Цялото кралско войнство

Глава десета

След като заровиха Шефа в земята и шишкавите запотени градски джандари заедно със стройните и спретнати младоци от пътната и конната, яхнали лъскавите си буйни коне, чиито крака потъваха над копитата в лехите, разгониха мълчаливо тълпата от гробищата — но далеч преди да се изправи изпотъпканата трева и преди да поправят счупените надгробни камъни, — аз заминах за Бърдънс Лендинг. За това имаше две причини. Първо, не ме свърташе повече в столицата. Второ, в Бърдънс Лендинг живееше Ан Стантън.

Тя остана там след погребението на Адъм. Замина за Бърдънс Лендинг с кола на погребалното бюро, придружавана от една медицинска сестра, която се оказа излишна, и от Кати Мейнард, нейна стара приятелка, която несъмнено също се оказа излишна. Аз не я видях в тази наета лимузина, която лазеше тържествено след катафалката и така бе изминала всичките близо сто мили, навивайки миля след миля от бетонното шосе, бавно и методично, сякаш обелва безкрайна ивица кожа от жива плът. Не я видях, но зная как е изглеждала: изправена, бледа, с изострено лице, чиито кости едва ли не ще пробият кожата, със сключени в скута ръце. Защото такава я видях под обраслите с мъх дъбове, където стоеше съвсем самотна въпреки присъствието на сестрата, на Кати Мейнард и на всички тези хора — приятели на семейството, любопитни, дошли да поклюкарствуват и да се подбутват един друг с лакти, репортери, медицински светила от столицата, от Балтимор и Филаделфия, — които стояха мълчаливи, докато лопатите вършеха своето.

По същия начин изглеждаше тя и когато излизаше от гробищата — вървеше сама, без чужда помощ, а сестрата и Кати Мейнард се мъкнеха след нея с онзи смутен вид на фалшиво благочестие, който добиват хората, придружаващи най-близките на починалия.

Дори когато на излизане от гробищата един репортер изскочи пред нея и щракна с апарата си, изражението на лицето й не се промени.

Когато аз приближих портала, той все още се въртеше там — нахал с накривена на една страна шапка, с обесен на врата апарат и с усмивка на нахалното си лице. Стори ми се, че съм го срещал някъде из града, но може и да се лъжа, всички те толкова си приличат — нахалите, които излизат от журналистическия факултет.

— Здравейте — казах.

Той отвърна: „Здравейте.“

— Снимате, а?

Той каза „аха“.

— Слушай, моето момче — казах, — ако живееш достатъчно дълго, един ден ще разбереш, че дори един репортер не трябва непременно да бъде мръсно копеле.

Той пак каза „аха“, вдигна нахалното си лице и ме погледна. После попита:

— Вие да не сте Джек Бърдън?

Кимнах.

— Господи — възкликна той, — работите при Старк, а какви думи говорите.

Само го изгледах. И преди бях имал такива сблъсквания. Хиляди пъти, с хиляди хора. Във фоайето на хотели, на вечери, в коли, на улицата, в спални и по бензиностанции. Понякога те не го казваха така направо, а понякога изобщо не го казваха, но то неизменно висеше във въздуха. О, аз знаех как да им запуша устата. Знаех как да се извъртя и да им забия един в стомаха. И как да не знаех, имах толкова богата практика.

Но един ден това ти омръзва. В известен смисъл беше толкова лесно да се разправиш с такива, че ти ставаше безинтересно. И стигаш до положение да не се ядосваш повече, толкова често си се натъквал на такива. И все пак истинската причина е друга. Работата е там, че хората, които ти казват това — или само си го помислят, — хем са прави, хем не са прави. Ако истината е само на едната страна, не е нужно дори да се замисляш, можеш да затвориш очи и да им забиеш един в мутрата. Но бедата е там, че те са колкото прави, толкова и неправи. И в края на краищата именно това ти връзва ръцете. Стремежът да отсееш едното от другото. И нищо не можеш да им обясниш, защото няма време за това, пък и те те поглеждат с такова изражение. Затова преставаш да се ядосваш и повече не ти се иска да им забиеш един в мутрата. Само ги поглеждаш и те ти се струват като някакъв сън или като някакъв отдавнашен спомен, понякога дори си мислиш, че изобщо не съществуват.

И тъй, аз само изгледах тази нахална физиономия.

Наоколо имаше хора. Те ме наблюдаваха. Очакваха да кажа нещо. Или да направя нещо. Но техните погледи не ме смущаваха. Дори не изпитвах омраза към тях. Не чувствувах нищо освен досада и някаква вътрешна болка, повече досада, отколкото болка. Гледах го и чаках, чаках тъй, както човек чака да го заболи, след като са го ударили. Ако ме заболи, ще му забия един. Но не ме заболя, изпитвах само досада. Затова се обърнах и отминах. Не обръщах внимание на погледите, които ме следяха, не обърнах внимание и на нечий смях, който секна веднага, защото се намирахме на погребение.

Продължих надолу по улицата, изпълнен с досада и вътрешна болка. Но те не бяха предизвикани от случката при портала. Бяха се появили преди това.

Тръгнах по Крайбрежния към къщата на Стантънови. Не се и надявах, че Ан ще иска да ме види веднага, но ми се щеше да й съобщя, че до вечерта ще си бъда в хотела в Бърдънс Лендинг. Разбира се, при положение, че не се случи нещо с Шефа.

Но когато влязох у тях, разбрах, че Ан не можеше да приеме никого. Кати Мейнард и сестрата не бяха вече излишни. Когато Ан влязла в къщата, отишла право в дневната, застанала до вратата, огледала бавно всичко — пианото, мебелите, картината над огнището, както жена оглежда къщата, когато е решила да я боядисва или да я пренареди (това са думи на Кати Мейнард), и изведнаж рухнала. Не успяла дори да се подпре на вратата, не залитнала, не издала звук, просто се строполила на пода.

Когато влязох у тях, сестрата й даваше горе първа помощ, а Кати Мейнард викаше доктор и поемаше грижата за всичко. Нямаше смисъл да стоя повече в града. Качих се в колата и подкарах обратно към столицата.

Но и Шефа умря и аз се върнах в Бърдънс Лендинг. Майка ми и нейничкият Тиъдър бяха заминали на някакво пътешествие и къщата беше изцяло на мое разположение. Тя беше пуста и тиха като морга. Ала въпреки това тя беше по-весела, отколкото болниците и гробищата, в които висях напоследък. Мъртвото в тази къща бе мъртво отдавна и аз бях свикнал с него. Започвах да свиквам дори с последните смъртни случаи. В земята вече лежаха и съдията Ъруин, и Адъм Стантън, и Шефа.

Но някои все още бяха живи. Между тях беше Ан Стантън. И аз.

И тъй, прибрали се в Лендинг, ние седяхме един до друг на верандата, когато имаше слънце — светлолимоненото есенно слънце, което се търкаляше по съкратения си път над ониксовите води на залива, простиращи се на юг до мъгливия хоризонт. А когато нямаше слънце, когато вятърът гонеше морето по плажа и дори чак до пътя и небето подгизваше от дъжд, ние седяхме в дневната; на верандата или в дневната, ние почти не разговаряхме, не защото нямаше какво да си кажем, а защото имаше прекалено много и започнехме ли веднаж, можеше да нарушим деликатното и опасно равновесие, което бяхме постигнали. Сякаш седяхме в двата края на люлка-дъска, пазейки внимателно равновесие, но не в чиста детска градина, а над бог знае каква черна бездна, където бог бе построил тази люлка за нас, децата. И ако някой от нас се наведеше макар и на косъм от другия, равновесието щеше да се наруши и ние щяхме да политнем в бездната. Но ние не продумвахме и по този начин успявахме да измамим бога. Не разговаряхме, но в някои дни четях на Ан на глас. Четях й първата книга, която ми попадна подръка в онзи ден, когато разбрах, че не можем да седим повече в тази тишина, която напираше и напъваше от всички неизречени думи. Попадна ми първият том от съчиненията на Антъни Тролоп. Напълно безопасно четиво. Антъни никога не нарушаваше никакви равновесия.

Тези есенни дни по някакъв странен начин започваха да ми напомнят за онова лято почти преди двайсет години, когато се влюбих в Ан. Тогава ние бяхме съвсем сами дори когато наоколо имаше хора, единствени обитатели на плаващия остров или на вълшебното килимче, каквото е любовта. Сега пак бяхме съвсем сами, но се носехме върху съвсем друг плаващ остров или вълшебно килимче. Онова лято ни беше грабнал мощен поток и макар да ни носеше със сигурност към щастието, ние не можехме да ускорим неговия ход, той знаеше кога да ни отведе до него. Сега ни влечеше подобен поток и ние нищо не можехме да направим, за да спрем неговото мощно течение. Но накъде ни носеше той, не знаехме. И дори не се питахме.

От време на време аз се питах за нещо друго. Или когато седях до нея, когато й четях или мълчахме, или когато бивах без нея и се разхождах по Крайбрежния, закусвах или лежах буден. Това беше въпрос без отговор. Когато Ан ми разказваше как Адъм бе нахълтал в апартамента й, как се беше втурнал и казал, че не иска да бъде неин сутеньор, тя ми беше обяснила, че някакъв мъж се бил обадил по телефона на Адъм и му беше казал за нея и за губернатора Старк.

Кой?

В първите дни след катастрофата бях забравил това, но после този въпрос изникна пред мен. Отначало той дори не ми се стори толкова важен. Защото тогава, обзет от досадата и вътрешната болка, нищо не ми се струваше важно. Или по-точно, това, което ми се струваше важно, нямаше нищо общо с този въпрос. Важното беше случилото се, а не причината за него — доколкото не можех да смятам, себе си за причина.

Но този въпрос непрекъснато възникваше в мен. Дори когато изобщо не мислех за него, изведнаж усещах как гризе като мишка краищата на съзнанието ми.

Известно време не виждах как да попитам Ан. Просто не можех да й кажа нито дума за случилото се. Нашият заговор на мълчанието щеше да продължи вечно, защото бяхме обвързани навеки от друг заговор — от съзнанието, че макар и неволно, бяхме свързали и по този начин погубили Адъм Стантън и Уили Старк. (Ако нарушехме този заговор на мълчанието, може би щяхме да се сетим за другия заговор, да погледнем ръцете си и да видим, че те са оцапани с кръв.) Затова аз не говорех нищо.

Докато не почувствувах, че трябва да заговоря.

И тогава казах:

— Ан, искам да те попитам нещо. По… по… онзи въпрос. И никога вече няма да кажа дума, освен ако ти не заговориш първа.

Тя ме погледна и не отвърна нищо. Но аз забелязах в очите й страх и болка, които тя бързо овладя.

Хвърлях се презглава нататък:

— Ти ми каза… тогава, когато дойдох при теб… че някой се обадил по телефона на Адъм и му разправил за… разправил му за…

— За мен — завърши тя изречението, в което аз се запънах. Тя не дочака то да се стовари върху нея. Със силите, които й бяха останали, го посрещна на нож.

Кимнах.

— Е? — попита тя.

— Каза ли ти кой му се е обадил?

Тя се замисли. Сякаш този миг вдигаше покрова от онзи ден, в който Адъм бе нахълтал при нея — както вдигат края на платното от лицето на мъртвец в моргата, за да го разпознаят.

После тя завъртя глава.

— Не — отвърна, — не ми каза… — Ан се подвоуми. — Каза само, че бил мъж. Много добре си спомням това.

И ние възобновихме заговора на мълчанието, а дъската под нас трептеше и се колебаеше над зиналата под нас бездна.

На другия ден заминах от Бърдънс Лендинг за столицата.

Стигнах в нея късно следобед и позвъних в апартамента на Сади Бърк. Не отговори никой. После позвъних в Капитола, макар че почти нямаше вероятност да я намеря там. И пак никой не се обади. Вечерта звъних у тях още няколко пъти, но напразно. Сутринта бих могъл да я потърся в Капитола, но не го направих. Не ми се щеше да се срещна с онази шайка там. Не исках изобщо да ги виждам. Затова пак се обадих по телефона. Но вътрешният й номер не отговаряше. Тогава помолих телефонистката от централата да разбере, ако е възможно, къде се намира Сади. След две-три минути тя отговори:

— Сади Бърк не е на работа. Болна е. Интересува ли ви нещо друго?

И преди да успея да отговоря, телефонът изключи.

Позвъних отново.

— Обажда се Джек Бърдън — казах аз. — Бих искал да…

— А-а-а, господин Бърдън… — каза телефонистката, сякаш това име нищо не й говореше.

А беше време, и то съвсем не отдавна, когато името Джек Бърдън вдигаше под пара служителите в това учреждение. Но гласът на телефонистката, по-скоро нейният тон, ми показваше, че името Джек Бърдън вече нищо не означава и е напразно хабене на думи.

В първия миг се ядосах адски. После си спомних, че нещата са се променили.

А в Капитола те наистина се бяха променили. И когато в такова учреждение настъпи промяна, тя настъпва бързо и по всички линии и тогава телефонистката произнася името ти със съвсем друг тон.

Като си спомних колко много са се променили нещата, ядът ми отмина.

И казах благ като мехлем:

— А бихте ли могли да ми кажете къде мога да намеря госпожица Бърк? Ще ви бъда много благодарен.

Изчаках две-три минути, докато тя направи справка.

— Госпожица Бърк е в санаториума „Милет“ — каза телефонистката.

„Гробища и болници — отново в старото русло“ — помислих си аз.

Но санаториумът „Милет“ не приличаше на болница. Той по нищо не приличаше на болница и аз открих това, когато свърнах от шосето на двайсет и пет мили от столицата и подкарах бавно по алеята под величествения свод на стогодишните вечнозелени дъбове, които сключваха клони над мен и спускаха сталактити от мъх, тъй че образуваха здрачна воднозелена пещера. Между равномерно разсадените дъбове стояха на пиедестали класически статуи с дипленици и без дипленици, мъжки и женски, белязани с печата на времето, обрасли с лишеи, статуи, изникнали сякаш направо от черно-зеления органически тор под тях, които гледаха минувачите с малко обидения, тежък, нелюбопитен поглед на преживни животни. Погледът на тези мраморни очи беше може би първият етап от лечението на невротика, дошъл в този санаториум. Като някакъв благ мехлем на времето, намазан върху раните на душата.

В края на алеята пред невротика се изправяше санаториумът, който обещаваше блажен покой зад своите бели колони. Санаториумът „Милет“ представляваше по-скоро почивен дом. Беше го построил преди повече от век, воден от суета и любов към изкуството, някакъв памукопроизводител-сноб, за когото парите не са представлявали нищо и който беше докарал от Париж цял кораб мебели в стил ампир, а от Рим — цял кораб бели мраморни статуи, който вероятно е имал лице, подобно на грубо издялан кедър, и не е знаел какво е това нерви, а сега потомците на такива като него или хора с много пари (натрупани при управлението на Грант или Кулидж), които имаха право да претендират, че са такива потомци, идваха тук със своите спазми, тикове, нерви и екземи, почиваха в просторните стаи, ядяха супа от омари и слушаха гальовния глас на психиатъра, в чиито големи, немигащи, бездънни и влажни кафяви очи човек потъваше незабелязано.

Аз едва не се удавих в тези очи по време на едноминутната среща, която имах с него, за да взема разрешение да посетя Сади.

— Тя е много труден случай — каза ми той.

Сади се изтягаше в един шезлонг до прозореца, който гледаше към полянка, спускаща се към брега на малка рекичка. Окълцаните й черни коси бяха разрошени, лицето й — бледо и на следобедната светлина приличаше повече от всякога на гипсова маска на Медуза, надупчена от въздушна пушка. И очите бяха част от тази маска, сякаш захвърлена на възглавницата. Това не бяха очите на Сади Бърк. В тях не гореше нищо.

— Здравей, Сади — казах, — надявам се, че няма да ти досадя с посещението си.

Тя ме изгледа с угасналите си очи.

— Не, няма — отвърна.

Тогава аз седнах, примъкнах креслото си по-близо до нея и запалих цигара.

— Как се чувствуваш? — попитах я.

Тя обърна глава към мен и ме изгледа продължително. За миг в очите й трепна пламъче — както припламва главня при повей на вятъра.

— Ако искаш да знаеш, чувствувам се много добре и не виждам защо да не се чувствувам добре, дявол да го вземе.

— Чудесно — казах.

— Дойдох тук не защото съм болна, а защото бях уморена. Имах нужда от почивка. Така му и казах на тоя проклет доктор: „Дошла съм тук да почина, защото съм уморена, и не е нужно да човъркате в душата ми и да ме питате не сънувам ли червени пожарни коли — казвам му. — Уморена съм от милион неща, уморена съм от милион хора, включително и от такива като вас, докторе.“

Тя се подпря на едната дръжка на шезлонга и ме погледна. После додаде:

— Включително и от такива като теб, Джек Бърдън.

Не отговорих нищо.

Тя отново потъна в шезлонга и в себе си.

Пуших цигарата, докато не ми изгори пръстите, след което запалих нова и пак запуших:

— Сади, мисля, че разбирам в какво състояние си, и нямам никакво желание да ровя старите неща, но…

— Съвсем не разбираш в какво състояние съм — прекъсна ме тя.

— Имам поне малка представа може би — казах. — Но дойдох тук, за да ти задам един въпрос.

— Пък аз помислих, че си дошъл, защото ти е домиляло за мен.

— Всъщност това е така — казах аз. — Толкова време сме работили заедно и винаги сме се разбирали. Но не това е…

— Да — пресече ме тя и пак се понадигна, подпирайки се на едната дръжка. — Всички се разбираме чудесно. Господи, просто чудесно.

Изчаках, докато отново потъна в шезлонга и премести поглед от мен към полянката. В чистото небе над рехавите върхове на кипарисите отвъд рекичката летеше врана. После тя се скри и аз казах:

— Адъм Стантън уби Шефа, но той никога не би се сетил сам за това. Някой го е подучил. Някой, който е знаел що за човек е Адъм, как той стана управител на медицинския център и как…

Тя като че ли не ме слушаше. Беше вперила поглед в чистото небе над кипарисите, където преди малко изчезна враната. Аз се подвоумих, после, наблюдавайки лицето й, продължих:

— Някой, който е знаел за Шефа и Ан Стантън.

Отново млъкнах, като следях какво впечатление ще й направят тези имена, но лицето й не трепна. То беше само уморено, уморено и пълно с безразличие.

— И ето какво успях да разбера — продължих. — Някакъв мъж се е обадил на Адъм по телефона и му казал за Шефа и Ан. Казал му и някои други неща. Досещаш се какви. Адъм побеснява. Отива веднага при сестра си й се нахвърля срещу нея. Тя нищо не отрича. Не е човек, който ще вземе да лъже. А, изглежда, вече й е било омръзнало да крие и едва ли не се зарадвала, че тайната й е разкрита и…

— Така, така — каза тя, без да се обръща към мен, — обясни ми сега колко високо благородна и изискана е Ан Стантън.

— Извинявай — казах и усетих как кръвта се качва в главата ми. — Аз май се отклоних от въпроса.

— Така изглежда.

Помълчах малко. После попитах:

— Имаш ли някаква представа кой може да е бил този човек, който се е обадил на Адъм?

Тя като че ли обръщаше този въпрос в ума си. Ако изобщо го беше чула, в което никак не бях сигурен.

— Имаш ли представа? — попитах пак.

— Нямам никаква представа — отвърна тя.

— Така ли?

— Точно така — каза, все още без да ме гледа. — И не е нужно да имам представа. Защото направо знам.

— Кой е бил този човек? — попитах. — Кой? — И станах от креслото.

— Дъфи.

— Така си и знаех — възкликнах. — Как не се досетих по-рано! Не можеше да бъде друг.

— Щом си знаел — каза, — за какъв дявол си дошъл да ми се мотаеш тук?

— Трябваше да се уверя, трябваше да съм сигурен. Аз… — Млъкнах, изправен пред шезлонга, и погледнах извърнатото й лице, огряно от слънцето. — Казваш, че е Дъфи. Откъде знаеш това?

— Дявол те взел, Джек Бърдън, дявол те взел — произнесе тя като литания.

— Откъде знаеш? — настоях по-тихо от преди, почти шепнешком, и се наведох към нея.

— Дявол те взел, Джек Бърдън.

— Откъде знаеш?

— Защото… — подзе тя, подвоуми се и отметна отчаяно глава като трескаво дете, което мята глава на възглавницата.

— Защото?

— Защото — каза и се отпусна на възглавниците на шезлонга — аз го накарах. Аз го накарах да се обади.

Ето каква била работата. А аз да не се досетя. Коленете ми взеха да се подгъват бавно, сякаш някой ме спускаше с пневматичен крик, и аз се озовах отново в креслото. Сади, Сади. Гледах я, като че я виждах за първи път.

След минута тя каза:

— Стига си ме гледал.

Но в гласа й нямаше и следа от гняв.

Навярно съм продължил да я гледам, защото повтори:

— Стига си ме гледал.

После чух собствения си глас, сякаш казвах на себе си:

— Значи, ти си го убила!

— Така да е — избухна тя, — така да е, аз го убих. Той ме захвърли. Завинаги. Бях сигурна, че този път е свършено завинаги. И то заради тая Луси. След всичко, което съм направила за него. След като го направих човек. Казах му, че ще съжалява за това, а той се усмихна с онази негова нова отвратителна усмивка, като че се упражняваше за ролята на Исус Христос, хвана ме за ръце и казва: „Разбери ме.“ Да го разбера, господи боже! И в този миг ми мина като светкавица: „Ще го убия.“

— Ти уби и Адъм Стантън — казах.

— Господи — въздъхна тя, — господи!

— Ти уби и Адъм — повторих.

— Убих и Уили — въздъхна тя. — Да, убих го.

— Да — кимнах аз.

— Боже мой — прошепна, забила поглед в тавана.

Научих това, което ми беше нужно. Но продължавах да седя. Не се сещах дори да запаля цигара.

След малко тя каза:

— Ела по-близо. Примъкни си креслото.

Преместих креслото до шезлонга. Без да ме гледа, тя протегна неуверено ръка към мен. Аз я поех, а тя продължи да гледа в тавана и косите лъчи на следобедното слънце осветяваха безмилостно лицето й.

— Джек — каза най-после, без да се обръща към мен.

— Да?

— Радвам се, че ти казах. Знаех си, че един ден ще трябва да го кажа някому. Знаех, но нямаше на кого да го кажа. Докато ти не дойде. Така те ненавидях в първата минута. Защото, щом се появи на прага, разбрах, че ще трябва да ти кажа. Но сега се радвам, че ти казах. И ми е все едно вече кой ще научи. Може и да не съм така високо благородна и изискана като тази твоя Стантън, но се радвам, че ти казах.

Нямаше какво да й отговоря. Затова известно време продължих да седя и да държа мълчаливо ръката й, което очевидно й беше приятно, и гледах към рекичката, виеща се под мъховете, увиснали от кипарисите на отвъдния бряг, към водата, изпъстрена с водорасли и напомняща за миризливи блата, джунгли и мрак.

Изясних, че Тайни Дъфи, сега губернатор на щата, беше убил Уили Старк така определено, като че със собствената си ръка бе стрелял срещу него. Изясних също, че Сади Бърк беше сложила оръжието в ръката на Дъфи и го бе насочила, че тя също бе убила Уили Старк. И Адъм Стантън. Но тя бе сторила това под напора на чувствата. А Дъфи — съвсем хладнокръвно. Така постъпката на Сади Бърк отиваше в последна сметка на заден план. Тази постъпка престана да съществува за мен.

Оставаше Дъфи. Дъфи беше виновен за всичко. И колкото и да е странно, при тази мисъл изпитах голяма радост и облекчение. Дъфи беше убиецът. Така всичко ставаше чисто и ясно като в мразовит слънчев ден. Там някъде, отвъд, се намираше Тайни Дъфи, с неговия брилянтен пръстен, а отсам стоеше Джек Бърдън. Чувствувах се свободен и чист — както бива, след като дълго време си бил парализиран от нерешителност и незнание и изведнаж разбираш, че можеш да действуваш. Чувствувах, че вече съм готов да действувам.

Но още не знаех как.

Когато отново отидох да видя Сади — беше ме помолила да отида пак, — тя ми заяви, без изобщо да съм споменал дума на тази тема, че ако искам, е готова да подпише декларация. Отвърнах, че това е чудесно и действително мислех така, защото все още се чувствувах свободен и чист и готов за действие, а тя ми даваше оръжие в ръцете. Благодарих й.

— Няма защо да ми благодариш — каза. — Аз правя това не заради теб. Дъфи… Дъфи… — Тя се изправи в шезлонга и в очите й блесна старият пламък. — Знаеш ли какво направи той? — И без да дочака отговор, продължи: — След това… след като това стана… не чувствувах нищо. Нищичко. Знаех какво се беше случило и не чувствувах нищо. На другата сутрин Дъфи идва при мен ухилен до ушите и казва: „Сладурана, заслужаваш поздравления, най-искрени поздравления.“ Все още не изпитвах нищо, дори когато го погледнах в лицето. Но тогава той ме прихвана през рамо, взе да ме гали по гърба и казва: „Ти му видя сметката и аз няма да те забравя, моето момиче, оттук нататък ще трябва да се държим един за друг.“ Едва тогава ми причерня. Сякаш убийството стана в тази секунда, пред очите ми, а не предния ден в Капитола. Забих ноктите си в него и побягнах. Изскочих на улицата. А три дни по-късно, след като той умря, дойдох тук. Нямаше къде другаде да се дяна.

— И все пак благодаря ти — казах. — Мисля, че сега ние ще видим сметката на Дъфи.

— По законен път е трудно да се направи нещо — рече тя.

— Не съм и помислял това. Каквото и да сте си говорили — ти на него или той на теб, — не може да послужи за доказателство. Но има други начини.

Тя се замисли.

— Независимо от начините, със съд или без съд, сигурно разбираш, че в цялата работа неизбежно ще бъде въвлечена… — Тук се поколеба и не изрече веднага онова, което имаше наум. После добави: — Ще бъде въвлечена Ан Стантън.

— Тя няма да има нищо против — казах. — Сигурен съм в това.

Сади сви рамене.

— Трябва да ви е ясно каква е целта ви — и на теб, и на нея.

— Целта ми е Дъфи.

— Аз нямам възражения — каза тя и пак сви рамене. Изведнаж отново доби крайно уморен вид. — Нямам възражения — повтори, — но светът е пълен с такива като Дъфи. Имам чувството, че цял живот съм живяла между тях.

— Аз мисля само за един от тях.

Измина близо седмица и аз все още мислех за този един (тогава бях решил, че не остава друго, освен да дам изобличителен материал в опозиционния вестник), когато получих бележка, написана от самия Дъфи. Молеше ме да намина към него. Когато ми е удобно.

На мен ми беше удобно веднага и аз намерих негово свинско величество на голямото кожено канапе в библиотеката на резиденцията, на което преди седеше Шефа. Обувките му проскърцаха, когато стана да ме посрещне, но туловището му се поклащаше с лекотата на подут труп на удавник, откъснал се най-после от тинята на дъното и изплувал тържествено на повърхността. Ръкувахме се и той ми се усмихна. Канапето отново изстена под неговата тежест и ме покани с ръка да седна.

Чернокож прислужник с бяло сако донесе уиски. Аз приех уискито, но отказах предложената ми пура.

Той каза, че скърби за Шефа. Аз кимнах.

Той каза колко много липсвал Шефа на всички. Аз кимнах.

Той каза, че въпреки всичко работата вървяла. Точно тъй, както би искал Шефа. Аз кимнах.

Той каза, че все пак Шефа много им липсвал. Аз кимнах.

Той каза:

— Но и ти липсваш на момчетата, Джек.

Кимнах скромно и казах, че и те страшно ми липсват.

— Да — продължи, — онзи ден си викам, нека веднаж се впрегна в работата, и непременно ще потърся Джек. Джек е човекът, който ми е нужен. Шефа го ценеше много, а което е добре за Шефа, то е добро и за стария Дъфи. Да, викам си, ще трябва да намеря Джеки, такъв човек ни трябва. Момче на място. На което можеш да се довериш. И винаги ще ти каже истината. Думата му е чисто злато.

— За мен ли става дума? — попитах.

— Разбира се — отговори той. — И искам да ти направя едно предложение. Не зная точно при какви условия си работил с Шефа, но ти само ми кажи и аз автоматично ще прибавя десет процента.

— Заплатата ми е достатъчна, нямам оплаквания.

— Виж, това се казва мъжки разговор — каза и побърза да добави: — Не ме разбирай погрешно, зная, че двамата с Шефа бяхте ей така. — Той вдигна двата си големи бели епископски пръста като за благословия. — Ей така — повтори той. — И не ме разбирай погрешно, това не е критика срещу Шефа. Само искам да ти покажа колко много те ценя.

— Благодаря — отвърнах без особена топлота.

Липсата на топлота очевидно беше толкова голяма, че той се наведе напред и каза:

— Джек, ще ти повиша заплатата с двайсет процента.

— Не е достатъчно.

— Прав си, Джек — каза. — Това не е достатъчно. Двайсет и пет процента.

Поклатих отрицателно глава.

Той се почувствува неловко и канапето скръцна под него, но успя да се усмихне.

— Джек — продължи мазно-мазно, — ти само ми кажи колко искаш и ще се спогодим някак. Кажи колко ти трябват.

— Николко.

— А?

— Слушай — рекох му, — нали преди малко каза, че думата ми е чисто злато?

— Да, Джек.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа нещо?

— Иска ли питане, Джек?

— Добре, слушай тогава: ти си най-гадната шпинга, която се е раждала на тоя свят. — Няколко секунди се наслаждавах на мъртвата тишина, която настъпи, после продължих: — И си въобразяваш, че можеш да ме купиш! Разбирам защо искаш това. Защото не знаеш какво и колко точно знам. Аз бях близък с Шефа и са ми известни доста неща. Аз съм тузът в колодата карти. И ти искаш да ме измъкнеш отдолу за себе си. Но този номер няма да мине, Тайни, няма да мине. И ти си много вътре, Тайни, и знаеш ли защо?

— Слушай — каза той авторитетно. — Слушай, да не си посмял…

— Много си вътре, защото аз зная едно-друго. Всъщност зная много. Зная, че ти уби Шефа.

— Това е лъжа! — извика той и се надигна на канапето, което изскърца.

— Не е лъжа. И не е догадка. Въпреки че аз би трябвало да се догадя. Сади Бърк ми го каза. Тя.

— И тя е замесена, и тя е вътре!

— Беше замесена — поправих го, — но вече не е. И тя ще го разтръби на цял свят. На нея й е все едно, не й пука от нищо.

— Ще съжалява. Аз ще…

— Не можеш я уплаши, защото на нея й е писнало от всичко. И от тебе й е писнало.

— Аз ще я убия — промълви той и на слепоочията му се появиха капки пот.

— Ти никого няма да убиеш — казах. — А този път няма кой да свърши това вместо теб. Ти си пъзльо. Ти се страхуваше да убиеш Шефа, страхуваше се и да не го убиеш, но случаят ти помогна. И ти успя да се възползуваш от случая, Тайни, за което ти се възхищавам, честна дума. Това ми отвори очите. Разбери, Тайни, през всичките тези години аз не те смятах за жив човек. За мен ти беше нещо като карикатура от хумористична страница. С твоя брилянтен пръстен. Ти беше за Шефа боксов чувал и само се хилеше с твоята крива усмивка, когато той те налагаше. Ти беше като пудела. Чувал ли си приказката за пудела?

Не му дадох време да отговори. Той тъкмо отвори устата си и аз продължих:

— Един пияница си имал пудел и го мъкнел със себе си от кръчма в кръчма. И знаеш ли защо? Да не мислиш, че защото много го обичал. Не, не за това. Мъкнел пудела навсякъде със себе си, за да може да плюе върху него, та да не цапа пода. Ти беше пуделът на Шефа. И тази роля ти харесваше. Харесваше ти да те плюят. Ти не беше човек. Ти не съществуваше. Така поне мислех аз. Но се оказа, че съм се излъгал, Тайни. Някъде дълбоко в теб е било останало нещо човешко. Веднаж ми стана ясно, че ти е неприятно да те плюят. Дори за пари. — Станах с полупразна чаша в ръката. — И сега, Тайни — продължих аз, — когато зная, че ти наистина съществуваш, малко ми е мъчно за теб. Ти си такъв смешен, стар дебелак, с болно сърце и спечен черен дроб, с вечно обляно в пот лице и подлички мисли в главата, и от теб извира страшна чернилка. Та ми е мъчно за теб, но ако кажеш само думичка, ще престана да те съжалявам. А сега ще допия уискито ти, ще плюя в чашата и ще си отида.

Аз допих уискито, пуснах чашата на пода (нямаше опасност да се счупи на този дебел килим) и тръгнах към вратата. Почти бях стигнал до нея, когато чух как канапето изскърца.

— В съда това не може да се докаже — изграка той.

— Не може, разбира се — казах. — Но въпреки това ще си имаш достатъчно главоболия.

Отворих вратата и без да я затворя, продължих по дългия коридор, осветен от големия блестящ полилей, и излязох на свеж нощен въздух.

Поех с пълни гърди от този въздух и видях през клоните на дърветата ясните звезди. Чувствувах се великолепно. Бях разиграл отлично тази сцена. Ударих го точно по болното място. Щях да се пръсна от гордост. Бълвах огън и жупел. Бях герой. Бях като свети Георги и змея, бях велик актьор, който се кланя пред възхитената публика, бях Исус Христос с бича в храма.

Голяма история.

И изведнаж се почувствувах под звездите като човек, който се е гостил богато — от супата до орехите и хаванската пура — и се чувствува на върха на блаженството, но само в един миг в него не остава нищо друго освен жълтия кисел вкус, който се промъква в гърлото му от стария болен стомах.

След три дни получих от Сади Бърк следното препоръчано писмо:

Прочетох декларацията на Сади. В нея беше казано всичко, каквото трябваше да се каже, и всяка страница бе подписана и заверена. После я прибрах. Не ми беше нужна. Не заради съвета, който Сади ми даваше. Разбира се, писмото й беше напълно разумно. Поне що се отнася до Дъфи и шайката. Но нещо ставаше с мен. Майната им на всичките, казах си. Беше ми втръснало вече.

Погледнах още веднаж писмото. Сади ме наричаше спасител. Това не беше новост. Онази вечер, когато бях при Дъфи и след това се разхождах под звездите, самият аз се наричах с по-иронични прозвища. И все пак Сади ми бъркаше в раната. И тя ме заболяваше още повече при мисълта, че и други знаеха за нея. Знаеше Сади. Тя виждаше през мен като през стъкло. Беше ме прочела като отворена книга. Оставаше ми само една утеха, макар и доста горчива. Поне не бях чакал тя да ме разчете. Аз сам се бях разчел, в онази нощ, когато вървях по улиците и се мислех за герой и спасител и когато изведнаж усетих в гърлото си онзи жълт кисел вкус.

Какво бях разчел? Бях разчел следното: когато разбрах, че Дъфи е убил Шефа и Адъм, почувствувах се чист и неопетнен и когато издевателствувах над Дъфи, достигнах върха на блаженството, смятайки, че нямам нищо общо със случилото се. Дъфи беше злодеят, а аз — героят-отмъстител. Издевателствувах над Дъфи и се надувах като сапунен мехур, после изведнаж нещо се случи и в устата ми припари жълтият вкус.

И ето какво стана: изведнъж аз се запитах защо Дъфи е толкова сигурен, че ще се съглася да работя при него. И тогава видях очите на онзи репортер с нахалното лице от гробищата и всички очи, които ме гледаха по този начин, и изведнъж си дадох сметка, че се опитвам да направя от Дъфи жертвен козел, да се разгранича от него и тогава опиянението от героизъм даде своите обратни резултати — този жълт вкус в гърлото, и аз се обърках, заплетох, затънах като вол в тресавище, като пате в кълчища. Не само бях участвувал с Ан в заговора, който направи Уили Старк жертва на Адъм Стантън и Адъм Стантън — жертва на Уили Старк. Нещо по-лошо. Оказах се участник в още по-зловещ заговор, чието значение още не можех да схвана. Като че ли сцената, която току-що бях преживял, беше някакъв зловещ фарс, изигран неизвестно защо и неизвестно пред каква публика, макар да знаех, че тя се подхилва злобно някъде в тъмнината. Сякаш посред действието Тайни Дъфи ми намигна братски със своето око-мида и аз разбрах, че той знае кошмарната истина: ние сме близнаци, свързани много по-здраво и катастрофално от онези нещастни уроди, съединени само чрез плът, кости и обща кръв. Ние бяхме свързани навеки и аз никога не бих могъл да ненавиждам него, без да ненавиждам себе си, да обичам него, без да обичам себе си. Бяхме свързани навеки под умиращото око на Вечността и по милостта на бога наш — Големия Тик, — пред който всички трябва да коленичим.

И аз се теглех и се дърпах като вола или патето, киселината пареше в гърлото ми и всичко беше от ясно по-ясно и аз ненавиждах всичко и всички — и себе си, и Тайни Дъфи, и Уили Старк, и Ан Стантън. Да вървят по дяволите, казвах си под звездното небе, и всички ми се струваха от един дол дренки. А и аз бях като тях.

Така продължи известно време.

Не се връщах в Бърдънс Лендинг. Не исках да виждам Ан Стантън. Дори не отворих писмото, което получих от нея. То лежеше на бюрото ми, където го виждах всяка сутрин. Не исках да се срещам с никого от познатите си. Мотаех се из града, седях в стаята си в хотела или в кръчми, в които никога преди не бях стъпвал, или на първия ред в киното, откъдето можех да се наслаждавам на огромните разкривени сенки, които жестикулираха, размахваха юмруци, прегръщаха се, дърпаха се и произнасяха речи, напомнящи всичко, за което човек би могъл да си спомни. Седях с часове в читалнята за периодика на обществената библиотека, мястото, което подобно на гарите, благотворителните дружества и обществените клозети привлича всички хремави старци и скитници и те седят там и прелистват вестниците, разказващи им за света, в който те са живели известен брой години, или просто седят, подсмърчат и гледат как дъждът се стича по стъклата на прозорците.

И именно в тази читалня един ден зърнах Захарчо. Дотолкова не очаквах да го срещна на такова място, че в първия миг не повярвах на очите си. Но това бе той, не можеше да има съмнение. Възголямата глава висеше отпусната напред, сякаш тънкият ствол на шията не можеше да удържи тежестта й, там, където косата бе преждевременно опадала, прозираше тънката, бебешки розова кожа на черепа. Късите му ръце с набръчканите сини ръкави лежаха симетрично пред него на масата като чифт домашни суджуци. Белите му къси пръсти бяха свити по детски върху полирания дъбов плот на масата. Разглеждаше някакво илюстровано списание.

После една от ръцете, дясната, изчезна с познатото ми неуловимо светкавично движение под масата — в джоба на палтото, както можех да се досетя — и се върна с бучка захар, която пъхна в устата. Неуловимото движение на ръката ми напомни за неговия пистолет и аз се запитах дали все още го носи. Хвърлих поглед към лявата подмишница, но нищо не можах да забележа. Сините сака на Захарчо винаги му бяха с един номер по-големи.

Да, това безсъмнено бе Захарчо, но аз нямах никакво желание да се срещам с него. Ако вдигнеше глава, погледът му щеше да падне право върху мен. Затова докато още беше погълнат от илюстрованото списание, аз се запромъквах към вратата. Заобиколих покрай масите и вече почти излизах от зрителното му поле, когато той вдигна глава и погледите ни се срещнаха. Захарчо стана и се приближи до мен.

Кимнах неопределено, което би могло да означава и поздрав — доста студен и непредразполагащ, — и знак да ме последва в коридора, за да поговорим. Той изтълкува кимването ми по втория начин и тръгна след мен. Не го изчаках непосредствено до вратата, а отидох до стълбите (тези читални за периодика в обществените библиотеки винаги са в полусутерена, до писоарите), които водят към фоайето. Дали това отдалечаване нямаше да му се види съмнително? Не, не му се видя. Той ме следваше безшумно. Панталоните му от син шевиот стояха като торба на задника и се бяха набърчили като хармоника над черните му обувки с високи бомбета.

— К-к-как… — започна той и лицето му се сгърчи болезнено виновно, а от устата се разхвърчаха слюнки.

— Карам я някак — казах, — а ти как си?

— До-до-добре.

Стояхме в опушения, слабо осветен коридор на обществената библиотека, осеян с угарки от цигари, зад нас беше входът за писоарите и въздухът миришеше на стара хартия, прах и на дезинфекционен препарат. Беше единайсет и половина преди обяд и навън сивото небе течеше непрекъснато като прогнило старо платнище. Изгледахме се един друг. И всеки от двамата разбра, че другият се е скрил тук от дъжда, защото няма къде да отиде.

Той пристъпи от крак на крак, наведе глава към пода, после пак вдигна поглед към мен.

— А-а-аз м-м-ога да н-н-намеря р-р-работа — уведоми ме той.

— Разбира се — отвърнах равнодушно.

— Н-н-но не искам. Още н-н-не — каза той. — Н-н-не м-м-ми се х-х-хваща ра-б-б-бота зас-с-сега.

— Разбира се — повторих.

— Им-м-мам м-м-малко с-с-спестени п-п-пари — обясни, като че се оправдаваше.

— Разбира се.

Той ме погледна въпросително.

— Вие н-н-намерихте ли р-р-раб-б-бота?

Поклатих отрицателно глава, но едва не повторих за оправдание неговите думи — че ако искам, бих могъл да намеря. Бих могъл да седя с вирнати крака на махагоновото бюро в кабинета в съседство с кабинета на Тайни Дъфи. Ако исках. И когато с уморена самонасмешка си помислих това, с мълниеносна бързина ми просветна и аз разбрах какво ми праща бог. Дъфи, помислих си, Дъфи.

А пред мен стоеше Захарчо.

— Слушай — казах и се наведох към него в безлюдния коридор, — знаеш ли кой уби Шефа?

Възголямата глава се поизвърна на тъничкия врат, Захарчо ме погледна и лицето му започна да потръпва мъчително.

— Да — каза той, — да, он-н-н-нова к-к-к-коп-пеле. Аз г-го з-з-зас-стрелях.

— Да — казах, — ти застреля Стантън… — И ме прониза болезнено мисълта за Адъм Стантън, който някога беше жив, а сега — мъртъв, и ме обзе ненавист към това уродливо, жалко същество. — Да, ти го застреля.

Главата се поклати бавно и уморено на тънката шия и той повтори:

— Аз г-го з-з-зас-стрелях.

— Ами ако ти не знаеш — наведох се към него, — ако зад Стантън стои някой друг, ако някой го е подсторил?

Изчаках, докато тези думи проникнат в съзнанието му, и наблюдавах как трепка лицето му.

— И ако аз ти кажа кой е този човек — продължих, — ако мога да ти докажа, ти какво би направил?

Изведнъж лицето му престана да трепка. То стана чисто като на бебе и спокойно, но това беше онзи покой, който понякога се появява при напрежение.

— Какво би направил? — повторих въпроса си.

— Ще убия това копеле — изрече той, без да заекне.

— И ще те обесят — казах аз.

— Ще г-г-го уб-б-бия. Не мог-г-гат д-д-да ме об-б-бесят, преди д-д-да г-г-го убия.

— Ще те обесят, разбери — прошепнах, като се наведох още по-близо до него.

Той се вглеждаше в лицето ми.

— К-к-кой е той?

— Ще те обесят, да знаеш. Сигурен ли си, че ще го убиеш?

— К-к-кой… — започна Захарчо. После ме сграбчи за палтото. — В-в-вие зн-н-наете н-н-нещо и не ми к-к-казвате.

Можех да му кажа. Можех да му кажа: „Да се срещнем тук в три часа. Искам да ти покажа нещо.“ Можех да му донеса декларацията на Сади, декларацията, която лежеше на бюрото ми в стаята, и да го оставя да й хвърли само един поглед. Само един. Това би означавало да натисна спусъка.

Ръцете му се бяха вкопчили с все сила в палтото ми.

— К-к-кажете ми.

Само един поглед. И нищо повече. Можех да се срещна с него следобед. Ще влезем в писоарите, ще му покажа декларацията и като се прибера, ще я изгоря. Глупости, защо ще я изгарям? От какво да се боя? Та аз дори предупредих това кретенче, че ще го обесят. Никой в нищо не би могъл да ме обвини.

Той продължаваше да ме дърпа и да настоява натрапливо:

— К-к-кажете ми, к-к-кажете ми.

Би било толкова лесно. Толкова съвършено. И съвършената математическа ирония на този замисъл — съвършеното повторение на хода на Дъфи — ме порази така, че едва не прихнах да се смея.

— Виж какво — казах на Захарчо, — стига си ме дърпал и слушай какво ще ти…

Той ме пусна и застана кротък като агне пред мен.

Щеше да го убие. Бях сигурен, че ще го убие. Такава хубава шега с Дъфи! Идеше ми да се разкикотя. Но когато произнесох наум името на Дъфи, пред мен изплува лицето му — голямо, кръгло като месечина, мазно, — което ми кимаше скритом и с разбиране, сякаш оценило шегата, и тъкмо когато отворих уста да произнеса гласно името, Дъфи ми намигна. Намигна ми братски.

Останах като закован.

Лицето на Захарчо пак се изкриви и затрепка. Готвеше се да ме попита още веднъж. Погледнах го в очите.

— Пошегувах се — казах аз.

В един миг лицето му бе камък, в следния — убийство. Не, нямаше никаква ярост. Лицето му застина в това простодушно убийствено изражение. За част от секундата то запази това изражение и имаше вид на лице на човек, неочаквано загинал от бяла смърт много отдавна, преди векове, в ледниковия период — и ледникът го носи през вековете педя след педя и изведнъж това лице с цялата си първобитна чистота и смъртоносно простодушие те гледа право в очите изпод последния слой ледена глазура.

Стори ми се, че стоя пред него цяла вечност. Не можех да се помръдна. Бях сигурен, че с мен е свършено.

Но ето че леденото лице изчезна. Пред мен беше просто лицето на Захарчо, неговата глава, твърде голяма за тънката шия, и той казваше:

— М-м-малко ос-с-ставаше.

Облизах пресъхналите си устни.

— Зная — казах му.

— Не б-б-бива д-д-да си п-п-правите т-т-такива ш-ш-шеги — каза жално той.

— Извинявай.

— Знаете к-к-как се в-в-вълнувам, н-н-не б-б-биваше д-д-да п-п-правите т-т-така.

— Зная — казах. — Извинявай. Много извинявай.

— Н-н-няма н-н-нищо.

Той стоеше пред мен, смачкан и нещастен, и изглеждаше още по-малък — като кукла, от която са се изръсили част от триците.

Огледах го внимателно. После казах — не толкова на него, колкото на себе си:

— Ама ти наистина би го убил.

— Щом е з-з-за Ш-ш-шефа.

— Дори да те обесеха.

— Н-н-нямаше д-д-друг к-к-като Ш-ш-шефа. И д-д-да г-г-го уб-б-бият. Д-д-да вземат д-д-да г-г-го уб-б-бият.

Той потътри крака по циментовия под и погледна надолу.

— Т-т-така хубаво говореше — каза полугласно той. — М-м-много г-г-го б-б-биваше д-д-да г-г-говори. Н-н-нямаше д-д-друг к-к-като н-н-него. К-к-когато д-д-държеше реч и всички к-к-крещяха, д-д-да ти с-с-се с-с-скъса т-т-тук нещо. — Той докосна с ръка гърдите си, за да покаже къде му се къса. После ме погледна въпросително.

— Да — съгласих се, — голям оратор беше.

Постояхме тъй още половин минута, но нямаше повече какво да си кажем. Той ме погледна, после наведе очи към нозете си. След това пак ме погледна и каза:

— Т-т-тогава д-д-да си в-в-вървя.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Всичко най-хубаво — казах.

И той се заизкачва по стълбата, свивайки силно късите си крака. Когато караше големия черен кадилак, винаги подлагаше на гърба си плоски възглавнички (такива, каквито се носят на пикник или в кану), за да може да работи нормално с амбреажа и спирачката.

Такава беше последната ми среща със Захарчо. Той беше роден в ирландския квартал на града. Малякът, с когото големите момчета играят само в краен случай. Играят бейзбол, но той не може да играе добре. „Ей, Пънчо, я ми подай оная бухалка.“ Или: „Ей, Пънчо, бягай да купиш една кока-кола.“ И той тича за бухалката или за кока-кола. Или: „Стига бе, пелтек, по-добре ми го напиши.“ И той млъква. Но някъде, някога разбира за какво го бива. Тези кочанести ръчички взимаха завоите така точно, както ластовичката прелита около плевника. Тези бледосини очи, лишени от дълбочина, можеха да гледат по протежение на дулото на пистолета и да видят, действително да видят целта в един застинал апокалиптичен миг. Така един ден той се бе озовал в големия черен кадилак и заживял със скъпата двутонна машинария в ръцете си и със синята стомана под лявата мишница — като тумор. И до него Шефа, който говореше така хубаво.

„Всичко най-хубаво“, му пожелах аз, но знаех какво хубаво го чакаше. Някоя сутрин ще прочета във вестника, че някой си Робърт, (дали пък не беше Роджър?) О’Шийн е загинал при автомобилна катастрофа. Или е бил убит от неизвестни лица в колата, спряна в сянката на игралния вертеп „Иди-дойди“, собственост на неговия работодател. Или че същата утрин се е качил сам на ешафода поради това, че се е оказал по-бърз от полицая на име… Мърфи, разбира се. А може би всичко това е твърде романтично. Може би той ще живее цяла вечност и ще надживее всички, само че ще грохне (я от алкохол, я от наркотици или просто от годините) и когато сивият зимен дъжд залива високите прозорци на обществената библиотека, ще седи ден след ден в читалнята — съсухрено плешиво старче с омазнени оръфани дрехи, наведено над илюстровано списание.

И тъй, аз може би не направих никакво благодеяние на Захарчо, като премълчах за Тайни Дъфи и не му дадох възможност да удари право в целта и да завърши земния си път като куршум. Може би лиших Захарчо от единственото, което той бе заслужил в живота си и което бе неговата истинска същност, и сега животът му, както и да върви, ще бъде празен и случаен, миризлив кислоч като този, който намираме в полупразната бутилка мляко, забравена в хладилника, когато сме излезли в лятна отпуска.

Останах в коридора, след като Захарчо си отиде, и вдишвах миризмата на стара хартия и дезинфекционен препарат. После се върнах в читалнята, седнах и разгърнах едно илюстровано списание.

Когато срещнах Захарчо в библиотеката, беше февруари. Продължих предишния си начин на живот, загърнат като в одеяло в безцелието и безличието. Но все пак имаше известна промяна — ако не в начина ми на живот, то поне в съзнанието ми. И в края на краищата след няколко месеца, за да бъда по-точен — през май, промяната, настъпила в съзнанието ми след срещата със Захарчо, ме накара да отида да видя Луси Старк. Във всеки случай сега си давам сметка, че именно тази промяна е била причина за посещението.

Обадих се по телефона във фермата, където Луси все още живееше. Доколкото можех да съдя по гласа й, тя беше добре. И ме покани на гости.

Така отново се озовах в гостната, в малката бяла къща, сред резбованата орехова мебел с червен плюш и килима на цветя. В тази стая отдавна нищо не се бе променило и нямаше изгледи да се промени скоро. Но у Луси имаше известна промяна. Беше понапълняла и белите коси вече личаха. Сега тя се доближаваше по вид до жената, на която бях оприличил къщата при първото ми идване: почтена жена на средна възраст, със сива карирана рокля, с бели чорапи и черни обувки, седнала на люлеещ се стол пред вратата и скръстила ръце на корема, за да си отдъхне, защото е свършила дневната си работа, а мъжете са още на полето и е рано да мисли за вечеря или за вечерното доене. Луси още не се покриваше напълно с тази жена, но след шест-седем години съвсем щеше да заприлича на нея.

Седях отново в стаята и ту гледах Луси, ту цветята на килима, а нейният поглед блуждаеше из гостната с онова разсеяно изражение, с което добрата къщовница се оглежда, за да хване на местопрестъплението някоя прашинка. Почти през цялото време разговаряхме, но разговорът беше напрегнат, тегав и съвсем празен.

Запознаваш се с някого на плажа по време на отпуската и двамата прекарвате чудесно. Или на прием, докато чашите звънтят и някой блъска на пианото, завързваш в някое ъгълче разговор с непознат човек, чийто ум сякаш наточва и изостря твоя собствен, и пред вас се разкрива чудесна перспектива от нови идеи. Или имаш с някого силно и мъчително преживяване и откриваш дълбоко вътрешно родство с него. След това си сигурен, че когато се срещнете отново, веселият приятел ще те развесели пак, непознатият с бляскавия ум ще извади твоя ум от вцепенението, отзивчивият приятел ще те утеши с предишното вътрешно родство. Но почти винаги става нещо с веселостта, бляскавия ум и с вътрешното родство. Спомняш си отделни думи от езика, на който сте разговаряли, но си забравил граматиката. Спомняш си стъпките на танца, оркестърът вече не свири. И това е.

Така ние седяхме, а минутите се ронеха една след друга и падаха бавно около нас, както падат листата в неподвижния есенен въздух. После, след известно мълчание, тя се извини и излезе, а аз останах да гледам сам как се ронят листата.

След малко се върна с поднос, в който носеше кана изстуден чай, две чаши със стръкчета мента в тях и голям кейк. С това обикновено черпят гостите си в такава провинциална малка бяла къща — изстуден чай и кейк. Тя несъмнено беше направила кейка тази сутрин в моя чест.

Предстоеше ми да ям от кейка — все пак някакво занимание. Не се очаква да разговаряш с пълна уста.

Но в края на краищата заговори тя. На масата до нея стоеше кейкът — тя виждаше някой да яде от този кейк, за който беше сигурна, че е хубав, защото години наред в тази стая всяка неделя се събираха гости и ядяха кейк — всичко това може би я предразположи към разговор.

Тя каза:

— Знаете ли, че Том почина?

Каза това съвсем спокойно, от което и аз се успокоих.

— Да, — отвърнах, — зная.

Бях научил от вестниците още през февруари. Но не отидох на погребението. До гуша ми беше дошло от погребения. И не й писах. Не можех да й напиша хубаво съболезнователно писмо, а не вървеше да й пратя поздравително писмо.

— От пневмония — обясни тя.

Спомних си думите на Адъм, че при такива случаи най-често се умира от пневмония.

— Умря много бързо — продължи, — за три дни.

— Да — откликнах аз.

След кратко мълчание тя каза:

— Примирих се вече. С всичко се примирих, Джек. Идва време, когато ти се струва, че ако ти се случи още едно нещастие, няма да можеш да го понесеш, но нещастието идва и се оказва, че успяваш да го понесеш. С всичко съм се примирила вече, с божия помощ.

Не отвърнах нищо.

— И след като се бях примирила, бог ми изпрати дар, за който си заслужава да се живее.

Измънках нещо.

Тя стана изведнаж и аз взех това за знак, че е време да си вървя, надигнах се бавно и понечих да се сбогувам. Горях от нетърпение да си тръгна. Съжалявах, че изобщо бях дошъл. Но тя ме хвана за ръката и каза:

— Искам да ви покажа нещо. — И тръгна към вратата. — Елате с мен.

Последвах я в малкото антре и оттам — в задната стая. Тя прекоси припряно стаята. До прозореца имаше детско креватче, което в първия миг не забелязах, а в него — бебе.

Тя застана до креватчето и ме погледна в същия миг, в който аз разбрах какво има в него. Предполагам, че лицето ми е представлявало доста интересна гледка. Тя каза:

— Това е детенцето на Том. Моето внуче. Синът на Том.

Навела се над креватчето, тя докосна бебето тук-таме, както обикновено правят жените. После го вдигна, като подпираше главата му с една ръка. Взе да го подрусва лекичко и го гледаше право в лицето. Бебето се прозина, очите му се събраха към носа, после се раздалечиха, а след това друсането предизвика на лицето му розова, беззъба усмивка — като на реклама. Изражението на Луси беше точно такова, каквото можеше да се очаква, и казваше всичко, каквото имаше да се каже по въпроса.

Тя заобиколи креватчето и ми поднесе бебето да го видя.

— Много хубаво бебе — казах и както се полага в такива случаи, подадох на бебето показалец, за да се хване за мен.

— Прилича на Том — каза тя. — Нали?

Но преди да измисля отговор, който да не бъде съвсем нагла лъжа, тя продължи:

— Разбира се, глупаво е да ви питам за това. Вие няма как да знаете. Аз исках да кажа, че прилича на Том, когато беше малък. — Тя млъкна, за да се полюбува пак на бебето. — Прилича на Том — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на мен. После ме погледна право в очите. — Сигурна съм, че това е негово дете — разпали се тя. — Не може да не е негово, толкова прилича на него.

Огледах внимателно детето и кимнах.

— Да, има прилика — съгласих се.

— Като си помисля само, че беше време, когато си виках: „Боже, дано да не е на Том. Не може да бъде на Том.“

Бебето се размърда в ръцете й. То беше здраво, наистина хубаво бебе. Тя го подрусна одобрително и пак се обърна към мен.

— А после се молех богу дано се окаже на Том — продължи. — Сега съм сигурна, че е негово.

Кимнах.

— Чувствувам го със сърцето си. И после, мислите ли, че това нещастно момиче, майката, щеше да ми го даде, ако не беше убедена, че е от Том? Каквато и да е майката — дори да е вярно това, което говорят за нея, — тя най-добре знае от кого е детето. Може ли да не знае.

— Не може, разбира се.

— Но и аз знаех. Почувствувах го със сърцето си. И й написах писмо. После отидох у тях и видях малкото. И тогава се убедих напълно. Още щом го зърнах. И я склоних да ми разреши да го осиновя.

— Оформихте ли това юридически? — попитах. — За да не ви… — запънах се — изнудва после години наред.

— О, да — отвърна тя очевидно без да схване мисълта ми. — Взех адвокат, който отиде при нея и уреди всичко. Дадох й и малко пари. Горката, искаше да се махне оттук и да замине за Калифорния. Уили не остави много пари — той изхарчваше почти всичко, което печелеше, — но й дадох колкото успях да събера. Шест хиляди долара.

Значи, Сибил не е останала в загуба, помислих си.

— Искате ли да го подържите? — попита Луси в прилив на великодушие и ми подаде скъпоценното бебе.

— Разбира се — отвърнах и го поех. Опитах го на тегло, като внимавах да не се разпадне в ръцете ми. — Колко тежи? — попитах и изведнъж съзнах, че говоря с тон на човек, който се готви да купи нещо.

— Петнайсет паунда и три унции — отвърна тя незабавно и добави: — Това е много добре за тримесечно бебе.

— Разбира се — отвърнах.

Тя ме освободи от бебето, гушна го за миг до гърдите си и завря лице в неговото, а после го положи в креватчето.

— Как се казва? — попитах я.

Тя се изправи, заобиколи креватчето и застана до мен.

— Отначало мислех да го кръстя на Том. Почти бях решила. После изведнъж ми дойде друго наум. Да го кръстя на дядо му. Уили се казва, Уили Старк.

Излязох след нея в антрето. Спряхме се до масата, на която бях оставил шапката си. Тогава Луси се взря в лицето ми така, сякаш светлината беше недостатъчна.

— Знаете ли, кръстих го на Уили, защото… — Тя все още се вглеждаше в лицето ми. — Защото Уили беше голям човек — довърши тя.

Мисля, че кимнах.

— Зная, че правеше грешки — продължи и вдигна глава, като че да посрещне някакво предизвикателство, — лоши грешки. Може и да е вършил лоши неща, както говорят някои. Но тук, дълбоко в себе си — тя сложи ръка на гърдите си, — той беше голям човек.

Вече не се занимаваше с лицето ми, не се мъчеше да разчете изражението ми. Сега аз не я интересувах повече. Все едно, че ме нямаше.

— Той беше голям човек — повтори почти шепнешком. После ме погледна още веднъж, но вече съвсем спокойно. — Аз трябва да вярвам в това — добави Луси, — разбирате ли, Джек?

Да, Луси, ти трябва да вярваш в това. Трябва да вярваш в това, за да живееш. Зная, че трябва да го вярваш. И не очаквам от теб друго. Така и трябва да бъде, разбирам добре. Защото, Луси, и аз самият трябва да вярвам в това. Трябва да вярвам, че Уили Старк беше велик човек. Какво стана с неговото величие, е друг въпрос. Може би го е разлял на земята, както се разлива счупена бутилка. Може би е струпал от него клада и го е подпалил в мрака, след което не е останало друго освен мрак и тлеещи въглени. Може би не е могъл да различава величието си от нищожеството си и така ги е объркал, че всичко е отишло по дяволите. Но в него имаше величие. Аз трябва да вярвам в това.

Когато стигнах до това убеждение, върнах се в Бърдънс Лендинг. А стигнах до това убеждение не тогава, когато наблюдавах как Захарчо се изкачва по стълбите от сутерена на обществената библиотека, и не тогава, когато Луси Старк стоеше пред мен в антрето на олющената малка бяла къща. Но тези две срещи и всичко друго, което ставаше около мен, ме доведоха в края на краищата до това убеждение. Вярвайки, че Уили Старк беше велик човек, аз подобрих мнението си за всички останали хора, включително и за самия мен. Същевременно това ми даде възможност с по-голяма увереност да отчета вината си.

Върнах се в Бърдънс Лендинг по настояване на майка ми. Една вечер в началото на лятото тя ми се обади по телефона и каза:

— Трябва да си дойдеш, моето момче. Колкото е възможно по-скоро. Можеш ли да тръгнеш утре?

Когато я попитах за какво съм й — защото още нямах намерение да се връщам, — тя не ми отговори направо. Каза, че ще ми обясни, като си дойда.

И аз тръгнах.

Стигнах в къщи надвечер. Тя ме чакаше на верандата. Минахме в страничното крило и седнахме на чашка. Не бързаше да заговори и аз не я разпитвах нищо.

Но в седем часа Младия ръководител все още го нямаше и аз попитах ще го чакаме ли за вечеря.

Тя поклати глава.

— Къде е? — попитах.

Тя завъртя в ръце празната си чаша и останалият в нея лед звънна тихо. После отговори:

— Не зная.

— Да не е заминал някъде?

— Да — каза, подрънквайки леда в чашата. След това се обърна към мен. — Замина преди пет дни. И няма да се върне, докато не замина аз. Знаеш ли… — Остави чашата на масата с вид на човек, взел окончателно решение. — Аз го напускам.

— Да пукна, ако разбирам нещо — измърморих.

Тя ме гледаше в очите, сякаш очакваше нещо. Какво — нямах представа.

— Да пукна, ако разбирам — повторих и все още не можех да възприема напълно тази новина.

— Изненадан ли си? — попита тя и се понаведе към мен.

— Как да не съм?

Тя се вглеждаше внимателно в очите ми, а аз забелязах на лицето й интересни приливи и отливи на чувства, но толкова неясни и мимолетни, че не се поддаваха на определение.

— Как да не съм? — повторих.

— Ох! — въздъхна майка ми и се отпусна назад в креслото, потъна в него като човек, който е паднал в дълбока вода и посяга към въжето, хваща го за миг, но го изпуска, мъчи се да го хване пак, но не успява и разбира, че всякакви опити са вече безполезни. Сега в лицето й нямаше нищо неясно. То беше точно такова, каквото го описах. Лице на давещ се.

Тя се обърна към залива, сякаш не искаше да я гледам. И каза:

— Пък аз мислех… мислех, че няма да се изненадаш.

Нямаше как да й обясня защо подобна вест би изненадала не само мен, но и всеки друг. Не можех да й кажа, че когато жена на нейната възраст е хванала на въдицата мъж, едва прехвърлил четирийсетте, при това не беден, всеки би се изненадал, че тя не се държи за него. Дори жената да има пари, а мъжът — задник като този на Младия ръководител. Не можех да й кажа това, тъй че си замълчах.

Продължаваше да гледа към залива.

— Аз мислех — каза тя, поколеба се и продължи, — мислех, че ще разбереш защо правя това.

— Съжалявам, но не разбирам — отвърнах.

Тя замълча, но след малко продължи:

— Това стана миналата година. И аз веднага го усетих. Веднага разбрах, че ще се случи именно така.

— Какво е станало? Кога точно?

— Когато… когато ти… — Тя се запъна, търсейки някакви други думи, за да изрази това, което искаше да каже. — Когато Монти… умря.

Тя пак се обърна към мен и на лицето й бе изписана отчаяна молба. Отново се мъчеше да се хване за въжето.

— О, Джек — каза, — Монти беше всичко… не разбираш ли? Монти беше всичко.

Струваше ми се, че разбирам и така й казах. Спомних си онзи ясен сребрист писък, който ме накара да изскоча в преддверието в деня на смъртта на съдията Ъруин, и лицето на майка ми, когато малко след това лежеше в кревата и се мъчеше да възприеме случилото се.

— Монти беше всичко — продължи тя. — Винаги Монти. Но аз едва тогава си дадох сметка за това. Между нас от дълго време… не бе имало нищо. Но той е бил единственият. Разбрах го едва когато умря. Не исках да го разбера, но го разбрах. И се оказа, че повече не мога да живея така. Настъпи момент, в който почувствувах, че не мога. Не мога. — Тя скочи изведнаж от стола, сякаш изхвърлена от пружина. — Не мога. Защото всичко така се обърка. Всъщност то си беше объркано от самото начало. — Ръцете й мачкаха и дърпаха носната кърпа, която държеше. — О, Джек — изплака, — всичко беше объркано от самото начало!

Тя захвърли изпомачканата кърпа и избяга от верандата. До слуха ми долиташе тракането на токчетата й, но това не беше някогашното живо, отривисто тракане, а някакъв безнадежден, безразборен звук, който изведнаж заглъхна на килима.

Останах още малко на верандата. После отидох в кухнята.

— Майка ми не се чувствува добре — казах на готвачката. — Нека някоя от вас — ти или Джо-Бел, се качи след малко при нея и я попита дали няма да хапне бульон с яйце или нещо друго.

После отидох в трапезарията, седнах на масата и при светлината на свещите изядох каквото ми поднесоха.

След вечеря Джо-Бел ми каза, че занесла храна на майка ми, но тя не искала нищо. Дори не отворила при почукването й. Само извикала отвътре, че не иска нищо.

Седях дълго в галерията, докато тропотенето в кухнята заглъхна. После лампата там угасна. Зеленият правоъгълник върху черното — където светлината от прозореца падаше върху тревата — също почерня.

След малко се качих горе и се завъртях пред вратата на стаята на майка ми. Един-два пъти понечих да почукам и да вляза. Но реших, че дори да вляза, няма какво да й кажа. Какво да кажеш на човек, който е открил истината за себе си — била тя приятна или неприятна?

Слязох отново долу и застанал в градината между магнолиите и миртите, се замислих: като убих баща си, спасих душата на майка си. А може би бях спасил и неговата душа. И двамата бяха открили онова, което трябваше да знаят, за да бъдат спасени. После си помислих, че може би всяко нещо, което си заслужава да се знае, се заплаща с кръв и може би само по този начин може да се определи дали дадено нещо е заслужавало да се знае: ако е заплатено с кръв.

Майка ми замина на другия ден. Отиваше в Рено. Откарах я до гарата и подредих на перона всичките й красиви, подбрани по тон куфари, чанти, чантички и кутии за шапки. Денят беше горещ и ясен и ние стояхме на горещия грапав бетон, лишени от всякаква мисъл, както обикновено бива непосредствено преди раздялата на гарата.

Стояхме тъй и гледахме по посока на линията кога ще се покаже първото клъбце дим на трепкащия в маранята хоризонт отвъд върховете на боровете. Изведнаж майка ми проговори:

— Джек, искам да ти кажа нещо.

— Кажи.

— Оставям къщата на Тиъдър.

Останах така поразен, че не можах да кажа дума. Спомних си как през всичките тези години тя беше тъпкала къщата с мебели, сребърни и кристални сервизи, докато къщата се беше превърнала в музей, а майка ми — в манна небесна за антикварите от Нови Орлеан, Ню Йорк и Лондон. Пък аз си мислех, че никаква земна сила не може да я накара да се раздели с тези неща.

— Разбираш ли — побърза да ми обясни тя, изтълкувала погрешно мълчанието ми, — Тиъдър всъщност няма никаква вина, а знаеш, че той е луд за тази къща, за Крайбрежния и всичко останало. Освен това реших, че ти няма да я искаш. Къщата на Монти сега е твоя и аз си рекох, че ако изобщо решиш да останеш в Бърдънс Лендинг, ще предпочетеш нея, защото… защото…

— Защото той беше мой баща — довърших аз.

— Да — съгласи се спокойно тя. — Защото той беше твой баща. И аз реших.

— По дяволите — избухнах, — къщата си е твоя и можеш да правиш с нея каквото си искаш. Аз не я ща. Взема ли си следобед багажа, кракът ми няма да стъпи вече в нея. Тя не ми трябва, а и парите ти не ме интересуват. И те не са ми потрябвали. Винаги съм ти казвал това.

— Не са останали толкова, че да се тревожи човек за тях — каза. — Знаеш как живеехме през последните шест-седем години.

— Да не би да си останала без грош? — попитах. — Слушай, ако си фалирала, аз…

— Не съм фалирала — отвърна тя. — Имам колкото да живея. Ако се заселя на някое тихо място и харча разумно. Отначало си мислех да замина за Европа, но после…

— По-добре стой по-далеч от Европа — казах аз. — Там ще настъпи страшен ад, и то не след дълго.

— Вече и не мисля да отивам там. Ще се заселя в някое тихо скромно място. Но още не съм решила къде точно. Ще трябва да помисля.

— Помисли и не се безпокой за мен и за къщата. И бъди сигурна, че няма да стъпя в нея.

Няколко минути тя стоя, загледана на изток, по посока на линията, където все още не се показваше никакво облаче дим. После, сякаш подхванала моите думи, рече:

— Никога не биваше да стъпвам в тази къща. Но се ожених и дойдох тук. Той беше добър човек, ала аз трябваше да си остана там, където си бях. Не биваше да идвам тук.

Не можех нито да оспоря, нито да се съглася с тези думи, затова си замълчах.

А и самата тя очевидно претегляше своите „за“ и „против“, защото изведнъж вдигна глава, погледна ме право в очите и каза:

— Каквото било, било. Но сега аз вече зная.

И тя изопна стегнатите си рамене под стегнатия син ленен костюм и вдигна лице както някога — като много скъп подарък, който поднасяше на света, и нека само някой дръзне да не го приеме.

Да, сега тя знаеше. Застанала на нажежения бетон в този пек, тя сякаш размишляваше над това, което знаеше. Но се оказа, че е размишлявала над онова, което не знаеше. Защото след малко се обърна към мен с думите:

— Кажи ми само едно.

— Какво?

— Нещо, което много държа да зная, момчето ми.

— Какво е то?

— Когато… когато това се случи… когато ти отиде при Монти…

Ето каква била работата. Очаквах го. И въпреки тоя пек и тая жега, която се излъчваше от бетона, аз изстинах като лед и нервите ми се свиха от студ.

— … той… имало ли е… — Тя извърна поглед встрани.

— Интересува те дали не се е заплел в някаква афера и затова да се е застрелял. Това искаше да попиташ, нали?

Тя кимна, вдигна поглед към мен и зачака отговора.

Вгледах се внимателно в лицето й. То не печелеше нищо от силната светлина. И никога вече нямаше да печели. Но тя го държеше вдигнато, гледаше ме в очите и чакаше.

— Не — отвърнах, — той не се е заплитал в никаква афера. Поспорихме малко на политически теми. Съвсем между другото. Но той ми се оплакваше от здравето си. Казваше, че се чувствува зле. Мисля, че това е причината. Когато си тръгвах, ми каза сбогом. Сега разбирам какво е означавало това. И нищо повече.

Тя се поотпусна. Вече не беше нужно да стои така изопната и вдървена.

— Истина ли казваш? — попита.

— Самата истина, кълна ти се.

— Ох! — въздъхна тя едва чуто.

И отново зачакахме влака. Нямаше какво друго да си кажем. Сега, в последната минута, тя най-после се реши да ми зададе въпроса, който непрекъснато бе искала да зададе, но се бе страхувала.

След малко на хоризонта се появи дим. После черните кълбета забележимо почнаха да се приближават към нас покрай лъсналото море. А след още малко с гръм, трясък, свистене и облаци пара машината мина край нас, влакът изскърца и спря. Носачът с бяло сетре започна да събира подредените куфари и чанти.

Майка ми се обърна към мен и ме хвана за ръката.

— Довиждане, момчето ми.

— Довиждане.

Тя пристъпи и аз я прегърнах с една ръка.

— Пиши ми, момчето ми — каза тя. — Пиши ми. Аз нямам другиго освен тебе.

Кимнах.

— И ти ми пиши — да зная как си се уредила — казах аз.

— Ще ти пиша.

Целунах я и в този миг кондукторът, който стоеше зад нея, погледна часовника си и го пусна в джоба с онова презрително движение, характерно за кондуктора на бърз влак, който се готви да тръгне след минута и половина престой на гарата на затънтен градец. Знаех, че ей сега ще извика: „Айде готово!“ Но това „сега“ ми се стори много дълго. Същото чувство изпитваш, когато видиш дим над пушката на ловеца, застанал в другия край на полето, и чакаш да чуеш глухия изстрел или когато видиш в далечината светкавица и чакаш гърма. Стоях, прегърнал майка ми с една ръка (бузата, която тя притисна до моята, се оказа мокра), и чаках кондукторът да извика: „Айде готово!“

Най-сетне неговият глас се разнесе и тя се качи на стъпалото, обърна се да ми махне с ръка, а в това време влакът потегли и вратата се затвори след нея.

Гледах след влака, който отнасяше майка ми и се смаляваше все повече и повече, докато от него остана само струйка дим, и си мислех как я излъгах. Но какво от това, аз й поднесох тази лъжа като прощален подарък. Или може би като сватбен подарък, мислех си.

После ми мина през ум дали пък не я излъгах, за да оправдая себе си.

— Не! — произнесох аз люто. — Не за да оправдая себе си, не!

Поднесох на майка ми като подарък една лъжа. Но и тя ми поднесе подарък — една истина. Тя ми се представи в нова светлина и това в края на краищата ме накара да видя в нова светлина и света. Или по-точно, новата представа за нея запълни онази празнина, която зееше в средеца на новата картина на света, поднесена ми от много хора — от Сади Бърк, Луси Старк, Уили Старк, Захарчо, Адъм Стантън. А това означаваше, че мама ми връщаше миналото. Сега аз можех да приема миналото, което преди ми се струваше кално и отвратително. Можех да приема миналото, защото приемах нея и можех да живея в мир с нея и със себе си.

Години наред я бях укорявал в себе си, че е безсърдечна жена, която обича само властта над мъжете и краткотрайното удовлетворение, което те носят на суетата й и плътта й, жена, живееща в някакво странно бездушно колебание между пресметливостта и инстинкта. И майка ми, чувствувайки този укор, но, изглежда, без да разбира неговите причини, правеше всичко възможно, за да ме задържи и да задуши укора. Тя нямаше до какво друго да прибегне освен до онази сила, която упражняваше с успех върху другите мъже. Аз ритах и се съпротивявах, но същевременно тази сила ме привличаше и аз исках майка ми да ме обича, защото тя беше хубава и жизнена жена; и хем нещо ме теглеше към нея, хем ме отблъскваше, хем я укорявах, хем се гордеех с нея. Но всичко се промени.

Първият сигнал за мен беше онзи безумен сребрист писък, който се разнесе из къщата в деня на смъртта на съдията Ъруин. Този писък кънтеше в ушите ми месеци наред, но после заглъхна и когато тя ме повика в Бърдънс Лендинг, за да ми каже, че си отива, той съвсем се беше изгубил в миналото, в развалата на миналото. И тогава аз разбрах, че тя ми казва истината. И се успокоих — и за нея, и за себе си.

Аз не потърсих обяснение на това нито когато тя ми каза, че заминава, нито на другия ден, когато стояхме на бетонния перон и чакахме влака, нито дори тогава, когато аз останах сам на перона, загледан в последното клъбце дим, което чезнеше на запад. Не потърсих обяснение и вечерта, когато седях самотен в къщата на съдията Ъруин, станала сега моя. Преди това заключих къщата на майка ми, пъхнах ключа под изтривалката пред верандата и я напуснах завинаги.

Къщата на съдията беше непроветрена, вътре миришеше на прах и на застояло. Надвечер разтворих всички прозорци и тръгнах към града да хапна нещо за вечеря. Когато се върнах и запалих лампите, тя ми заприлича повече на къщата, която помнех от някога. Седнах в кабинета, през чиито прозорци нахлуваше влажният, дъхав нощен въздух, но не се помъчих да си обясня защо сега ми беше толкова спокойно на душата. Само си мислех за майка ми и се наслаждавах на този душевен покой и на новото си светоусещане.

След малко излязох и тръгнах по Крайбрежния. Беше тиха ясна нощ, вълните пълзяха едва чуто по брега, а заливът блестеше под звездите. Стигнах до Стантънови. В малката задна гостна светеше — мъждива светлина като от нощна лампа. Постоях една-две минути пред къщата, после отворих пътната врата и тръгнах по пътеката.

Стъклената врата на верандата беше заключена. Но вратата между верандата и вестибюла стоеше отворена и на пода на вестибюла се виждаше правоъгълник светлина, която падаше през отворената врата на малката гостна.

Почуках.

След миг Ан Стантън се появи на светлия правоъгълник във вестибюла.

— Кой е? — извика.

— Аз съм.

Тя тръгна през вестибюла и верандата към мен. След секунда в мрачината зад стъклото се очерта тънката й, облечена в бяло фигура. Понечих да й кажа добър вечер, но се отказах. А и тя не продума, докато отключваше. После вратата се отвори и аз влязох.

Едва прекрачил прага, усетих дъха на обичайния й парфюм и някаква студена ръка ме сграбчи за сърцето.

— Не се надявах да ми отвориш — казах аз с намерение това да прозвучи като шега и се мъчех да видя лицето й в мрачината. Но виждах само бледите му очертания и блясъка на очите.

— Как няма да ти отворя? — отвърна тя.

— Просто не бях сигурен — рекох и направих опит да се засмея.

— Защо?

— Поради поведението ми напоследък.

Отидохме до пейката-люлка на верандата и седнахме. Синджирите изскърцаха, но ние седяхме така неподвижни, че люлката не помръдваше.

— Какво толкова си направил? — попита тя.

Бръкнах за цигара, напипах една и я запалих. Угасих клечката, без да погледна Ан в лицето.

— Какво съм направил ли? — повторих въпроса й. — Работата е там, че нищо не съм направил. Не отговорих на писмото ти.

— Не е толкова страшно — каза. После добави замислено, сякаш на себе си: — Това бе толкова отдавна.

— Да, толкова отдавна, преди шест-седем месеца. И аз не само не ти отговорих, а нещо по-лошо — не го прочетох дори. Оставих го да седи на бюрото ми неразпечатано.

Тя не каза нищо. Аз смучех цигарата и чаках някакъв отговор, но тя мълчеше.

— То се получи в никакво време — казах накрая. — Получи се тогава, когато всичко на този свят — дори Ан Стантън — ми беше безразлично, всичко ми беше все едно. Нали ме разбираш?

— Да — отвърна тя.

— Дявол разбираш.

— Може би разбирам — каза тихо Ан.

— Да, но не съвсем. С мен беше много различно.

— Може би.

— Във всеки случай бях точно в такова състояние, всичко и всички ми бяха безразлични. Не ми беше мъчно за никого. Дори за мене самия.

— Аз не съм искала да ме жалиш — сопна се тя. — Нито в писмото, нито другояче.

— Да — продумах бавно, — май че не си искала.

— Никога не съм искала от теб такова нещо.

— Зная — казах и млъкнах за секунда. После добавих: — Дойдох при теб, за да ти кажа, че сега се чувствувам съвсем различно. Трябваше да кажа някому това, да го кажа високо, за да се убедя, че е истина. То е истина, разбира се.

Почаках в настъпилата тишина, която остана ненарушена, докато не подзех отново.

— Става дума за майка ми — продължих. — Знаеш какви бяха отношенията ми с нея. Не се погаждахме. Знаеш, че я смятах за…

— Престани! — не се сдържа Ан. — Престани! Стига си говорил за нея така. Откъде тази злоба към нея? Защо говориш така? За майка си, Джек, и за този нещастен старец, баща ти?

— Той не ми е баща.

— Какво?

— Да, не ми е баща — казах и както седяхме на неподвижната люлка в тъмната веранда, разправих й всичко за русокосото момиче с хлътнали бузи, дошло от Арканзас, и се помъчих да й обясня какво ми е дала най-сетне майка ми. Помъчих се да й обясня, че ако човек не може да приеме миналото и неговото бреме, той не може да има и бъдеще, защото едното е невъзможно без другото, и че само когато човек приеме миналото, може да се надява на бъдещето, защото само въз основа на миналото е възможно да гради бъдещето.

Да, опитах се да й обясня всичко това.

След дълго мълчание тя каза:

— И аз мисля така и ако не бях стигнала до това убеждение, не бих могла да живея повече.

С това прекратихме разговора. Седяхме още дълго на люлката в тъмната веранда, наситена с тежкия, влажен, дъхав до повдигане летен въздух, и аз пушех цигара след цигара и се мъчех да доловя в тишината нейното дишане. Накрая й пожелах лека нощ и тръгнах по Крайбрежния към къщата на баща ми.

Такава е историята на Уили Старк, но тя е и моя история. Защото аз имам какво да кажа за себе си. Това е историята на човека, който живееше на този свят и дълго време го виждаше по един начин, а после го видя по друг, съвсем различен начин. Тази промяна не настъпи изведнъж. Ставаха много събития и този човек не знаеше в кои случаи той е отговорен за тях и в кои не. Беше дори време, когато той смяташе, че никой за нищо не е отговорен и че няма друг бог освен Големия Тик.

Тази мисъл, натрапена му по силата на някакво нещастно стечение на обстоятелствата, му се стори отначало чудовищна, защото го лишаваше от спомените, с които той, без сам да подозира, бе живял; но не след дълго същата мисъл му донесе и известна утеха, защото тя означаваше, че той не може да бъде обвинен в нищо — нито в това, че е пропуснал собственото си щастие, нито в това, че е убил баща си, нито в това, че е хвърлил двамата си приятели един срещу друг и с това е предизвикал тяхната гибел.

Но по-късно, много по-късно, когато се събуди една сутрин, той откри, че не вярва повече в Големия Тик. Не вярваше повече в него, защото твърде много хора бяха умрели пред очите му. И живели пред очите му — хора като Луси Старк, Захарчо, Учения прокурор, Сади Бърк, Ан Стантън, чийто жизнен път нямаше нищо общо с Големия Тик. Беше видял баща си мъртъв. Пред очите му умря неговият приятел Адъм Стантън. Пред очите му умря неговият приятел Уили Старк и той чу последните му думи: „Всичко можеше да бъде съвсем различно, Джек. Трябва да вярваш в това.“

Двамата му приятели Уили Старк и Адъм Стантън бяха живели и умрели пред очите му. Те се убиха един друг. Бяха обречени да се унищожат взаимно. Като историк Джек Бърдън разбираше, че Адъм Стантън, който би могъл да бъде наречен човек на идеите, и Уили Старк, който би могъл да бъде наречен човек на фактите, бяха обречени да се унищожат един друг, тъй както всеки от тях бе обречен да използува другия, да се стреми към другия, да се допълни с другия, защото всеки от тях страдаше от страшните несъвършенства на своята епоха. Но разбирайки, че са обречени, Джек Бърдън разбра същевременно, че съдбата на двамата му приятели съвсем не е била очертана от това божество Големия Тик. Те бяха обречени, но живееха с мъчителни усилия на волята. Прав беше Хю Милър (някога главен прокурор при Уили Старк, а по-късно приятел на Джек Бърдън), който каза веднъж, когато двамата обсъждаха въпроса за моралния неутралитет на историята: „Историята е сляпа, а човекът — не.“ (Както изглежда, Хю ще се върне към политическия живот и когато това стане, аз ще гледам да съм около него, та да му държа палтото. В това отношение поне имам богат опит.)

И тъй сега аз, Джек Бърдън, живея в бащината си къща. Това, че трябва да живея в нея, в известен смисъл е странно, защото, когато преди време открих истината, аз изгубих миналото си и убих баща си. Но в края на краищата истината ми върна миналото. Затова живея в къщата, оставена ми от моя баща. Живея в нея с жена си, Ан Стантън, и със стареца, който някога беше женен за майка ми. Преди няколко месеца го намерих болен в стаята над мексиканското ресторантче. Какво друго можех да сторя, освен да го взема при себе си? (Дали той вярва, че съм негов син? Не мога да кажа. Пък и това няма значение, защото всеки от нас е син на милион бащи.)

Той е много изнемощял. Понякога намира в себе си сили да изиграе партия шах — както играеше на времето с приятеля си Монтъгю Ъруин в дългата стая в бялата къща край морето. Той беше добър шахматист, но сега не може да се съсредоточава. При хубаво време присяда на слънчице. Попрочита си и Библията. Вече няма сили да пише, но сегиз-тогиз диктува на мен или на Ан откъси от трактата, който е замислил.

Вчера ми продиктува следното:

— „Сътворението на човека, когото Бог със своята прозорливост обрече на грях, беше страшен знак за Божието всемогъщество. Защото за Съвършения не би имало нищо по-просто и лесно от това да създаде само едно съвършенство и нищо повече. Но това, нека бъдем искрени, не би било сътворение, а продължение на самия себе си. Обособеността е индивидуалност и Бог можеше да сътвори, действително да сътвори човека само като го обособи от Себе си, а да си обособен от Бога, означава да си грешен. Следователно сътворението на злото е знак за Божията сила и слава. Така и трябва да бъде, за да може сътворението на доброто да стане знак за силата и славата на човека. Но само с Божия помощ. С Негова помощ и по Негова мъдрост.“

След като изрече последната дума, той се обърна, вгледа се в мен и попита:

— Записа ли всичко?

— Да — отвърнах аз.

Втренчен в мен, той изрече с неочаквана сила:

— Това е истина. Сигурен съм, че е истина. Ти знаеш ли я?

Кимнах и отговорих утвърдително. (Само защото не исках да го смущавам, но по-късно открих, че по някакъв свой начин може би вярвах в това, което той казваше.)

Той продължаваше да се взира в мен, после каза кротко:

— Откакто тази мисъл влезе в главата ми, душата ми се успокои. От три дни се е загнездила в мен. Но аз я пазех в себе си, за да я проверя чрез душата, преди да съм я изрекъл.

Той няма да завърши трактата си. От ден на ден губи сили. Лекарите казват, че няма да изкара зимата.

Когато той завърши земния си път, аз ще съм готов да напусна къщата. Преди всичко тя е ипотекирана срещу голяма сума. Когато съдията Ъруин умря, оказа се, че работите му са много объркани и накрая се изясни, че той не е бил богат, а беден. Някога, близо преди двайсет и пет години, къщата е била ипотекирана. Но бива спасена с цената на едно престъпление. Един порядъчен човек извършва престъпление, за да я спаси. Не бива да се самоуспокоявам с мисълта, че не съм готов да извърша престъпление, за да спася къщата. Нежеланието ми да извърша такова престъпление (ако ми се удаде възможност, което е съмнително) се дължи може би само на това, че аз не съм привързан към тази къща толкова, колкото е бил привързан съдията Ъруин; в едни случаи липсата на достатъчно желание се оказва добродетел, а в други престъплението бива функция на добродетелта.

Не бива да се самоуспокоявам и с това, че се опитвам да изкупя донейде престъплението на баща ми. Малкото пари, оставени ми от него, трябва да бъдат дадени на госпожица Литълпо, реших аз. И заминах за Мемфис, за да я посетя в нейната мръсна лисича дупка. Но се оказа, че тя е умряла. Така бях лишен от удоволствието да се почувствувам благороден, което нямаше да ми струва почти нищо. Изглежда, ще трябва да заплатя по-скъпо за такова удоволствие.

Но аз все още разполагам с тези пари и се прехранвам с тях, докато пиша книгата, която бях започнал преди много години — книга за живота на Кас Мастърн, когото някога не можех да разбера, но сега може би започвам да разбирам. Има, струва ми се, някаква ирония в това, че докато описвам живота на Кас Мастърн, живея в къщата на съдията Ъруин и се прехранвам с неговите пари. Защото съдията Ъруин и Кас Мастърн не си приличат особено. (Ако съдията Ъруин прилича на някого от двамата братя, той прилича не на Кас, а на гранитоглавия Гилбърт.) Но иронията на това положение не предизвиква усмивка в мен. То твърде много наподобява света, в който живеем от люлката до гроба и в който същата ирония се е изтъркала от повторение. Освен това съдията Ъруин беше мой баща, отнасяше се благо с мен, беше човечен и аз го обичах.

Когато старецът умре и аз завърша книгата си, ще оставя къщата на Първа и Трета национална банка и нека в нея живее който ще, все ми е едно, защото от този ден нататък тя няма да представлява за мен друго освен добре подредена купчина тухли и дървен материал. Ние с Ан няма да живеем вече тук — нито в тази къща, нито в Бърдънс Лендинг. (И тя като мен не иска да живее тук. Тя подари имението си на детския дом, с който се занимаваше, и доколкото разбирам, то ще бъде превърнато в нещо като санаториум. Ан не изпитва особено самодоволство от този свой жест. След смъртта на Адъм къщата не само не й носеше радост, но я гнетеше и този дар беше в последна сметка дар на духа на Адъм — скромен дар, като шепата пшеница или изписаната саксия в гроба, които упокояват душата и я отпращат по нейния път, за да не тревожи повече живите.)

И тъй до това лято — 1939 година — ние вече ще сме напуснали Бърдънс Лендинг.

Разбира се, някой път ще се върнем да се разходим по Крайбрежния, да погледаме как младите играят на тенис-кортовете край гъстака от мимози, да минем по брега на залива, където саловете за скачане се полюшват леко на слънцето, да потънем в боровата горичка, в която дебелият килим от иглици така заглушава стъпките, че се движиш между дърветата безшумно като дим. Но това няма да бъде скоро, а сега ни предстои да напуснем къщата и да се потопим в кипящия свят, да напуснем историята, за да влезем в историята, в страховитата отговорност на Времето.