Цялото кралско войнство

Глава седма

След като посетих в това майско утро Ан Стантън, напуснах града за известно време — за осем дни. В това утро аз излязох от апартамента й, отидох до банката да изтегля малко пари, изкарах колата от гаража, събрах си куфара и заминах. Заминах по дългия бял път, опънат като струна и гладък като стъкло, който трептеше мокър в маранята и звънтеше под гумите като изопнат нерв, който си дръпнал. Карах със седемдесет и пет мили в час и все не можех да догоня мокрото петно, което блестеше току пред самия хоризонт. След известно време слънцето започна да бие в очите ми, защото пътувах на Запад. Затова спуснах козирката, присвих очи и натиснах докрай педала за газта. И продължих да се нося на Запад. Защото, рано или късно, всички отиваме на Запад — в царството на вечните сенки. На Запад отиваш, когато почвата е вече изтощена и по старите поля настъпва борът. На Запад отиваш, когато получиш писмо с думите: „Бягай! Всичко е разкрито.“ На Запад отиваш, когато погледнеш ножа в ръката си и видиш, че той е окървавен. На Запад отиваш, когато ти кажат, че си цирей в тялото на империята. На Запад отиваш, когато чуеш, че планините там са пълни със злато. На Запад отиваш, за да растеш ведно със страната. На Запад отиваш, за да доживееш старческите си дни. Или просто отиваш на Запад.

Аз просто отивах на Запад.

На втория ден бях в Тексас. Прекосих местата, населени с плосконоги жлъчни баптисти, които вечно гризат сухар и не се разделят с ножа. Прекосих местата, населени с кривокраки, високотоки, мазологъзи синове на прерията, които ходят само с пищови и убиват човека, без да им мигне окото, а в събота вечер се тълпят в кръчмата, след което вкупом отиват да видят третата серия на „Мъст край Винегар Крийк“ с Джийн Отри в ролята на Боракс Пийт. Но и в двата края небето денем е висока медночервена жарава, а нощем — черно кадифе, и кока-колата е единствената жизнена необходимост на човека. После прекосих Ню Мексико — абсолютна, но величествена пустош с малка бяла бензиностанция, захвърлена сред пясъците като избелен от слънцето кравешки череп, а далеч на север — последният бивак на доблестните потомци на героите от битката при Монмаут23, които носят сандали и ковано сребро и се мъчат да завържат разговор на улицата с някой хопи24. После Аризона — величие и муден, недоверчив поглед на овце, докато не стигнеш пустинята Мохаве. Прекосяваш Мохаве нощем, но дори нощем дъхът ти дере гърлото — сякаш си гълтач на ножове, който погрешка е глътнал трион, — а в тъмнината изникват гърбати скали и високи кактуси като фалически образи от фройдистки кошмар.

След това Калифорния.

След това Лонг Бийч, който е квинтесенцията на Калифорния. Зная това, защото не съм бивал никъде другаде в Калифорния освен в Лонг Бийч, тъй че ако някой реши да твърди друго, не може да ме хвърли в съмнение. Останах в Лонг Бийч трийсет и шест часа и прекарах всичкото това време в стаята си в хотела, ако не се смятат четирийсетте минути в бръснарницата на хотела.

Сутринта спуках гума, та пристигнах в Лонг Бийч едва по вечерно време. Изпих един млечен коктейл, купих бутилка уиски и се прибрах в стаята си. От деня на тръгването не бях сложил капка в устата. А и не ми се щеше нито капка, нито нищо. Стигаше ми песента на мотора и полюшването на колата. Но сега чувствувах, че ако не изпия това уиски, щом затворя очи, целият огнедишащ континент ще се нахвърли срещу мен в тъмното. Затова отпих малко, изкъпах се, легнах, угасих лампата и се загледах в неоновата светлина отсреща, която святкаше и гаснеше в такт с ударите на сърцето ми, и от време на време отпивах от бутилката, поставена на пода до леглото.

Тя се оказа добро приспивателно. Събудих се едва по пладне. Поръчах да ми донесат в стаята закуската и вестници, защото беше неделя. Прегледах вестниците, от които ставаше ясно, че Калифорния не се различава по нищо от другите места или поне й се щеше да мисли така, после слушах радио, докато неоновата светлина пак започна да святка и гасне в такт с ударите на сърцето ми, след това си поръчах вечеря, изядох я и отново легнах да спя.

На другата сутрин поех обратно.

Поех обратно и вече не си спомнях нещата, които си спомнях на идване.

Например… Но не мога да ви дам никакъв пример. Тук е важен не някакъв отделен пример, не някое отделно събитие, което бих си спомнил, а потокът, тъканта на събитията, защото същината на събитието никога не е в самото събитие, а в движението чрез събитието. Иначе бихме могли да вземем отделен момент от събитието и да кажем, че той е самото събитие. Неговата същина. Но не бива да правим това. Защото съществено е само движението. Аз се движих на Запад със седемдесет и пет мили в час през мъглявината на пейзаж за милиони долари и през героичната история, а сега се движех обратно, през времето в дълбочините на съзнанието ми. Казват, че удавникът преживявал повторно целия си живот, докато потъва. Добре, аз не бях потънал във водата, но бях потънал на Запад. Бях потънал на Запад в медночервените дни и чернокадифените нощи. Бяха ми нужни седемдесет и осем часа, за да потъна. За да стигне тялото ми до долу, до самото дъно на Запада, и да легне в неподвижния нанос на историята — голо, на хотелското легло в Лонг Бийч, Калифорния.

Под приспивния шум на колата миналото се развиваше в паметта ми като филмова лента. Това наподобяваше прожекция на семеен филм, от онези, рекламите за които ви съветват да си ги пазите, за да имате спомен от деня, в който Сузи е направила първите си крачки, деня, в който Джони е тръгнал в детската градина, деня, в който сте се изкачили на връх Пайк, деня, в който сте отишли на пикник в старата ферма на фамилията, деня, в който са ви направили шеф на отдел „Пласмент“ и сте си купили първия „Буик“. На рекламната картина неизбежно е представен благороден среброкос джентълмен, от същия тип, който виждаме по рекламите за уиски (или среброкоса миловидна бабка), и джентълменът гледа с умиление домашния филм, унесен в някогашните години. Е, аз не съм нито среброкос, нито благороден, нито миловиден, но сега също гледах моя домашен филм и се пренасях в миналото. Затова, ако някога сте снимали такива домашни филми, най-искрено ви съветвам да ги изгорите и да започнете живота си отново.

Бях се пренесъл в някогашните години. Аз седя с цветните си моливи на килима пред камината, а над мен се навежда набитият човек с черното сако и очилата и ми подава шоколад с думите: „Само една хапка, защото вечерята е почти готова.“ Светлокосата синеока жена с леко хлътнали бузи също се навежда над мен и ме целува преди лягане, след което лампата се угасява и в тъмната стая остава нейният нежен мирис. Съдията Ъруин се навежда към мен в сивата утрин и казва: „Ще се мериш пред нея, Джек. Когато патицата лети, трябва да се мериш пред нея, момчето ми.“ Граф Ковели седи изправен на скъпото кресло в дългата бяла стая и се усмихва изпод черните подрязани мустачки и в едната си ръка — неголяма, но силна, от чието ръкостискане мъжете се мръщеха — държи чаша, а с другата гали голямата котка в скута си. Ето го и Младия ръководител с косата, струпана като майонеза на кръглата му глава. А ние с Адъм Стантън сме влезли навътре в морето с платноходката, платната са увиснали безжизнено в нетрепващия въздух, морето е като разтопено стъкло, а слънцето пламти като ко̀па на западния хоризонт. И Ан винаги е с нас.

Малки момиченца носят бели разкроени роклички, изпод които се подават смешните им коленца, и са обути в тъпоноси черни лачени обущета с каишка с едно копче, с бели чорапки, намазани леко със сух сапун, за да не се свличат, с коси, сплетени на плитка отзад, привързана със синя панделка. Такава беше Ан Стантън, която в неделя водеха на черква, и тя седеше тихо като мишле и все пъхаше език на мястото на извадения млечен зъб. Малки момиченца седят на възглавнички и се облягат замислено на коленете на бащата, който си играе с пръсти с копринените къдрици и чете на глас вълшебни приказки. Това беше Ан Стантън. Малки плашливи момиченца, излезли за първи път през пролетта на плажа, опитват с краче водата и когато някоя вълна се надигне и ги плесне и погъделичка студено по бедрата, те пищят и подскачат на тънките си като кокили крачета. Това беше Ан Стантън. Малки момиченца пекат наденици на лагерния огън и си омацват носа със сажди, а ти — ти вече си голямо момче и не си мацаш носа със сажди — ги сочиш с пръст и им се присмиваш: „Лице мръсно, лице мръсно, обърши го, докат не е късно.“ Но ето че един ден, когато ти се подиграваш по този начин, момиченцето не ти се озъбва, както винаги досега, а обръща към теб слабичкото си гладко личице, гледа те с големите си очи и устните му потръпват за миг, та ти си помисляш, че ще вземе да се разплаче, при все че то вече е голямо, за да плаче, а то продължава да те гледа с големите си очи и подигравателната усмивка замръзва на лицето ти и ти бързо се обръщаш и се правиш, че събираш съчки. Това беше Ан Стантън.

Всички слънчеви дни край морето, с чайки, които се бялват във висината, бяха Ан Стантън. Но аз не знаех това. И всички мрачни дни, когато стрехите капеха, откъм морето налиташе буря и огънят гореше в камината, бяха също Ан Стантън. Но аз не знаех и това. По-късно дойде време, когато всички нощи станаха Ан Стантън. Но аз знаех това.

С това започна лятото, когато бях на двайсет и една години, а Ан Стантън на седемнайсет. Бях си дошъл от университета за ваканцията, вече голям мъж, видял едно-друго. Пристигнах следобед, бухнах се веднага в морето, наядох се и хукнах към Стантънови да видя Адъм. Намерих го на верандата, където в припадащия здрач четеше книга (помня, че беше римската история на Гибън). Седяхме на люлката с Адъм, когато Ан се появи на вратата. Погледнах я и ми се стори, че е изминала цяла вечност, откакто я бях видял последния път — то беше по Коледа, когато си беше дошла във ваканция от училището на мис Паунд. Сега тя решително не беше малкото момиченце, което носеше лачени обущета със заоблени върхове и каишка с едно копче и бели чорапки, намазани със сапун, за да не се свличат. Носеше бяла ленена рокля със съвсем права кройка, но колкото и чудно да изглежда, тази права кройка и възтвърдият плат само подчертаваха извивките и меките линии на тялото. Косите й, събрани на кок на тила, бяха привързани с бяла кордела. Тя ми се усмихна и тази усмивка, позната ми от най-ранно детство, изведнъж ми се стори съвсем нова. Тя каза: „Здравей, Джек“, а аз задържах силната й тясна ръка в моята и си помислих: „Ето го най-сетне лятото.“

Да, то бе настъпило. Лято, съвсем различно от всички предишни лета, лято, което никога в бъдеще нямаше да се повтори. Денем както винаги прекарвах много време с Адъм и както винаги досега Ан се мъкнеше с нас, мъкнеше се с нас, защото тя и Адъм бяха не само брат и сестра, но и много близки приятели. Това лято ние с Адъм играехме тенис рано сутрин, преди слънцето да се е вдигнало и накалило, а тя идваше на корта, сядаше под шарената сянка на мимозите и миртите и наблюдаваше как Адъм както обикновено ми изважда душата, а когато се препънех в собствената си ракета, смехът й звънтеше като птича песен и планински поток. Понякога и тя самата вземаше ракетата и ме разиграваше по корта, защото беше много добра, а аз твърде слаб. Да, тя играеше много добре и въпреки крехкия й вид в малките й заоблени мишци се криеше много сила. А беше бърза и в краката и бялата пола току се виеше около тях като на балерина, а белите обувки се бялваха във въздуха. Но от тези утрини най-добре си я спомням на задната линия на корта, надигнала се на пръсти за сервис, в момента, когато ракетата е изнесена назад зад привързаната с кордела глава и изопнатата ръка подига дясната гърда, а лявата ръка, подхвърлила топката, все още е във въздуха, сякаш иска да улови нещо, лицето, сериозно и напрегнато, е вдигнато към ясното слънце, необятното небе и бялата топчица, виснала като земното кълбо в бляскавия океан на вселената. Да, това е класическата поза и жалко, че древните гърци не са играли тенис, защото, ако бяха играли, сигурно щяха да изобразят Ан Стантън върху гръцка ваза. Впрочем едва ли. Защото в този миг, въпреки цялата си пластика, тялото е твърде въздушно и твърде напрегнато. Това е мигът преди удара, преди взрива, а древните гърци не са изобразявали на вазите такова състояние. Ето защо този миг е запечатан не на вазите в музеите, а в моето съзнание, където никой освен мен не може да го види. Защото това е мигът преди взрива и взривът избухва. Ракетата проблясва, овчите корди звънват и бялата топка лети с пълна сила към мен, аз я пропускам, както в повечето случаи, геймът е свършен, сетът е свършен и всички тръгваме към къщи в неподвижния зной, защото росата вече се е изпарила и утринният ветрец е замрял.

Но пред нас оставаха следобедните часове. Следобедите ходехме да плуваме или първо излизахме с платноходката, а после плувахме, все тримата, но понякога с нас идваха и други момчета и момичета, които живееха на Крайбрежния или пък бяха дошли на гости в Бърдънс Лендинг. След вечеря отново се събирахме и седяхме в тъмнината на верандата — у тях или у нас — или отивахме на кино, или излизахме да се къпем на луна. Но една вечер, когато отидох у тях, Адъм беше излязъл — беше отишъл да закара някъде баща си с колата, — затова предложих на Ан да отидем на кино. На връщане спряхме — бях взел двуместната кола, защото майка ми се отмъкна нанякъде с голямата с цяла тумба хора — да се полюбуваме на луната и залива отвъд нос Хардин. Лунната светлина се бе проточила по леко набърчената повърхност като откос бляскав, бял, студен огън. Гледаш и очакваш всеки миг този бял огън да се разпростре по целия океан, както плъзва огън по сухата прерия. Но откосът, докосващ светлата мъглявина на хоризонта, само потрепваше и проблясваше.

Ние седяхме в колата, спорехме за филма и гледахме откоса светлина. После разговорът замря. Тя се поизхлузи на седалката и подпря глава на горния край на облегалото, тъй че сега вече не гледаше към хоризонта, а към небето — покривът беше свален — и лунната светлина се струеше върху лицето й, правейки го гладко като мрамор. Аз също се поизхлузих и вдигнах поглед към небето, обаче не зная как е изглеждало лицето ми на лунната светлина. Но си мислех, че ей сега ще протегна ръка към Ан и ще я прегърна. Погледнах я крадешком. Лицето й изглеждаше все тъй мраморно гладко на лунната светлина, а ръцете й лежаха отпуснати в скута с дланите нагоре и леко свити пръсти, сякаш готови да приемат подарък. Много лесно би било да се пресегна към нея, да хвана ръката й и да заработя, та да видя докъде ще стигнем. Да, аз мислех именно на такъв език — баналния, безличен език на студента, който вече се мисли за страшно опитен мъж.

Но не се пресегнах. Този малък къс кожена тапицерия между мен и мястото, където седеше тя с осветено от луната лице и отпуснати в скута длани, я отделяше сякаш на хиляди мили от мен. Не зная защо не протегнах ръка. Уверявах се мислено, че не съм нито от свенливите, нито от плашливите, по дяволите, виках си, тя е още дете, какво са ме прихванали, ще вземе да се разсърди и после върви се оправяй. Ами, ще се разсърди, да не е вчерашна, сигурно знае, че момиче не седи в кола с момче, за да играят шах на лунна светлина, и освен това тя сигурно вече е обработвана, все някой е свирил вече по клавишите на това пиано. Повъртях тая мисъл в главата си, после изведнъж се и възбудих, и ядосах. Надигнах се с някакъв непонятен смут в гърдите.

— Ан — повиках я, — Ан… — и не знаех какво ще й кажа по-нататък.

Тя обърна лице към мен, без да вдига глава от облегалото, само я завъртя върху кожената възглавница. После сложи пръст на устните и произнесе:

— Ш-ш-шт!

След това свали пръста и ми се усмихна открито и естествено през хилядите мили кожена тапицерия, която лежеше между нас.

Аз пак се отпуснах назад. Още дълго лежахме така, отделени от хиляди мили, гледахме измитото от луната небе и се вслушвахме в шепота на водата, която ближеше тихо пясъка на носа. Колкото повече лежахме, толкоз по-голямо ми изглеждаше небето. След доста време отново я погледнах крадешком. Очите й бяха затворени и като си помислих, че вече не гледа с мен това безкрайно небе, изведнъж се почувствувах самотен и изоставен. Но тя отвори очи — аз я дебнех и веднага видях това — и пак отправи взор към небето. Лежах до нея, гледах нагоре и не мислех за нищо на тоя свят.

В ония години имаше един влак, който минаваше на кръстопътя досам Бърдънс Лендинг точно в дванадесет без петнайсет през нощта. Пред кръстопътя той винаги свиреше. Влакът изсвири и тази нощ, от което разбрах, че е дванайсет без петнайсет. И че е време да се прибираме. Запалих колата, обърнах я и подкарах към къщи. Не бяхме си казали нито дума и не си казахме, докато не спряхме пред тях. Там Ан слезе мигновено, изправи се за секунда на алеята, каза тихо: „Лека нощ, Джек“, усмихна ми се с последния отблясък от усмивката, с която ми се беше усмихнала преди два часа през хилядите мили разстояние, и лека като птичка, побягна към стълбите. Всичко това стана така бързо, че аз не успях да се опомня.

Останах да гледам със зяпнала уста черните очертания на входа в сянката на верандата — Ан не запали лампата — и да се вслушвам напрегнато, като да чаках някакъв сигнал. Но не се чуваше никакъв звук освен безименния шепот на нощта, който се носи дори при пълно безветрие и когато си толкова далеч от брега, че е изключено да чуваш неспирния ромон на водата.

След няколко минути запалих отново мотора и като потеглих рязко, хвърляйки зад себе си струи чакъл от алеята, запраших с рев по пътя. По Крайбрежния дадох пълен газ, та да им дам да разберат на тия сънливи говеда в белите къщи. Нека изпонаскачат като попарени в леглата си. Пролетях с рев десетина мили, докато стигнах до боровата гора, където вече нямаше кого да плаша освен бухалите или някой нещастник — дар божи за комарите — в колибата му край тинята на отлива. Затова тук обърнах, отпуснах педала на газта, изтегнах се на облегалото и поех спокойно назад като лодка, носена от бавно течение.

У дома, щом легнах в кревата, си спомних — не, не си спомних, а видях — лицето на Ан: обърнато към небето, със затворени очи, окъпано в лунна светлина, и тогава си спомних онзи далечен ден, когато бяхме отишли на излет — когато плувахме в залива под буреносните облаци, когато, затворила очи, тя се отпусна във водата с лице към виолетово-зеленото притъмняло небе, по което много високо прелиташе бялата чайка. Досега като че ли не си бях спомнял за това, а ако съм си спомнял, не съм му придавал никакво значение; но сега, в леглото, изведнъж изпитах чувството, че стоя пред прага на най-невероятно откритие. И разбрах: днешният миг е само продължение на онзи отдавнашен миг в морето, днешният миг е живял непрекъснато в онзи миг, но аз не съм знаел това, пренебрегнал съм го, пропуснал съм го; то е все едно, че си хвърлил зърно на земята и след време, когато минаваш по същия път, виждаш високо растение, цялото покрито с цвят, или все едно, че заедно с клечоляка си хвърлил в огъня прашна пръчка, но тя се оказва динамит и всичко хвръква на възбог.

И наистина всичко хвръкна на възбог. Аз скочих в кревата като попарен — като ония говеда, които разбудих с трясъка на колата преди малко. Но не беше само скачането: седнах в кревата, изпълнен с някакъв безкраен екстаз. Никога в живота си не бях изпитвал такова нещо. Дъхът ми спря и имах чувството, че вените на слепоочията ми ще се пръснат — същото е, когато се гмурнеш много надълбоко и ти се струва, че никога няма да излезеш на повърхността. Чувствувах, че съм пред самия праг на откриването на голямата, абсолютна и всеобхватна истина. Още миг — и ще я зная. Най-сетне успях да си поема дъх.

— Господи! — възкликнах аз. — Господи! — И разперих широко ръце, като че исках да обхвана цялата вселена.

После си спомних лицето върху водата под виолетово-зеленото, притъмняло небе с бялата чайка горе. Останах като гръмнат от този спомен, от тази картина, която отново изникна пред очите ми, защото, макар да бе предизвикала екстаз в мен, тя се бе изгубила, бе изчезнала в този екстаз, залял целия свят. И сега, когато тази картина изникна отново пред мен, екстазът внезапно се стопи и отстъпи място на голяма нежност, пронизана с известна тъга, сякаш нежността беше моята плът, а тъгата — жилите и нервите ми. Това може да звучи абсурдно, но беше така. Именно така.

След това си помислих съвсем обективно, като че проверявах състоянието на непознат човек: „Ти си влюбен.“

За миг тази мисъл ме смути. Да съм влюбен? Че аз съвсем не си го представях така. Бях изненадан и дори стреснат — като човек, научил, че е получил неочаквано наследство от един милион долара, които може да изтегли от банката, когато пожелае, или обратно — научил, че граховото зърно, което има от едната си страна, е рак и че той носи в себе си това загадъчно, набъбващо, апокалиптично чудо, което уж е част от него, пък не е част от него, а негов враг. Станах внимателно от леглото и като се отнасях много предпазливо към себе си, сякаш бях кошница с яйца, отидох до прозореца и се загледах в нощта, цяла потънала в лунна светлина.

Така младият студент, който се мислеше за много голям и опитен мъж и който, докато гледаше тази вечер към другия край на кожената седалка, си бе позволил да разсъждава на онзи долен език, за да докаже пред себе си какъв мъж е той — така този млад студент не беше посегнал към другия край на седалката и като резултат от това стоеше сега гол-голеничък пред отворения прозорец на тъмната стая и се вглеждаше в безбрежната, потънала в лунни лъчи нощ, в която проблясваше морето, а присмехулникът в живия плет от мирти се възхищаваше кресливо от безумната красота и справедливост на вселената.

По този начин нощите се превърнаха в Ан Стантън. Защото тази вечер в колата Ан Стантън изигра много хитро своя номер. Изигра го без ръце и без думи, но той не се нуждаеше ни от ръце, ни от думи. Тя само завъртя главата си на коженото облегало, допря пръст до устните си, произнесе: „Ш-ш-шт!“ и се усмихна. И заби харпуна си по-дълбоко от когато и да било. Куийкег25 бе пронизал дебелото пет педи сало, достигайки самата сърцевина, но аз не знаех това, усетих го едва когато потеглиха въжето и зъбецът захапа живо месо, което бях самият аз. Пък аз си мислех, че се състоя само от сало. И може би щях да продължа да си мисля така.

И тъй Ан Стантън беше моите нощи. И моите дни също, само че не беше цялото съдържание на дните, а по-скоро техен аромат, вкус, атмосфера, дъх, без които всичко останало би било нищо. С нас обикновено идваше Адъм, а често пъти и други — с книги, сандвичи и одеяла — в боровата гора, на плажа, на тенис-кортовете, на сенчестата веранда, където свиреше грамофон, в платноходката, на кино. Но понякога тя ще остави книгата си да се плъзне на одеялото, ще легне и ще се загледа във високия свод от сплетени борови клони, а аз ще я попоглеждам крадешката и след миг ще забравя, че Адъм е с нас. Или докато грамофонът свири на верандата, Ан ще се смее и ще разговаря с другите, но в даден миг ще я уловя притихнала и замислена — може би само миг, — с поглед, вперен някъде далеч отвъд верандата и двора, и ето че в същия миг за мен ще престанат да съществуват и Адъм, и всички останали.

Ходехме и в хотела, където имаше висока кула за скокове във вода, много висока, защото хотелът беше моден и в него от време на време се уреждаха дори изложби и състезания. Това лято Ан я беше хванал някакъв бяс да скача. Тя се качваше горе на кулата — всеки ден все по-нависоко и по-нависоко — и замираше там на слънцето, в самия край на площадката или трамплина. После вдигаше ръце и аз изпитвах чувството, че нещо ще се скъса в мен. После литваше надолу в красив скок „чайка“ — с широко разперени ръце, при което се очертаваха още по-добре стегнатите й гърди, със силно извит назад гръб и плътно прибрани дълги стройни крака. Тя летеше надолу в слънцето и докато наблюдавах този полет, също ми се струваше, че наоколо няма никой. Аз затаявах дъх, докато в мен не се скъсаше това, което се готвеше да се скъса. После тя се забиваше като нож във водата, двете й пети всмукваха след себе си образувалата се пяна и пръските изчезваха. Понякога Адъм побесняваше от това, че тя скача толкова отвисоко.

— О, Адъм — убеждаваше го тя, — няма нищо страшно. Да знаеш само колко е хубаво!

И се качваше по стълбата горе. Горе и скок. Горе и скок. Горе и скок. И отново. Често пъти се питах как ли изглежда лицето й, когато се забива във водата. Какво ли изразява.

Но случваше се да останем и съвсем сами денем. Понякога се измъквахме в боровата гора и бродехме по безшумния килим на иглиците, хванати за ръце. Освен това на стотина ярда от брега, точно срещу кейчето за лодката на Стантънови, имаше закотвен сал за скачане във водата. Ние с нея отивахме с плуване дотам, докато останалите лудуваха на брега или пък нямаше никой, лягахме по гръб на дъските, затваряхме очи и само върховете на пръстите ни се докосваха трепетно, сякаш кожата бе обелена и нервите оголени, сякаш цялото ми същество бе съсредоточено в тях.

Вечер оставахме сами доста често. Преди ходехме заедно Адъм и аз, а Ан се мъкнеше с нас, а сега всичко се обърна — ходехме заедно ние с Ан, а Адъм се мъкнеше с нас или по-често оставаше в къщи да чете Гибън и Тацит, защото по това време го влечеше древният Рим. Тази промяна настъпи по-леко, отколкото очаквах. На сутринта след нашата разходка с колата аз както винаги играх тенис с тях, а следобед отидохме да се къпем. Улових се, че непрекъснато следя с поглед Ан, но иначе друга разлика нямаше. А и в нея не забелязвах никаква промяна. Започнах да се съмнявам, че изобщо нещо се е случило, та дори, че предната вечер съм я водил на кино. Но тази вечер непременно трябваше да я видя.

Отидох у тях надвечер. Тя седеше на пейката-люлка на верандата. Адъм беше горе и пишеше някакво писмо. Нещо, което баща му бе възложил. След няколко минути щял да слезе. Аз не седнах, въпреки че Ан ме покани. Стоях на прага и се чувствувах много неловко, не знаех какво да кажа. После от мен се изплъзна:

— Хайде да идем до брега, да се поразходим. — И добавих колебливо: — Докато Адъм е зает.

Без да каже дума, тя стана, приближи се до мен, подаде ми ръка — за първи път, с което приведе в действие всички пожарни сирени, камбани и алармени звънци в мен, — след което двамата се спуснахме по стъпалата, по пътеката, прекосихме пътя и се насочихме към брега. Останахме там дълго. За толкова време Адъм би могъл да напише дузина писма. Но нищо не се случи, просто седяхме на края на кейчето за лодката им, клатехме крака, държахме се за ръце и гледахме залива.

Встрани от пътя за залива, точно срещу тяхната къща, имаше голям гъстак от мирти. Когато на връщане стигнахме до него, хванати ръка за ръка, аз се спрях в сянката на миртите, притеглих Ан към себе си — малко рязко и нескопосно, струва ми се, защото бях замислил това още по пътя към брега и дълго трябваше да се подготвям — и я целунах. Тя не се възпротиви, ръцете й висяха неподвижно, но не отвърна на целувката, а само я прие покорно като добро, послушно момиченце. Погледнах я в лицето: то беше спокойно, но засенчено от някакъв размисъл и съсредоточеност, като изражение на дете, което не може да реши харесало ли му е, или не новото ястие, което току-що е опитало. „Боже мой, помислих си, тя, изглежда, още не е целувана, макар да е на седемнайсет години“ — и едва не избухнах в смях — толкова смешно беше изражението й, а аз бях толкова щастлив. Целунах я повторно. Този път тя отговори на целувката — плахо, като че опитваше, но все пак отговори.

— Ан — казах аз, а сърцето ми бие, та ще се пръсне, и главата ми се върти, — Ан, обичам те, обичам те безумно.

Тя се беше хванала с две ръце за лененото ми сако, непосредствено под раменете, и го мачкаше в пръстите си, притиснала леко глава до гърдите ми, като че молеше прошка за някаква грешка. Тя не отговори на думите ми, а когато се опитах да повдигна лицето й, притисна го по-силно до мен и стисна още по-здраво сакото ми. Аз само стоях, галех косите й и вдъхвах свежия им мирис.

След известно време, не зная много ли, малко ли, тя се откъсна от мен и отстъпи крачка назад.

— Адъм ни чака — каза, — трябва да вървим.

Последвах я по пътя към тяхната врата. След няколко крачки по автомобилната алея в двора тя се позабави, за да мога да се изравня с нея. После ме хвана за ръка и така, ръка за ръка, продължихме към верандата, където би трябвало да ни чака Адъм.

Да, той беше там, защото видях да просветва цигара — огънчето се разгоря при дърпането, а после потъмня.

Държейки ме за ръка, но сега още по-здраво, като че изпълняваше някакво решение, Ан изкачи стъпалата на верандата, отвори със свободната ръка вратата и влезе, като вмъкна и мен след себе си. Постояхме няколко секунди така, хванати за ръце. После тя каза:

— Здравей, Адъм.

Аз също казах:

— Здравей, Адъм.

— Здравейте — отвърна той.

Ние продължавахме да стоим така, като да чакахме нещо. После тя пусна ръката ми.

— Качвам се горе — съобщи. — Лека ви нощ.

И тръгна с бързи, глухи стъпки — подметките й бяха гумени — по дъсчения под на верандата и изчезна в коридора вътре.

А аз все стоях тъй.

Докато Адъм каза:

— За какъв дявол стоиш, що не седнеш?

И аз седнах на люлката до Адъм. Той ми подаде пакет цигари. Измъкнах една и забърках в джобовете си за кибрит, но не намерих. Той се наведе към мен, драсна клечка и ми я поднесе. Когато клечката пламна пред лицето ми, аз си помислих, че той нарочно ме освети така, за да ме разгледа, докато неговото лице остава в сянка и аз не го виждам. Почти бях готов да се дръпна назад и да прокарам ръка по устата си, за да проверя дали няма червило.

Но цигарата се запали, аз отдръпнах глава от пламъка и казах:

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна той и с това всъщност завърши разговорът ни тази вечер.

А имаше какво да си кажем. Той би могъл да ми зададе въпроса, който, убеден съм, го вълнуваше. Или аз бих могъл да отговоря на този въпрос, без той да го е задал. Но никой от нас не каза това, което искаше да каже. Аз се страхувах, че може да ме попита, защото, колкото и да си казвах да върви по дяволите, това не е негова работа, чувствувах се виновен, сякаш го бях ограбил. Но същевременно ми се искаше да ме попита, защото бях много развълнуван и ми се щеше да кажа някому, че Ан Стантън е прекрасна и аз съм влюбен в нея. Струваше ми се, че усещането за любовта ми не би било пълно, ако не кажа някому: „Слушай, аз съм влюбен, да пукна, ако не съм!“ Струваше ми се, че в този миг това бе толкова необходимо за пълното консумиране на любовта ми, колкото в бъдеще щяха да бъдат необходими голите, жарки и влажни прегръдки. Така аз седях в тъмнината на верандата, погълнат изцяло от мисълта, че съм влюбен и че трябва да кажа някому това, за да бъде пълна любовта ми, и не се сещах, поне засега, за Ан, обекта на моята любов, която се прибра горе в стаята си. Дотолкова бях погълнат от преживяванията си, че дори не се запитвах защо тя се прибра горе. По-късно реших, че направи това, защото, след като му подсказа, държейки ме за ръката, за нашите отношения, искаше да го остави сам, за да свикне с мисълта за новата структура на нашия малък кристал, на нашия малък свят.

Но може би, реших аз по-късно — много по-късно, години по-късно, когато всичко това като че ли нямаше значение вече, — тя се е прибрала, защото просто й се е искало да бъде сама, да постои пред прозореца на тъмно и да погледа нощта или да легне в леглото и да се втренчи в тъмния таван, за да свикне със своето ново „аз“, да разбере ще може ли да диша новия въздух, да издържи на новата стихия, да плува в прилива на новото чувство. Може би се е качила горе, за да бъде сама, погълната от себе си, както бива погълнато детето, когато наблюдава как пашкулът се разтваря постепенно, за да изхвърли красивата пеперуда — все тази луна, зелено-сребриста, с още влажни, смачкани крилца, които малко по малко се изправят в здрача и добили вече форма, се размахват бавно и предизвикват толкова лек ветрец, че няма да го почувствуваш и на очите си, дори да се наведеш до самата нея. И тъй, тя може би се беше прибрала в стаята си, за да разбере какво представлява нейното ново „аз“, защото, когато човек се влюби, той се ражда отново. Този, който те обича, те е отбрал от огромната маса неоформена глина — човечеството, за да сътвори нещо, и ти, който си тази буца нещастна, безформена глина, искаш да разбереш в какво са те превърнали. Но същевременно ти, обичайки някого, се превръщаш в личност, преставаш да бъдеш част от еднородното първовещество, защото ти е вдъхнат живот. Така ти създаваш себе си посредством създаването на друга личност, която от своя страна създава теб, досега буца глина от общата маса. Така се раждат две твои „аз“, въплътени в две личности: едната, която ти създаваш, като се влюбваш в нея, и втората, която този, в когото си се влюбил, създава, като се влюбва в теб. И колкото тези две „аз“ са по-далеч едно от друго, толкоз повече чегърта и скърца земята на своята ос. Но ако твоята любов и любовта към теб са съвършени, разликата и разстоянията между двете „аз“ изчезват напълно. Тогава те съвпадат изцяло, събират се в един фокус, покриват се като два образа в стереоскоп.

Тъй или иначе, седемнайсетгодишната Ан Стантън вероятно се прибра в стаята си, защото изведнъж се беше влюбила. Беше се влюбила в един висок, малко недодялан, попрегърбен, двадесет и една годишен младеж с костеливо конско лице, с голям, едва ли не крив гърбав нос, с тъмна рошава коса и тъмни очи (но не дълбоки и горящи като на Кас Мастърн, а често пъти празни или замъглени, зачервени сутрин, които заблестяваха само при голямо вълнение), с големи лапи, които непрекъснато се въртяха и кършеха една друга в скута, и патрави крака, — които едва тътреше — младеж, който не се отличаваше нито с красота, нито с талант, нито с трудолюбие, нито с доброта, нито дори с някакви амбиции, младеж, склонен да се отдава на крайности и да изпада в обърканост, младеж, който се мяташе между меланхолията и неоправданото буйство, между леда и огъня, между любопитството и безразличието, между скромността и себелюбието, между вчерашния и утрешния ден. Какво бе успяла да сътвори Ан от тази неблагодарна буца глина, никой никога нямаше да узнае.

Но в своята любов тя пресъздаваше и себе си и затова отиде горе — да остане сама в тъмното и да се опита да разбере какво представлява нейното ново „аз“. А ние с Адъм седяхме на люлката на верандата и не продумвахме. Тази вечер Адъм отпадна от играта за всички следващи вечери — и така ти се пада, негоднико.

От играта отпаднаха и всички други, защото дори във вечерите, когато у тях или у нас се събираше цяла тайфа и пускаха грамофона и танцуваха (а някои от мъжкарлаците, между които и ветерани от Франция, току прибягваха да глътнат от бутилката, скрита в чатала на дъба), ние с Ан не ги брояхме. Защото муселинът и ленът са тънки материи и единственият човек на света, с когото съм танцувал прилично, беше Ан Стантън, и нощите бяха топли, и аз не бях чак толкова по-висок от Ан, че да не мога да вдишвам с пълни гърди уханието на косите й, докато сплетените ни от музиката крака чертаеха фигурите на нашата забрава и ние дишахме в такт и скоро аз преставах да усещам недодяланото си тяло и ставах почти безтелесен, лек като перо, безтегловен като празноглав балон, закрепен за земята с една-единствена нишка, който само чака най-лекия повей на вятъра, за да отлети.

Понякога седяхме в двуместната кола и прашехме като вихър извън Бърдънс Лендинг, доколкото това бе възможно при тогавашните пътища и автомобили, летяхме край къщи, борове и мокри от отлива брегове и тогава Ан опираше глава на рамото ми, а косите й се развяваха от вятъра и ме галеха по лицето. Тя се притискаше към мен, смееше си на воля и казваше:

— Джеки, Джеки, каква чудна нощ, каква чудна кажи, Джеки, каква чудна нощ, кажи, кажи, миличък.

И аз трябваше да повтарям след нея тези думи като урок. Или започваше да си тананика или да пее някоя от песните, които пускахме на грамофона — боже, какви бяха тия песни? Не помня. После замлъкваше и седеше неподвижно със затворени очи, докато аз не спрях колата на някое място, където откъм залива духаше достатъчно силен вятър, за да гони комарите. (В безветрени нощи е по-добре да не спираш никъде.) А друг път, когато спирах колата, тя не отваряше очи, докато не я целуна, а аз така я целувах, че дъхът й спираше. Или пък тя ще изчака, докато понеча да я целуна, и тогава ще отвори широко очи и ще извика: „Бау!“ И ще се разсмее. И когато се засилвах да я прегърна, влизаха в действие колене и лакти, тя се кикотеше и увиваше като змия и прибягваше до тактика, достойна за майстор на жиу-жицу. Просто да не повярваш как тази малка седалка на колата даваше такива възможности за прегрупиране и маневриране, каквито дават историческите равнини на Фландрия, и как това същество, което можеше да лежи в ръцете ти гъвкаво като ива, меко като коприна и гальовно като коте, изведнъж се превръщаше в хитро зверче с безброй много остри като игли лакти и коварни колене. А зад тези колене и лакти и остри пръсти, през разпилените коси на лунната или звездна светлина блестяха очите, а от полуотворените устни се ронеше смях, а между смеха — напевни думи:

— Не… обичам… Джеки… никой… не… обича… Джеки… не… обичам… Джеки… никой… не… обича… Джеки.

После тя падаше отмаляла от смях в ръцете ми, аз я целувах, а тя въздишаше и шепнеше:

— Аз обичам милия Джеки. — Прокарваше лекичко пръст по лицето ми и повтаряше: — Аз обичам милия Джеки — въпреки този грозен нос!

После ме дръпваше силно за носа. А аз поглаждах това гърбаво, криво хрущялно страшилище, като се преструвах, че много ме боли, и същевременно страшно се гордеех, че тя го е попипала.

Никога не можех да отгатна дълга целувка ли ще последва или кискане и бесен отпор с лакти. Но това нямаше особено значение, защото краят винаги бе един и същ: тя облягаше глава на рамото ми и гледаше небето. А между целувките ние или мълчахме, или аз й рецитирах стихове — в онези дни аз четях малко поезия и мислех, че ми харесва, — или обсъждахме какво ще правим, след като се оженим. Не й бях направил никакво предложение. Ние просто приемахме, че ще се оженим и винаги ще живеем в един свят от слънчеви плажове и облени от лунна светлина борови гори на брега на морето, пътувания до Европа (където никой от нас не беше ходил), къща сред дъбова гора и кожената седалка на двуместния автомобил, а след време и рой хубави дечица, които аз си представях много мъгляво, а тя много живо, и чиито имена избирахме със сериозни разисквания тогава, когато всички други теми за разговор се изчерпваха. Второто име на всички щеше да бъде Стантън. Едното от момчетата решихме да кръстим на губернатора — Джоъл Стантън. Естествено най-голямото щеше да носи моето име — Джек.

— Ти си най-големият старик на света, Джеки — казваше Ан, — затова най-голямото ще се казва Джеки, защото ти си най-големият старик на света, защото си по-стар от океана, по-стар от небето, по-стар от земята, по-стар от дърветата и аз винаги съм те обичала и винаги ще те дърпам за носа, защото ти си най-старият врабец, Джеки, миличък Джеки, и аз те обичам. — И тя ме дръпваше за носа.

Само веднъж, към края на лятото, тя ме попита как смятам да си изкарвам прехраната. Както си лежеше кротко на ръката ми, след дълго мълчание попита неочаквано:

— Джек, какво смяташ да правиш?

Не разбрах какво има пред вид, затова отговорих:

— Какво смятам да правя ли? Смятам да ти духна в ухото. — И й духнах.

— Какво смяташ да правиш? — повтори тя. — В смисъл какво ще работиш.

— Ще ти духам в ухото, това ще работя.

Ан не се засмя.

— Питам те сериозно — каза тя.

Помълчах малко. После казах:

— Мисля си дали да не стана юрист.

Тя притихна за минутка, после каза:

— Това сега го измисли. Колкото да кажеш нещо.

И беше права. Откровено казано, не обичах да мисля и да разсъждавам за бъдещето си. Просто не обичах. Смятах, че ще си намеря някаква работа, все едно каква, ще я върша, доколкото мога, ще прибирам заплатата си, ще я похарчвам и в понеделник отново ще бъда на работа — толкоз. Нямах никакви амбиции. Но и не можех да кажа направо на Ан: „Е, все ще хвана някаква работа.“ Трябваше да създам впечатление, че съм човек далновиден, целенасочен и компетентен.

И го създадох, та никой не видя.

В случая за нея аз се оказах прозрачен като стъкло, затова не ми оставаше нищо друго, освен да кажа, че тя се лъже дълбоко, че наистина смятам да стана юрист и какво лошо има в това, моля?

— Ти сега го измисли — упорствуваше тя.

— По дяволите — възроптах, — мислиш ли, че ще те оставя да умреш от глад? Ще ти дам поне това, което досега си имала. Но ако искаш да имаш огромна къща, купища тоалети и да даваш приеми, тогава, моля…

Но тя не ме остави да довърша.

— Ти много добре знаеш, Джек Бърдън, че нищо подобно не искам. Не ставай подъл. Искаш да изкараш, че аз съм кривата. Нищо подобно не искам и не ми трябва. И ти го знаеш много добре. И знаеш, че те обичам и съм готова да живея в колиба и да ям само фасул, ако професията, която те влече, не носи пари. Но ако нямаш влечение към нищо — дори да се хванеш на някоя работа, която носи купища пари… впрочем ти много добре разбираш за какво говоря и как някои хора гледат на тези неща. — И тя се изправи на седалката в колата и очите й, осветени само от звездите, засвяткаха с благородния гняв, присъщ на седемнайсетгодишните. После, като впи поглед в мен, каза с много важен вид, който я правеше забавна смесица от голяма жена и момиченце, което е обуло обувките с високи токове на майка си и е сложило кожената й яка, за да изглежда голямо, каза с важен вид, който я правеше да изглежда хем по-голяма, хем по-малка:

— Ти знаеш, че те обичам, Джек Бърдън, че вярвам в теб, Джек Бърдън, и не искам да бъдеш като тези хора, Джек Бърдън.

Аз се разсмях — тя беше толкова смешна наистина — и понечих да я целуна, но тя не ми позволи и изведнъж коленете и лактите заработиха като косачка — този път не на шега, — а аз бях покосената трева. Не можех да я умилостивя. Тя не даваше дори с пръст да я бутна. Настоя да я откарам до тях и дори не ме целуна за лека нощ.

Тя не повдигна повече този въпрос, ако не се смята само една фраза. На другия ден, когато двамата лежахме на закотвената дъска и се приличахме на слънцето, тя попита неочаквано след дълго мълчание:

— Помниш ли снощи?

Казах, че помня.

— Добре — каза тя, — но имай пред вид, че аз не се шегувах.

После измъкна ръката си от моята, спусна се във водата и отплува, за да не ми даде възможност да й отговоря.

Тя никога вече не заговори на тази тема. И аз никога не се замислих върху нея. Ан си беше същата, както преди, и аз отново се потопих във водовъртежа на лятото, отдадох се изцяло на чувствата, които ни носеха с главозамайваща лекота като някое дълбоко силно течение, в чиито бавни, но неудържими води дните и нощите се превръщаха само в мигове светлина и тъмнина. Да, течението ни носеше, и то как, но не в обикновения, обиден смисъл на думата, не като прогнила, подгизнала стара лодка по езеро, в което поят конете, не като мръсна сапунена пяна, когато отпушиш ваната. Не, ние съзнателно се отдаваме на волята на течението и сами ставахме част от него, една от неговите движещи сили, това не беше сляпо подчинение, а нещо като конфирмация, нещо като приемането на вярата в бога, което съвсем не означава сляпо подчинение на бога, а е и създаване на бога, защото онзи, който е възлюбил бога, иска и да му въздействува със своята воля. Така, подчинявайки се на течението, аз същевременно покорявах това течение, по което дните и нощите бяха мигове светлина и тъмнина и в което не бе нужно дори ръката си да помръдна, за да плувам по-бързо, защото то знаеше с каква скорост да се движи и уверено ме носеше със себе си.

През цялото лято нито веднъж не се опитах да насиля нещата. Нито на верандата, нито в боровата гора, нито на закотвената дъска вечер, когато излизахме да плуваме, нито в колата. Всичко, което ставаше с нас, ставаше така просто, естествено и постепенно, както преходът от едно годишно време към друго, както разлистването на дърветата или пробуждането на котето. И имаше някакво особено удоволствие в това, да не бързаш, да не се хвърляш към жарките обятия с грубостта и похотливия поглед на момчетата от общежитието, имаше някаква нова чувственост в това, да изчакваш мощният поток сам да те отнесе там, където трябва и където не може да не стигнеш. Тя беше млада, а на мен ми изглеждаше още по-млада — нали това лято аз се чувствувах толкова голям и опитен, — беше свита, чувствителна, свенлива, но всичко това не се изразяваше в писъци, крясъци, викане, дърпане и „ох, не бива, това не е хубаво, аз никому още не съм позволявала такова нещо“. В случая „свенливост“ може би не е най-подходящата дума. И положително не е, ако в нея се крие дори сянка от срам, страх или желание да бъдеш „скромно момиче“. Защото в известен смисъл тя беше някак нещо отделно от собственото си стройно, стегнато, здраво, бронзово тяло, сякаш то беше някакъв интересен и сложен механизъм — наша обща собственост, който ни беше паднал от небето и който ние, невежите, трябваше да изучим с най-голямо търпение и благоговейно внимание, за да не пропуснем някакъв малък, но важен детайл, без чието познаване всичко би станало на пух и прах. И тъй ние преживявахме период на внимателни проучвания и най-тънки изследвания, към които тя се отнасяше с голяма сериозност, примесена с мила шеговитост („О, Джеки-бой, Джеки-бой, каква нощ чаровна, очите му хубави, чушката му — огромна!“) — шеги, в които думите не означаваха нищо, но тонът беше всичко, тон, който сякаш идваше от самия въздух, като че въздухът бе пълен с невидими струни и тя само посягаше напосоки и ги дърпаше с пръст. Но освен задълбочените изследвания имаше една спокойна обич, проста и естествена като въздуха, който дишаме, и понякога ми се струваше, че тя няма нищо общо с нашите други занимания — горещите целувки и учестеното дишане, че тя е нещо, което винаги е съществувало, и то отделно от това ново, загадъчно тяло, което така усилено занимаваше двама ни. Понякога Ан хващаше главата ми с две ръце, притискаше я до гърдите си и запяваше едва чуто стихчета, които в момента измисляше („Ах, Джеки, той мойта беда е една, но аз ще го пазя от всяка злина, и песен му пея на него сега, той чул ли е песен такваз досега!“), след което думите замираха и тя само тананикаше и сегиз-тогиз прошепваше: „Бедният Джеки-бой, аз ще го пазя и в студ, и в зной.“ После аз извръщах глава и през тънката лятна материя целувах тялото й, вдишвах го през материята.

Това лято ние отидохме доста далеч и понякога бях сигурен, че бихме могли да отидем още по-далеч. Докрай. Защото този строен, стегнат, здрав, нежен, бронзов механизъм, паднал ни от небето, който така усилено ни занимаваше, беше много чувствително и безупречно изработено устройство. Но може би аз се лъжех, може би съвсем не можех да ускоря това бавно течение, което ни носеше, да дам някакъв тласък, та Ан по-бързо да възприема и усвоява всяка нова подробност, която трябваше да влезе постепенно в съкровищницата на нашия опит, преди да преминем към следващата. Тя като че ли чуваше някакъв ритъм, напев, сигнал извън себе си и му се подчиняваше и го следваше във всички негови тънки преходи. Но независимо дали се лъжех, или не, аз не подложих на практическа проверка предположението си, че мога да отида докрай, защото, макар самият аз да не чувах този сигнал, чувствувах как Ан му се покорява напълно и бях доволен от всеки миг, прекаран с нея. Колкото и да е парадоксално, обземаше ме лудост и бясно нетърпение само когато бивах далеч от нея, когато нямах съприкосновение с нея — в стаята ми нощем или в горещите часове след обяда. Особено силно ме обземаха такива настроения, когато тя решаваше да не се видим някой ден — такива дни, както разбрах, означаваха, че е изминат още един етап, още един километричен камък в нашите отношения. Тогава тя просто се оттегляше от мен, както бе сторила онази вечер, когато се целунахме за първи път, и отначало аз недоумявах от това и мислех, че съм виновен в нещо, но после схванах системата и само чаках с нетърпение следния ден, когато тя ще се появи на корта, размахвайки ракетата, и лицето й, гладко, младо и здраво, ще има такъв безразличен — макар и дружелюбен — вид, че аз няма да мога да го свържа с лицето, което помня само от преди един ден — с полузатворени клепки, с влажни устни, които блестят на лунната или звездната светлина и дишат учестено или просто изпускат въздишка.

Но веднъж, към края на лятото, не я видях цели два дни. Вечерта преди това имаше пълнолуние, цареше пълно затишие и нощта не носеше ни прохлада, ни някакво раздвижване на въздуха. Ние с Ан доплувахме до кулата за скокове при хотела. Беше вече толкова късно, че във водата нямаше никой. Полежахме известно време на сала във водата, без да разговаряме, дори без да се докосваме — само лежахме по гръб и гледахме небето. След малко тя стана и започна да се качва на кулата. Аз се поизвърнах на една страна, за да я гледам. Тя се качи до трамплина на височина двайсет стъпки, зае стойка и направи скок „чайка“ — много красив. После се качи на следващата площадка. Не зная колко скока направи, но бяха много. Наблюдавах я едва ли не в полудрямка, гледах как се изкачва нагоре бавно, стъпало по стъпало, и как луната превръща тъканта на тъмния й бански костюм в подобие на метал или на лакировка, следях как застава в самия край на площадката, вдига ръце до краен предел, изправя се на пръсти, откъсва се от площадката и за миг увисва, сякаш неподвижна, във въздуха — тъмно блестящо тяло, толкова тънко и далечно, че затъмнява само една-две звезди, — след което полита надолу и се врязва безупречно, с едва чут плясък във водата, сякаш е пролетяла през голям обръч с опъната на него черна коприна, поръсена със сребърен прашец.

Това се случи, когато скочи от най-горната площадка — височина, от каквато може би никога не беше скачала. Гледах я как се заизкачва бавно, подмина площадката, от която обикновено скачаше — двадесетте стъпки — и продължи нагоре и все нагоре. Извиках й, но тя дори не погледна към мен. Обаче ме чу, бях сигурен в това. И бях сигурен, че ще се качи дотам, докъдето е решила, каквото и да правя. Затова не я повиках повече.

Тя скочи. Още щом се откъсна от площадката, разбрах, че скокът ще бъде сполучлив, но независимо от това рипнах на крака и застанах със затаен дъх на края на дъската, без да свалям поглед от Ан. Тя се вряза във водата много чисто и в същия миг скочих и аз и загребах към дъното. Видях сребристата следа от мехурчетата и светлите очертания на краката и ръцете й в тъмната вода, когато тя се изви и тръгна към повърхността. Беше слязла много надълбоко. Това не беше задължително, тя би могла да се извие почти непосредствено след повърхността и да изскочи. Но този път, както и други пъти, се беше забила надълбоко сякаш за да продължи колкото е възможно повече полета, макар и в по-плътна среда. Срещнахме се в дълбочината, когато тя вече се беше извила. Аз я прегърнах през кръста, притеглих я към себе си и допрях устни до нейните. Тя отпусна свободно ръце покрай тялото си, а аз я държах плътно до себе си и с натиска на устните бях извил главата й назад. Краката ни се размахваха под нас и ние се поклащахме и издигахме нагоре през тъмната вода и сребристите мехурчета, които също бягаха нагоре. Излизахме страшно бавно, или поне така изглеждаше, толкова бавно, че вече усещах болка в гърдите си и виене на свят, но изведнъж тази криза премина и болката и световъртежът се превърнаха в екстаз — такъв, какъвто изпитах в моята стая онази вечер, когато за първи път я заведох на кино и после гледахме небето. Струваше ми се, че никога няма да излезем на повърхността, толкова бавно се издигахме.

Но ето че най-сетне сме отгоре и навред около нас водата се чупи и проблясва, осветена от луната. Стоим още миг така, без да дишаме, после аз я пускам, отделяме се и лягаме свободно по гръб, поемаме с пълни гърди въздух и гледаме високото, главозамайващо, обсипано със звезди небе.

След малко забелязах, че тя плува. Помислих, че ще гребне няколко пъти, колкото да стигне до сала. Но когато се обърнах по корем и заплувах натам, видях, че вече е излязла на брега. Тя взе банския си халат, загърна се с него и се наведе да обуе сандалите си. Извиках я. Тя ми махна, свали гумената шапка, стръска косите си и затича по брега към къщи. Заплувах към брега, но докато изляза, тя вече беше близо до къщата. Видях, че няма да мога да я настигна. Затова тръгнах бавно по плажа.

След това не я видях два дни. После тя се появи на тенис-корта с ракетата, спокойна и приветлива, готова да ми извади душата, след като Адъм се разправи с мен.

Дойде септември. След няколко дни Ан трябваше да замине на Изток, в училището на мис Паунд. Баща й искаше да я отведе няколко дена преди започването на занятията, да спре с нея по за ден-два във Вашингтон и Ню Йорк и след това да я отпрати в Бостън, в железните лапи на мис Паунд. Ан, струваше ми се, не беше във възторг нито от предстоящото пътешествие, нито от връщането си при мис Паунд. Беше ми казвала, че училището й харесва, но никога не бе ме заливала с поток от приказки за среднощни закуски, споменици, за милата учителка по френски, а и речникът й не беше пострадал от глуповатия език на институт за девици от висшето общество. През август ми беше споменала за плана на баща си, за датата на заминаването, но без всякакво удоволствие или неудоволствие, сякаш това съвсем не ни засягаше — по такъв начин младежта говори за смъртта. Когато ми съобщи това, нещо трепна в мен, но аз скоро прогоних тази мисъл, защото календарът все още показваше август и аз просто не можех да повярвам, че на това лято и на всичко останало един ден ще настъпи край. Но сутринта, когато Ан се появи отново на тенис-корта, първата ми мисъл беше, че тя скоро ще си тръгва. Едва тогава се сетих за това. Приближих се до нея и без да я поздравя, взех ръката й с някакво чувство, което няма име, нещо като отчаяние, все едно, че бързаш за някъде, а не можеш да стигнеш.

Тя ме погледна леко изненадана.

— Не ме ли обичаш? — попитах сърдито аз.

Тя избухна в смях и ме изгледа с недоумение, а в ъгълчетата на ясните й очи се събраха невинно присмехулни бръчици.

— Обичам те, разбира се — каза тя със смях, размахвайки ракетата със свободната си ръка. — Обичам те, разбира се, Джеки-бой, обичам те, пиле-Джеки, кой казва, че не обичам бедното пиле-Джеки?

— Не се занасяй — казах, защото думите, които тя ми говореше вечер пред верандата, в колата, сега, при ярката дневна светлина и при обзелото ме отчаяние, изведнъж ми се сториха глупави и противни. — Не се занасяй — повторих — и не ме наричай пиле-Джеки!

— Но ти си пиле-Джеки — отвърна тя сериозно, ала бръчиците все още стояха в ъглите на очите й.

— Не ме ли обичаш? — попитах повторно, без да обръщам внимание на казаното.

— Обичам моето пиле-Джеки — каза тя, — горкото пиле-Джеки.

— Стига глупости! Не ме ли обичаш?

Тя се вгледа в мен, но очите й сега не се смееха.

— Обичам те — отвърна. — Да, обичам те. — И измъкна ръката си от моята и тръгна, през корта така решително, сякаш бе решила да отиде нанякъде — някъде много далеч — и трябваше да бърза. Но само прекоси корта и седна под перестата сянка на мимозата, а аз я гледах, като че кортът беше Сахара и тя е изчезнала далеч, далеч, чак на хоризонта.

После дойде Адъм и поиграхме тенис.

След двудневното отсъствие Ан се върна тази утрин, но всичко беше вече различно, не както преди. Да, тя се върна, но не беше съвсем тя. Тя прекарваше с мен пак толкова време, колкото и преди, но винаги беше потънала в някакви свои мисли и когато я милувах, тя отговаряше на милувките, сякаш водена от чувство за дълг или в най-добрия случай от добро сърце, почти снизходително. Така я карахме през последната седмица, а дните стояха знойни и безветрени, надвечер се струпваха облаци като на буря, но буря не излизаше и нощите висяха тежки като черни, покрити със сребрист прашец гроздове, готови да се откъснат.

Два дена преди да замине, отидохме на кино. Когато излязохме от киното, валеше. Бяхме намислили да отидем да поплуваме, но се отказахме. Неведнъж се бяхме къпали на дъжд това лято, а и предишните лета, когато ходехме заедно с Адъм. И сигурно и тази вечер щяхме да отидем, ако дъждът беше по-друг — ако беше лек, приятен дъждец, който пада от високо небе и едва шумоли с копринен звук по повърхността на водата, или кос, студен, остър като иглици, пречистващ дъжд, който те кара да тичаш по брега и да крещиш, преди да подириш убежище в морето, или дори да беше от пороите, каквито се случват в Мексиканския залив — сякаш в небето внезапно се е скъсал огромен книжен плик, пълен с вода. Но този дъжд беше съвсем различен. Небето се бе провесило, кажи-речи, до земята и през черния, непомръдващ, лепкав въздух течеше отвсякъде.

Нагласихме покрива на колата, през което време успяхме да се намокрим, после влязохме вътре и тръгнахме към къщи. У нас светеше — и в къщата, и на верандата, затова решихме да се отбием и да си направим кафе и сандвичи. Все още беше рано, към девет и половина. Спомних си, че майка ми отиде да играе бридж с Патънови и някакъв техен гостенин, който се усукваше около нея. Прекарах към къщата и спрях рязко, та се разхвърчаха мидени черупки и вода и се чу остър, хрущящ звук. Изтичахме по дясното крило на двойната стълба към верандата и веднъж на сушина, взехме да тупаме крака и да отърсваме като кучета водата от себе си. От тичането, тръскането и мокротията косите на Ан се бяха разпуснали. Те висяха по врата, няколко кичура бяха залепнали на челото й, а един — на бузата и в този си вид тя приличаше на малко момиченце, което току-що са извадили от ваната. Тя се засмя, наведе глава на една страна и я тръсна няколко пъти, както правят момичетата, за да разпилеят косите си. Прокара пръсти през косите, като огромен гребен, за да намери и извади фибите. Няколко от тях паднаха на пода.

— Сигурно съм като плашило — каза тя. — Същинско плашило. — И продължи да тръска глава, да се смее, да ме гледа изотдолу със светнали очи. Сега повече приличаше на предишната Ан.

Аз потвърдих, че е същинско плашило и влязохме в къщата.

Запалих лампата в голямото антре, но оставих да свети и на верандата и я поведох към кухнята през трапезарията. Сложих да се вари кафе и извадих нещо за хапване от ледника (по онова време още нямаше електрически хладилници, иначе майка ми би се снабдила не с един, а с два големи като къщи, и в полунощ около тях биха се събирали дами с голи рамене и пийнали мъже със смокинги — също като по рекламите). Докато вършех домакинската работа, Ан си разчесваше косите. Очевидно смяташе да си направи свински опашчици, защото, докато слагах продуктите на кухненската маса, едната беше почти готова.

— Защо не се заемеш със сандвичите, вместо да се разкрасяваш? — казах аз.

— Добре — съгласи се тя, — а ти ще трябва да ми нагласиш косите.

И докато правеше на масата сандвичите, аз довърших първата опашчица.

— Трябва някаква панделчица или нещо такова, за да я стегна — казах.

Стисках с пръсти края на плитчицата, за да не се разплете. После погледът ми падна върху една чиста кърпа за съдове на закачалката. Пуснах плитчината, взех кърпата и отрязах от края на ивици с джобно ножче. Кърпата беше бяла с червена ива. Върнах се при Ан, доплетох разплелата се плитчица и я вързах на фльонга с едната ивица.

— Ще заприличаш на негърка — казах.

Тя се засмя и продължи да маже масло.

Видях, че кафето е готово и угасих газта. После се заех с другата опашчица. Наведох се и прокарах пръсти през косата, разделих я на три и докато сплитах трите снопчета, вдишвах свежия дъх на косите й, които миришеха на ливада, понеже бяха мокри. В това време телефонът иззвъня.

— Дръж тук да не се разплете — казах на Ан и пъхнах в ръката й края на плитчицата. И отидох на телефона.

Обаждаше се майка ми. Тя, Патънови и онзи, който се усукваше около нея, и дявол знае кой още щели да се натъпчат в една кола и да отидат на четиридесет мили от Бърдънс Лендинг — до „Ла Гранж“, едно заведение в съседната околия, на пътя за столицата на щата, в което имаше няколко маси за зарове и две рулетки и в което най-изискани хора си даваха срещи с най-долнопробни типове и вдишваха заедно синия, лютив цигарен дим и парите на контрабандния алкохол. Тя каза, че не знае кога ще се върне, но да оставя вратата отключена, защото си била забравила ключа. Тази молба беше излишна — в Бърдънс Лендинг и без това никой не си заключваше вратите. Каза да не съм се безпокоял, днес й вървяло, засмя се и затвори телефона. Това, дето рече да не се безпокоя, също беше излишно. Особено за късмета й. На друг я вървеше, я не, но на нея винаги й вървеше. Тя получаваше всичко, каквото пожелаеше.

Оставих слушалката и при светлината, която падаше през вратата на коридора в антрето, видях на няколко крачки от себе си Ан — тя вече връзваше втората опашчица.

— Майка ми — обясних. — Ще върви с Патънови в „Ла Гранж“. — После добавих: — Ще се върне късно.

Като казах това, изведнъж усетих колко пуста е къщата, колко тъмни са стаите около нас, как тежи отгоре ни тъмнината, изпълнила горните стаи и мансардата, и как се лее като гъст, но безтегловен поток по стълбите и колко тъмно е навън. Гледах Ан в лицето, а в къщата не се чуваше нито звук. Навън дъждът, който намаляваше, чукаше тихичко по листата на дърветата и по покрива. И тогава сърцето ми заби силно, в жилите ми се втурна кръв, като че някой бе отворил шлюз.

Гледах Ан право в лицето и знаех, както знаеше и тя, че това беше мигът, към който цяло лято неотклонно ни влечеше могъщото течение. Обърнах се и тръгнах бавно през антрето към вътрешната стълба. В първия миг не бях сигурен дали тя ме следва, или не. После усетих, че върви след мен. Аз тръгнах по стълбата, а Ан ме следваше на четири крачки отзад.

В горния край на стълбата дори не се спрях да се огледам. Тръгнах през антрето, където беше тъмно като в рог, към вратата на моята стая. Напипах дръжката в тъмното, отворих вратата и влязох. В стаята влизаше малко светлина, защото навън, изглежда, се бе попрояснило, а освен това светлината на верандата долу се отразяваше от мокрите листа. Отдръпнах се, с ръка все още на дръжката, за да пропусна Ан. Влизайки, тя дори не ме погледна. Направи три-четири крачки и се спря. Затворих вратата и се приближих до бялата тъничка фигура; но тя не се обърна. Застанал зад нея, аз я притеглих за раменете към себе си, обгърнах я с ръце през гърдите и допрях пресъхналите си устни до косата й. Тя стоеше с отпуснати до тялото ръце. Останахме тъй няколко минути — като влюбените от рекламите, които наблюдават някакъв фантастичен залез или океана, или Ниагарския водопад. Само че ние не наблюдавахме нищо. Стояхме в средата на голата тъмна стая (железен креват, стар скрин, чамова маса, куфари, книги и мъжки дрехи — не бях позволил на майка ми да превърне и тази стая в музей) и се взирахме в тъмните върхове на дърветата, които изведнъж се разлюляха от надигналия се откъм залива вятър и зашумяха под засилилия се дъжд.

После Ан вдигна ръце и ги скръсти пред себе си, тъй че аз ги взех в моите.

— Джеки — каза тя тихо, но не шепнешком, — пиле-Джеки, аз дойдох при теб.

Да, беше дошла.

Започнах да разкопчавам откъм гърба бялата рокля. Ан стоеше напълно неподвижна и приличаше на добро и послушно момиченце, особено с двете свински опашчици, които опираха на раменете й. Роклята беше влажна и лепнеше и това съвсем не улесняваше работата ми. Продължавах да се балтавя с пустите телени копчета. После на пътя ми се изпречи платненият колан. Помня, че беше вързан на фльонга от лявата страна. Отвързах го, той падна на пода и пак се залових с роклята. Ан стоеше търпеливо, с прибрани до тялото ръце, като че бях шивачка и й правех проба. Тя проговори само веднъж, когато аз, с моята нескопосаност и обърканост, се опитах да съблека роклята надолу, през краката.

— Не — обади се тогава тя със същия тих глас, както преди малко, — не така. — И вдигна голите си ръце над главата.

Забелязах, че не държеше пръстите си отпуснати, както е нормално, а събрани и почти съвсем прави, като че беше вдигнала ръце да прави скок във водата и се бе спряла, преди да е заела необходимата стойка. Измъкнах роклята през главата и останах известно време тъй, стиснал я глупаво в ръцете си, докато се сетя да я оставя на стола.

Тя все още държеше ръцете си вдигнати и аз приех това като указание, че по същия път трябва да мине и комбинезонът. Той мина по този път и при моята нервност и непохватност, сложих го толкова внимателно на стола, като че можеше да се счупи. Тя спусна ръце и остана все тъй безучастна, докато изпълня задачата си. Разкопчах сутиена и го измъкнах малко напред, тъй че да се смъкне по неподвижните й ръце, после, коленичил на пода, й свалих гащетата — и през всичкото това време, кой знае защо, толкова внимавах, че пръстите ми дори не се докосваха до кожата й. Дишах учестено, нещо ме давеше в гърлото и в гърдите, но мислите ми блуждаеха по много странен начин: ту се сещах за една книга, която бях започнал и оставил наполовина, ту за колежа, като се чудех да остана ли тази година в общежитието, или да си взема стая, ту за една алгебрична формула, от която едва се отървах, ту някаква картина — само ъгълът на едно игрище със счупена ограда, което отчаяно се мъчех да си спомня къде съм видял. Да, мислите ми правеха такива налудничави, диви скокове и се мятаха като звяр, чиято лапа е хваната в капан.

Докато все още бях коленичил, тя измъкна единия си крак от обувката — знаете как правят това момичетата: притискат пети и измъкват един по един краката, — после другия. Изправих се до нея и останах поразен от ръста й — колко ниска беше без обувки. Бях я виждал хиляди пъти боса на плажа или на закотвения сал. Но едва сега ми направи впечатление ръстът й.

Когато се изправих, тя стоеше все тъй с отпуснати ръце, но после ги кръстоса на гърдите и присви рамене, потръпвайки, и сега аз видях колко крехки още и остри са лопатките й, върху които падаха плитчиците.

Сега навън валеше силно, на пориви, на пориви. Забелязах и това.

Ан беше навела леко глава и, изглежда, видя или пък си спомни, че не си е свалила чорапите. Тя се извърна малко и като пазеше равновесие на един крак, свали първо единия, после другия, след което ги пусна върху колана и купчината въздушни вещи пред себе си. После застана както преди, с леко превити рамене, тръпнеща като че ли, с прибрани, леко сгънати колене.

Докато разкопчавах със схванатите си пръсти копчетата на ризата си и скъсах едно, защото не можах да го прокарам през илика (в мигновеното затишие на вятъра и дъжда се чу как то тропна на голия под), и докато мислите ми се мятаха лудешки като хванат в клопка звяр, тя се приближи до железния креват и седна неуверено на крайчеца с плътно прибрани крака, скръстени на гърдите ръце и все още малко прегърбена. Тя ме гледаше оттам с въпрос или с молба в очите — в мрачината не можех да разчета точно изражението им.

После се подпря с една ръка на леглото, наведе се настрани, вдигна крака от пода, все така долепени, и с леко, гъвкаво движение легна на бялата покривка, след което се изопна старателно, скръсти отново ръце на гърдите си и притвори очи.

И в мига, в който ги затвори, мисълта ми направи един от безумните си скокове и аз я видях по гръб във водата със затворени очи, с онова неистово небе над нея и прелитащата по него бяла чайка; и онова лице и това лице, онази картина и тази картина се сляха като наложени една върху друга снимки, всяка от които запазва своята особеност, но не засенчва другата. И както я гледах и се мъчех да преглътна буцата в гърлото си и да укротя някак бушуващата кръв, изведнъж откъснах очи от нея и обгърнах с поглед голямата, гола, полутъмна стая, чух плющенето на дъжда и тозчас разбрах, че тук има нещо погрешно, съвсем погрешно. Защо? — не знаех и не се мъчех да разбера, но във всеки случай не към това ни водеше изминалото лято. И разбрах, че няма да направя това.

— Ан — повиках я хрипливо аз, — Ан…

Тя не отговори, но отвори очи и погледна към мен.

— Не бива — започнах, — ние не бива… това няма да бъде… няма да бъде… правилно.

Как ми дойде на устата тази дума „правилно“? Никога не съм мислил дали това, което съм вършил с Ан Стантън и с други момичета или жени, е правилно или неправилно, просто съм го вършил и толкоз, и изобщо не съм помислял правилно ли е, или не едно или друго нещо в живота, просто съм вършил това, което другите хора вършат, и не съм вършил онова, което те не вършат. И досега си спомням с каква почуда чух от собствените си уста тази дума — като ехо от дума, произнесена от другиго, бог знае преди колко години, и сега размразила се, както в разказа на барон Мюнхаузен. Във всеки случай не можех да се докосна до Ан, тъй както не бих могъл да се докосна до по-малката си сестра, ако имах такава.

Тя все още не отговаряше, само ме гледаше с изражение, което не можех да разгадая, а мен ме обзе жал, грабна ме целия като някаква топла вълна, и аз извиках:

— Ан… о, Ан… — и ми се дощя да падна на колене пред леглото и да я хвана за ръката.

Ако бях направил това, нещата може би щяха да се развият другояче, по-нормално и естествено, защото, когато един полусъблечен здрав, млад човек коленичи до леглото и стиска ръката на съвсем голо, хубаво младо момиче, нещата рано или късно се развиват в обичайната, нормална насока. Ако я бях докоснал поне веднъж, докато я събличах, или ако тя ми беше казала нещо, ако ме беше нарекла пиле-Джеки или ми беше казала, че ме обича, или беше се разсмяла или поне дала вид, че е весела, ако дори ми беше отговорила с някаква дума, когато затвори очи в леглото и аз я повиках — ако което и да е от всичко това беше станало, нещата щяха да бъдат различни и тогава, и по-късно. Но нищо такова не се случи, аз не се подчиних на порива си да коленича пред леглото и да взема ръката й, да докосна, макар и само като начало, тялото си до нейното, което вероятно би било достатъчно. Защото, когато от мен се изтръгна „Ан… о, Ан…“, отвън долетя шум от гуми по алеята и после скърцане на спирачки.

— Връщат се! Връщат се! — извиках аз и Ан скочи в леглото и ме погледна ужасено. — Вземай си нещата — разпоредих се, — вземай си нещата и бягай в банята! Съвсем нормално би било да бъдеш в банята.

Мъчейки се да натъпча ризата си в панталоните и едновременно с това да си закопчая колана, аз хукнах към вратата.

— Ще бъда в кухнята — обясних й, — ще приготвям нещо за ядене.

После излетях от стаята и се спуснах надолу, като се стараех да тичам на пръсти, минах по задната стълба и през задния коридор, та в кухнята, където запалих с треперещи пръсти газта под кафеника и в същия миг външната врата се отвори и онези нахълтаха в антрето. Седнах на масата и започнах да правя сандвичи с надеждата, че сърцето ми ще престане да бие така лудо, преди още да са влезли майка ми, Патънови и дявол знае кой още.

Когато майка ми влезе в кухнята, следвана от тайфата си, аз бях там, няма що, а пред мен имаше цял куп вкусни сандвичи. Те не отишли в „Ла Гранж“ поради бурята и сега се занасяха с мен, че умея да чета мисли, щом съм им приготвил сандвичи и кафе, и аз се държах много мило и благовъзпитано с тях. После слезе Ан (тя направи един хитър номер, като пусна на два пъти водата на клозета, за да се разбере къде се намира) и те й се подиграваха добродушно на свинските опашчици и парцалчетата, с които бяха вързани, а тя не казваше нищо, само се усмихваше свенливо, както се полага на добре възпитано момиче, когато възрастните го удостояват с вниманието си, после седна скромно, изяде един сандвич и аз не можех да прочета нищо на лицето й, нищичко.

Та така завърши това лято. Вярно, оставаше още втората половина на нощта, която аз прекарах в леглото и заслушан в капките, падащи от дърветата, проклинах глупостта си, проклинах и късмета си и се мъчех да си представя какво ли си е помислила Ан и да измисля как да остана насаме с нея на следния ден — последния. После пък взех да си мисля, че ако не се бях спрял, щеше да бъде по-лошо, майка ми щеше да се върне и да се качи горе с другите дами (както и направи) и ние с Ан щяхме да се окажем в капан. Тази мисъл ме накара да се изпотя, но и да се почувствувам мъдрец: бях постъпил правилно и разумно. И това ни беше спасило. Така моят късмет се превърна в моя мъдрост (както късметът на целия проклет човешки род се превръща в мъдрост, намира място в книгите и се изучава в училище), а после моята мъдрост се превърна в мое благородство, защото в края на краищата — много по-късно — аз успях да си внуша, че съм постъпил така, движен от благородни пориви. Вярно, не употребявах тази дума дори мислено, но все натам биех, все около нея се въртях и често пъти, късно нощем или след няколко чашки, подобрявах мнението си за себе си, като си спомнях как съм постъпил в този случай.

И докато пътувах на Запад и пред очите ми се въртеше моят домашен филм, не можех да се отърва от мисълта, че ако не бях проявил такова благородство — ако това е било благородство, — всичко би бяло съвсем различно. Защото, ако ни бяха хванали тогава в стаята, майка ми и губернаторът Стантън щяха да ни принудят да се оженим, въпреки че този брак не би бил по вкуса им. А после, каквото и да беше се случило, никога не би се случило поне това, което ме накара да пътувам сега на Запад. Така, размишлявах аз, моето благородство (или както щете го наречете) доведе почти до същите пагубни последици в моя живот, до каквито беше довел грехът на Кас Мастърн в неговия. Което може би говори нещо както за моя, тъй и за неговия свят.

След като Ан си отиде, оставаше, както казах, втората половина от нощта. Но оставаше и целият следващ ден. През деня обаче Ан трябваше да си приготвя багажа, да ходи за едно-друго до центъра на града. Аз се навъртах около тях и се опитвах да поговоря с нея, но не успявахме да разменим повече от две-три думи. Докато най-сетне ме помоли да я откарам до града. Щом седнахме в колата, заувещавах я да се омъжи за мен веднага — само да отиде до тях, да вземе един куфар и дим да я няма. Е, още беше непълнолетна, но аз си мислех, че това ще се уреди някак — доколкото изобщо бях в състояние да мисля. А после нека губернаторът и майка ми вилнеят. Но тя каза:

— Мили мой Джеки, ти знаеш, че аз ще се омъжа за теб. Непременно. Ще се омъжа за теб веднъж и за цял живот. Но не днес.

Като продължих да й досаждам, тя рече:

— Ти сега си върви в университета, завърши го и тогава ще се омъжа за теб. Дори преди още да си получил адвокатска титла.

Аз не се сетих веднага какво значи тази „адвокатска титла“. Но все пак си спомних достатъчно бързо, за да не изразя учудване, и с това трябваше да се задоволя.

Помогнах й да свърши работата си, откарах я до тях и се прибрах в къщи за вечеря. Навечерях се и веднага подкарах към тях с надежда, че въпреки ветровитото и мрачно време ще можем да се поразходим. Но не познах. У тях вече бяха дошли, за да се сбогуват с Ан, момчетата и момичетата, с които бяхме дружили това лято, и някои от родителите им, бяха дошли и две семейства, за да се видят с губернатора (той вече не беше губернатор, но за Бърдънс Лендинг винаги щеше да си остане „Губернаторът“) и да пият с него по чашка за „добър път“. Младите бяха пуснали грамофона на верандата, а старите — за нас поне те бяха стари — седяха вътре и пиеха джин с тоник. Не ми оставаше друго, освен да танцувам с Ан, която беше много мила и нежна с мен, но когато взех да я увещавам да се измъкнем за малко, каза, че в момента е неудобно от гостите, но ще опита по-късно. Обаче след това пак излезе буря — беше точно есенното равноденствие, и родителите обявиха, че смятат да си вървят и подканиха и отрочетата си да последват примера им, защото Ан трябвало да се наспи преди заминаването.

Аз останах, но нямаше смисъл. Губернаторът Стантън седеше в гостната, пиеше си вече сам джина и преглеждаше вечерния вестник. Ние с Ан седяхме на люлката на верандата и се ослушвахме кога ще шумне вестникът, та да си прошепнем любовни думи. После само седяхме, без да говорим, защото от много повтаряне думите вече губеха смисъла си, и слушахме как дъждът плющи по дърветата.

Когато дъждът спря за малко, аз влязох вътре и се сбогувах с губернатора, после се върнах при Ан, целунах я и си отидох. Целувката беше формална, студена, сякаш това лято изобщо не бе съществувало или не беше такова, за каквото го мислех.

Върнах се в щатския университет. Струваше ми се, че няма да издържа до Коледа, когато тя щеше да се върне. Пишехме си всеки ден, но не след дълго писмата започнаха да приличат на чекове, които теглехме срещу капитала от лятото. В банката имаше сума нещо, но да живееш от капитала си, е най-малкото непрактично, а аз имах чувството, че живея от капитала и виждах как той се топи. Същевременно толкова ми се искаше да я видя, че мислех, че ще се побъркам.

Видяхме се по Коледа за десет дни. Но не беше като лятото. Повтаряше, че ме обича и че ще се омъжи за мен и ми позволяваше много волности. Но не искаше да се оженим веднага и не допусна да отидем докрай. Скарахме се по този повод тъкмо преди да замине. През септември беше съгласна, а сега не. За мен това беше нещо като нарушение на обещание и аз много се ядосах. Казах й, че не ме обича. Тя ме уверяваше, че ме обича. Тогава я попитах защо в такъв случай не е съгласна.

— Не защото се страхувам и не защото не те обичам — каза тя. — Обичам те, Джеки, много те обичам. И не че се правя на скромна. Но ти си такъв един човек, Джеки.

— Да — озъбих се, — искаш да кажеш, че ми нямаш вяра, че може да не се оженя за теб и ти ще бъдеш опозорена.

— Зная, че ще се ожениш за мен — каза тя, — но ти си просто такъв един човек.

Но не обясняваше нищо повече от това. И стана голяма кавга. Върнах се в университета същински неврастеник.

Не ми писа цял месец. Аз издържах само около две седмици и почнах да й пиша извинителни писма. Така кореспонденцията биде възобновена нанякъде далеч, в главното счетоводство на вселената, някой натискаше всеки ден червените бутони на машината и в счетоводната книга се появяваха червени цифри.

През юни тя се върна, за няколко дни в Бърдънс Лендинг. Но губернаторът беше зле и скоро лекарите го изпратиха в Мейн, по-далеч от жегата. Ан замина с него. А преди да замине, всичко беше тъй, както по Коледа, а не както през лятото. Дори по-лошо, отколкото по Коледа, защото вече бях завършил общия курс и беше време да постъпя в юридическия. Скарахме се и по този повод. Дали пък беше за това? Тя каза нещо за правото и аз избухнах. Помирихме се чрез писма месец и половина след заминаването й за Мейн. Кореспонденцията биде възобновена и червените цифри отново започнаха да изпъстрят като птичи следи моята страница в небесната счетоводна книга, и аз се въртях по цял ден у съдията Ъруин и четях американска история, не за изпити и не по задължение, а защото тънката, трошлива кора на настоящето се беше провалила под нозете ми и вече усещах около глезените си хватката на подвижните пясъци. Когато тя се върна наесен с баща си, за да замине след седмица за някакъв аристократичен девически колеж във Вирджиния, прекарахме много време заедно на брега и в колата и повтаряхме добре заучените вече телодвижения. Тя летеше от кулата като птица. Летеше в прегръдките ми на лунна светлина, когато имаше луна. Но не беше както преди.

Спомням си неприятния случай с новата целувка. След втората или третата ни среща тази есен тя ме целуна по нов начин — така, както никога не бе ме целувала. И това не беше някаква проба или опит, каквито тя правеше миналото лято. Целуна ме така поривисто, без да се усети. Веднага се досетих, че някой мъж в Мейн я е научил да се целува така, някой курортист с бели фланелени панталони. Казах й, че ми е известно, че се е занасяла с някакъв тип в Мейн. Тя дори не се помъчи да отрече нито за секунда. Каза най-спокойно „да“ и ме попита откъде знам. Обясних й. Тогава тя каза:

— Разбира се, как не се сетих.

Побеснях и се дръпнах от нея. Преди това тя ме беше прегърнала през врата.

Тя само ме погледна, все така спокойно, и каза:

— Джек, аз наистина се целувах с един човек в Мейн. Той беше чудесно момче и ми беше симпатичен и с него беше много весело. Само че не го обичах. И ако не се бяхме скарали тогава с теб и не ми се струваше, че всичко между нас е свършено, а с това и светът се е свършил, никога не бих се целувала с него. Може би ми се е искало да се влюбя в него. Да запълня празнината, оставена от теб, Джеки. О, Джеки, тук беше такава пустота, такава страшна пустота! — И със съвсем естествено, поривисто движение тя сложи ръка на сърцето си. — Но не можах — добави тя. — Не можах да се влюбя в него. И престанах и да се целувам с него. Още преди да се сдобрим с тебе. — Тя се наведе към мен и сложи ръката си в моята. — Ние нали се сдобрихме, Джеки, нали? — Тя се засмя със ситен гърлен смях и пак попита: — Нали, Джеки-бой? Нали? И аз пак съм така щастлива.

— Да — казах аз, — сдобрихме се.

— А ти щастлив ли си? — попита тя.

— Естествено — отвърнах и, струва ми се, бях толкова щастлив, колкото заслужавах.

Но червеят се загнезди в мен, затаи се някъде в подсъзнанието ми и само чакаше да се прояви. Въпреки че аз го забравих. На другата вечер тя вече не се целуваше по новия начин и червеят се размърда. На следната вечер — пак. Когато ме целуна по този начин, не се ядосах толкова, колкото сега, когато избягваше това. Ето защо взех, че я целунах така, както я беше целувал оня курортист. Тя веднага се дръпна от мен и каза съвсем тихо:

— Зная защо направи това.

— А в Мейн ти харесваше, нали! — отвърнах аз.

— Няма никакъв Мейн, Джеки, и никога не е имало, на света няма нищо друго освен теб, ти си всичките четиридесет и осем щата, взети заедно, и аз те обичам непрекъснато. Сега ще бъдеш ли добричък? Целуни ме, както ние си се целуваме.

Целунах я, но животът е огромна снежна топка, която винаги се търкаля по склона надолу и никога нагоре, за да се развие и от нея да не остане нищо, все едно, че нищо не е било.

И въпреки че току-що изминалото лято не приличаше на предишното, отново се върнах в университета и отново се залових да прислужвам в ресторанта и да пописвам за вестници, постъпих и в юридическия, но с отвращение. Освен това пишех писма на Ан в аристократичния девически колеж във Вирджиния, а капиталът, срещу който теглех тези чекове, се топеше ли, топеше. До Коледа, когато аз си дойдох у дома и Ан си дойде у дома, аз й казах, че просто ненавиждам юридическия и очаквах (по някакъв перверзен начин дори исках) да избухне страшна кавга. Но такава кавга не избухна. Ан само ме погали по ръката. (Седяхме на кушетката в тяхната гостна, където след дълги прегръдки и целувки сега се бяхме пуснали, тя, изпаднала в някаква меланхолична вглъбеност, а аз — раздразнен и изтощен от желанието, което толкова време не можех да удовлетворя.) Тя ме погали по ръката и каза:

— Ами тогава недей да учиш право. Това не е задължително.

— А какво ще ми препоръчаш да правя?

— Но, Джеки, аз никога не съм държала да учиш право. Това беше твое хрумване.

— Нима?

— Да — каза тя и пак ме погали по ръката. — Учи това, което ти се иска. Аз държа да учиш това, което ти е по сърце. И не ме интересува дали то ще ти носи пари. Отдавна съм ти казала, че мога да ям и само фасул, стига да съм с теб.

Станах от кушетката. Ако не за друго, то поне за да не гали ръката ми по този начин — с професионална топлота на милосердна сестра, която успокоява някой болен. Отдалечих се от нея и казах твърдо:

— Добре, тогава хайде да ядеш фасул с мен. Нека се оженим. Още утре. Още тази вечер. Стига сме се мотали. Казваш, че ме обичаш. Добре, и аз те обичам.

Тя не отвърна нищо, само седеше на кушетката с отпуснати в скута ръце, после вдигна лицето си, уморено и напрегнато, и в очите й заблестяха сълзи.

— Обичаш ли ме? — запитах аз.

Тя кимна бавно.

— И знаеш, че и аз те обичам, нали?

Тя кимна отново.

— Значи, няма пречка?

— Джек — започна тя и млъкна за миг. — Джек, наистина те обичам. Понякога ми идва да те целувам, да те целувам, да те прегърна силно, да затворя очи и да скоча заедно с теб от някоя скала във водата. Или както тогава, когато ти скочи след мен и се целувахме във водата и ни се струваше, че никога няма да изплуваме на повърхността. Помниш ли, Джек?

— Да — отвърнах аз.

— Ето, така те обичах тогава.

— А сега? — попитах аз. — А сега?

— Сега също, Джек. И сега, струва ми се, съм готова на всичко. Но сега все пак е различно.

— Какво е различно?

— О, Джек! — възкликна тя и за първи път — или поне аз не бях виждал да го прави друг път — вдигна ръце и притисна слепоочията си — този жест, с който се мъчеше да си събере мислите, не й стана навик, но впоследствие ми се случи да го наблюдавам пак. — О, Джек — повтори тя, — толкова неща се случиха… оттогава.

— Какво се е случило?

— Ами… да се ожениш, не е като да скочиш от скала във водата. Любовта също не е като скок от скала. Нито пък като удавяне. Тя е… ех, не зная как да ти го кажа. Това е… начин да живееш, да си намериш свой път в живота.

— Ако става дума за пари, ти…

— Не, не за това става дума — прекъсна ме тя. — Не говоря за пари. О, Джек… ако само можеш да ме разбереш какво искам да кажа!

— Добре, но аз нямам намерение да постъпя на работа при Патън или който и да било от тукашните. Нито ще ги моля те да ме нагласят някъде. Дори Ъруин. Аз ще си намеря работа, независимо каква, само не при тях.

— Миличък — каза уморено тя, — та аз не те карам да живееш тук. Нито да работиш при Патън. Или при когото и да било. Искам да правиш това, което на теб ти допада. Стига да правиш нещо. Та дори да не печелиш. Казах ти вече, готова съм да живея и в колиба.

Така аз се върнах в юридическия и благодарение на упоритите ми усилия бях изхвърлен още преди края на годината. Искаше се много труд, за да постигна това, защото то не става така лесно в нашия щатски университет. Наложи се да поработя здраво. Разбира се, бих могъл просто да напусна, но ако напуснеш или не посещаваш лекции, все още имаш право да се върнеш. Затова докарах работата до изключване. После, когато празнувах изключването, убеден, че Ан ще кипне и ще ме зареже, попаднах с един мой приятел и две момичета в една скандална история, която пък попадна във вестниците. Аз бях вече бивш студент, тъй че от университета не можеха да ми направят нищо. Ан също не реагира — очевидно по това време вече съм бил бившето пиле-Джеки.

Така нашите пътища с Ан се разделиха. Моят водеше към вестника, към съмнителните места в града и четенето на книги по американска история. В края на краищата отново започнах да слушам лекции в университета, отначало колкото да убивам времето, а после сериозно. Навлизах във вълшебната страна на миналото. За известно време като че се бяхме помирили с Ан, но ангренажът отново се повреди и нещата тръгнаха постарому. Не защитих дипломната си работа, затова се върнах в „Кроникъл“, където работех като репортер, и то много добър. Дори се ожених. За Лоуис. Която беше много хубава, къде по-хубава от Ан, при това пухкавичка, докато Ан беше по-скоро костелива и мускулеста. Лоуис беше апетитно парче, много крехко, това веднага се разбираше — някакво загадъчно съчетание от филе миньон и джорджийска праскова, от което веднага ти потичаха лигите и… парите. Защо Лоуис се омъжи за мен, само тя си знае. Но една от причините, убеден съм, е това, че се казвах Бърдън. Стигнах до този извод чрез метода на елиминирането. Тя не би могла да бъде привлечена от моята красота, изтънченост, обаяние, остроумие, интелект и начетеност, защото преди всичко не се отличавах чак с такава красота, изтънченост и обаяние, а, от друга страна, Лоуис не се интересуваше ни най-малко от неща като остроумие, интелект и начетеност. Дори да ги имах. Не биха могли да я привлекат и парите на майка ми, защото собствената й майка имаше сума пари, оставени от покойния й мъж, който ги беше спечелил от изгодна сделка с чакъл по време на войната, но малко късно, за да може да даде на дъщеря си тъй нареченото прилично възпитание и образование в годините, когато тя все още е била възприемчива към подобни неща. И тъй, не оставаше друго освен името Бърдън — то беше решило всичко.

Или пък Лоуис е била влюбена в мен. Споменавам тази вероятност само заради пълнотата и логиката на съжденията, а иначе съм убеден, че единственото, което Лоуис знаеше за любовта, беше как се пише тази дума и как се изпълняват физиологическите задължения, свързвани обикновено с нея. Общо взето, правописът на Лоуис не беше изряден, но физиологическите си задължения тя изпълняваше с голяма вещина и удоволствие. Удоволствието беше в природата й, но вещината беше изкуство, a ars longa est26. Разбирах това, въпреки че Лоуис умееше да се преструва много хитро и ловко. Разбирах го, но успях да погреба тази мисъл в задния двор на съзнанието си — както плъх скрива сиренето си, когато го хванат да гризе в килера. И всъщност не ме беше грижа за това, докато нищо не ме принуждаваше да погледна истината в очите. А нищо не ме принуждаваше, защото в прегръдките ми госпожа Бърдън беше много вярна или много дискретна. Така че бракът ни беше идеален.

— Ние с Джек си подхождаме идеално в полово отношение — обичаше да казва с най-сериозен вид Лоуис, защото тя беше много напредничава в това, което в нейните очи минаваше за възгледи, и много съвременна в речника си.

После ще обходи с поглед лицата на гостите си в изключително елегантния, модернистичен апартамент (тя обичаше такива неща, а не балкончета, гледащи към очарователни, старинни вътрешни дворове — а наемът плащаше тя), ще им дообясни колко си подхождаме и обяснявайки им, ще разтегля и захаросва думата „полово“. Отначало не се дразнех, когато тя разправяше на гостите колко много си подхождаме. Това дори ме ласкаеше, защото всеки би се радвал да свързват името му с името на Лоуис или да се снима с нея на обществено място. Затова аз сияех скромно в кръга на нашите гости, когато Лоуис им разказваше за това идеално съответствие. Но по-късно тези приказки започнаха да ме дразнят.

Докато гледах на Лоуис като на красива, пухкава, темпераментна, дъхава машина за възбуждане и задоволяване на моите желания (а за тази Лоуис аз се бях оженил), всичко вървеше добре. Но щом почнах да гледам на нея като на човек, започнаха неприятностите. Може би всичко щеше да бъде по-добре, ако Лоуис бе онемяла по време на пубертета. Тогава нито един мъж не би могъл да й устои. Но тя можеше да говори, а щом едно нещо говори, рано или късно започваш да се вслушваш в това, което произнася, и въпреки всички други противопоказни симптоми — да гледаш на него като на човек. Започваш да го мериш с човешки мерки и това ти разваля наивното райско удоволствие от пухкавата, дъхава машина. Обичах машината Лоуис, както човек обича филе миньон или сочна праскова, но решително не обичах човека Лоуис. И колкото по-ясно си давах сметка, че машината Лоуис е собственост и оръдие на човека Лоуис (или поне на това нещо, което можеше да говори), толкова повече машината Лоуис, която така наивно бях обичал, ми напомняше красиво, сочно двучерупно, пулсиращо някъде в тъмните дълбини, което неумолимо поглъща всяка морска живинка. Или ми напомняше винската бъчва, в която херцогът е бил удавен, а аз несъмнено бях самият херцог27. Или жадно, алчно, измамно тресавище, което поглъща заблудилия се нощем пътник с уморена, прогизнала, самодоволна въздишка. Да, а такава въздишка на удовлетворение това жадно, измамно тресавище можеше да погълне величествени храмове, богати дворци, замъци, крепости, библиотеки, музеи, колиби, болници, къщи, градове и изобщо всяко човешко творение. Или поне на мен ми се струваше така тогава. Но колкото и парадоксално да звучи това, докато Лоуис беше само машината Лоуис, докато тя беше само едно добре облечено животно, докато беше част от девствената неодухотворена природа и докато аз не почнах да забелязвам, че звуците, които издава, са членоразделна реч, в нея нямаше нищо лошо, както нямаше нищо лошо и в наистина изключителното удоволствие, което умееше да доставя. Едва когато забелязах, че тази Лоуис е свързана неразривно с другата Лоуис, в която имаше някакви човешки черти, едва тогава съзнах, че тресавището е в състояние да погълне всяко човешко творение. Както виждате, доста деликатен парадокс.

Не взех решение да не се оставя да бъда погълнат. Инстинктът за самосъхранение е много по-силен от всякакви решения. Когато човек падне в реката, той не взима решение да плува. Направо започва да бие с крайниците по водата. И аз просто започнах да се мятам, да се извивам, да ритам. Всичко започна, спомням си, с приятелите на Лоуис (нито един от моите приятели не беше стъпил в елегантния апартамент, ако всъщност мога да нарека приятели колегите от редакцията и познатите от заведенията за незаконна продажба на алкохол и от журналистическия клуб). Тези нейни приятели започнаха да не ми харесват. Не че имаше нещо особено лошо в тях. Те бяха обикновена градинска разновидност на човешкото бунище. Някои от тях, които според мнението на неосведомената в тези неща Лоуис имаха „положение“, бяха безпарични и обичаха да пият за нейна сметка. Други нямаха никакво „положение“, но разполагаха с повече пари от Лоуис и знаеха с коя ръка се държи ножът и с коя вилицата. Трети нямаха ни „положение“, ни пари, но се ползуваха с известно доверие в най-добрите магазини за конфекция и бяха вечната жертва на Лоуис. Всички те четяха журналите „Венити феър“ или „Харпърз Базар“ (в зависимост от пола, а някои четяха и двата) и „Смарт Сет“, всички цитираха Дороти Паркър и тези, които бяха ходили само до Чикаго, лазеха пред онези, които бяха ходили до Ню Йорк, а тези, които бяха ходили само до Ню Йорк, лазеха пред онези, които бяха ходили в Париж. Както казах, в тези хора нямаше нищо лошо, много от тях бяха дори симпатични. Единственото, което не им харесвах, както разбирам сега, беше, че те бяха приятели на Лоуис. Отначало у мен се породи известна студенина към тях, после започнах да се държа с тях — по думите на Лоуис — като простак. След една от моите просташки прояви Лоуис се опита да ме превъзпита, като ми отказа насладите на своя пол.

Та тъй стоеше работата с приятелите на Лоуис. Но имаше и още нещо — въпросът с апартамента на Лоуис. Този апартамент започна да ми опротивява. Казах на Лоуис, че не искам да живея в него. Настоях да си намерим жилище, чийто наем ще мога да плащам от собствената си заплата. Имахме няколко разправии по този въпрос, разправии, в които не очаквах да изляза победител. И пак бях лишен от насладите.

Та тъй стоеше работата с апартамента. Но имаше и трето — въпросът с облеклото ми и това, което Лоуис обичаше да нарича „грижа за себе си“. Аз бях свикнал да нося костюми от трийсет долара, шапка, чиято периферия винаги стоеше къдрава, нелъснати обувки, да не сменям по два дни ризата си, да се подстригвам на два месеца и да ходя с изпочупени и не винаги чисти нокти. Освен това не смятах, че е задължително навикът да си гладя панталоните да ми стане втора природа. Отначало, когато гледах на Лоуис само като на машина за наслада, допуснах някои едва забележими промени във външния си вид. Но когато започнах да съзнавам, че звуците, които излизат от устата й, наподобяват човешка реч и са нещо повече от изказ на първичната потребност от храна и съвокупление или на задоволство от едното и другото, в мен взе да расте желанието за съпротива. И колкото повече растеше натискът да подобря „грижата за себе си“, толкова повече се засилваше отпорът. Все по-често и по-често от гардероба ми започнаха да изчезват някои неща и на тяхно място се появяваха явни или тайни подаръци. Отначало си мислех, че тези подаръци са израз на най-искрено, макар и неуместно желание да ми се достави удоволствие. Но накрая разбрах, че не това е съображението, от което се ръководи Лоуис. Бурята се разрази, когато веднъж взех да си лъскам обувките с една нова вратовръзка. Стана скандал — първият от многото след това, предизвикани от различните ни вкусове, що се отнася до мъжката галантерия. И този път ми бяха отказани насладите.

И още при много други поводи. Но никога за дълго. Понякога капитулирвах и молех за извинение. В началото се разкайвах дори искрено, макар че в тази искреност понякога имаше и себесъжаление. Впоследствие обаче моите извинения станаха шедьоври на скритата ирония, doubleentendre28 и лицемерието и аз лежах в кревата и чувствувах как лицето ми се изкривява в тъмното в гримаса, съчетала в себе си самодоволството на надхитрилия, злоба и отвращение. Но не винаги се предавах пръв аз, понякога пухкавата машина Лоуис вземаше превес над скучния и безсилен човек Лоуис. Тя ме викаше при себе си с тих глас, сподавен от омраза, и при следващия ход извръщаше лице от мен или, ако ме гледаше, очите й святкаха като на звяр, притиснат в ъгъла. Или ако не ме повикваше, предаваше се в разгара на битката, която започваше съвсем не на шега с мен, но която не беше по силите на скучния и безсилен човек Лоуис и даваше преимущество на другата Лоуис. Ала независимо кой се предаваше пръв — тя или аз, — независимо от мълчаливата омраза и накърненото самоуважение, ние доказвахме сред разхвърляните и изпомачкани чаршафи и завивки това, което Лоуис твърдеше пред гостите — че си подхождаме идеално в полово отношение. И наистина си подхождахме.

Но именно защото си подхождахме така идеално, аз, воден от дълбоко залегналия инстинкт за самосъхранение, започнах да ходя с най-обикновени курви. По това време работех във вечерното издание на вестника и свършвах работа към два часа следобед. След две-три чаши и няколко хапки в някое от скришните заведения и след още няколко чаши и партия билярд в журналистическия клуб обикновено се отбивах у някой приятел. После на масата — ако успеех да стигна в къщи за вечеря — и след вечеря наблюдавах Лоуис с научна обективност и чувство за мистично духовно възраждане. Дори развих у себе си способност да си създавам по желание оптическа измама. Достатъчно бе да погледна Лоуис по определен начин и виждах как тя започва да се отдалечава постепенно от мен и стаята се разтяга на дължина, докато накрая добивах чувството, че гледам откъм обратната страна на бинокъл. Това упражнение ме освежаваше духовно. Към края дотолкова се усъвършенствувах, че когато тя се разбесняваше и ми крещеше, чувах тези крясъци някъде много надалеч и те сякаш не се отнасяха до мен.

После настъпи последният период, периодът на Големия сън. Всяка вечер непосредствено след вечеря си лягах и заспивах здраво с блаженото чувство, че непрекъснато потъвам към самото дъно на чернотата, където ще мога да остана до последния възможен миг на следното утро. Понякога дори не дочаквах вечерята и се лишавах от удоволствието да наблюдавам Лоуис. Лягах си направо. Спомням си, че към края на пролетта това ми стана навик. Прибирах се след подиробедните си занимания, спусках завесата в спалнята и си лягах — покрай завесата се процеждаше мека светлина, птичките чуруликаха и пееха по дърветата в малкия парк до нас, а от детската площадка в парка долитаха звънки гласчета. Когато си легнеш да спиш с настъпването на пролетната вечер или дори още по здрач и чуваш такива звуци, изпълваш се с чудно чувство за покой, такова, каквото навярно изпитват старците, изживели достойно живота си.

Но да не забравяме Лоуис. Понякога тя влизаше при мен в спалнята — по това време, за да мога да спя истински, се бях преселил вече в спалнята за гости, — сядаше на края на леглото и ме занимаваше с дълги и широки описания на собствената ми личност, доста еднообразни описания, трябва да се признае, защото Лоуис нямаше дар-слово и по необходимост разчиташе само на три-четири класически епитета. Понякога ме биеше със стиснати юмруци. Тя употребяваше съвсем по женски слабите си бели пестничета. Аз бях в състояние да спя, докато ме описваше и дори докато ме биеше с юмруци отстрани или по гърба. Друг път пък се разплакваше и се вайкаше за себе си. Един-два пъти дори се пъхна в леглото при мен. А понякога отваряше вратата между моята стая и гостната и пускаше там грамофона така, че къщата се тресеше. Но ядец. Аз можех да спя всякак.

Но дойде това утро, в което аз се събудих и усетих върху себе си пръста на съдбата: разбрах, че е настъпил часът. Станах, събрах си куфара, излязох и не се върнах вече. Ни в елегантния апартамент, ни при красавицата Лоуис, с която така идеално си подхождахме.

Никога вече не я видях, но зная как изглежда сега, когато коктейлите, бонбоните, късните часове и близо четиридесетте години са извършили своето върху прасковено-румените бузи, седефените зрели, но стегнати гърди, хубавото коремче, унесените черни, кадифено-влажни очи, пълните устни и пищните бедра. Тя седи сега някъде на диван, запазила повече или по-малко фигурата си благодарение на неуморната масажистка и на ластичните приспособления, които скритом я пристягат като мумия, но разпъната до пръсване от изобилието — цяла вселена, — което тя поглъщаше с дълги блажени въздишки. Ръката й с остри нокти, така червени, като че току-що е изтръгнала вътрешностите на още живия жертвен петел, посяга сега за шоколадов бонбон към сребърната бонбониера. И докато бонбонът е още във въздуха, долната устна се отпуска и зад тъмния слой червило, който едва забележимо се е напукал, се вижда светлочервената вътрешна ципа на нетърпеливата уста, а в тъмната топла кухина блещука златна пломба.

Всичко хубаво, Лоуис, и прощавам ти за всичко, което ти направих.

А какво ставаше в това време с Ан Стантън? Историята е кратка. След като изкара две години в аристократическия девически колеж във Вирджиния, тя се прибра у дома. В същото време Адъм следваше медицина в източната част на страната. Една година Ан ходеше по гости и приеми и се сгоди. Но нищо не излезе от този годеж. Въпреки че момчето беше порядъчно, умно и материално осигурено. Не след дълго последва втори годеж, ала пак нещо се случи. По това време губернаторът Стантън беше вече много болен, а Адъм учеше в чужбина. Ан вече не ходеше по гости и приеми — само рядко на някое лятно увеселение в Бърдънс Лендинг. Стоеше в къщи при баща си, даваше му лекарствата, оправяше му възглавницата, помагаше на болногледачката му, с часове му четеше книги, държеше му ръката в летния здрач и в зимните вечери, когато къщата трепереше от поривите на вятъра, налитащ откъм морето. Това продължи седем години. След като той почина в голямото си легло с балдахин, заобиколен от скъпо платени медицински светила, Ан Стантън остана да живее в къщата само с леля Софонизба, немощна, вечно мърмореща, за нищо негодна стара негърка, която съчетаваше в себе си по странен начин благодушие, злопаметност и деспотизъм, както обикновено се случваше при старите негърки, чийто живот е протекъл в предана служба на господарите, в подслушване, подмазване и хитруване, в кратки изблици на негодуване и вечна ирония и в старите дрехи на господарката. После умря и леля Софонизба, а Адъм се върна от чужбина, отрупан с научни отличия и фанатично предан на професията си. Малко след завръщането му Ан се премести в столицата на щата, за да бъде по-близо до Адъм. По това време тя вече караше трийсетте.

Живееше сама в малък апартамент. Сегиз-тогиз излизаше на обед с някоя приятелка от ученическите години, която сега живееше в съвсем друг свят. Или пък отиваше на прием, който някоя от тези дами даваше, или до извънградския клуб. Сгоди се за трети път, сега за мъж, който беше седемнайсет-осемнайсет години по-стар от нея, вдовец с няколко деца, виден адвокат и стълб на обществото. Той беше свестен човек. Все още енергичен и хубав. Имаше дори чувство за хумор. Но тя не се омъжи за него. С течение на годините тя все повече се отдаваше на безразборно четене — биографии (Даниъл Бун29 и Мария Антоанета) и тъй наречената „сериозна белетристика“, книги по социални въпроси — и на благотворителна дейност в полза на бедните от квартала и на сиропиталището. Тя поддържаше много добре външния си вид и обръщаше много сериозно внимание на облеклото си — доста строго. Но имаше мигове, когато смехът й звучеше малко рязко и напрегнато — смях, който се дължи на нервност, а не на веселост и добро настроение. Понякога при разговор като че губеше нишката и потъваше в някакви свои мисли, после се стрясваше, изгаряща от смущение и срам. Понякога вдигаше ръце към слепоочията, като едва докосваше кожата или оправяше назад косите — жест на известна разсеяност. Вече караше тридесет и петата. Но все още можеше да бъде приятна компания.

Такава беше Ан Стантън, в която се беше прицелил Уили Старк и която в края на краищата ми измени или по-точно измени на моята представа за нея, представа, която се оказа по-важна, отколкото предполагах.

Ето затова се качих в колата и заминах на Запад — когато животът наоколо ти започне да не ти харесва, отиваш на Запад. Ние винаги сме отивали на Запад.

Ето затова се потопих на Запад и преживявах отново живота си, като че гледах домашен филм.

Ето затова се озовах в леглото на хотела в Лонг Бийч, Калифорния, на последния бряг, с цялото великолепие на природата му. Защото на този бряг стъпваш, след като четиридесет дни и нощи си бил пленник на океана и си дъвкал само мухлясал сухар и вълните са те подмятали ведно с мишия капан, след като си се потил в джунглата и си слушал рева на зверовете, след като си строил колиби и градове и си прехвърлял мостове през реките, след като си спал с жени и си посял деца по целия свят, след като си изготвял програмни документи, произнасял си възвишени речи и си си оцапал ръцете с кръв до лактите, след като те е тресла малария в блатата и са те брулили ветровете по високите плата. И ето те накрая тук, в Калифорния, лежиш самичък в леглото на хотела в Лонг Бийч, където лежах и аз, а неоновата реклама мигаше през прозореца в такт с ударите на сърцето ми — червено, тъмно, червено, тъмно, червено, което багреше с кървав оттенък сивата морска мъгла.

Лежах там, на Запад, и тялото ми потъна бавно и легна в успокоителните ласкави прегръдки на наноса на Историята в дъното на морето. Лежейки там, пред мен се откриваше, както си мислех тогава, чудесен изглед към историята на собствения ми живот и аз видях, че момичето, с което бях прекарал онова отдавнашно лято, не беше нито красиво, нито очарователно, а само младо и здраво и въпреки че беше пяла песнички на пиле-Джеки и беше притискала главата му до гърдите си, тя не беше го обичала, а кръвта й просто беше заиграла тайнствено, той се бе оказал под ръка и това тайнствено заиграване на кръвта бе получило названието „любов“. Сега разбрах, че тайнственото заиграване на кръвта я е измъчвало и тя се е разкъсвала между порива и страха и че всички нейни колебания и неотстъпчивост не са идвали от някаква представа-мечта, че „любовта има своя висш смисъл“ и от желанието да внуши и на мен такава представа, а са били предизвикани от страховете, които още в люлката са й нашепвали като добри орисници фъфлещите, дъхащи зловоние, сбръчкани бабички от порядъчното общество, че тези колебания и неотстъпчивост не бяха нито по-добри, нито по-лоши от сластолюбието, нито по-добри, нито по-лоши от неотстъпчивостта, до която прибягваше Лоуис със съвсем други цели. И в края на краищата човек не би могъл да различи Ан Стантън от Лоуис Сийгър, защото те си приличаха като близначки, и въпреки че безумният поет Уилям Блейк е писал стихове, за да каже на Врага, който е господар на света, че не може да превърне Кейт в Нан, безумният поет се е лъгал жестоко, защото всеки може да превърне Кейт в Нан, и ако Врага действително не е могъл да превърне Кейт в Нан, то е само защото Кейт и Нан са си приличали като две капки вода и са били съвсем еднакви по същност и единствената илюзорна разлика е била в името, което нищо не значи, защото имената по начало нищо не значат, както не значат нищо и всички наши думи, а има само едно — биенето на кръвта и трепването на нерва, както при опита с крака на мъртвата жаба, когато през него прекараш електрически ток. Лежах така със затворени очи в кревата в Лонг Бийч и виждах в гъстия мрак, като в тресавище, да се гърчат и увиват безброй тела и крайници, отделени от тези тела, тела потни и може би кървящи от неизлечими рани. Но накрая това зрелище, което можех да извикам само с едно затваряне на очите, ми се видя смешно и аз се разсмях с пълно гърло.

Разсмях се с пълно гърло и след като погледах известно време как ритмично червенее морската мъгла от неоновата реклама, заспах.

Преди години на железния креват в моята стая лежеше голо момиче със затворени очи и скръстени на гърдите ръце и аз останах толкова трогнат от нейната покорност, от доверието й към мен и от самия този миг, който щеше да я хвърли в тъмния, пълноводен поток на живота, че се поколебах, преди да посегна на нея, и без да зная защо, я повиках по име. Тогава не можех да изразя с думи какво чувствувах и дори сега ми е трудно да намеря подходящи думи. Но както лежеше в кревата, тя ми заприлича отново на момиченцето, легнало във водите на залива със затворени очи под буреносното тъмновиолетово небе, по което много високо прелиташе самотна чайка. Когато тази картина изплува в съзнанието ми, дощя ми се да я повикам, да й кажа нещо — какво, сам не знаех. Тя ми имаше доверие, но може би в този миг на нерешителност аз нямах доверие в самия себе си и миналото ми се виждаше като скъпоценност, която всеки миг може да ми отнемат, и се страхувах от бъдещето. Тогава не разбирах това, което сега, мисля, вече ми беше ясно: миналото можем да запазим само посредством бъдещето, защото те са свързани навеки. Затова и ми липсваше необходимата вяра в живота и в себе си. С течение на времето Ан започна да прозира този мой недостатък. Не съм сигурен дали тя можеше да го формулира точно, макар и за самата себе си. Или използуваше за по-лесно чужди, заети понятия: желание да намери някаква работа, да учи право, да върши нещо.

Както казах, ние поехме различни пътища в живота, но аз винаги носех в себе си този образ на момиченцето във водата под буреносното небе, на това наивно, доверчиво момиченце. И ето че дойде ден, когато ми отнеха този образ. Денят, в който разбрах, че Ан Стантън е станала любовница на Уили Старк, че самият аз, по силата на някаква неведома и неизбежна закономерност, съм я предал в ръцете му. Това бе нещо чудовищно, което трудно можех да понеса, защото то ми отнемаше част от миналото, с което, без сам да съзнавам, бях живял.

И именно от това избягах на Запад, на края на Историята — Последният Човек на Последния Бряг, — и на Запад, в леглото на хотела, видях сън. Видях, че целият живот не е нищо друго освен тъмна стихия на кръвта и потръпване на нерва. Когато избягаш толкоз надалеч, че повече няма накъде да бягаш, винаги виждаш този сън, това видение — видението на нашата епоха. В първия миг то е чудовищно, то е някакъв кошмар, но в края на краищата то може по особен начин да те накара да се стегнеш, да ти подействува изцелително и ободряващо. На мен поне така ми подействува за известно време. Подействува ми така, защото след този сън Ан Стантън престана да съществува. Думите „Ан Стантън“ бяха само название на един сложен механизъм, който не бе задължително да означава нещо за Джек Бърдън, друг такъв сложен механизъм. Когато тогава за първи път открих този нов възглед за нещата — наистина го открих, по свой собствен път, а не го прочетох в някоя книга, — почувствувах, че съм открил тайния извор на всяка сила и всяка устойчивост. Че съновидението разрешава всички проблеми.

Както вече казах, то беше целебно и ободряващо. Защото след такова видение нищо не ми пречеше да се върна и да погледна в лицето факта, от който бях избягал (дори този факт да означаваше, че със самото изразяване на истината за миналото собственоръчно бях предал Ан Стантън на Уили Старк), защото оттук нататък всяко място, в което бих могъл да избягам, по нищо нямаше да се отличава от мястото, от което бях избягал, затова по-добре да се връщам там, където е истинското ми място, защото нито аз съм виновен, нито някой друг е виновен — светът просто така е устроен. И да се върна с добро настроение, понеже бях открил две големи истини. Първо, че не можеш да загубиш онова, което никога не си имал. Второ, че не можеш да бъдеш виновен в престъпление, което не си извършил. Така на Запад човек става невинен и може да започне живота си отново.

Стига да вярва на съня, който е сънувал там.