Чудните приключения на чирака Хлапич

IПожар в селото

Никога още в живота си Хлапич не беше спал така сладко като тази нощ на сеното. Лете е наистина чудно да се спи на сено. Сеното мирише хубаво, всичко наоколо е тихо и никой не е буден. На село всички добри хора спят нощем. Само совите и прилепите са будни. Но те летят така тихо, че не можеха да събудят Хлапич.

Жалко само, че обикновено когато е най-хубаво, често се случва беда.

Така стана и тази нощ.

Хлапич се пробуди отведнъж на сеното и чу как ратаите викат: „Пожар, пожар!“

Той скокна бързо от сеното. Още беше черна нощ. Само в селото имаше ясна светлина, защото там гореше голям огън, който бе червен като в пъкъла.

Гореше оборът на един селянин, който се казваше Злия Гърга.

Никой от селото не обичаше Гърга, защото той не беше добър човек. Но когато гори нечия къща, не се пита кой кого обича, ами трябва да се гаси огънят.

Всички ратаи се юрнаха в селото, да помагат да се гаси, пожарът. И Хлапич хукна с тях.

От всяка къща търчаха също така много селяни, всеки носеше дълъг кол с кука да гаси с него огъня. И много жена тичаха. Всяка жена носеше бъкел да гаси с него огъня. И много деца тичаха; всяко дете държеше майка си за престилката и плачеше. Всички викаха и тичаха в мрака към огъня.

Това беше малко село и в него нямаше пожарникари.

„Какво ще стане без пожарникари“ — помисли си Хлапич, като дойдоха при огъня.

Но в това село хората бяха много умни и знаеха да гасят пожар и без пожарникари. Застанаха в редица като войници, а тази редица беше толкова дълга, че първият селянин стоеше до кладенеца, а последният — близо до огъня. Онзи първият до кладенеца гребна ведро вода и го даде бързо на втория. Вторият селянин даде ведрото на третия, третият — на четвъртия и така бързо си подаваха водата един на друг, а онзи последният беше съвсем близо до огъня. Стоеше на стълба и изливаше водата върху горящия обор. Той беше толкова силен, че хвърляше водата високо като пожарна пръскачка.

Всичко това ставаше много бързо. И все пак хората си подвикваха един на друг „бързо!“, а жените викаха „бързайте“, защото всички се бояха да не се запали и къщата край обора.

Но всичко беше напразно! Като угасиха огъня от обора, почна да гори къщата край него. Защото беше покрита с дъски.

Боже, колко е страшно, като гори къща! Как писнаха жените и децата, когато покривът почна да пука от огъня! Хората вече бяха уморени от гасенето и взеха да се карат.

— Трябва да се иде на покрива, да се залива покривът отгоре — викаше един.

— Не отивам на този стар покрив да пропадна в огъня — викаше втори.

— Ти си страхливец — викаше трети.

Сега вече почнаха така да се карат, че по-скоро къщата щеше да изгори, а можеше и шапките на главите им да се подпалят, отколкото да спре свадата. Но в това време от покрива се зачу някакъв глас.

— Дай ми бързо ведро вода!

Всички погледнаха нагоре и видяха, че на покрива седи някой в червена риза, със зелени гащи и чудна шапка.

Това беше Хлапич, който се бе качил на покрива, докато хората се караха.

Селяните почнаха бързо да му протягат на колци едно ведро вода след друго. Хлапич беше яхнал върха на покрива и поливаше огъня, който пълзеше все по-близо и по-близо до него. Пламъкът ставаше все по-голям.

Жените се вайкаха:

— Ай, ще загине това дете на покрива!

Пламъкът стигна вече почти до краката на Хлапич; беше му горещо, пък и уморен бе, защото много вода беше вдигал, та ръцете му трепереха. Долу хората също така трепереха от страх какво ли ще стане с Хлапич.

Хлапич виждаше, че не може с вода да загаси огъня и че пламъкът му стига вече до краката. Едва дишаше от топлината, която се вдигаше от покрива.

— Дайте ми кол! — викна той с приглушен глас, защото вече не можеше да говори.

Хората му подадоха бързо кол с желязна кука.

Хлапич удари колкото има сила с кола по горящите дъски под краката си.

Тогава се разхвърчаха искри като звезди около Хлапич, а пламъкът съскаше като голяма змия около него. Чу се пращене и пукане. Горящите дъски съскаха през огъня, а целият подпален край на покрива рухна на земята. Селяните дотичаха с викове и с колците започнаха да потушават огъня.

Сега вече на къщата нямаше пламък — тя беше спасена.

В същия миг — каква беда — изчезна и Хлапич от покрива. Нямаше го вече.

Пукна летвата, на която седеше Хлапич, и той се строполи от покрива на тавана.

О, горкият Хлапич! Такъв добър беше! Всекиму искаше да помогне, а сега падна от покрива и никой не знаеше жив ли е, или мъртъв.

IIГолямото чудо

Това, което се случи с Хлапич, като падна от покрива, беше цяло чудо. Трябва наистина да е бил много добър, защото не само че се спаси по такъв чудноват начин, ами и много се зарадва.

Прочие, Хлапич падна от покрива на тавана. Но чудо на чудесата: паднал точно в една ракла, пълна с брашно. Падна на меко като на перушина и нищо не му се случи.

А това, което Хлапич видя най-напред, като погледна тавана, това беше още по-голямо чудо и никой не можа да се сети какво.

На тавана, право пред Хлапич, висяха неговите хубави малки ботушки.

По-нататък висеше палтото на онзи първия ратай, още по-нататък висеше секирата на втория ратай, до нея — шунката на третия ратай, съвсем в ъгъла висеше торбата на четвъртия ратай. На пода беше Гитината бяла кутийка.

— О, о — почна да вика Хлапич, седейки в брашното като мишка в трици, — ей, хора, елате горе! Хванах чизмите във въздуха!

Хората помислиха, че Хлапич е полудял, като е паднал от покрива, защото знаеха, че чизмите не се ловят из въздуха като пеперуди. Но въпреки това всички дотичаха на тавана.

Като дойдоха горе, намериха тавана пълен с крадени вещи. Таванът беше пълен като някакъв дюкян. Сега всички разбраха защо нощем Гърга никога не си е у дома. Разбраха, че Гърга и онзи черен човек са приятели и че укриват на Гърговия таван крадените вещи.

Хората бяха радостни като никога, всеки си взе своята вещ, а най-весел беше онзи, който си намери торбата с парите.

Поздравиха радостно Хлапич, вдигнаха го на рамо като погача от брашно и го отнесоха на двора. Той държеше в ръце своите мили ботушки и беше щастлив като цар.

IIIГърговата майка

Сега всички бяха доволни. Само старата и болна майка на Гърга плачеше в постелята си. Тя не знаеше досега, че има такъв лош син. Разбира се, Гърга го нямаше вкъщи, защото той ходеше нощем по своята грозна работа. Но майката се боеше, че селяните ще го бият, ако го намерят някъде. Чу как си говореха на двора.

— Да беше сега Гърга тука, хубаво щяхме да го напердашим — каза един селянин.

— Главата щяхме да му счупим — каза втори.

— В огъня бихме го хвърлили — рече трети.

Така се заканваха селяните.

„Всичко това не би било разумно — помисли си Хлапич, — защото от боя той няма да стане по-добър“.

Хлапич влезе в стаята и каза на майка му тихо, за да не го чуят селяните:

— Не плачете! Аз познавам Гърга, защото вчера ратаите ми го показаха, като минаваше, докато косяхме. Ако го срещна по пътя си, ще му кажа да не идва в селото. Ще му кажа да остави черния човек, да тръгне по белия свят и да бъде честен.

— Да си живо, мое дете — рече му старата жена и веднага на сиротата й олекна на сърцето, защото видя, че поне Хлапич не се сърди на нейния Гърга.

После тя даде на Хлапич една кърпица. В кърпицата беше вързана сребърна пара.

— Дай това на моя Гърга, ако го намериш — каза на Хлапич и пак заплака.

Хлапич й обеща това, взе кърпицата, прости се с нея и излезе на двора.

На двора нямаше вече хора. Всеки весело отнесе своята вещ в дома си. Сега Хлапич взе Гитината кутия и я занесе на Гита. От радост Гита така го прегърна, че Бундаш взе да лае, защото помисли, че ще удуши Хлапич.

Вече беше ден и никой не мислеше за спане.

IVГитиният белег

Този ден не се случи нищо друго. И по-добре, защото всички бяха уморени. Затова този ден не се работи много в село, само много се разговаряше. Край всяка ограда стояха по две жени и разговаряха за пожара. Под всяко дърво лежаха по трима-четирима мъже и разговаряха за пожара. А във всеки трап играеха по много деца. Но децата вече забравиха пожара и ловяха жаби. Всички хвалеха Хлапич за храбростта му край огъня.

Хлапич имаше рана на петата си. Изгори го пламъкът, защото беше бос, когато гасеше огъня на покрива. Гита превързва раната на Хлапич, а той каза:

— Драго ми е, че онзи черен човек ми открадна ботушките.

— Защо ти е драго? — попита Гита.

— Защото ако бях с ботушките в огъня, сега ботушките щяха да имат рана на петата. Това щеше да бъде жалко. За моята рана е лесно, защото скоро ще зарасне.

Гита се чудеше, че Хлапич пет пари не дава за своята рана. Ако тя имаше такава рана, сигурно три дни щеше да плаче.

Но все пак и тя искаше да се похвали и показа палеца на дясната си ръка.

— Виж и аз имах тука рана — рече тя.

И наистина на пръста й се виждаше белег от рана. Белегът приличаше на кръст.

— Кога си получила тази рана? — попита Хлапич. — Много ли те болеше?

— Не си спомням кога съм я получила. Била съм още съвсем малка. Било е, преди да отида при моя господар в цирка.

— А откъде си дошла при твоя господар?

— И това не знам — рече Гита.

— А кой те е довел там?

— И това не знам. Господарят каза, че нямам нито баща, нито майка — отговори Гита, — а аз бих искала и него да го нямам, защото не го обичам. Очите му са много лоши. Веднъж чух сред нощ как си шепнеше с някакви хора пред цирка. Сигурно е лош човек.

После Гита се замисли малко и каза:

— Най-много бих искала да имам майка. Как е, когато някой има майка, Хлапич?

— И аз не знам това — отговори Хлапич, — защото нямам майка. Но имах майсторица, която често ме бранеше от майстора. Когато вечер ми се спеше, взимаше метлата от ръцете ми и метеше работилницата вместо мене. Сигурно така е винаги с този, който си има майка.

— Тогава бих искала твоята майсторица да ми е майка — рече Гита.

Хлапич искаше да й обясни, че това няма как да стане, но нямаше време, защото селяните печаха агне на шиш в чест на Хлапич и той отиде да върти шиша.

Вечерта всички бяха много весели, ядоха баница и печено месо и казаха на Хлапич да остане и тази нощ при тях да му позаздравее раната.