Цялото кралско войнство

Глава пета

Така завърши моето първо пътешествие във вълшебната страна на миналото, моят първи изследователски труд по история. Както вече отбелязах, не ми донесе успех. Затова пък втората ми работа имаше сензационен успех. Това беше „Случаят с честния съдия“ и имам всички основания да се поздравя с отлично изпълнената задача. Беше безупречно изследване, чието техническо съвършенство се помрачава само от едно: тук бяха засегнати живи хора.

Както е известно, всичко започна в онази нощ, когато се носехме с Шефа в черния кадилак и той ми каза (каза на онази личност, в която се бе превърнал студентът по история Джек Бърдън):

— Изключено е да не се намери.

А аз отвърнах:

— За съдията може и да не се намери.

А той каза:

— Човек е заченат в грях и роден в поквара, пътят му минава от смрадливите пелени до вонещия покров. Винаги ще се намери нещо.

Черният кадилак свистеше в нощта, гумите пееха върху бетона и тъмните поля се нижеха край нас, просечени от ивици мъгла. Захарчо бе легнал на волана, който изглеждаше прекалено голям за него, а Шефа седеше изправен на предната седалка. Аз виждах черните очертания на масивната му глава пред тунела от светлина, в който се носеше колата. После задрямах.

Събудих се от рязкото спиране на колата. Разбрах, че сме се върнали до къщата на Старк. Измъкнах се от автомобила. Шефа вече стоеше на двора зад пътната врата под светлината на звездите. Захарчо заключваше вратите на колата.

Когато влязох в двора, Шефа каза:

— Захарчо ще спи на кушетката долу, а за теб е приготвено легло горе, втората врата вляво след стълбата. Съветвам те да поспиш, защото от утре започваш да търсиш онова, което е изгубил съдията.

— Голямо копане ще падне — казах.

— Слушай — рече той, — ако не ти се занимава с това, никой не те кара насила. Винаги мога да наема някой друг. Или може би искаш повишение на заплатата?

— Не, не искам никакво повишение — отвърнах.

— Искаш или не искаш, ще ти я повиша със сто долара месечно.

— Дай ги на църквата — казах. — Ако ми трябваха пари, щях да намеря начин да ги печеля по-лесно, отколкото при теб.

— Значи, ти работиш при мен от любов към мен — каза Шефа.

— Не зная защо работя при теб, но не от любов към теб. И не е за пари.

— Да — каза той в тъмнината, — ти не знаеш защо работиш при мен. Но аз зная. — И той се засмя.

В двора влезе Захарчо, каза „лека нощ“ и изчезна в къщата.

— Защо? — попитах.

— Защото, мойто момче, аз съм си аз, а ти си си ти. Това е сътрудничество, което произтича от природата на нещата.

— Какво дълбокомислено обяснение!

— Това не е обяснение — засмя се той. — Обяснения изобщо няма. За нищо. В най-добрия случай можеш да се позовеш на природата на нещата. Ако си достатъчно умен да ги виждаш.

— Не съм толкова умен — казах.

— Но си достатъчно умен, за да изровиш нещо за съдията.

— Може и да няма какво да се изрови.

— Глупости. Хайде върви да спиш.

— А ти няма ли да спиш?

— Не — отвърна той и аз го оставих да се разхожда по тъмното в двора с наведена глава и сключени на гърба ръце — разхождаше се бавно и спокойно, сякаш бе излязъл да се разтъпче в парка в неделя следобед. Само че сега не беше следобед, а три и петнайсет през нощта.

Легнах си, но не можах да заспя веднага. Мислех си за съдията Ъруин. Как само ме погледна тая вечер, извръщайки продълговатата си старческа глава, как проблеснаха жълтите му очи и как се изкривиха устните над здравите стари жълти зъби, когато каза: „Тази седмица ще се срещна с майка ти — ще вечеряме заедно. Да й предам ли, че си все така доволен от работата си?“ Но това отмина скоро и после го видях да седи в дългата стая в бялата къща край морето, наведен над шахматната дъска срещу Учения прокурор — и не беше старец, а млад човек, чието продълговато цветущо лице с орлов профил стоеше замислено над шаха. Но и това отмина и в сивата влажна, студена утрин той се наведе към мен сред високата сива блатна трева и зашепна: „Ще се мериш пред нея, Джек. Когато патицата лети, трябва да се мериш пред нея, момчето ми. Ще направя аз от теб ловец.“ И ми се засмя. А на мен ми се дощя да заговоря и да го попитам: „Има ли нещо около вас, господин съдия? Ще мога ли да открия нещо?“ Но той продължаваше да ми се усмихва и аз заспах. Заспах, докато той още ми се усмихваше, преди да е продумал.

После изгря нов ден и аз се заех да откопавам умрялата котка, да чопля за червейчето в сиренето, да търся гъсеницата в розата, да издиря спечената муха между стафидите на оризовия пудинг.

И успях.

Само че не веднага. Тръгнал ли си да издирваш нещо, то не се открива веднага. То е погребано под тъжните наноси на времето, където, разбира се, му е мястото. А и на теб не ти се ще да го намериш веднага, ако си историк. Намериш ли го веднага, няма да имаш възможност да демонстрираш своите методи. Но аз успях да ги демонстрирам.

Първата стъпка предприех следобеда, докато седях в една бирария в града, заобиколен с барикада от празни бирени бутилки. Запалих нова цигара от угарката си и си зададох следния въпрос: „Какво освен първородния грях може да накара човека да стъпи накриво?“

И си отговорих: „Славолюбието, любовта, страхът и парите.“

Запитах се: „Съдията славолюбив ли е?“

И си отговорих: „Не. Славолюбив е човек, който иска другите да го мислят за велик. А съдията знае, че е велик и затова му е все едно какво мислят другите.“

Запитах се: „А как е по женската част?“

Бях твърдо убеден, че съдията е имал своите малки похождения, но бях и твърдо убеден, че никой в Бърдънс Лендинг не знаеше за тях. Защото, ако в такъв малък град някой знае подобно нещо, то скоро се разчува и всички го научават.

Запитах се: „Страхлив ли е съдията?“

И си отговорих: „Не, не можеш го уплаши лесно.“

Оставаха само парите.

И аз се запитах: „Обича ли съдията парите?“

„На съдията му трябват точно толкова пари, колкото са нужни, за да живее спокойно.“

Запитах се: „Случвало ли се е някога съдията да не е имал достатъчно пари, за да живее спокойно?“ Разбира се, не става дума за дребни суми.

Запалих нова цигара и взех да прехвърлям този въпрос в ума си. Не намирах отговор. Някакъв глас от детството ми нашепваше нещо, но не можех да доловя какво ми казва. От дълбините на времето в паметта ми изплува някаква смътна картина: аз съм дете, влизам в стаята при големите и разбирам, че те прекъсват разговора си заради мен, тъй като не би трябвало да зная за какво си говорят. Бях ли дочул за какво си говореха? Вслушах се в гласа от детството, който ми нашепваше нещо, но той бе толкова далечен. Не можех да разчитам на него за отговор. Затова станах от масата с празните бирени бутилки и угарките и излязох на улицата, над която все още се носеха изпарения след дъжда като в турска баня, а автомобилните гуми свистяха по мокрия асфалт. Ако имаме късмет, надвечер може да подухне ветрец откъм залива. Ако имаме късмет.

Най-после хванах такси и казах на шофьора:

— Ъгъла на Пета южна и Сент-Етиен.

Отпуснах се на седалката и се заслушах как свистят гумите по мокрото — сякаш някой пържеше сланина в тиган. Отивах за отговора на последния ми въпрос за съдията. Ако човекът, който знаеше този отговор, би се съгласил да ми го даде.

Този човек дълги години беше близък приятел на съдията, неговото второ „аз“, негов Дамон, негов Йонатан, негов побратим. Този човек беше някога Учения прокурор. Той не можеше да не знае. Слязох на тротоара пред мексиканското ресторантче, в което свиреше мюзикбокс, от чиито звуци сгъстеният въздух трепереше, платих на шофьора и вдигнах глава към третия етаж на къщата, която също се тресеше от тези звуци. Табелките си бяха там: окачени с жици по желязното перило на балкончето или заковани на стената — дъсчици, боядисани в различни цветове: бели, червени, черни, зелени, и надписани с контрастни бои. Една по-голяма, окачена на балкона, гласеше: С Бога шега не бива. На друга пишеше: Настъпи Денят на Спасението.

Да-а-а, рекох си, той все още живее тук. Той живееше над чистичкото ресторантче, а на съседната улица сред измършавелите от глад котки играеха голи негърчета и надвечер негърките седяха по стъпалата и си вееха бавно с ветрила от палмови листа. Вече се готвех да вляза във входа, но се попипах за цигари и видях, че съм ги свършил. Затова се отбих в ресторантчето, където мюзикбоксът чегърташе края на мелодията.

Зад тезгяха за наливна бира стоеше дебела като буре старица, чиито остри вежди се открояваха съвсем бели на фона на кафявото й мексиканско лице и черния rebozo6.

— Gigarrillos7 — обърнах се аз към нея.

— Que tipo?8 — попита тя.

— „Лъки“ — отвърнах аз и когато тя сложи пакета пред мен, посочих към тавана и попитах: — Esta arriba el viejo?9 — И бях много горд, че успях да кажа това.

— Quien sabe? Viene y va10 — отвърна тя.

Така, ту се прибира, ту излиза. По божи дела.

— Старият излезе — произнесе доста чисто един глас от сянката в края на тезгяха.

— Благодаря — казах на стария мексиканец, който седеше там на стол. После се обърнах отново към бабката и казах: — Дайте ми една бира. — И посочих кранчето.

Както отпивах от бирата си, вдигнах поглед и видях над тезгяха още един надпис, издокаран на голямо парче шперплат или нещо подобно, който висеше на пирон. Върху светлочервения фон в двата горни края се виждаха сини заврънкулки-цветя, а буквите бяха изписани с черно и подчертани с бели контури. Надписът гласеше: Покайте се, защото иде Царството Небесно. Мат. 3, 2.

Посочих надписа и попитах:

— De el?11 От стария, а?

— Si, senor12 — отвърна старицата. После додаде ни в клин, ни в ръкав: — Es como un santito13.

— Може и да е светец — съгласих се, — но освен това е перко.

— Перко?

— Loco14 — поясних аз.

Тя не отвърна нищо и аз продължих да си пия бирата, но по едно време старият мексиканец се обади от своя ъгъл:

— Ето го, иде.

Обърнах се и през мътното стъкло на вратата видях облечената в черно фигура. После вратата се отвори и той влезе, още по-състарен, отколкото го помнех: изпод старата панама се подаваха бели фъндъци, очилата с метални рамки едва се крепяха на носа, а зад тях мигаха воднистите очи, раменете бяха съвсем превити и увиснали, теглени от тежестта на шкембето, отвратителното шкембе, което водеше самостоятелен живот и теглеше раменете му като някакъв тежък поднос, какъвто носят амбулантните търговци по уличните ъгли. Черното сако не можеше да се закопчае от това шкембе.

Той запримигва важно срещу мен, очевидно без да ме познае, защото в ресторантчето вече цареше здрач, а той влизаше от улицата, все още огряна от последните слънчеви лъчи.

— Добър вечер, сеньор — поздрави го старият мексиканец.

— Buenas tardes15 — каза старицата.

Учения прокурор свали панамата, обърна се към старицата и се поклони леко с такова движение на главата, което изведнъж ми напомни дългата стая в бялата къща край морето и в тази стая видях мислено един човек — уж този същия, но различен, по-млад и без побелели коси.

— Добър вечер — поздрави той мексиканката, после се обърна към мексиканеца и повтори: — Добър вечер, сър.

Старият мексиканец посочи към мен и каза:

— Той чака.

Струва ми се, че Учения прокурор всъщност едва сега ме забеляза. Но не можа да ме познае и напразно примигваше в полумрака. А и най-малко можеше да очаква, че ще ме види тук.

— Здравей — казах, — позна ли ме?

— Да — отвърна той и продължи да се взира в мен. После ми подаде ръка и аз я поех. Беше хладна и влажна.

— Да не стоим тук — казах.

— Хляб ще ви трябва ли? — попита старият мексиканец.

Учения прокурор се обърна към него:

— Да, моля. Ако това не ви затруднява.

Мексиканецът стана, отиде до другия край на тезгяха, взе голям кафяв плик, пълен с нещо, и му го подаде.

— Благодаря — каза Учения прокурор, — много ви благодаря, сър.

— De nada16 — каза с поклон мексиканецът.

— Всичко най-хубаво — каза Учения прокурор и също се поклони на стареца, после на старицата с онова движение на главата, което отново ми напомни стаята в бялата къща край морето.

После излязохме на улицата. Отсреща имаше градинка с изпотъпкана, изсъхнала трева, която сега блестеше след дъжда; на пейките в нея седяха скитници, а гълъбите кукаха нежно, като чиста съвест, и оцвъкваха цимента около фонтана с фини, бели като вар капчици. Погледнах гълъбите, а после издутия плик, който, оказа се, беше пълен с кори от хляб.

— Гълъбите ли ще храниш? — попитах.

— Не, това е за Джордж — каза той и свърна към своя вход.

— Куче ли държиш?

— Не! — и ме поведе през вестибюла към дървената стълба.

— Тогава какво е Джордж? Папагал?

— Не — отвърна той задъхан, защото стълбата беше стръмна. — Джордж е един нещастник.

Доколкото си спомнях, това означаваше скитник. Нещастникът е скитник, който е имал щастието да прекрачи прага на някоя мека душа и да пусне корени там. Тогава той бива повишен от скитник в нещастник. Учения прокурор не за първи път прибираше нещастници. Един такъв нещастник беше застрелял органиста на църковното дружество, в което се подвизаваше Учения прокурор. Друг нещастник му беше задигнал часовника и ключа-емблема на „Фи Бета Капа“.

Значи, Джордж беше още един от тези нещастници. Погледнах корите хляб и казах:

— Той трябва да е голям нещастник, ако няма какво друго да яде.

— Джордж изяжда част от хляба — обясни Учения прокурор, — но това става почти случайно. Той го използува в работата си. Но част от хляба очевидно се промъква в гърлото му и затова никога нищо не му се яде. Освен сладки работи.

— Боже мой, как е възможно да работи с хлебни кори, че и да ги гълта, без да иска?

— Не споменавай напразно името господне — каза той. И добави: — Джордж се занимава с много тънка работа. При това художествена. Ще видиш.

Видях. Изкачихме стълбата, свърнахме в тесния коридор с изпопукани стъкла на капандурите и влязохме във вратата. В ъгъла на голямата, почти необзаведена стая седеше по турски на парче старо одеяло човек, който очевидно беше Джордж. На пода пред него имаше две големи купи, а до него парче шперплат, дълго към четири и широко към две стъпки.

При влизането ни той вдигна глава и каза:

— Свърши ми се хлябът.

— Нося ти — каза Учения прокурор и му подаде кафявия плик.

Джордж изпразни корите в едната от купите, после пъхна в устата си една кора и започна да я дъвче упорито и целенасочено. Беше среден на ръст, мускулест човек с врат като на бик и докато дъвчеше, жилите на врата му играеха плавно. Имаше руса, почти опадала коса, гладко, плоско лице и сини очи. Дъвчеше и гледаше в някаква точка право пред себе си.

— Защо прави това? — попитах аз.

— Работи един ангел.

— Аха — казах.

В това време Джордж се наведе над едната от купите и изплю в нея превърналия се в каша хляб. После сложи нова кора в устата си.

— Тук има един завършен — каза Учения прокурор и посочи към друг ъгъл на стаята, където бе подпряно друго парче шперплат. Отидох да го разгледам. Върху шперплата, от материал, подобен на маджун, бе изработен барелеф на ангел — с крила и падаща на дипли одежда.

— Този съхне сега — обясни Учения прокурор. — Когато изсъхне и се втвърди, той ще го оцвети. После ще го мине с шеллак. После ще боядиса свободната част от шперплата и ще изпише мото на нея.

— Голяма красота — казах.

— Той прави и статуи на ангели. Погледни. — И Учения прокурор отиде и отвори кухненския шкаф, в който на едната полица бяха наредени съдини, а на другата — цяла фаланга лъскави ангели.

Взех да разглеждам ангелите. В това време Учения прокурор извади от шкафа консерва супа, един хляб и бучка размекнато масло, занесе ги на масата в средата на стаята и запали едната от двете горелки на газовата печка в ъгъла.

— Ще вечеряш ли с мен?

— Не, благодаря — отвърнах и продължих да зяпам ангелите.

— Понякога Джордж ги продава на улицата — обясни той, изливайки супата в тенджерка, — но с най-хубавите не му дава сърце да се раздели.

— Тези ли са най-хубавите?

— Да — каза Учения прокурор. И добави: — Много са красиви, нали?

— Да — казах, защото нямаше какво друго да кажа. После погледнах скулптора и попитах: — Не прави ли друго освен ангели? Например кученца или кукли?

— Прави само ангели. Поради това, което се е случило с него.

— А какво се е случило?

— Жена му — каза Учения прокурор и разбърка супата в тенджерката. — Заради нея прави ангели. Знаеш ли, те работили в цирка.

— Не, не знаех.

— Да, били въздушни акробати, така ги наричат. Тя изпълнявала полет на ангел. Имала големи бели криле, казва Джордж.

— Бели криле — обади се Джордж, само че хлябът в устата му пречеше, та излезе нещо като „беикие“; после размаха големите си ръце като криле и се засмя.

— Тя падала от високо и белите криле пърхали, като че летяла — продължи да обяснява търпеливо Учения прокурор.

— И един ден въжето се скъсва — подсказах аз.

— Нещо се повредило в апарата. Това се отразило много зле на Джордж.

— Интересно на нея как се е отразило?

Старият не оцени остроумието ми и продължи:

— Толкова зле му се отразило, че не можел повече да изпълнява своя номер.

— А какъв е бил неговият номер?

— Той бил човекът, когото обесват.

— Аха — казах и погледнах Джордж. Сега ми беше ясно защо имаше такъв врат. — Да не би и неговият апарат да се е развалил — задушил ли се е?

— Не — отвърна Учения прокурор, — той просто получил отвращение към работата си.

— Отвращение?

— Да, отвращение. Нещата стигнали дотам, че той вече не можел да упражнява нормално любимата си професия. Всяка нощ сънувал, че пада. И се напикавал в кревата като дете.

— Падам, падам — обади се Джордж, което прозвуча, като „паам, паам“, и пак се усмихна весело, без да престава да дъвче.

— Един ден, когато се качил на своята площадка с примка на шията, не могъл да скочи. Не могъл да се помръдне дори. Строполил се на площадката и се разплакал. Свалили го и го отнесли на ръце — обясняваше Учения прокурор. — Известно време след това бил напълно парализиран.

— Изглежда — казах, — професията на обесник му е станала отвратителна. Както ти правилно отбеляза.

— Бил напълно парализиран — повтори той, като и този път не оцени остроумието ми. — Без да има някаква физическа причина, ако… — той замълча — ако изобщо нещата могат да се обясняват с материята. Защото материалният свят — той несъмнено съществува и да се отрича съществуването му, би било богохулство — никога не може да бъде причина, той е само резултат, само следствие, той е глината под пръстите на грънчаря и ние… — Млъкна, пламъчето, което бе започнало да трепти трескаво във воднистите му очи, угасна, жестикулиращите ръце се отпуснаха надолу. Той се наведе над печката и разбърка супата. После продължи: — Болестта е била тук — и докосна с пръст челото си. — В душата му. Причината винаги е душата… повярвай ми… — Млъкна отново, поклати глава, погледна ме изпитателно и завърши тъжно: — Но ти няма да ме разбереш.

— Боя се, че не — съгласих се.

— После Джордж се оправил от парализата — продължи той. — Но не може да се каже, че е напълно здрав човек. Той се бои от височини. Не смее дори да погледне от прозореца. Когато тръгне да продава творбите си, докато слиза по стълбите, закрива очи с ръце, въпреки че аз съм до него и го придържам. Затова сега го извеждам много рядко. Не ще ни на стол да седне, ни на креват да легне. На пода се чувствува по-сигурно. И прав избягва да стои. Краката му просто се подгъват и се разплаква. Добре, че има тази наклонност към изкуството. То му помага да се отвлича, да не мисли за друго. Освен това много се моли. Аз го научих да се моли. Това помага. Сутрин отивам и си чета молитвите, а той повтаря след мен. Нощем също — когато се събужда от кошмарите и не може да заспи.

— Все още ли се напикава в леглото? — попитах.

— Понякога — отвърна замислен Учения прокурор.

Погледнах Джордж. Той плачеше беззвучно и сълзите се стичаха по гладките му плоски бузи, но челюстите не преставаха да вършат своето.

— Виж го — казах.

Учения прокурор го погледна.

— Съвсем съм изкуфял — измърмори той ядосан на себе си и заклати глава, при което по черната яка се поръсиха още няколко прашинки пърхот. — Колко глупаво от моя страна — да говоря за тези неща пред него. Съвсем съм изкуфял… остарях вече и забравям. — И като се тюхкаше, мърмореше и тръскаше ядно глава, наля супа в една паница, взе лъжица и пристъпи към Джордж. — Я виж, я виж — каза, поднасяйки към устата на Джордж лъжица супа, — виж каква хубава супа… хайде… кусни си.

Но по лицето на Джордж се стичаха сълзи и той не отвори уста. Обаче челюстите продължаваха да работят. Стиснати здраво.

Старият остави паницата на пода и като все още държеше лъжицата пред устата на Джордж, започна да го гали със свободната ръка по гърба, къткайки го като кокошка, с майчинска загриженост. После вдигна рязко глава към мен, при което очилата му едва не паднаха, и се заоплаква като майка:

— Просто не зная какво да правя с него… не ще и не ще да яде супа. И изобщо не е яшен. Виж, бонбони… шоколадови бонбони хапва. Просто не зная… — замря гласът му.

— Може би прекалено го глезиш — казах.

Той върна лъжицата в супата, която беше оставил на пода до себе си, и започна да рови в джобовете си. Накрая извади един шоколад, поразмекнат от топлината, и взе да бели залепналия станиол. Отворил уста, Джордж заследи с радостно и нетърпеливо очакване движенията на стария и сълзите му пресъхнаха. Но не протегна пълните си ръчички.

Старият отчупи парче шоколад и като гледаше Джордж право в лицето, пъхна го между очакващите устни — и вкусовите пъпки грейнаха в тъмната кухина, с уморена, сладостна, щастлива въздишка жлезите пуснаха своите сокове и по лицето на Джордж се изписа тихо, дълбоко, вътрешно блаженство като при светец.

„Добре — идеше ми да кажа на стария, — ти твърдиш, че нещата не могат да се обясняват с материята, но шоколадът е материя, а виж какво предизвика: като гледа това лице, човек би помислил, че Джордж се е причестил с тялото Христово, а не с парче шоколад. И каква е разликата между едното и другото, а?“

Но не казах това, защото наблюдавах стария, който стоеше наведен и от това очилата му бяха увиснали, сакото му беше увиснало, шкембето му беше увиснало: той държеше ново парче шоколад и къткаше нежно с щастливо изражение на лицето, да, именно щастливо, и като го гледах, изведнъж видях човека в дългата бяла стая край морето, уж същия човек, пък друг, и в ранния мрак дъждът, който бурята носи откъм морето, плющи по стъклата на прозорците, но това плющене не е страшно, то е дори приятно, защото огънят играе в камината и по прозорците, а дъждът се стича по тях и вплита сребърни нишки в черните стъкла и в пламъците, които трептят по тях, и човекът се навежда, подава нещо и казва: „Я какво е донесъл тати тази вечер… но само една хапка… — той отчупва парченце и го подава — само една хапка, защото вечерята вече е готова… а след вечеря…“

Гледах стария и в мен се разля топлина и някаква огромна буца в гърдите ми започна да се топи — сякаш толкова дълго бях носил тази буца, че бях свикнал с нея и не съзнавах, че съм я носил до момента, в който тя се стопи и започнах да дишам по-свободно.

— Тате — казах аз. — Тате…

Той вдигна глава и попита сопнато:

— Какво? Каза ли нещо?

Тате, тате! Но него вече го нямаше в дългата бяла стая край морето и никога нямаше да го има, понеже си беше отишъл оттам — защо, защо? — понеже не беше достатъчно мъж, за да бъде господар в собствения си дом, понеже беше глупак, понеже… — и бе отишъл толкова далеч, чак до тези стълби и тази стая, в която един старец стоеше наведен с шоколад в ръка, един старец, чието лице за миг бе просветнало от щастие — ако това е точната дума. Но сега на това лице не бе изписано щастие. Само раздразнение на стар човек, който не е дочул добре какво са му казали.

Но и аз бях отишъл далеч от дългата бяла стая край морето. Бях станал от килимчето пред камината, където седях с моя цирков фургон, с цветните моливи и блокчето, където слушах как дъждът плющи по прозорците, където тати се навеждаше над мен и казваше: „Я какво е донесъл тати тази вечер“, и се бях озовал в тази стая, в която Джек Бърдън стоеше облегнат на стената с цигара в уста. И никой не се навеждаше над него да му подаде шоколад.

И тъй, загледан в лицето на стария, отговорих на сопнатия му въпрос:

— Не, нищо.

И казвах истината. Защото онова, което е било някога, сега бе нищо. Защото онова, което е било, го няма сега, тъй както сегашното няма да го има утре и пяната, тази слънчево-бяла пяна по гребените на вълните, които вятърът гони, остава след отлива по твърдия пясък, подобна на утайка от помия.

И все пак имаше нещо: тази утайка по твърдия пясък. Затова казах:

— Впрочем исках да те попитам нещо.

— Какво?

— Разкажи ми за съдията Ъруин.

Той се изправи, обърна се с лице към мен и запремигва воднисто зад очилата, тъй както премигваше срещу мен преди малко, когато влезе от светлата улица в тъмното мексиканско ресторантче.

— За съдията Ъруин — повторих аз, — помниш, твоя задушевен приятел.

— То бе друго време — изхриптя той, като се взираше в мен.

— Разбира се — казах и отвръщайки на погледа му, си помислих: „Друго бе, и още как.“ После казах: — Разбира се, но ти помниш това време.

— За мен то е мъртво — каза той.

— Но ти си жив.

— Грешникът, който бях някога, грешникът, който се блазнеше от суетата и порока, е мъртъв. И ако сега върша грехове, върша ги неволно, защото съм несъвършен. Но съм далеч от всякаква скверност.

— Слушай — казах, — интересува ме само един обикновен въпрос. Само един.

— Погребал съм това време — каза той, вдигнал ръце, сякаш да се предпази от нещо.

— Само един въпрос — настоях аз.

Той ме гледаше мълчаливо.

— Слушай — казах, — изпадал ли е някога Ъруин в недоимък, в нужда за пари? В голяма нужда?

Той ме гледаше някъде издалеч, далеч зад супата на пода, далеч зад шоколада в ръката, през безкрая на времето. После попита:

— Защо… защо те интересува това?

— Да ти кажа право — изтървах се, — мен това не ме интересува. Но то интересува другиго, този, който ми плаща на първо число всеки месец. Става дума за губернатора Старк.

— Мерзост — рече той, гледайки иззад това, което лежеше между нас. — Мерзост.

— Изпадал ли е Ъруин в нужда?

— Мерзост — повтори той.

— Слушай — казах, — не смятам, че губернаторът Старк се занимава само с богоугодни дела — ако затова дрънкаш „мерзост“, — но замислил ли си се поне веднъж каква неразбория бяха създали в този щат твоите изтънчени, цилиндросани приятели като Стантън и Ъруин, които редовно ходеха на черква и вечно цитираха Хораций? Шефа поне върши нещо, а те? Задниците им мазоли хващаха от седене. Те…

— Само мерзост! — извика той и размаха десница, стиснал шоколада така, че едва не потече между пръстите му. Част от него падна на пода. Невръстното го прибра.

— Ако искаш да кажеш — отвърнах, — че политиката, включително политиката на бившите ти приятели, не прилича на великденски дни в женски манастир, в такъв случай си прав. Но този път ще те сразя със собствената ти метафизика. Политиката е действие, а всяко действие само накърнява съвършенството на бездействието, което е покой, тъй както всяко битие само накърнява съвършенството на небитието. Което е бог. И щом бог е съвършенство, а единственото съвършенство е небитието, то бог е небитие. Следователно бог е нищо. А нищото не може да бъде база за критика на материята и нейната материалност. Имаш ли да кажеш нещо? Да те видя сега как ще се измъкнеш?

— Глупости, глупости — заповтаря той, — глупости и мерзост.

— Да, ти си прав — казах. — Това са глупости. Но нима всички приказки от този род не са глупости? Думи, думи и само думи.

— Говориш мерзости.

— Не, само думи — казах, — а всички думи си приличат.

— С бога шега не бива — рече той и аз забелязах, че главата му трепереше.

Пристъпих напред досам него.

— Изпадал ли е Ъруин в недоимък?

Той като че понечи да отговори, устните му се размърдаха. Но пак се затвориха.

— Да или не? — настоях.

— Никога вече не ще се докосна до света на мерзостите — промълви той, без да сваля от мен бледите си очи, — за да не остане неговата смрад по ръцете ми.

Идеше ми да го сграбча и да го разтърся тъй, че зъбите му да зачаткат. Да изтърся от него отговора. Но така не се постъпва със стар човек. Бях подхванал зле цялата работа. Трябваше да го подмамя лека-полека, та да падне в клопката. Трябваше да го прикоткам. Но при всяка наша среща аз толкова се навивах и наострях, че само гледах как по-скоро да се махна от него. И след като го оставях, чувствувах се още по-зле, докато успеех да го залича от паметта си. С една дума, сам бях оплел конците.

И тъй нищо не научих. На излизане погледнах невръстното, което беше довършило падналия шоколад и съсредоточено опипваше пода около себе си за още някоя трошка. Старият отново се наведе към него, бавно, с усилие.

Слизайки по стълбите, си помислих, че дори ако се бях опитал да подмамя стария, сигурно пак нищо нямаше да науча. Въпросът не е в това, че подходих неправилно. Не е и в това, че защитих Старк. Какво знаеше той за Старк, какво го интересуваше Старк? Въпросът е там, че го попитах за миналото, за един свят, от който той си беше отишъл. Този свят и светът изобщо беше мерзост, както се изрази старият, и той не искаше да се докосва до него. Не искаше дори да разговаря за него и аз не бих могъл да го накарам да стори това.

Но разбрах поне едно: старият знаеше нещо. Положително. Следователно имаше какво да се узнае. Добре, аз ще го узная. Рано или късно. И тъй, оставих Учения прокурор и света на миналото и се върнах в света на настоящето.

Където:

Продълговатото игрище с бели линии, които разсичат с геометрична точност тревата, се зеленее отровно под светлината на прожекторите, монтирани високо на трибуните. Над игрището бухлатото, пулсиращо кълбо светлина рехавее и чезне в мрака, но трийсетте хиляди чифта очи, виснали от вътрешната страна на бетонната чаша, не гледат към мрака, а са устремени към средоточието на светлината, където хора с червени коприненолъскави гащета и златисти шлемове се хвърлят срещу хора със сини коприненолъскави гащета и златисти шлемове, сблъскват се и се валят като кукли по отровнозелената трева, а леденият писък на свирката сече плътния въздух като ятаган, който сече възглавница.

Където:

Музиката гърми, носи се рев — като рев на море, екват викове — като агония, ляга тишина, после женски вик, сребрист и тънък, пронизва тишината като вопъл на изгубена душа и отново рев, от който нажеженият въздух сякаш се раздува. Защото от лъскавото заплетено кълбо върху зеленината се изтръгва червен къс, стрелва се напред и лети по допирателната, върти се, мята се и препуска по зеленото и все пак сякаш твърде много се бави в този застинал миг безвремие, носейки страшното бреме на отговорността, наложено му от хорския рев.

Където:

Един човек ме тупа с все сила по гърба и крещи — един човек с масивно лице и остра тъмна коса, паднала на челото, който крещи:

— Това е моето момче! Това е Том, Том, Том! Това е синът… той се откъсна и спечели… това е първият му мач в университета… моето момче!

И човекът пак почва да ме тупа по гърба, грабва ме и ме стиска в прегръдките си, в тези силни прегръдки, стиска ме като брат, като любима, като син, а очите му се наливат със сълзи, които потичат ведно с потта по месестите бузи, и той крещи:

— Това е моето момче… няма друг като него… той ще играе в националния, а Луси иска да го спира да играе… иска да му забраня… казва, че това щяло да го провали… да го провали, глупости… той ще играе в националния… майко мила, видя ли го колко е бърз, каква светкавица е кучият му син! Нали, кажи, нали?

— Да — казах аз и това беше истина.

Той беше бърз и беше кучи син. Или поне, ако още не беше кучи син, проявяваше безспорни качества в тази насока. Луси не би трябвало да бъде винена, задето искаше да го спре да играе ръгби: името му винаги в спортните страници на вестниците, снимки. Чудото на първокурсниците. Светкавицата на второкурсниците, овации, едри тлъсти ръце, тупащи го вечно по рамото, ръката на Тайни Дъфи също, Шефа — ох, бащичко, кръчми, тънконоги, стегнатогърди момичета — ох, Том, аз, Том, бутилки, туристически хижи, вълноподобният рев на тълпата и неизменно — този женски вик, пронизващ внезапната тишина като проклятие.

Но Луси беше безсилна. Защото него го чакаше националният. Национален куотърбек независимо в кой отбор си играл. Ако, разбира се, бутилката и леглото не повредяха преждевременно този стремителен, бърз като спусък, точен като швейцарски часовник механизъм — Том Старк, сина на Шефа. Светкавицата на второкурсниците, на татко момчето, което тази вечер стоеше в средата на стаята в хотела с парче левкопласт на носа, със самоуверена усмивка на хубавото си, чисто, момчешко лице — именно хубаво, чисто и момчешко, — а в това време ръцете на татковите приятели го тупаха по гърба. Тайни Дъфи също го тупаше по гърба, а Сади Бърк, която седеше малко настрани от това общо възбуждение, обвита в своя частен облак от цигарен дим и алкохолни пари, каза с доста недвусмислено изражение на лицето:

— Да бе, Том, някой ми каза, че тази вечер си играл ръгби.

Но Том Старк едва ли можеше да чуе и оцени нейната ирония, защото той стоеше обвит в своя собствен златолъскав облак — той, Том Старк, бе играл днес ръгби.

Накрая Шефа каза:

— А сега иди да спиш, сине. Наспи се добре. И се приготви да им стъпиш на шията идната събота. — Той сложи ръка на рамото на момчето и добави: — Ние всички сме много горди с тебе, момчето ми.

А аз си казах: „Ако очите му пак се напълнят със сълзи, ще повърна.“

— Иди да спиш, сине — повтори Шефа.

А Том Старк процеди с края на устата „отивам“ и излезе.

Стоях там, заобиколен от настоящето.

Но не забравях миналото. Не забравях въпроса. Не забравях мъртвата котка, заровена в купчината пепел.

Затова впоследствие стоях пред големия прозорец към залива и гледах как по металните листа на магнолиите играеха последните отблясъци дневна светлина и как тъмнееше в сгъстяващия се здрач пяната на прибоя. Зад гърба ми беше стаята, не много различна от онази дълга бяла стая край морето, където в същата тази минута майка ми може би поднасяше на майонезокосия Млад ръководител лицето си като някакъв страшно скъп подарък, на който той би трябвало страшно да се възхищава. В стаята зад гърба ми, едва осветена от догарящата свещ на полицата, мебелите бяха заметнати с бяло платно, а старият часовник в ъгъла немееше, както и старецът от тази къща. Но аз знаех, че ако се обърна сред тези бели покрови и тишината на застиналото време, ще видя една жена, която, коленичила пред студената чернота на голямата камина, подпъхва борови шишарки и съчки под пъновете в нея. Преди малко тя беше казала:

— Не, нека аз. Тук съм си у дома и сама трябва да запаля камината, когато се връщам. Това е един вид ритуал, нали разбираш. Искам сама. Адъм винаги оставя това на мен, когато се връщаме.

Тази жена беше Ан Стантън, а тази къща — къщата на губернатора Стантън, чието фарфорно, невъзмутимо лице над четвъртитата черна брада и черния фрак гледаше от масивната златна рамка над камината, пред която, сякаш коленичила в нозете му, неговата дъщеря драскаше кибрит, за да запали огъня. Познавах тази стая от времето, когато губернаторът беше не фарфорно лице в масивна златна рамка, а висок мъж, който седеше пред камината с малко момиченце в краката си и галеше нежно разпилените му копринени коси. Но сега се намирах тук, защото Ан Стантън — вече не малко момиченце — ми беше казала:

— Ела в Бърдънс Лендинг, ние ще бъдем там в събота вечер и в неделя — просто ще стоплим камината, ще хапнем някакви консерви и ще преспим под стария бащин покрив. Адъм има на разположение само ден и половина. А често пъти и толкова няма.

И тъй, аз дойдох, носейки със себе си и своя въпрос.

Чух драскането на кибрита и се отвърнах от вече притъмнялото море. Смолистите клечки пламнаха и заизпущаха искрици като коледен бенгалски огън, светлината затрептя топло по наведеното чело на Ан, а после, когато аз се приближих към огъня и тя вдигна глава към мен — по шията и бузите й. Очите й заблестяха като на дете, когато му поднесеш неочакван подарък, и тя изведнъж се засмя със звънлив смях. Жените се смеят така само от щастие, а не от любезност или на някаква шега. Жената се смее така само няколко пъти в живота си. Жената се смее така само тогава, когато нещо я развълнува от дън-душа и щастието заблика от нея тъй естествено, както дъхът, както първите нарциси и планинският ручей. Когато жената се смее по този начин, нещо става с теб. И няма значение какво е изражението на лицето й. Чуваш само този смях и чувствуваш, че си уловил някаква чиста и красива истина. Имаш такова чувство, защото този смях е откровение. Някаква голяма искреност. Ръс цветове от големия ствол на всебитието. И няма никакво значение как се казва тази жена и какъв е адресът й. Затова такъв смях не може да бъде престорен. Ако някоя жена може да се смее изкуствено по този начин, то Нел Гуин17 и мадам Помпадур биха били пред нея момиченца-лагернички с двуфокусни очила, туристически обувки и шини на зъбите. За такава жена светът би се избил. Защото единственото, което всъщност иска всеки мъж, е да чуе такъв смях.

И тъй Ан вдигна към мен блесналите си очи и се разсмя по този начин, а отражението от огъня заигра по бузите й. Аз също се разсмях. Тя подаде ръка, за да й помогна да стане, вдигна се леко и пъргаво — боже, как мразя жени, които се вдигат едва-едва, на части — и се позалюля малко, докато се изправи в цял ръст. Беше съвсем близо до мен, все още засмяна — смехът й отекваше някъде дълбоко в мен, — и аз все още я държах за ръка, както я бях държал преди петнайсет, двайсет години, когато й помагах да става и после я прихващах за гъвкавата талия, докато се изправи напълно, и усещах как тя поддава под ръката ми. Така беше някога. Сега аз се бях наклонил към нея и още миг лицето й продължи да се смее и тя поотметна глава назад, както отмята глава момиче, когато очаква, че ще го прегърнеш през кръста и е готово да приеме това.

Но изведнъж смехът изчезна от лицето й. Сякаш някой бе спуснал завеса пред него. Изпитах онова чувство, което човек изпитва, когато, минавайки по някоя тъмна уличка, вдига глава към някой осветен прозорец, зад който хората разговарят, пеят, смеят се, по тях пробягват на вълни, на вълни отблясъците от камината и на улицата долитат звуците на музиката, а после нечия ръка — никога не се знае чия — дръпва завесата. И ти оставаш самичък, отвън.

Сега и аз останах самичък, отвън.

Може би все пак трябваше да го направя — да я прихвана през кръста. Но не го направих. Да, тя вдигна глава към мен и се засмя по този особен начин. Но не на мен. Смееше се, защото бе щастлива, че се намира отново в стаята, запазила все още миналото — от което аз бях част някога, но не и сега, — и че е коленичила пред камината чиито топли пламъци галеха лицето й като човешка длан.

Не, този смях не бе предназначен за мен. Затова аз пуснах ръката й, отстъпих крачка назад и попитах:

— Изпадал ли е някога съдията Ъруин в недоимък, в голям недоимък?

Зададох този въпрос внезапно и рязко, защото, когато задаваш по такъв начин въпроса си — като гръм от ясно небе, — може да получиш отговор, който инак никога не би получил. Ако човекът, когото питаш, е забравил нещата, внезапният и рязък въпрос може да пришпори паметта му и да измъкне отговора изпод праха на забравата, а ако този човек помни, но не желае да разказва каквото и да било, внезапният и рязък въпрос може така да го изненада, че той да изплюе камъчето, преди да се е усетил.

Но номерът ми не мина. Тя или не знаеше, или не можеше така лесно да бъде изненадана. Би трябвало да се досетя, че човек като нея — човек с дълбока вътрешна увереност в себе си, произтичаща от това, че той е направен от цял къс, а не е кърпеж от парчетии, останки и стари зъбчати колела, скрепени с ръждива тел, канапи и върви, какъвто кърпеж сме повечето хора, — би трябвало да се досетя, че такъв човек не може да бъде изненадан така, щото да отговори неволно на зададения въпрос. Това в случай, че тя знаеше отговора. Но може би и не го знаеше.

И все пак Ан се поучуди.

— Какво? — попита тя.

Повторих въпроса.

Тя се обърна, отиде до кушетката, седна, запали цигара и впери поглед в мен.

— Защо те интересува това?

Погледнах я право в очите и отвърнах:

— Мен не ме интересува. Интересува се един приятел. Най-добрият ми приятел. Който ми плаща на всяко първо число.

— Ах, Джек! — възкликна тя и като хвърли току-що запалената цигара в камината, стана от кушетката. — Защо винаги трябва да разваляш всичко. Тъкмо си спомнихме миналото. А ти искаш да развалиш всичко. Ние…

— Ние?

— … имахме нещо тогава, а ти искаш да го развалиш и помагаш и на него да го развали… на този човек… той…

— Ние? — повторих аз.

— … замисля нещо лошо.

— Ние! — казах аз. — Ако ние сме имали такова очарователно минало, тогава защо ти ме отблъсна?

— Това няма нищо общо с въпроса. Аз само искам да кажа…

— Искаш да кажеш колко очарователно и прекрасно е било това наше минало, а аз искам да ти кажа друго: щом то е било толкова очарователно и прекрасно, как, дявол да го вземе, се стигна до това съвсем не очарователно и съвсем не прекрасно настояще — как, ако в миналото не е имало нещо, което далеч не е било очарователно и прекрасно? Ти само това ми кажи.

— Стига, Джек! — каза тя. — Стига!

— Не, ти само това ми кажи. Нима ще твърдиш, че настоящето е очарователно и прекрасно? Та това настояще произтича от миналото, ти вече си близо трийсет и пет годишна и се мъкнеш тук като на празник, за да поседиш сред тези прашни, обвити с чаршафи мебели в тази къща с прекъснато електричество, а Адъм — о, и той живее прекрасно, оперира по цял ден до припадък, а отвътре го яде, яде, а…

— Остави Адъм на мира — каза тя и протегна напред ръце сякаш за да ме отблъсне, въпреки че аз стоях на три крачки от нея, — той поне върши нещо и…

— … а съдията Ъруин се забавлява там със своите играчки, а майка ми с този Тиъдър, пък аз…

— Да, ти — каза тя, — ти!

— Добре де, аз.

— Да, ти. С този човек.

— Този човек, този човек — повторих подигравателно с нейния тон, — всички тук така го наричат — разни патъновци и всички, чиито топли местенца изстинаха. Този човек поне върши нещо. Не по-малко от Адъм. Дори повече. Сега е решил да строи медицински център, в който ще се лекува целият щат. Той…

— Зная — каза тя уморено, без да ме гледа, и се отпусна на кушетката, завита също с чаршаф.

— Знаеш, но и ти гледаш отвисоко на него, като останалите. И ти си като тях.

— Добре де — каза тя все тъй без да ме гледа, — отвисоко. Толкова отвисоко, че миналата седмица закусвах с него.

Ако старият часовник в ъгъла все още не беше спрял, сега сигурно щеше да спре. Във всеки случай на мен дъхът ми спря. Чух как припукаха пъновете в камината, обзети от пламъка. После и това пукане спря и всичко замря.

После възкликнах:

— Велики боже!

И тишината всмука думите ми като попивателна хартия.

— Велики боже! Какво толкова? — каза тя.

— Майчице, представям си как би подскочил редакторът на светската рубрика в „Кроникъл“ при вида на дъщерята на губернатора Стантън, която закусва с губернатора Старк. А роклята, мила, с каква рокля беше? А имаше ли цветя? Пи ли коктейли с шампанско? А…

— Пих кока-кола и изядох един сандвич със сирене. В кафенето на приземния етаж в Капитола.

— Прощавай за любопитството, но…

— Но искаш да знаеш как съм попаднала там. Ще ти кажа. Отидох при губернатора Старк, за да искам държавни средства за детския дом. И…

— Адъм знае ли? — попитах аз.

— И ще ги получа, бъди сигурен. Трябва само да приготвя подробна докладна записка и…

— Адъм знае ли?

— Какво значение има знае ли Адъм, или не… и да занеса тази записка на…

— Представям си какво ще каже Адъм — казах мрачно аз.

— Мисля, че имам право сама да си върша работите — подразни се тя.

— Брей — казах и забелязах, че страните й се позачервиха, — пък аз мислех, че двамата с Адъм сте винаги така. — И като вдигнах дясната си ръка, долепих показалеца и средния пръст.

— Така сме — каза, — но на мен ми е все едно какво…

— А все едно ли ти е какво би казал по въпроса той? — И посочих с палец невъзмутимото фарфорно лице, което ни гледаше от масивната златна рамка.

— Стига, Джек — скочи тя почти гневно от кушетката, което не й бе присъщо, — защо говориш така? Толкова ли не разбираш? Аз само искам да получа пари за дома. Това беше делова среща. Чисто делова. — И тя вирна глава, с което искаше да ми даде да разбера, че въпросът е приключен, но това само ме накара да превключа и да се впрегна още повече.

— Слушай — казах и усетих как се сгорещявам, — делова или не, ако те видят да се шляйкаш с него, това ще ти струва репутацията.

— Да се шляйкам, какво значи да се шляйкам? — възкликна тя. — Не ставай глупав. Само седях на една маса с него. И то по работа.

— По работа или не, това ще ти струва репутацията и…

— Репутацията! Достатъчно голяма съм, за да се грижа сама за репутацията си. Самият ти току-що каза, че съм стара.

— Казах, че си близо трийсет и пет годишна — уточних аз.

— Да, Джек, трийсет и пет годишна, а нищо не съм направила в живота си. И не правя нищо, което да заслужава внимание. — Тя замълча и разсеяно докосна косите си. — Нищо. Не мога непрекъснато да играя бридж. А малкото, което правя — този детски дом, спортната площадка…

— Винаги има нужда от благодетелни дами — подхвърлих, но тя не ми обърна внимание.

— … е крайно недостатъчно. Защо не се залових с нещо — да уча нещо? Да стана я лекар, я медицинска сестра. Бих могла да бъда асистентка на Адъм. Или да стана паркостроител. Бих…

— Би могла да правиш абажури.

— Все едно какво, въпросът е да се върши нещо.

— Би могла да се омъжиш — казах. — Би могла да се омъжиш за мен.

— Работата не е в омъжването, аз имам пред вид…

— Ти не знаеш какво имаш пред вид — прекъснах я.

— Ах, Джек — каза тя, хвана ръката ми и се стисна за нея, — може би си прав. Не зная какво става с мен тази вечер. Когато идвам тук понякога, чувствувам се щастлива, истински щастлива, но после…

Тя не каза нищо повече на тази тема. Сега главата й лежеше на гърдите ми, аз я потупвах успокоително по рамото, тя ме убеждаваше тихо, че трябва да бъда неин приятел, с което се съгласих, вдишвайки дълбоко мириса на косите й. Те миришеха както винаги — на чисто, на умито, както косите на малко момиче, което са стъкмили за гости. Но тя не беше малко момиче и не се готвеше да ходи на гости. В никакъв случай. И нямаше и помен от розовия сладолед и шоколадовата торта, от свирките, които надувахме, и от играта, в която се пее за крал Уилям, сина на крал Яков, а после трябва да коленичиш на същото това килимче и да кажеш кого обичаш най-много.

Минута-две тя стоя тъй, склонила глава на гърдите ми, и ако имаше дневна светлина, сигурно щеше да се вижда зевът между нея и приятеля й, който я потупваше по рамото безкористно, с терапевтична цел. После тя се отдели от него, изправи се до камината и се загледа в огъня, който се беше разгорял напълно и създаваше в стаята, както се казва, домашен уют.

После входната врата се отвори и в тази стая, като огромен мокър пес, нахълта вятър откъм студеното море и огънят се изви в камината. Адъм Стантън се връщаше в домашния уют. Беше се натоварил с продукти, които носеше от града.

— Здравейте — каза той иззад пакетите и се усмихна с широката си, тънка, твърда уста, която в нормално положение приличаше на чист, добре зараснал хирургически разрез, а при усмивка — ако се случеше да се усмихне — будеше изненада и стопляше.

— Слушай — атакувах аз остро, — спомняш ли си съдията Ъруин да е изпадал някога в недоимък, в голям недоимък?

— Защо? Не… не зная — започна той и по лицето му премина сянка.

Ан се обърна рязко към него, после към мен. За миг ми се стори, че се готви да каже нещо. Но не каза.

— Чакай, ама разбира се! — възкликна Адъм, прегърнал все още пакетите.

Този път бях уцелил.

— Ама разбира се — повтори той с доволния и весел вид на човек, изровил от паметта си някакъв забравен факт от миналото. — Чакай да си спомня… бях малък… в тринайсета или четиринайсета година… да, татко говореше нещо с чичо Джон или някой друг и беше забравил, че и аз съм в стаята… а и съдията беше там и двамата с татко започнаха да се карат, струва ми се, защото викаха много високо… ставаше дума за пари.

— Благодаря — казах.

— Няма защо — усмихна се той малко озадачено и отиде до дивана, за да хвърли на него пакетите.

— Така — каза Ан, загледана в мен, — но поне от приличие можеше да му обясниш защо те интересува това.

— Разбира се — казах и се обърнах към Адъм, — трябваше да изясня този въпрос за губернатора Старк.

— Политически машинации — каза той и челюстите му се затвориха като капан.

— Да, политически машинации — усмихна се възкисело Ан.

— Слава богу, че нямам работа с политиката — каза Адъм. — Поне досега. — Той изрече това едва ли не с весел тон. Което ме изненада. После добави: — А за какъв дявол Старк иска да знае дали съдията е изпадал в нужда? Оттогава са изминали повече от двайсет години. И няма закон, който да забранява на човек да изпадне в нужда. За какъв дявол му е това?

— Да, за какъв дявол? — каза Ан и ме погледна със същата възкисела усмивка.

— А ти за какъв дявол се мотаеш още тук? — каза със смях Адъм и дръпна сестра си за лакътя. — Кой ще приготви яденето? Хайде, по-живо, кисела краставице! — И той я побутна към дивана, на който бяха струпани пакетите.

Тя се наведе да ги вдигне, а той я плесна отзад и повтори:

— По-живо! — И се разсмя.

Ан също се разсмя от душа и всичко биде забравено, защото в редките случаи, когато Адъм се отпускаше и разсмиваше, той ставаше жизнерадостен и забавен и човек можеше да бъде сигурен, че ще прекара с него весело.

И наистина прекарахме весело. Докато Ан готвеше, а аз нареждах масата и слагах бутилките, Адъм смъкна чаршафа от пианото (те го поддържаха добре, та то и сега имаше хубав тон) и засвири така, че къщата се затресе. Той дори изпи три чаши уиски преди вечеря вместо една. После хапнахме, след което той засвири пак — „В Пикардия цъфтят рози“, „В три часа след полунощ“ и други от този род, — а ние с Ан затанцувахме. От време на време той минаваше на нещо сантиментално и тогава Ан затананикваше на ухото ми и ние се полюлявахме плавно като тополки при полъха на вятъра. После той скочи от столчето и като засвири с уста „Красива лейди“, грабна сестра си от ръцете ми и я завъртя в лудешки валс. Отпусната в ръката му, тя танцуваше с отметната назад глава и премрежени очи, с протегната десница, в която бе прихванала края на развяващите се поли.

Адъм танцуваше добре дори когато го правеше на смях. Той отдавна не танцуваше, но бе роден танцьор. Въпреки че и преди не бе взел това, което му се полагаше. От нищо друго освен от работата. А би могъл да ги накара да лазят в краката му и да му се молят. И само веднъж на пет години му се случваше да изпадне в бясно, неудържимо веселие и да се отприщи като разкъсала дигите река, която изтръгва из корен храсти и дървета — а храстите и дърветата, това си ти. Ти и всички други около него. Тогава в очите му заиграваха пламъци и той жестикулираше и размахваше ръце, безсилен да обуздае напиращата отвътре енергия. В такива случаи приличаше на някаква огромна турбина или динамо, което работи с един милион обороти в минута и се тресе от собствената си мощ, готово да се откъсне от фундамента. Когато размахваше тези силни, дълги, гъвкави бели ръце, той се превръщаше в някаква смесица от Свенгали18 и машина за разбиване на атоми. Очакваш всеки миг да се разхвърчат сини искри. Когато той изпаднеше в такова настроение, те не биха имали сили да долазят в краката му и да го молят. Оставаше им само да се върнат кротко на местата си. Само че и от това нямаше полза.

Но такива настроения не бяха чести. И не траеха дълго. Адъм скоро притихваше и отново се затваряше в себе си.

Тази вечер Адъм не бе се разбушувал напълно. Той само се усмихваше или смееше, шегуваше се, блъскаше клавишите и въртеше сестра си в лудешки валс, а в това време огънят играеше в голямата камина, от масивната златна рамка ни гледаше благородното лице, вятърът духаше откъм морето и шумолеше в листата на магнолиите.

Разбира се, пращенето на огъня и музиката пречеха да се чуе това шумолене на вятъра в листата на магнолиите. Аз го чух едва после, легнал в стаята горе, през чийто прозорец в мрака долиташе сухото шушнене на листата, и си помислих: „Дали бяхме щастливи тази вечер, защото сме щастливи или защото сме били щастливи някога, много, много отдавна? Дали нашето щастие тази вечер не прилича на лунната светлина, която не идва от луната, защото луната е изстинала и няма собствена светлина, а отразява чуждата, дошла нейде отдалеч?“ Обръщах в ума си тази мисъл и тъй, и инак, като се мъчех да направя от нея малка, чиста метафора, но нищо не излизаше, защото оказа се, че трябва да бъдеш едновременно и студената, мъртва, бездомна луна, и слънцето в далечното минало, а как, дявол да го вземе, можеш да бъдеш и едното, и другото? Това бе несъвместимо. Не излизаше чиста метафора. По дяволите, казах си, заслушан в шума на листата.

После си помислих: „Добре де, сега поне зная, че Ъруин е изпадал в нужда.“

Бях изровил от миналото поне това, а на другия ден ми предстоеше да напусна Бърдънс Лендинг и миналото и да се върна към настоящето. И тъй, върнах се към настоящето.

Където:

Тайни Дъфи седеше в голямо, меко кожено кресло, разлял по него големите си меки бутове, а голямото си меко шкембе — по големите меки бутове, захапал небрежно в единия край на устата си цигарлък с димяща цигара (цигарлъкът беше нова измишльотина, подражание на един джентълмен — виден член на партията, на която бе посветил силите си Тайни Дъфи), с голямо меко лице, което преливаше над яката, и с голям колкото кестен пръстен на пръста — и цялото това невероятно, но действително чудо беше Тайни Дъфи, който очевидно се бе справил с карикатурите на „Харпърз Уикли“ от деветдесетте години, за да разбере как трябва да изглежда, да се държи и облича един преуспяващ политик.

Където:

Тайни Дъфи казваше:

— Господи, Шефа иска да хвърли шест милиона за някаква си болница! Шест милиона! — И като се изтегна в креслото, обвит в кълба цигарен дим, зарея поглед към тавана и повтори унесено: — Шест милиона!

Сади Бърк отвърна:

— Да, шест милиона, и ти няма да можеш да клъвнеш нито цент от тях.

— Аз бих могъл да му уредя контракт в четвърти район, където все още се разпорежда Макмърфи, Макмърфи и Гъми Ларсън. Но дай договора на Ларсън и…

— И той ще го пробута на Макмърфи. Така ли?

— Не, защо, аз бих казал друго. Гъми ще налее малко разум в главата на Макмърфи.

— И тогава и за теб ще падне нещо. Така ли, Тайни?

— Аз не говоря за себе си. Говоря за Гъми. Той ще обработи Макмърфи в полза на Шефа.

— Шефа ще се справи с тази работа и без помощници. Шефа ще обработи Макмърфи, когато му дойде времето, и то веднъж за винаги. Боже мой, от толкова години се познаваш с Шефа, а още не го познаваш. Нима не знаеш, че той предпочита да се разправи с човека, а не да го купи. Права ли съм, Джек.

— Отде да зная — отвърнах аз. Но всъщност знаех.

Поне знаех, че Шефа имаше твърдото намерение да се разправи с човека на име Ъруин. И бе възложил на мен да изровя нещо за него.

Затова аз възобнових разкопките.

Но на другия ден, преди да ги възобновя, по телефона се обади Ан Стантън.

— Умнико — каза тя, — ти се мислиш за голям умник, нали?

И аз чух далечния й смях на другия край на жицата и си представих нейното смеещо се лице.

— Умник такъв! Ти разбра от Адъм, че съдията Ъруин е бил някога зле материално, но и аз научих нещичко.

— Е?

— Да, умнико! Отидох при старата леля Матилда, която знае всичко за всекиго сто години назад. Аз само подхвърлих нещо за съдията Ъруин и тя се разприказва. Достатъчно е да й пуснеш една думичка и все едно, че пускаш монета в музикален автомат. Да, съдията Ъруин е бил някога зле материално, почти се е бил разорил, но… този път ти се мина, Джеки, мина се, умнико, заедно с твоя Шеф! — И отново от черната слушалка в ръката ми се разнесе далечният й смях.

— Е?

— И точно тогава се оженил — каза тя.

— Кой? — попитах аз.

— За кого говорим, умнико? Съдията Ъруин кой друг?

— Та какво от това? Всички знаят, че е бил женен, но какво общо има.

— Оженил се е за пари. Така казва леля Матилда, а тя знае всичко. Бил е изпаднал в нужда и се е оженил за пари. Натрий си това на носа, умнико!

— Благодаря — казах. Но още неизрекъл думата, и Ан тракна слушалката.

Запалих цигара, изтегнах се на въртящото се кресло и вдигнах крака на бюрото. Разбира се, всички знаеха, че съдията Ъруин е бил женен. Нещо повече — беше се женил два пъти. Първата му жена бе паднала от кон и прекарала остатъка от дните си на легло, гледайки в тавана или в най-добрия случай през прозореца. Когато тя почина, аз бях съвсем малък, тъй че почти не я помнех. Но бях забравил и втората. Тя беше от далечен край. Помъчих се да си спомня как изглеждаше. Бях я виждал няколко пъти. Но едно петнайсетгодишно момче не обръща много-много внимание на големи жени. В паметта ми изплува образът на тъмнокоса слаба жена с големи черни очи, с дълга бяла рокля и бял чадър. Може би този образ съвсем не отговаряше на истинския. Може би не тази жена, а някоя друга се беше оженила за съдията Ъруин, беше приемала любопитните, усмихващи се дами в бялата къща на съдията, беше усещала при влизане в черквата „Свети Матей“ техните погледи във внезапната тишина, а после — свистящия шепот зад гърба си, беше заболяла и живяла толкова дълго на втория етаж с една болногледачка негърка, че хората бяха забравили за нейното съществуване и с изненада си спомниха за нея едва на погребението. Но и след погребението нищо не напомняше за нея, защото изпратиха останките й в родния й град и дори името й не бе издълбано в гробището при черквата, в което Ъруинови имаха място под дъбовете, украсени с гирлянди мъх, сякаш в навечерието на карнавала на духовете.

На съдията не му беше провървяло и с двете жени и хората го съжаляваха. И двете бяха боледували дълго и издъхнали в ръцете му. Много му съчувствуваха за това.

Но оказва се, че втората му жена е била богата. Това обяснява защо лицето, което изплува в паметта ми, не беше красиво, не беше лице, каквото човек би очаквал да има жената на Ъруин, а жълто, хлътнало, дори не много младо лице, чието единствено достойнство бяха големите черни очи.

И тъй, тя е била богата, с което отпада моето предположение, че към 1913 или 1914 година съдията е останал без грош и е стъпил накриво. И Ан беше безкрайно доволна от своето откритие. Безкрайно доволна, защото при това положение Адъм не бе послужил, макар и несъзнателно, за доносчик на Шефа. Нищо, тя се радва, но и аз се радвам, мислех си. И тя сигурно се радва при мисълта, че съдията Ъруин е невинен. Ако това се окаже така, и аз бих се радвал. Та нали единственото, което се мъчех да докажа, е, че съдията е невинен. Рано или късно ще мога да се явя при Шефа и да му кажа: „Ударихме на камък, Шефе. Съдията е чист като кристал.“ — „Виж го ти, кучия му син“ — ще каже Шефа. Но ще ми повярва. Защото знае колко съм прецизен в работата си. Да, аз съм много прецизен и отлично подготвен историк. Търся единствено истината, истината и само истината. Каквото ще да става.

И тъй, ще трябва да зачеркна 1913 година. В този пункт Ан Стантън ме опроверга.

Ами ако…

Когато търсиш завещание, скрито някъде в старата къща, почукваш педя след педя по красивата махагонова облицовка или по едрите камъни на избата и чакаш да чуеш кънтящ звук. След като чуеш такъв звук, натискаш тайния бутон или пъхаш лоста. Аз вече бях чукал и доловил кънтящ звук. Някога съдията Ъруин е изпаднал в нужда. Но не, казваше Ан Стантън, там няма никакъв тайник, това е шахтата за асансьорчето за храна.

Обаче аз почуках отново. Само за да чуя кънтящия звук, въпреки че там нямаше друго освен шахтата.

Запитах се, ако човек се нуждае от пари, откъде може да ги намери? Отговорът беше прост: ще вземе заем. А щом ще взима заем, трябва да даде някаква гаранция. Какво би могъл да даде като гаранция съдията Ъруин? Най-вероятно къщата си в Бърдънс Лендинг или плантацията си до реката.

Ако са му трябвали повече пари, той би предложил като гаранция плантацията. Затова седнах в колата и се отправих нагоре по реката към Мортънвил, средище на околия Ласал, голям къс от която е старата плантация на Ъруин, където памукът расте бял като сметана, а безгрижните негри пеят от сутрин до вечер като Ал Джолсън.

В околийското управление в Мортънвил поисках от архивата папката за плантацията на Ъруин. В нея се съдържаше цялата история на плантацията — от XVIII век, когато е била отпусната като дарение от испанската корона, до ден-днешен. В 1907 година бе вписано: Ипотека: Монтъгю Ъруин дължи на Мортънвилската търговска банка 42 000 долара с падеж 1 януари 1910 година. В края на януари 1910 година е била изплатена една част, към 12 000 долара, и ипотеката продължена. Към средата на 1912 година са били погасени лихвите. През март 1914 година банката започва дело за лишаване от право на откуп. Но докато се задвижи преписката, съдията успява да се спаси. В началото на май същата година ипотеката е изплатена изцяло. С това въпросът е приключен.

Бях почукал отново и отново бях чул кънтящия звук. Когато човек е разорен, винаги се чува кънтящ звук, като в гробница.

Но той се бе оженил за богата жена.

Обаче действително ли е била богата?

За това нямах никакви сведения освен думите на старата леля Матилда. И никакво друго доказателство освен хлътналото лице на госпожа Ъруин. Реших да заработя с лоста.

Ще съпоставя датата на женитбата с датите от папката. По този начин може би ще се изясни нещо. Но каквото и да излезе, ще натисна лоста.

Не знаех нищо за госпожа Ъруин — нито датата на женитбата й, нито дори името й, нито предишното й местожителство. Но това беше лесно. Един час сред подшитите вестници в обществената библиотека в столицата, бърз преглед на страниците със светската хроника, които бяха пожълтели и спаружени след повече от двайсет години и позагубили някогашното си достолепие, и аз излязох на дневна светлина с разкривена яка и изцапани ръце, но във вътрешния джоб на сакото си носех плик, на чиято обратна страна бях записал набързо: „Мейбъл Карудърз, единствена дъщеря на Ле Мойн Карудърз, Савана, Джорджия. Омъжена на 12 януари 1914 година.“

Тази дата не ми говореше почти нищо. Вярно, че делото за лишаване от право на откуп е било заведено след женитбата, но това още не означаваше, че Мейбъл не е била богата: на съдията Ъруин може би е бил нужен цял меден месец, докато намери начин да постави нахалния въпрос за зелените езици. Съдията не би си позволил да бъде нетактичен. Следователно никак не е изключено тя да е снесла златното яйце. И все пак още същата вечер аз взех влака за Савана.

Четвърт век е нищожен срок в очите на всевишния, ала човек трябва да има едва ли не неговите очи, за да разбере едно-друго за живота дори на такъв личен гражданин като Ле Мойн Карудърз, починал преди двайсет и пет години. Но аз нямах божите очи. Затова се наложи да разпитвам и душа, да прелиствам стари вестници, да разговарям с един грохнал старик, някогашен редактор, да се наслаждавам на компанията на стар мой познат, станал сега местна звезда на застрахователното дело, да се запозная и с приятелите му. Ядох печена патица, пълнена с миди и някакви грудки, ядох къри, което така чудесно приготовляват в Савана, че дори човек като мен, който няма никакво отношение към яденето, може да си оближе пръстите, пих ръжено уиски, разхождах се по красивите улици, прокарани от генерал Огълторп, любувах се на красивите строги фасади на къщите, които изглеждаха още по-строги през това време на годината, когато сведените над улиците дървета стоят голи, а вятърът носи откъм Атлантика огромни късове сиво небе, които пълзят така ниско, че задират с коремите си мачтите и комините, напомняйки прасни свини в стърнище.

Видях и къщата на Ле Мойн Карудърз. Старият пръч несъмнено е бил богат. Бил е богат и при смъртта си в 1904, както се виждаше от копието на завещанието. Но между 1904 и 1913 имаше цели девет години и през това време всичко би могло да се случи. Мейбъл Карудърз е живяла на широка нога. Така се говореше. Но всички добавяха, че средствата й са позволявали това. И доколкото можах да си изясня, нямаше основание да се мисли, че изпълнителят на завещанието, нейният чичо в Ню Йорк, не е боравил умело с ценните й книжа.

Работата изглеждаше съвсем чиста. Но има едно нещо, което човек никога не бива да забравя: книгата за съдебните решения, която се пази в съда.

И аз не я забравих. И намерих в нея името на Мейбъл Карудърз. От книгата се виждаше, че хората трудно са си взимали парите от Мейбъл. Но това не доказваше нищо. Сума богати момичета са толкова богати, че не падат дотам да плащат сметките си и трябва да ги притиснеш чрез закона, за да ги платят. Но ми направи впечатление едно: Мейбъл е добила този лош навик едва в 1911. С други думи, тя си е плащала редовно сметките през първите седем години след получаването на наследството. Обаче, разсъждавах аз, ако този мил недостатък е бил въпрос на характер, а не последица от материални затруднения, защо го е придобила така внезапно? А явно го е придобила внезапно. И от него е пострадал не само кварталният бакалин. Скоро той се озовал в голяма компания, защото Мейбъл забравила да плати сметките си на Ле Клерк в Ню Йорк за едно брилянтено колие, на шивачката си, на местния винопродавец за пратка отбрани вина и т.н. Да, Мейбъл беше живяла на широка нога, не ще и дума.

Последният иск бе от банката „Сийборд“ по повод един непогасен заем от 750 долара. Нищожна сума за Мейбъл. В Савана вече нямаше такава банка. Това разбрах от телефонния указател. А старчето от архивата в съда ми каза, че „Сийборд“ е била погълната от банката „Джорджия Фиделити“ някъде към 1920 година. В „Джорджия Фиделити“ потвърдиха: да, в 1920. А кой е бил тогава председател на „Сийборд“? Един момент, сега ще проверят. Да, ето — господин Пърси Поиндекстър. А той в Савана ли е? Не могат да кажат със сигурност — времената се менят така бързо. Но господин Петис положително знае, господин Петис, неговият зет. О, няма защо, сър. Винаги на вашите услуги.

Господин Пърси Поиндекстър се намираше сега не в Савана и не дори на този свят, защото след всяко издишване човек трябваше да чака и да чака, докато това чупливо крехко приспособление от съчки, прозрачен пергамент и филигран от сини вени събере сили за следващата дума. Господин Поиндекстър се бе полуизлегнал в инвалидната си количка, положил прозрачните си ръце върху копринения виненочервен халат и вперил поглед в метафизичната далечина. Дъх след дъх той разправяше:

— Да, млади момко… вие ме излъгахте, разбира се… но на мен ми е все едно… все едно ми е защо искате да знаете това… то вече няма значение… за никого… защото те всички измряха… Ле Мойн Карудърз умря… той беше мой приятел… най-близкият ми приятел, но това беше толкова отдавна, че… че вече не си спомням добре дори лицето му… умря и дъщеря му Мейбъл… аз направих каквото можах за нея… и дори след финансовите си затруднения тя би могла да живее прилично… дори в скромен разкош… но не, тя пилееше пари… все повече и повече… аз й отпусках значителни суми от банката… част от тях я засрамих да върне… две-три полици изплатих от джоба си… от уважение към паметта на Ле Мойн… и й ги изпратих, та дано се засрами… но не, тя нямаше срам, идваше отново при мен… гледаше ме с ония големи очи… те бяха черни, лоши очи и горяха като трескави… и пак искаше пари… накрая аз протестирах една полица… за да я засрамя и стресна… за нейно добро… защото парите изтичаха от пръстите й като вода… пребиваше се да дава приеми и угощения… за да привлече внимание, ала беше глуповата… и все пак си намери мъж… някъде от Запад, богат човек, казваха… той се ожени за нея набързо и я отведе… тя умря и докараха останките й тук… на погребението… времето беше лошо и почти никой не дойде… поне от уважение към Ле Мойн… дори някои от приятелите му не дойдоха… дванайсет години в земята… и го забравиха… хората забравят…

Той изпусна дъх и няколко дълги секунди ми се струваше, че дишането му няма да се възобнови. Но ето че въздъхна и каза:

— Но и това… и това… няма значение.

Благодарих и му стиснах ръката, която напомняше студен восък и остави хлад в дланта ми, после излязох, седнах в наетата кола и се върнах в града, където изпих чаша уиски — не по случай успеха, а за да разтопя леда, набит до мозъка на костите ми не от студения вятър, а от ръката на стареца.

Така изясних, че Мейбъл Карудърз се е разорила, но се е омъжила за богат мъж от Запада. Или по-точно, от онзи край, който в Савана наричат „Запад“. Ама че смехория. Богатият мъж от Запада също се беше оженил за нея заради парите й. Сигурно им е било много весело, когато са разбрали каква е истината. Напуснах Савана на другия ден, но едва след като разгледах семейната гробница на Карудърз, където мъхът облазваше буквите на това велико име, а ангелът беше останал еднорък. Но това нямаше никакво значение, защото цялата фамилия лежеше вече в гробницата.

И тъй, почуках и този път се чу силно кънтящ звук. Затова подпъхнах лоста още по-дълбоко. В 1914 съдията не е изплатил ипотеката с парите на жена си. С какво се е занимавал той по това време? Обработвал е плантацията и е заемал поста главен прокурор на щата при мандата на губернатора Стантън. Добре, но памучната плантация не може да даде за един сезон 44 000 долара (той беше внесъл именно такава сума, защото, както се изясни, внесените в 1910 година 12 000 долара бяха от ипотека за къщата в Бърдънс Лендинг, а накрая той бе разчистил едновременно двете ипотеки). А заплатата му като генерален прокурор е била 3400 долара годишно. В един южен щат трудно можеш да забогатееш от тази длъжност. Законно поне.

Но през март 1915 съдията постъпва на хубава, дори много хубава работа. Той подава оставка от поста генерален прокурор и става юрисконсулт и подпредседател на компанията „Америкън илектрик пауър“. Няма нищо чудно в това, че компанията е наела за юрисконсулт такъв способен юрист като съдията Ъруин. Но тя би могла да наеме сума способни юристи срещу заплата, много по-ниска от 20 000 лири. И освен това не можеш да ликвидираш в 1914 ипотеки с пари, спечелени в 1915. При почукването все още се чуваше кънтящ звук.

Така за първи път ми се наложи да играя на фондовата борса. Сдобих се с една обикновена акция на „Америкън илектрик пауър“, която сега, в разгара на депресията, не струваше почти нищо. Но този къс хартия излезе доста скъп. Особено на някои хора.

Сега аз бях акционер и имах право да зная как ще се погрижи компанията за моите капиталовложения. Затова реших да се възползувам от това си право. И отидох да прегледам отчетните книги на компанията. От тях, буквално от праха на времето, извадих някои интересни факти: през май 1914 Монтъгю М. Ъруин е продал по номинална стойност петстотин обикновени акции на Уилбър Сатърфийлд и Алекс Кантър, които, както установих по-късно, са били на работа в компанията. Това означаваше, че през май Ъруин е имал достатъчно пари не само да ликвидира ипотеката, но и да му остане нещичко. Но кога се е бил сдобил с тези акции? Това се изясни лесно. През март 1914 компанията е била реорганизирана, след което е пуснала в обращение голям пакет нови акции. Ъруиновите акции са били част от този пакет. Някои от хората на компанията са ги дали (а може би продали?) на Ъруин, а други са ги изкупили обратно. (Ъруин сигурно се е хапал, дето не трябва, защото малко след продажбата акциите са започнали да се качват и са се качили доста много. Дали господата Сатърфийлд и Кантър не са подвели Ъруин? Те са били стари служители, запознати отблизо с всички операции. Но Ъруин и без това е бил принуден да продава, и то незабавно. Ипотеката не можела да чака повече.)

Ъруин е имал тези акции и ги е продал на Сатърфийлд и Кантър. Дотук добре. Но как се е сдобил той с акциите? Нима са му ги подарили от добри чувства? Едва ли! А за какво хората биха ти направили услугата да ти подарят цял пакет нови-новенички акции със златен печат? Много просто: защото и ти си им услужил с нещо.

Следователно задачата ми беше да открия дали съдията Ъруин — тогава главен прокурор на щата — е направил някаква услуга на „Америкън илектрик пауър“. А това означаваше да копая много надълбоко. Но на дъното на изкопа не се намери нищо. Защото през цялото време, докато Ъруин е заемал поста главен прокурор, компанията е била образцов член на обществото. Тя е могла да гледа всекиго в очите, без да се черви. Да, в изкопа нямаше нищо.

Добре, а с какво се е отличавала дейността на Ъруин като главен прокурор?

Оказа се, почти с нищо. Вярно, веднъж е било започнато едно по-значително дело. За отчисленията от компанията „Съдърн бел фюъл“, която е имала концесия за експлоатацията на каменовъглените мини в щата. Това дело е било съпроводено с известен шум, с малко препирни в законодателното събрание, с някоя и друга редакционна статия, някоя и друга реч, но сега всичко то беше отзвук от някакъв шепот. И може би единствено аз в щата знаех нещо за тази история.

А кой знае, може би тя беше известна и на съдията Ъруин и не му даваше мира по цели нощи?

Цялата работа се свеждаше до тълкуването на договора за отчисленията, които компанията е трябвало да плаща на щата. Един много мъгляв договор наистина. Но възможно е да е бил изготвен нарочно по този начин. Във всеки случай според едно от тълкуванията щатът е трябвало да получи със задна дата отчисления от около 150 000 долара и бог знае още колко до изтичането на договора. Той е бил толкова мъгляв, щото непосредствено преди да започне престрелката, главният прокурор решава, че няма основание за иск. „Обаче ние смятаме — заявил той в публична декларация, — че хората, отговорни за този договор, заслужават най-остро порицание, защото с приемането му са проявили такова нехайство към защитата на обществените интереси, та са се съгласили щатът да даде едва ли не даром едно от най-ценните си богатства. Но наред с това ние разбираме, че щом веднъж договорът съществува и търпи само едно разумно тълкуване, нашият щат, който поощрява развитието на индустрията и частната инициатива, няма друг избор, освен да се съобразява с това споразумение, което, макар и явно несправедливо, е скрепено от закона. И дори при обстоятелства като тези не бива да забравяме, че самата справедливост дължи своето съществуване на закона.“

Прочетох това в „Таймз-Кроникъл“ от 26 февруари 1914 година — ще рече, изявлението е направено две седмици преди да бъде заведено делото за лишаване на съдията от право на откуп на плантацията и около три седмици преди реорганизацията на „Америкън илектрик пауър“ и пускането на новите акции. Тази връзка беше само връзка по време.

Но дали всяка връзка е само връзка по време и нищо повече? Аз ям джанки, а някой калайджия в Тибет го хваща скомина. Теорията за цветето в попуканата стена. Принудени сме да я приемем, понеже зъбите ни толкова често тръпнат от джанките, които други ядат. Затова аз изтръгнах цветето от пукнатината и открих един поразителен ботанически факт. Открих, че неговите нежни коренчета се увиват и провират чак до Ню Йорк, където смучат сокове от богатото торище, наречено корпорация „Медисън“. А цветето в пукнатината беше компанията „Съдърн бел фюъл“. Тогава отскубнах другото цвете — „Америкън илектрик пауър“, и открих, че нежните му коренчета водят началото си от същото торище.

Не мога да твърдя, че зная какво е това бог и човек, но бях готов да изкажа предположение за един определен човек. Засега само предположение.

И то си остана предположение още дълго време. Защото бях достигнал до такъв етап в изследванията си, че не ми оставаше друго, освен да се моля. Винаги се стига до този етап. Направил си всичко, което е по силите ти, после се молиш, докато не ти останат сили, и лягаш да спиш с надеждата, че ще намериш отгатката насън, озарен свише. „Кубла Хан“19, структурната формула на бензина, песента на Кедмън20 — всички те са се явили първо насън.

И на мен се яви нещо; Една вечер, когато тъкмо бях заспал. Това беше само едно име. Смешно име. Мортимър Л. Литълпо. Името плуваше в съзнанието ми, а аз си мислех само колко е смешно и потънах в дълбок сън. Но когато се събудих сутринта, първата ми мисъл беше: Мортимър Л. Литълпо. Същия ден, вървейки по улицата, си купих вестник и като се загледах в него, видях името Мортимър Л. Литълпо. Само че то не беше написано в току-що купения вестник. То ми се мяркаше на жълта, изпомачкана, миришеща на старо сирене страница, която изведнъж изплува пред мисления ми взор. „Смъртта на Мортимър Л. Литълпо — следствието установи нещастен случай.“ Точно така. После, като парче подгизнало дърво от дъното на разплацикана локва, нагоре бавно изплува фразата: „Юрисконсулт на компанията «Америкън илектрик пауър».“ Точно така.

Върнах се към старите подвързани вестници и намерих в тях цялата история. Мортимър беше паднал от прозореца на някакъв хотел или по-точно, от балкончето с ниски железни перила пред прозореца. Беше паднал от петия етаж и това бе краят му. При следствието сестра му, която живеела при него, казала, че напоследък той не се чувствувал добре и се оплаквал от виене на свят. Възникнали и предположения за самоубийство: както се изяснило, работите на Мортимър били в объркано състояние, а и перилата на балкончето не били все пак толкова ниски, та човек да падне по невнимание. Налице беше и загадката с писмото, един от прислужниците в хотела свидетелствувал под клетва, че вечерта преди смъртта си Мортимър му дал някакво писмо и половин долар бакшиш и му поръчал да отиде да го пусне незабавно в пощенската кутия. Прислужникът се заклел, че писмото е било адресирано до госпожица Литълпо. А госпожица Литълпо се заклела, че не е получавала никакво писмо. Няма що, човекът страдал от виене на свят.

Освен това той е бил юрисконсулт на „Америкън илектрик пауър“. Аз установих, че е бил освободен от работа малко преди постъпването на Ъруин. Нишката не беше твърде обещаваща и можеше да ме доведе отново до задънена улица, но аз вече бях свикнал. През шестте или осемте месеца, откак започнах издирванията, бях попадал неведнъж на задънени улици.

Но този път не попаднах на задънена улица. Попаднах на госпожица Лили Мей Литълпо, която открих след петседмично търсене в една мрачна и мръсна лисича дупка чак в края на мемфиските бордеи, където живееше под наем. Слабата размъкната старица със сбръчкано лице и с черна рокля, изпоплескана с лекета от храна, седеше в полутъмната стая и примигваше срещу мен с отслабналите си зачервени очи, издавайки тази лисича миризма, която се смесваше с мириса на тамян и восъчни свещи. Стените бяха осеяни с картини със сюжети от Светото писание, а в единия ъгъл имаше малка масичка — нещо като олтар — с избеляла виненочервена кадифена завеса над нея, а под завесата — не Богородица или разпятието, както би могло да се очаква, ако се съди по другите картини, а някакъв идол от филц, залепен върху дъска, който в първия миг взех за игленик-слънчоглед, увеличен до несъобразни размери, но после разбрах, че това е изображение на слънце с лъчи. Животворецът. И то в тази стая. Свещта на масичката пред него гореше с тлъст пламък, сякаш този пламък се подхранваше не само от восъка, но и от самата материя на този мазен въздух.

Посред стаята имаше маса с избеляла виненочервена кадифена покривка, а на масата — чинийка с отровно оцветени смучещи се бонбони, чаша вода и две тънки дълги тръби, очевидно от оловно-калаена сплав. Аз седнах по-далечко от масата. Седнала от другата й страна, госпожица Литълпо, която ме изучаваше със зачервените си очи, каза с неочаквано звучен глас:

— Да започваме ли?

Тя продължи да ме изучава, а после каза като че на себе си:

— Щом ви изпраща госпожа Далзъл, аз мисля…

— Да, именно тя.

Наистина бях изпратен от госпожа Далзъл. Което ми струваше двайсет и пет долара.

— Тогава всичко е наред.

— Всичко е наред — потвърдих.

Тя стана и се приближи до свещта на масичката, без да сваля очи от мен, сякаш в последната секунда, преди да духне свещта, би могло да се окаже, че не всичко е наред. После духна свещта и се върна на мястото си.

След това се чу пъшкане и пъхтене, звън от метал, който очевидно дойде от една от тръбите, някакъв не особено разбираем и просветен разговор с принцеса Петниста сърна — духът, който говореше чрез госпожица Литълпо, и още по-неразбираеми изказвания, направени с гърлен, пресипнал глас от някой, който се намираше на Онзи Свят и твърдеше, че се казва Джими и ми е бил приятел в юношеските години. В това време радиаторът зад гърба ми бучеше и бръмчеше, а аз вдишвах гъстия мрак и се потях. Джим казваше, че ме чакал път.

Наведох се към нея в тъмното и казах:

— Повикайте Мортимър. Искам да му задам един въпрос.

Едната от тръбите звънна леко и принцесата каза нещо, което не разбрах.

— Мортимър Л. ми трябва — настоях аз.

Нещо изкъркори в тръбата, едва различимо.

— Той се мъчи да се свърже — чу се гласът на госпожица Литълпо, — но вибрациите са слаби.

— Искам да му задам един въпрос — повторих аз. — Повикайте Мортимър. Мортимър Л., вие го знаете, „Л“-то е първата буква на Лонзо.

Вибрациите все още бяха слаби.

— Искам да го попитам за самоубийството.

Вибрациите, изглежда, съвсем отслабнаха, защото вече не се чуваше никакъв звук.

— Повикайте Мортимър — казах аз. — Искам да го попитам за застраховката. Искам да го попитам и за последното му писмо.

Този път вибрациите очевидно бяха достигнали страшна сила, защото тръбата издрънча на масата и тупна на пода, зад масата се чу скърцане и тропот и когато електрическата лампа светна внезапно, госпожица Литълпо стоеше до вратата с ръка на ключа и ме пронизваше със зачервените си очи, а дъхът й излизаше със свисък между старите зъби.

— Вие ме излъгахте — каза тя, — излъгахте ме.

— Не, не съм ви излъгал — отвърнах. — Казвам се Джек Бърдън и ме изпрати госпожа Далзъл.

— Глупачка — просъска тя. — Глупачка, да ми изпрати такъв… такъв.

— Тя реши, че всичко е наред. И не е чак такава глупачка, щом поиска двайсет и пет долара. — Извадих портфейла си, измъкнах от него няколко банкноти и й ги показах. — Може би не всичко е наред — казах, — но тези книжки винаги са в ред.

— Какво искате? — попита тя, а очите й шареха ту към лицето ми, ту към зелените банкноти.

— Вече казах — отвърнах. — Искам да говоря с Мортимър Лонзо Литълпо. Стига да можете да го свържете с мен.

— Какво искате от него?

— И това казах. Искам да го попитам за самоубийството.

— Това беше нещастен случай — каза мрачно тя.

Извадих една банкнота и я поднесох към нея.

— Погледнете — казах, — това са сто долара. — Сложих банкнотата на масата и я побутнах към нея. — Вижте я добре. Тя е ваша. Вземете я.

Тя гледаше стресната банкнотата.

Извадих нови две.

— Още две — казах, — също като тази. Триста долара. Ако успеете да ме свържете с Мортимър, тези пари ще бъдат ваши.

— Вибрациите — измънка тя, — понякога вибрациите.

— Да — казах, — вибрациите. Но сто долара подобряват много вибрациите. Вземете тази банкнота. Тя е ваша.

— Не — изхриптя тя бързо, — не!

Взех една от двете банкноти в ръката ми и я сложих върху другата на масата.

— Вземете ги — настоях — и стига с тия вибрации. Не ви ли трябват пари? Спомняте ли си да сте се наяли добре някога? Вземайте парите и говорете.

— Не — промълви тя, вторачила се в банкнотите, после заотстъпва към стената и хвана дръжката на вратата, като че се готвеше да избяга. Сетне впи поглед в мен, проточи врат и каза: — Знам… знам… вие сте от застрахователната компания и се мъчите да ме подведете.

— Имате грешка — отвърнах. — Но аз зная за застраховката на Мортимър. След самоубийство застраховка не плащат. Затова вие…

— Той — изсъска тя и хлътналото й лице се изкриви в гримаса, която би могла да бъде израз на мъка, на гняв, на отчаяние или дявол знае на какво, — той е теглил заеми срещу застраховката… изтеглил я е, кажи-речи, цялата… и нищо не ми е казал… той.

— Напразно лъжете — възкликнах. — Вие сте получили застраховката, само че много малко е било останало за получаване.

— Да — каза, — много малко. Той ме остави така сама… остави ме без пари, само с това… с това. — И тя обгърна с поглед стаята, изпочупените мебели, мръсотията и потръпна, сякаш за първи път влизаше тук и виждаше тази мизерия. — Да… само с това.

— Триста долара ще ви дойдат добре — казах и кимнах с глава към двете банкноти на кадифената покривка.

— Само с това — повтори тя. — Захвърли ме, подлецът, а на него му беше лесно… колко му е да.

— Да скочиш от… прозореца — довърших аз.

Това я накара да дойде на себе си. Изгледа ме продължително с тежък поглед, после се обади:

— Той не е скочил.

— Слушайте, драга моя — казах с тон, който обикновено окачествяват като „почти съчувствен“, — защо отричате? Брат ви отдавна е умрял и за него няма никаква опасност. Застрахователната компания вече е забравила случая. Никой няма да ви осъди, че сте излъгали — нали е трябвало да живеете… А…

— Въпросът не е до парите — каза тя. — Аз се страхувах от позора. Исках да бъде погребан като християнин. Исках… — Тя млъкна изведнъж.

— А! — възкликнах и хвърлих поглед на картините по стените.

— Тогава бях вярваща — каза тя, позамълча и се поправи: — Аз и сега вярвам в бога, но то е друго.

— Да, да — успокоих я и погледнах тръбата на масата. — Но, разбира се, глупаво е да смятате това за позор. Когато той се е решил да го стори…

— Това беше нещастен случай — прекъсна ме тя.

— Но нали само преди секунда сама признахте?

— Това беше нещастен случай — повтори тя и се затвори в себе си.

— Не, той сам е сложил край на живота си, но вината не е негова. Бил е принуден да го стори. — Наблюдавах лицето й. — След като е дал най-хубавите си години на компанията, те го изхвърлят. За да вземат човек, който е извършил грозна постъпка. Който доведе брат ви до гибел. Така ли е? — Станах и направих крачка към нея. — Така ли е?

Тя ме гледаше втренчено, но не издържа:

— Да! Той го доведе до това, той го уби, компанията го нае, защото трябваше да му се отплати — брат ми знаеше това и им заяви, че го знае, но те го изхвърлиха, казаха му, че не разполага с доказателства и го изхвърлиха.

— А той имаше ли доказателства?

— О, той знаеше всичко. Знаеше и за мошеничеството с мините — знаеше го отдавна, но не допускаше, че ще постъпят така с него. Те бяха много любезни с него, а през цялото време са се готвили да го изхвърлят. Накрая той отиде при губернатора и му каза…

— Какво, какво? Какво казахте? — попитах и пристъпих към нея.

— Отиде при губернатора и…

— Кой губернатор?

— Губернаторът Стантън, и губернаторът не щя и да го чуе, а само…

Хванах старицата здраво за ръката.

— Чакайте — казах, — брат ви е ходил при губернатора Стантън и му е обяснил всичко, така ли?

— Точно така, но губернаторът не щя и да го чуе. Казал му, че няма доказателства и затова той, губернаторът, не може да води следствие и…

— Това не може да бъде вярно! — извиках и разтърсих тънката й като клечка ръка.

— Самата истина, кълна се в бога! — възкликна тя разтреперана. — И това погуби брат ми. Погуби го губернаторът. Тогава брат ми се върнал в хотела, написал онова писмо, в което ми обясняваше всичко, и същата нощ…

— Писмото — прекъснах я аз, — какво стана с това писмо?

— … и същата нощ… преди разсъмване — цяла нощ той седял и чакал в стаята и точно преди разсъмване…

— Писмото — настоях, — какво стана с това писмо?

Разтърсих я отново, но тя продължаваше полугласно:

— И точно преди разсъмване…

Най-после се изтръгна от хипнозата на тази мисъл, погледна ме и каза:

— То е у мен.

Пуснах ръката й, пъхнах една банкнота в лепкавата й студена длан и насила затворих пръстите й.

— Това са сто долара — казах аз. — Дайте ми писмото и ще получите другите две банкноти. Триста долара!

— Не — отвърна тя, — не, вие искате да унищожите писмото. Защото в него е казана истината. Вие сте приятел на онзи човек. — Тя се втренчи в мен и заопипва с мигащия си поглед лицето ми, както слабите старчески пръсти опипват кутия, когато се мъчат да я отворят. Накрая се отказа от опитите си и попита безпомощно: — Приятел ли сте му?

— Ако ме види отнякъде сега — отвърнах, — едва ли ще си помисли такова нещо.

— Значи, не сте му приятел?

— Не — казах. Тя ме гледаше със съмнение. — Не, не съм му приятел. Дайте ми това писмо. Ако някога бъде използувано, то ще бъде срещу него. Кълна ви се.

— Страх ме е — каза тя, но аз усетих как пръстите й, сгънати в моята шепа, опипват лекичко пъхнатата в тях банкнота.

— Няма защо да се боите от застрахователната компания. Това е било толкова отдавна.

— Когато отидох при губернатора… — подзе тя.

— Как, ама и вие ли сте ходили при губернатора?

— След случилото се… след всичко… исках да отмъстя на този човек и тръгнах при губернатора…

— Велики боже! — възкликнах аз.

— … и поисках да го накаже — защото беше приел подкуп, защото беше убил брат ми, — но той ми каза, че нямам доказателства, че този човек му е приятел, а аз нямам доказателства.

— Ами писмото? Показахте ли му писмото?

— Да, писмото беше у мен.

— Но показахте ли го на губернатора?

— Да, да, а той ми казва: „Госпожице Литълпо, вие се заклехте, че не сте получавали никакво писмо, значи, сте излъгали, това е лъжесвидетелство, а за лъжесвидетелство се полага най-строго наказание, тъй че, ако това писмо стане известно, ще бъдете наказана с всичката строгост на закона.“

— И какво направихте? — попитах аз.

Главата й — само сива коса, жълта кожа, опъната върху костите, и стари спомени — се заклати леко на тънкото си стебло, сякаш подухвана от вятър.

— Какво да направя? — клатеше глава тя. — Аз, бедната, самотна жена? Брат ми си беше отишъл. Какво можех да направя?

— Да запазите писмото — казах и тя кимна.

— Дайте го — настоях, — дайте ми го. Сега никой няма да ви тревожи. Кълна ви се.

Тя стана да го даде. Дълго рови между купа от пожълтели, вмирисани на кисело книжа, стари ширити и изпомачкани дрехи в металическия сандък в ъгъла, а аз стоях наведен над нея и се ядосвах на кьопавите й схванати пръсти. Най-после го намери.

Грабнах плика от ръката й и изтърсих писмото. То бе написано на бланка от хотел „Монкастело“ и носеше дата 3 август 1915 година. Зачетох:

И тъй, след като напътствува сестра си как да измами застрахователната компания, този нещастник се отправя към другия свят, където майката и бащата ще пресушат сълзите му. Това писмо беше истински портрет на Мортимър Лонзо: обърканост, безсилие, благочестивост, самосъжаление, хитруване на дребно, отмъстителност и всичко това облечено в тънката плетеница на старомодния счетоводителски почерк, може би малко несигурен сега, но педантичен до последната точка.

Сложих го отново в плика и го пуснах в джоба си.

— Ще направя фотокопие — казах аз — и ще ви го върна. Ще искам да ми заверят фотокопието. А вие ще трябва да направите декларация пред нотариуса за посещението ви при губернатора Стантън. За което — пристъпих към масата, взех двете банкноти и й ги подадох — ще получите още сто долара. Вземете си шапката.

Така след много месеци се добрах до търсеното. Защото нищо не се губи, нищо и никога. Все остава някаква следа — я анулиран чек, я отпечатък от червило, я стъпка в лехата, я презерватив на алеята в парка, я остра болка в старата рана, я първите детски обувчици, я някакъв примес в кръвта. И всички времена са едно време, и всички мъртви никога не биха съществували, ако не им дадем живот с нашето определение, и от далечния полумрак очите им ни гледат умолително.

Ето в това вярваме ние, историците.

И обичаме истината.