Цялото кралско войнство

Послеслов на автора33

Когато през август 1946 г. излезе романът ми „Цялото кралско войнство“, той бе приет почти от всички като романизирана биография на прословутия губернатор Хюи П. Лонг, тъй като през последния период от неговото управление бях живял в Луизиана, а героят на романа ми е политически деец, който подобно на Лонг бива прострелян в Капитола. Намериха се и критици, които обявиха това произведение за апология на фашизма.

След толкова много години нямам намерение да подновявам старите спорове около „Цялото кралско войнство“, спорове, които едва ли ще представляват интерес за европейския читател. Но Лонг и светът, над който той господствуваше, действително ми дадоха първоначалния подтик за написването на романа и ми подсказаха някои от проблемите, залегнали в него. Освен това, тъй като Лонг и неговият свят са така типично американски, може би ще трябва да кажа нещо по този въпрос на европейския читател.

Животът на Хюи П. Лонг не се покрива напълно с класическата представа за преуспелия американец, но е достатъчно близък до нея, за да се приемат като правдоподобни фикциите, които той така упорито насаждаше. Лонг например не е роден в дървена колиба, задължителна за мита за преуспелия американец, но е роден в дървена къща, която, макар и просторна, би могла да бъде стеснена с оглед на собствените му политически цели. Обаче Лонг наистина е израснал в неплодороден, изостанал край и въпреки че според местните представи семейството му е било заможно, той е усетил отблизо дъха на немотията; и е бил достатъчно здравомислещ, за да разбере отрано, че макар родителите му да са се ползували с уважение в околия Уин, те ще бъдат пренебрегнати, като хора под средна ръка, в областите, където господствуваха плантаторите, или сред богатите банкери, търговци и адвокати в Нови Орлеан.

Но и това „хора под средна ръка“ не е изгодно за Хюи П. Лонг. Още от началото на политическата си кариера, което ще рече от времето, когато захвърля късите панталонки, той се отъждествява решително с безимотните и си поставя за задача да им покаже в какво е тяхната сила. Подбудите му несъмнено са разнородни. И е съмнително дали той ги е съзнавал, а още повече — дали е опитвал да ги анализира. Но Лонг инстинктивно е доловил, че пътят на низшите ще бъде за него път към върха.

На двадесет и една години той започва своята мисия. Върховният съд в Луизиана го допуска официално до адвокатската колегия. Образованието му е повече от посредствено — някаква гимназия в Уинфийлд, една година в Оклахомския университет и една година (от тригодишния курс) в юридическия факултет при университета „Тюлейн“ в Нови Орлеан. Но подобно на Линкълн, Марк Твен и други бележити самообразовани американци, още като дете той чете каквото намери в своя безпросветен свят и никога не забравя прочетеното, нито пък пропуска да разсъди върху него. Познава добре Библията и — както му е редът — Шекспир. Любимата му пиеса е „Юлий Цезар“. Наред с романите на автори като Балзак, Скот, Юго, Дикенс и Купър чете биографията на този съвършен егоист Челини, биографии на Наполеон и на Цезар. Извън книгите изучава човешката природа по улиците на околийското градче Уинфийлд и в суровото училище на амбулантната търговия, продавайки от къща на къща (като момче се е хвалил, че може да продаде всяко нещо на всекиго).

Сега, вече мъж, той е много дързък, кипи от сили и безгранични амбиции и отправя поглед — ни повече, ни по-малко — към Белия дом. Лонг познава правото достатъчно добре, за да забогатее още на млади години. Юридическите си знания е получил не само от лекциите в „Тюлейн“, но и от упорито четене в течение на цяла година — година на сурова самодисциплина, в която си дава отдих само колкото да хапне и да поспи и в която мозъкът му лови като стоманен капан всичко прочетено. Той е умен и вулгарен, поробител и избавител, оратор, който изрича и възвишени фрази, и гадости, философ в политиката и долнопробен интригант. С една дума, той е същество, изтъкано от противоречия, но в маниакалния му стремеж към властта всяко нещо отива на логичното си място. Той е идеалното политическо животно.

Светът в Луизиана е идеалното място за идеалното политическо животно. Тук, в „банановата република на Съединените щати“, на политическите козни се гледа като на спортно събитие, а затъналият в корупция политически деец се приема — стига да има чувство за хумор и такт — по-скоро като народен герой, отколкото като обществено зло. Освен това във висшите слоеве на обществото политическата дейност е бляскава фасада, която говори за почит и уважение, за истинско могъщество и която поколения наред е била монопол на една непристъпна олигархия от богати плантатори, търговци и юрисконсулти на корпорации. Щатът е техният феод, в който те се разпореждат безусловно, и то по воля божия. По онова време пътищата са кални, училищата — подигравка, неграмотността — национален скандал, доходът на глава от населението — повече от мизерен, обществените услуги — несъществуващи, но олигархите винаги успяват да купят или да принудят да им служи някой демагог или реформатор, първият от които гледа да използува съществуващото положение, а вторият — да го оправи.

Хюи Пиърс Лонг обаче не е нито само демагог, нито само реформатор. Той познава света на Луизиана, вижда го цялостно, при това — в острата светлина на непосредствените нужди. Той е чужд на илюзиите и на сантименталностите. Не губи време за онези демагогски речи, които неизменно включват теми като „изгубената кауза“, превъзходството на бялата раса или благочестието на южнячката. Още по-малко време има за риторичните фрази на реформатора, който се уповава на доброто в човешката природа, на голата добродетел. Ролята на пророк с голи ръце не го привлича.

Олигархите от Луизиана стават естествена жертва на младия човек, поел пътя на властта. Въпреки богатия им опит те са плячка на илюзии: вярват в големите думи, в старите идеали и ритуали на своя свят и — което се оказва фатално — вярват, че този техен свят никога няма да се измени. Те не умеят да гледат фактите в лицето, а най-важният факт, който помътнелите им погледи не забелязват, е онзи несретен фермер с вълнена шапка и с една презрамка на гащите, клекнал на прага на схлупената си барака с ограда от ръждясала бодлива тел, отделяща голия двор от пътя, по който човек затъва до колене в прах или кал — в зависимост от сезона.

И тъй в 1928 г. Хюи е вече губернатор и започва да строи пътища, свободни от такси мостове, училища, болници и университет и да създава различни обществени услуги. В 1932 г. той става сенатор в Американския конгрес, а в 1935 г., посредством методи, които не винаги издържат юридическа или морална проверка, ликвидира всяка по-сериозна опозиция в Луизиана. Той централизира в свои ръце до степен, непозната в който и да било щат, цялата власт — изпълнителна, законодателна и съдебна, и си спечелва такова добро име, че щом се чуе, че сенаторът Лонг ще държи реч, галериите на Сената се натъпкват с народ. Със своето обаяние и радикална икономическа програма той става единствената фигура, от която Франклин Делано Рузвелт — човек почтен и чужд на всякакви машинации — се бои в предстоящите президентски избори през 1936 година. Но на 8 септември 1935 г. той бива прострелян от ръката на убиец в мраморната зала на Капитола — небостъргач, построен от него в Батон Руж. На 10 септември Хюи умира от раните.

Има две версии за последните му думи. Едната е: „Какво ще правят без мен горките ми момчета от Луизианския университет?“ Втората, която се приема за по-достоверна: „Боже, не ме оставяй да умра. Чака ме още толкова много работа.“ Думите и звукосъчетанията в двете фрази дотолкова нямат нищо общо, че човек се пита как е възможно последните му слова да са получили две така различни тълкувания. Единственото сходство между тях — но то не е нито езиково, пито фонетично — е внушението, че изреклият ги умира като мъченик за своите хуманни идеали.

Възможно е Лонг да е такъв мъченик. Но не бива да се забравя и другото: неговият неудържим стремеж към неограничена власт, презрението му към всякакви демократични процеси и атмосферата на издевателства и насилие, която съпътствува цялата му кариера и достига връхната си точка в залата на построения от него Капитол.

В романа си обаче аз съвсем не си поставям за цел да дам определение на характера на Хюи Пиърс Лонг. В същност и до ден-днешен нямам ни най-малка представа що за човек бе той в действителност. Онова, което привлече вниманието и въображението ми, беше митът за него, мит, израснал пред собствените ми очи. Когато в 1934 г. отидох да живея в Луизиана, не знаех нищо за този мит, но се натъкнах на него веднага, още, както се казва, на пътя.

Отидох тогава в Луизиана, защото в разгара на голямата икономическа криза построеният от Хюи университет в Батон Руж беше единственият в страната, който не уволняваше, а търсеше млади преподаватели. И тъй, тръгнах с кола от Тенеси, прекосих щата Мисисипи и се озовах в Северна Луизиана. По пътя качих някакъв човечец — от онези, които някои наричат селяндури: застаряващ, скитащ безцелно, объхтан от живота и от тежките тогавашни години, несретен, беззъб и вероятно с къркорещи от глад черва. С вързоп, увит в стари вестници и превързан с връв, той стоеше край пътя, излъчвайки някакво безкрайно търпение и голяма издръжливост, стоеше и чакаше да мине някоя кола. Бе митологична фигура, макар в момента да не го възприех по този начин. Бе божество, изправило се върху укреплението, но трудно забележимо поради пушилката и димящите трупове, пожертвувани в политическата битка. Бе глас, знамение, природна сила, подобна на Мисисипи, готова да разруши всякакви прегради.

Далеч преди фашисткия поход към Рим Норман Дъглас, наблюдавайки Неапол, бе предрекъл, че вонящите бордеи на Европа ще направят възможно идването на власт на „вдъхновения идиот“. Диагнозата на Дъглас за произхода на фашизма може да е непълна или неточна, но истината е, че порутените колиби и изрътените пътища, от които се бе излюпил моят безименен спътник, бяха направили възможен възхода на Хюи. За този възход безименният ми спътник бе conditio sine qua non.

И той ми разказа първия епизод от многото, които щях да чуя впоследствие и които съставляваха като цяло митът, наречен Хюи. „Пътищата, казва, са къде по-добри сега. Човек и на пазар може да иде — не си решил, не си отишъл. И не плащаш такса, за да минеш по моста. И за това трябва да благодарим на Хюи.“ После ми разправи как на някакъв мост, за който се плащала такса, Хюи предложил на председателя на компанията, чиято собственост бил мостът, да му го плати в суха пара. Но онзи му се изсмял. Тогава Хюи се навел, взел един камък, запокитил го и попитал председателя дали е видял къде е паднал камъкът. Председателят отвърнал, че е видял. Тогава Хюи му казал: „Там, дето падна камъкът, ще построя голям мост, да минава народът по него без такса, и тогава ти, кучи сине, и твоята компания ще фалирате!“

Впоследствие чувах много подобни разкази и някои от тях несъмнено бяха истински. Но истински или не, всички те бяха вероятни в света на Хюи — този свят от митове, народни умотворения, поезия, лишения, злост и мъгляви надежди. Този свят имаше някаква странна, понякога смешна, понякога нелогична връзка с действителния свят на сенатора Хюи Лонг. И тези два свята, осмелявам се да кажа, се сляха чак в онзи миг през септември 1935 г., когато куршумите пронизаха подло стомаха на сенатора.

Имаше и още един свят, действителен свят, родил се благодарение на истинския, не митичния Лонг, при все че той не го населяваше. Този свят, който като преподавател улавях понякога в зрителното си поле и над който се замислях. Това бе светът на паразитите на властта, светът на болния стремеж към изтънченост, на онези, които жадуваха да видят името си в светската хроника на някой новоорлеански вестник; това бе светът на електрическата луна, създадена, както се твърдеше, да хвърля романтична светлина над градината, когато президентът на университета и съпругата му дават приеми на разните политикани и псевдообщественици; това бе един свят на превземки, на ужасни борби за един или друг пост, на арогантни мошеничества. Този свят, със своята дребнавост и провинциализъм, напомняше за претенциите и аспирациите, които вестниците приписваха на бившия търговец на шампанско Фон Рибентроп и на свитата на Еда Чано.

Що се отнася до Лонг, той не се интересуваше от нищо друго освен от властта и макар да се ограждаше с подобни пеперудки, чиято алчност, суетност и амбиции би могъл да използува, това не му пречеше да пуска цинични забележки по техен адрес. „Ако аз умра, — беше казал веднъж, — всички те ще отидат в каторгата.“ И той излезе пророк. След като младият Брут сложи край на живота му, трескавият малък свят около губернаторската резиденция, Капитола и дори университета го удари на по-дребни или по-едри кражби, на плячкосване и се понесе идиотски към оня ден, в който заглавията на вестниците щяха да крещят за самоубийства, а населението на затворите, щатски и федерални, щеше да получи значителни нови контингенти.

Но това е вече друга тема. Междувременно освен този зловещ свят съществуваше и друг — светът на по-обикновените кора, на онези, които държаха магазинчета, занимаваха се със застрахователна дейност или имаха ферми и се мъчеха някак да живуркат и да изплащат дълговете си. Дори от бетонното шосе към Нови Орлеан, с което Хюи бе прорязал обраслите с кипариси мочурища, можеха да се съзрат бедняшки колиби от палмови листа или ламарини, изникнали като плесен под високите кипариси, обградени от зеленясали блата и невидели слънце.

А само на няколко мили от тях се намираше университетът. Между студентите се появяваше понякога някое недодялано момче от най-дълбоката провинция или от някоя бедна ферма в околия Уин, което гореше от амбиции, от страшна енергия и жажда за знания. И човек неволно си спомняше парадокса, че това е станало благодарение на Хюи, само на Хюи. Защото „по-свестните“ преди Хюи не бяха направили почти нищо, за да измъкнат момчетата като това от мрака на невежеството…

В романа Талос стана Уили Старк, а заглавието „Горда плът“ се превърна в „Цялото кралско войнство“. Редица причини, някои от които чисто технически, доведоха до това преобразуване, но една от най-важните беше обстоятелството, че пиесата ми се стори твърде тясна като форма, за да обхване човешката среда, благодарение на която се издига тази личност: властникът трябва да запълни — по потайни и неведоми пътища — някаква празнина у народа от неговия свят. Съотношението между факти и художествена измислица също бе една от причините, които ме накараха да превърна пиесата в роман. Когато в 1943 г. започнах романа, който е по-реалистичен, по-последователен и документален по метод (но не и по дух!), отколкото пиесата, отдавна вече бях напуснал Луизиана и нейната действителност. Сега от тази действителност бяха останали само спомени, затова по-лесно можеше да се смели във въображението. Дори старецът край пътя — онзи, когото взех в колата си на път за Батон Руж — можеше вече да влезе в художественото произведение: и той се превърна в стареца, когото Джек Бърдън взема на връщане от Лонг Бийч, Калифорния, стареца с тика, който навежда Джек на мисълта за Големия Тик. А моят старец в Луизиана нямаше никакъв тик. Нито пък аз бях Джек Бърдън.

Аз никога не съм бил Джек Бърдън освен дотолкова, доколкото писателят трябва да живее с и в героите си. В този смисъл бях също Адъм Стантън, Уили Старк, Сади Бърк, Захарчо и всички останали. А това ме навежда на една последна мисъл. Колкото и важен да бе за романа ми диалектическият спор между мита Хюи и мен, той все пак е по-маловажен от онази по-дълбока и по-скрита диалектика, чийто единствен език са образите и действията в един роман. И колкото и важно да бе обстоятелството, че познавах Луизиана, по-важно бе, че познавах и една друга страна: защото всеки роман, добър или лош, трябва по необходимост да описва историческите, социологическите и политическите процеси в една страна с фантазия, която да надхвърля действителността в Луизиана по време на Хюи…

И тогава ми хрумна да направя моя разказвач, Джек Бърдън, студент по американска история, който пише дипломната си работа въз основа на семейни книжа и документи. Образът от тези книжа и документи — Кас Мастърн — в личния си живот и в едно обществено събитие като Гражданската война изпада в морална и психологическа криза. Накрая обаче, мъчейки се да надмогне тази криза, той намира в това смисъла на живота. И на смъртта. А Бърдън, който в момента не е в състояние да намери смисъл в своя живот, просто бяга от обвинението, съдържащо се в материалите, въз основа на които прави дипломната си работа. И така той е готов, поне за този момент, да приеме в друг вид заобикалящия го свят — нещо като огледален образ на оня свят, в който е живял Кас Мастърн; и намира убежище в света, предложен му от Уили Старк.

Но с това историята не свършва.

Робърт Пен Уорън

Уест Уордсбъро, Върмонт

14 юли 1973