Цялото кралско войнство

Глава четвърта

В онази нощ, когато в късна доба посетихме с Шефа съдията Ъруин, а после полетяхме сред притъмнелите поля назад към Мейсън, той ми каза:

— Изключено е да не се намери.

А аз отвърнах:

— За съдията може и да не се намери.

А той рече:

— Човек е заченат в грях и роден в поквара, пътят му минава от смрадливите пелени до вонещия покров. Винаги ще се намери нещо.

И той ми нареди да изровя нещо, да изкопая мъртвата котка с още неокапала докрай козина по опънатата, раздута, синкава кожа. Това беше подходяща задача за мен, защото, както вече казах, някога аз следвах история. А на историка му е все едно какво ще изрови от пепелта, от земята, от огромното бунище, каквото е човешкото минало. Все едно му е дали това ще бъде умряла котка или диамантът Кохинор. И тъй, възложена ми бе съвсем подходяща задача — пътешествие в миналото.

Това щеше да бъде моето второ пътешествие в миналото, по-интересно и по-вълнуващо и много по-успешно. Всъщност това второ пътешествие в миналото се увенча с пълен успех. Но първото завърши безуспешно. Завърши безуспешно, защото в процеса на изследванията се опитах да открия истината, а не фактите. И когато се разбра, че е невъзможно да бъде открита истината — или ако е възможно, то аз няма да я разбера, — не можах да понеса студения упрек на фактите. Затова излязох от стаята, стаята, където в голямата картотека се намираха фактите, и тръгнах накъдето ми очи видят, докато стигнах до второто си историческо изследване, което ще нарека „Случаят с честния съдия“.

Но нека най-напред ви разкажа за първото ми пътешествие във вълшебната страна на миналото. Не че това първо пътешествие е пряко свързано с историята на Уили Старк, но то до голяма степен засяга историята на Джек Бърдън, а историята на Уили Старк и историята на Джек Бърдън са в известен смисъл една и съща история.

Някога Джек Бърдън беше абсолвент и се готвеше да защити дипломната си работа по американска история в университета на своя роден щат. Този Джек Бърдън (чийто законен, биологически, а може би дори духовен приемник е сегашният Джек Бърдън, сиреч аз) живееше в една вечно разхвърляна квартира с още двама абсолвенти: единият — трудолюбив, глупав и несретен пияница, а другият — ленив, умен и сретен пияница. По-точно казано, те се превръщаха в пияници в първите дни на месеца, когато получаваха от университета жалките си грошове за жалката работа, която вършеха като аспиранти. Трудолюбието и несретата на единия се унищожаваха с мързела и сретата на другия, тъй че и двамата струваха еднакво и пропиваха всичко, когато имаше какво да пропият. А пиеха, защото нямаха ни най-малък интерес към работата си и не хранеха ни най-малка надежда за бъдещето. И дори през ум не им минаваше да се стегнат, за да защитят дипломните си работи, защото това би означавало да се разделят с университета (тоест да се разделят с пиянствата след първо число на месеца, с празните дрънканици за „работа“ и „идеи“ в задимените стаи и с момичетата, които се олюляваха и се кикотеха по тъмната стълба към квартирата), да постъпят на работа в педагогическо училище сред калищата на някое затънтено селище или в посредствен колеж, богат на благочестивост и беден откъм средства, да се примирят пред неизбежната действителност — скучна; изсушаваща работа, мухъл навред и любопитни погледи, и да гледат как вехне зеленото стръкче на мечтите, подало се от гърлото на бутилката като цвете в стаята на някой болник. Само че в бутилката не е имало вода. В нея е имало нещо, което само прилича на вода, мирише на газ и има вкус на карбол — най-долнокачествено царевично уиски.

Джек Бърдън живееше с тях във вечно разхвърляната квартира, където на мивката и по масата се трупаха немити съдове, в ъглите се валяха мръсни ризи и бельо, а застоялият въздух миришеше на цигарен дим. Той дори се наслаждаваше на тази неразбория, на възможността да изпусне на пода коричка препечен хляб с масло и да я остави да си стои там, докато нечий крак случайно не я настъпи и размаже по черния от мръсотия килим, наслаждаваше се, когато, легнал във ваната, виждаше как някоя тлъста хлебарка лази по протрития линолеум на банята. Веднъж той дори покани майка си на чай и тя седна на крайчеца на издутото кресло и с пукнатата чаша в ръка поведе разговор със сдържана, но пленителна усмивка, която очевидно се запазваше на лицето само благодарение на големи усилия на волята. Тя видя как една хлебарка най-нахално изпълзя от кухнята. Видя как един от приятелите на Джек Бърдън размаза една мравка в захарницата и отърси от пръста си останките й. Нокътят на същия този пръст не беше от най-чистите. Но тя продължаваше да се усмихва пленително, без ни мускул да трепне на лицето й. И той трябваше да й отдаде заслуженото.

След това обаче, когато двамата тръгнаха по улицата, тя му каза:

— Защо живееш така?

— Защото така съм устроен, изглежда — отвърна Джек Бърдън.

— И с такива хора — добави тя.

— Че какво им е? Нормални хора — каза той и се запита мислено дали те наистина бяха нормални, дали и той беше нормален.

Известно време майка му не каза нищо, само потракваше звънко и отривисто с токчетата си по тротоара, изпънала назад тесните си рамене, вдигнала към трептящия априлски залез синеокото си, напълно невинно лице с гладни вдлъбнатини — сякаш поднасяше това лице на света като безценен подарък и всеки би трябвало да се радва дори само за това, че го е зърнал.

После тя каза замислено:

— Онзи, чернокосият… ако се поумие и стегне, съвсем няма да изглежда зле.

— Така мислят и много други жени — отвърна Джек Бърдън и изведнъж изпита гнусливост и омраза към чернокосия, онзи, който беше размазал мравката в захарницата и който имаше мръсни нокти. Но нещо се въртеше на езика на Джек и той продължи: — Да, и мнозина от тях дори не обръщат внимание, че е мръсен. Приемат го такъв, какъвто е. Той е големият любовник в нашата квартира. Диванът ни от него е хлътнал така.

— Не говори мръсотии — каза тя, защото наистина не обичаше да се говорят неща, които минават за мръсотии.

— Но това е самата истина — казах аз.

Тя не отговори, само токчетата й потракваха звънко по тротоара. После каза:

— Ако само захвърли тези ужасни парцали и си купи приличен костюм…

— Да-да — възрази Джек Бърдън, — с неговите седемдесет и пет долара на месец.

Сега тя се обърна към него и огледа и неговите дрехи.

— И твоите не са по-свестни — заключи тя.

— Нима?

— Ще ти пратя пари да се облечеш по-прилично — каза тя.

След няколко дни той получи чек и кратко писмо, в което тя му пишеше да си купи „два прилични костюма и всичко, необходимо за тях“. Чекът беше за двеста и петдесет долара. Джек не си купи поне една вратовръзка. Затова пък той и двамата му съквартиранти си направиха фантастичен гуляй, който трая пет дни и който доведе до това, че трудолюбивият и несретният загуби работата си, а ленивият и сретният стана прекалено общителен и въпреки че беше късметлия, прихвана една болест, която се прихваща при по-особен вид общение. А на Джек Бърдън не му се случи нищо, защото на Джек Бърдън никога нищо не му се случваше — той беше неуязвим. И може би тъкмо това беше проклятието на Джек Бърдън — тази неуязвимост.

И тъй Джек Бърдън живееше във вечно разхвърляната квартира с другите двама абсолвенти, защото несретният, но трудолюбивият остана да живее в квартирата и след като бе изхвърлен от работа. Той само престана да плаща за каквото и да било, но не си излезе. Вземаше назаем пари за цигари. Ядеше начумерен това, което другите двама принасяха и готвеха. И по цял ден се излежаваше, защото оттук нататък трудолюбието му губеше всякакъв смисъл. Една нощ Джек Бърдън се събуди — стори му се, чу хлипания откъм гостната, където на подвижен креват спеше несретният, но трудолюбивият. И ето че един ден несретният, но трудолюбивият изчезна. Те никога не разбраха къде се е дянал и нито го чуха, нито видяха повече.

Но преди той да изчезне, тримата си живееха в квартирата в дух на братство и взаимно разбирателство. Сближаваше ги най-вече едно: и тримата се криеха. Разликата беше само в това, от което се криеха. Онези двамата се криеха от бъдещето, от деня, в който ще трябва да получат дипломите си и да напуснат университета. А Джек Бърдън се криеше от настоящето. Другите двама търсеха убежище в настоящето. Джек Бърдън търсеше убежище в миналото. Другите двама седяха във всекидневната и спореха, пиеха, играеха карти или четяха, а Джек Бърдън неизменно седеше в спалнята си пред малката чамова масичка с бележки, записки и книги по нея и дори не чуваше гласовете им, които достигаха до спалнята. Е, понякога се случваше да излезе от стаята си, да пийне с тях, да изиграе една игра на карти или да поспори, с една дума, да се държи като тях, но в действителност за него съществуваха само нещата, разпръснати по масичката.

А какви бяха тези неща на масичката?

Дебела пачка писма, осем оръфани сметководни книги с черна подвързия, превързани с избелял червен шнур, една снимка пет на осем инча, каширана на картон, с петно от вода в долния край, и една мъжка златна халка с някакъв надпис, надяната на връвчица. Миналото. Или онази част от миналото, която някога е носила името Кас Мастърн.

Кас Мастърн е бил един от двамата вуйчовци на Учения прокурор Елис Бърдън, брат на майка му — Лавиния Мастърн. Другият му вуйчо, Гилбърт Мастърн, който починал в 1914 на деветдесет и четири-пет годишна възраст, бил богаташ, железопътен магнат, член на дирекционния съвет на редица компании и оставил пачката писма, черните сметководни книги, снимката и цял куп пари на някакъв свой внук (и нито грош на Джек Бърдън). Десетина години по-късно наследникът на Гилбърт Мастърн се сеща, че Джек Бърдън, с когото той не се познава лично, следва история или нещо от този род и му изпраща писмата, сметководните книги и снимката, като запитва Джек Бърдън дали според него тези вещи представляват „финансов интерес“, тъй като той, наследникът, бил чул, че библиотеките плащали понякога „солидни суми за стари книжа и реликви и сувенири от времето преди Гражданската война“. Джек Бърдън му отвръща, че понеже като личност Кас Мастърн няма историческо значение, много е съмнително дали някоя библиотека би дала поне няколко долара, ако изобщо даде, за тези материали, и го пита какво да прави по-нататък с тях. Наследникът отвръща, че при това положение Джек Бърдън може да ги задържи за себе си „като сантиментален спомен“.

Така Джек Бърдън се запозна с Кас Мастърн, починал в 1864 в една военна болница в Атланта. Преди това той само беше чувал това име, но бе го забравил, а сега от снимката го гледаха две тъмни, широко разположени очи, които пламтяха под праха и забвението на изминалите петдесет и повече години. Тези очи гледаха от продълговато, скулесто, но младо лице с дебели устни и възрядка, къдрава черна брада. Устните някак не прилягаха на това скулесто лице и тези пламтящи очи.

Младият човек на фотографията, сниман прав, от коленете нагоре, носеше провиснал, безформен сюртук, прекалено широк в яката и къс в ръкавите, от които се подаваха силни кокалести ръце, сложени на кръста. Гъстата черна коса, вчесана назад от високото чело и подрязана равно според модата на това време, място и съсловие, се спущаше почти до яката на грубия размъкнат сюртук, който всъщност беше пехотински мундир от армията на южняците.

Всичко на тази снимка изглеждаше случайно в сравнение с тъмните пламтящи очи. Само мундирът не беше случаен. Той е бил облечен след дълго обмисляне и душевни терзания, с гордост и самоунижение и с твърдото намерение да бъде носен до смъртта. Ала смъртта не бе дошла така бързо и лесно. Тя беше дошла бавно и мъчително във вонящата атлантска болница. Последното писмо в купчината не беше писано от ръката на Кас Мастърн. Лежейки в болницата с гноясала рана, той бе диктувал прощалното писмо до брат си, Гилбърт Мастърн. Писмото и последната от сметководните книги, в които Кас Мастърн е водил дневника си, били изпратени в дома му в Мисисипи, а Кас Мастърн бил погребан някъде в Атланта, но къде точно, никой не знае.

В известен смисъл е правилно, че Кас Мастърн — със сивия, вкоравен от пот мундир, остър като власеница, който за него е играл ролята и на власеница, и на символ на една скъпо струваща слава — се е върнал в Джорджия, за да изгние там жив. Защото той е бил роден в Джорджия — той и Гилбърт Мастърн, и Лавиния Мастърн — сред червените хълмове на север, край щата Тенеси.

„Роден съм — пишеше на първата страница в първата книга от дневника му — в бедняшка дървена хижа в Северна Джорджия и ако в по-късни години съм спал на мека постеля и съм ял със сребърни прибори, нека Всевишният не остави да умре в душата ми споменът за студа и оскъдната храна. Защото всички ние идваме голи на тоя свят, но когато се замогнем, злото ни тегли тъй, както небето тегли искрите нагоре.“

Тези редове Кас е писал като студент в колежа „Трансилвания“ в Кентъки, когато след „мрак и беди“ бог му дарил покой. Дневникът започваше именно с описание на „мрака и бедите“ — и то какви беди: един мъжки труп, една жива жена и дълбоки драскотини от нокти по скулестото лице на Кас Мастърн.

„Аз пиша това — казваше той в дневника си — с всичката искреност, на която е способен грешникът, та ако някога моята плът или дух бъдат овладени от горделивост, да препрочета тези страници и да си спомня със срам какво зло се е било заселило в мен и може би все още живее, защото кой знае дали някакъв вятър няма да раздуха тлеещата главня и да разпали отново пламъка?“

Подтикът да води дневник се е родил в „мрака и бедите“, но Кас Мастърн очевидно е имал методичен ум, затова е започнал от самото начало, от дървената хижа сред червените хълмове на Джорджия. Братът на Кас, Гилбърт, който бил с петнайсетина години по-голям от него, измъкнал цялото семейство от тази дървена хижа. Гилбърт, избягал още като малък в Мисисипи, на трийсетгодишна възраст, ще рече, към 1850, бил вече на път да стане „памучен новобогаташ“. Бедното и гладно момче, което шляпало босоного по черната пръст на Мисисипи, след десет-дванайсет години станало вече „господарят“, който се перел на буен жребец пред бялата веранда (според дневника жребецът се наричал Паухатън). Как Гилбърт е спечелил първия си долар? Дали е прерязал в тръстиките гърлото на някой пътник? Или е чистил обуща в някой хан? Сведения за това липсваха. Но във всеки случай той натрупал състояние, седял на бялата веранда и гласувал за вигите. И никак не е чудно, че след войната, когато бялата веранда се превърнала в купчина пепел и богатството се стопило, Гилбърт, който успял веднъж вече да натрупа цяло състояние от нищо, успял и сега, въоръжен със своя опит, хитрост и коравост (четирите гладни и безплодни години, прекарани на седлото, го направили още по-корав), да натрупа още едно състояние, и то къде по-голямо от първото. И ако на стари години той си е спомнял понякога за брат си Кас и е изваждал последното му писмо, диктувано в атлантската болница, на устните му сигурно е заигравала снизходителна усмивка. Защото в него се казваше:

„Спомняй си за мен, но без всякаква скръб. Ако някой от двамата ни е имал щастие в живота, това съм аз. Надявайки се на милостта на Вездесъщия и на Неговото благословено снизхождение, аз ще получа покой. Но на теб, скъпи братко, ти е съдено да ядеш горчив хляб, да градиш върху пепелища, да правиш кирпич без слама и да се терзаеш за разрухата и пороците на нашата скъпа Родина и за греховете на цялото човечество. На съседния креват лежи млад човек от Охайо. Той умира. Неговите стонове, проклятия и молитви не са по-различни от другите, които се носят в тази скиния на страданието. Той е тук заради своя грях и заради моя. И заради греховете на своята Родина. Дано и двама ни споходи божията благодат и ни извади от тленния прах. Моля се Богу, скъпи братко, да ти даде сила да посрещнеш бъдните дни.“

Да, Гилбърт сигурно се е усмихвал, спомняйки си миналото, защото много малко време е ял горчив хляб. Към 1870 той се замогва отново. В 1875 или 76 е вече богат. А към 1880 има огромно състояние, живее в Ню Йорк, става известен — пълен, тежък човек с глава, сякаш изсечена от гранит. Преживял една епоха, той навлиза в друга. И може би в новата се е чувствувал по-добре, отколкото в старата. А може би такива като Гилбърт Мастърн се чувствуват у дома си във всяка епоха. Тъй както хора като Кас Мастърн са чужди на всяка епоха.

Но да си дойдем на думата: Джек Бърдън получи тези книжа от внука на Гилбърт Мастърн. Когато дойде време да си избере тема за дипломната работа, професорът му предложи да редактира и издаде дневника и писмата на Кас Мастърн, да напише за него биографичен очерк и да направи социално изследване въз основа на тези и други материали. Така Джек Бърдън започна своето първо пътешествие в миналото.

Отначало всичко изглеждаше лесно. Лесно беше да се възпроизведе животът в дървената хижа сред червените хълмове. Налице бяха писмата на Гилбърт до домашните след началото на неговия възход. (Джек Бърдън успя да се сдобие и с други документи за Гилбърт Мастърн от времето преди Гражданската война.) Този начин на живот беше познат, само че той постепенно се изменяше към по-добро — резултат от растящото благосъстояние на Гилбърт. После почти едновременно умират майката и бащата и Гилбърт се връща у дома и смайва с вида си Кас и Лавиния, които просто не вярват на очите си: великолепен черен костюм, лачени чепици, снежнобяла риза и тежък златен пръстен. Той записва Лавиния в едно училище в Атланта, купува й цял скрин дрехи и я целува на сбогуване. („Нима ти беше невъзможно да ме вземеш със себе си, скъпи братко Гилбърт? Аз щях да бъда толкова послушна и любеща сестра — пише му тя с кафяво мастило, с ученически почерк и не свои думи, заимствувани от даскалския етикет. — А не би ли било възможно да дойда при теб сега? Може би ще се намери и за мен някоя работа, която…“ Но Гилбърт има други планове. Тя ще се появи в дома му, когато й дойде времето.) Ала той взема със себе си Кас — и селският момчурляк бива облечен с черен костюм и качен на чистокръвна кобила.

След три години Кас вече не е селски момчурляк. Той прекарва тези три години на монашеска строгост в къщата на Гилбърт, „Валхала“, където е обучаван от господин Лосън и от самия Гилбърт. От Гилбърт той научава как се управлява плантация. А от Лосън — охтичав, завеян млад човек от Принстън — малко геометрия, малко латински и сума нещо от презвитерианското богословие. Кас обичал да чете и веднъж Гилбърт (както е описано в дневника) застанал на прага и като видял как е потънал в книгата, казал: „Може би за това поне те бива.“

Но се оказва, че го бива не само за това. Когато Гилбърт му дава малка плантация, Кас я управлява две години толкова умело (и с такъв късмет, защото времето и пазарът сякаш се сговарят да му помогнат), че в края на този срок той успява да изплати на Гилбърт значителна част от стойността на плантацията. После отива или по-точно бива изпратен в колежа „Трансилвания“. Това е идея на Гилбърт. Една вечер той пристига в плантацията на Кас, влиза в къщата и сварва Кас над книгите. Гилбърт се приближава до отрупаната с книги маса и Кас става. Тогава Гилбърт почуква с бича си една от книгите и казва: „Май ще можеш да станеш човек с това нещо.“ В дневника не се казваше каква именно е била книгата, по която е почукал Гилбърт с кожения си бич. Пък и това не е толкова важно. А може би е важно, защото все ни се ще да го разберем. Мислено виждаме белия ръкавел и червената, ръбата, силна ръка („брат ми беше як и червендалест“), която стиска бича — в този пестник бичът ще да е изглеждал като нежна вейчица. Виждаме как краят на бича шляпа по отворената страница не съвсем презрително, но остро, а не може да се досетим каква страница е била тази.

Във всеки случай книгата, изглежда, не е била богословска, защото тогава Гилбърт едва ли би казал: „Май ще можеш да станеш човек с това нещо.“ По-вероятно е това да са били стихове от някой латински поет, понеже Гилбърт сигурно вече е бил разбрал, че в малки дози такива неща вървят добре в политиката и правото. И тъй той избира за брат си колежа „Трансилвания“ — както се оказва, по съвета на своя съсед и приятел господин Дейвис, господин Джеферсън Дейвис, който следвал на времето в същия колеж и изучавал старогръцки.

В „Трансилвания“, в град Лексингтън, Кас познал сладостите на живота.

„Открих, че в пороците човек може да се усъвършенствува не по-зле, отколкото в добродетелите, и научих всичко, което можеше да се научи от игралната маса, бутилката, конните състезания и от запретените радости на плътта.“

Изминал пътя от бедната хижа и монашеския режим във „Валхала“ до малката си плантация, той израснал, възмъжал и ако се съди по фотографиите, се разхубавил. И нищо чудно, че е познал сладостите на живота или че тези сладости са познали него. Защото, макар това да не е казано в дневника, събитията, довели до „мрака и бедите“, показват, че поне в началото Кас е бил по-скоро преследваният, отколкото преследвачът.

В дневника си той нарича преследвача „тя“. Но Джек Бърдън успя да открие името й. „Тя“ се оказа Анабел Трайс, жена на Дънкан Трайс, а господин Дънкан Трайс е бил преуспяващ млад банкер от Лексингтън, близък приятел на Кас Мастърн и очевидно един от онези, които са му показали сладостите на живота. Джек Бърдън откри това име, когато прелистваше колекциите на лексингтънските вестници от средата на петдесетте години на миналия век, за да търси съобщенията за една смърт. Става дума за смъртта на господин Дънкан Трайс. Във вестника тя бе представена като нещастен случай. Дънкан Трайс, пишеше вестникът, се застрелял по невнимание, когато почиствал пистолетите си. Единият от пистолетите, вече почистен, бил намерен до покойника на дивана в библиотеката, където станал нещастният случай. Другият, гръмналият, бил паднал на пода. Джек Бърдън знаеше от дневника как стои работата и затова, когато си изясни всички обстоятелства, установи и самоличността на „тя“. Господин Трайс, пишеше вестникът, оставя вдовица, по баща Анабел Пъкит, родена във Вашингтон.

Анабел Трайс се запознава с Кас малко след идването му в Лексингтън. Дънкан Трайс го поканва и завежда у дома си, защото преди това е получил писмо от господин Дейвис, който му препоръчва брата на своя добър приятел и съсед господин Гилбърт Мастърн. (Дънкан Трайс се е преселил в Лексингтън от Кентъки, където баща му е дружил със Самюъл Дейвис, бащата на Джеферсън, който живеел във Феървю и отглеждал коне за състезания.) И тъй Дънкан Трайс завежда у дома си високия младеж, който вече не е селски момчурляк, настанява го на дивана, пъхва чаша в ръката му и повиква хубавата си сладкогласа жена, с която много се гордее, за да я представи на госта.

„Когато тя влезе, в стаята вече играеха сенките на здрача, но свещите още не бяха запалени, та ми се стори, че очите й са съвсем черни — един поразителен контраст със светлорусите й коси. Направи ми впечатление лекият й вървеж — тя сякаш не ходеше, а се плъзгаше, което й придаваше истинско царствено величие, при все че бе малко по-ниска от среден ръст…

Тъй е писал мантуанецът за появата на Венера, в която по походката разпознал богинята. Тя влезе в стаята и по движенията й аз разпознах богинята, тази, на която бе съдено да стане моя гибел. (Можех само да се надявам на милосърдието божие, но заслужава ли изчадие на ада като мен това милосърдие?) Тя ми подаде ръка и заговори с дълбок, въздрезгав глас, който предизвика у мен усещане, като че гладя с ръка мека мъхеста тъкан, кадифе или козина. Не би могло да се каже, че това е звучен глас, от какъвто обикновено хората се възхищават. Разбирам го, затуй описвам само как подействува този глас на слуховите ми органи.“

Кас описва много старателно всяка нейна черта и пропорция на тялото, един мъчителен опис, сякаш посред „мрака и бедите“ в миг на душевни терзания и разкаяния е трябвало за последен път да хвърли поглед назад, дори с риск да се превърне в статуя от сол.

„Лицето й беше неголямо и малко закръглено. Устата й волева, а устните червени, влажни, полуотворени или готови да се полуотворят. Брадичката малка, но твърдо очертана. Кожата й ми се стори необичайно бяла, особено в здрача, но когато запалиха свещите, забелязах руменина на ланитите й. Косите й, поразително гъсти и съвсем руси, бяха вчесани назад и събрани на кок ниско на тила. Имаше много тънка талия, а гърдите й, естествено високи, твърди и закръглени, стояха още по-високи поради корсажа. Тъмносинята й копринена рокля, както си спомням, беше с голямо деколте, което разкриваше почти целите й рамене и двете вдигнати полукълба на гърдите.“

Така я описваше Кас. Той признаваше, че в лицето тя не била красавица, добавяйки: „Макар то да беше приятно с хармоничните си черти.“ Но косите й били прекрасни и „поразително меки“. „На пипане те бяха по-меки и нежни от всякаква коприна.“ Така дори в минутите на „мрака и бедите“ в дневника се е вмъкнал, въпреки волята на автора, споменът за това, как тези пищни коси са се сипвали между пръстите му. „Но — добавяше той — цялата нейна хубост беше в очите.“

В началото Кас казва, че когато тя влязла в сумрачната стая, очите й му се видели черни. После открива, че е сбъркал и това откритие е първата крачка към грехопадението му. След като се здрависала („здрависа се с мен много естествено и учтиво, а после ме покани да седна отново“), тя казала, че в стаята е много тъмно и че есента винаги идва така неочаквано. После дръпнала звънеца и на звъна се отзовало негърче. „Тя му нареди да донесе свещи и да подтъкне огъня в камината, който почти беше угаснал. Момчето се върна скоро със свещник за седем свещи и го сложи на масата до дивана, на който седях аз. То драсна клечка кибрит, но тя каза:

— Не, аз ще запаля свещите.

Помня всичко, сякаш вчера е било. Седнал на дивана, извърнах бавно глава, за да я гледам как пали свещите. Разделяше ни само малката маса. Тя се наведе над свещника и започна да пали свещите една по една. Наведе се още повече и сега видях гърдите й, повдигнати от корсажа, но спуснатите й мигли скриваха очите й от погледа ми. После вдигна глава и ме погледна право в лицето, застанала над запалените свещи — тогава веднага видях, че очите й съвсем не са черни. Те бяха сини, но с такъв тъмносин цвят, че мога да го сравня само с цвета на вечерно есенно небе, когато времето е ясно, няма луна и звездите току-що са изгрели. До този миг не бях и подозирал колко големи са тези очи. Помня съвсем ясно, че си повтарях мислено: «Дори не подозирах колко големи са тези очи.» Повторих това бавно, веднъж, дваж, триж, сякаш поразен от някакво чудо. После усетих как кръвта нахлува в главата ми, езикът ми пресъхва и ме обзема желание.

И досега виждам съвсем ясно израза на лицето й, ала не мога да го разгадая. Понякога съм си мислил, че то криеше някаква усмивка, но не мога да твърдя това със сигурност. (Сигурно е само едно: проклятието дебне човека на всяка крачка, о боже, спасителю мой!) Седях, сложил едната ръка на коляното, а в другата стиснал празната чаша, и чувствувах, че не мога да си поема дъх. Тогава тя каза на мъжа си, който стоеше зад мен:

— Дънкан, не виждаш ли, че чашата на господин Мастърн е празна?“

Минава година. Кас, който е много по-млад от Дънкан Трайс и няколко години по-млад от Анабел Трайс, става близък приятел на Дънкан и научава от него много неща, защото Дънкан Трайс е богат, винаги съвременен, умен и голям веселяк („той много обичаше веселието и беше неуморим“). Дънкан Трайс запознава Кас с бутилката, с хазарта и конните състезания, но не и със „запретените радости на плътта“. Дънкан Трайс обича жена си страстно и всеотдайно. („Когато тя влизаше в стаята, очите му се впиваха в нея без никакъв свян и аз неведнъж бях виждал как тя извръща лице и се изчервява от този дързък поглед в присъствието на други хора. Но мисля, че той вършеше това несъзнателно, дотолкоз бе запленен от нея.“) Да, със „запретените радости“ го запознава не Трайс, запознават го другите млади хора от обкръжението на Трайс. Но независимо от новите интереси и увлечения Кас не се откъсва от учението си. Той намира време и за него, защото е силен и издръжлив.

Така минава годината. Той често ходи у Трайс, но не разговаря с Анабел, освен да подхвърли „някоя шега или учтивост“. През юни един от приятелите на Дънкан Трайс урежда танци в градината си. Дънкан Трайс, жена му и Кас идват заедно и сядат в една малка беседка, по която се вие жасмин. Дънкан Трайс се връща до къщата да вземе пунш за тримата и оставя Анабел и Кас сами в беседката. Кас забелязва гласно колко сладко мирише жасминът. Изведнъж от нея се изтръгва („гласът й беше дълбок и въздрезгав както винаги, но звучеше толкова възбудено, че останах поразен“): „Да, да, много сладко мирише. Толкова сладко, че ще се задуша. Ще се задуша!“

И тя притиснала с ръка голата си гръд, подаваща се над корсажа.

„Помислих, че може изведнъж да й е станало зле — пишеше Кас в дневника си — и я попитах да не би да й е прилошало. Тя каза «не» с много тих, дрезгав глас. Въпреки това аз станах и обясних, че отивам да й донеса чаша вода. Изведнъж тя рече много рязко, което ме изненада, защото винаги се държеше изключително благовъзпитано:

— Сядайте, сядайте, не ми трябва вода!

И аз седнах, обезпокоен, че може неволно да съм я обидил с нещо. Погледнах към другия край на градината, където по алеите между подстриганите храсти няколко двойки се разхождаха на лунна светлина. Чувах дишането й. Тежко и неравно. Най-неочаквано тя попита:

— На колко години сте, господин Мастърн?

Отвърнах, че съм на двайсет и две. Тогава тя каза:

— А аз съм на двайсет и девет.

Едва смотолевих нещо от изненада. Тя се засмя на объркването ми и каза:

— Да, аз съм със седем години по-голяма от вас, господин Мастърн. Учудва ли ви това?

Отговорих утвърдително. Тогава тя каза:

— Седем години не са малко време. Преди седем години вие сте били дете, господин Мастърн. — Тук тя се разсмя неочаквано, но скоро прекъсна смеха си и добави: — А аз не съм била дете. Поне преди седем години.

Не отвърнах нищо, защото в главата ми не просветваше никаква мисъл. Седях съвсем объркан, но въпреки тази обърканост се мъчех да си представя как ли ще да е изглеждала тя като дете. Обаче не успях да си я представя. След малко мъжът й се върна.“

Подир няколко дни Кас заминава за Мисисипи, за да посвети няколко месеца на плантацията си. През това време по настояване на Гилбърт отива веднъж до столицата на щата, Джексън, и веднъж до Виксбърг. Лятото е запълнено с работа. Сега Кас разбира какви са намеренията на Гилбърт: да го направи богат и да го накара да се заеме с политика. Тази перспектива е примамлива и съблазнителна и не толкова недостижима за един млад човек, който има зад гърба си брат като Гилбърт Мастърн. („Брат ми е човек във висша степен сдържан и целенасочен и когато заговори, макар да не е многословен и лицеприятен, всички се вслушват в думите му, особено солидните и влиятелни хора.“) Така минава лятото — под твърдата ръка и строгия поглед на Гилбърт. Но към края му, когато Кас вече мисли да се върне в колежа, на негово име се получава писмо от Лексингтън, надписано с непознат почерк. И когато Кас отваря писмото, от него изпада изсушено цветче. В първия миг той не може да схване какво е това и защо то е в ръката му. После го помирисва. Мирисът, вече слаб и прашен, е мирис на жасмин.

Листът е сгънат на четири. На едната четвъртина с ясен, обработен и не много едър почерк е написано: „О, Кас!“ И толкоз.

Но то е достатъчно.

В един дъждовен есенен ден, непосредствено след завръщането си в Лексингтън, Кас отива у семейство Трайс, за да им засвидетелствува уважението си. Дънкан Трайс не е у дома и е пратил дума, че има неотложна работа в града и ще закъснее за вечеря. За този следобед Кас пише:

„Озовах се насаме с нея. Припадаше здрач както тогава, преди година, когато за първи път я видях в същата тази стая и помислих, че очите й са черни. Тя ме поздрави любезно, аз отвърнах на поздрава и след като й стиснах ръка, отстъпих назад. В този миг си дадох сметка, че тя ме гледа втренчено, както и аз нея. Изведнъж устните й се поотвориха и от тях се изтръгна нещо като въздишка или сподавен стон. После, като по даден сигнал, пристъпихме един към друг и се прегърнахме. Стояхме тъй прегърнати, без да продумаме. Стояхме дълго или поне на мен тъй ми се видя. Аз я притисках силно към себе си, но не се целунахме нито веднъж, което впоследствие ми се виждаше странно. Но дали беше толкова странно? Дали беше толкова странно, че някакви последни останки от срам ни пречеха дори да се погледнем в очите? Усещах, чувах как сърцето ми бие лудо в гърдите и ми се струваше, че то се е откотвило и се мята на всички страни в огромната празнина вътре в мен, но същевременно почти не съзнавах какво точно става с мен. Поемах дъха на косите й, а мислех, че сетивата ме мамят и дори не ми се вярваше, че това съм аз. Не можех да допусна, че аз, Кас Мастърн, се държа така в дома на своя приятел и покровител. Не изпитвах ни разкаяние, ни ужас от низостта на постъпката си — както вече казах, бях обзет само от съмнения, че всичко това е вярно. (Човек бива обзет от такива съмнения, когато за първи път наруши някакъв навик, а изпитва ужас, когато изменя на принципите си. Следователно, ако в мен някога е имало добродетели и чест, те са били случайност, навик, а не плод на съзнателна воля. Но мигар е възможно добродетелта да бъде плод на човешката воля? Само едно превисоко самомнение може да доведе до такава мисъл.)

Както казах, стояхме дълго тъй, притиснали се силно, но тя бе склонила лице на гърдите ми, а моят поглед се рееше през прозореца навън, гдето се сгъстяваше вечерният мрак. Когато най-сетне тя вдигна лице, видях, че плаче беззвучно. Защо плачеше? Неведнъж съм си задавал този въпрос. Дали защото, дори готова да извърши една непоправима грешка, все пак бе в състояние да плаче заради последиците от тази грешка, която бе безсилна да избегне? Дали защото човекът, който я прегръщаше, беше много по-млад от нея и тя се срамуваше от неговата младост, от седемте години помежду им? Дали защото той бе закъснял със седем години и не би могъл да пристъпи към нея с чисти помисли? Няма значение каква бе причината за тези сълзи. Ако беше първата, те само показваха, че чувствата са едно, а дългът — съвсем друго, ако беше втората, те само показваха, че самосъжалението е едно, а здравият разум — съвсем друго. Тъй или иначе, когато вдигна най-сетне лице, в големите й очи блестяха сълзи и дори сега, когато зная, че тези сълзи станаха моя погибел, те не ми се зловидят, защото говорят за едно топло сърце и показват, че какъвто и да е нейният грях (и моят), тя не е пристъпила към него с лека ръка и с очи, пламнали от похот и плътска жажда.

Тези сълзи станаха моя погибел, защото, когато тя вдигна лице, към чувствата ми се примеси и нежност и сърцето ми сякаш се разля в гърдите и изпълни огромната празнина, в която се мяташе до преди малко. Тя промълви:

— Кас…

За първи път се обръщаше към мен с малкото ми име.

— Какво? — отвърнах аз.

— Целуни ме — каза тя съвсем просто, — сега вече можеш да ме целунеш.

И аз я целунах. После, заслепени от бунта на кръвта и от глада на чувствата, ние се сляхме в едно. Да, в същата тази стая, при това някъде из къщата шетаха тихомълком слуги, вратата на стаята беше отворена, мъжът й можеше да се върне всеки миг, а и още не беше съвсем тъмно. Но нас ни пазеше самото наше безразсъдство, сякаш обзетите от страст сърца ни обвиваха в някакъв непроницаем облак, тъй както някога Венера е обвила в облак Еней, та да може, незабелязан от никого, да се доближи до града на Дидона. В такива случаи самото безразсъдство служи за защита, а силата на страстите е оправдание и благословия за него.

Въпреки сълзите и въпреки че ми се отдаде с някаква тъга и отчаяние, непосредствено след това гласът й вече звучеше бодро. Застанала в средата на стаята, тя оправяше косите си, а аз измънках нещо за нашето бъдеще, нещо съвсем несвързано, защото още не можех да се съвзема. Но тя отвърна, като че ставаше дума за най-незначителна работа:

— О, нека не мислим сега за това.

После повика слугата и го помоли да донесе свещи. Свещите запламтяха и аз можах да разгледам лицето й — то беше свежо и спокойно. Когато мъжът й се върна, тя го посрещна много мило, от което сърцето ми се сви, но, трябва да призная, не от угризения. По-скоро от луда ревност. Когато той се обърна към мен и ми подаде ръка, дотолкова се смутих, че бях сигурен, че ще разбере всичко по лицето ми.“

Така започва втората част от историята на Кас Мастърн. През цялата следваща година той както и преди е чест гост в дома на Дънкан Трайс и продължава както и преди да спортува заедно с него, да играе карти, да пийва и да ходи на конни състезания. Научава се, както пише в дневника си, да запазва спокойствие на челото си и да приема нещата такива, каквито са. Колкото до Анабел Трайс, той казва, че впоследствие му е било трудно да повярва, че „тя е проливала сълзи“. Тя, пише той, беше „топлосърдечна жена, безразсъдна и страстна натура, която ненавиждаше всякакви разговори за бъдещето (не ме оставяше дори да отворя дума за това, което ни чака), ловка и находчива, когато трябваше да се намери начин да утолим желанието си, и толкова нежна и женствена, че всеки би искал да краси семейното му огнище“. Тя наистина трябва да е била ловка и находчива, защото да поддържаш любовна връзка по онова време и в онзи град, без някой да разбере, ще да е било трудна работа. В дъното на градината на Трайс е имало лятна къщичка, в която можело да се влиза незабелязано от алеята. Доведената сестра на Анабел Трайс, която живеела в Лексингтън, очевидно е помагала на двамата любовници или пък просто си е затваряла очите пред тяхната връзка, но, изглежда, след дълги уговорки от страна на Анабел, защото Кас споменава за „бурна сцена“ между двете сестри. С други думи, някои от срещите са ставали там. Но от време на време Дънкан Трайс заминавал извън града по работа и тогава Кас бил приеман посред нощ в къщата дори когато там са гостували майката и бащата на Анабел. В такива случаи Кас е лежал в леглото на Дънкан Трайс.

Но имало е и други срещи, неочаквани и непредвидени мигове, когато двамата ненадейно са се оказвали сами. „В къщата на моя доверчив приятел едва ли имаше място, ъгъл, кътче, което ние да не бяхме осквернявали, понякога дори посред бял ден“ — пишеше Кас в дневника си и когато студентът по история Джек Бърдън отиде в Лексингтън и тръгна да разглежда старата къща на Трайс, той си спомни тези думи. Около къщата бяха изникнали нови жилища, та от голямата градина не бе останало друго освен малка моравка. Но самата къща беше съвсем запазена. Там живееше някакво семейство на име Милър, което се гордееше с нея и допусна Джек Бърдън да разгледа помещенията. Джек Бърдън се завъртя в стаята, където Кас и Анабел са се срещнали за първи път, където той е видял очите й при запалените свещи, а година по-късно тя е издала онази въздишка или сподавен стон и е паднала в прегръдките му; после Джек Бърдън разгледа просторното преддверие с изящната стълба към втория етаж, влезе в малката сумрачна библиотека, надзърна в задното антре, добре скрит „ъгъл или кътче“, удобно обзаведено за целта. Застанал в големия, прохладен, полутъмен хол с хубаво лъснат паркет, Джек Бърдън се мъчеше да си представи как тук преди около седемдесет години са се разменяли крадешком погледи и шепотни думи, как тази тишина е била нарушавана внезапно от шумоленето на поли (облеклото от онова време наистина не е било удобно да свършиш нещо на бърза ръка), от тежко дишане и непредпазливи охкания. Да, но всичко това е било отдавна. Анабел Трайс и Кас Мастърн отдавна са на онзи свят, а госпожа Милър, която реши да почерпи Джек Бърдън с чаша чай (тя бе поласкана от „историческия“ интерес към нейната къща, при все че не подозираше какви са истинските обстоятелства), в никакъв случай не беше нито „ловка“, нито „находчива“ и очевидно бе изразходвала цялата си енергия като деятелка в „Пазителки на олтара на епископалната църква «Свети Лука»“ и в „Дъщери на американската революция“.

Втората част от историята на Кас Мастърн — неговата любовна връзка — обхваща цялата учебна година, част от лятото (защото Кас пак се вижда принуден да се върне в Мисисипи заради плантацията и сватбата на сестра си Лавиния, която се омъжва за млад човек с добри връзки на име Уилис Бърдън) и почти цялата следваща зима, която Кас отново прекарва в Лексингтън. Но на 19 март 1854 година умира в библиотеката си Дънкан Трайс (библиотеката също е един от скритите „ъгли и кътчета“ в къщата му). В гърдите му е забит куршум, голям почти колкото палец. Очевидно нещастен случай.

Вдовицата седи в черквата изправена и неподвижна. Когато повдига воала си, за да избърше с кърпа очи, Кас Мастърн вижда, че бузата й е „бяла като мрамор, ако не се смята едно-единствено червено петно, като от треска“. Но дори под воала той вижда нейния втренчен, пламнал поглед, който блести „под тази изкуствена сянка“.

Кас Мастърн и още петима млади хора от Лексингтън, приятели и побратими на покойния, носят ковчега.

„Ковчегът, който носех, сякаш изобщо не тежеше, при все че приятелят ми беше едър човек, склонен дори към пълнота. Докато го носехме, аз се чудех защо е толкова лек и в главата ми мина налудничавата мисъл, че ковчегът е празен, че в него няма никой и всичко това е някаква глупава шега, някакъв кощунствен маскарад, дълъг и безсмислен като сън. Или че това е някаква измама, измислена специално за мен. И аз съм жертва на тази измама, а всички останали са се сговорили да действуват против мен. Но когато у мен се роди тази мисъл, изведнъж изпитах страшна възбуда. Бях твърде умен, за да се хвана така лесно. Аз бях разбрал измамата. И ми се дощя да хвърля ковчега на земята и когато той се пръсне и се види, че е празен, да се разкикотя победоносно. Но не сторих това и видях как спускат ковчега в ямата пред нозете ни и как върху него падат първите буци пръст.

Щом чух тези първи буци да тропат по ковчега, изпитах огромно облекчение, а после — непреодолимо желание да я обладавам. Тя бе коленичила пред гроба, потънала в някакви неизвестни на мен мисли. Беше склонила леко глава и воалът закриваше лицето й. Яркото слънце заливаше облечената в черно фигура. Аз не можех да откъсна очи от тази гледка. Позата й сякаш подчертаваше нейните прелести и в разпаленото си въображение аз виждах гъвкавото й тяло. Дори траурът я правеше съблазнителна. Слънцето напичаше врата ми и през сакото — плещите. То грееше тъй неестествено силно, че заслепяваше погледа ми и разпалваше страстите ми. Но през всичкото това време аз чувах, сякаш издалеч, стъргането на лопатите в насипа и тъпия звук, с който пръстта падаше в ямата.“

Същата вечер Кас отива в лятната къщичка в градината. Не са си уговорили среща, той отива интуитивно. Чака дълго, но най-сетне тя се появява цялата в черно, което е „едва ли не по-тъмно от нощта“. Седнал в най-тъмния ъгъл на къщичката, той мълчи и не издава с нищо присъствието си, когато тя влиза, „плъзгайки се като сянка сред сенки“.

„Не съм сигурен, че мълчанието ми беше умишлено. То беше някакъв непреодолим инстинкт, който стискаше гърлото ми и парализираше ръцете и нозете ми. Преди този миг и след него аз си давах сметка, че е нечестно да следиш някого, но в момента не мислех за това. Само бях приковал очи върху нея. И си мислех, че щом тя не подозира, че не е сама, ще мога да проникна в душата й, да разбера каква промяна, какво въздействие е оказала върху нея смъртта на мъжа й. Сега вече нямаше и помен от онази страст и едва ли не лудост, която бе ме обзела следобеда пред гроба на моя приятел. Бях съвсем спокоен. Но трябваше да я разбера или поне да се опитам да я разбера. Струваше ми се, че като разбера нея, ще разбера самия себе си. (Това е обикновена човешка слабост — да се мъчиш да разбереш себе си посредством другиго. Човек може да познае себе си само в бога и чрез неговото всевиждащо око.)

Тя влезе в къщичката и седна на пейката на няколко крачки от мен. Дълго се взирах в нея. Тя седеше изправена и не помръдваше. Накрая аз прошепнах едва-едва името й. Тя не показа с нищо, че ме е чула. Тогава я повиках повторно, все тъй шепнешком, после още веднъж. В отговор на третото ми повикване тя промълви: «Да», но остана все тъй неподвижна и не обърна глава. Тогава я повиках по-високо и тя скочи мигом, уплашена до смърт, издаде сподавен вик и закри лицето си с ръце. Олюля се и едва не се строполи на пода, но след миг успя да се овладее и се вторачи в мен. Заеквайки, аз взех да й се извинявам и да обяснявам, че не съм искал да я уплаша — та нали беше отговорила на първото ми повикване. Попитах я:

— Не се ли обади, когато прошепнах името ти?

Тя отговори утвърдително.

— Тогава защо се уплаши така, когато те повиках по-високо?

— Защото не знаех, че си тук — каза тя.

— Но казваш, че си чула първото ми повикване и си се обадила, а сега твърдиш, че не си разбрала, че съм тук.

— Не знаех, че си тук — повтори тя тихо и едва сега схванах смисъла на думите й.

— Слушай — казах, — не позна ли гласа ми, когато те повиках шепнешком?

Тя само ме изгледа мълчаливо.

— Кажи — настоях, защото трябваше да зная това.

Тя продължи да ме гледа и накрая отвърна неуверено:

— Не зная.

— Значи, помислила си, че това е… — започнах аз, но преди да се доизкажа, тя се хвърли към мен и се вкопчи отчаяно, като удавник, викайки:

— Не, не, няма значение какво съм помислила, важното е, че ти си тук, ти си тук! — И притегли главата ми и притисна устни до моите, за да не ми даде възможност да говоря.

Устните й бяха студени, но не се откъсваха от моите. Аз също бях студен, сякаш и мен бе докоснало диханието на смъртта. И най-големият ужас в съвокуплението, което извършихме, беше тази студенина — като че две кукли възпроизвеждаха срамното човешко сладострастие и с тази пародия го правеха дваж по-срамно.

След това тя ми каза:

— Ако не те бях сварила сега тук, всичко щеше да бъде свършено между нас.

— Защо? — попитах аз.

— Това е знамение.

— Знамение ли?

— Да, знамение, че не можем да избегнем това, че ние… — Тя млъкна, а после продължи, шепнейки разпалено в тъмното: — Аз и не искам да избягвам тази съдба, това е знамение, че каквото съм сторила, е сторено. — Тя млъкна за миг, после додаде: — Подай ми ръката си.

Протегнах й десница. Тя я сграбчи, но след миг я пусна и каза:

— Не тази, другата.

Протегнах й левицата през себе си, тъй като седях от лявата й страна. Тя я пое с лявата си ръка, вдигна я и я положи на гърдите си. Сетне надяна опипом на безименния ми пръст някаква халка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Халка — отвърна тя, помълча и добави: — Неговата халка.

Тогава си спомних, че той, моят приятел, носеше венчален пръстен, и ми застуденя от метала.

— Ти ли му го свали от ръката? — попитах аз, потресен от тази мисъл.

— Не — отвърна тя.

— Не ли?

— Не — повтори тя. — Той сам си го е свалил. След като никога не го е свалял.

Седях до нея и чаках неизвестно какво, а тя притискаше ръката ми до гърдите си. Усещах как те се повдигат и отпущат. Не можех да произнеса нито дума.

Тогава тя попита:

— Искаш ли да знаеш как… как го е свалил?

— Да — казах аз в тъмното и докато чаках да обясни, облизах пресъхналите си устни.

— Слушай — подзе тя с властен шепот, — онази вечер след… след това, което се случи… и къщата отново бе стихнала, аз седях на столчето пред тоалетката, където сядам винаги, когато Феба разпуска косите ми. Седнала съм там по навик, предполагам, защото бях като мъртва. Феба оправяше леглото ми за спане. (Феба беше нейната камериерка, хубавичка жълтокожа негърка, сприхава и дръпната.) Феба вдигна възглавницата и се вторачи в нещо, което бе лежало под нея, откъм моята половина на леглото. Тя го вдигна и се приближи до мен. И взе да ме гледа втренчено — очите й са жълти и колкото и да се вглеждаш в тях, нищо не можеш да прочетеш — и ме гледа така дълго, дълго… после протегна стиснатата си ръка и без да сваля очи от мен, започна да я отваря бавно, много бавно и тогава видях в дланта й халката… и веднага познах, че това е неговата халка, но единственото, което ми мина през ум, бе, че тя е златна и лежи в златиста ръка. Защото ръката на Феба е златиста… макар никога преди да не бях забелязвала, че дланите й имат цвят на чисто злато. След това вдигнах поглед — тя продължаваше да ме гледа втренчено с тези очи, също златисти, блестящи и непроницаеми като злато. И разбрах, че тя знае.

— Знае? — откликнах аз въпросително, при все че сега и аз вече знаех.

Моят приятел е разбрал всичко — било по студенината на жена си, било от слугинските клюки, — свалил е златната халка от ръката си, занесъл я е до кревата, на който е спал с нея, сложил я е под нейната възглавница, слязъл е в библиотеката и се е застрелял, ала по такъв начин, щото никой освен жена му да не се усъмни, че това е нещастен случай. Но не беше предвидил само едно — че халката може да бъде намерена от жълтокожата негърка.

— Тя знае — прошепна Анабел, притискайки силно ръката ми до гърдите си, които пулсираха сега още по-трескаво. — Знае… и само ме гледа… и все така ще ме гледа. — Изведнъж гласът й стана по-тих и в него прозвуча плачлива нотка. — Тя ще се разприказва. Ще разкаже на всички. И всички в къщата ще знаят и ще ме гледат втренчено… когато ми поднасят яденето… когато влизат в стаята… а те влизат така безшумно!

Тя стана рязко и пусна ръката ми. Аз продължих да седя, а тя стоеше до мен гърбом, тъй че вече не виждах белотата на лицето и ръцете й, черното й облекло се сливаше с мрака, макар да беше толкова близо до мен. Изведнъж, с твърд до неузнаваемост глас, тя каза в тъмнината:

— Не, няма да позволя това, няма да го позволя! — после се завъртя и се стрелна към мен, за да ме целуне по устата. В следния миг вече я нямаше, чувах само как чакълът на алеята скърца под стъпките й. Седях още дълго в тъмнината и въртях халката на пръста си.“

След тази среща в лятната къщичка Кас не вижда Анабел Трайс няколко дни. Научава, че тя е заминала за Луивил, където, както си спомня, Анабел има близки приятели. И както обикновено взела е със себе си и Феба. После той чува, че се е върнала и още същата вечер се отправя към лятната къщичка в градината. Намира я да седи там в тъмнината. По-късно той пише, че тя му се видяла странно разсеяна, далечна и отчуждена — като сомнамбул или наркоман. Попитал я как е минало пътуването й до Луивил, а тя отговорила кратко, че се спуснала по реката до Падука.

— Не знаех, че имаш приятели в Падука — казал, а тя отвърнала, че няма никакви приятели там.

Изведнъж цялата й разсеяност и отчужденост се превърнали в ярост:

— Ти все разпитваш… все ми се месиш в работите… не, няма да търпя това!

Кас едва успял да измънка някакво извинение, но тя го прекъснала:

— Но щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа. Отведох я там.

В първия миг Кас наистина не разбрал за какво става дума.

— За кого говориш? — попитал той.

— За Феба — казала. — Отведох я в Падука и никога вече няма да се върне.

— Няма ли? Как така?

— Няма, отплува надолу по реката — рекла тя и повторила: — Надолу по реката. — После се изсмяла остро и добавила: — Сега вече няма да ме гледа така вторачено.

— Да не би да си я продала?

— Да, продадох я в Падука. На някакъв човек, който събираше синджир негри за Нови Орлеан. В Падука никой не ме познава, никой не знае, че съм била там, никой не знае, че съм я продала. Ще кажа, че е избягала в Илинойс. Но аз я продадох. За хиляда и триста долара.

— Добри пари си взела — казал Кас, — дори за такова жълтокожо и буйно момиче като Феба. — И както сам описва в дневника, разсмял се „злъчно и грубо“, макар да не обяснява защо.

— Да — отвърнала Анабел, — добри пари взех. Накарах го да ми плати цената й до последния цент. А знаеш ли какво направих после с тези пари?

— Не.

— Когато слязох от парахода в Луивил, видях на пристана да седи стар негър. Беше слепец, свиреше на китара и пееше „Старият Дан Тъкър“. Извадих парите от чантата, приближих се до него и ги пуснах в старата му шапка.

— Щом си искала да се отървеш от тези пари… щом си чувствувала, че те са омърсени, защо не я пусна на свобода? — попитал Кас.

— Тогава тя пак щеше да остане тук, никъде нямаше да отиде, щеше да си стои тук и да ме гледа втренчено. О, не, тя за нищо на света не би заминала, защото е жена на кочияша на Мотли. Щеше да си седи тук, да ме гледа втренчено и да разправя на всички, а аз това не искам.

Тогава Кас казал:

— Ако беше поговорила с мен, аз щях да купя кочияша от господин Мотли и щях да пусна и него на свобода.

— Да, но той не би ти го продал — казала тя. — Мотли никога не продава прислугата си.

— Дори за да бъде пуснат някой на свобода? — изненадал се Кас, но тя го срязала:

— Казах ли ти да не се бъркаш в моите работи? Или ти не разбираш от дума?

Станала от пейката и се отдалечила към средата на къщичката. В тъмнината той виждал бялото й лице и чувал неспокойното й дишане.

— Мислех, че ти имаш слабост към нея — казал Кас.

— Имах, докато… докато не започна да ме гледа по този начин.

— А знаеш ли защо са ти дали толкова много за нея? — попитал Кас и без да дочака отговор, продължил: — Защото е с по-светла кожа, защото е хубавка и има хубаво тяло. Не, търговецът няма да я откара на Юг вързана на синджира заедно с другите роби. Той ще я пази да не я повреди. Ще се грижи добре за нея. И знаеш ли защо?

— Да, зная защо. А теб какво те засяга това? Толкова ли ти е замаяла главата?

— Не ти прилича да говориш така — отвърнал Кас.

— Аха, разбирам, господин Мастърн — казала тя, — сега разбирам, вие се тревожите за честта на чернокожия кочияш. Каква изтънчена душевност. А защо — тя се приближила и застанала над него, — защо не проявихте такава изтънчена чувствителност към честта на вашия приятел? Този, който е вече мъртъв.

Според дневника в този миг в гърдите на Кас се надигнала „истинска буря“. Ето какво пишеше той:

„Така за първи път чух облечено в думи обвинението, което всякога и навред би ранило човек по природа порядъчен и пристоен. Това, което закоравелият човек би могъл да понесе от плахия глас на своята съвест, се превръща, чуто от чужди уста, в такова страшно обвинение, че кръвта изстива в жилите му. Но страшното не беше само в самото обвинение, защото, кълна се, тази мисъл отдавна не ми даваше покой и аз живеех непрекъснато с нея. Страшното беше не само в това, че бях измамил приятеля си. Не само в смъртта на приятеля, към чиито гърди бях насочил ръката с оръжието. Това все още бих могъл да понеса някак. Но изведнъж усетих как целият свят около мен се тресе из основи и започва да се разпада и в центъра на това разпадане стоях аз. В този миг на пълен душевен смут, когато по челото ми изби студена пот, не бях в състояние да изразя всичко това с думи. Но впоследствие неведнъж съм се оглеждал назад и съм се мъчил да се добера до истината. Бях потресен не от това, че са продали една робиня и са я отлъчили от къщата, в която се е радвала на сигурност и добро отношение, че са я откъснали от мъжа й и са я пуснали във въртопа на разврата. Знаех, че такива неща стават, а и не бях вече дете, защото след пристигането ми в Лексингтън и запознанството ми с хора, които обичаха гуляите, конните състезания и по-волния живот, самият аз познах кривите пътеки. Страшното не беше в това, че жената, зарад която бях пожертвувал живота на приятеля си, беше в състояние да вилнее и да ми говори такива обидни думи, че просто не можех да я позная. Страшното беше, че всички тези злощастия — и смъртта на приятеля ми, и предателството спрямо Феба, и терзанията, яростта и дълбоката промяна у жената, която бях обичал, — всички те бяха покарали от моя грях и вероломство, както клоните покарват от ствола и листата — от клоните. Или, ако си го представим другояче, моята подла постъпка предизвикваше трусове в цялото мироздание и тези трусове се разпростираха все по-нашироко и с все по-голяма сила и никой не знаеше кога ще замрат. Тогава не можех да изразя това с думи, по такъв начин, а само стоях, връхлитан от истинска буря на чувствата.“

Когато Кас се овладял донякъде, попитал я:

— Кому продаде момичето?

— Какво те интересува това? — отвърнала тя.

— Кому продаде момичето? — повторил той.

— Няма да ти кажа.

— Аз ще разбера — рекъл. — Ще отида до Падука и ще разбера.

Тя го сграбчила над лакътя, забила в ръката му пръсти „като орлови нокти“ и попитала:

— Защо… защо ще отидеш?

— За да я намеря — казал той. — Да я намеря, да я откупя и пусна на свобода. — Той не бил обмислял това предварително. Но произнасяйки тези думи, записани отпосле в дневника, бил сигурен, че ще ги изпълни. — Да я намеря, откупя и пусна на свобода — повторил и усетил как пръстите, впити в ръката му, се отпуснали, а в следния миг ноктите раздрали бузата му и той я чул да просъсква:

— Ако направиш това… ако направиш това, о, аз няма да го понеса… за нищо на света!

Тя се откъснала от него и паднала на пейката. Той чувал как тя диша тежко и ридае, „сухо, сдържано ридание, като мъжко“. Седял неподвижен. После се чул нейният глас:

— Ако направиш това… ако го направиш… ах, тя така ме гледаше… няма да го понеса, ако ти… — И след кратко мълчание добавила съвсем тихо: — Ако направиш това, никога няма да ме видиш вече.

Кас не отвърнал нищо. Седял той още известно време — не помнеше колко, — после я оставил и си тръгнал по алеята.

На другата сутрин заминал за Падука. Там научил името на търговеца, но научил и друго — че търговецът вече бил продал Феба („жълтокожо момиче“, отговарящо на описанието) на някакво „частно лице“, което се спряло за малко в Падука, а после заминало надолу по течението. Никой не могъл да му каже името на това лице. Търговецът очевидно се бил избавил от Феба, за да може да придружава своя синджир роби, когато ги събере. Сега той се бил отправил към южната част на Кентъки с няколко млади негри и негърки, за да купи там още роби. Както беше предсказал Кас, той не искал да я съсипе, като я мъкне с цялата група. И затова, щом му предложили добра цена в Падука, я продал. Кас тръгнал на юг и стигнал чак до Боулинг Грийн, но там следите на „частното лице“ се губели. Отчаян, написал писмо на търговеца, като го адресирал до пазара за роби в Нови Орлеан, в което го молел да му каже името на купувача на Феба или някакви други сведения за него. След това се върнал на север, в Лексингтън.

В Лексингтън се отправил към кантората за роби на Луис Робардс, която от няколко години се помещавала в бившата сграда на лексингтънския театър. Кас решил, че господин Робардс — най-видният роботърговец в този край — ще може при своите широки връзки на Юг да издири Феба, стига да му се заплати достатъчно. В кантората нямало никой освен малкия прислужник, който му обяснил, че господин Робардс е заминал на Юг и сега господин Симс „върти работата“ и в момента е „на оглед в заведението“. Кас отишъл в съседната постройка, където се помещавало „заведението“. (Когато Джек Бърдън пристигна в Лексингтън, за да проследи живота на Кас Мастърн, той видя „заведението“, което още стоеше — двуетажна тухлена къща с двускатен покрив, с врата по средата на фасадата, с по един прозорец от двете страни, с по един комин в двата края и с навес отзад. Робардс е държал тук своята „отбрана стока“, а не в обикновените курници, и тук са ставали „огледите“.)

Съзрял открехната външната врата, влязъл в преддверието и не намерил никого там, но чул да се носи смях на горния етаж. Изкачил се по стълбата и видял в края на коридора група мъже, скупчени пред една отворена врата. Познал някои от тези млади безделници, които бил срещал тук-таме из града и на хиподрума. Той се приближил до групата и попитал за господин Симс.

— Вътре е — обяснил един от мъжете. — Показва стоката.

Кас погледнал над главите им в стаята. Най-напред видял нисък, плещест човек, сякаш варакосан, с черна коса, черен крават, големи, блестящи черни очи, с черен сюртук и с камшик в ръка. Кас веднага познал в него френския прекупвач, който купувал „парчета“ за Луизиана. Французинът се бил вторачил в нещо, но Кас не можел да види в какво. Тогава се приближил до вратата и надзърнал вътре.

Видял някакъв невзрачен човек с цилиндър, очевидно господин Симс, а отвъд него женска фигура. Жената била много млада, не повече от двайсетгодишна, стройна, с кожа малко по-тъмна от слонова кост — изглежда, само с една осма негърска кръв, — с коса по-скоро вълниста, отколкото ситно къдрава, и с дълбоки, тъмни, влажни очи, леко зачервени, които гледали в една точка над главата на французина. Не носела обичайната груба карирана дреха и забрадката, каквито носят робините при продажба, а била облечена с бяла, свободно падаща по пода рокля с ръкави до лактите; на главата си нямала никаква забрадка, само една кордела. Зад нея в спретнато подредената стая („съвсем като добре обзаведена къща“, отбелязва Кас в дневника си, макар и с решетки на прозорците) имало люлеещ се стол, малка масичка и отгоре — кошничка с ръкоделие и забодена в него игла. „Сякаш някоя почтена млада госпожица или стопанка го е оставила за малко, докато стане да посрещне гостите.“ Кас пишеше, че не можел да откъсне поглед от това ръкоделие.

— Така-а-а — казвал господин Симс, — така-а-а. — И като хванал момичето за рамото, започнал да го върти бавно, та да го огледат добре от всички страни. После я стиснал за китката, вдигнал ръката й на височината на рамото и няколко пъти я сгъвал и изправял, за да покаже колко е гъвкава, при което повтарял: — Така-а-а. — После изтеглил ръката напред и я поднесъл към французина. Ръката висяла безжизнено от китката, за която Симс я държал. (Според дневника ръката й била „добре оформена, с източени дълги пръсти“.) — Така — казвал господин Симс, — погледнете само тази въздушна ръка. Коя дама има такава нежна ръчица? При това мека и заоблена.

— А да се намира нещо друго меко и заоблено по нея? — обадил се един от мъжете и всички избухнали в смях.

— Намира се я — казал господин Симс, навел се, хванал края на полите й и с леко игриво движение ги заметнал чак над талията, а с другата ръка набрал плата и го превърнал в „нелепо подобие на пояс“. Хванал в ръка набрания плат, той взел да обикаля около нея, принуждавайки я и тя да се върти с него (тя се въртяла „покорно, сякаш изпаднала в транс“), докато я обърнал с дупето към вратата. — Заоблено и меко, момчета — казал господин Симс и я шляпнал по кълката, за да покаже как трепти. — Барали ли сте някога нещо по-заоблено и по-меко, момчета? — попитал той. — Същинска възглавничка, бога ми. И трепти като желе.

— Че и с чорапи, боже всемогъщи — обадил се един от мъжете.

Другите пак избухнали в смях, а французинът пристъпил към момичето и докоснал с дръжката на камшика ямичката над опашката. Той подържал така за миг дръжката, после я прокарал напречно по гърба й, бавно надолу през самите бутове, да провери извивките и заобленостите.

— Обърнете я! — казал той с чуждия си акцент.

Господин Симс покорно потеглил „пояса“ и тялото се обърнало кръгом. Един от онези при вратата подсвирнал. Французинът положил камшика пряко корема на момичето, „сякаш беше дърводелец, който мереше нещо или искаше да покаже колко равен е коремът й“. После отново прокарал камшика отгоре надолу по извивките на тялото и го задържал върху бедрата под триъгълника. След това отпуснал ръката с камшика и казал на момичето:

— Отвори си устата!

Тя се подчинила и той огледал много внимателно зъбите й. После се навел към нея и подушил дъха й.

— Хубав дъх — признал, ще не ще.

— Хубав я — казал господин Симс. — Къде ще намерите по-хубав дъх?

— Имате ли други? — попитал французинът. — Тук, на място.

— Имаме — отвърнал господин Симс.

— Да видя — рекъл французинът и тръгнал към вратата, като очевидно „разчитал нахално“, че хората ще се разпръснат пред него.

Той излязъл в коридора, последван от господин Симс. Докато господин Симс заключвал вратата, Кас му казал:

— Бих искал да поговоря с вас, ако вие сте господин Симс.

— Ъ? — отзовал се господин Симс („изръмжа“ беше думата в дневника), но като огледал Кас, изведнъж станал по-учтив, защото разбрал по дрехите и държането, че това не е някой от тия безделници. Той въвел французина в съседната стая да направи своя оглед и се върнал при Кас.

Кас отбелязваше в дневника си, че ако би се досетил да разговаря насаме, може би са щели да бъдат избягнати неприятностите, но той бил дотолкова погълнат от своето издирване, че хората около тях почти не съществували за него.

Той обяснил на господин Симс какво иска, описал му Феба колкото е възможно по-точно, казал му името на роботърговеца от Падука и предложил щедро възнаграждение. Господин Симс явно се съмнявал в успеха, но обещал да направи каквото може. После добавил:

— Обаче деветдесет на сто е сигурно, че няма да я намерите, господине. А ние тук имаме нещичко по-добро. Вие не сте видели Делфи, а тя е, кажи-речи, толкова бяла, колкото и нашите жени, само че къде по-сочна, а онази, за която вие говорите, си е жълта. Делфи е…

— Но младият гос’ин може да си пада по жълтите — обадил се със смях един от безделниците и другите прихнали да се смеят.

Кас го ударил през устата. „Ударих го с опакото на ръката — пишеше Кас, — та рукна кръв. Ударих го, без да мисля, и помня колко се изненадах, като видях, че по брадата му тече кръв и той вади от пазвата си ловджийски нож. Опитах се да избягна удара, но той ме порна в лявото рамо. Преди да успее да отскочи, аз го сграбчих за китката с дясната ръка, наведох го така, че да мога да си помогна и с левицата, в която все още имаше някаква сила, и като се извърнах рязко, счупих ръката му с дясното си бедро и го хвърлих на пода. Вдигнах ножа от пода и с него посрещнах другия младеж, който, изглежда, беше приятел на поваления. Онзи също беше извадил нож, но очевидно изгуби желание да продължи спора.“

Кас отклонил предложената от господин Симс помощ, затиснал раната с носната си кърпа и си тръгнал към квартирата, но паднал в безсъзнание насред улицата. Отнесли го на ръце в къщи. На другия ден се чувствувал по-добре. Научил, че госпожа Трайс е заминала може би за Вашингтон. След два дни раната му се инфектирала и известно време лежал в несвяст между живота и смъртта. Възстановявал се бавно, пречело му да оздравее това, което той наричаше в дневника си „стремеж към вечния мрак“. Но организмът му се оказал по-силен от този стремеж и той стъпил на крака, разяждан от мисълта, че е „грешникът на грешниците и проказа в тялото на човешкия род“. Бил готов да се самоубие, ала се страхувал от вечно проклятие. „При все че нямаше надежда да ме споходи божията милост, аз се държах за тази надежда.“ Но понякога именно вечното проклятие зарад самоубийство го тласка към самоубийство. Той е довел приятеля си до самоубийство и приятелят му е осъден на вечно проклятие заради този грях; следователно справедливостта изисква и той, Кас Мастърн, да си навлече такова проклятие, като извърши същия грях. „Но всевишният ме предпази от самоунищожение поради някакви свои цели, недостъпни за моя разум.“

Госпожа Трайс не се връща повече в Лексингтън.

Той си заминава за Мисисипи. Две години работи на плантацията, чете Библията, моли се и колкото и да е чудно, забогатява едва ли не против своята воля. Накрая изплаща на Гилбърт каквото му дължи и освобождава робите си. Разчита, че ще може да получава от плантацията същия доход, като плаща надници на работниците.

— Че си глупав, глупав си — казва му Гилбърт, — но гледай поне да го криеш, не го показвай пред хората. Как си представяш, че можеш хем да освободиш негрите, хем да ги накараш да работят? Ден ще работят, ден ще се шляят. Как ще работиш със свободни негри, когато си обграден от плантации с роби! И ако толкова държиш да ги освободиш, защо трябва да погубваш останалата част от живота си, за да ги хрантутиш? Натири ги и се залови с право или с медицина. Или проповядвай словото божие, та поне да си изкарваш прехраната с тия твои вечни молитви.

Повече от година Кас се опитва да обработва плантацията с труда на освободените негри, но накрая е принуден да признае провала си.

— Натири ги — съветва го Гилбърт. — Пък тръгни и ти с тях. Защо не заминеш на Север?

— Моите корени са тук — отвръща Кас.

— Тогава защо не вземеш да проповядваш аболиционизма? — хока го Гилбърт. — Върши нещо, залови се с каквото и да е, само недей става повече за смях на хората и не се мъчи да отглеждаш памук с труда на свободни негри.

— Един ден може би ще започна да проповядвам аболиционизма — отвръща Кас. — Дори тук. Но не сега. Още не съм достоен да поучавам другите. Още не. Ала засега поне имат моя пример. Ако е добър, няма да отиде напусто. Нищо не се губи на тоя свят.

— Нищо освен твоя разум — казва Гилбърт и излиза с тежка стъпка от стаята.

Във въздуха е надвиснала буря. Само голямото богатство и престиж на Гилбърт и почти нескритото му иронично отношение към Кас спасяват Кас от остракизъм или дори от нещо по-лошо. („Неговото презрително отношение е щит за мен — пише Кас. — Той се държи с мен като със своенравно и неразумно дете, което ще поумнее, като порасне, и на което не бива да се обръща много внимание. Затова и съседите не ми обръщаха много внимание.“) Но бурята се разразява. Жената на един от негрите на Кас е робиня в една от съседните плантации. След някакви неприятности, които имала с надзирателя, мъжът и я открадва от плантацията и двамата избягват. Хващат ги близо до границата с Тенеси. Мъжът оказва съпротива на полицията и бива убит. Жената връщат обратно.

— Виждаш ли докъде докара работата: до убийството на един негър и бичуването на жена му. Поздравявам те — казва му Гилбърт.

След тази случка Кас качва своите свободни негри на един параход, който заминава нагоре по реката, и вече не чува нищо за тях.

„Гледах как параходът излиза в реката, как колелетата разпенват водата, борейки се с течението, и душата ми беше смутна. Знаех, че негрите се отървават от една беда, за да попаднат на друга, и че надеждите, които хранеха, щяха да бъдат разбити. Те целуваха ръцете ми и плачеха от радост, ала аз не можех да споделя това ликуване. Не се самооблащавах от мисълта, че съм направил нещо за тях. Каквото бях направил, бях го направил за себе си — исках да облекча душата си от това бреме, бремето на техните мъки и техните погледи към мен. Жената на покойния ми приятел не можа да понесе погледа на Феба, обезумя, преобрази се коренно и продаде момичето, обричайки го на жалко съществование. И аз не можех да понеса погледа на моите негри и ги освободих, обричайки ги на жалко съществование, за да не сторя нещо по-лошо. Защото мнозина не могат да понесат погледите им и в отчаянието си стигат до издевателства и жестокости. Десетина години или повече, преди аз да отида в Лексингтън, там живеел богат юрист на име Филдинг Л. Търнър, който се оженил за знатна дама от Бостън. Въпросната дама, Каролин Търнър, която никога не била живяла между черни и била възпитана в дух, враждебен на робството, скоро се прочула със своите отвратителни жестокости, които вършела в припадъци на гняв. Цялата околност се възмущавала от това, че тя със собствените си ръце бичувала слугите си, като при това, както се говорело, издавала странни гърлени звуци. Веднъж, когато тя налагала един слуга на втория етаж в разкошната си къща, в стаята влязло малко негърче и взело да скимти. Тя го хванала и го хвърлила през прозореца. При падането на плочките долу то си счупило гръбнака и останало сакато за цял живот. За да я спаси от ударите на закона и от гнева на обществото, съдията Търнър я дал в болница за душевно болни. Но лекарите я намерили за напълно нормална и я изписали. В завещанието си мъжът й не й оставил роби, защото това би означавало, както пишело в него, да ги обрече на мъки и скоропостижна смърт. Ала тя се сдобила с роби, между които и един мулат кочияш, човек кротък, смислен и сговорчив. Един ден тя го оковала и взела да го налага с камшика. Но той се изтръгнал от оковите, които го държали за стената, сграбчил жената за гушата и я удушил. После го хванали и обесили за убийство, макар мнозина да съжалявали, че не са му помогнали да избяга. Тази история ми бе разказана в Лексингтън. Една дама ми обясни:

— Госпожа Търнър не разбираше негрите.

А друга добави:

— Госпожа Търнър постъпваше така, защото беше от Бостън, където се разпореждат аболиционистите.

Тогава аз не ги разбрах. Ала по-късно започнах да разбирам. И разбрах, че госпожа Търнър е бичувала негрите по същата причина, поради която жената на моя приятел продаде Феба на Юг: не е могла да понесе погледите им. Разбирам това, защото и аз вече не мога да понасям погледите им. Може би само хора като брат ми Гилбърт са способни при цялото това зло да запазят чистотата и силата на духа си, за да понесат техните погледи и да постъпват макар и малко справедливо сред голямата обща несправедливост.“

И ето че Кас, собственик на плантация, на която няма кой да работи, заминава за Джексън, столицата на щата, и се заема да учи право. Преди заминаването Гилбърт идва при него и му предлага да обработва неговата плантация със своите роби, а после да делят доходите. Очевидно все още не се е отказал от мисълта да направи Кас богат. Но Кас отклонява предложението и Гилбърт му казва:

— Не си съгласен, защото ще я обработвам с роби, така ли? Добре, но имай пред вид, че ако я продадеш, на нея пак ще работят роби. Тази черна земя ще бъде оросявана с потта на черни. Тогава има ли значение потта на кои именно черни ще я оросява?

Кас отговаря, че не иска да продава плантацията. Тогава Гилбърт побеснява и ревва:

— Господи боже мой, та това е земя, разбери, земя! А земята плаче за човешка ръка, която да я обработва.

Но Кас е непреклонен. Той оставя един вардянин в къщата и дава под наем на някакъв съсед малък парцел за пасище.

В Джексън седи до късно над книгите и е свидетел на бурята, която се надига над страната. Защото той пристига в Джексън през есента на 1858 година. А на 9 януари 1861 щатът Мисисипи обявява решението си да се отцепи от Съюза. Гилбърт е против това решение и пише на Кас:

„Какви глупци, та в щата няма нито една оръжейна фабрика. Какви глупци, ако са предвидили бурята, трябваше да се подготвят. Какви глупци, ако не са я предвидили, защо трябваше да постъпват в разрез с всякаква логика? Какви глупци, защо не се опитаха да спечелят време, за да се подготвят, и тогава да нанесат удара, щом са решили, че трябва да го нанесат? Аз предупреждавах отговорните фактори, че е нужна подготовка. Но всички са глупци, до един.“

На това Кас отговаря:

„Моля се само да има мир.“ Но по-късно пише: „Разговарях с г-н Френч, който, както знаеш, отговаря за снабдяването с оръжие и муниции, и той ми каза, че разполагат само със старовремски пушки-кремъклии. По заповед на губернатора Петъс интендантите обиколили целия щат да събират сачмалийки. «Сачмалийки! — изкриви презрително уста г-н Френч. — Какви ти сачмалийки?» И ми описа една пушка, дарена за делото: цев от стар мускет, прикрепена с тенекии за приклада — парче кипарисово перило, и то криво. Някакъв стар роб дал тази своя скъпоценност за общото дело. Да се смееш ли, да плачеш ли?“

След като Джеферсън Дейвис, отказал се от сенаторския си мандат, се връща в Мисисипи и поема командуването на щатските войски с чин генерал-майор, Кас го посещава по настояване на Гилбърт и после пише на брат си:

„Генералът ми каза, че разполага с десет хиляди войници, но те нямат и десет съвременни пушки. Освен това ми каза, че му дали много хубав мундир с четиринайсет медни копчета и черна кадифена яка. «Може би ще трябва да използуваме копчетата вместо куршуми» — рече с усмивка той.“

Кас се вижда с господин Дейвис още веднъж, когато пътува с Гилбърт на парахода „Натчез“, с който новоизбраният президент на конфедерацията изминава първата част от пътя между плантацията си Брайърфийлд и Монтгомъри.

„Пътувахме с парахода на стария Том Ледър — пише Кас в дневника си, — който трябваше да вземе на борда си президента на няколко мили под Брайърфийлд. Но г-н Дейвис се беше забавил в къщи, та ни пресрещна с лодка. Както се бях облегнал на борда, видях по червените води към нас да се приближава черна лодка. Някакъв човек ни махаше от нея. Капитанът забеляза това и наду сирената, от която въздухът над реката затрепери, а ушите ни писнаха. Параходът спря и лодката се приближи до него. Г-н Дейвис се качи на палубата. Когато параходът потегли отново, той се обърна назад и махна с ръка на своя чернокож слуга (Исая Монтгомъри, когото бях срещал в Брайърфийлд), който стоеше прав в лодката, поклащаща се на вълните, оставени от парахода, и махаше за сбогом. По-сетне, когато наближавахме отвесните брегове на Виксбърг, той пристъпи към брат ми, с когото ние се разхождахме по палубата. Ние вече се бяхме поздравили с него. Сега брат ми му честити още веднъж, много сърдечно, президентския пост, на което г-н Дейвис отвърна, че оказаната му чест не го радва.

— Аз винаги съм се отнасял с благоговение към Съюза — каза той — и в не една битка съм рискувал живота си за скъпото нам знаме. Вие, господа, навярно разбирате какво изпитвам сега, когато ми е отнет предметът на моята дългогодишна привързаност. — И продължи: — Засега не ми остава друго, освен да се теша с мисълта, че съвестта ми е чиста. — При тези думи той се усмихна, което рядко му се случваше, после ни каза довиждане и се прибра.

Колко посърнало и хлътнало от болести и грижи бе лицето му. Споделих с брат ми, че г-н Дейвис ми изглежда зле. Той отвърна:

— Болен човек, добре сме се подредили с такъв болник за президент.

Отговорих, че не се знае дали ще има война, че г-н Дейвис се надява на мир. Но брат ми каза:

— Не се заблуждавай, янките ще се бият, и ще се бият като лъвове, а господин Дейвис е глупец, ако разчита на мир.

— Всеки свестен човек се надява на мир — отвърнах аз.

Той издаде някакво възклицание, след което каза:

— Сега, след като вече забъркахме тази каша, ни е нужен не свестен човек, а такъв, който да може да победи. И никак не ме интересуват такива подробности като съвестта на господин Дейвис.

След тези думи продължихме да се разхождаме мълчаливо по палубата и аз си мислех колко свестен човек е г-н Дейвис. Но на земята има много свестни хора, разсъждавам сега, когато пиша тези редове в хотелската си стая във Виксбърг, и въпреки това нашият свят върви неотклонно към мрака, към кървавата бездна. И аз се питам, какъв е смисълът на нашата добродетел? Дано бог чуе молитвите ни!“

Гилбърт получава полковнически чин в кавалерията. Кас се записва като редник в стрелковия полк.

— Та би могъл да станеш капитан — казва му Гилбърт — или дори майор. Имаш достатъчно мозък за това. — И добавя: — А той е толкова рядко явление тук.

Кас отговаря, че предпочита да бъде редник и да крачи в строя с войниците. Но той не му обяснява причината, нито може да му каже, че макар да крачи в един строй с войниците и да носи оръжие, никога не би могъл да отнеме нечий живот.

„Аз трябва да крача с тези, които вървят в строя — пише той в дневника си, — защото те са мои братя и аз съм длъжен да споделя с тях всички несгоди, каквито и да са те. Но аз не мога да посегна на човешки живот. Мигар имам право аз, който отнех живота на приятеля си, да отнемам живота на врага? Не, аз вече изчерпах правото си да проливам кръв.“

И Кас тръгва на война с мускет на рамо, който за него е само излишен товар, и с вързан на връвчица пръстен, който виси на гърдите му под сивата куртка — венчалния пръстен на Дънкан Трайс, който Анабел Трайс надява на пръста му в онази нощ в лятната къщичка, когато ръката му лежи на гърдите й.

По зелените поля — било началото на април — Кас стига до Шайлоу и навлиза в гората, която огражда речния бряг. (По това време дрянът и глогът ще да са били цъфнали.) В гората над главата му свирят куршуми и пред очите му падат трупове. На другия ден излиза от гората заедно с навъсено отстъпващите войници и се придвижва към Коринт. Той е сигурен, че няма да излезе жив от боя. Но остава жив и крачи по задръстения от войска път „като насън“. В дневника си пише: „Чувствувах, че отсега нататък ще живея в такъв сън.“ Този сън го повежда обратно към Тенеси — към Чикамога, Ноксвил, Читануга и към много безименни схватки, но куршумът, който той така очаква, не го улучва. При Чикамога, когато неговата рота тръпне под противниковия огън и по всичко изглежда, че атаката ще се провали, той върви твърдо нагоре по склона и се чуди на собствената си неуязвимост. А войниците се прегрупират и тръгват след него.

„Недоумявах — пише той — как аз, който с божие благоволение дирех смъртта и не можех да я намеря, водих към нея онези, които съвсем не я желаеха.“ Когато полковник Хикман го поздравява, Кас не намира думи да му отговори.

Но макар да е облякъл сивата куртка, изпълнен с душевен смут и с надежда за изкупление, той започва да я носи с гордост, защото с такива куртки крачат до него и другите.

„Видях мъже, които извършваха геройства, без да чакат някаква награда — пише той. И добавя: — Не можеш да не заобичаш тези хора зарад страданията, които понасят, без да кажат дума.“

И в дневника покрай молитвите и съмненията все по-често и по-често започват да се промъкват бележките на професионалния войник: критика на командирите (на генерал Браг след боя при Чикамога), гордост и задоволство от ловкото маневриране и точната стрелба („батареята на Марло действуваше превъзходно“) и накрая възхищение от заблудителните ходове и задържащите действия, които така майсторски осъществява генерал Джонстън при подстъпите към Атланта, при Бъзардс Руст, Снейк Крийк, планината Кенъсо. („Във всяко нещо, което човек върши добре, има някакво величие — колкото и скрито да е то понявга, — а генерал Джонстън върши добре своята работа.“)

Но ето че пред Атланта куршумът най-сетне го улучва. Той лежи в болницата и изгнива жив. Но още преди да започне възпалението, когато раната в крака изглежда съвсем лека, той е сигурен, че ще умре.

„Ще умра — пише той в дневника си — и няма да дочакам края на войната и нейната последна горчилка. Изживях живота си, без да направя някому добро, и видях други да страдат зарад моя грях. Не поставям под съмнение Божията справедливост, при все че други страдаха зарад моя грях, защото може би само чрез страданията на невинните Бог ни внушава, че всички хора са братя, братя в Неговото Свято име. Тук, в стаята, където лежа, край мен страдат и други — за чужди и свои грехове. Теши ме мисълта, че аз страдам само зарад собствените си.“ Той знае не само че ще умре, но и че войната е свършена. „Тя е свършена. Всичко е свършено освен предсмъртните мъки, които без друго ще продължат. Циреят узря и се спука, ала гнойта тепърва ще има да изтича. Тепърва ще се сбират хора и гинат зарад общата човешка вина и зарад това, което ги е довело тук от далечни краища, от родните им огнища. Но в Своята милост Бог не ме остави да видя края. Да се свети името Му.“

С това дневникът свършваше. Към него беше приложено само писмото до Гилбърт, писано от чужда ръка под диктовката на Кас, когато той вече е бил толкова изнемощял, че не е могъл да пише сам. „Спомняй си за мен, но без всякаква скръб. Ако някой от двама ни е имал щастие в живота, това съм аз“…

Атланта пада. В суматохата гробът на Кас Мастърн остава безименен. Един от болните в стаята на Кас, някой си Албърт Колоуей, прибира книжата му и пръстена с връвчицата и по-късно, чак след войната, ги изпраща заедно с едно учтиво писмо на Гилбърт Мастърн. Той запазва дневника, писмата и снимката на Кас и пръстена с връвчицата, а след смъртта на Гилбърт неговият наследник ги препраща един ден на Джек Бърдън, който изучаваше история. Така те се озоваха на чамовата масичка в стаята на Джек Бърдън в занемарената квартира, където той живееше с другите двама дипломници — несретния трудолюбив пияница и сретния ленив пияница.

Година и половина Джек Бърдън не се откъсва от книжата на Мастърн. Щеше му се да научи всичко за света, в който бяха живели Кас и Гилбърт Мастърн, и научи много от този свят. Сега той разбираше Гилбърт Мастърн. Гилбърт Мастърн не беше водил дневник, но Джек Бърдън разбираше този човек, с глава, сякаш изсечена от гранит, който бе живял първо в една епоха, после в друга, но и в двете се беше чувствувал като у дома си. Ала един ден, когато седеше пред масичката, Джек Бърдън си даде сметка, че не разбира Кас Мастърн. Не беше задължително да разбере Кас Мастърн, за да получи дипломата си; той трябваше да знае само фактите за епохата на Кас Мастърн. Но без да познава и разбира добре самия Кас Мастърн, той не можеше да изложи тези факти. Тогава той не съзнаваше това. Само седеше нощ след нощ наведен над масичката, взираше се в снимката и не можеше да напише нито ред. От време на време ставаше да пийне водица и с буркан от конфитюр в ръка, стоеше дълго пред чешмата в тъмната кухня и чакаше да дойде по-студена вода.

Както казах, Джек Бърдън не можеше да изложи фактите за епохата на Кас Мастърн, защото не разбираше самия Кас. И не можеше да си обясни защо не го разбира. Но аз (сегашният Джек Бърдън) се връщам сега назад през изтеклите години и се мъча да си обясня защо.

Макар да не е живял дълго, Кас Мастърн е успял да разбере, че всичко на този свят е взаимно обусловено. Той е разбрал, че животът наподобява гигантска паяжина и че където и да докоснеш тази паяжина, макар и съвсем лекичко, трептенията ще достигнат и до най-далечния и край и съненият паяк ще ги усети, ще се събуди и ще се хвърли да обвие в прозрачната си мрежа този, който е докоснал паяжината, а после ще пусне под кожата му черната си смъртоносна отрова. Независимо дали я е докоснал нарочно, или не. Може да я е блъснал по невнимание или в изблик на радост, но стореното е сторено и той неизбежно се появява — паякът с черна брада и огромни очи, които блестят като огледала на слънце или като очите на всевишния, паякът, от чиято уста капе отрова.

Но нима Джек Бърдън — тогавашният Джек Бърдън — можеше да разбере това? Той можеше само да чете думите, писани преди много години било в опустялата къща на плантацията, след като Кас е освободил робите си, било в адвокатската кантора в Джексън, било на свещ в хотелската стая във Виксбърг след разговора с Джеферсън Дейвис, било при светлината на догарящия огън в някой бивак, когато наоколо са лежали капнали войниците, а нощта се е изпълвала с тих шепот, сякаш вятърът шепти в боровете, само че това не е бил шепотът на вятъра, а дишането на хилядите спящи бойци. Да, Джек Бърдън четеше тези думи, но как да ги разбере? За него това бяха само думи, защото тогава светът не представляваше за него друго освен разхвърляни явления и пръснати тук-таме факти — нещо като потрошени ненужни вехтории, захвърлени на тавана, дето тънат в прах. Или пък това беше поток от събития, които ставаха пред очите му (или не) и между които нямаше никаква връзка.

Но може би той заряза дневника не защото не можеше да разбере Кас Мастърн, а защото не искаше да го разбере от страх да не би разбираното да се превърне в укор към самия него.

Във всеки случай той заряза дневника и навлезе в един от периодите на Големия Сън. Прибираше се вечер и понеже знаеше, че няма да може да работи, пъхаше се незабавно в леглото. Спеше по дванайсет, четиринайсет, петнайсет часа и усещаше как все по-дълбоко и по-дълбоко потъва в съня — като водолаз, който потъва все по-надолу в тъмните дълбини и търси опипом нещо, което би блеснало, ако има някаква светлина, но светлина няма. А сутрин се излежаваше в леглото и не му се щеше да прави каквото и да било, нито дори да закуси, а само слушаше как под вратата, през стъклата, през пукнатините по стените, през самите пори на дървенията и мазилката в стаята се промъкват и процеждат слабите шумове на външния свят. И си мислеше: „Ако не стана, няма да мога да си легна отново.“ Тогава ставаше и излизаше навън, но светът му изглеждаше непознат, така мъчително непознат, както детският свят, към който възрастният се мъчи да се върне.

Но един ден той излезе и не се върна вече в стаята с чамовата масичка. Черните тефтери, в които бе воден дневникът, пръстенът, снимката и връзката писма останаха там до обемистия ръкопис — пълно събрание на съчиненията на Джек Бърдън, — чиито краища вече се завиваха около преспапието.

След няколко седмици хазяйката му изпрати в голям колет всичко, което бе оставил на масичката. Този неотворен колет странствуваше с него от една мебелирана квартира в друга, от апартамента, в който живя известно време с красивата си жена Лоуис и от който един ден си излезе веднъж завинаги, в други мебелирани квартири и хотелски стаи — голям четвъртит колет в пожълтяла вече амбалажна хартия, с разхлабени канапи, на който думите „Г-н Джек Бърдън“ лека-полека избледняваха.