Цялото кралско войнство

Глава шеста

Когато посетих лисичата дупка на старата Литълпо в Мемфис, с което завърших научните си изследвания, беше краят на март 1937 г. Тази работа ми отне почти седем месеца. Но през това време се бяха случили и други събития. Второкурсникът Том Старк беше станал куотърбек на легендарната единадесеторка на Юга и по този случай бе забил скъпата си жълта спортна кола в някакъв отводнителен канал край едно от многото скоростни шосета, които носеха името на баща му. За щастие разбитата кола била намерена не от някой словоохотлив гражданин, а от пътната полиция и полупразната бутилка, която би могла да послужи като улика, била изхвърлена в нощта и цопнала в тъмните води на блатото. До безчувственото тяло на Светкавицата на второкурсниците лежало друго тяло, не безчувствено, но силно пострадало, защото в голямата, скъпа жълта спортна кола Том возел не дотам скъпа, жълтокоса спортна мацка на име Карес Джонс.

Тя завърши разходката не в блатото, а на операционната маса. И бе достатъчно любезна да не умре, въпреки че в бъдеще едва ли би могла да краси такава спортна кола. Но баща й се оказа не дотолкова любезен. Той тропаше с крак, заканваше се, че ще се лее кръв, заплашваше със съд, затвор и публичен скандал. Ала много скоро го принудиха да замлъкне. Разбира се, не безплатно. В края на краищата всичко се уреди мирно и тихо. Господин Джоно се занимаваше с камионни превози и някой се беше погрижил да му обясни, че камионите се движат по държавните шосета и че собствениците на камиони държат на добрите си отношения с някои щатски служби.

Том нямаше и драскотина, но лежа три часа в безсъзнание в болницата. В това време Шефа, бял като платно, плувнал в пот, с паднала над очите коса и невиждащ поглед крачеше напред-назад в приемната, биеше юмрук в длан и дишаше тежко и шумно, както дишаше синът му в отвъдната стая. После се появи Луси Старк — беше към четири сутринта — със зачервени, но сухи очи и съвсем смазан вид. Между двамата избухна караница. Но едва след като им съобщиха, че Том е съвсем добре. Преди това Шефа само крачеше напред-назад и сумтеше, а тя седеше, загледана в празното пространство. Но щом ги успокоиха за Том, тя стана, доближи се до мъжа си и каза:

— Ще трябва да го озаптиш. — Говореше почти шепнешком.

Думите й не стигнаха до съзнанието му и няколко секунди той я гледа тъпо, после протегна плахо ръка към нея, като мечка, която се докосва до нещо непознато, и каза с пресъхнали устни:

— Няма… няма нищо, Луси. Той е добре.

Тя завъртя глава.

— Не, не е добре.

— Докторът… — Той пристъпи неуверено към нея. — Докторът каза, че…

— Не, не е добре — повтори тя. — И няма да бъде, ако ти не вземеш мерки.

Лицето му изведнъж се наля с кръв.

— Слушай, ако имаш пред вид да го спра да играе… ако…

И пак започна старата история.

— О, не е само до играта. Въпреки че и тя го разваля — той се мисли за герой, нищо друго не го интересува на този свят. Но става дума и за други неща, които водят началото си от нея — той е разпасан, егоист, безделник и…

— Няма да правя от сина си лигльо! А ти това искаш.

— Предпочитам да умре пред очите ми, отколкото да стане никаквец заради твоите амбиции.

— Не ставай глупава!

— Ти ще го погубиш. — Тя говореше с тих, равен глас.

— Стига! Не му пречи да стане мъж. В детството си аз не съм видял никакви радости. Нека си поживее. Аз държа да си поживее. Гледал съм как хората живеят и се веселят, а самият аз никога не съм имал тази възможност. Нека…

— Ти ще го погубиш — произнесе тя тихо и равно като орисница.

— Слушай, ще разбереш ли най-после… — започна той, но в това време аз се измъкнах през вратата и я затворих тихичко след себе си.

Катастрофата на Том не беше единственото събитие през тази зима.

Ан Стантън се мъчеше да измъкне държавни средства за детския дом. Тя вече беше получила значителна сума и беше страшно доволна от себе си. Според нея скоро щеше да получи субсидия за още две години — крайно необходима, твърдеше тя и може би с право, защото изворите на частната благотворителност бяха пресъхнали напълно в 1929, а осем години по-късно едва капеха.

В четвърти окръг, където все още се разпореждаше Макмърфи, беше неспокойно. Един от неговите хора успя да стане конгресмен във Вашингтон, който беше далеч, но не толкова далеч, колкото луната, и този конгресмен изказваше наляво и надясно мнението си за Шефа, а вестниците в цялата страна публикуваха изказванията му. Затова Шефа плати за няколко емисии по радиото и в тези няколко предавания изрази мнението си за конгресмена Петит и поднесе на народа подробна биография на същия конгресмен, който с помощта на изследователския отдел на Шефа си беше сложил таралеж в гащите. Шефа не опровергаваше казаното от Петит, а се занимаваше с неговата личност. Шефа знаеше много добре, че argumentum ad hominem21 е несъстоятелен. „Може да е несъстоятелен — казваше той, — затова пък е страшно полезен. Ако избереш подходящ argumentum, винаги можеш да натопиш hominem така, както най-малко е очаквал.“

На Петит това му излезе през носа, но трябва да се признае, че Макмърфи нито за миг не се отчайваше. А и Тайни Дъфи не се отчайваше. Той на всяка цена искаше да убеди Шефа да възложи строежа на болницата на Гъми Ларсън, който имал влияние в четвърти окръг и несъмнено щял да склони Макмърфи или, по-ясно казано, да го продаде. Шефа слушаше Тайни толкова внимателно, колкото човек слуша ромона на дъжда по покрива, и отвръщаше: „Ясно, Тайни, ясно, ще поговорим за това някой ден“ или: „По дяволите, Тайни, смени най-после тази плоча!“ Или не отвръщаше нищо, а само гледаше Тайни с тежък, пресметлив поглед, сякаш го мереше колко тежи, и не отронваше дума, докато гласът на Тайни не замреше постепенно и в тишината останеше да се чува само дишането на двамата: на Тайни — свистящо, учестено и някак плитко за неговото туловище, а на Шефа — равномерно и дълбоко.

И денем, и нощем Шефа все за болницата си мислеше. Колко пъти ходи на Изток да види най-хубавите и най-големите болници: Централната масачузетска, Презвитерианската в Ню Йорк, — Централната филаделфийска и още много други. И току ще рече: „Колкото и да са хубави, моята ще бъде по-хубава, бога ми, колкото и да са големи, моята ще бъде по-голяма и последният бедняк в щата ще има право да постъпи в нея и да получи най-добрите грижи, без да плати нито цент.“

При тези пътувания той прекарваше времето си само с лекари, архитекти и болнични управители, а не с естрадни певици или със счетоводители. А завърнеше ли се, кабинетът му се отрупваше с хелиографни копия, с бележници, изпълнени с неговите криволици, със справочници по архитектура, отоплителни системи, диетика и организация на болничното дело. Влезеш ли в кабинета му, той ще вдигне глава и ще започне от средата на такта, като че и преди това си бил там: „Та в Централната масачузетска имат…“

Да, болницата беше любимата му рожба.

Но Тайни Дъфи не се отчайваше.

Една вечер пристигнах в резиденцията, видях във високия, строго пропорциониран хол Захарчо, който седеше с вестник на колене, с разглобен пистолет в ръка и кутия оръжейно масло до себе си, и го попитах къде е Шефа, видях го как криви уста, мъчейки се да изрече нещо, и как хвърчат слюнките му, разбрах от кимването на главата, че Шефа е в библиотеката и отидох да почукам на голямата врата. Щом отворих вратата, натъкнах се на погледа на Шефа — все едно дуло на двуцевка — и се спрях.

— Виж го! — каза той и се поизправи на голямото кожено канапе, където седеше. — Виж го добре!

И той насочи двуцевката към Тайни, който стоеше пред камината и се топеше по-бързо, отколкото ако бе хвърлен в огъня.

— Виж го добре това копеле. Опита се да ме изиграе, да вкара при мен Гъми Ларсън, за да разговаряме. Мъкне ми го чак от Дюбойзвил и мисли, че ще бъда любезен. Но видя колко съм любезен. — Той се обърна отново към Тайни: — Е, бях ли любезен?

Тайни не можеше да каже гък.

— Бях ли, копеле мръсно? — викна Шефа.

— Не — чу се като от дъното на дълбок кладенец.

— Не бях я — каза Шефа. — Не го пуснах да прекрачи прага. — Той посочи затворената врата зад гърба ми. — Казах му, че ако искам да го видя, ще пратя да го повикат, и го пратих по дяволите. Но ти — той насочи показалеца си към Тайни, — ти…

— Аз мислех…

— Ти мислеше да ме подведеш, та да го купя. Не, на ми трябва такава стока. Достатъчно много гадници съм купил вече. Смачкай го, та да ти е мирна главата, а купиш ли го, не знаеш колко пъти още ще трябва да го купуваш. Много съм купил вече, стигат ми. Грешката ми е, че тебе не те смачках. Но си мислех, че те купувам веднъж за винаги. Че ще те е страх да се препродадеш.

— Ама, Шефе — каза Тайни, — това е несправедливо. Знаеш какво е отношението на всички нас, твоите хора, към тебе. Не че се страхуваме, а…

— Грешите, ако не се страхувате — каза Шефа с неочаквано тих и нежен глас. Като майка, която шепне на бебето в люлката.

И Тайни отново се обля в пот.

— Махай се оттук! — каза Шефа, този път по-твърдо.

Погледнах към вратата, която се затвори зад тихо измъкналата се фигура, и казах:

— Ама какви мили очи правиш на избирателите си.

— По дяволите! — изруга той, разположи се по-удобно на канапето и тикна настрана хелиографните копия. После се опита да разкопчае яката си, но не успя и ядосан, скъса копчето и отхлаби възела на връзката. Проточи врат наляво-надясно, като че яката го задушаваше. — По дяволите! — повтори той раздразнен. — Не разбра ли това говедо, че не желая да се меси в тази работа? — И пак побутна копията.

— А ти какво очакваш? — попитах аз. — Шест милиона долара са това. Виждал ли си някога мухи да бягат от мед?

— По-добре да стои далеч от този мед.

— Той е напълно последователен. Очевидно Ларсън е готов да продаде Макмърфи. Заради договора. Той е опитен строител. И…

Изведнъж се изправи, погледна ме остро и попита:

— И ти ли си с тях?

— Аз нямам отношение към тази работа — свих рамене. — Ако ме питаш, ти можеш и сам да си построиш болницата. Аз само искам да кажа, че ако погледнем от зрителния ъгъл на Тайни, той постъпва съвсем логично.

— Какво, и ти ли не разбираш? — попита остро, взирайки се в лицето ми. — И ти ли не разбираш, дявол да го вземе!

— Какво има за разбиране, когато всичко е ясно.

— И ти ли не разбираш? — скочи той от канапето и щом стъпи на пода, разбрах, че е пиян по лекото поклащане. Той се приближи до мен, хвана ме за ревера, поразтърси ме, заби съвсем отблизо поглед в лицето ми — сега видях, че очите му са кървясали — и каза: — И ти ли не разбираш? Аз строя най-хубавата болница в страната, най-хубавата в света и няма да допусна мижитурки като Тайни да се месят в тая работа. Ще нарека болницата „Уили Старк“ и тя ще стои, когато аз отдавна ще съм в гроба, и ти ще си в гроба, и всички тези песоглавци ще са в гроба, и всеки ще се лекува в нея, дори да няма пукнат грош.

— И ще гласува за тебе — казах.

— Аз ще бъда в гроба, и ти ще бъдеш в гроба и не ми пука кой за кого ще гласува, важното е, че всеки ще може да постъпи в нея…

— И ще те благославя.

— Ах, ти! — Той сграбчи ревера ми в големия си юмрук и ме разтърси здраво. — Стига си се хилил насреща ми като курва… престани или…

— Слушай — казах, — ти ме бъркаш с някой от твоята сбирщина. Когато ми се хили, хиля се — все още!

— Джек… стига, Джек… знаеш, че не това исках да кажа… но защо се хилиш така? И ти ли не разбираш, дявол да го вземе! Не разбираш ли? — Без да пуска ревера ми, той тикна лицето си с тия опулени очи в моето и продължи: — Не разбираш ли? Не виждаш ли, че не искам тези копелетия да напакостят на моето дело? Болница „Уили Старк“. Не е ли ясно? И ще назнача за управител най-способния човек, който може да се намери. Да, господинчо! Най-способния. Бъди спокоен, аз зная кой. Препоръчаха ми го в Ню Йорк. А ти, Джек…

— Да?

— Ти ще трябва да го склониш.

Измъкнах ревера си от ръката му, поогладих го и се тръшнах в креслото.

— Кой е той? — попитах аз.

— Доктор Стантън. Доктор Адъм Стантън.

Едва не подскочих в креслото. Пепелта от цигарата ми падна върху ризата.

— Откога имаш тези симптоми? — попитах го. — А розови слонове привиждат ли ти се?

— Ти склони Стантън — каза той.

— Ти си болен.

— А ти го склони — повтори твърдо той.

— Шефе — казах, — Адъм е стар мой приятел. Познавам го повече от брат. И зная, че те мрази и в червата.

— Аз не държа да ме обича. Държа да бъде управител на моята болница. Не искам от никого да ме обича. Нито дори от теб.

— Ние всички те обичаме, Шефе — имитирах аз Тайни. — Знаеш какво е отношението на всички нас, твоите хора, към тебе.

— Ти ми дай Стантън.

Станах, протегнах се с прозявка и тръгнах към вратата.

— Отивам си — обявих. — Утре, когато съзнанието ти се проясни, готов съм да те изслушам.

И затворих вратата след себе си.

На другия ден, когато съзнанието му се бе прояснило напълно, чух от него същото:

— Трябва да склониш Стантън.

И аз отидох в неугледната монашеска килия, където роялът блестеше като насмешка сред неразборията и натрупаните по креслата книжа и книги, където утайката бе засъхнала в чашата за кафе, която цветнокожата прислужница бе забравила да прибере, където приятелят от детските години ме посрещна така, като че той не бе Знаменитост, а аз — Нищо (и двете с главна буква), сложи ръка на рамото ми, произнесе името ми и ме погледна с леденосините си зареяни очи, които бяха упрек към всичко двусмислено, изопачено и нечисто на тоя свят и гледаха непоколебимо като съвест. Но усмивката му, която сваляше предпазливо плътния шев от устата, сгряваше, сгряваше с плахата топлина, която откриваш с изненада, когато излезеш на слънце в края на февруари. С тази усмивка Адъм се извиняваше за това, че той е той, за това, че те гледа по такъв начин, за това, че вижда, каквото вижда. Тази усмивка не толкова прощаваше — на теб и на целия свят, а по-скоро молеше прошка за собственото му престъпление да гледа в упор всичко пред себе си, включително и теб. Но той се усмихваше рядко. И на мен се усмихваше не защото бях това, което съм, а защото бях неговият Приятел от детинство.

Приятелят от детинство е единственият истински приятел, защото той всъщност не те вижда. Той вижда само мислено някакво лице, което вече не съществува, изрича някое име — Спайк, Бъд, Снип, Ред, Ръсти, Джек или Дейв, — което е свързано с несъществуващото вече лице, но което поради някаква глупава, сенилна обърканост на вселената сега принадлежи на един неканен и досаден непознат. Но той приема тази безсмислена, сенилна обърканост на вселената и продължава да се обръща любезно към скучния непознат с името, което по право принадлежи на момчешкото лице и на времето, когато тъничкият момчешки глас се е носил над водата, шепнел е вечер край лагерния огън или денем на многолюдната улица: „А ти знаеш ли това: «Накрай Уенлок лесът стене…»“22 Приятелят от детинство си остава приятел, защото всъщност не те вижда.

И може би никога не те е видял. Ти си бил за него само част от обстановката на чудесния, тепърва разкриващ се свят. А приятелството е за него неочаквана находка, която той трябва да подари някому в знак на благодарност и като отплата за този нов, главозамайващ свят, който се разтваря като цвят пред него. И няма никакво значение кому ще го подари, важното е да го подари, и ако ти се случиш наблизо, автоматично получаваш всичките необходими атрибути на приятел и оттук нататък твоята личност е без значение. Приятелят от детинство си остава приятел до края на живота, защото нито за миг не се замисля каква полза има той от това приятелство или какви са твоите достойнства. В момента той пет пари не дава за Издигането си или за Преклонението пред най-достойните — двата стандартни критерия при приятелството между възрастни, и при появата на досадния непознат той подава ръка, усмихва се (без всъщност да вижда лицето му), изрича името му (което всъщност не е свързано с това лице) и казва:

— Здрасти, Джек, много ми е драго да те видя. Влизай де, влизай!

Аз седнах на разнебитеното кресло, от което той вдигна книгите, пийнах от неговото уиски и изчаках удобния момент да кажа:

— Слушай, ще ти кажа нещо, но само недей да крещиш, преди да съм свършил.

Вярно, не ми беше нужно много време, за да свърша:

— Губернаторът Старк — заявих — иска да станеш управител на новата болница и медицински център.

Строго казано, той не изкрещя. Не издаде дори звук. Гледа ме близо минута — със сериозен, клиничен поглед, сякаш моите симптоми заслужаваха особено внимание, после завъртя отрицателно глава.

— Премисли добре — казах аз, — може би няма да е толкова лошо, колкото ти се струва на пръв поглед, може да имаш някои изгоди…

Но не довърших, защото той пак завъртя глава и се усмихна с онази усмивка, която не беше опрощаваща, а смирено молеше да му простя за това, че той не е като мен, не е като другите, не е като света.

Да не беше се усмихнал така! Или да беше се усмихнал, но с подигравателна, надменна усмивка, която казва: „Върви по дяволите!“ Или поне с усмивка, която да ми прощава. Ако усмивката му не молеше — смирено, но с достойнство — да му простя, всичко би било по-различно. Но тази негова усмивка идваше от нещо — каквото и да бе то — здраво вкоренено в него, от дълбочината на идеите, с които живееше — дявол знае какви бяха те и защо живееше с тях, — затова всичко тръгна нататък, докъдето в края на краищата и стигнахме. Пускайки тази усмивка, той приличаше на богаташ, който се спира да пусне един долар на просяка, но отваря портфейла си така, че просякът зърва дебелата пачка банкноти. Ако просякът не би зърнал дебелата пачка, никога не би последвал богаташа до тъмния ъгъл на другата пряка. И то не толкова заради самата пачка, колкото от ненавист към човека, който има толкова много пари, а му дава само един-единствен долар.

И когато Адъм се усмихна и каза: „Но аз не се интересувам от никакви изгоди“, за първи път не усетих онази плаха топлина на февруарско слънце, а изпитах нещо, което не можех да назова, но което приличаше на същинска зима, на ледена висулка, промушена през сърцето. И си помислих: „Значи, така се усмихваш… добре, усмихвай се, усмихвай се.“

А когато тази мисъл изчезна — ако изобщо една мисъл може да изчезне, защото тя изплува в съзнанието и пак потъва в него, — аз казах:

— Но ти още не знаеш за какви изгоди става дума. Например Шефа е намислил да те остави сам да определиш заплатата си.

— Шефа — повтори той, при което горната му устна се изкриви повече от обикновено и разкри зъбите му, а „ш“-то прозвуча прекалено свистящо — е намислил да ме купи, но по-добре да не се надява. Аз имам — той обгърна с поглед занемарената, нечиста стая — всичко, което ми е нужно.

— Шефа не е такъв глупак. Нима сериозно мислиш, че иска да те купи?

— Иска, не иска, няма да може.

— А каква цел според теб преследва той?

— Да ме заплаши. Това ще бъде следващият му ход.

— Не, не е това. Тебе той не може да уплаши.

— Но на това разчита — на подкупи и заплахи.

— И този път не позна. Опитай пак — казах аз.

Той стана, направи няколко нервни крачки по протрития зелен килим и се завъртя с лице към мен.

— С ласкателства също нищо няма да постигне — каза с хъс.

— И не само той — отвърнах меко аз. — Ти изобщо не се поддаваш на ласкателства. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Слушай, моето момче, един човек на име Данте е казал, че истински гордият човек, този, който знае собствената си цена, никога не би изпаднал в греха да завиди някому, защото не би намерил хора, на които си струва да завижда. Със същия успех Данте би могъл да каже, че истински гордият човек, който знае собствената си цена, е недостъпен за ласкателства, защото никой не може да му разкрие такива негови качества, които той сам да не знае. Не, ти не се поддаваш на ласкателства.

— Във всеки случай не на неговите — каза мрачно Адъм.

— На ничии — натъртих аз. — И той го знае много добре.

— Тогава каква цел преследва? Дали пък не си мисли, че аз…

— Помъчи се да отгатнеш — казах.

Той стоеше насред протрития зелен килим и ме гледаше с леко наведена глава, а на чистите му сини очи лежеше тънка сянка, но не на съмнение, нито на безпокойство. Тя означаваше въпросителна, озадаченост.

Но това все пак бе нещо. Не много, но все пак нещо. Не е ляв удар в челюстта, от такова нещо не се пада. От него не секва дишането. То е само бръсване по носа, леко плесване с вътрешната част на ръкавицата. Не е убийствен удар. Но все пак е преимущество, което трябваше да се използува.

Затова аз повторих:

— Помъчи се да отгатнеш.

Той не отговори, само ме гледаше, а сянката се сгъсти, сякаш облак минаваше над синя вода.

— Добре, аз ще ти обясня — казах. — Той знае, че ти си най-способният лекар тук, но не си натрупал пари от това. Следователно парите не те интересуват — иначе щеше да взимаш толкова, колкото взимат колегите ти, или поне нямаше да пръскаш и малкото, което взимаш. Не си по развлеченията — иначе щеше да ги имаш, защото си прочут, сравнително млад и нямаш гърбица. Не си и по разкоша и удобствата — иначе не би работил като вол и не би живял в тази дупка. Но той знае какво искаш.

— От него нищо не искам — отсече Адъм.

— Сигурен ли си, Адъм? — запитах. — Сигурен ли си?

— Върви по… — започна той и лицето му се наля с кръв.

— Той знае много добре какво искаш — пресякох го. — Мога да ти го кажа с две думи.

— Какво?

— Да вършиш добро.

Това го сбърка. Той зина като риба на сухо.

— Точно така — казах. — Той знае твоята тайна.

— Не виждам какво… — подзе той пак с хъс.

Но аз го прекъснах с думите:

— Не се сърди, това не е нещо срамно. Само невинно чудачество. Ти просто не можеш да видиш някой болен и да не провериш веднага какво му е. Не можеш да видиш някой със счупена кост и да не я наместиш веднага. Или някой с някоя разкапана вътрешност и да не грабнеш ножа в силните си, бели високообразовани пръсти, за да я изрежеш. Само невинно чудачество, друже мой. Или може би някаква свръхболезненост, от която ти самият страдаш.

— Светът е пълен с болни — отвърна той, — но не виждам…

— Болката е зло — казах весело аз.

— Само една от злините — поправи ме той, — но самата тя… не поражда зло. — И пристъпи към мен, гледайки ме като враг.

— Когато ме боли зъб, не навлизам в такива подробности — възразих му. — Но това не е важно, важното е, че ти така си устроен. И Шефа — наблегнах леко на последната дума — много добре знае това. Той знае какво искаш. Знае твоята слабост, друже мой. Знае, че искаш да вършиш добро и е готов да ти даде възможност да го вършиш на едро.

— Добро! — каза той настървен и изкриви тънката си широка устна. — Добро! Това е най-подходящата дума в неговите уста.

— Така ли? — попитах небрежно.

— Всеки плод расте при съответен климат, а ти знаеш какъв климат създава този човек. Длъжен си да знаеш.

Свих рамене:

— Всяко нещо е добро само за себе си — ако е добро. Човек лапне по някоя и напише сонет. Нима сонетът става по-лош — ако изобщо е добър, в което се съмнявам — от това, че дамата, по която е лапнал господинът, се окаже омъжена и неговата страст, както се казва, е незаконна? Нима розата престава да бъде роза от това, че…

— Ти съвсем се отклони от въпроса — прекъсна ме той.

— Да-да, отклонил съм се. Преди сто години, когато бяхме деца и спорехме по цели нощи и аз те притисках до стената, ти все това казваше. Кой е по-силен — първокласният боксьор или първокласният борец? Кой е по-силен — лъвът или тигърът? Кой е по-добър поет — Кийтс или Шели? Добро, истина, красота. А има ли бог? Спорехме по цели нощи и аз винаги излизах отгоре, но ти, ти, негоднико — тупнах го аз по рамото, — ти винаги казваше, че се отклонявам. Ала малкият Джеки никога не се отклонява. Нито води безпредметни разговори. — Огледах се и взех палтото и шапката си. — Сега те напускам, а ти помисли над тази мисъл.

— То пък една мисъл — каза той, но вече с усмивка; отново беше моето другарче, моят Приятел от детинство.

Не обърнах внимание на шегата му и казах:

— Не можеш да се оплачеш, че не съм ти разкрил картите си — моите и на Шефа, а сега потеглям, защото трябва да хвана нощния за Мемфис, където ми предстои среща с един медиум.

— С медиум ли? — учуди се той.

— Да, с един професионален медиум, известен под името госпожица Литълпо, която ще ми предаде вест от онзи свят, че управител на новата болница ще бъде едни тъмнокос, красив, прочут песоглавец на име Стантън.

С тези думи затворих вратата след себе си и се спуснах, препъвайки се, по тъмното стълбище, защото в такива жилища никой не си мръдва пръста да смени изгорелите крушки, на някоя от стълбищните площадки неизменно стои детска количка, пътеката неизбежно е станала на парцали, а въздухът мирише на влага, на кучета, на пелени, на зеле, на бабички, на загоряла мас и на исконната и вечна съдба човешка.

Спрях се на тъмната улица и погледнах сградата. Транспарантът на един от прозорците не беше спуснат, та видях вътре, в тъй наречената кухня-трапезария, едър, плешив човек по риза да седи на масата надвесен над чинията си като чувал с картофи, подпрян на стола, а до него — момиченце, което го дърпаше за лакътя, докато жената — с изгубила цвета си рокля и невчесани коси — сваляше от печката димящата супа, защото татко си беше дошъл — късно както винаги — и го болеше мазолът отдолу на палеца, а наемът не беше платен. Джони се нуждаеше от нови обувки, пък Сузи беше донесла лоши бележки, калпазанката, и стоеше до него и му досаждаше, гледайки го с глуповат поглед и зинала уста — поради полипите, а на стената висеше накриво картина на Максфийлд Париш, чиито цветове крещяха под светлината на голата крушка с всички оттенъци на син камък. Някъде в къщата пролая куче, другаде се задъхваше от плач пеленаче. Всичко това беше Живот и Адъм Стантън живееше в неговия епицентър, гушеше се в този Живот, дишаше зелевата миризма, препъваше се в детската количка, поздравяваше в коридора младоженците, които вечно дъвчеха дъвка и се държаха за ръка, слушаше зад тънката стена хриповете на старицата, която нямаше да доживее (рак според Адъм) до лятото, крачеше по протрития зелен килим сред книгите и разнебитените кресла. Той се гушеше в този Живот може би за да се стопли, защото нямаше свой живот — само кабинета, скалпела и тази килия. А може би не се гушеше да се стопли. Може би се навеждаше над Живота с ръка на пулса му и го наблюдаваше със сините си очи, очи на диагностик, готов да пъхне таблетката, да даде доза лекарство или да се хване за скалпела. Може би гледаше да е близо до този Живот, за да има оправдание за собствената си дейност. За да станат Живот и собствените му дела. А не да бъдат само приятна проверка на ловкостта, която човек е добил само защото от всички животни единствен той има палец.

Впрочем говоря глупости, защото по какъвто и начин да живееш, това е Живот. И трябва да го имаш пред вид, когато срещнеш някогашен съученик, който ще ти каже: „Та при последната ни експедиция по Конго…“, или друг, който ще възкликне: „Ама да знаеш каква сладка жена имам и какви мили дечица — тринки.“ Трябва да имаш пред вид това, когато седиш във фоайето на хотела или стоиш подпрян на бара и разговаряш с бармана, или стърчиш на тъмната улица вечер, в началото на март, и поглеждаш в чуждия прозорец. И да имаш пред вид, че малката Сузи има полипи, че хлябът може би е прегорял, и… върви си по пътя — дали вече не ти е време за бастун? — защото трябва да хванеш нощния за Мемфис, а бог ще прости всичките ти грехове. Защото по какъвто и начин да живееш, това е Живот.

Ненаправил и няколко крачки, в къщата гръмна музика, която заглуши детския плач и взе да кърти старата мазилка. Адъм свиреше на рояла.

Хванах влака за Мемфис, останах там три дни, имах сеанс със старата Литълпо и се върнах. С фотокопия и писмени показания в чантата.

Като се върнах, намерих бележка в пощенската си кутия. Телефонният номер на Ан. После в слушалката се чу нейният глас и както винаги сърцето ми подскочи и потъна някъде — като жаба, скочила в езеро с водни лилии. И се разляха кръгове.

Ан каза, че иска да ме види. Отвърнах, че няма нищо по-просто от това, може да ме гледа до края на живота си. Но тя не обърна внимание на тази малка шега — и то с пълно право — и поиска да се видим веднага. В „Кресънт коув“, предложих аз и тя се съгласи. Собственик на „Кресънт коув“ беше Слейд.

Пристигнах преди Ан и седнах да пия със Слейд. Чуваше се нежна музика, лампите светеха с мека светлина, хром-никелът блестеше и като гледах всичко това и жълтеникавия, куршумообразен череп на Слейд, скъпия му костюм и всевластната блондинка на касата, спомних си с тъга онази далечна утрин по времето на сухия закон, когато в изпоплютата от мухи задна стая Слейд, тогава с коса на главата и без грош в джоба, отказа да съдействува на Тайни Дъфи, който се мъчеше да налее с бира чичко Уили от провинцията, който пък не искаше друго освен оранжада и впоследствие се оказа Уили Старк. Така Слейд си оправи завинаги положението. Сега аз пиех с него и се удивлявах: от какви дребни неща зависи издигането или провалът на човека.

Погледнах в огледалото пред мен и видях Ан Стантън да влиза през вратата. Или по-точно, видях нейното отражение да влиза през отражението на вратата. Не се обърнах веднага, за да погледна в лице действителността. Вместо това гледах отражението й, хванато в огледалото, както далечен образ, скован в леда на паметта — нали сте виждали зиме вмразени в чистия лед на замръзналия поток златочервени листа, които изведнъж ви спомнят за дните, когато всички златочервени листа са красили дървесата, а слънцето е изливало такъв поток от светлина върху тях, който сякаш никога няма да секне. Ала това не беше образ от миналото, а самата Ан Стантън, която стоеше в хладната площ на огледалото над барикадата от лъскави бутилки и сифони, на другия край на синия килим — момиче, е, вече не съвсем момиче, а млада, средна на ръст жена, с изумително стройни глезени и възтесни, но така добре заоблени бедра, като че са източени на струг, с талия, която, струва ти се, можеш да обхванеш с пръсти, и всичко това облечено в сив костюм от каша̀, изработен уж в строга мъжка кройка, който обаче крещеше, за да привлече вниманието върху някои съвсем не мъжки подробности, скрити под него.

Тя стоеше при входа и все още не потупваше от нетърпение с пръсти по синия килим, но вече оглеждаше помещението, като обръщаше ту на една, ту на друга страна спокойното си лице (под светлосиня филцова шапка). Докато се оглеждаше наоколо, в огледалото току проблясваха сините й очи.

После тя зърна гърба ми при бара и тръгна към мен. Аз нито се обърнах, нито срещнах погледа й в огледалото. Когато дойде съвсем близо до мен, тя ме повика:

— Джек.

Без да се обърна, казах:

— Слейд, тази непозната жена ме гони по петите, а аз мислех, че държиш прилично заведение. Няма ли да вземеш някакви мерки?

Слейд се обърна към непознатата жена, чието лице изведнъж стана тебеширенобяло, а очите й заизпущаха искри като волтова дъга.

— Мадам — каза Слейд, — не мислите ли, че…

В този миг мадам преодоля парализата, сковала езика й, и почервеня като божур.

— Джек Бърдън! — каза тя. — Ако ти не…

— Но тя ти знае името — прекъсна я Слейд.

Обърнах се да погледна в лице действителността, която не беше нещо, сковано в леда на паметта, а нещо живо, силно зачервено, котешко, смъртоносно, заредено с електричество, готово да избухне като взрив.

— Боже мой, та това е годеницата ми! — възкликнах аз. — Слейд, запознай се с Ан Стантън. Ние скоро ще се женим.

— Виж ти — каза Слейд с каменно лице. — Приятно ми е да…

— Ще се оженим в две хиляди и петдесета година — казах. — Ще направим весела сватба през юни.

— Няма да има сватба, а убийство, и то още сега — каза Ан. После страните й добиха нормалния си цвят, тя се усмихна и подаде ръка на Слейд.

— Много ми е приятно — каза Слейд и въпреки че лицето му бе неподвижно като дървен индиански идол, очите не пропуснаха нито една от подробностите под костюма от каша̀.

— Ще пиете ли нещо? — попита я той.

— Мартини — реши тя. — Благодаря.

След като си изпихме чашите, тя каза:

— Трябва да вървим, Джек.

И като благодари още веднъж на Слейд, изведе ме в нощта, пълна с неонови светлини, бензинови изпарения, аромат на печено кафе и вой на клаксони.

— Ти си имал великолепно чувство за хумор — каза Ан.

— Къде отиваме? — отбих аз.

— Голям шегобиец.

— Къде отиваме?

— Кога ще пораснеш най-после?

— Къде отиваме?

Вървяхме безцелно по странична уличка покрай аперитиви с летящи врати, покрай кръчмички, в които сервираха миди, покрай вестникарски будки и старици цветопродавачки. Купих й гардении и казах:

— Шегобиец, не шегобиец, това все пак е начин да убиеш времето.

Изминахме още една пряка, пробивайки си път през тълпата, която се вливаше и изливаше през летящите врати.

— Къде отиваме?

— С тебе никъде не бих тръгнала, ако не се налагаше да поговорим — каза Ан.

Минавахме отново покрай цветопродавачка и аз взех втори букет гардении, платих си петдесетте цента, пъхнах цветята на Ан и казах:

— Ако не се държиш прилично, ще те задуша с тези проклети растения.

— Добре — засмя се тя, — ще се държа прилично. — И като ме взе под ръка, изравни крачка с моята, хванала цветята в свободната си ръка и стиснала чанта под мишница.

Изминахме в крак половината разстояние от една пряка до следващата, без да разговаряме. Аз гледах надолу и наблюдавах как нозете й отмерват раз-два, раз-два. Черните й, много строги велурени обувки отекваха властно по тротоара, но бяха толкова малки, а изящните глезени се мяркаха в хипнотизиращ ритъм — раз-два, раз-два.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— На разходка — отвърна тя. — Просто на разходка. Неспокойна съм, та не ме свърта на едно място.

Продължихме да вървим надолу към реката.

— Трябва да поговоря с теб — обади се тя.

— Говори. Ако щеш, пей, декламирай.

— Не сега — каза сериозно Ан и вдигна глава към мен и аз видях в светлината на уличната лампа, че лицето й е тревожно. Кожата му беше съвсем гладка, сякаш опъната до болка върху безупречно моделираните кости. В това лице нямаше нищо излишно и винаги се долавяше напрежение, макар и скрито с усилия на волята под гладката повърхност на спокойствието — като пламък под стъкло. Но забелязах, че сега напрежението бе по-силно от обикновено. И имах чувството, че ако малко се вдигне фитилът, стъклото ще се пръсне.

Не отвърнах нищо. След още няколко крачки тя каза:

— По-късно. Нека сега само вървим.

И ние вървяхме. Зад нас останаха улиците с аперитивите, игралните домове и ресторантите, зад чиито летящи врати гърмеше или хленчеше музика. Минахме по мръсна тъмна уличка, където в сянката на стените бързаха двама малчугани и току издаваха кратки, екливи, самотно звучащи звуци — като блатни птици. Тук всички капаци на прозорците бяха затворени и само тук-таме през тях проникваше тъничък лист светлина или едва чут говор. По-нататък, когато се запролети напълно, на стъпалата пред тротоара ще седят и ще се раздумват хора, а понякога, ако по улицата минава мъж, някоя от жените ще се обади с равен глас: „Ей, малкият, искаш ли?“, защото оттук започва кварталът на вертепите и някои от тези къщи също са вертепи. Но по това време на годината всяка живина тук, била тя добра или лоша, все още се крие в тези черупки от влажни ронещи се тухли и прогнило дърво. А след месец, в началото на април, когато извън града водните зюмбюли покрият всяка педя от блатата, лагуните и тресавищата с буйните си, вулгарни, месести цветове, обагрени от черковно виолетово до нагло пурпурно, когато първата зеленина на старите кипариси, призрачна и томителна като момински блян, се превърне в листица, а не дявол знае в какво, когато сивите, слузести змии мокасини, дебели колкото човешка ръка, се заизмъкват от блатата и плъзнат през шосето и предното ти колело удари някоя от тях — храс! — и я разлепи с вътрешната страна на калника, когато насекомите закипят над блатата и въздухът денонощно забръмчи от тях като електрически вентилатор, когато совите застенат нощем в блатата на любов, на смърт и вечно проклятие, а някоя от тях изплува от черния мрак в светлината на фаровете, блъсне се с радиатора и се разхвърчи като сцепена пухена възглавница, когато полята се покрият с буйната мъхеста или сочна, влажна, лепкава трева, която добитъкът пасе лакомо, но колкото и да пасе, не трупа месо, защото тази трева расте на чернозем и докъдето и да стигат корените й, колкото и дълбоко да слизат, не намират друго освен този тлъст чернозем, не срещат ни едно камъче, което да даде на тревата калций… та, да, след един месец, в началото на април, когато ще наблюдаваме всичко това извън града, старите черупки на улицата, по която минавахме с Ан Стантън, ще се разпукат и ще изхвърлят вечер по стъпалата пред къщите и на улицата всичката живина, скрита сега в тях.

Но сега улицата беше пуста и тъмна, на следващата й пресечка стърчеше изкривен електрически стълб, под който калдъръмът блестеше маслено, и всичко това заедно със затворените къщи напомняше театрален декор. Ей сега ще се появи с ленива походка героинята, ще се подпре на електрическия стълб и ще запали цигара. Но тя не се появи и ние с Ан Стантън продължихме пътя си сред този декор, който дотолкова приличаше на картон, че трябваше да попипаш влажните разпадащи се тухли или подкожушената мазилка, за да се убедиш, че това не е картон. Вървяхме, без да разговаряме. Може би защото всяка дума, произнесена при такъв безумно колоритен декор, би прозвучала така, сякаш е написана от някой дългокос и тънкогъз младеж, приютил се в мансардата на някоя от тези картонени къщи (с изглед към вътрешния двор — с, боже, непременно към вътрешния двор), който е приготвил пиеса за малък театър, в чието начало героинята върви с ленива походка по тъмна уличка между два реда картонени къщи, обляга се на изкривен електрически стълб и запалва цигара. Но Ан Стантън не беше такава героиня, та не се подпря на електрическия стълб, а продължи да върви до мен мълчалива.

Накрая излязохме на реката при складовете и доковете, които се вдаваха във водата. Металните покриви на доковете издаваха матов блясък под лъчите на уличните лампи. Над грамадата от докове плаваше и се кълбеше гъста мъгла и когато се разкъсваше тук-таме, през пролуките лъсваше неподвижната вода, която ту проблясваше матово както покривите, ту блестеше като черната кожа на мокър тюлен. В тъмното небе по-надолу едва личаха късите мачти на товарните кораби. Някъде по реката жално простена корабна сирена. Сега вървяхме покрай доковете и гледахме черната река, покрита с грубоватото одеяло на мъглата. Мъглата лежеше над самата вода и гледайки отгоре, човек би могъл да си помисли, че е застанал нощем на някой планински връх и далеч под него е земята, скрита в облаци.

Стигнахме до кея, от който корабите взимаха лете за нощна разходка по луна тълпите екскурзианти, които, плувнали в пот, се блъскаха, крещяха — някои с деца на ръце — и се наливаха с уиски и оранжада. Но сега тук не се виждаше голям кораб с колела, бял като сватбена торта, разкрасен с червено и златно, чудат и невероятен, не се носеха звуци на „Дикси“, нито се чуваха корабни сирени. Беше тихо като в гроб и безлюдно като пустинята Гоби в безлунна нощ. Стигнахме до края на кея, подпряхме се на перилото и се загледахме в реката.

— Е, чакам — казах аз.

Тя не отговори.

— Чакам — повторих, — нали искаше да говорим?

— Става дума за Адъм — каза тя.

— Какво за Адъм? — попитах спокойно.

— Ти знаеш… много добре знаеш… ти си бил при него и…

— Слушай — казах и усетих как главата ми се налива с кръв, а гласът ми става по-рязък, — наистина бях при него и му предложих работа. Той не е малък и ако тази работа не му допада, може да откаже. Какво съм виновен, че…

— Аз не те обвинявам — каза тя.

— Тогава защо се нахвърляш върху мен? Ако Адъм не може сам да вземе решение и сам да се грижи за себе си, аз не съм виновен за това.

— Аз не те обвинявам, Джек. Станал си толкова сприхав и обидчив. — Тя сложи ръка върху моята и я погали и аз усетих, че налягането ми спадна с няколко атмосфери.

— Щом той не може да се грижи сам за себе си, ти…

Но тя побърза да ме прекъсне:

— Наистина не може. Там е бедата.

— Но разбери, аз само му предложих работа.

Ръката, сложена върху моята с намерение да ме успокои и намали налягането ми, изведнъж се сви и заби пръстите едва ли не до костта ми. Аз подскочих от болка, но въпреки това чух как тя каза с тих, напрегнат глас, почти шепнешком:

— Ти можеш да го убедиш да приеме.

— Той не е бебе и…

Но тя пак ме пресече:

— Трябва да го склониш — на всяка цена!

— Боже мой, какво значи това?

— Трябва — повтори тя със същия тон, а аз бях сигурен, че пръстите, впити в ръката ми, са я разкървавили.

— Само преди минута ти беше готова да ме разкъсаш за това, че съм му предложил работа, а сега казваш, че трябвало да го склоня да приеме.

— Аз държа да я приеме — каза тя и отпусна ръката ми.

— Да пукна, ако разбирам нещо! — възкликнах аз към черното междузвездно пространство, после се взрях в лицето й. Въпреки тъмнината можах да видя, че лицето й е неестествено бяло, тебеширено, и да различа тъмния блясък на очите й. Разбрах и друго — тя не говореше наслуки. — Значи, държиш той да се съгласи? — казах бавно. — Ти, дъщерята на губернатора Стантън и сестра на Адъм Стантън, държиш той да приеме тази работа?

— Трябва да приеме — каза и аз видях как малките й ръце в ръкавици стиснаха перилото и ми стана жал за него. Тя гледаше кълбящия се килим мъгла над реката, сякаш гледаше от планински връх притъмнялата земя, скрита в облаци.

— Защо? — попитах.

— Отидох при него да поговорим за това — каза тя, все още загледана към реката. — Когато отивах към него, не бях сигурна дали трябва да приеме. Но като го видях, разбрах, че трябва.

Нещо в думите й ме смути, като шум зад сцената, като нещо, което си зърнал само с крайчеца на окото, като сърбеж — когато ръцете са ти заети и не можеш да се почешеш. Вслушах се пак в думите й и разбрах, че не те ме смущават. Беше друго. Но не можех да разбера какво. Затова оставих временно този въпрос настрана и заслушах по-нататък.

— Щом го видях, и разбрах — продължаваше тя. — О, Джек, той беше толкова възбуден и нервен — просто ненормално — само защото го попитах. Откъснал се е от всичко и от всички. Дори от мен. Е, не напълно, но отношенията ни не са такива, каквито бяха.

— Той е страшно зает — възразих с половин уста аз.

— Зает — повтори тя като ехо, — зает… да, зает е. Още от студентските години работи като роб. Просто нещо го гони, гони. И не е за пари, не е и за слава, не е… ох, вече не зная… — замлъкна тя.

— Всичко е много просто — казах. — Той иска да върши добро.

— Добро — повтори Ан. — По-рано и аз мислех така… впрочем той върши добро… но…

— Но какво?

— Ох, не зная… не е хубаво да говоря така… не е хубаво, но понякога си мисля, че работата му… дори стремежът да върши добро — всичко… всичко това е само начин да се огради, да се откъсне. Дори от мен… дори от мен…

След малко продължи:

— О, Джек, да знаеш как се скарахме. Беше ужасно. Прибрах се у дома и цяла нощ плаках. Знаеш как сме се отнасяли винаги един към друг. И да се скараме така. Нали знаеш, че винаги сме били приятели с него? Нали знаеш? — настояваше тя и ме стискаше за ръката сякаш за да ме принуди да се съглася с нея, да потвърдя какви приятели са били.

— Да — казах, — зная. — Погледнах я и за миг се уплаших, че и сега може да се разплаче, но тя не се разплака. Би трябвало да зная, че такива като нея плачат само нощем, във възглавницата. Ако изобщо плачат.

— Казах му — продължи тя, — казах му, че ако иска да върши добро… да бъде истински полезен, сега му са представя най-добрата възможност. Да поеме в свои ръце медицинския център. Дори да го разшири. А той веднага се сви в черупката си и заяви, че кракът му нямало да стъпи в центъра. Аз го упрекнах, че е егоист… егоист и горделивец, че поставя гордостта си над всичко друго. Над общата полза… над дълга си дори. Тогава той ме изгледа зверски, после ме хвана за китката и отговори, че нищо не съм разбирала, че човек имал някакви принципи. Аз му казах, че всичко идва от неговата гордост, само от неговата гордост, а той отвърна: „Гордея се, че досега не съм падал в калта, ако ли ти това искаш, можеш да…“ — Тя млъкна и въздъхна, очевидно за да събере сили да довърши. — Да, той се готвеше да кажа „можеш да се махаш“. Но не го каза. И слава богу. — Тя пак се спря. — Слава богу, че не го каза. Това поне не каза.

— И не е мислил да го каже — успокоих я аз.

— Не зная… просто не зная. Ако беше видял как злобно святкаха очите му и как бе изкривено и побеляло лицето му. О, Джек — тя пак ме сграбчи за ръката и ме разтърси, като че искаше да изтръгне от мен някакъв отговор, — защо не иска да приеме? Защо е такъв? Нима не разбира, че това е негов дълг? Че той е най-подходящият и е длъжен да приеме. Защо, Джек? Защо?

— Ако трябва да бъда откровен до грубост, ще ти кажа: защото той е Адъм Стантън, син на губернатора Стантън, внук на съдията Пейтън Стантън и правнук на генерал Морган Стантън и цял живот не може да се откъсне от мисълта, че много, много отдавна е имало такива времена, когато с всичко са се разпореждали възвишени благородни мъже с панталони до под коленете и сребърни токи, със сините мундири на континенталната армия или със сюртуци, а може дори с шапки от мечешка или еленова кожа, в зависимост от обстоятелствата — какво пък, Адъм не е сноб, — които са се събирали на масата и са водили спорове, истински загрижени за народното благо. Защото Адъм е романтик и си има своя представа за света, а когато светът не се вмества в тази представа, той е готов да го прати по дяволите. Дори ако с водата от коритото трябва да изхвърли и бебето. А това е неизбежно.

Тя ме изслуша внимателно. После извърна лице от мен, загледа се пак в мъгливата река и промълви:

— Трябва да се съгласи.

— Добре — казах, — но ако искаш да се съгласи, трябва да промениш представата му за света. Това е начинът, доколкото познавам Адъм Стантън.

А аз наистина познавах Адъм Стантън и в този миг видях мислено слабото му лице със силно опъната кожа, волевата му уста, подобна на добре зашита рана, дълбоко разположените очи, святкащи като син лед.

Тя не отговори.

— Няма друг начин — повторих — и те съветвам да разбереш добре това.

— Той трябва да се съгласи — промълви Ан, загледана във водата.

— Много ли ти се иска да се съгласи?

Тя се обърна към мен и аз се вгледах в лицето й.

— Повече от всичко на света — отвърна тя.

— Сериозно ли говориш?

— Най-сериозно. Трябва да се съгласи. За да спаси себе си. — Тя пак ме хвана за ръката. — Заради самия себе си. А и заради всички.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — натърти тя.

— Значи, искаш да се съгласи, сигурна си. Искаш го повече от всичко на света.

— Да.

Вгледах се в лицето й. То беше хубаво или ако не хубаво, повече от хубаво — гладко, моделирано безупречно, без разточителства, сега то беше тебеширенобяло в мрака, а очите излъчваха черен блясък. Вглеждах се в това лице, забравил засега всичко друго, захвърлил всички проблеми, които сякаш паднаха във водата под нас, за да бъдат отнесени от маслено безшумното течение.

— Да — повтори тя шепнешком.

Но аз продължавах да се взирам в лицето й и след всички тези години го виждах за пръв път, защото близък, истински поглед върху нещо можеш да добиеш, когато този поглед е откраднат извън времето и проблемите.

— Да — прошепна пак и ме прихвана за ръкава, този път леко.

Това докосване ме извади от унеса, в който бях потънал.

— Добре — казах, — но ти не си даваш сметка какво искаш.

— Няма значение — каза тя. — Можеш ли да го склониш?

— Мога.

— Тогава защо не го направи… защо трябваше да чакаш, защо…

— Струва ми се — подзех бавно, — струва ми се, че не бих го направил изобщо — не поне по този начин, — ако лично ти не беше ме помолила.

— Как ще го склониш? — попита и ме стисна за ръката.

— Много лесно — отвърнах, — ще променя представата, която той си е създал за света.

— Как?

— Мога да му предам един урок по история.

— Урок по история ли?

— Да, нима забрави, че съм историк? А ние, историците, трябва да помним, че човекът е много сложно нещо и не бива само лош или само добър, а и лош, и добър едновременно и доброто произтича от лошото, а лошото — от доброто, и сам дяволът не знае къде е краят и къде началото. Но Адъм е учен и за него нещата си имат определен порядък: молекулата кислород реагира винаги по един и същи начин, когато срещне две молекули водород, всяко нещо е строго определено, и когато Адъм романтикът си създава някаква представа за света, тя излиза същата като представата, в чийто рамки работи Адъм ученият. Всичко е точно и чисто. Молекулата на доброто винаги реагира по един и същи начин. Молекулата на злото винаги реагира по един и същи начин. Има…

— Стига — каза тя, — престани и ми отговори по същество. Ти се мъчиш да избегнеш въпроса. Усукваш, усукваш. Отговори ми конкретно.

— Добре — рекох. — Помниш ли, че те питах дали съдията Ъруин е изпадал някога в нужда? Е, оказа се, че е изпадал. И жена му не е била богата. Той само си е мислел, че е богата. И е приел подкуп.

— Кой, съдията Ъруин? Подкуп?

— Именно — казах. — И мога да докажа това.

— Той… той беше приятел на татко, той… — Тя млъкна, изпъна рамене, обърна се към реката и с твърд глас, сякаш се обръщаше не към мен, а към широкия свят, каза: — Това още нищо не значи. Съдията Ъруин.

Не отговорих. Аз също се бях загледал в кълбящата се в мрака мъгла.

Но при все че не гледах Ан, усетих я, когато се извърна отново към мен.

— Е, кажи нещо — подкани ме тя и аз долових в гласа й тревога.

Но не казах нищо. Стоях и чаках. В тишината се чуваше как се плиска в подпорите скритата от мъглата вода.

После тя прошепна:

— Джек… а баща ми? Баща ми… той…

Не отговорих.

— Страхливец! Боиш се да ми кажеш, страхливецо.

— Така е.

— И той ли? И той ли е взел подкуп? Казвай! — И тя ме хвана за ръкава и ме разтърси здраво.

— Не съвсем.

— Не съвсем, не съвсем — подигра ми се тя и избухна в смях, все още стискайки се за ръката ми. После изведнъж ме пусна, отблъсна ръката ми като нещо нечисто и се извърна. — Не вярвам — каза твърдо тя.

— Но е истина. Той е знаел за случая и е прикрил Ъруин. Мога да го докажа. Имам документи. Много съжалявам, но това е истината.

— О, съжаляваш! Много съжаляваш. Ти си изровил всичката тая кал… заради този човек… заради Старк. А сега съжаляваш. — И тя пак се разсмя и изведнъж хукна по кея, като се препъваше и продължаваше да се смее.

Затичах след нея.

И тъкмо да я хвана в края на кея, от сянката на склада изскочи полицай и подвикна:

— Ехей, приятелче!

В този миг Ан се спъна и аз я хванах за ръката. Тя се олюля.

Полицаят се приближи.

— К’во става? — попита той. — За к’во гоните дамата?

— Хвана я истерия — заговорих бързо аз, — просто искам да й помогна, тя пийна малко, само една-две чашки, и я хвана истерия, много е разстроена, има голяма мъка…

Полицаят, тежък, набит, обрасъл, пристъпи тромаво към нас и се наведе да подуши дъха й.

— … много е разстроена и затова пийна малко, но я хвана истерия.

Месестото му брадясало лице се обърна към мен.

— Ще ви отведа в къщи с полицейската линейка, ако нарушавате реда — каза.

Но само така си говореше. Знаех, че си говори така само за да чуе гласа си, защото беше късно и нямаше какво да прави, и му беше скучно. Знаех, че би трябвало да кажа почтително, че занапред ще внимавам или да се засмея и дори да му намигна — ама, разбира се, капитане, аз ще я отведа в къщи. Но не казах нито едното, нито другото. Целият бях нерви, тя се олюляваше в ръцете ми, дишайки тежко, на пресекулки, а в очите ме бодеше тази тъпа, месеста, брадясала муцуна. Затова отвърнах:

— Само се опитай.

При тези думи очите му изскочиха, лицето му се наля с черна кръв и той попипа палката си, пристъпи още крачка към нас и каза:

— Дори няма да се опитвам, ще ви подбера още сега и двамата. — После добави: — Айде — и ме ръчна с палката. После повтори: — Айде — и ме заподбутва към края на кея, където сигурно имаше телефон.

Направих две-три крачки с палката, опряна в кръста, като мъкнех след себе си Ан, която до този момент не беше казала нито дума. После се сетих нещо:

— Чувай, ако не искаш утре да изхвърчиш от службата, слушай какво ще ти кажа.

— Ами, ще слушам. — И ме ръгна по-силно в бъбрека.

— Ако не беше дамата — казах, — нямаше да ти попреча да се удариш в юмрука ми. Да не мислиш, че ме е страх от участъка? Но сега ще ти дам една възможност.

— Хъ, възможност — отекна той, изплю се с края на устата си и пак ме ръгна.

— Ще бръкна в джоба си — продължих, — не за пистолет, а за портфейла си, и ще ти покажа нещо. Чувал ли си някога името Уили Старк?

— Как не. — И ме ръгна.

— А да си чувал за Джек Бърдън, за онзи, вестникаря, който е нещо като секретар на Уили?

Той се замисли за секунда, като продължаваше да ме ръчка. После изръмжа:

— Да.

— Тогава може би ще трябва да ти покажа визитната си картичка — казах и посегнах за портфейла.

— Не, не бъркай — сопна се той и натисна с палката вдигнатата ми ръка. — Не бъркай, ще я взема сам.

Бръкна в джоба ми, извади портфейла и понечи да го отвори. Само заради принципа.

— Посмей да го отвориш — казах — и ще те пребия, ако ще сто линейки да извикаш. Дай го тук.

Той ми го подаде. Извадих картичката си и му я показах.

— Ой-й-й-й! — издъхна той като спукан детски балон. — Откъде да знаех, че сте от Капитола?

— Друг път да знаеш, за да не ти е мъчно после — казах. — Повикай ми сега едно такси.

— Слушам, сър! — каза той, но в свинските му оченца, втъкнати в подпухналата мутра, се четеше безсилна омраза. — Слушам, сър! — повтори и тръгна към телефона.

Изведнъж Ан се изтръгна от мен и аз помислих, че пак ще побегне, та я хванах.

— О, ти си чудесен — каза хрипливо тя, — ти си ненадминат, ти си велик — деспот над деспотите, полицай над полицаите… ненадминат си…

Държах я, без да обръщам внимание на думите й, и усещах само някаква тежест, някакъв студен камък в гърдите си.

— … толкова си чудесен и душевно чист… и всичко е така прекрасно и чисто…

Аз не продумвах.

— … толкова си чудесен и душевно чист и силен… о, ти си истински герой…

— Извинявай, че се държах като последен негодник — казах.

— Не разбирам какво точно имаш пред вид — прошепна тя подигравателно-мило, с особено ударение на „точно“, което заби старателно в месата ми — като бандериля. После се отвърна от мен и не ме погледна повече, а ръката, която стисках, бе все едно ръка на манекен от витрина, студеният камък в гърдите ми бе слузгав, като да бе лежал дълго в дъното на дълбок кладенец, а свинските оченца, втъкнати в подпухналата, брадясала мутра, се върнаха и ме гледаха с ненавист в мъгливата тъмнина, и по реката проплака сирена, а в таксито Ан Стантън седна изправена в ъгъла, колкото е възможно по-далеч от мен, и светлината на уличните лампи играеше по пребледнялото й лице. Тя не ми продума. Докато не излязохме на улица, по която минаваше трамвайна линия. Тогава каза:

— Слизай. Тук можеш да хванеш някакъв трамвай. Не искам да ме изпращаш.

И аз слязох.

Пет вечери по-късно гласът на Ан Стантън се обади по телефона и каза:

— Тези неща… тези доказателства, които каза, че имаш… прати ми ги.

Аз казах:

— Ще ти ги донеса.

Но гласът отвърна:

— Не, прати ми ги.

Аз казах:

— Добре. Имам от единия документ повече копия. Утре ще снема и от другия и ще ти ги пратя.

Гласът каза:

— Фотокопия? Значи, ми нямаш доверие?

Аз отвърнах:

— Ще ти ги пратя утре.

В черната слушалка се чу тракване. После тънко и жално пищене — гласът на пространството, което чезне някъде надалеч, гласът на безкрая и на абсолютното нищо.

Всяка вечер, когато се прибирах в стаята, поглеждах към телефона. И си казвах: „Ще позвъни.“ Веднъж дори бях убеден, че звънна, дотолкова този звън живееше във всеки мой нерв. Но не беше звъннал. Аз просто бях сънувал. Друг път взех слушалката, долепих я до ухото си и се заслушах в този тънък, жален звук, изразяващ различните неща, които изброих вече.

Всяка вечер питах администратора във фоайето дали не ме е търсил някой. Да, понякога ме бяха търсили. Но не от този номер, от който очаквах.

Сетне се прибирах в стаята, където бяха телефонът и чантата с фотокопията и писмените показания от Мемфис. Досега не ги бях дал на Шефа. Дори не бях му казал, че ги имам. Разбира се, щях да му ги дам. Но не сега. По-късно. След като позвъни телефонът.

Но той не звънеше.

Обаче една вечер — след около седмица, — когато свърнах по коридора към моята стая, видях някаква жена да седи в дъното на коридора отвъд стаята ми. Попипах се за ключа, пъхнах го в ключалката и тъкмо да вляза, усетих, че жената стои до мен. Беше Ан Стантън.

Беше се приближила безшумно по дебелия килим — а и без това имаше лека походка.

— Едва не ми се пукна сърцето — казах, отворих широко вратата и добавих: — Влизай.

— Не се ли боиш за репутацията ми — каза тя. — Нали веднъж така се беше загрижил за нея.

— Помня — казах, — но все едно, влизай.

Тя влезе и застана в средата на стаята с гръб към мен, а в това време аз затворих вратата. Забелязах, че заедно с чантата в ръката си държеше дебел кафеникав плик.

Без да се обръща към мен, тя се приближи до бюрото при стената и хвърли на него плика.

— Ето ти фотокопията — каза. — Връщам ти ги. Но щях да ти върна и оригиналите, ако бе имал доверие да ми ги дадеш.

— Не се съмнявам — отвърнах.

— Беше ужасно — промълви тя, все още с гръб към мен.

Приближих се и я докоснах по рамото.

— Искрено съжалявам — казах.

— Беше ужасно. Не можеш да си представиш.

Наистина не можех да си представя колко ужасно е било. Затова само стоях зад нея и не смеех да я докосна втори път дори само с върха на пръста.

— Не можеш да си представиш — повтори тя.

— Не, не мога.

— Ужасно. — После се обърна и ме погледна с широко отворените си очи, а на мен ми се стори, че падам в кладенец. — Ужасно — каза пак. — Дадох му тези неща и… той ги прочете и така си остана, като закован… нито помръдва, нито издава звук… а лицето му бяло, бяло като платно. И дори сякаш не диша. Докоснах го, той се обърна към мен и ме гледа дълго. После каза: „Ти.“ И повече нищо. Само ме гледа.

— Ай, дявол да го вземе — извиках, — какво си виновна ти, защо не обвинява губернатора Стантън?

— О, и него обвинява — каза. — И то как. И това е най-ужасното. Как само го обвинява. Собствения си баща. Нали помниш… нали помниш, Джек — тя ме хвана за лакътя, — нали помниш какъв беше татко… как ни четеше… колко ни обичаше… как учеше Адъм и колко се гордееше с него… сам го учеше и не жалеше време за това. О, Джек, помня как седеше пред камината — аз бях още малка — и как ни четеше, и как аз облягах глава на коляното му… о, Джек, ти помниш ли?

— Помня.

— Мама беше починала — продължи тя — и той правеше всичко за нас… как само се гордееше с Адъм, а сега Адъм… сега… — Тя пусна ръката ми, отдръпна се, вдигна отчаяно ръце и притисна слепоочията си. — О, Джек, какво направих аз? — промълви.

— Направи, каквото смяташе за необходимо — отвърнах твърдо аз.

— Да — прошепна тя. — Точно така.

— Връщане назад вече няма.

— Да, няма! — Каза го високо и стисна уста, с което лицето й изведнъж ми напомни лицето на Адъм — твърда линия на устата и силно опъната кожа.

Тя изправи глава, сякаш не се боеше да гледа в очите целия свят, а на мен ми идваше да заплача. Но нямах този навик.

— Да — казах, — няма връщане.

— Той приема.

Насмалко не попитах: „Кой приема? Какво приема?“ Защото в момента съвсем бях забравил защо бях дал на Ан доказателствата, защо й бях дал фотокопията, защо тя ги беше показала на брат си. Бях забравил, че всичко това се правеше с определена цел. Но сега си спомних и попитах:

— Ти убеждава ли го?

— Не, дума не му казах. Само му дадох тези неща. И той сам разбра.

— И после?

— Нали вече ти казах. Погледна ме и рече: „Ти.“ И толкова. После аз му казах: „Адъм, недей говори така, не бива, Адъм, не бива!“ А той: „Защо?“ А аз му казвам: „Защото те обичам, защото обичам и татко.“ Той само гледа, гледа, после каза: „Обичаш го!“ А после: „Проклет да е в гроба!“ — „Адъм, Адъм!“ — изпищях аз, но той ми обърна гръб, прибра се в спалнята си и се заключи. Тогава излязох и дълго обикалях сама улиците в нощта. Исках да се уморя, та да мога да заспя. Три дни той не се обади. После ме помоли да отида при него. Отидох и ми върна тези неща. — Тя посочи плика. — И ми каза да ти съобщя, че приема. Да направиш необходимото. Това е всичко.

— Повече и не е нужно — казах.

— Да — съгласи се тя и тръгна към вратата. Сложи ръка на дръжката, завъртя я и пооткрехна вратата. После се обърна към мен и додаде:

— Да, какво повече от това?

И излезе.

Но зад прага се спря, все още с ръка на дръжката.

— И…

— Да?

— Имам една молба към тебе. Преди да пуснеш в ход тези документи, покажи ги на съдията Ъруин. Дай му една възможност. Колкото и малка да е.

Обещах да изпълня молбата й.

Големият черен кадилак, чийто капак блестеше с матов блясък под светлината на уличните лампи — аз го виждах дори от задната седалка, — бръмчеше самодоволно и се носеше по улицата под клоните на дърветата, които са бяха раззеленили — беше април. После свихме в друга улица, където нямаше поне дърво да я краси.

— Тука — казах, — онази къща веднага след бакалницата.

Захарчо прекара кадилака до бордюра, внимателен като майка, която полага съкровището си в люлката. После се спусна да отвори вратата на Шефа, но Шефа беше вече на тротоара. Аз също се измъкнах и застанах до него.

— Това е бърлогата му — обясних и ги поведох.

Отивахме при Адъм Стантън.

Когато съобщих на Шефа, че Адъм Стантън е съгласен да поеме работата и ме е помолил да направя необходимото, Шефа каза:

— Добре. — После ме изгледа от главата до петите и рече: — Ти да не си Свенгали?

— Разбира се — казах, — Свенгали съм.

— Трябва да се срещна с него — каза Шефа.

— Ще се опитам да ти го доведа тук.

— Да ми го доведеш тук? — възкликна шефа. — Глупости! Аз сам ще отида при него. Той ми прави услуга, не аз.

— Да, но ти си губернатор.

— Ти си безумно прав, но той пък е доктор Стантън — отвърна Шефа. — Кога отиваме?

Обясних му, че трябва да отидем вечер, защото иначе е изключено да го намерим.

И ето че пристигнахме вечер, влязохме във входа на голямата разнебитена къща и заизкачвахме тъмното стълбище, по което вдишвахме миризмата на зеле и пелени и са препънахме в детската количка.

— Ама че място за живеене си е избрал — забеляза Шефа.

— Аха — съгласих се. — И маса хора не могат да си обяснят това.

— Аз май си го обяснявам — каза Шефа.

И докато се питах дали наистина си го обяснява, стигнахме до вратата, аз почуках, влязохме и срещнахме спокойния поглед на Адъм Стантън. За част от секундата, докато Захарчо се вмъкна след нас и аз затворих вратата, Адъм и Шефа се измериха един друг, без да си кажат дума. После аз се обърнах и ги представих:

— Губернаторът Старк, доктор Стантън.

Шефа пристъпи крачка напред и подаде десница. Може би си въобразявам, но мисля, че на лицето на Адъм трепна сянка на двоумение, преди да я поеме. Шефа, изглежда, също забеляза това, защото, когато Адъм му подаде ръката си, той, докато още се ръкостискаха, изведнъж се усмихна и каза:

— Е, не било толкова страшно, а? Аз хора не ям.

И тогава — велики боже! — Адъм също се усмихна, честна дума!

После аз казах:

— А това е господин О’Шийн.

И Захарчо се изсули напред, протегна пънестата си ръка, чиито пръсти висяха на края като надута ръкавица, закриви лице и започна:

— Пр-пр-пр-пр…

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Адъм. После погледът му се спря на издутината под левия лакът на Захарчо и той се обърна към Шефа: — Значи, това е един от вашите гангстери, за които толкова съм слушал. — Сега той решително не се усмихваше.

— Ами — каза Шефа. — Захарчо си го носи само за удоволствие. Той е просто приятелче. И е ненадминат на волана.

Захарчо го гледаше като кученце, току-що почесано по главата от стопанина си.

Адъм стоеше, без да обели дума. За миг си помислих, че сделката ще се провали. Но Адъм каза съвсем официално:

— Няма ли да седнете, господа?

И ние седнахме.

Захарчо измъкна тихомълком бучка захар от джоба на сакото си, пъхна я в устата и започна да я смуче, при което бузите му съвсем хлътнаха, а очите му се премрежиха от блаженство.

Адъм чакаше, седнал изправен на креслото.

Шефа, разположил се на друго от разнебитените кресла, очевидно не бързаше. Най-после той каза:

— Е, докторе, какво мислиш за тая работа?

— За коя? — попита Адъм.

— За моята болница.

— Мисля, че ще принесе полза на хората от нашия щат — отвърна Адъм. И почти веднага добави: — А на вас — гласове.

— Не се безпокой за гласовете, момчето ми — каза Шефа. — Има хиляди други начини човек да си осигури гласове.

— Известно ми е — каза Адъм. И подаде на Шефа още един огромен резен мълчание. Да му е сладко.

Шефа поопита вкуса му, след което каза:

— Да, тя ще принесе полза. Но не много голяма, ако ти не поемеш ръководството.

— Но няма да търпя никаква намеса — отсече като с нож Адъм.

— Не се безпокой за това — каза Шефа. — Аз мога да ти духна под опашката, но никога няма да ти се меся.

— Ако това е заплаха — каза Адъм и в очите му припламна бледосиният огън, — напразно сте си губили времето да идвате тук. Вие знаете мнението ми за вашето управление. Аз не го крия. И не смятам да го крия и занапред. Мисля, че ме разбирате.

— Докторе, докторе — каза Шефа, — ти нямаш понятие от политика. Ще ти кажа откровено. Аз мога да управлявам този щат и още десет като него, дори ти да виеш на всеки ъгъл като куче с прищипана опашка. Заповядай, вий, няма да ти се разсърдя. Но какво разбираш ти от политика?

— Все нещо разбирам — отвърна мрачно Адъм и затвори уста.

— Нещо разбираш, а друго не разбираш, както и аз, но аз разбирам едно, което ти не разбираш: кое кара магарето да върви. Аз мога да го накарам да върви. И още нещо, щом вече сме свалили картите. — Шефа млъкна внезапно, наведе глава на една страна, погледна изкосо Адъм и попита: — Или може би още не сме?

— Казахте „и още нещо“ — подсети го Адъм, изправен в креслото си, без да обърне внимание на въпроса му.

— Да, още нещо. Чакай, докторе… ти познаваш ли Хю Милър?

— Да — отговори Адъм, — да, познавам го.

— Добре тогава. Той работеше с мен, да, беше главен прокурор… и подаде оставка. Знаеш ли защо? — И продължи, без да дочака отговор: — Подаде оставка, защото не искаше да си оцапа ръчичките. Къща искаше да гради, а не знаеше, че тухлите се правят от кал и че някой трябва да бърка в тая кал. Приличаше на човек, който много обича бифтеци, но не ще и да чуе за кланицата, защото там работят такива едни груби и жестоки хора, за които трябва да бъде уведомено дружеството за закрила на животните. Да, и напусна.

Наблюдавах лицето на Адъм. Беше белокаменно, сякаш изсечено от много гладък камък. Приличаше на човек, който чака да чуе присъдата си. Или последната дума на лекаря. А през живота си сигурно много пъти бе виждал такива лица. Навярно неведнъж му се е налагало да ги гледа в очите и да им казва това, което е следвало да им каже.

— Да — продължи Шефа, — напусна. Той беше един от тези, които искат хем вълкът да е сит, хем агнето цяло. Известна ли ти е тази порода, докторе? — Той метна на Адъм един поглед, както въдичарят мята мухата в потока с пъстърви. Но нищо не клъвна. — Да-а-а, старият Хю… така и не успя да разбере, че човек не може да има всичко. Че може да има само съвсем мъничко. И то единствено онова, което е създал със собствените си ръце. Само защото бе наследил малко пари и името Милър, той си мислеше, че може да има всичко. Да-а-а, и искаше да има нещо, което никога, ама никога не се получава в наследство. Знаеш ли какво е то, докторе? — погледна той изпитателно Адъм.

— Какво? — попита Адъм след дълга пауза.

— Доброта. Да, най-проста и обикновена доброта. Но нея от никого не можеш наследи. Трябва сам да я създадеш, докторе. Ако ти е нужна. И трябва да я създадеш от злото. Да, от злото. И знаеш ли защо, докторе? — Той се надигна на разнебитеното кресло и се наведе напред с подпрени на коленете длани и отворени навън лакти, с изпъната шия и паднала над очите коса, изпод която заби поглед в лицето на Адъм. — Да, от злото — повтори той. — И знаеш ли защо? Защото няма от какво друго да я създадеш. — И като потъна отново в креслото, попита меко: — Това беше ли ти известно, докторе?

Адъм мълчеше.

Тогава Шефа попита още по-меко и тихо, почти шепнешком:

— Известно ли ти беше, докторе?

Адъм облиза устни и каза:

— Бих искал да ви задам един въпрос, само един. Ако, както казвате, изходният материал е само злото и доброто не може да се прави от друго освен от зло, тогава откъде знаете какво е това добро? Как го различавате? Ако приемем, че сте го направили от злото. Отговорете ми на този въпрос.

— Спокойно, докторе, спокойно.

— Добре де, отговорете ми.

— Много просто, измисляш си го пътем.

— Кое си измисляш?

— Доброто — отвърна Шефа. — За какво говорим цял час? Добро с главна буква.

— О, измисляш си го пътем — повтори Адъм прелюбезно.

— А според теб, докторе, с какво се занимават хората вече милиони години? Когато пра-пра-пра-пра-прадядо ти е слязъл от дървото, той е имал толкова представа за добро и зло, за правда и неправда, колкото и бухалът на същото дърво. Но поел веднъж пътя си, човекът започнал да измисля доброто. И измислял това, което му е било нужно за работата, докторе. Но измислените от него добро и справедливост, на които е карал събратята си да се кланят, винаги са изоставали поне две крачки от онова, което му е било нужно за работата. Затова нещата се менят, докторе. Обявеното от хората за правилно винаги изостава няколко крачки от онова, което им е нужно за работата. Представи си, някой си престава да работи, защото имал своя си представа за правда и кривда. Голям герой. Но хората като цяло, с други думи, обществото, никога няма да прекратят своята дейност. Обществото просто създава нови понятия за добро. И никога няма да извърши самоубийство. Не поне по този начин и не съзнателно. Това е факт. Не е ли така?

— Факт! — каза Адъм.

— Ти си дяволски прав, докторе, това е факт. А справедливостта е похлупак, който поставяме върху нещата, въпреки че някои от тези под похлупака по нищо не се различават от другите, дето са без похлупак. И още не е измислено такова понятие за справедливост, та мнозина от хората, на които то е наложено, да не пищят от тая справедливост, защото тя не им дава възможност да си гледат човешки работата. Да вземем дори хората, които не могат да получат развод. Погледни тия добри жени, които мъжете им пребиват от бой, и тия добри мъже, чиито жени вечно църкат. И какво могат да направят тия хора? Нищо. Ето че в такъв момент разводът се оказва благородно дело. Какво още? Не ми идва на ума. Нито на теб. Но зная едно. — Той замълча и пак се наведе напред с опрени на коленете длани.

— Какво? — попита Адъм.

— Ето какво. Не отричам, че трябва да има някакво понятие за справедливост, но, бога ми, всяко такова понятие рано или късно се превръща в нещо като запушалка, затъкната здраво в бутилка с вода, която хвърляш в горящата печка — както правехме в училище като деца, та да гръмне. Парата, която пръсва бутилката и кара учителката да се напикае от страх, е човешката дейност, а тя може да пръсне всичко, ако я затъкнеш здраво. Но намери й подходящо място, намери й някакъв отдушник, и тя е способна на чудеса. — Той потъна отново в креслото, клепките му вече натежаваха, ала изпод падналата на челото коса очите му гледаха внимателно, като от засада.

Адъм стана изведнъж и се разтъпка из стаята. После се спря пред студената камина, в която имаше стара пепел и някаква полуизгоряла хартия, въпреки че навън бе пролет и камината отдавна не бе палена. Прозорецът беше отворен и нощният въздух нахлуваше в стаята и носеше мирис на свежа трева и листа, мирис, различен от миризмата на пелени и зеле и напълно чужд на тази стая. И изведнъж си спомних как една вечер в стаята, в която седях, влетя нощна пеперуда, ябълковозелена, голяма като прилеп, мека и безшумна като сън, с поетичното название луна. Някой беше оставил балконската врата отворена и пеперудата се носеше над масите и креслата като голям, бледозелен копринен лист, кръжеше и пърхаше беззвучно под електрическата лампа, където съвсем не й беше мястото. Нощният въздух, нахлуващ сега в квартирата на Адъм, бе не по-малко неуместен от тази пеперуда в стаята.

Адъм се подпря с лакът на дървената полица над камината, на която стояха куп книги и засъхнала чаша от кафе и на която човек би могъл да се разпише с пръст по прахта. Той стоеше там, все едно, че в стаята нямаше жива душа.

Шефа го наблюдаваше.

— Да — каза Шефа, без да сваля поглед от него, — тя е способна на чудеса и…

Но Адъм го пресече:

— В какво се мъчите да ме убедите? Не е нужно да ме убеждавате в каквото и да било. Казах ви, че ще поема работата. Толкоз! — Той погледна със святкащи очи едрия човек в голямото кресло. — Толкоз. А какви са моите съображения, това не ви засяга.

Шефа се усмихна лекичко, понамести се в креслото и каза:

— Да, твоите съображения са си твои, докторе. Но си рекох дали пък не искаш да знаеш моите. Нали ще вършим заедно работа.

— Аз ще ръководя болницата! — каза Адъм и като изкриви уста, добави: — Ако на това викате ще вършим заедно работа.

Шефа се разсмя с пълно гърло. После стана от креслото.

— Важното е да не се безпокоиш, докторе — каза той. — Аз ще имам грижата да не си изцапаш кунките. Ще се погрижа да си останеш от горе до долу чист като кристал. Ще те поставя в тази красива, антисептична, стерилизирана, шестмилионна болница и ще те увия в целофан, недокосван от човешки ръце. — Той пристъпи към Адъм и сложи ръка на рамото му. — Не се безпокой, докторе.

— Аз и сам мога да се грижа за себе си — каза Адъм и погледна ръката на рамото си.

— Разбира се, че можеш, докторе — отвърна Шефа и свали ръката си от рамото. После изведнъж премина към спокоен, делови тон: — Несъмнено, ти ще искаш да видиш всички изготвени проекти. След като се консултираш с архитектите, може да внесеш и изменения. Господин Тод от фирмата „Тод и Уотърс“ ще се свърже с теб, за да поговорите по тези въпроси. И можеш да започнеш да набираш персонала си. Болницата е твое царство.

Той се обърна и взе шапката си от пианото. После пак се обърна с лице към Адъм и като да правеше последна равносметка, огледа го от глава до пети и обратно.

— Ти си голям човек, докторе — рече той. — И ако някой ти каже друго, не му вярвай.

После се завъртя рязко към вратата и излезе, преди Адъм да успее да каже нещо.

Ние със Захарчо тръгнахме след него. Не се спряхме да кажем лека нощ и да благодарим за гостоприемството. Това комай беше излишно. Но на вратата аз се обърнах и казах:

— Всичко добро.

Адъм не отговори.

На улицата Шефа се колебаеше на тротоара до колата. После каза:

— Вие се качвайте, аз ще вървя пеша.

И той тръгна към центъра покрай олющената къща на Адъм, покрай малката бакалница, пансионите и набързо струпаните къщурки.

Когато влязох в колата и седнах до Захарчо на мястото на Шефа, в къщата гръмна музика. Прозорецът беше отворен и тя се носеше по цялата улица. Адъм бъхтеше пианото с всички сили и то гърмеше в нощната тишина като Ниагарския водопад.

Подкарахме надолу по улицата и подминахме Шефа, който вървеше с наведена глава и дори не ни забеляза. Излязохме на една от хубавите улици и се понесохме под свод от дървета, чиито новопокарали листа изглеждаха ту черни на фона на небето, ту светли, почти белезникави в светлината на уличните лампи. Музиката на Адъм не достигаше вече до ушите ни.

Аз се отпуснах на облегалката, затворих очи, оставих се на мекото полюшване на колата и се замислих за срещата между Шефа и Адъм, които толкова време разговаряха очи в очи в стаята. Никога не бях очаквал да видя такова нещо. Но ето че то се случи.

Аз бях открил истината, бях я изровил от пепелта, от бунището, от боклука, от гробищата и бях изпратил това късче истина на Адъм Стантън. Не можех да прекроя тази истина така, че тя да се покрие с неговите идеи и представи. В такъв случай той ще трябва да преобрази своите идеи и представи така, чете да се покрият с истината. Така смятаме ние, историците. Истината дава свобода на човека.

Опрял глава на облегалката, мислех си за Адъм и за истината. И за Шефа и за неговите схващания за истината. За доброто. За справедливостта. Полюшван от кадилака, питах се дали той вярва в думите си. Той каза, че доброто се създавало от злото, защото нямало от какво друго да се създаде. Да, той вече беше сътворил някакво добро от злото. Болницата. Болницата „Уили Старк“, която ще стои и тогава, когато Уили Старк отдавна ще е изгнил в гроба. Както бе казал самият той. Добре, щом Уили Старк е убеден, че доброто винаги се създава от злото, защо се лютеше толкова, когато Тайни искаше да направи една съвсем логична сделчица около договора за болницата? Защо кипеше толкова само за това, че Злото с марка „Тайни“ може да се смеси със суровия материал, от който той се готви да създаде някакво Добро! „И ти ли не разбираш? — викна ми тогава Шефа и ме хвана за ревера. — И ти ли не разбираш? Аз строя най-хубавата болница в страната, най-хубавата в света и няма да допусна мижитурки като Тайни да се месят в тая работа. Ще нарека болницата «Уили Старк» и тя ще стои, когато аз отдавна ще съм в гроба, и ти ще си в гроба, и всички тези песоглавци ще са в гроба…“ Тук куцаше нещо. Нямаше никаква логика. Някой път ще трябва да попитам Шефа за това.

Веднъж пак го бях питал нещо, само че по друг повод. В онази вечер, когато замисленото от противниците му съдебно преследване хвръкна във въздуха. Вечерта, когато огромната тълпа, — стекла се в града, се беше събрала на моравата пред Капитола и тъпчеше лехите под статуите на хора със сюртуци, кожени гащи и саби — хора, които вече бяха История. Когато от високия тъмен вход на Капитола в ослепителната синкава светлина на прожекторите излезе Уили Старк и пристъпи към трибуната горе на площадката, като оглеждаше бавно народа и примигваше срещу светлината. Той се възправи там, в пространството от камък, изглеждайки самотен и изгубен при тази каменна грамада, която се издигаше зад гърба му. Стоеше там и примигваше. Неспирните възгласи на тълпата: „Уи-ли, Уи-ли, ис-ка-ме Уи-ли!“ — стихнаха при появата му. Той чакаше и за няколко секунди се възцари мъртва тишина. После тълпата ревна изведнъж. Уили изчака доста, преди да вдигне ръка да я успокои. След това ревът стихна, сякаш под натиска на бавно спускащата се ръка.

Тогава той каза:

— Те искаха да ме унищожат… и загинаха.

И отново се разнесе рев, и отново стихна под натиска на ръката.

Той каза:

— Те искаха да ме унищожат, защото не им харесваха моите дела. На вас харесват ли ви?

Рев и тишина.

Той каза:

— Ще ви обясня какво съм намислил да направя сега. Намислил съм да построя болница. Най-голямата и най-хубавата в света. Тя ще бъде ваша. Всеки болен и страдащ — бил той мъж, жена или дете — ще може да влезе през нейните врати, уверен, че за него ще бъде направено всичко, което е в рамките на човешките възможности. За да бъде излекуван. Да бъдат облекчени страданията му. Безплатно. Не по милост, а по право. Това е ваше право. Чувате ли? Ва-ше пра-во!

И отново рев.

Той каза:

— И това е ваше право — всяко дете да получи образование. Всеки престарял или негоден за работа да е задоволен, а не да проси милостиня. Всеки, който произвежда някаква стока, да може да я откара на пазара, без да затъва до главините в кал, без пътен налог. Къщата и земята на бедния да не се облагат с данък. Богаташите и големите компании, които печелят пари от нашия щат, да плащат справедлив дял на щата. И нито един от вас да не бъде лишен от надежда!

И отново рев. Когато той стихна, Ан Стантън, която ме държеше под ръка и се бе притиснала в мен под тежестта на тълпата, попита:

— Наистина ли смята да осъществи всичко това, Джек?

— Голяма част той вече е осъществил — отвърнах аз.

— Да — изкриви уста Адъм Стантън, — хвърля им кокали, за да ги подкупи на своя страна.

Не отвърнах — а и нямах време да измисля отговор, — защото горе на стълбата Уили продължи:

— Ще изпълня обещанията си. С божия помощ. Ще живея с вашата воля и вашето право. И ако някой дръзне да ми попречи в осъществяването на вашето право и вашата воля, ще го смачкам. Ще го смачкам ей тъй! — И той разпери ръце на височината на раменете и със замах удари десния юмрук в лявата длан. — Ей тъй! Ще го размажа! И няма да гледам къде бия! Бедро, таз, пищял, гръбнак, бъбрек, врат, челюст, слънчев сплит — ще млатя, където ми падне. И с каквото ми падне.

И докато гърмеше ревът на тълпата, аз се наведох до ухото на Ан и извиках:

— И ще го направи, да знаеш.

Не зная дали Ан ме чу, защото се беше захласнала в човека горе на стъпалата, който сега се накланяше напред към множеството и говореше с облещени очи:

— Да, ще го размажа! Ще го накълцам със сатър!

И той разпери ръце над главата си, при което ръкавите на сакото се смъкнаха и се показаха ръкавелите, и закрещя:

— Дайте ми сатъра!

И тълпата ревна.

После запуска бавно ръце, искайки тишина.

И каза:

— Вашата воля е моята сила. — А след малко: — Вашата нужда е моята справедливост. — И после: — Това е всичко.

Той се обърна, тръгна бавно към високия портал на Капитола и се скри в тъмнината. Сега ревът гърмеше още по-силно от преди и се носеше на вълни във въздуха, разтърсвайки го, и аз усетих как разтърсва и мен, как и в мен се надига вълна и напира като кръв и победа. Докато ревът се носеше, аз не можех да откъсна поглед от големия портал, в чиято тъмнина той изчезна.

Ан Стантън ме теглеше за ръкава. Попита ме:

— Ще изпълни ли всичко това, Джек?

— Дявол знае — отвърнах и долових злоба в гласа си. — Отде мога да знам аз?

Адъм изкриви уста и каза:

— Справедливост! Той и справедливост!

Изведнъж, само за частица от секундата, изпитах омраза към Адъм Стантън.

Казах им, че се налага да си вървя, което беше вярно, и си запробивах път през тълпата към полицейския кордон. После заобиколих Капитола и през задния вход влязох при Шефа.

Късно същата вечер, в резиденцията, след като Шефа изгони Тайни и компанията му, аз му зададох въпроса. Попитах го:

— Ти искрено ли говореше всичко това?

Облегнал се на голямото кожено канапе, той ме изгледа и запита:

— Кое?

— Това, което каза тази вечер — отвърнах аз. — Нали каза, че тяхната воля е твоята сила, тяхната нужда е твоята справедливост. И още такива.

Той продължаваше да ме гледа с облещени очи и погледът му ме опипваше и пронизваше.

— Но ти каза това.

— Дявол да го вземе — викна той внезапно, като не сваляше поглед от мен, — дявол да го вземе. — Той сви пестник и се тупна два пъти в гърдите. — Тук има нещо, ей, има, ти казвам…

Фразата му увисна така във въздуха. Той откъсна поглед от мен и се загледа мрачен в камината. Не го попитах нищо повече.

Та тъй беше, когато му зададох този въпрос преди време. А сега исках да му задам друг въпрос: щом той вярва, че добро може да се създава само от злото, защото няма от какво друго, защо вдига толкова пара и полага толкова усилия да опази болницата от ръцете на Тайни Дъфи?

И още един малък въпрос. Въпрос, който ще трябва да задам на Ан Стантън. Той възникна у мен онази вечер при кея на реката, когато Ан каза, че е ходила при брат си да поговорят „за това“ — за предложението Адъм да стане управител на болницата „Уили Старк“. Тогава нещо ме смути, като сърбеж — когато ръцете ти са заети и не можеш да се почешеш. Увлечен в разговора, не можах да определя какво именно ме е смутило. Затова бутнах тази каша в края на печката само да къкри. И тя остана да къкри няколко седмици. Но един ден най-неочаквано тя прекипя и аз разбрах какво ме беше смутило: откъде Ан Стантън знаеше за това предложение?

Едно беше безсъмнено: не от мене.

Може би Адъм й е съобщил и след това тя е отишла при него да поговорят „за това“. И тъй, отидох да видя Адъм, който беше потънал до гуша в работа (освен всекидневната практика и преподавателската дейност сега на главата му лежеше и проектът за болницата), който, както сам той каза, не беше се докосвал до пианото близо месец, който ме погледна студено с уморените си от безсъние очи и ме посрещна с прекалено никелирана учтивост за един приятел от детинство. При тази учтивост се постреснах и не се реших да му задам веднага въпроса. Но накрая все пак го зададох.

— Адъм — казах, — когато Ан дойде при теб, за да поговорите за… за работата… за болницата де, ти беше ли…

А той отряза като със скалпел:

— Не желая да обсъждам този въпрос.

Но аз трябваше да зная. Затова го попитах:

— Ти беше ли й казал за предложението?

— Не — отвърна той. — И пак ти казвам, не желая да обсъждам този въпрос.

— Добре — чух аз гласа си, сякаш не беше мой. — Добре.

Той ме погледна сепнато, после стана и се приближи до мен.

— Извинявай — каза. — Извинявай, Джек. Нервите ми вече не издържат. — Тръсна леко глава, като че се мъчеше да прогони съня. — Не мога да си доспя. — Пристъпи още една крачка към мен (аз се бях облегнал на полицата над камината), погледна ме право в очите и сложи ръка на рамото ми с думите: — Искрено съжалявам, Джек, че разговарях с теб по такъв начин. Не, нищо не съм казвал на Ан. И още веднъж извинявай.

— Сложи му пепел — отвърнах.

— Ще му сложа — усмихна се той със замръзнала усмивка, — ако и ти му сложиш. — И ме потупа по рамото.

— Съгласен — казах, — съгласен. Ще го забравя. В края на краищата не е голяма работа. Но кой й е казал? Сигурно аз. И после съм изумил.

— Но аз имах пред вид моето държане — напомни ми той. — Налетях на тебе като не знам какво.

— А-а-а — изблеях, — за това ли? Добре, все едно, че нищо не е било.

После той се вгледа внимателно в мен и в очите му трепна сянка на съмнение. Отначало не каза нищо. Но след това попита:

— Ти защо се интересуваш дали аз съм й казал?

— А, така — отвърнах, — само така. Празно любопитство, знаеш. Но сега си спомням. Аз й казах, разбира се. И може би не трябваше. Но съвсем не съм мислил да я набърквам в тази работа. Просто съм се изтървал. Не съм имал никакво намерение да предизвиквам свади. Ни най-малко… — И през цялото време тази студена, бездушна част от мозъка — тази стара мома, това замъглено огледало, в което се взира пияният, този немощен гласец, този червей в сиренето на нашето самоуважение, този тълкувател на нощните кошмари, този безсловесен разсъдък, който разваля всеки наш празник с мъртвешката си глава, — през цялото време тази част от мозъка говореше: „Само объркваш работите, лъжеш и объркваш още повече работите, затвори си устата, бъбрицо!“

С пребледняло лице Адъм казваше:

— Не е имало никакви свади. Както ти се изрази.

Но аз не можех да се спра — все едно, че колата изведнъж стъпва на лед по наклона и ти нямаш време да удариш спирачките и се плъзгаш свободно надолу, и се въртиш, и си готов да се разкикотиш, и всичко е толкова приятно и волно — като в детството.

Чух се да казвам:

— … не, не свади, а… просто съжалявам, че ти я пратих. Не съм искал да създавам неприятности… аз само…

— Да не говорим повече за това — каза той, захлопна уста и се отдалечи в другия край на стаята, където се изправи неподвижен като войник на пост.

Побързах да си тръгна. Сега никелираната учтивост беше толкова лъскава и така студенееше, че моето „довиждане“ се затъкна в гърлото ми като сух просеник.

Значи, той не беше казал на Ан Стантън. И аз не бях й казал. Кой тогава? Засега намирах само едно обяснение: някой някъде се е изпуснал, тръгнали са слухове и от уста на уста, та до Ан. Приех това обяснение — ако наистина съм го приел, — защото за мен то беше най-лесният отговор. Но аз знаех много добре, че Шефа се разбъбря само умишлено — когато има интерес от това. И че най-сигурният начин да провалиш всяка възможност за привличането на Адъм е да пуснеш клюкарската мелница да мели на тази тема. От което Шефа няма никакъв интерес. Давах си много ясна сметка за всичко и все пак при появата на тази сянка мозъкът ми се затвори като мида. Нали и мидите трябва да живеят?

Но в края на краищата открих кой бе казал на Ан Стантън.

Беше красива средмайска утрин и точно в тази утрин и в този час — към девет и половина — пролетта за сетен път напомняше за себе си (иначе по това време вече почти сме я забравили), въздухът стоеше някак млечен, а ей там насреща от прозореца ми се виждаше бяла, също млечна мъглица над реката. Това време на годината прилича на щерката на някой беден мазолест изполичар, едрогърда мома, изпълнила до пръсване платнената рокля, но все още с талия, ясноока, с румени ланити и ситни капчици пот на челото покрай пшеничените коси (в по-други среди биха я нарекли блондинка); ала гледаш я и знаеш, че не след дълго тя ще се превърне в торба кокали и жили със спечено лице на вещица. Но тя и сега може да те уплаши — с хубостта си, — ако се вгледаш добре в нея, и точно такова чувство извикваха този час и това време на годината, когато знаеш, че към края на юни всичко ще бъде кокали и жили, и лице на вещица, мокри от пот чаршафи сутрин и вкус на стар пиринч в устата. Но сега листата трептяха по дърветата сочни и зелени и още не бяха започнали да се сбръчкват. Гледах от прозореца на кабинета си в Капитола големите валма, снопове и бухнали кълба от зеленина под мен, както изглеждаха дърветата от височината на прозореца ми, и си представях някакъв голям зелен лабиринт в едно от дърветата и екливи сенчести зали при ствола му, където може би сега се е настанила като владетел-деспот свадлива сойка и е вперила черните си, блестящи като мъниста очи в зелената плетеница. После тя ще се откъсне безшумно от клона, ще пробие зелената завеса, ще се разтвори в слънчевата синева и изведнъж… ще закрещи, та ще се къса. Гледах надолу и си представях, че самият аз съм вътре в това голямо кълбо на дървото, във воднозеления полумрак на една от екливите зали и при мен няма никой, няма я дори сойката, защото тя е отлетяла, и нищо не се вижда отвъд зелените листа — те са толкова гъсти, и нищо не се чува освен някъде издалеч шумът на улицата — като шума на океана, който дъвче своята дъвка.

Това беше хубаво, успокоително, приятно усещане и аз откъснах очи от зеленината под мен, изтегнах се във въртящото кресло, подпрял пети на бюрото, затворих очи и си представих как летя надолу, шмугвам се през зеленината и се озовавам в това внезапно зелено спокойствие вътре. Изтягах се със затворени очи, вслушвах се в шуменето на вентилатора, напевно като сън, и почти усещах чудесния полет надолу, а след него — това вълшебно спокойствие. Чудесно занимание. Особено ако имаш криле.

После чух шум в приемната и отворих очи. Тръшна се врата. Последва едно „фрррр“ като от бързо движещо се тяло и през отворената врата на бърлогата ми влетя, затръшна я и се устреми към мен Сади Бърк. Тя застана пред бюрото и просто се бореше за въздух, за да може да ми каже това, което имаше да каже.

Също както някога. Не бях я виждал в такова състояние от онази далечна утрин, когато бе разбрала за „северната нимфа“, изпързаляла се в леглото на Шефа в Чикаго. Тогава тя излетя като снаряд от вратата на Шефа, описа парабола и бухна в моя кабинет с щръкнали черни коси и побеляло лице, подобно нащърбена гипсова маска на Медуза, на което горяха единствено, сякаш раздухвани от духала, въгленочерните й очи.

Разбира се, оттогава, от онази сутрин, между Сади и Шефа неведнъж бе имало търкания. Шефа опитваше всичко — от „северната нимфа“ до завеждащата рубриката домашни съвети в „Кроникъл“, а Сади не беше от всеопрощаващите, това просто не беше в характера й, и въпреки всичко бяха постигнали вече някакво своеобразно равновесие. „По дяволите — ругаеше тя тогава пред мен, — нека се мъкне с тия пачаври, нека се мъкне. Но той винаги ще се връща при мен. И много добре знае, че не може да мине без мен. Много добре го знае. — И после: — Но по-добре да не се опитва.“ Ала при всичките й бесовици, ругатни и проклятия, при всичките й словесни бичувания — езикът й беше плетен камшик с девет опашки, — при всичките й, макар и редки, изблици на безсълзна мъка тя като че изпитваше някакво извратено удоволствие да наблюдава развитието на всяка нова, но отнапред известна с всички подробности авантюра и да дочака, докато пачаврата получи ритника и Шефа се върне и застане пред нея ухилен, тромав, търпелив и зачака следващото словесно бичуване. Самата тя навярно отдавна бе престанала да вярва в ползата от това бичуване или да влага нещо в думите си. Сочните епитети отдавна бяха загубили аромата си, а в монолозите отдавна се забелязваше нещо скърцащо и механизирано. Като плоча с развален нарез, която се върти на едно и също място, или като свещеник, който чете, чете молитвата, ама умът му не е в нея, а в пилето на трапезата у дома. Сади произнасяше думите, но в тях нямаше живот.

Обаче в тази чудесна майска утрин всичко беше по-различно. Сякаш се бяха върнали някогашните времена: гърдите й се повдигаха бурно, а стрелката на манометъра бе отскочила далеч зад червената чертичка. После заработи предпазният клапан.

— Той пак — задъхваше се тя, — пак започва, кълна се.

— Какво започва? — попитах, макар да знаех съвсем определено какво започва. Очевидно беше намерил нова пачавра.

— Изневерява ми — каза тя.

Изтегнах се в креслото и я погледнах. Ярките утринни лъчи падаха безмилостно точно върху лицето й, но очите й бяха великолепни.

— Изневерява ми, копелето — повтори тя.

— Чуй, Сади — подзех, изтегнат в креслото, като я гледах над върховете на обувките си, вдигнати на масата, — нали някога вече правихме веднъж тези аритметики. Той не ти изневерява. Изневерява на Луси. А на теб може би преизневерява. Но не може да ти изневерява. — Наблюдавах очите й, защото казах това само за да видя възможно ли е да насипя още малко искри в тях.

Оказа се, че е възможно. Защото тя каза:

— Ти… Ти… — но думите й изневериха.

— Какво аз? — попитах, за да се защитя.

— Ти… ти… и твоите изтънчени приятели… какво разбират те… какво знаят за живота? Много ти трябваше да ги…

— Но за какво говориш, Сади?

— Аз може да не съм изтънчена, може да съм живяла в колиба, но ако не бях аз, сега той нямаше да е губернатор и той го знае много добре, а тя да не бърза да се радва толкова, защото, може да е колкото ще изтънчена, аз ще й дам да се разбере. Ще й дам, бога ми!

— За какво говориш, дявол те взел!

— Много добре знаеш за какво — скастри ме тя и се наведе през бюрото към мен, като ми се закани с пръст. — И си седиш тук и се лезиш, и се мислиш за много изтънчен. Ако беше мъж, щеше да скочиш и да идеш да му счупиш главата. Аз мислех, че тя е твоя. Но той може би и на теб е подхвърлил някакъв кокал. Както подхвърли на тоя доктор. — Тя се наклони още повече към мен. — Да не би и ти да ставаш управител на болница, а? На какво ще те направи управител?

Под този порой от думи, под заканителния пръст и святкащия гневен поглед отпуснах с трясък крака на пода, надигнах се и застанах пред нея, а кръвта биеше до подлудяване в слепоочията ми и пред очите ми играеха червени кръгчета. Думите се сипеха, сипеха и секнаха при последния въпрос.

— Искаш да кажеш — започнах аз твърдо, — че… че… — Исках да произнеса името Ан Стантън, то стоеше пред очите ми като изписано на афиш, но изведнъж застана в гърлото и аз открих с изумление, че не съм в състояние да го произнеса. Затова продължих: — Че тя… тя…

Но Сади Бърк като че ли четеше направо мислите ми — аз поне имах такова чувство — и със светкавичен боксьорски удар ме халоса с името:

— Да, тя, тази Стантън, Ан Стантън!

Погледнах Сади в лицето и за миг ми стана жално до сълзи за нея. И това най-много ме удиви. Да, стана ми жал за Сади. После престанах да чувствувам каквото и да било. Не ми беше жал дори за самия мен. Бях като дърво и си спомням с каква изненада открих, че краката ми, макар и дървени, работят безупречно и крачат право към закачалката, където дясната ми ръка, макар и дървена, се вдигна да откачи старата панама и я сложи на главата, а после краката ме понесоха право към вратата, през дългата приемна с килим, дебел и мек като окосена ливада напролет, през другата врата и по кънтящите мраморни стъпала.

И навън — към белия свят, който изглеждаше по-широк от всякога. Той вървеше безкраен по белия, залян от слънце бетон, извиващ между бронзовите статуи и ярките цветни лехи, оформени като звезди и полумесеци, вървеше безкраен през зелената морава към бухналите зелени кълба на дърветата, вървеше безкраен към небесната синева, откъдето слънцето изливаше на потоци кристална лава зной, която изпепеляваше всичко, защото последният дъх на пролетта бе отлетял, отлетял завинаги и с него бе отлетяла завинаги и онази едрогърда, напращяла хубавица с лице като праскова и със ситни капчици пот по челото, покрай пшеничените коси, и оттук нататък всичко щеше да бъде кокали и жили, и спечено лице на вещица, и зелен жабуняк на дъното на пресъхналото езеро, около който земята, спечена и попукана, стои като шугава.

Не преставах да се учудвам колко добре работят краката ми, които ме носеха по белия бетон на автомобилната алея, и как въпреки нейната безкрайност, въпреки безкрайността на моравата с дърветата накрая те останаха зад гърба ми и аз вече се движех по улицата, сякаш понесен от потока кристална лава. Вглеждах се с неимоверно любопитство в лицата на минувачите, но не намирах нищо красиво или забележително в тях и дори не бях уверен, че са реални. Защото се изискваха огромни усилия, за да повярвам в тяхната реалност, но за да повярвам в тяхната реалност, трябваше да повярвам в собствената си реалност, но за да повярвам в собствената си реалност, трябваше да повярвам в тяхната реалност, но за да повярвам в тяхната реалност, трябваше да повярвам в собствената си реалност и така — раз-два, раз-два, раз-два, като маршируващи нозе. Ами ако нямаш нозе? Ако те са дървени? Ала аз ги погледнах и се оказа, че маршируват: раз-два, раз-два, раз-два.

Маршируваха дълго. И пренасяйки ме през безкрайността, накрая ме доведоха пред една врата. После вратата се отвори и вътре, в прохладната, бяла, затъмнена стая ме посрещна Ан Стантън, облечена в светлосиня, прохладна ленена рокля, върху която се очертаваха свободно отпуснатите дълги, изящни бели ръце. Аз знаех, че това е Ан Стантън, макар и да не я погледнах в лицето. Бях се вглеждал в други лица, във всички лица, срещнати по пътя, бях се вглеждал в тях съвсем открито, с най-голямо любопитство. Ала сега не поглеждах нейното.

Накрая вдигнах очи към него. Тя посрещна твърдо погледа ми. Аз не казах нищо. И не беше нужно. Защото, гледайки ме в очите, тя кимна леко с глава.