.

Най-напред той взе парче стара хартия и голям обущарски молив. После седна на своето малко трикрако столче и почна да пише писмо:

Хлапич писа това твърде дълго, защото не беше особено вещ в писането. Буквите бяха големи и гърбави като круши.

Когато Хлапич свърши писмото, стана тихо и забоде писмото на престилката на майстора, която висеше на стената. После седна и започна да пише друго писмо:

После пак стана тихо и забоде писмото за престилката на майсторицата. Нейната престилка висеше също така на стената.

След това Хлапич взе своята червена кожена торба и почна да слага в нея това, което му трябваше за из път. Най-напред сложи вътре парче хляб и парче сланина. Това беше вечерята му от вечерта, защото Хлапич се натъжи вечерта и не можа да вечеря.

Сложи в торбата една синя кърпа, едно шило, малко канап и няколко парченца кожа. Понеже Хлапич беше истински малък обущар, а обущарят не може без шило и канап, както войникът не може без пушка. След това сложи в торбата своето ножче и тя се напълни.

Като свърши това, Хлапич почна да се облича за път.

Най-напред взе от пирона своите зелени гащи и ги обу. Още малко щеше да заквака, като ги обу, толкова беше свикнал на тази шега. Но трябваше да мълчи като мишка, да не се пробуди майстор Мърконя, който спеше в другата стая.

След това Хлапич взе конец, та закърпи лакътя на червената си риза и я облече. Взе от ъгъла и онези гиздави ботушки, заради които предишния ден яде бой.

Като обу ботушките, Хлапич едва не засвири от радост, така хубаво му стояха! Но, разбира се, не смееше да свири, защото щеше да събуди майстора! След това Хлапич понечи да вземе шапката си. Но тя беше цялата съдрана и оцапана.

Затова той взе парче хубава кожа, останала от ботушките, и заши от тази кожа широка лента около шапката. Лесно му беше да шие кожата, нали беше обущар.

Шапката грееше сега като слънце и Хлапич я сложи на главата.

Така той се приготви за път. Носеше зелените гащи, червена риза, дивни ботушки, чудна шапка и червена торба през рамо.

Изглеждаше като генерал от някаква чудновата войска.

След това Хлапич се измъкна тихо, съвсем тихо из работилницата в двора.

На двора беше вързан Бундаш. Хлапич и Бундаш бяха големи приятели, затова Хлапич сега не отиде при него, защото знаеше, че той ще квичи подире му. А на Хлапич и без това му беше мъчно и тежко да остави Бундаш.

Тъкмо когато Хлапич излезе на двора и мислеше дали да отиде и прегърне Бундаш, майстор Мърконя почна да кашля в стаята. Майсторът кашляше само насън. Драскаше го гърлото, защото вчера вика твърде много по Хлапич. Хлапич се уплаши, като чу, че майсторът кашля. Уплаши се, защото помисли, че майстор Мърконя се е пробудил. „Беж да те няма, Хлапич“, рече си той.

Промуши се бързо навън през голямата порта, която за щастие не беше заключена, и се озова на улицата.

На улицата беше още черен мрак. Къщите изглеждаха големи до небето, а Хлапич вървеше много бързо по улицата. Нигде не се виждаше жива душа. Всички хора още спяха.

Така избяга Хлапич от майстор Мърконя.