Цялото кралско войнство

Глава втора

Последния път видях Мейсън, когато отидохме там по новото бетонно шосе с големия черен кадилак заедно с Шефа и неговата компания, а то бе отдавна, защото сега сме 1939 и трите години, изминали оттогава, ми се струват цяла вечност. Но за първи път видях Мейсън много по-отдавна, още в 1922, и тогава отидох дотам с моя „Форд — Т“ и ту се налагаше да се държа за кормилната ос, за да не се изтърся, когато колата се поднасяше по сивата прах, която се вдигаше на пушилка на цяла миля зад мен и се наслояваше по листата на памука, правейки и тях сиви, ту трябваше да стискам здраво зъби, когато излизах на чакъл, за да не се изпочупят от друсането. На Шефа трябва да му се признае едно: след като стана губернатор, хората получиха възможност да си карат спокойно колите, без да се боят за коронките си. Но при първото ми отиване в Мейсън това бе невъзможно.

Главният редактор на „Кроникъл“ ме повика и каза:

— Джек, качвай се в колата си и заминавай за Мейсън да разбереш що за тип е този Старк, който мисли, че е Исус Христос и може да разгонва сарафите от окръжното.

— Той е женен за учителка — обясних аз.

— И това, изглежда, му е замаяло главата — каза Джим Медисън, главният редактор на „Кроникъл“. — Да не си въобразява, че е първият, който се качва на учителка?

— Пуснатите облигации са за строеж на училище — казах аз — и доколкото схващам, Луси си мисли, че поне част от средствата могат да бъдат използувани за каквото са предназначени.

— Коя е пък тази Луси?

— Въпросната учителка.

— Тя няма да се задържи дълго като учителка. Скоро ще я отрежат, ако не си седне на задника. Или аз не познавам Мейсънски окръг.

— Освен това тя е противник на алкохола.

— Кой от вас спи с Луси — ти или онзи приятел? Прекалено много знаеш за нея.

— Зная само това, което Уили ми е разказвал.

— Кой е пък този Уили?

— Уили е онова бате с коледната вратовръзка — обясних аз. — Чичо Уили от провинцията. Това е Уили Старк, учителският любимец, с когото се запознах преди два месеца в задното помещение на Слейд. Самият той ми каза, че Луси е противник на алкохола, а това, че е противница и на кражбите, е само мое предположение.

— Тя може би е и против това, че Уили е окръжен касиер, щом го подучва на такива работи — отбеляза Джим Медисън. — Не знае ли как стават нещата там, в Мейсънски окръг?

— Там стават по същия начин, по който стават и тук — казах аз.

— Именно. — Джим Медисън извади от ъгъла на устата си смачканата, изподъвкана и ослюнчена угарка от бившата двайсетцентова пура, огледа я и като протегна ръка, пусна я в големия месингов плювалник, потънал в дебелия, зелен като детелина килим, който цъфтеше подобно на оазис сред четирите занемарени етажа на сградата на „Кроникъл“. Той проследи с поглед как падна угарката и добави: — А сега се вдигай оттук и върви там.

Така аз се понесох към Мейсън с моя „Форд-Т“ и ту стисках зъби, когато излизах на чакъл, ту се хващах за кормилната ос, когато колата се поднасяше по сивата прах, и това бе тъй отдавна.

Пристигнах в града рано следобед и влязох в кафе „Мейсън“, „Домашно приготвени ястия за дами и господа“, което гледаше към площада, поръчах си пържена шунка с картофено пюре и салата и хванал в една ръка чашата наливно уиски, с другата почнах да се боря с мухите — седем-осем на брой, — които налитаха на кремпитата ми.

Излязох на улицата, където под сянката на навесите от гофрирана ламарина дремеха кучета, и след като изминах една пряка, озовах се при сарачницата. Пред нея имаше едно свободно място, тъй че казах „здрасти“ и се присъединих към събралите се. От най-младия между тях ме деляха четирийсет години, но реших, че и моите ръце ще подпухнат, ще се покрият с петна и ще стискат дръжката на хикоров бастун, докато някой от тях се накани да проговори. В град като Мейсън пейката пред сарачницата е — или по-скоро беше преди двайсет години, преди да построят бетонното шосе — мястото, където Времето преплита нозе и се строполява на земята като стара, вече немощна хрътка. Това е мястото, където сядаш и чакаш настъпването на нощта и на артериосклерозата. Това е мястото, което обнадеждва собственика на местното погребално бюро и му вдъхва увереност, че насъщният му е осигурен. Но ако седиш на тази пейка след пладне в края на август, имаш чувството, че никога нищо няма да дочакаш — дори собственото си погребение, а слънцето пали и сенките не трепват по светлия прах, който, ако се вгледаш по-внимателно, е пълен с искрящи като кварц зрънца. Старците седят, подпрели старческите си ръце на хикоровите бастуни, и отделят някаква метафизическа еманация, под чието влияние се променят всичките ти категории. Времето и движението престават да съществуват. Все едно, че си упоен, всичко е така приятно, тъжно и далечно. Седиш между древните богове в тишината, нарушавана само от тихите хрипове на астматичния, и ги чакаш да слязат от олимпийските, облени в слънце висини и да се произнесат с незлобива насмешка за делата на хората, които все още се мятат в мрежите на житейската суета. „Гледам, Сим Саундърс вдигнал нов хамбар.“ И в отговор: „Ъхъ, че къде иначе да си дене парите.“ И после: „Да-а-а.“

Така аз седях и чаках. Един от тях произнесе първата реплика, друг му отговори, а последният проточи: „Да-а-а.“ Изчаках още малко, защото си знаех мястото, след което подхвърлих:

— Чувам, че щели да строят ново училище.

После изчаках още малко, докато думите ми замрат, и те замряха, сякаш не ги бях казал. Тогава един от тях плюна на сухата земя, ръчна петното с върха на бастуна си и рече:

— Ъхъ, хем с парно, казват.

Втори:

— Дечурлигата ще хванат плевмония от това парно.

Трети:

— Да-а-а.

Четвърти:

— Бе нека първо го построят.

Погледнах нарисувания часовник на кулата на окръжното отсреща, часовника, по който старците сверяваха времето си, и изчаках. После попитах:

— Че какво им пречи?

Първият:

— Старк. Все този Старк.

Вторият:

— Да-а-а, все този Уили Старк.

Третият:

— Много нависоко хвърчи. Началство стана и много нависоко хвърчи.

Четвъртият:

— Да-а-а.

Изчаках малко, после казах:

— Дочувам, че искал да намери по-евтин предприемач.

Първият:

— Да, по-евтин предприемач, та да домъкне тука цял куп негри.

Вторият:

— А белите нека стоят без работа. Тъй се строи то.

Третият:

— Та и да те канят, ще работиш ли с негри? Хем чужди негри. Училище ли ще градим или нужник?

Четвъртият:

— А и белите дирят работа.

Първият:

— Да-а-а.

„Да-а-а — казах си аз, — значи, такава била работата, в Мейсънски окръг живеят предимно селяци и те не обичат негрите или поне чуждите негри, а свои нямат много.“

— Колко ще икономисат — попитах, — ако вземат евтин предприемач?

Първият:

— Толкова, че няма да могат да платят пътните на негрите дотук.

— А белите ще стоят без работа — додаде вторият.

Постоях още малко за благоприличие, после станах и казах:

— Трябва да вървя.

Един от старците вдигна поглед към мен, сякаш току-що бях дошъл, и попита:

— Ти какво работиш, момче?

— Нищо — отвърнах аз.

— Да не си болнав? — каза той.

— Не съм — рекох, — но просто ми липсва упоритост.

„И това е самата истина“ — помислих си, крачейки вече по улицата. Освен това реших, че съм убил достатъчно време и сега мога да отида в окръжното и да събера материал за репортажа, който очакват от мен. Кой свестен журналист събира материала си, като виси пред сарачниците? По този начин не можеш да се добереш до нищо, което да е подходящо за публикуване. И тъй аз се отправих към окръжното.

Обширното преддверие на окръжното беше пусто и тъмно, намазаният с подово масло под — толкова протрит, че стоеше на дълбеи, на дълбеи, а въздухът — така сух и прашен, та на човек му се струваше, че в това мъртвило вдишва последните спаружени остатъци от препирните и разговорите, водени тук в течение на седемдесет и пет години. Но в другия край на преддверието видях отворена стая, в която седяха неколцина мъже. Над вратата имаше табелка с полуизтрити букви, които все още се четяха: „Шериф“.

Влязох в стаята, където на дървени столове седяха трима души, а на бюрото с рулетка се въртеше вентилатор, но без особен резултат. Казах „здрасти“ и най-едрото лице, кръгло и червендалесто, което бе сложило краката си на бюрото, а ръцете на корема, отвърна — „здрасти“.

Извадих от джоба визитната си картичка и му я подадох. Той я гледа една минута, като я държеше почти на една ръка разстояние от себе си, сякаш се страхуваше да не му плюне в очите, после я обърна и я гледа още една минута от обратната страна, докато се увери напълно, че там не пише нищо. После пак положи ръката си на корема, само че с картичката, и вдигна поглед към мен.

— Доста път сте били — каза той.

— Това е вярно — отвърнах аз.

— А за к’во сте дошли?

— Да видя какво става с училището.

— Да биете толкова път, за да си навирате носа в чужди работи.

— Точно така — съгласих се. — Само че шефът ми не е на същото мнение.

— А на него к’во му влиза в работата?

— Не му влиза, но щом вече съм бил този път, кажете ми какво става с училището.

— Това не е моя работа. Аз съм шериф.

— Добре, шерифе — казах, — а чия работа е?

— На тия, които се занимават с нея. Стига да ги оставят да се занимават и да не им се месят разни.

— Кои са тези „тия“?

— Съветниците — каза шерифът. — Окръжните съветници, които избирателите от окръга са избрали, за да си гледат работата и да не допускат други да си пъхат носа в нея.

— Добре де, съветниците. Но кои са те?

Шерифът попремигна с хитрите си оченца, после каза:

— Вас трябва да ви арестуват за скитничество.

— Бива — съгласих се. — Тогава „Кроникъл“ ще изпрати друг репортер, който да пише за моето арестуване, а когато чопнат и него, ще изпрати трети и така нататък, докато ни изпоарестуват всичките. Само че това може да излезе във вестниците.

Шерифът се изтягаше на стола и оченцата на едрото му, кръгло лице само премигваха. Все едно, че не бях казал нищо. Все едно, че не съществувах.

— Кои са съветниците? — натъртих аз. — Да не би да са минали в нелегалност?

— Един от тях седи тук — каза шерифът и извърна кръглата си чутура, за да посочи единия от другите двама. После чутурата му се върна на мястото си, визитната ми картичка полетя от ръката му към пода, полюшвана от повея на вентилатора, оченцата на шерифа отново премигнаха и той сякаш потъна в някакви дълбоки мътни води. Беше направил всичко, което зависеше от него, и сега подаваше топката на другия.

— Вие съветник ли сте? — попитах оня, когото шерифът бе посочил.

Това беше най-обикновен човек, създаден от бога по негов образ и подобие, с бяла риза и черна папионка на ластик, с джинси и плетени презрамки. От кръста нагоре гражданин, от кръста надолу фермер. Кой като него — печели гласовете и на гражданите, и на фермерите.

— Ъхъ — отговори той.

— Той е най-важният — обади се почтително третият, дребно човече с буцест плешив череп, с лице, което и самият той не би могъл да си спомни от едно бръснене до друго — от онзи тип хора, които все се въртят около началствата и ако някой от тях освободи стол, гледат веднага да седнат на него и се мъчат да си пробият път с изказвания като току-що направеното.

— Да не би вие да сте председателят на съвета? — попитах аз другия.

— Ъхъ — отвърна той.

— Бихте ли ми казали името си?

— Че то не е тайна. Долф Пилзбъри.

— Драго ми е да се запозная с вас, господин Пилзбъри — казах и му подадох ръка.

Той я пое, сякаш поемаше глава на пепелянка, и то в периода, когато мени кожата си.

— Господин Пилзбъри — подзех, — по силата на служебното си положение вие сигурно сте запознат с обстоятелствата, свързани с договора за строежа на училището. И сигурно сте заинтересовани истината за тези обстоятелства да стане обществено достояние.

— Няма никакви обстоятелства — отвърна господин Пилзбъри.

— Обстоятелства може да няма — казах аз, — но има чисто мошеничество.

— Няма никакви обстоятелства — повтори той. — Съветът се събра и прие предложението, което му беше направено. Дж. Х. Мур, така се казва човекът, дето направи предложението.

— Тоя човек евтина сметка ли ви представи?

— Не дотам.

— Да разбирам ли, че не е евтина?

— Ами… така го разбирайте, щом искате — каза господин Пилзбъри и лицето му се помрачи, сякаш в корема му напъваха газове.

— Чудесно, така и ще го запиша.

— Да ми извинявате — сянката изчезна от лицето му и той се изправи на стола рязко, като че някой бе го убол е игла, — но каквото и да говорите, при нас всичко си е законно. И никой не може да заповяда на съвета кое предложение да приеме. Всеки може да си представи предложение, но съветът не е длъжен да го приеме. Не, господинчо. Съветът сключва договор с онзи, който ще се справи както трябва с работата.

— А предложи ли ви някой по-евтина сметка?

— Джефърс — измърмори господин Пилзбъри, като че това име му напомняше нещо неприятно.

— За строителната компания „Джефърс“ ли става дума? — запитах аз.

— Ъхъ.

— Защо не приехте нейното предложение?

— Съветът избира този, който ще се справи най-добре с работата. И не е нужно други да си навират носа в нея.

Извадих молива и бележника си и написах нещо. После попитах господин Пилзбъри:

— Одобрявате ли това? — И започнах да чета: — „Господин Долф Пилзбъри, председател на окръжния съвет на Мейсънски окръг, заяви, че предложението на Дж. Х. Мур, макар и не евтино, е било прието, тъй като съветът е търсил предприемач, който да се справи най-добре с работата. Както посочи господин Пилзбъри, евтиният проект, предложен от строителната компания «Джефърс», е бил отхвърлен. Освен това господин Пилзбъри добави…“

— Да ми извинявате! — Този път господин Пилзбъри се изправи още повече, сякаш го бяха ръгнали не с игла, а с нажежено желязо. — Да ми извинявате, но аз нищо не съм заявявал. Вие си дращите разни неща и твърдите, че аз съм ги бил заявил. Да ми извинявате, но…

Шерифът се размърда тежко-тежко на стола и прикова поглед върху господин Пилзбъри.

— Долф — каза той, — разкарай това диване.

— Не съм заявявал нищо — повтори Долф — и хайде разкарвайте се!

— Ей сегичка — казах и прибрах бележника в джоба, — но бъдете така добри да ми кажете къде мога да намеря господин Старк.

— Знаех си аз! — избухна шерифът и като стовари краката си на пода с трясък, който напомняше падане на кюнци, вторачи се в мен с поглед на апоплектик. — Пак Старк, знаех си аз, че зад цялата работа стои Старк.

— Че какво ви е сторил Старк? — попитах.

— Господи боже мой! — изрева шерифът и лицето му стана мораво от напора на думи, които не можеха да излязат.

— Той е маняк, това е той — помогна му господин Долф Пилзбъри. — Стана окръжен касиер и се вманячи и…

— И покровителствува негрите — додаде човечето с плешивия буцест череп.

— И тоя, и тоя! — възкликна в миг на прозрение господин Пилзбъри и посочи към мен. — И тоя, дето се мотае тука, е покровител на негрите. Бас държа, че…

— Ядец — казах аз, — не познахте. Но щом повдигате този въпрос, какво общо има с всичко това симпатията към негрите?

— А де! — възкликна господин Пилзбъри като удавник, комуто от борда са хвърлили спасителната дъска. — Точно компанията „Джефърс“…

— Ей, Долф! — изрева му шерифът. — Затваряй си устата! И кажи на тоя да се разкара!

— Разкарайте се — каза покорно господин Пилзбъри, произнасяйки тези думи почти с безразличие.

— Ей сегичка — казах аз и излязох.

Те са нереални, мислех си, докато прекосявах преддверието — всички до един. Но всъщност знаех, че са реални. Пристигаш на непознато място, в град като Мейсън, и хората ти се струват нереални, макар да знаеш, че са реални. Знаеш, че като деца са шляпали боси в потока, а когато са пораснали, са излизали на залез в задния двор и опрени на оградата, са съзерцавали небето и полето, без да знаят какво става в душата им, без да знаят весели ли са или тъжни, а когато са станали големи, спали са с жените си, гъделичкали са бебетата си, за да ги разсмиват, ходили са сутрин на работа, без да знаят към какво се стремят, но съобразявайки защо трябва да постъпят така, а не иначе, искали са да постъпват добре, защото винаги са имали добри съображения за постъпките си, а после, когато са остарели, са изгубили всякакви съображения и седнали на пейката пред сарачницата, са хортували за хорските съображения и постъпки, забравили вече техния смисъл. И един прекрасен ден те ще лежат в кревата пред разсъмване, ще се взират в тавана, който едва ще различават, защото лампата е засенчена с вестник, и няма да разпознаят лицата около постелята, защото стаята е пълна с дим или мъгла, от които така люти, ама така люти на очите и гърлото. О, реални са те, реални и ако ни се струват нереални, причината е може би там, че самите ние не сме съвсем реални.

В това време вече се бях озовал пред вратата в края на коридора и като погледнах табелката, разбрах, че се намирам пред едноместния лепрозерий на Мейсън.

Прокаженият седеше в стаята сам-самичък и бездействуваше. Нямаше кой да приседне до него под вентилатора, да го разговори, да се изплюе на пода.

— Здравейте — поздравих аз и той ме погледна, сякаш бях привидение, което говори на някакъв чужд език.

Не отговори веднага и аз си представих, че е подивял — като корабокрушенец, който, след като е прекарал двайсет години на необитаем остров, не може да обели дума, когато към брега се приближи лодка и от нея наскачат весели моряци и го запитат какво търси тук.

Е, Уили не беше стигнал чак дотам, защото в края на краищата успя да отвърне на поздрава ми, да си спомни как се бяхме запознали у Слейд преди няколко месеца и да ме запита какво искам. Обясних му, а той се усмихна по-скоро тъжно, отколкото весело, и попита защо ме интересуват тези неща.

— Главният ми редактор ме изпрати да разбера как стоят работите, а защо му е нужно това, един бог знае — казах. — Може би защото такъв материал ще бъде интересен за вестника.

Отговорът ми очевидно го задоволи, та не се наложи да му обяснявам, че освен главния ми редактор съществува цял един свят от висши съображения, но за такава дребна риба като мен това е свят на пърхащи прозрачни крила и тихи ангелски гласове, които не винаги разбирам, свят на астрални влияния.

— Да, сигурно ще бъде интересен — съгласи се Уили.

— Разкажете ми тогава какво става тук.

— Нямам нищо против — отвърна той.

Започна да разказва и завърши разказа си към единайсет вечерта, когато Луси Старк, сложила вече детето да спи, седеше с нас в гостната на бащината му къща, в която ме поканиха да пренощувам, където той и Луси обикновено прекарваха лятото, а сега се готвеха да прекарат и зимата, защото преди началото на новата учебна година бяха уволнили Луси и вече нямаше причина да стоят в града и да плащат толкова пари за една стая. А, както изглежда, имаше и друга причина, поради която нямаше причина да стоят в града: предстояха нови избори и изгледите за бъдещето на Уили бяха, кажи-речи, такива, каквито са изгледите на бълхата, решила да живее от кръвта на мраморния лъв на някой паметник. Както се изясни, той получил касиерската длъжност само благодарение на Долф Пилзбъри, председателя на окръжния съвет, който бил някакъв роднина на бащата на Уили по женска или кой знае каква линия, и освен това имал хър-мър с другия кандидат за касиерското място. Пилзбъри се разпореждал в окръга наравно с шерифа, а Уили му бил трън в очите. И тъй Уили очакваше да го уволнят, както вече бяха уволнили Луси.

— А на мен ми е все едно — каза Луси Старк. Тя седеше с нас в гостната и шиеше пред лампата на масата, до която лежаха голямата библия и подвързаният с кадифе албум. — Все ми е едно, ако ще да не ме пуснат да стъпя вече в училището. Шест години учителствувах — тук влиза и срокът, в който ми се роди Томи — и никой не е казал лоша дума за мен, а сега изведнъж ми пращат писмо: имало оплаквания от работата ми и не съм се била сработвала с колегите.

Тя вдигна ръкоделието си и прехапа конеца по типичния женски начин, от който тръпки те полазват. Когато се наведе, светлината на лампата падна върху главата й и запали червеникави отблясъци сред кафявите коси, които фризьорката от новооткрития фризьорски салон в Мейсън не бе успяла да изгори напълно с машите за къдрене. Жалко за хубавата коса, въпреки че не бе загубила напълно блясъка си. По онова време Луси беше двайсет и пет годишна, но все още имаше вид на момиче — стройна, кръшна талия (макар и вече заоблени бедра), тънки глезени, скръстени пред стола, мек, спокоен, момичешки овал и големи тъмнокафяви очи, които навеждаха на мисли за съкровени разговори в здрача пред вратата на старата градина с цъфналите люляци край оградата. Но косата й беше отрязана късо, до врата, и ондулирана според тогавашната мода, което беше истинско светотатство, защото това лице се нуждаеше от богата рамка — дълги, пищни лъскави коси, които да се разпиляват по снежнобялата възглавница. И нейните навярно са били такива преди това издевателство.

— Но все едно ми е — продължи тя и вдигна глава. — Не искам да работя в училище, което се строи, за да може някой да се награби. А и Уили не иска да бъде касиер, щом трябва да има работа с такива нечестни хора.

— Аз ще взема да се кандидатирам — каза мрачно Уили. — Това поне не могат да ми забранят.

— Щом не се налага да седиш в града, по-добре да залегнеш над правото — възрази Луси.

— Ще се кандидатирам — повтори Уили и тръсна глава, за да отмахне перчема от очите си. — Ще се кандидатирам — потрети той, сякаш не говореше нито на Луси, нито на мен, а на широкия бял свят. — Та ако ще да не получа нито един глас.

Когато му дойде времето, той наистина се кандидатира и получи повече от един глас, но не много повече, тъй че господин Пилзбъри и неговите хора спечелиха този рунд. Печелившият съперник на Уили не окачи шапката си в канцеларията, преди да бе подписал аванс на Дж. Х. Мур. И Дж. Х. Мур построи училището. Но на това ще дойде ред по-късно.

А сега е ред на разказаното от Уили; строителната компания „Джефърс“ представила евтина сметка — сто четирийсет и две хиляди долара. Но имало още два проекта, които били по-скъпи от този на „Джефърс“, но по-евтини от проекта на Мур, който възлизал на сто шейсет и пет хиляди и нещо. И когато Уили вдигнал патардия за Мур, Пилзбъри вдигнал патардия за негрите. Между другото Джефърс беше голям предприемач от южната част на щата и в някои от бригадите му работеха много негри — зидари, мазачи, дърводелци. Пилзбъри вдигнал вой, че Джефърс ще доведе сума негри — а Мейсънски окръг, както казах, е селяшки — и което е още по-лошо, че като квалифицирани работници негрите ще получават повече, отколкото местните, които щели да наемат за строежа.

Пилзбъри поддържал усилено огъня. Така добре го поддържал, че хората в окръга забравили за съществуването на другите два проекта, забравили и това, че Пилзбъри имал шурей, собственик на тухларна фабрика, в която имал дял и Мур, че неотдавна маса тухли били обявени за негодни и бракувани от строителния инспектор на щата, че след това се водило дело и че тухли от същата фабрика — ясно като бял ден — влизали в строежа на училището. Във фабриката на Мур и шурея на Пилзбъри работели затворници от щатския затвор, чийто труд се заплащал минимално, защото шуреят имал много здрави връзки. Както открих впоследствие, тези връзки били толкова здрави, че строителният инспектор, който бракувал тухлите, бил изхвърлен от работа, но аз така и не разбрах дали той е бил прекалено честен или просто зле осведомен.

Уили нямал никакъв успех в борбата с Пилзбъри и шерифа. Съществувала някаква фракция от противници на Пилзбъри, но тя била малобройна и Уили не успял да привлече повече хора на нейна страна. Уили излизал по улиците, хващал хората за ревера и се мъчел да им обясни как стоят нещата. Често пъти стоял на някой ъгъл, подгизнал от пот, с паднала на челото коса, с молив в едната ръка и стар плик в другата, на който пишел цифри и се мъчел да обясни кое где е, но кой да ти слуша този тих и търпелив глас, особено когато спираш хората в такъв пек и ги караш да се занимават с аритметики. Уили се опитал да отпечата нещо в местния „Месънджър“, но вестникът отказал. Тогава написал подробно изложение за целия случай и се помъчил да го отпечата като листовка, и то за своя сметка, в печатницата на „Месънджър“, но пак му отказали. Тогава той отишъл в столицата на щата и отпечатал листовките там. После се върнал и платил на две хлапета да разнасят листовките от къща на къща. Но родителите на едното хлапе му забранили да върши тази работа, а другото изяло голям бой от някакви по-големи момчета.

Тогава Уили започнал да ги разнася сам, ходел със стара ученическа чанта от къща на къща, чукал на вратата и при появата на стопанката повдигал учтиво шапка. Но в повечето случаи тя не се появявала. Той дочувал зад прозорците шум от завеси, но никой не му отварял. И Уили пъхал листовката под вратата и тръгвал към следващата къща. След като обработил Мейсън, започнал да разнася листовките по същия начин в Тири, другия град в областта, а после тръгнал да обикаля крайпътните поселища.

Но не успял да разколебае избирателите. Те дали гласовете си за другия. Дж. Х. Мур построил училището и ремонтите започнали, преди още мазилката да е изсъхнала. Уили останал без работа. Пилзбъри и неговите хора, разбира се, получили своето от Дж. Х. Мур и забравили тази афера. По-точно, забравили я за три години, след което започнали техните беди.

В това време Уили се преселил във фермата на баща си, дето помагал едно-друго или за да изкара някой долар, обикалял със старата си кола селищата и продавал комплекти за поправка на домакински съдове — отново чукал от врата на врата или спирал в отдалечените ферми, поздравявал учтиво и показвал на домакините как сами могат да си поправят негодните съдове. А вечер залягал над книгите и се готвел за изпит по право.

Но преди тези събития ние с Уили и Луси седяхме вечерта в гостната и Уили каза:

— Те се мъчеха да ме смачкат. Въобразяваха си, че съм готов да изпълня всичко, което ми кажат, и се мъчеха да ме смачкат като дървеница.

Луси остави ръкоделието на скута си и каза:

— Но ти не искаш да имаш работа с тях, нали, пиле? Особено след като разбра, че са нечестни и мошеници.

— Мъчеха се да ме смачкат като дървеница — повтори той начумерен и се понамести тежко в креслото.

— Уили — наведе се тя към него, — те са си мошеници, дори да не се мъчеха да те смачкат.

Той като че ли не я слушаше.

— Пак са си мошеници, нали? — повтори тя меко, но настойчиво, както вероятно е говорила на учениците си. Тя го гледаше в лицето, но то сякаш бягаше от нея, от мен, от стаята, той, изглежда, слушаше не нейния, а някакъв друг глас, може би някакъв сигнал, който долиташе отвън, от мрака зад мрежата на отворения прозорец. — Права ли съм? — попита тя, с което го върна в стаята, в кръга мека светлина, падаща на масата, в който се виждаха голямата библия и подвързаният с кадифе албум. На порцелановата стойка на лампата беше изрисувано букетче виолетки. — Права ли съм? — повтори тя и преди той да отговори, аз се хванах, че се вслушвам в сухото, натрапчиво, почти налудничаво цвъртене на щурците в тревата навън.

— Мошеници са, разбира се — отвърна най-сетне той и се размърда раздразнено на креслото като човек, комуто са прекъснали потока на мислите.

После отново потъна в размисъл.

Луси вдигна рязко глава и ме погледна самоуверено, сякаш ми беше доказала нещо важно. Отблясъкът от светлинния кръг падаше на лицето й и ако напънех въображението си, бих могъл да си представя, че този отблясък идва от самата нея — нежна, равномерна, чиста фосфоресценция на нейната душевна същност.

Разбира се, Луси беше жена и може би затова беше чудесна, както са чудесни всички жени. Тя вдигна лице към мен с описания самоуверен израз, който говореше: „Видяхте ли, аз нали ви казах!“ В това време Уили седеше замислен. Очите му се взираха някъде в далечината или… каква ти далечина, в самия него, ако щете.

Луси пак започна да шие и разговаряше с мен, без да вдига поглед от шева, а Уили стана и взе да крачи напред-назад из стаята с паднала на очите коса. Той крачеше, а ние с Луси разговаряхме. Това крачене от единия до другия край на стаята не действуваше особено успокоително.

Накрая Луси вдигна глава от шева и каза:

— Пиле.

Уили престана да крачи и обърна глава към нея. С падналия на очите кичур той приличаше на буен кон, който, притиснат в ъгъла, навел глава с разрошена грива, следи с див и хитър поглед как се приближавате към него с юздата, готов да хвърли къч.

— Седни, пиле — каза Луси, — дразниш ме с това ходене. Също като Томи си, не те свърта на едно място.

Тя се засмя, а Уили пристъпи към креслото с виновна усмивка и седна. Чудесна жена беше тя, той бе сполучил с нея.

Но той бе сполучил и с шерифа и Долф Пилзбъри, защото те работеха в негова полза, макар и да не знаеха това. Тогава и самият той очевидно не знаеше колко е сполучил с тях. А може би някаква основна част от съществото му е усещала това още от самото начало, само че не е успяла да го съобщи на другите, второстепенни части. А може би хора като Уили се раждат извън съдбата, била тя добра или зла, и съдбата, която прави от вас и мен това, което сме, няма никакво отношение към тях, защото те са си даденост — от мига, в който проритат в утробата на майката, та до гроба. И ако е така, техният живот е един процес на откриване себе си, на самоопознаване, а не процес, в който съдбата прави едно или друго от тях, както прави с нас, нейните чада. И ако това е така, то Луси не беше сполука за Уили. Нито пък несполука. Тя представляваше само част от онази среда, в която се извършваше процесът на самооткриване на Уили.

Но грубо казано, шерифът и Пилзбъри бяха все пак сполука за Уили. Аз не знаех това тогава, когато седяхме вечерта в гостната, не го знаех и когато се върнах в града и предадох материала си на Джим Медисън. Така или иначе, Уили започна да се появява на страниците на „Кроникъл“ в ролята на герой, който спасява горящия кораб, герой, който не се спира пред никакви пречки и отговаря „готов съм“, когато дългът му нашепва „длъжен си“. „Кроникъл“ публикуваше нови и нови статии за корупцията в окръжните управления в щата. На картата не остана място, непосочено от пръста на презрението и справедливия гняв. И тогава аз започнах да долавям смисъла на онова, което се вършеше в света на висшите съображения, високо някъде над бюрото на Джим Медисън, започнах да усещам пърхането на прозрачните крила и да дочувам нежния шепот на тихите ангелски гласове. С една дума, работата стоеше така: безметежната хармония в държавната машина на щата бе вече минало и „Кроникъл“, взел страната на недоволните, подкопаваше основите на тази машина — окръжните управления. Това бе само началото, вестникът опипваше почвата, подготвяше сцената, поставяше декорите за истинското представление. И това се оказа не толкова трудно, колкото би могло да се стори на пръв поглед. Обикновено момчетата от окръжните управления си разбират от работата, знаят всички вратички и е много трудно да ги притиснеш някъде, но машината бе работила толкова дълго без сериозно противодействие, че самодоволството ги беше развратило. Те просто не си даваха труд да бъдат по-предпазливи. Затова „Кроникъл“ започваше добре представлението.

А Мейсънски окръг беше най-интересният номер. Благодарение на Уили. Той внесе елемент на драматизъм в тази кална история. И стана глашатай и знаме на мълчаливата маса от честни граждани. След неговото поражение в окръжните избори „Кроникъл“ помести снимката му с надпис: НЕ ГУБИ ВЯРА. А под снимката бе публикувано изявлението, което Уили направи пред мен, когато отидох втори път в Мейсън след изборите и той вече беше загубил мястото си. Ето и самото изявление:

„Разбира се, те получиха своето и си свършиха чисто работата — просто им се възхищавам. Аз се завръщам в бащината си ферма, където ще доя кравите и ще задълбочавам познанията си по право — един ден то може да ми потрябва. Но аз не съм изгубил вяра в хората от Мейсънски окръг. Времето ще покаже прав ли съм.“

Бях отишъл там, за да взема някакво изказване от него, но не се наложи да ходя до фермата. Сблъскахме се на улицата. Уили започнал да прави ограда, но счупил макарата си за опъване на тел, та дошъл в града да си купи нова. Носеше стара, черна филцова шапка и работен комбинезон, който висеше като торба на задника му.

Влязохме в аптеката и си поръчахме кока. Аз извадих бележника си, сложих го на бара до шапката на Уили и му подадох молива си. Той наплюнчи върха, ококори очи, сякаш се готвеше да събира големи сборове, и като се наведе над мраморната плоча на бара, написа с едрия си разкривен почерк споменатото изявление.

— Как е Луси? — заинтересувах се аз.

— Чудесно — отвърна той. — Там й харесва, а и баща ми има с кого да се разговори. Много е добре.

— Радвам се — казах.

— А и на мен ми е добре — добави той, гледайки не мен, а отражението си в огледалото отсреща. — Изобщо работите вървят на добре — заключи и пак погледна лицето си в огледалото — луничаво, масивно, с опъната кожа, то беше спокойно и ведро под разрошения перчем, като лице на пътник, който е изкачил последната височина и вижда пред себе си правия път, водещ към крайната цел.

Както вече казах, ако за човек като Уили може да се употреби понятието сполука, Долф Пилзбъри и шерифът бяха неговата сполука. Те излязоха по-силни от Уили и възложиха строежа на училището на Дж. Х. Мур. Дж. Х. Мур достави тухли от тухларната на далечния роднина на Пилзбъри. Училището стана съвсем обикновено — просто една голяма кутия с пожарни стълби от двете страни. Пожарните стълби не бяха от тези, които приличат на силози с витлообразна пързалка вътре, по която да се спущат децата в случай на пожар. Бяха си най-обикновени железни стълби, прикрепени от двете страни на сградата.

В училището нямало никакъв пожар. Имало само учебна тревога — все едно, че е избухнал пожар.

Това се случи две години след построяването му. Имало учебна тревога и всички деца от горните етажи започнали да се спущат по стълбите. На западната стълба първи излезли най-малките, които не можели да слизат много бързо. Непосредствено след тях излезли по-големите — седмокласници и осмокласници. Понеже малките задържали движението, стълбата и металната площадка на горния й край се претъпкали с деца. Зидарията не издържала, болтовете, които крепели стълбата за стената, се изтръгнали и цялата конструкция рухнала с все децата, които се разлетели на всички страни.

Три били убити на място. Те паднали на бетонната пътека. Дванайсетина получили тежки контузии и няколко от тях си останаха сакати.

Това беше голяма сполука за Уили.

Но той не се опита да се възползува от нея. Не беше и нужно. Хората сами разбраха кое къде е. Уили дойде на погребението на трите дечица, на което се беше стекъл целият град, и застана скромно настрани. Но господин Сандийн, баща на едно от починалите деца, го забеляза в тълпата и докато буците пръст все още барабаняха по ковчезите, той се промъкна до него, сграбчи го за ръката, вдигна десница над главата си и простена високо:

— О, боже, наказан съм, задето се помирявах с подлостта и гласувах против честния човек!

Само това трябваше. Няколко жени ревнаха. Към Уили се застичаха хора да му стискат ръката. След малко цялото множество плачеше. Очите на Уили също не бяха сухи.

Това бе сполука за Уили. Но защо щастието винаги спохожда онзи, който най-малко се нуждае от него?

Сега Уили държеше в ръката си целия Мейсънски окръг. Снимката му се появи във всички вестници в столицата на щата. Но той не предприе нищо. Продължи да работи в бащината си ферма и да изучава вечер правните науки. Политическата му дейност се свеждаше до това, че от време на време произнасяше някоя реч в подкрепа на кандидата, който участвуваше в първичните избори като съперник на тогавашния конгресмен — стар приятел на Пилзбъри. Речите на Уили не блестяха с нищо — поне тази, която аз слушах. Но и нямаше защо да блестят. Хората не го слушаха какво говори. Те идваха само да го погледат, да му изръкопляскат, а после се разотиваха и гласуваха против приятеля на Пилзбъри.

Но ето че един ден Уили се събуди като кандидат за губернатор. По-точно казано, той беше кандидат в първичните избори на Демократическата партия, но в нашия щат това е все едно да си кандидат за губернатор.

Разбира се, да се кандидатираш в първичните избори, не е кой знае какво постижение. Всеки, който може да събере няколко долара за изискваната вноска, има право да постави кандидатурата си и да се порадва на името си, напечатано в избирателните бюлетини. Но случаят с Уили беше малко по-различен.

Тогава Демократическата партия в нашия щат беше разделена на две основни крила — фракцията на Джо Харисън и фракция на Макмърфи. Харисън бе заемал губернаторския пост по-рано, а Макмърфи беше губернатор в момента и искаше да запази мястото си. Харисън беше градски човек и практически имаше подкрепата само на големите градове. За Макмърфи не можеше да се каже, че е орач, защото беше роден и отрасъл в Дюбойзвил — доста голям град, към деветдесет хиляди жители, — но зад него стояха земеделските райони и малките градчета. Той играеше ловко с простолюдието и печелеше гласовете му. Така шансовете на двамата бяха почти равни. И тъкмо това обстоятелство изтласка Уили на политическата сцена.

На едного от хората на Харисън хрумнало — идеята съвсем не е нова, бога ми — да издигнат още един кандидат, марионетка, която да отнеме част от гласовете на Макмърфи. За това бил необходим човек, който да е популярен в провинцията. И изборът паднал на Уили, широко известен в северната част на щата. Оказа се, че дори не са предложили някаква сделка на Уили. Един ден в Мейсън пристигнали с хубава кола няколко господа в райе панталони и се явили при него. Единият от тях бил господин Дъфи, Тайни Дъфи, който сега изглеждал много по-важен, отколкото при първата среща с Уили в задното помещение на Слейд. Господата от столицата убеждавали Уили, че той е спасението на щата. Предполагам, че Уили ги е посрещнал с достатъчна подозрителност и предпазливост, но тези качества обикновено се изпаряват, когато някой ти говори онова, което ти е приятно да чуеш. Освен това станало дума и за бога. Хората говорели, че в историята с училището била намесена ръката божия. Сиреч бог взел страната на Уили. Бог го подкрепял. Според установените понятия Уили не беше религиозен, но много е възможно аферата с училището да е породила у него мисълта — споделяна от мнозина негови съграждани, — че той е в особени отношения с бога, Съдбата или просто Щастието. И няма значение как ще го наречете и дали ходите на черква, или не. И понеже божиите пътища са незнайни, Уили сигурно не се е изненадал от това, че бог е прибягнал до няколко тлъсти господа, с райе панталони, за да изпълни волята си. Господ-бог искаше да съобщи нещо на Уили и Тайни Дъфи беше просто един пощальон, само че богато облечен и с кадилак вместо с велосипед. И тъй, Уили беше подписал разписката за получаването на съобщението.

Уили беше готов за състезанието. Макар и отскоро — той вече беше адвокат. Защото след като бе загубил мястото си в окръжното, бе залегнал здраво над книгите, посвещавайки им всичкото време, което му оставаше след работата във фермата и продажбата на комплектите за поправка на домакински съдове. Седял в стаята си лете до късни нощи и умрял за сън, поглъщал страница след страница, а мушиците се блъскали с мрежата на прозореца, устремени към пламъка на лампата, която горяла тихо на масата. Седял наведен над книгите в зимните нощи, а огънят догарял в ръждивото кюмбе и вятърът, прелетял стотици мили в мрака, биел в северната стена на къщата и тресял стаята. На времето, дълго преди да се запознае с Луси, изкарал една година в баптисткия колеж в град Марстън, в съседния окръг. На този колеж само фирмата му била голяма, иначе не се различавал много от обикновена прогимназия, но в него той се запознал с велики имена, записани в дебели книги. Напуснал колежа, защото нямал средства, но великите имена останали в паметта му. После дошла войната и той участвувал в нея — забили го в някакъв лагер в Оклахома, — но все се чувствувал някак измамен и мислел, че е пропуснал шансовете си. След войната се прибрал в бащината си ферма — денем работел, а вечер четял книги, но не юридически, а просто каквито му попаднели. Искал да изучи историята на страната. Имал от колежа някакъв голям и дебел учебник. Години по-късно той ми показа този учебник и като почука с пръст по корицата му, рече:

— Помня наизуст това книжле, едва ли не дума по дума. Мога да ти кажа всяко име. Мога да ти кажа всяка дата. — После пак почука с пръст корицата, този път презрително, и добави: — Но тоя приятел, дето я е написал, нищо не е разбирал. Не е знаел как стоят нещата. Нищичко не е разбирал. Бас държа, че миналото не се различава от настоящето. Боричкания, боричкания и всеки гледа да катурне другия.

Но все пак имало велики имена. А той си имал тетрадка, по-скоро голям, подвързан с плат тефтер, в който записвал мъдростите и мислите, прочетени в книгите. Той ми показа и този тефтер и докато прелиствах разсеяно страниците му с цитати от Емерсън, Мъколи, Бенджамин Франклин и Шекспир, изписани с неравен детински почерк, той каза все със същото добродушно презрение:

— В онези дни си мислех, че тия приятели, дето са писали такива книги, са знаели всичко на света. И ми се щеше да загреба много от тези знания. Да, мислех си, че си заслужава да се поизпотиш, но да загребеш повече. — Той се засмя. И добави: — Да, много съм си въобразявал, за себе си.

Искал да загребе от всичко. Но в края на краищата загребал само правото. Появила се Луси, после детето, работа, касиерството в окръжното, но изучил поне правото. Помагал му един стар адвокат от Тайри, който му давал книги и му обяснявал неясните неща. Това продължило около три години. Ако би искал само да вземе изпита, просто да го вземе с минимални знания, щял да загуби много по-малко време, защото тогава, както и сега, не трябвало кой знае какъв ум, за да вземеш един изпит по право.

— Голям глупак съм бил, ей — каза ми веднъж Уили, когато разговаряхме за тези години от живота му. — Мислех си, че трябва да науча всичко, от игла до конец. Смятах, че се иска да познаваш сериозно правото. Вятър — когато се явих на изпита и погледнах въпросите, едва не прихнах да се смея. Толкова време да кълва тези книги, а те да ми задават такива смешни въпросчета. Та и най-загубеният негър би могъл да отговори на тях, стига да може да ги прочете. Ако се бях вторачвал повечко в познатите ми адвокати, отдавна да съм разбрал, че и един слабоумен може да вземе този изпит. Но не, аз седях като последен глупак и зубрех право. — Той се засмя, после пак стана сериозен и каза с известна горест, останала навярно от дългите нощи, когато е седял в стаята си наведен над кюмбето или е слушал как мушиците пърхат по мрежата на прозореца в августовския мрак:

— Е, изучих правото. Сега мога да почакам.

Той умееше да чака. След като изчел книгите на стария адвокат от Тайри, започнал да купува нови, като пращал по пощата парите, спечелени на фермата или от продажбата на комплектите. Най-сетне дошъл дългоочакваният ден. Уили си облякъл празничния костюм от син шевиот, по-излъскан на задника, и хванал влака за столицата, за да вземе изпита. Беше се наложило да чака, но сега наистина знаеше всичко, което пишеше в учебниците.

Той беше вече адвокат. Сега можеше да окачи на пирона мокрия от пот комбинезон и да го остави да се вкорави. Можеше да наеме една стая над манифактурния магазин в Мейсън, да я нарече кантора и да чака някой да се качи по стълбището, което беше толкова тъмно, че трябваше да се движиш опипом по него, и миришеше на вътрешност на стар сандък, престоял двадесет години на тавана. Той беше станал адвокат и това бе му отнело много години. Бе му отнело много години, защото беше решил да стане адвокат според собствените си схващания, при поставените от самия него изисквания. Сега това бе минало. Но може би бе чакал прекалено дълго. Когато чакаш прекалено дълго, с теб става нещо. Ти ставаш това и само това, което си искал да станеш, защото си платил прекалено скъпо за него — прекалено голямо желание, прекалено дълго чакане и прекалено много усилия. И накрая да ти дадат такива смешни въпросчета.

Но желанието и чакането принадлежаха вече на миналото, сега Уили беше подстриган, имаше нова шапка и нова чанта с текста на речта си в нея (подробно развитата реч бе издекламирал пред Луси с жестикулации, сякаш се готвеше за ученически конкурс по ораторско изкуство), имаше и цял куп нови приятели — с увиснали възсинкави бузи и изострени бледи носове, които го тупаха по гърба, имаше си и ръководител на предизборната кампания — Тайни Дъфи, който го представяше с лъскава усмивка и с думите: „Запознайте се с Уили Старк, бъдещия губернатор на щата.“ И Уили подаваше ръка с важността на епископ. Защото нито за миг не си даваше сметка за истинското положение.

Често се питах как бе стигнал до такова състояние. Ако се беше кандидатирал за някакъв пост в своя окръжен съвет, в никакъв случай нямаше да бъде такъв. Тогава щеше да гледа съвсем трезво на нещата и да прецени точно шансовете си. Ако се беше кандидатирал за губернатор по собствено решение, пак не би загубил здравия си разум. Но тук имаше нещо друго. Той беше призован. Беше чул глас. Беше видял светлина. И това го бе позашеметило. Изглеждаше невероятно, че не бе се вгледал по-внимателно в Тайни Дъфи и приятелите му и не бе съобразил, че работата не е съвсем чиста. От друга страна, като разсъждавах, виждах, че това не е толкова невероятно. Защото гласът на Тайни Дъфи, който го беше призовал, не беше нищо друго освен ехо от една увереност и един сляп стремеж, които живееха у него и го бяха принуждавали да седи в стаята си нощ след нощ, да разтрива затварящите се очи, да записва мъдрости и мисли в големия тефтер и с неимоверно, почти физическо напрежение да се взира в пожълтелите страници на стари юридически книги. Да не се вслуша в гласа на Тайни Дъфи бе толкова немислимо, колкото бе немислимо един светец да не се вслуша в гласа, който го зове в нощта.

Той почти бе загубил връзка с действителността. Беше омаян не само от гласа, който бе чул. Беше омаян и от величието на поста, към който се стремеше. Неговото сияние го заслепяваше. В края на краищата той току-що се бе измъкнал от мрака, в който по цял ден бе работил на фермата, без да вижда никого освен своите (а сигурно и край тях е минавал, сякаш са сенки), а вечер е седял над книгите, изтощен до болка от усилията, от търсенето на път слепешката, от очакването. Та не беше толкова чудно, че сиянието го заслепяваше.

Разбира се, той познаваше нещичко от човешката природа. Беше седял достатъчно дълго в окръжното, за да разбере някои нейни страни. (Вярно, че не бе успял да се задържи там. Но не защото не познаваше човешката природа. Може би той познаваше не човешката природа изобщо, а собствената си природа — нещо много по-дълбоко и важно от въпроса за правдата и неправдата. Беше станал мъченик не защото беше сляп и не само заради правдата, а и поради известно самопознание, което отиваше по-далеч от правдата и неправдата.) Да, той познаваше донейде човешката природа, но нещо се беше вклинило между него и това познание. В известен смисъл той преувеличаваше достойнствата на човешката природа. Мислеше, че хората не по-малко от него са омаяни от величието и заслепени от сиянието на поста, към който се стремеше, и че са готови да слушат само доводи и речи, които са също тъй възвишени и бляскави. И речите му бяха скроени по тази мярка. Те представляваха фантастична смесица от факти и цифри, от една страна (данъчната му програма, програмата му за строеж на пътища), и възвишен патос, от друга (далечно, приглушено от времето ехо от цитатите, записвани с чепатия, детински почерк в големия тефтер).

Уили обикаляше щата с добре запазен автомобил, купен на старо на осемнайсетмесечно изплащане, и виждаше образа си на плакатите, разлепени по телефонни стълбове, хамбари и стобори. Пристигнеше ли в някой град, първо се отбиваше в пощата да види дали няма писмо от Луси, после се срещаше с местните политикани и завършвайки срещата с ръкостискане (не особено горещо, защото много се говореше за принципи, а малцина се ангажираха с обещания), отиваше в хотелската си стая (два долара без баня) и сядаше да дообработи следващата си реч. Чегърташе я и я шлайфаше до припадък, пустата му реч. Искаше му се на всяка цена да направи от всяка своя реч второ Гетисбърско обръщение. След като я стъкмеше, ще стане и ще закрачи из стаята. Крачи, крачи и току започне да я произнася. И ако сте случайно в съседната стая, ще го чуете как крачи и ораторствува, а щом спре да крачи, това означава, че е застанал пред огледалото, за да усъвършенствува някой жест.

На мен ми се случваше да бъда в съседната стая, защото трябваше да отразявам в „Кроникъл“ предизборната му кампания. Лежа си аз в дупката в средата на кревата, дето пружината е увиснала от тежестта на странствуващото човечество, лежа си по гръб облечен и гледам в тавана, наблюдавам как цигареният дим се издига нагоре и се разлива по тавана като обърнат наопаки призрачен водопад, гледан при забавена камера, или като бледа смутена душа, която излита от устата ти с последния дъх — както са си представяли това египтяните, — за да напусне тленното хоризонтално убежище, облечено в зле ушити панталони и жилетка. Лежа си аз там, пускам дим от устата и само го наблюдавам, без да изпитвам нищо, сякаш нямам нито минало, нито бъдеще, и изведнъж Уили започва своето в съседната стая. Крачи и ломоти.

Може и да е обидно за него, но се чудех да плача ли, или да се смея. Знаейки как стоят работите, аз лежа в кревата, слушам го как се готви за губернатор и ми иде да запуша устата си с възглавницата, за да не се разкикотя. Горкият малоумник с неговата реч. Но гласът зад стената ломоти ли, ломоти, а нозете тупат напред-назад като лапи на едър звяр, който се мята в заключена стая или клетка, върти тежката си глава и упорито и настървено търси откъде може да се измъкне, убеден, че все някога ще намери разхлабена дъска, решетка или ключалка, може би не веднага, но някога. И като го слушаш, преставаш да бъдеш толкова сигурен, че дъската или решетката ще издържат. А нозете не спират, те са като машина, в тях няма нищо човешко, нито дори животинско, те бият върху теб като бутала или като чукало в огромен хаван, в който лежиш ти, в който случайно си попаднал ти. А на чукалото му е все едно, че ти си в хавана. То бие, докато от теб не остане нищо, и още дълго след това, докато машината не се износи или някой не изключи тока.

После, защото ти се иска да лежиш в това ничие легло в сумрачната стая, да гледаш как димът се вие нагоре и да не мислиш за нищо — ни за това, което си бил, ни за онова, което ще бъдеш — и защото нозете, звярът, чукалото, малоумникът не спират, ти скачаш, сядаш на крайчеца на кревата и ти иде да псуваш на поразия. Но не псуваш. Защото започваш да се чудиш, вече ядосан и несигурен в себе си, какво е това, което не дава покой на тия нозе. Може да е малоумник, може никога да не стане губернатор, може никой освен Луси да не слуша неговите речи и все пак нозете не спират.

Да, никой не слушаше неговите речи, включително и аз. Те бяха ужасни. Те бяха пълни с изровени от него факти и цифри за управлението на щата. „А сега, приятели — казваше той, — ако имате търпение да ме изслушате, ще ви съобщя някои цифри“, след което се покашляше и започваше да се рови в записките си, а хората се отпускаха на столовете и се залавяха да си чистят ноктите с джобните ножчета. Ако някога би му дошло наум да говори на народа от трибуната така, както говореше с човека очи в очи и се горещеше и с опулени, светнали очи ти набиваше всяка дума, сякаш тя извираше направо от сърцето му, тогава може би щеше да успее да раздвижи избирателите. Но къде ти, той само се мъчеше да покрие собствената си представа за високото си призвание.

Това нямаше особено значение, докато Уили вилнееше на познат терен. Историята с училището все още се помнеше достатъчно добре. Бог беше на страната на този човек и бе дал знамение за това. Бог бе срутил пожарната стълба, за да докаже правотата му. Но Уили се прехвърли в централната част на щата и там започна да се натъква на неприятности. Попаднеше ли в някой що-годе значителен град, откриваше, че хората не ги интересува много чия страна е взел бог.

Уили виждаше какво става, но не можеше да си обясни защо. Лицето му поотслабна, тънката кожа сякаш се опъна още повече върху него, но той нямаше вид на разтревожен. И това бе най-странното. Та кой друг, ако не той, имаше основание да се тревожи. Но той не се тревожеше. По-скоро приличаше на човек, току-що събудил не от някакъв блян, и когато се качваше на трибуната, лицето му изглеждаше пречистено, просветлено и ведро, каквото бива лицето на оздравелия от тежка, дълга болест.

Но Уили не можеше да се излекува от своята болест. Той страдаше от злокачествена политическа анемия. И не разбираше откъде идва злото. Така човек, когото побиват тръпки, си мисли, че това се дължи на неочаквана промяна на времето, и се чуди защо всички останали не треперят. И може би тъкмо нуждата от мъничко човешка топлинка бе създала у него навика да се отбива в стаята ми посред нощ, след като вече се е свършило с речите и ръкостисканията. Той присядаше за малко, докато аз допивах последното си питие за деня, и не разговаряше много, но веднъж, в Мористаун, където го посрещнаха наистина ледено, поседя, поседя, па попита:

— Джек, как върви моята кампания според теб?

Това беше притеснителен въпрос от рода на „Мислиш ли, че жена ми ми изневерява?“ или „Знаеш ли, че аз съм евреин?“ — въпроси, които те поставят в неудобно положение не защото трябва да дадеш някакъв отговор — верен или неверен, — а защото изобщо биват задавани. Но аз отговорих:

— Отлично, според мен всичко върви отлично.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, разбира се.

Той предъвква този отговор известно време, после го глътна.

— Струва ми се, че не ме слушаха много внимателно тази вечер, когато се мъчех да им обясня моята данъчна програма.

— Може би прекалено много им обясняваш. Това сковава мозъчните им клетки.

— Мисля си, че данъците все пак ги интересуват.

— Прекалено много им обясняваш. Кажи им, че ще изцицаш дембелите и няма какво да говориш повече за данъците.

— На щата е нужна балансирана данъчна система. Съотношението между данъка върху доходите и общите приходи на щата е такова, че индексът…

— Да, да, това вече го зная — казах аз. — Но на тях не им пука от тая работа. По-добре разплачи ги, разсмей ги, втълпи им, че ти си един от тях, заблудена овца, или ги накарай да мислят, че си бог всемогъщи. Или ако щеш, озлоби ги. Озлоби ги дори срещу себе си. Само ги раздвижи — все едно как и с какво — и тогава те ще те заобичат и ще зобят каквото им дадеш. Настъпи ги по мазола. Те са почти мъртви, повечето от тях двайсет години вече са почти мъртви. Жените им са останали без зъби и не са вече жени, тия хора не вярват ни в бога, ни в дявола, стомасите им не понасят вече и алкохола — значи, до теб опира да им пуснеш някаква инжекция, та да се размърдат, да се почувствуват отново живи хора. Макар и само за половин час. Та те затова идват. Говори им каквото щеш. Но, за бога, не се мъчи да им наливаш ум в главите.

Аз се отпуснах назад изнемогнал, а Уили се замисли над думите ми. Той седеше неподвижен със спокойно и ясно лице, но на мен ми се струваше, че ако се доближа до него, ще чуя тупането на нозе в главата му, че нещо, заключено в нея, крачи напред-назад.

— Да, знам, че някои мислят така.

— Да не си вчерашен — ядосах му се аз. — Да не би да си бил сляп и глух, докато работеше в окръжното! Няма значение, че си се настанил там благодарение на Пилзбъри.

— Да — кимна той, — чувал съм вече тези приказки.

— Че това е известно — казах аз. — То не е тайна за никого.

— Мислиш ли, че е вярно? — попита той.

— Вярно? — отекнах аз, питайки по-скоро себе си. — Дявол знае. Но, изглежда, не е далеч от истината.

Той поседя още минутка, после стана, пожела ми лека нощ и се прибра в стаята си. След малко го чух да крачи напред-назад. Съблякох се и си легнах. Но той продължаваше да крачи. Великия мислител лежеше, вслушваше се в стъпките в съседната стая и си казваше: „Копелето се мъчи да измисли някаква шега за утрешната реч в Скидмор, за да ги разсмее.“

И Великия мислител се оказа прав. Кандидатът наистина пусна някаква шега в Скидмор. Но публиката не се разсмя.

След речта в Скидмор аз седях в едно сепаре на гръцкото кафене и си пиех кафето, за да успокоя нервите си, скрит от тълпата, от гълчавата, от мириса на човешки тела и от любопитните хорски погледи, и ето че в кафенето влезе Сади Бърк, хвърли един поглед наоколо, забеляза ме, дойде в моето сепаре и седна срещу мен.

Сади влизаше в числото на новите приятели на Уили, но аз я познавах отдавна. Говореше се, че тя била още по-голяма приятелка на някой си Сен-Сен Пъкит, който дъвчел сен-сен, за да му миришат устата на хубаво, и бил доста тежък човек както физически, тъй и политически, а освен това бил (и вероятно все още беше) приятел на Джо Харисън. Според някои Сен-Сен беше човекът, комуто хрумнала гениалната мисъл да използуват Уили за отнемане на гласовете на противника. Сади беше прекалено харна за Сен-Сен, въпреки че за него не можеше да се каже, че е грозник. От друга страна, Сади не можеше да бъде окачествена като красавица, особено от гледище на журитата, които избират Мис Орегон и Мис Ню Джързи. Имаше много добра фигура, но човек не забелязваше това поради безобразните й дрехи и резките й, непохватни жестове. Подстригваше безмилостно съвсем черната си коса, която стърчеше по всички посоки като наелектризирана. Имаше хубави черти на лицето, ала човек не забелязваше и това, защото му правеше впечатление, че то е сипаничаво. Но очите й наистина бяха прекрасни — дълбоки, кадифени, черни като мастило.

Обаче Сади беше прекалено добра за Сен-Сен не защото беше по-хубава. Той не я заслужаваше, понеже беше мерзавец. Самият той не беше грозен и сигурно външният му вид я беше привлякъл към него, а след това — пак според слуховете — тя го беше вкарала в политически машинации. Защото Сади беше много хитро мадамче. През главата й беше минало какво ли не и имаше много богат опит.

Беше дошла в Скидмор с хората на Старк, в чийто щаб играеше доста неопределената роля на секретарка (и вероятно на агент на Сен-Сен). Всъщност вършеше голяма част от организационната работа и даваше на Уили полезни сведения за местните знаменитости.

И тъй тя се приближи към моето сепаре с характерната си бурна походка, впери поглед в мен и попита:

— Може ли да седна?

И седна, без да дочака моя отговор.

— За теб всичко е разрешено — отвърнах галантно. — Можеш да стоиш, да седнеш и дори да легнеш до мен.

Тя ме изгледа критично с дълбоките си, кадифени, черни като мастило очи, които блестяха на сипаничавото й лице, и поклати глава.

— Не, благодаря, предпочитам нещо по-витаминозно.

— Искаш да кажеш, че не съм красив ли? — попитах аз.

— Красотата не ме интересува — каза тя, — но и не ме привличат хора, които мязат на кутия разпилени спагети. Само лакти и сухи трески.

— Добре — отвърнах, — в такъв случай оттеглям с достойнство предложението си. Но като става дума за витамини, кажи ми нещо друго: как мислиш, вашият кандидат Уили витаминозна храна ли е? Искам да кажа, за избирателите.

— Ох, боже мой — изпъшка тя и завъртя очи нагоре.

— Ясно — казах. — Но кога ще кажеш на твоите хора, че това е празен номер?

— Какво значи празен номер? Та те подготвят в Ъптон митинг и голямо угощение с печено на шиш. Поне Дъфи ми каза така.

— Сади, ти много добре знаеш, че дори мастодонт да опекат и да поднесат хлебчета вместо с масло с десетдоларови банкноти, пак няма да има полза. Защо не кажеш на вашите босове, че това е празен номер?

— Какви те прихващат?

— Слушай, Сади — казах, — ние сме стари приятели и не е нужно да се правиш на две и половина пред батко си. Аз не пиша във вестника всичко, което зная, а зная, че кандидатурата на Уили бе поставена не заради ораторския му талант.

— Речите му са ужасни наистина.

— Зная, че това е нагласена работа — продължих. — И всички го знаят освен Уили.

— Така да е — съгласи се тя.

— Кога ще кажеш на вашите хора, че това е празен номер и че си хвърлят парите на вятъра? Че в люлката на Конфедерацията Уили не би могъл да отнеме нито един глас дори на Абрахам Линкълн?

— Отдавна трябваше да направя това — каза тя.

— А кога ще го направиш?

— Виж какво, аз още в началото им казвах, че нищо няма да излезе. Но кой да ме чуе? Тия глупаци… — И тя издаде напред закръглената си, силно начервена, лъщяща долна устна и избълва облак цигарен дим.

— Защо не им кажеш сега, че това е празен номер и не избавиш тоя нещастник от мъченията му?

— Нека пилеят смрадливите си пари — каза ядно Сади и тръсна глава, сякаш димът й залютя на очите. — Пада им се да пропилеят още повече, глупаците му с глупаци. Жалко само, че на тоя нещастник не му дойде наум да ги изцица хубавичко, задето кръстосва надлъж и шир щата. А сега няма да му остане нищо освен безплатното пътуване. Но и на него така му се пада. Глупостта е дар божи.

Келнерката донесе чаша кафе, което Сади, изглежда, беше поръчала при влизането си, преди да седне при мен. Сади изпи кафето на един дъх и опъна силно от цигарата.

— Знаеш ли — каза тя, като размазваше ожесточено угарката с дъното на чашата и гледаше в нея, а не към мен, — дори някой да му каже, какво от това? Дори да разбере, че е ливада, той няма да се откаже, сигурна съм.

— От своите речи — допълних аз.

— Божке, ужасни са, нали?

— Да.

— Кретен — каза тя.

Върнахме се в хотела и до пристигането ми в Ъптон повече не се видяхме със Сади — разминахме се само един-два пъти. В това време кампанията на Уили вървеше все така зле. Аз се върнах в града за около седмица и оставих кандидата на произвола на съдбата. Но после научих новината и в навечерието на голямото угощение взех влака за Ъптон.

Ъптон е чак в западната част на щата, това е столицата на простолюдието, което се очакваше да наизскочи от шубраците, привлечено от миризмата на печена мръвка. А малко на север от Ъптон има каменовъглена мина, край която в съборетините на компанията живее сума народ и се моли да има работа и на другия ден. Това беше подходящо място за митинг с печено на шиш. Хората от съборетините бяха стигнали до такова положение, че за късче прясно месо биха вървели петнайсет мили. Ако им стигнеха сили за това и ако месото се раздаваше безплатно.

Влакът, с който пътувах, пухтеше, трепереше и се задъхваше, мъкнейки се едва-едва сред памучните плантации. Току спираше пред някоя стрелка и по половин час чакаше дявол знае какво, а аз гледах редовете на памука, сливащи се с трептящия хоризонт, сред които стърчеше черният дънер на някое изгоряло дърво. Надвечер влакът тръгна през сечища, обрасли с пелин. Той спираше пред някоя жълта, подобна на кутийка гара, зад която се виждаха небоядисани къщи, а по уличката между тях — центърът на селището, после влакът потегляше отново и край него минаваха къщните дворове, оградени със стобори или с тел сякаш за да вардят къщите от тая могилеста, обрасла с пелин пустош, която настъпваше, готова да ги погълне. Тези къщи стояха чужди тук, случайно захвърлени, и сякаш чакаха всеки миг да бъдат напуснати. На въжето виси пране, а хората минават и го отминават. Нямат време да приберат прането. Но скоро ще мръкне, та по-добре е да побързат.

Влакът върви, а от задната врата на една от къщите излиза жена — женска фигура, защото лицето не се различава — с тиган в ръка и лисва водата от тигана, която блясва като сребристи парцалчета в здрача. А жената се връща в къщата. Към това, което е в къщата. Подът на къщата е тънък при тази гола земя, стените и покривът са слаби пред напора на пространството, но въпреки това не можеш да проникнеш през тези стени в тайната, към която жената се е върнала.

Влакът отминава — сега той се движи по-бързо, — а жената е отново в къщата си, където и ще остане. Да, тя положително ще остане там. И тогава най-неочаквано ти минава мисълта, че ти си този, който бягаш, и трябва да бягаш по-бързо, накъдето и да отиваш, защото скоро ще се стъмни. Сега влакът се движи доста бързо, но имаш чувството, че трябва да преодолява много плътен и лепкав въздух — все едно, че змиорка се мъчи да плува в сироп или че земното притегляне неумолимо расте и той не може да се измъкне от него. И си мислиш: ако земната твърд потръпне, както потръпва кожата на спящо куче, влакът ще излети от релсите и ще се превърне в някаква купчина, машината ще изплюе с хрипове парата и някое от колелата й ще се завърти за последен път в тежък, бавен унес.

Но нищо подобно не се случва и ти си спомняш, че жената дори не е вдигнала поглед към влака. После забравяш жената, влакът се движи бързо и прекосява бързо малък мост. Между тесните брегове под вечерното небе проблясват с чист, металически блясък спокойните води на рекичката, в която по-нагоре, до самотна сведена върба, е нагазила една крава. При тази гледка изведнъж ти идва да заплачеш. Но влакът върви бързо и ти отнема почти незабавно всичко, което си изпитал.

Глупако такъв, нима ти се е дощяло да доиш крави?

Не, не ти се е дощяло да доиш крави.

Но ето че вече си в Ъптон.

С пътна чанта и пишеща машина в ръка тръгнах към хотела, промъквайки се с мъка през тълпите от хора по улиците, хора, които те изглеждат с бавен, продължителен, открито любопитен поглед и не ти сторват път, докато не се блъснеш с тях — както не отстъпва от пътя ти кравата, докато радиаторът на колата не опре в корема й. В хотела хапнах един сандвич, прибрах се в стаята, пуснах вентилатора, поръчах да ми донесат кана вода с лед, свалих си обувките и ризата и седнах да чета в креслото.

В десет и половина на вратата се почука. Извиках „влез“ и на прага се появи Уили.

— Къде се губиш? — попитах го.

— Тук съм още от обед — отвърна.

— И Дъфи те мъкне нагоре-надолу, за да те запознава с личните граждани, нали?

— Ъхъ — отвърна мрачно той.

Тази мрачност ме накара да се вгледам по-внимателно в него.

— Какво има? — попитах. — Да не би тукашните да не са се отнесли добре с теб?

— Напротив, много добре се отнасят. — Той седна на стола до бюрото. После си наля вода в една от чашите на подноса до моята бутилка уиски, изпи я и повтори: — Да, много добре се отнасят.

Вгледах се в него още веднъж. Лицето му беше отслабнало още повече, а кожата му се бе опънала така, че изглеждаше почти прозрачна, макар и обсипана с лунички. Седеше оклюмал и не ми обръщаше никакво внимание, сякаш непрекъснато си повтаряше наум някаква мисъл.

— Какво те човърка? — попитах го.

Той като че ли не ме чу, а когато след миг обърна глава към мен, това явно нямаше никаква връзка с въпроса ми. Движението на главата очевидно бе предизвикано от мислите, които се въртяха в нея, а не от моите думи.

— Не е задължително човек да бъде губернатор.

— Какво-о-о? — възкликнах изумен, защото най-малко от Уили очаквах да чуя такива думи. Срещата му с избирателите в последния град (на която не присъствувах) вероятно е била пълен провал, щом дори той е успял да се стресне.

— Не е задължително човек да бъде губернатор — повтори Уили и като го погледнах още веднъж, вече не видях онова тънкокожо момчешко лице, а друго, сякаш първото бе само някаква стъклена маска, под която се виждаше второто. Вгледах се във второто лице и изведнъж забелязах възтежките, плътни устни, напомнящи тухлена зидария, и възела мускули от двете страни — там, където е скачена долната челюст.

— Чакай де — отвърнах със закъснение, — гласовете от първичните избори не са преброени.

Той прехвърли още веднъж в ума си това, над което мислеше, после каза:

— Не отричам, че исках да стана губернатор. Няма защо да те лъжа. — И се понаведе към мен и ме погледна в очите, сякаш държеше да ме убеди в това, което за мен бе така очевидно, както наличието на собствените ми ръце и крака. — Да, исках го. Лежах буден по цели нощи и само за това мислех. — Той стисна големите си ръце на коленете така, че кокалчетата му изпукаха. — По дяволите, човек може да лежи така и да му се иска нещо, така да му се иска, че просто забравя какво иска. Същото става, когато за пръв път ти тръгне мъзгата — струва ти се, че ще полудееш някоя нощ, толкова ти се иска, и от това щение така се поболяваш, че чак забравяш какво точно ти се иска. Нещо те реже отвътре…

Той пак се наведе към мен, гледайки ме в очите, и сграбчи предницата на изпотената си синя риза, което ме накара да си помисля, че ей сега ще я разкопчае, за да ми покаже нещо. Но той се отпусна на креслото, зарея поглед някъде към стената, сякаш гледаше отвъд нея, и каза:

— Но едничко желанието не е достатъчно. И не е нужно да живееш цял век, за да разбереш това.

Тази истина бе толкова безспорна, че не сметнах за необходимо да я потвърдя.

Уили не забеляза моето мълчание — дотолкова бе погълнат от своето. Но след малко се оживи, вгледа се в лицето ми и рече:

— От мене можеше да излезе добър губернатор. Много по-добър от всеки друг, бога ми. — И удари с юмрук по коляното си. — Слушай — наведе се Уили към мен, — този щат се нуждае от нова данъчна система, това е то. Трябва да получаваме по-висок процент от каменовъглените концесии. Ами пътищата! Излез от града и ми покажи поне един свестен път. Освен това бих могъл да спестя на щата доста средства, като слея някои служби. А училищата? Погледни ме добре — аз не помня нито един ден от училището, в който да са ме учили както се полага. До всичко, което зная, съм се добрал сам. Кажи защо в щата…

Вече бях чувал всичко това. От трибуната, където той стоеше с високо вдигнато и чисто лице и никой не му обръщаше внимание.

Може би забеляза, че и аз не му обръщам внимание. И млъкна изведнъж. Стана и закрачи из стаята, издал глава напред, с паднал на челото кичур. После се спря пред мен.

— Тези неща трябва да се оправят, нали?

— Разбира се — отвърнах чистосърдечно.

— Но кой ме слуша? Бог да ги убие, копелетата му с копелета! Идват уж да слушат реч, а нищо не слушат. Нито дума. Нищо не ги интересува, бог да ги убие! Но нека, така им се пада, цял живот да се рият в калта и да им къркорят червата. Щом не щат да слушат.

— Така е — съгласих се, — не щат.

— А аз няма да стана губернатор — отсече. — Ще стане някой, какъвто им се полага. Копелета! — заключи той.

— Е, какво, искаш да ти стисна ръката в знак на съболезнование ли?

Изведнъж ме хвана яд на него. За какъв дявол ми виси на главата? Какво търси от мен? Защо си мисли, че много държа да чуя какви са нуждите на щата? Та аз ги зная. Всеки ги знае. Това не е тайна за никого. Щатът се нуждае преди всичко от честни ръководители. Но откъде да се вземат такива? И кой се интересува има ли такива ръководители, или няма? И за какво ми хленчи той? За липсата на такива ръководители или за това, че не е спал по цели нощи от мерак да стане губернатор? Такива мисли ми минаха през главата, та ме накараха да се ядосам и да го попитам така мръснишки не иска ли да му стисна ръката в знак на съболезнование.

Той ме изгледа бавно от глава до пети, после спря поглед на лицето ми. Но нямаше вид на обиден. Това ме изненада, защото аз исках да го обидя, да го обидя така, че да си отиде. Обаче в неговия поглед не се четеше дори изненада.

— Не, Джек — продума най-сетне, клатейки глава, — не търся съчувствие от теб. Каквото и да се случи, няма да потърся съчувствие — нито от теб, нито от другиго. — Той се отърси тежко, като едър пес, който излиза от водата или току-що се събужда. — Не, бога ми — продължи, сякаш вече не говореше на мен, — не търся съчувствие от никого на този свят, не търся и никога няма да потърся.

Това излияние, изглежда, го поуспокои и той си седна на мястото.

— Какво смяташ да правиш? — попитах го аз.

— Трябва да помисля — отвърна. — Просто не знам, затова трябва да помисля. Копелетата му с копелета, да можех само да ги накарам да слушат какво им се говори.

И тъкмо в този миг влезе Сади. Или по-точно почука на вратата, аз извиках „влез“ и тя влезе.

— Здравейте — каза Сади, огледа за секунда стаята и тръгна към нас. А окото й в бутилката уиски на масата.

— Може ли да се подкрепя малко? — попита тя.

— Разбира се — отговорих, но очевидно не достатъчно радушно. А може би тя вече беше успяла да надуши, че нещо става — в това отношение Сади нямаше равна на себе си.

Така или иначе, спря се насред път и попита:

— Какво се е случило?

Не й отговорих веднага и тя се приближи до бюрото с отривистия си нервен вървеж, облечена в безформен, мръсносин летен костюм, който сигурно беше купила от някой оказионен магазин — просто е влязла в магазина, затворила е очи и е посочила наслуки: „Ето този.“

Тя си взе цигара от моите, които бяха на бюрото, очука я с кокалчетата на пръстите си и насочи към мен фаровете си.

— Нищо особено — казах, — Уили само обясняваше защо няма да стане губернатор.

Докато се изкажа, Сади вече беше запалила клечка кибрит, но клечката така и не стигна до цигарата. Замръзна насред път.

— Значи, ти си му казал? — погледна ме тя.

— Глупости — отвърнах. — Аз никому нищо не казвам. Само слушам.

С рязко движение на ръката тя угаси клечката и се обърна към Уили:

— Кой ти каза?

— Какво да ми каже? — попита Уили, гледайки я право в очите.

Разбра, че е направила грешка. А грешки от този род не бяха присъщи на Сади Бърк. От бордея в блатистата равнина тя си бе пробила път на тоя свят с един неизменен способ: да узнава това, което знаете вие, и никога да не ви доверява това, което самата тя знае. Характерното за нея беше не да гледа да ви изпревари в езика, а да изостава след вас и направите ли погрешна стъпка, да ви вземе мярката. Но този път беше изпреварила с езика. Някъде в подсъзнанието й, изглежда, живееше надеждата, че аз ще кажа на Уили. Или че някой друг ще му каже. Че не тя, Сади Бърк, ще му каже, а той ще научи истината от друг някой и така Сади Бърк ще се отърве от тази неприятна задача. А може би нямаше нищо толкова конкретно. В дълбините на подсъзнанието й просто се носеха мисълта за Уили и мисълта за това, което Уили не знае — като две трески, всмукани от водовъртежа чак на дъното на реката, където се въртят бавно и сляпо в мрака. Но все заедно.

Така тази подсъзнателна мисъл — или неосъзната надежда или страх — бе тласнала Сади към погрешна стъпка. И докато стоеше тъй и въртеше в жилавите си пръсти незапалената цигара, тя си даваше сметка за това. Но монетата вече бе паднала в процепа и достатъчно бе човек да погледне Уили, за да види как влизат в действие пружините и зъбчатите колела на автомата за бонбони.

— Какво да ми каже? — попита Уили. За втори път.

— Че няма да станеш губернатор — отвърна игриво тя, но ми хвърли поглед, който сигурно беше първият и единствен сигнал за помощ, изпращан някога от Сади Бърк.

Но сама бе надробила тази попара и аз я оставих да си я сърба сама.

Уили я следеше с поглед, докато тя се обърна, отвори бутилката ми и си наля подкрепително. Гаврътна го без никакви женски преструвки.

— Какво да ми каже? — попита Уили.

Тя не му отговори. Само го изгледа. Той отвърна на погледа й и произнесе с глас, напомнящ на смърт и данъци:

— Какво да ми каже?

— Върви по дяволите! — избухна Сади и остави наслуки чашата, която издрънча в подноса. — Върви по дяволите, ливадо такава!

— Добре де — каза Уили със същия глас, залепвайки се о нея като боксьор в противника, когато оня не гледа вече къде удря. — Говори.

— Добре де, ливадо, добре — каза тя, — ти си изигран.

Половин минута той не откъсна поглед от нея и в стаята не се чуваше друг звук освен дишането му. И аз се вслушвах в него.

После той каза:

— Изигран ли?

— И още как! — отвърна Сади и се наведе към него с някакво злобно тържество, което блестеше в очите и звучеше в гласа й. — Ах ти, чучело, празноглаво чучело, ти сам си го търсеше. Да, търсеше си го, защото мислеше, че си агнец божи. — И като изкриви уста, тя изблея жално два пъти на подигравка. — Да, агнец божи, мъничко бяло агънце. А знаеш ли всъщност какво си?

Тя сякаш чакаше отговор, но Уили само я гледаше, без да издаде звук.

— Ти си козел — продължи тя. — Жертвен козел. Тъпоглав овен. Ливада. Защото сам се натика в ръцете им. И не получи пукната пара за това. Те биха платили за това удоволствие, но защо да плащат на такава ливада? Ти само се надуваше като пуяк, мислеше, че си Исус Христос и умът ти беше все в едно — да се изправиш на задните си крака и да произнесеш реч. „Приятели мои — процеди тя подигравателно и злобно, — приятели мои, хубава петцентова пура — ето от какво се нуждае нашият щат.“ О, господи! — Тя избухна в неистов, пресилен смях и изведнъж млъкна.

— Защо? — попита той, без да откъсва поглед от нея, като дишаше тежко, но запазваше спокойствие. — Защо постъпиха така с мен?

— О, господи! — изпъшка тя и се обърна към мен: — Чуй я, моля ти се, тая ливада! Пита защо! — Тук Сади се наведе към него и каза: — Слушай и гледай това да влезе в дебелата ти глава. Искаха да отнемат част от гласовете на Макмърфи. В дълбоката провинция. Схвана ли, или да ти го нарисувам за по-ясно? Разбра ли, кратуно?

Той премести бавно поглед към мен, облиза си устата и попита:

— Това истина ли е?

— И още пита истина ли е! — изрече Сади и вдигна набожно очи към тавана. — О, господи!

— Истина ли е? — попита ме той повторно.

— Не зная, но така се говори — отвърнах аз.

Това вече го срази. Лицето му се изкриви, като че се мъчеше да произнесе нещо или се готвеше да заплаче. Но нито каза нещо, нито се разплака. Само посегна към масата, взе бутилката, наля си една конска доза и я изпи на един дъх.

— Ей, по-полека — обадих се, — ти не си свикнал с тая пукница.

— С колко други неща още не е свикнал — каза Сади и побутна бутилката към него. — Например още не е свикнал с мисълта, че няма да стане губернатор. Нали, Уили?

— Остави го на мира — казах аз.

Но тя не ми обърна внимание, а се наведе към Уили и повтори с мазен глас:

— Нали, Уили?

Той взе бутилката и си наля пак същата доза.

— Отговори де! — каза тя този път грубо.

— Преди бях — отвърна той, като дишаше тежко и я гледаше косо изпод падналия перчем. — Преди бях — повтори той с пламнало лице, — но сега вече не съм.

— Какво не си? — попита тя.

— Не съм свикнал с тази мисъл.

— По-добре да свикнеш — разсмя се тя и пак тикна бутилката към него.

Той я взе, наля си уиски, изпи го, остави бавно чашата и каза:

— Напротив, по-добре да не свиквам.

Тя пак се разсмя с онзи пресилен смях, после отекна:

— По-добре да не свиквал. Господи боже мой! — И отново се разсмя.

Той седеше отпуснат в креслото, но без да се обляга, и по лицето му избиваше пот, която се стичаше на блестящи капки надолу. Той седеше и не усещаше, че се поти, не бършеше потта, само гледаше как Сади се смее.

Изведнъж скочи. Аз помислих, че ще се нахвърли върху Сади и ще я смаже. А и тя сигурно бе помислила същото, защото смехът й секна. Но той не се нахвърли. Не я погледна дори. Само обиколи с поглед стаята и протегна ръце пред себе си, като че се готвеше да сграбчи някого.

— Ще ги убия! — каза той. — Ще ги убия!

— Седни — каза Сади и го бутна в гърдите.

Краката му бяха поомекнали и той се свлече. Право в креслото.

— Ще ги убия! — повтори той, плувнал в пот.

— Нищо няма да направиш — каза тя. — Няма да станеш губернатор, няма да получиш пукната пара за ролята си и никого няма да убиеш. И знаеш ли защо?

— Ще ги убия!

— Сега ще ти обясня защо — наведе се тя към него. — Защото си ливада. Защото си мамино синче, което още гащите не може да си върже и го хранят с лъжичка, защото…

Аз станах.

— Не зная какви игри играете — казах, — но не съм длъжен да стоя тук и да ви гледам.

Сади дори не обърна глава. Излязох от стаята и до слуха ми още веднъж долетя гласът на Сади, която се мъчеше да определи точно към кой вид ливади спада Уили. Помислих си, че не е толкова лесно да се уточни това.

Тази вечер се запознах доста отблизо с Ъптон. Наблюдавах хората, които излизаха от последната кинопрожекция, наслаждавах се при лунна светлина на портала на гробищата и на училищната сграда, стоях на моста, наведен над перилото, и плювах в реката. После се върнах в хотела.

Когато отворих вратата, видях Сади да седи на креслото до бюрото с цигара в ръка. Въздухът беше толкова плътен, че можеше с нож да се реже, а синият дим така се стелеше, полюшваше и кълбеше около Сади, та човек оставаше с впечатление, че е седнала на дъното на аквариум, пълен с луга. Бутилката на масата беше празна.

В първия миг помислих, че Уили си е отишъл. После видях завършения продукт. Той лежеше на леглото ми.

Влязох и затворих вратата след себе си.

— Както изглежда, нещата са се поуспокоили — подхвърлих аз.

— Да.

Пристъпих към леглото и заоглеждах трупа. Той лежеше по гръб. Сакото се беше нагъчкало под мишниците, ръцете стояха благочестиво сключени на гърдите като ръцете на gisant2 върху гробницата в някоя катедрала, ризата се беше измъкнала от колана и двете й долни копчета бяха разкопчани, тъй че се виждаше един триъгълник от леко издутия корем — бял, с редки, остри черни косми. Устата беше полуотворена и долната устна потрепваше в такт с отмереното дишане. Да му се ненагледаш.

— Той се развилня малко — каза Сади. — Взе да ми обяснява какво щял да направи. Какви велики дела го очаквали. Щял да стане президент. Щял да убие някои хора с голи ръце. О, господи! — Тя дръпна от цигарата, изпусна дима и усилено размаха ръка, за да го прогони от лицето си. — Но аз успях да го усмиря — додаде тя с някакво мрачно, старомоминско задоволство, което би отивало повече на старата ви леля.

— Ще отиде ли на митинга? — попитах я.

— Знам ли го? — тросна се тя. — Къде ще си губи времето с такива подробности? Той е велика личност. Но… — млъкна, дръпна от цигарата и целият цикъл с дима се повтори — аз успях да го усмиря.

— По-скоро изглежда, че си го пребила — казах.

— Не съм го пребила. Но го застъпих както трябва. И накрая успях да му набия в главата що за ливада е. Това го усмири.

— Сега съвсем се е укротил — казах аз и се приближих до масата.

— Но трябваше да се потрудя доста, докато го укротя напълно. Отначало притихна дотолкова, че да седне в креслото и да потърси спасение в бутилката. И взе да обяснява как щял да разкаже всичко на Луси — дявол знае коя е тая Луси.

— Жена му — казах.

— Говореше така, като че това е маминка, която ще му обърше носа. После заяви, че се прибира в стаята си, за да й напише писмо. Но не можа да стигне дотам — каза тя и погледна към леглото. — Стигна едва до средата на тази стая и се стовари на кревата.

Стана, приближи се до кревата и се наведе над Уили.

— Дъфи знае ли? — попитах.

— Не ме интересува знае ли, или не знае.

Аз също се приближих до кревата.

— Май ще трябва да го оставим тук — рекох. — Аз ще отида да спя в неговата стая. — Наведох се да го пребъркам за ключа от стаята. Намерих го. След това извадих от чантата си четката за зъби и пижамата.

Сади все още стоеше до кревата. Тя се обърна към мен:

— Да му беше свалил поне обувките.

Оставих нещата си на леглото и го събух. После взех пижамата и четката и отидох до масата, за да угася лампата. Сади все още стоеше до кревата.

— По-добре ти напиши писмо до тая маминка Луси — каза — и я питай къде да изпратим останките.

Хванал вече ключа, аз се обърнах: Сади продължаваше да стои над останките с отпусната лява ръка, хванала между върховете на двата пръста цигарата, от която към тавана се виеше дим, и с леко наведена глава изпущаше замислено дим, издала напред лъщящата си долна устна.

Да, това беше Сади, жената, изминала такъв дълъг път от бордея в блатистата равнина. Тя беше изминала този път, защото играеше на сигурно, и то не на клечки, и знаеше, че за да спечелиш, трябва да заложиш на вярното число и ако това число не излезе, човекът с лопатката ще огребе парите ти и те вече няма да са твои. Бе отракана и бе свикнала да има работа с мъже и да разговаря с тях като мъж, гледайки ги право в очите. Някои от тях я харесваха, а онези, които не я харесваха, се вслушваха в думите й, при все че тя се обаждаше рядко: защото имаше основание да се вярва, че когато тези големи черни очи — черни с такава чернота, за която никога не можеш да кажеш дълбока ли е, или е само на повърхността — се впиеха в колелото още преди да се е завъртяло, те виждаха в кой миг ще замре то и на кое число ще се спре топчицата. Някои я харесваха много, например Сен-Сен. Преди това бе непонятно за мен. Аз виждах само някакъв чувал от туид или торба от раиран лен — в зависимост от положението на слънцето спрямо екватора, — сипаничавото лице с наплесканите с червило устни и черните фарове, а над тях — черните коси, отрязани сякаш със сатър до ушите.

Но един ден разбрах и нещо друго. Познаваш се отдавна с някоя жена и смяташ, че е грозна. Не й обръщаш никакво внимание. И ни в клин, ни в ръкав започваш да се питаш как ли изглежда тя под чувала от туид или торбата от лен. И изведнъж под сипаничавата маска забелязваш лицето й — кротко, чисто, доверчиво, което те моли да му свалиш маската. Може би по същия начин старецът, вглеждайки се в жена си, вижда за миг чертите, които е познавал преди трийсет години. Само че аз говоря за обратния случай: не да си спомниш лице, което си виждал някога, а да откриеш лице, което никога не си виждал. Става дума за бъдеще, не за минало. Това може да изкара човек от релсите. И ме изкара, макар и за малко. Направих си устата, но нищо не излезе.

Тя ми се изсмя в очите и каза:

— Аз си имам програма и докато имам тази програма, спазвам я.

Не знаех за каква програма става дума. Това беше още преди да се появи Сен-Сен Пъкит. Преди той да започне да се ползува от нейната дарба да залага на печелившото число.

Но когато сложих ръка на ключа и погледнах към Сади Бърк, никакви такива мисли не ми минаха през ума. Разказвам това само за да обясня що за жена беше тази, която стоеше до кревата и съзерцаваше останките, докато аз държах ръката си на ключа, що за жена беше Сади Бърк, изминала такъв дълъг път благодарение на умението да си държи езика зад зъбите, макар че тази вечер го изтърва.

Поне аз така виждах нещата.

Завъртях ключа, двамата с нея излязохме в коридора и си пожелахме лека нощ.

Трябва да е било към девет на другия ден, когато Сади почука на вратата ми и аз, като парче подгизнало дърво, изръчкано от дъното на някое блато, изплувах едва-едва на повърхността от мътните дълбини на съня. Отворих вратата и подадох глава.

— Слушай — каза тя без никакви формалности, — Дъфи отива на оня панаир и аз тръгвам с него. Трябва да поговори с местните клечки. Той искаше да вдигне рано и ливадата, за да се срещне с народа, но аз му казах, че оня не се чувствува добре и ще дойде по-късно.

— Ясно — казах. — Макар да не ми плащат за това, ще гледам да ви го доставя.

— На мен ми е все едно дали той ще дойде, или не — каза тя. — Пука ми.

— Независимо от това ще гледам да го докарам.

— Както искаш — извърна се и тръгна по коридора с отривистата си походка.

Погледнах през прозореца и като видях, че отново ме чака цял един ден, обръснах се, облякох се и слязох долу да изпия чаша кафе. После се качих до моята стая и почуках. Отвътре долетя някакъв странен звук — като че някой надуваше обой в буре с пух. Влязох. Предната вечер бях оставил вратата незаключена.

Часът минаваше десет.

Уили лежеше на кревата. В същата поза със сако, все тъй нагъчкано под мишниците, с ръце, сключени на гърдите, и бледо ясно лице. Пристъпих до кревата. Главата му остана неподвижна, но очите се завъртяха към мен по такъв начин, че почти очаквах да чуя как ще изскърцат в орбитите.

— Добро утро — казах аз.

Той поотвори уста, езикът му се плъзна по устните, опипа ги внимателно и ги навлажни. После Уили се усмихна едва-едва, сякаш се опасяваше да не се спука кожата на лицето му. И тъй като това не стана, той прошепна:

— Аз май се напих снощи.

— Има такова нещо.

— За първи път ми се случва. Никога не съм се напивал. И само веднъж в живота си съм опитвал уиски.

— Зная. Луси е против пиенето.

— Но сигурно ще ме разбере, като й обясня — каза той. — Ще разбере какво ме е довело до това. — И потъна в размисъл.

— Как се чувствуваш?

— Нормално. — Изправи се на кревата и спусна крака на пода. Седеше тъй по чорапи, анализирайки състоянието на организма си. — Да — заключи, — чувствувам се нормално.

— Ще отидеш ли на митинга?

Той извърна с усилие глава и ме погледна изпитателно, като че аз трябваше да отговоря на този въпрос.

— Защо питаш?

— Ами… всякакви неща стават.

— Да — каза, — ще отида.

— Дъфи и Сади вече отидоха. Дъфи иска да се пораздвижиш между народа.

— Добре — отвърна ми. После, вперил поглед в някаква точка на пода, на десетина стъпки от краката си, отново заоблизва устните. — Жаден съм.

— Организмът се обезводнява, когато човек изпие прекалено голямо количество алкохол — обясних аз. — Но алкохол се пие само по този начин. Само така човек има полза от него.

Но той не ме слушаше. Вече беше станал и се помъкна към банята.

Дочух плисък на вода и шумни глътки и въздишки. Изглежда, пиеше направо от крана. След минута шумът заглъхна. Известно време беше съвсем тихо. После се разнесе друг шум. С това мъките завършиха.

Появи се на прага на банята с лице, оросено от студена пот, подпря се с две ръце на рамката на вратата и ме изгледа с тъжен укор.

— Защо ме гледаш така — казах, — уискито си беше много хубаво.

— Повърнах — рече жално той.

— Не си нито първият, нито последният. Освен това така ти се отваря място да излапаш едно голямо парче сочно, печено на шиш свинско.

Тази шега май не му се видя много уместна. Както и на мен. Но не я прие и като крайно неуместна. Просто стоеше, подпрян с две ръце на рамката на вратата, и ме гледаше като глухоням. После изчезна отново в банята.

— Ще ти поръчам кафе — извиках аз. — То ще те оправи.

Но не го оправи. Той го изпи, но кафето не можа дори да стигне до местоназначението си.

След това Уили полегна. Сложих на челото му мокра кърпа и той затвори очи и скръсти ръце на гърдите. Луничките стояха на лицето му като ръждиви петънца по шлифован алабастър.

Към единайсет и четвърт отдолу се обадиха по телефона, за да съобщят, че двама господа чакат с кола господин Старк, за да го откарат на митинга. Аз затулих с ръка слушалката и се обърнах към Уили. Той беше отворил очи и гледаше в тавана.

— За какъв дявол ще ходиш на този митинг? — казах. — Ще ги отпратя да си вървят.

— Не, ще отида на митинга — извести той със задгробен глас, без да сваля поглед от тавана.

Тогава аз слязох до фоайето, за да се отърва от двамата полувидни граждани, които бяха готови и в гроба да влязат с кандидата, само и само да си видят имената във вестника. Отпратих ги. Казах им, че господин Старк е малко неразположен и аз ще го докарам след около един час.

В дванайсет часа опитах още веднъж кафелечението. Но то не даде резултат. Или по-скоро даде обратен резултат. Дъфи се обади от мястото на митинга да пита какво, по дяволите, става. Посъветвах го да се заеме с раздаването на хляба и рибите и да се моли богу Уили да пристигне поне към два часа.

— Но какво има? — попита Дъфи.

— Колкото по-късно разбереш, друже мой, толкова по-леко ще ти бъде на душата — отвърнах аз.

Към един часа, след като Уили беше направил още един несполучлив опит да се възстанови чрез кафе, аз казах:

— Слушай, Уили, що ти трябва да ходиш там? Защо не си останеш в хотела? Кажи им, че си болен, и си спести известни мъки. А по-късно, ако…

— Не — отсече той и като се изправи с мъка, седна на края на кревата. Лицето му беше ясно и чисто като лице на мъченик, който се качва на кладата.

— Добре — казах, — щом си решил така твърдо, ще направя още един опит да те приведа в ред.

— Пак с кафе ли? — попита той.

— Не — отвърнах, отворих чантата и извадих нова бутилка. Налях малко в една чаша и му я подадох. — Старите казват, че най-доброто лекарство е две части абсент и една част чисто уиски с малко разбит лед. Но къде такъв лукс при сухия закон?

Той изпи чашата. Настъпи мъчителен миг, след което въздъхна с облекчение. Подир десет минути повторих дозата. После го накарах да се съблече и напълних ваната със студена вода. Докато лежеше във ваната, обадих се долу да ни повикат кола. След това влязох в стаята на Уили, за да му взема чисто бельо и друг костюм.

Той започна да се облича, давайки ми от време на време възможност да продължа лечението.

Най-сетне успя да се облече някак и седна на края на кревата. На гърдите му, кажи-речи, се четеше табела: „Внимание! Чупливо! Не обръщай!“ Но тъй или иначе, аз го отведох до колата.

После се наложи да се върна за ръкописа на речта му, който бе оставил в горното чекмедже на бюрото. Текстът можел да му потрябва, обясни той, когато се върнах в колата. Паметта можела да му изневери и тогава щяло да се наложи да чете.

Таратайката потегли и заподскача по чакъла, а Уили се отпусна на облегалката и затвори очи.

Не след дълго пред погледа ми се появи горичка, а около нея — евтини автомобили, каруци, кабриолети и панаирните постройки. На фона на синьото небе висеше на мачта американското знаме. След това, въпреки бръмченето на нашата ярмомелка, до слуха ми долетя някаква музика. Дъфи се грижеше за храносмилането на масите.

Уили протегна ръка към бутилката.

— Дай малко — каза той.

— Внимавай — предупредих го, — не си свикнал на тая пукница. Ти вече…

Но той вече беше залапал бутилката и аз реших да не си хабя думите, още повече, че кълколенето на уискито и без това щеше да ги заглуши.

Когато ми върна бутилката, в нея беше останало толкова, че не си струваше да я прибирам в джоба. Това, което се събра в ъгъла, след като я наклоних, не би стигнало дори на една ученичка.

— Сигурен ли си, че не искаш да я довършиш? — попитах прелюбезно.

Той завъртя унесено глава и отвърна:

— Не, благодаря. — И потрепери, сякаш му стана много студено.

Тогава аз изпих остатъка и изхвърлих празната бутилка през прозореца.

— Прекарай колата колкото е възможно по-близо — казах на шофьорчето.

Колата спря достатъчно близо, аз слязох, помогнах на Уили да се измъкне и платих на момчето. После се помъкнахме по изсъхналата изпотъпкана трева към трибуната, все едно, че тълпата около нас не съществуваше, а погледът на Уили бе насочен към далечни хоризонти и музиката свиреше „Кейси Джонс“.

Зарязах Уили до трибуната под палещите лъчи на слънцето и той остана да стои унесен там, сред изсъхналата морава, самотен в една чужда земя.

Намерих Дъфи и му казах:

— Доставих пратката, моля за разписка.

— Какво става с него? — запита Дъфи. — Той не пие. Да не се е напил?

— Не близва алкохол — казах. — Но на път за Дамаск просто видял великата светлина и тя го шашардисала.

— Какво става с него?

— Трябва по-често да разгръщаш светото писание — отвърнах му и поведох Дъфи към кандидата. Това беше трогателна среща. А аз се смесих с тълпата.

Беше надошъл много народ, защото миризмата на печено месо може да върши чудеса. Хората започваха да се събират пред трибуната и да заемат седящите места. До трибуната стоеше местната музика и свиреше „Ура, ура, всички са тук“. На самата трибуна се бяха качили двамата местни дейци без политическо бъдеще, които идваха сутринта в хотела, още един човек, изглежда, проповедникът, който трябваше да прочете молитва, и Дъфи. А и Уили, който вече се потеше. Те седяха на столове, наредени в задната част на трибуната пред завеса от знамена и зад покрита със знаме маса, на която имаше голяма кана и няколко чаши.

Пръв стана единият от местните дейци, който се обърна към приятелите и съгражданите си, за да им представи проповедника, който пък проточи врат и обърна към всевишния изпитото си костеливо лице, премигвайки срещу слънцето. После първият местен деец стана пак и прави-струва, даде думата на втория местен деец. Отначало ми се стори, че от втория ще има повече полза, защото наглед неговата силна страна бе издръжливостта, а не бързината, но и от него ползата не беше повече, отколкото от първия, от проповедника или всевишния. Само че му беше нужно повече време да осъзнае това и да покани Уили.

Уили се изправи самотен до масата, каза „приятели мои“ и бял като алабастър, взе да върти глава насам-натам и да рови в десния джоб на сакото си, за да извади речта.

Докато той се туткаше с листата и ги гледаше със смутен вид, сякаш бяха написани на чужд език, някой ме дръпна за ръкава. Беше Сади.

— Как е положението? — попита тя.

— Погледни и ще разбереш.

Тя се взря внимателно към трибуната, после попита:

— Как го постигна?

— По системата клин клин избива.

Тя погледна още веднъж към трибуната и каза:

— Вятър избива. Сега май са му забити два клина.

Аз се вгледах в Уили, който стоеше под палещото слънце с омекнали крака, запотен и безмълвен.

— Той е гроги — каза Сади.

— Цяла сутрин е в това състояние — обясних й. — Добре, че не е нокаутиран.

Тя продължаваше да го разглежда — почти по същия начин както предната вечер, когато безжизненото му тяло лежеше на кревата, а тя стоеше над него. В погледа й не се четеше ни жалост, ни презрение. Просто разсъждаваше и го преценяваше. След малко каза:

— Той може би е роден да бъде гроги.

Каза това с тон, който предполагаше, че за нея въпросът е разрешен. Но продължи да се вглежда в Уили със същото изражение.

Кандидатът все още се държеше на краката си, вярно, подпрян с едното бедро на масата. Дори започна да говори. Нарече присъствуващите свои приятели в два-три различни варианта и изрази радостта си, че се намира между тях. Сега той стискаше с две ръце ръкописа, навел глава като безрога крава, подгонена от зли кучета, и се обливаше в пот под палещото слънце. Но ето че успя да се овладее и вдигна глава.

— В ръцете си държа написаната реч — подзе той. — В нея се говори за нуждите на щата. Но аз ли да ви обяснявам от какво се нуждае щатът? Щатът — това сте вие. Вие най-добре знаете своите нужди. Погледнете си гащите. Нямат ли дупки на коленете? Заслушайте се в търбусите си. Не къркорят ли от глад? Вижте реколтата си. Не гние ли тя по полето, защото няма път да я изкарате на пазара? Погледнете децата си. Не растат ли те неуки като вас, защото нямат училище? — Уили замълча и мигайки, огледа тълпата. — Не — продължи той, — няма да ви чета никакви речи. Вие знаете много по-добре от мен какви са вашите нужди. Но искам да ви разкажа една история.

Той пак замълча, подпря се на масата и пое дълбоко дъх. От лицето му капеше пот.

Наведох се към Сади и прошепнах:

— Накъде ли ще избие, кучето.

— Мълчи! — сряза ме тя, без да сваля поглед от него.

Той подзе отново:

— Това е смешна история. Пригответе се да се посмеете. Толкова е смешна, че ще се спукате от смях. Отнася се за един невежа. За един голтак като вас. Да, именно като вас. Той расъл като всички други сиромашки момчета по прашните пътища и деретата в северната част на щата. Знаел какво значи да си голтак. Знаел какво значи да ставаш по тъмно и да шляпаш бос по торта в обора, за да нахраниш и издоиш кравата и да изхвърлиш помията преди закуска, а след изгрев-слънце да биеш шест мили до колибата, наречена училище. Знаел какво значи да плащаш високи данъци за тая ветровита колиба и за размитите пътища, из чиято червена кал ни човек, ни муле може да изгази, а може само да потроши осите на каруцата си. Да, той знаел какво значи да си голтак — и зиме, и лете. И решил, че ако иска да постигне нещо, ще трябва да го постигне само със свои сили. Така той седял вечер над книгите и изучавал законите с надежда, че това ще му помогне да промени донейде нещата. Не ходел на лекции в колежи или университети. Учел сам вечер, след тежкия труд в полето, само и само да промени малко нещата. И за себе си, и за другите като него. Но ще ви кажа истината: той не се сетил веднага за другите голтаци, не взел да крои планове какви чудеса ще направи за тях. Сетил се първо за себе си, но лека-полека разбрал едно-друго. Разбрал, че не може да помогне на себе си, ако не помогне на другите, и че ако другите не му помогнат, той нищо не може да направи за себе си. Един за всички и всички за един. Ето това разбрал. Разбрал го с божия помощ и воля в онзи страшен ден преди две години, когато първото построено от тухли училище в окръга се срути, защото политиканите бяха доставили негодни тухли, и загинаха или останаха осакатени над десет невинни дечица. Но вие знаете този случай. Той беше воювал с политиканите, за да не строят училището с негодни тухли, но те надделяха и училището се срути. И тогава той се замисли. Това не бива да се повтаря. Хората му вярваха, защото той беше водил борба против тези негодни тухли. А някои обществени дейци от столицата усетиха това, пристигнаха в бащината му къща с голяма, красива кола и казаха, че ще му помогнат да стане губернатор.

Ощипах Сади за ръката.

— Мислиш ли, че той…

— Млъкни! — изсъска тя.

Погледнах Дъфи на трибуната, който седеше зад гърба на Уили. Лицето му бе разстроено. Зачервено, закръглено, запотено и разстроено.

— Да, така му казаха — продължаваше Уили — и голтакът се хвана на въдицата. Той се вгледа в душата си и реши, че ще се опита да промени живота. При цялата си свитост реши, че трябва да опита. Беше прост, обикновен човек, но вярваше, както всички ние тук вярваме, че и най-простият, и най-бедният човек може да стане губернатор, ако неговите съграждани решат, че той има необходимите качества за това. Тези приятели с райе панталони бяха усетили, че голтакът е наивен, и успяха да го подмамят. Обясняваха му какъв използвач и ветропоказател е Макмърфи и как Джо Харисън е оръдие на столичните управници и как те искали голтакът да се намеси и да даде една честна управа на щата. Да, така говореха. Но… — Уили замълча и вдигна дясната си ръка с ръкописа към небесата — знаете ли вие кои бяха те? Наемници и лакеи на Харисън и целта им беше голтакът да отнеме на Макмърфи гласовете на голтаците. Но досетих ли се аз за това? Не. Не, защото се хванах на сладкодумието им. И досега нямаше да знам истината, ако не беше тази жена там — и той посочи към Сади, — ако тази жена…

Побутнах Сади с лакът и казах:

— Търси си работа, сестро.

— … Ако тази чудесна жена там не беше достатъчно честна и благородна, за да ми разкрие цялата гнусна афера, която вони до небесата.

Дъфи беше вече станал и пристъпяше плахо към предния край на трибуната. Той хвърляше отчаяни погледи ту към музиката, сякаш искаше да я накара да загърми, ту към тълпата, сякаш искаше да й каже нещо, но не можеше да измисли какво. Накрая се промъкна до Уили и му зашепна нещо на ухото.

Но още неизрекъл каквото имаше да му каже, и Уили се нахвърли срещу него.

— Ето го! — изрева Уили. — Ето го! — И размаха ръкописа. — Ето го тоя Юда Искариотски, тоя лакей, тоя близач!

Уили отново размаха пред Дъфи ръкописа, от който не беше прочел нито дума, Дъфи се опитваше да му каже нещо, но Уили не го слушаше — само размахваше ръкописа пред носа му и крещеше:

— Вижте го! Вижте го добре!

Отстъпвайки, Дъфи погледна към музиката, размаха ръце и извика:

— Свирете, свирете! Свирете „Звездно знаме“!

Ала музиката не засвири. И тъкмо когато Дъфи се обърна отново към Уили, той размаха силно шумящия ръкопис под носа му и извика:

— Вижте го! Лакеят на Джо Харисън!

— Не е вярно! — изкрещя Дъфи и заотстъпва пред неумолимата ръка, която го сочеше.

Не зная дали Уили направи съзнателно това. Но във всеки случай го направи. Не може да се каже, че той бутна Дъфи от трибуната. Не, той настъпваше към Дъфи, а Дъфи, движейки се по края на трибуната, играеше заднишком своя изящен, бавен, въздушен танц при съпровода на две ръце, които се въртяха шеметно пред лицето му, напомнящо смаяна пита с дупка по средата — устата на Дъфи — и от дупката нито звук. Звук не се чуваше и от петте акра запотен народ, който следеше танца на Дъфи.

Последната стъпка той направи във въздуха. Тупна на земята и остана подпрян — ни седнал, ни легнал — в основата на трибуната. От зиналата му уста пак не се чуваше никакъв звук — не можеше да диша, камо ли да издаде звук.

Такъв случай, а аз без фотоапарат!

Уили дори не си направи труда да го погледне от края на трибуната.

— Нека се валя там, прасето му с прасе! — извика той. — Нека се валя, а вие, голтаци, чуйте какво ще ви кажа. Да, вие също сте голтаци и те ви минават, минавали са ви стотици пъти, както минаха и мен. Защото те смятат, че ние затова сме създадени — да ни минават. Да, но този път аз ще мина някои. Аз излизам от играта. Знаете ли защо? — Той млъкна и с рязко движение на лявата ръка обърса потта от лицето си. — Не защото самолюбието ми е наранено. Не, то не е наранено. Никога в живота си не съм се чувствувал толкова добре — защото сега зная истината. Която отдавна би трябвало да зная. Когато голтакът се нуждае от нещо, той трябва да си го вземе сам. Никой от тези сладкодумци с кадилаците няма да му го поднесе. Когато пак реша да се кандидатирам за губернатор, ще дойда сам, без тях, а те ще храчат кръв. Но сега се оттеглям. Отказвам се в полза на Макмърфи. Всичко, което казах за него, е истина и мога да го повторя, но аз ще агитирам щата за него. Ние, голтаците, така ще смажем Джо Харисън, че няма да помисли да се кандидатира дори за кучкар. А после ще видим как ще се прояви Макмърфи. Това е последната му възможност. Удари нашият час. Истината трябва да бъде казана и аз ще я казвам. Ще я разнеса из целия щат, от единия до другия край, ако ще да яздя тояжка или крадено муле. И никой — ни Харисън, ни който и да било друг — не е в състояние да ме спре. Защото аз вече имам верую и…

Наведох се към Сади и й казах:

— Трябва да се добера до някакъв телефон. Отивам до града, до първия телефон, който намеря. Трябва да предам всичко това на вестника. Ти стой тука и гледай да запомниш всичко, което става.

— Добре — каза тя, без да се обърне.

— Подбери Уили, когато свърши, и го докарай в града. Дъфи няма да те вземе в колата си, можеш да бъдеш сигурна. Затова подбери ливадата и…

— Ливада ли! — каза тя и добави: — Хайде върви.

Тръгнах. Запробивах си път през навалицата покрай трибуната, а гласът на Уили биеше в тъпанчетата ми и брулеше от дъбовете сухите листа. След като заобиколих трибуната, огледах се назад и видях как Уили разхвърля ръкописа си и листата полетяха, кръжейки, в краката му, как се бие в гърдите и крещи, че истината е там и няма защо да бъде записвана на хартия. Той стоеше пиян сред листата с вдигната ръка, изскочила до лакътя от ръкава на сакото, с плувнало в пот, червено като цвекло лице, с паднал на челото перчем и изпъкнали святкащи очи, а зад него висяха знамената в червено, бяло и синьо и над него — нажеженото медно небе.

Повървях известно време по чакълестия път, след което се метнах на един камион за града.

Вечерта, когато всичко се успокои и влакът, който отнасяше Дъфи към столицата (естествено за да докладва на Джо Харисън), пухтеше под звездите през обраслата с пелин равнина, а Уили вече от часове спеше в леглото, за да убие махмурлука, аз взех бутилката от бюрото в хотелската си стая в Ъптон и попитах Сади:

— Искаш ли още малко от тая пукница, която чупи прегради и избива дъски?

— Какво? — попита тя.

— Нищо, няма да разбереш мисълта, която изразих в такава безупречна граматическа форма — отвърнах аз и й налях.

— О, аз съвсем забравих, че ти си учил в университет.

Да, аз бях посещавал с граматическа безупречност университета, но очевидно не бях научил там всичко, което човек би следвало да знае.

Уили удържа думата си. Успя да проагитира щата в полза на Макмърфи. Не яздеше тояжка и нито си купи, нито открадна муле. Но изваждаше душата на своя купен на старо и добре поддържан автомобил — гонеше го по изритите пътища и из праха, стигащ до калниците, а при дъжд затъваше в черната кал и седеше в колата, очаквайки някоя двойка мулета да го измъкне. Качваше се на стъпалата на училища, на сандъци, взети временно от някой дюкян, на седалките на каруци или пред входовете на крайпътни дюкяни и говореше ли, говореше.

— Приятели, дрипльовци, гламавци и братя голтаци — подхващаше той, като се навеждаше напред и се взираше в лицата им. После млъкваше и изчакваше думите да проникнат в съзнанието им.

В тишината тълпата се раздвижваше неспокойно, негодуваше от тези думи, защото, макар голтаците да знаеха, че така ги наричат, никой не бе им го казвал в очите.

— Да — продължаваше той и кривеше уста, — такива сте вие и няма защо да ми се сърдите, че ви казвам истината. Сърдете се, ако щете, но аз пак ще ви кажа: такива сте, и толкоз. И аз съм такъв. Да, и аз съм дрипльо, защото цял живот чопля земята. И аз съм гламавец, защото се хванах на въдицата на ония сладкодумци с луксозните автомобили. Подадоха ми захарче и аз престанах да плача. Аз съм голтак и те искаха да ме използуват, за да разбият гласовете на голтаците. Но сега аз стоя здраво на двата си крака — дори кучето може да се научи да стои на два крака, стига да има достатъчно време за това. Да, аз се научих. Не изведнъж, но се научих и сега стоя здраво на краката си. — После се накланяше напред и питаше: — А вие? Стоите ли здраво на краката си? Научихте ли поне това? Можете ли да се научите?

Той им надумваше неприятни неща, прикачваше им неприятни епитети, но винаги, почти винаги, неспокойството и негодуванието стихваха и той продължаваше да говори наведен към тях, с изпъкнали очи на лицето, което лъщеше под палещото слънце или в червеното зарево на факлите. Той ги съветваше да стъпят здраво на двата си крака и те слушаха.

— Излезте да гласувате — зовеше ги той. — Гласувайте сега за Макмърфи, защото няма за кой друг да гласувате. Гласувайте като един, покажете им на какво сте способни. Изберете Макмърфи, но ако измами надеждите ви, приковете го на позорния стълб. Да — накланяше се той напред, — приковете го, ако измами надеждите ви. Дайте ми чук и аз сам ще го прикова. Гласувайте за Макмърфи, да видим какво ще направи. — И пак се накланяше напред и продължаваше: — Чуйте ме, голтаци! Чуйте ме и погледнете в лицето святата, ненацвъкана от мухи истина! Ако все още имате капчица разум, ще я видите и разберете. А истината е такава: вие сте голтаци и никой никога не е помагал на голтака освен той самият. Ония от града няма да ви помогнат. Всичко е във ваши ръце и в божите. Но, както се казва, помогни си сам, за да ти помогне и бог.

Така им говореше той, а те стояха пред него затъкнали палци под презрамките на комбинезоните и се взираха косо изпод полите на нахлупените шапки, сякаш той беше някакво петънце на другия край на долината, нещо, което не могат точно да определят и да видят добре, или сякаш нещо бе шавнало неочаквано в храсталака в отсрещната нива и те се звереха какво ли ще изскочи оттам, а в това време челюстите под шапките гвачеха неуморно тютюна с движение бавно, безпогрешно и неумолимо като хода на историята. А Времето — то е нищо за скота, както и за Историята. Те се вглеждаха в Уили, а вглеждаше ли се в тях, човек би могъл да забележи, че нещо става в душите им. Стояха съвсем притихнали, без дори да пристъпят от крак на крак (те имат дарбата да бъдат тихи, наблюдавайте ги, когато дойдат в града и застанат на някой ъгъл, без да мърдат и без да разговарят, или когато приседнат край пътя и просто гледат натам, гдето пътят преваля хълма), и примижалите им очи не бягаха от човека, който стоеше пред тях. Да, те имаха дарбата да бъдат тихи. Но понякога тишината се нарушава. Скъса се неочаквано като прекалено опъната струна. Гледаш, някой от тях си седи тихо на пейката, заслушан в проповедта, и най-неочаквано скача, протяга нагоре ръце и възкликва: „О, господи, аз видях неговото име!“ Или друг ще натисне спусъка и сам ще се стресне от гърмежа.

Уили стои пред тях под слънцето или в червеното зарево на факлите.

— Питате ме каква е моята програма. Чуйте я, голтаци, и я запомнете добре. Разпнете ги! Разпнете Джо Харисън! Разпнете всеки, който стои на пътя ви! Разпнете Макмърфи, ако измами надеждите ви! Разпнете всеки, който стои на пътя ви! Дайте ми чук и аз ще сторя това със собствените си ръце. Разпнете ги на вратата на плевника! И не пъдете мухите от тях!

Да, това беше Уили. Или поне човекът, който продължаваше да носи същото име.

Макмърфи бе избран за губернатор. Заслуга за това имаше и Уили, защото най-много гласове — рекорден брой за щата — бяха подадени в онези райони, където той бе агитирал. А Макмърфи просто не знаеше какво отношение да вземе към Уили. Отначало гледаше да се разграничи от Уили, тъй като той говореше не особено приятни неща за него, но когато стана ясно, че Уили оказва въздействие върху избирателите, той се разколеба. Накрая Уили навири глава и започна да обяснява как хората на Макмърфи искали да му платят разноските, но той не приел, защото действувал от свое име и не бил човек на Макмърфи, въпреки че апелирал да гласуват за него. Той сам щял да си плати разноските дори ако се наложело да ипотекира още веднъж бащината си ферма. Да, и ако някой няма два долара, за да плати избирателната си такса, да дойде и му каже направо и тогава той, Уили Старк, ще му плати таксата от парите, взети от ипотеката на фермата. До такава степен беше убеден в своето дело.

Макмърфи зае губернаторското място, а Уили се върна в Мейсън и се залови с адвокатска практика. Година, година и нещо той се занимаваше с дела, свързани с кражби на кокошки, влизане на добитък в чужд имот и сбивания с ножове (които са част от програмата на съботните вечеринки в Мейсънски окръг). После на моста през река Акамълджи, който се строеше от щата, рухна някаква подпора, при което пострада цяла бригада и двама-трима работници загинаха. Тъй като повечето от работниците на моста бяха от Мейсънски окръг, те взеха за адвокат Уили. По повод на това дело всички вестници писаха за Уили. А той спечели делото. След това пък в окръг Акамълджи, западно от Мейсънски окръг, откриха петрол и неколцина земевладелци се съдиха с петролната компания. Уили участвува и в това дело и неговата страна спечели. Тогава той за първи път видя надиплени банкноти, и то много.

През това време аз не се бях виждал с Уили. Срещнахме се отново едва в 1930 г., когато постави кандидатурата си за първичните избори на демократическата партия. Но това не бяха избори. То беше някакъв ад неземен, гръм и трясък плюс събота вечер в задната стая на заведението на Кейси и когато пушилката се разнесе, по стените не бе останала нито една картина. И нямаше никаква демократическа партия. Имаше само Уили с паднал на очите перчем и залепнала от пот риза. В ръката си той държеше секира и крещеше: „Кръв, дайте ми кръв!“ А на заден план, под неспокойното червеникаво небе, осеяно със зловещи бели ивици, напомнящи бесни вълни, от двете страни на Уили се мержелееха две фигури. Сади Бърк и някакъв висок, поприведен мъж със спокоен говор, тъжно, загоряло лице и, както казват, очи на мечтател. Този мъж беше Хю Милър — юридическият факултет при Харвардския университет, ескадрилата „Лафайет“, френски военен кръст, неопетнени ръце, чиста душа, без политическо минало. Той беше стоял настрани години наред, докато един ден някой (Уили Старк) му тикна в ръцете бейзболната бухалка и той усети как пръстите сами обгръщат дръжката. Този истински мъж беше генерален прокурор. А Сади Бърк си беше просто Сади Бърк.

Отвъд хълма се криеха, разбира се, и други хора. Например някои господа, предани някога на Джо Харисън, които бяха разбрали, че неговата звезда никога вече няма да изгрее на политическия хоризонт, и бяха тръгнали на лов за нов приятел. И го бяха намерили в лицето на Уили. Той беше последното убежище за тях. Решили бяха да се цанят при Уили и да растат заедно със страната. Уили ги нае веднага и това му донесе много гласове, които не спадаха към категорията на голтаците. Не след дълго Уили нае дори Тайни Дъфи, който стана шеф на отдел „Пътни строежи“, а по-късно — при последния мандат на Уили — и помощник-губернатор. Аз неведнъж съм се чудил защо Уили го държеше. Понякога го питах:

— За какво ти е тоя дръвник?

А той само се смееше и не отговаряше нищо. Или пък ще каже:

— Нали все някой трябва да бъде помощник-губернатор, а те всички си приличат.

Но веднъж каза:

— Държа го, защото той ми напомня нещо.

— Какво?

— Нещо, което никога не искам да забравя.

— Какво е то?

— Че когато някой дойде при мен и ми говори сладки думи, не бива да го слушам. Не искам да забравям това.

Значи, такава била работата. Тайни беше един от онези, които бяха идвали с луксозни автомобили при Уили по времето, когато той беше незначителен провинциален адвокат.

Но дали беше така? Или по-точно, дали това обясняваше всичко? Според мен имаше още една причина. Шефа, изглежда, изпитваше някакво удоволствие от това, че бе успял да издигне Тайни Дъфи. Унищожил го отначало, после той му беше събрал парчетата и Дъфи беше станал вече негово творение. Шефа очевидно изпитваше истинска наслада да гледа лустросаната външност на Тайни, диамантения му пръстен и да си мисли, че всичко това е бутафория, че е достатъчно да мръдне само малкото си пръстче, и Тайни Дъфи ще изчезне като струйка дим. В известен смисъл самата кариера на Тайни, осигурена му от Шефа, беше отмъщението на Шефа към Тайни, защото всеки път, когато Шефа обръщаше към Тайни замисления си, сънен, отвлечен поглед, онзи разбираше с изтръпнало сърце, че е достатъчно Шефа да мръдне само малкия си пръст, за да не остане и струйка дим от него. В известен смисъл успехът на Тайни беше за Шефа окончателният показател за собствения му успех.

Но това ли беше всичко? Впоследствие реших, че освен другите причини имаше още една: по някакъв налудничав каприз на съдбата Тайни Дъфи беше станал второто „аз“ на Уили Старк и цялото презрение, и всички обиди, които Уили Старк изливаше върху Тайни Дъфи, не бяха нищо друго освен отношение на едното „аз“ на Уили към неговото друго „аз“, отношение, продиктувано от някаква неосъзната вътрешна необходимост. Но стигнах до този извод много по-късно, когато всичко се свърши.

А сега Уили беше станал губернатор и никой не знаеше какво предстои.

Но междувременно — докато траеше предизборната кампания — аз останах без работа.

Работех в политическия отдел на „Кроникъл“. Имах постоянна рубрика. И бях ас.

Един ден Джим Медисън ме извика на зеления килим, който се стелеше около бюрото му като пасище.

— Джек — каза той, — известно ли ти е каква е линията на „Кроникъл“ в тези избори?

— Разбира се — отвърнах. — Ние искаме да бъде преизбран Макмърфи заради неговите бляскави постижения като администратор и безупречната му репутация като държавник.

Той се усмихна възкисело и каза:

— Да, искаме да бъде преизбран Макмърфи.

— Извинявам се, забравих, че съм в семейна среда, мислех, че пиша политическия си коментар.

Усмивката изчезна от лицето му. Той взе да върти в ръцете си молива.

— Исках да поговорим именно за твоите коментари — каза той.

— Да поговорим — съгласих се.

— Не можеш ли да ги подсилиш малко? Избори са това, не е методистко събрание.

— Избори са, разбира се.

— Не можеш ли да ги пишеш по-красноречиви?

— Когато изходният ти материал е Макмърфи, не е налице дори муха, от която да направиш слон. Правя, каквото мога.

Той се замисли за минута, после подзе:

— Виж, понеже този Старк ти е приятел, ти…

— Не ми е никакъв приятел — озъбих се аз. — Не съм го виждал от миналите избори. Лично на мен ми е все едно кой ще бъде губернатор на щата или колко голяма свиня ще седне на губернаторското място. Но на мен ми се плаща и аз правя всичко възможно в моите коментари да не проличи дълбокото ми убеждение, че Макмърфи е една от най-невероятните свини.

— Известна ти е линията на „Кроникъл“, нали? — каза мрачно Джим Медисън, загледан в ослюнчената, изподъвкана угарка от пурата си.

Беше горещ ден, струята от вентилатора падаше изцяло върху Джим Медисън, не върху мене, и в гърлото ми се точеше тънка, парлива, жълта на вкус слюнка, каквато се появява при стомашни киселини, а главата ми сякаш беше кратуна, в която дрънка изсъхналото семе. Погледнах Джим Медисън и казах:

— Добре.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита той.

— Това, което казах — отвърнах аз и тръгнах към вратата.

— Слушай, Джек, аз… — започна той и остави угарката в пепелника.

— Знам, имаш жена и деца, издържаш студент.

Докато казвах това, продължавах да вървя към вратата.

Навън в коридора имаше съд със студена вода. Наведох се над него, взех една от конусообразните книжни чашки и изпих десетина такива чашки ледена вода, за да измия от гърлото си жълтата напаст. После постоях в коридора, усещайки водата в стомаха си като буца лед.

Сега можех да спя до късно, а като се събудя, да лежа неподвижно и просто да гледам как топлите лъчи с цвят на разтопено масло се процеждат през зирките на щорите, защото моят хотел не беше най-добрият в града, а стаята ми не беше най-добрата в хотела. Гърдите ми се издуват и спадат при дишането, влажният чаршаф лепне по голото ми тяло — така се спи тук лете, — отвън долитат дрънченето на трамваите и воят на автомобилните сирени, една пъстра и неспирна смесица от приглушени звуци, която дразни като власеница краищата на нервите, а сегиз-тогиз дочувам и тракането на съдове, защото стаята ми е в съседство с кухнята. От време на време там ще запее своята песен и някой негър.

Можех да си лежа колкото ми душа иска и да прехвърлям през ума си картинките, за които човек си мечтае — кафе, момиче, пари, уиски, бели пясъци и синьо море, — а после, сякаш държа колода карти в ръката си, да ги пускам бавно една по една. Може би нещата, за които човек си мечтае, са като карти. Те не са му нужни сами по себе си, при все че той не съзнава това. Човек иска дадена карта не заради самата карта, а защото в напълно условната система от правила и стойности и в особената комбинация, част от която той вече държи в ръката си, тази карта придобива значение. Но да речем, че не участвуваш в играта. Тогава дори да знаеш правилата, картата не означаваше нищо. Тогава всички карти са еднакви.

И тъй аз си лежах, макар да знаех, че след малко ще стана — не че ще реша да стана, а най-неочаквано ще се озова в средата на стаята, а по-късно с известна изненада ще открия, че пия кафе, осребрявам чек, забавлявам се е момиче, поркам уиски, нося се по водата. Като болен от амнезия, който си реди пасианс в болницата. Да-да, ще стана и ще раздам сам на себе си картите. Но по-късно. А сега ще лежа, изпълнен със съзнанието, че не е нужно да ставам, и ще се наслаждавам на блажената пустота и умора, които светецът изпитва след нощния си разговор с бога. Защото Бог и Нищото имат много общо. Погледнете кой да е от тях в очите, и ефектът ще бъде същият.

Вечери наред си лягах рано. Понякога сънят се оказва много сериозна и отговорна работа. Лягаш си и заспиваш, за да можеш да станеш рано, а после ставаш, за да можеш да легнеш пак да спиш. И посред бял ден се хващаш, че стоиш неподвижно, чакаш и се ослушваш. Като хлапак на гарата, който е решил да бяга с влака, а влака никакъв го няма. Поглеждаш по линията с надежда да видиш клъбцето черен дим, но то не се появява. Мотаеш се насам-натам, после се спираш изведнъж и се ослушваш. Нищо не се чува. Тогава коленичиш на сгурията с новите си дрехи, за което майка ти ще те оскубе, залепваш ухо на релсата и чакаш първия беззвучен сигнал, който ще долети по нея далеч преди клъбцето черен дим да започне да расте в небето. Така по цял ден се ослушваш не идва ли нощта — далеч преди да се е появила на хоризонта и далеч, далеч преди да е връхлетял насреща ти нейният черен, огромен, огнебълващ локомотив и черните й вагони да са се заковали със скърцане, след което черният носач с лъщящо лице ще ти помогне да се качиш с думите: „Запвейте, сър, запвейте, млади господарю.“

При такова спане не сънуваш, но непрекъснато усещаш присъствието на някакъв сън, сякаш отдавна сънуваш, че спиш и спейки, сънуваш, че спиш, и спиш, и сънуваш, че спиш и така до безкрай.

Така я карах известно време, след като останах без работа. И не ми беше за първи път. Два пъти вече бях изпадал в такова състояние. И дори му бях дал име — Големия сън. Още когато зарязах университета, само няколко месеца преди срока за предаването на дипломната ми работа по американска история. Тя беше почти завършена и преподавателите я намираха за добра. Изписаните на машина листа стояха накуп на масата до пишещата машина. Там бяха и поканите. Аз ставах късно сутрин, поглеждах към купа и виждах как краищата на горния лист започват да се завиват нагоре около преспапието. Поглеждах ги и след вечеря, когато се прибирах да спя. Всичко завърши с това, че една сутрин станах, излязох и не се върнах повече, а дипломната работа така си остана на масата. Втория път Големия сън ме налегна по времето, когато се готвех да напусна апартамента и Лоуис заведе дело за развод.

Но сега нямаше ни американска история, ни Лоуис. Само Големия сън.

Сутрин ставах и започвах да безделнича. Ходех на кино, висях по заведенията за тайна продажба на алкохол, плувах или отивах до клуба извън града, където лягах на тревата и гледах как двама хайвани млатят с ракети малката топка, която току се бялва на слънцето. И ако единият от играчите се случеше момиче, не изпущах от очи късата поличка, която се мяташе и увиваше около кафявите бедра и също се белееше ослепително на слънцето.

Няколко пъти навестявах Адъм Стантън, с когото бяхме израснали в Бърдънс Лендинг. Сега той беше виден хирург и толкова много хора се натискаха да ги реже, че не можеше да им насмогне, защото беше и професор в медицинския факултет, а освен това непрекъснато пишеше статии за научните списания и изнасяше доклади пред симпозиуми в Ню Йорк, Балтимор, Лондон. Беше останал ерген. Обясняваше, че нямал време да се ожени. Нямал време за нищо. И все пак понякога той откъсваше малко време за мен, за да ме настани на охлузеното кресло в охлузеното си жилище, където всичко бе натъпкано с книги и цветнокожата прислужница само замазваше праха по мебелите. Аз се чудех защо живее по такъв начин, понеже смятах, че печели добри пари, но накрая разбрах, че от мнозина свои пациенти той не взима нищо. Беше си спечелил име на балама. А когато получеше пари, всеки би могъл да му ги измъкне, ако му пробуташе някоя що-годе сълзлива история. Единственият скъп предмет в квартирата му беше роялът — най-добрият, който изобщо можеше да се намери.

Когато му отивах на гости, той почти през цялото време седеше на рояла. Казваха, че бил много добър пианист, но аз не разбирах от тези неща. Въпреки това нямах нищо против да послушам, стига креслото ми да е меко и удобно. Неведнъж му бях казвал, че нямам отношение към музиката, но той, изглежда, забравяше това или пък просто не можеше да повярва, че на света има такива хора. И тъй, той обръщаше глава към мен и казваше:

— Това… слушай само… боже мой, та това е…

Но гласът му замираше и думите, които трябваше да изразят, боже мой, тази вечна и безсмъртна красота, оставаха неизречени. Той просто оставяше фразата да увисне и да се огъва бавно във въздуха, подобно къс разнищено въже, поглеждаше ме с ясните си, дълбоки, сини като планинско езеро очи — такива очи и такъв поглед има съвестта на човека към три часа сутринта, — а после, за разлика от нашата съвест, започваше да се усмихва лекичко, една смутена, едва ли не виновна усмивка, която преобразяваше тази права уста и квадратната челюст и сякаш казваше: „Ай, дявол да го вземе, какво да направя, друже мой, като имам такъв поглед и не мога да гледам другояче.“ После усмивката се стопяваше, той се обръщаше към рояла и слагаше ръце на клавишите.

След време ще престане да свири и ще се отпусне в някое от охлузените кресла. Понякога ще се сети да ми налее уиски със сода, а може да налее дори и на себе си — бледичко като слънчеви лъчи зиме и не по-силно. Така ние седим, без да разговаряме, отпиваме бавно от чашите, очите му светят със студеносин пламък и стоят съвсем сини на смуглата кожа, опъната здраво върху костите на лицето. Така беше и в детските ни години в Бърдънс Лендинг, когато излизахме за риба. Час след час седяхме в лодката под жаркото слънце, без да си продумаме дума. Или се припичахме на брега. Или станувахме на палатки и след вечеря лежахме край пушливия огън, за да се спасим от комарите, без да продумаме.

И може би Адъм тъкмо затова ми отделяше от времето си — защото аз му напомнях за Бърдънс Лендинг и тогавашните дни. Не, той не отваряше дума за тези дни. Но веднъж заговори. Седеше в креслото, загледан в чашата с размитото уиски, която въртеше бавно в дългите си, костеливи, нервни пръсти. После вдигна поглед към мен и каза:

— Колко хубаво си живеехме, нали? Когато бяхме деца.

— Да — отвърнах аз.

— Ти, Ан и аз.

— Да — казах и си спомних за Ан. После попитах: — А нима сега не живееш добре?

Той се замисли над въпроса ми и мисли около половин минута, сякаш въпросът беше много сериозен. А може би наистина беше такъв. После отвърна:

— Знаеш ли, струва ми се, че никога не съм се замислял над това. — И след малко: — Да, никога не съм се замислял над това.

— Но нима не живееш добре? — повторих. — Ти си знаменитост. Нима знаменитостите живеят зле? — не го оставях аз.

Разбирах, че човек няма право да задава такива въпроси на когото и да било, особено с тон като моя, но не можех да го избягна. Приятелят, с когото си израснал, е преуспял, станал е знаменитост, а ти си непрокопсаник, но той се отнася към теб както преди, сякаш нищо не се е изменило. Обаче тъкмо това те кара да му забиеш ножа, колкото и да се кориш за постъпката си. У непрокопсаниците има някакъв снобизъм. Те са затворен клуб, стара школа, „череп и кости“ и няма по-крива и надменна усмивка от усмивката на пияния непрокопсаник, когато разговаря на бара със стария си приятел, който е станал знаменитост, но никак не се е изменил, или когато старият приятел го заведе в къщи на обед и му представи хубавичката си ясноока жена и румените дечурлига. В занемарената квартира на Адъм нямаше хубавичка жена, ала той беше знаменитост и аз му отмъщавах за това.

Но той дори не забеляза. Само обърна към мен открития си син поглед, сега леко засенчен от размисъл, и каза:

— Изобщо не съм се замислял за тези неща.

После усмивката му отново преобрази устата, която иначе приличаше на чист, точен, добре зашит хирургически разрез, зараснал хубаво, без никакви гънки.

След като се опитах по такъв начин да компенсирам загубите от несполуките си, аз натиснах леко спирачката и казах:

— Да-а-а, колко хубаво си живеехме като деца — ти, Ан и аз.

Да, Адъм Стантън, Ан Стантън и Джек Бърдън си живееха добре край морето в Бърдънс Лендинг. Можеше да се надигне, и се надигаше, буря, дъжд закриваше небето, палмите се мятаха насам-натам, после полягаха на една страна и листата им блестяха като мокра ламарина, отразявайки последната болнава, жълтеникава, парцалива светлина, но нищо не можеше да ни уплаши в нашето царство край морето, защото ние се скривахме в бялата къща, тяхната или нашата, заставахме до прозореца и гледахме как зад вълнолома прибоят расте и расте като разбити белтъци. А зад нас в стаята седеше губернаторът Стантън или господин Елис Бърдън, или и двамата, защото те бяха приятели, или съдията Ъруин, защото той също беше приятел, и нямаше на света вятър, който би могъл да смути спокойствието на губернатора Стантън, на господин Елис Бърдън или съдията Ъруин.

„Ти, Ан и аз“ — ми беше казал Адъм Стантън и аз му бях казал същото. Затова една сутрин, след като се наканих да се измъкна от леглото, се обадих на Ан по телефона:

— Отдавна не бях се сещал за теб, но онази вечер бях у Адъм и той ми спомни колко хубаво си живеехме тримата като деца. Искаш ли да излезем някъде на вечеря? Въпреки че вече сме за патерици.

Тя се съгласи. Разбира се, тя съвсем не беше за патерици, но не прекарахме много весело.

Тя ме попита какво правя и аз отвърнах:

— Нищичко. Чакам да ми се свършат парите.

Тя не ми каза, че трябва да се заловя с някаква работа и ако се съди по вида й, дори не си го помисли, което беше успокоително. Тогава пък аз я попитах какво прави и тя отвърна със смях:

— Нищичко.

Но аз не й повярвах, защото тя вечно се занимаваше с разни сираци, олигофрени и слепи негри и не получаваше нищо за това. Като я погледнеше човек, не беше трудно да разбере, че много нещо отиваше напразно — не става дума за пари. Аз казах:

— Надявам се поне, че вършиш това в приятна компания.

— Не особено.

Вгледах се в нея и видях онова, което очаквах да видя и бях виждал много пъти дори когато тя не седеше срещу мен. Видях Ан Стантън, която може и да не беше точно красавица, но беше Ан Стантън. Ан Стантън: мургаво лице с медни оттенъци, не толкова тъмно, колкото на брат й, под кожата загатната същата костна структура, а самата кожа опъната по начин, който напомня кожата на Адъм, сякаш производителят не е искал да хаби материал за излишни заоблености и е отлял продукта в чиста, стилизирана форма. Тъмните коси вчесани гладко, почти опънати от двете страни на правия път в средата. Сините очи гледат така открито, както и очите на Адъм, но при тях ясната синевина на планинското езеро отстъпва място на едно по-тъмно и тревожно синьо. Поне понякога. Те си приличаха — Адъм и Ан. Дотолкова, че биха могли да минат за близнаци. Дори усмивката им беше еднаква. Но устата, на които тя се появяваше, бяха различни. Устата на Ан не напомняше с нищо за онзи чист, точен, добре зашит и хубаво зараснал хирургически разрез. За този детайл производителят си беше позволил лукса да отпусне малко повечко материал. Не много. Но достатъчно.

Такава беше Ан Стантън и аз виждах това, което очаквах да видя.

Тя седеше срещу мен съвсем изправена, с високо вдигната глава върху хубавото заоблено стебло на шията, което излизаше от тесните й ъгловати рамене, а тънките й, но заоблени голи ръце стояха прилепнали с математическа точност от двете страни на тялото. Като я гледах, представях си колко правилно си е сложила краката под масата — бедро до бедро, коляно до коляно, глезен до глезен. Всъщност в нея винаги се забелязваше нещо стилизирано, нещо, което напомняше някои барелефи и статуетки на египетски царици от късния период, форми, при които изяществото и женствеността са хванати в математически строги рамки, без да престават да бъдат изящество и женственост. Ан Стантън винаги гледаше събеседника си право в лицето, но човек имаше чувството, че погледът й е отправен някъде далеч. Тя винаги държеше главата си високо, сякаш се вслушваше в някакъв глас, който ти не можеш да чуеш. Тя винаги стоеше изправена и прибрана и ти се струваше, че всичкото й изящество и женственост са подчинени на някаква строга идея, която ти не можеш да схванеш.

— Да не си решила да останеш стара мома? — попитах я аз.

Тя се засмя и отвърна:

— Нищо не съм решила. Отдавна престанах да решавам отнапред каквото и да било.

После ние танцувахме в тесния като носна кърпа квадрат между масите, по които бяха оставени чинии с недоядени спагети или пилешки кости и бутилки от евтино червено вино. Около пет минути този танц ми беше дори приятен, но после започна да ми се струва, че изпълнявам насън някаква сложна и мъчителна работа и че този сън, изглежда, имаше своето значение, но какво? После музиката замлъкна и завършването на танца приличаше на пробуждане, когато се радваш, че си се отървал от съня и все пак ти е чоглаво, защото никога няма да разбереш какъв е бил смисълът на всичко това.

Ан очевидно изпитваше същото, защото, когато след малко пак я поканих да танцуваме, тя каза, че не й се ще, предпочитала да си поговорим. Разговаряхме, и то доста, но разговорът не излезе по-добър от танца. Та може ли човек вечно да разговаря за това колко хубаво, ама страшно хубаво, е живял в детството си.

Изпратих я до входа на апартамента й, който беше много по-хубав от бърлогата на Адъм — губернаторът Стантън не бе умрял в бедност. Тя ми пожела лека нощ и добави:

— Бъди послушно момче, Джек.

— Искаш ли пак да вечеряме заедно? — попитах я.

— Когато пожелаеш — отвърна тя. — По всяко време. Знаеш това.

Да, знаех го.

И ние излизахме на вечеря още няколко пъти. Последния път тя каза:

— Видях баща ти.

— Е, та? — отвърнах с безразличие аз.

— Не бъди такъв — каза тя.

— Какъв?

— О, ти много добре разбираш какво искам да кажа. Нима не те интересува как живее баща ти?

— А зная как живее. Седи в дупката си или се върти около мисионерите заедно с другите скитници като него, или пише тия глупашки листчета, които ти подават на улицата — Марко, глава четвърта, стих шести, и Йов, глава седма, стих пети, и очилата му висят на края на носа, а черното му сако е потънало в пърхот, сякаш го е засипала снежна виелица в Дакота.

Тя помълча известно време, после каза:

— Срещнах го на улицата и ми се видя зле. Изглежда болен. Отначало не можах да го позная.

— Опита се да ти пробута някоя от тия глупости, нали?

— Да — каза тя. — Подаде ми някакво листче, но аз толкова бързах, че го взех машинално. После си дадох сметка, че ме гледа право в лицето. Отначало не го познах. — Тя си пое дъх. — Това беше преди около две седмици.

— Аз не съм го виждал близо година.

— О, Джек, не бива да правиш така — каза тя. — Трябва да го видиш.

— Но какво мога да му кажа? А и той няма за какво да разговаря с мен, честна дума. Кой го кара да живее така? Защо трябваше да напусне адвокатската си кантора, без дори да затвори вратата след себе си?

— Но, Джек, ти…

— Той сам си избра този начин на живот. И излезе глупак, че постъпи така само защото не можеше да се погоди с една жена — и по-точно, с жена като майка ми. Щом не можеше да й даде онова, което й беше нужно — дявол знае какво й е било нужно, — щом не можеше да й го даде, тогава…

— Не говори така! — каза остро тя.

— Слушай, да не мислиш, че понеже баща ти беше губернатор и умря в махагоново легло с двама скъпи лекари, които висяха над главата му и пресмятаха наум колко пара ще пипнат, и понеже ти го смяташ за светец, та можеш да ми говориш като някоя стара наставница. Аз не говоря за твоите родители, говоря за моите. И не мога да си затварям очите пред чистата истина. А пък ако ти…

— Но защо е нужно да говориш с мен за това? — прекъсна ме тя. — Или с когото и да било?

— Но това е самата истина.

— О, истината! — възкликна Ан и сви юмрук на покривката. — Откъде знаеш, че това е истината? Ти нищо не знаеш за тях. Не знаеш от какво са били продиктувани постъпките им.

— Аз зная истината. Зная какво представлява майка ми. И ти знаеш. И зная, че баща ми е глупак, щом й позволи да го смачка.

— Много горчилка си насъбрал — каза тя и като ме хвана под лакътя, стисна здраво ръката ми през ръкава.

— Нищо не съм насъбрал. Пет пари не давам, да правят каквото щат.

— О, Джек — каза тя, стискайки ме все още за ръката, но не така силно, — не можеш ли да ги обичаш поне мъничко или да им простиш, или да не мислиш за тях? Каквото и да е, но да не се отнасяш към тях по такъв начин.

— Мога да не се сетя за тях до края на живота си — казах аз.

И тогава забелязах, че тя поклаща лекичко глава, че очите й са станали съвсем тъмносини и блестят прекалено силно и че е прехапала долната си устна. Протегнах ръка, махнах нейната от ръкава ми, положих я на масата и я покрих с дланта си.

— Извинявай, съжалявам, че поведох този разговор — казах.

— Не, Джек, не съжаляваш — отвърна тя. — Ти никога за нищо не съжаляваш. И на нищо не се радваш. Ти само… ох, не зная.

— Извинявай, съжалявам — повторих аз.

— Не, само си мислиш, че съжаляваш. Или че се радваш. А всъщност не е така.

— Щом човек си мисли, че съжалява, кой дявол има право да му каже, че това не е така? — възразих аз, защото, както вече споменах веднъж, тогава бях непреклонен идеалист и нямах намерение да устройвам плебисцит по въпроса съжалявам ли, или не.

— Това звучи добре — каза тя. — И все пак не е така. Не мога да обясня защо… впрочем мога: щом никога не си изпитвал тези неща, откъде можеш да знаеш съжаляваш ли, или не, радваш ли се, или не?

— Добре, но аз ще ти кажа следното: усещам нещо в себе си и решавам да го нарека съжаление. Е?

— Можеш да го наречеш както искаш, но така ли е? — Тя измъкна ръката си изпод моята. — Да, започва да ти се струва, че съжаляваш или се радваш, или нещо друго и с това работата се свършва.

— Искаш да кажеш, че приличам на малка зелена ябълка, проядена от червей, която пада от дървото далеч преди да е узряла?

— Да — засмя се Ан, — също като малка зелена ябълка, проядена от червей.

— Добре — казах, — ето ме — една малка зелена, червясала ябълка: съжалявам.

Да, съжалявах или изпитвах това, което в собствения ми речник е означено с тази дума. Съжалявах, задето бях провалил цялата вечер. Но откровеността изисква да призная, че в случая почти нямаше какво да се проваля.

Повече не я поканих на вечеря — поне докато бях без работа и се бях отдал на съня. Вече бях открил Адъм и бях слушал как свири на пианото. Вече бях седял с Ан Стантън на спагети и червено вино. И под нейно влияние бях отишъл до бордеите и бях видял стария — не много висок човек, някога набит, с побеляла вече коса, с подпухнало, сбръчкано лице, със закрепени на края на носа очила, с превити, обсипани с пърхот рамене, сякаш увиснали от тежестта на шкембето, което очевидно водеше самостоятелен живот и стърчеше над колана на торбестите панталони, разпъвайки черната жилетка. И в трите случая бях намерил онова, което очаквах да намеря, защото тези хора бяха изминали определен път, а нищо не може да промени изминатия вече път. Потъвах в съня така, както удавник потъва във вода, и те се мяркаха пред очите ми, както според някои се мярка миналото пред очите на удавника.

Да, сега вече можех да се върна към съня. Поне докато се свършат парите ми. Можех да стана Рип Ван Уинкъл3. Само че според мен разказът за Рип Ван Уинкъл не отразява истината. Заспиваш за дълго и когато се събудиш, оказва се, че нищо не се е променило. Колкото и дълго да си спал, светът си е същият.

Но не се наложи да спя много дълго. Защото си намерих работа. Или по-скоро, работата намери мен. Една сутрин ме събуди звънът на телефона. Обаждаше се Сади Бърк, която каза:

— Ела в Капитола в десет. Шефа иска да те види!

— Кой?

— Шефа — каза тя. — Уили Старк, губернаторът Старк. Ти вестници не четеш ли?

— Не, но чух в бръснарницата.

— Вярно си чул. Шефа те моли да дойдеш тук в десет — каза и затвори телефона.

Хм-м-м, рекох си, може би пък нещата се променят, докато човек спи. Но дълбоко в себе си не вярвах това, не го вярвах дори когато влязох в големия кабинет с тъмна дъбова облицовка и се упътих по дългия червен килим под погледите на брадати старци, които ме гледаха от оригинални маслени портрети, към човека, който не беше нито стар, нито брадат, но седеше на бюрото пред високите прозорци и стана, когато се приближих. По дяволите, казах си, та това е просто Уили.

Да, това беше просто Уили, макар и облечен в нов костюм, различен от синия шевиот, който носеше в Ъптон. Но и с новия костюм той правеше впечатление на небрежен: копчето на яката беше разкопчано, възелът на връзката — разхлабен и изметнат на една страна. Перчемът му висеше на челото както винаги. В първия миг ми се стори, че месестите му устни са стиснати по-плътно от обикновено, но преди да успея да се уверя в това, той се засмя, стана и излезе пред бюрото. И тогава още веднъж си казах, че това е просто Уили.

— Здравей, Джек — подаде ръка той.

— Честито — казах.

— Чух, че са те уволнили.

— Не си чул добре. Сам напуснах.

— Издяволил си се — рече той, — защото, когато си разчистя сметките с това вестниче, те и без това няма да могат да ти плащат. Не могат задържа дори негъра, който чисти плювалниците.

— Сигурно е така — съгласих се.

— Искаш ли да работиш?

— Зависи какво ще ми се предложи.

— Триста долара на месец плюс пътните. Ако се наложи да пътуваш.

— За кого ще работя? За щата ли?

— Глупости, за мен.

— Май ти ще работиш за мен. Губернаторът получава всичко на всичко пет хиляди на година.

— Така да е — разсмя се Уили, — значи, аз ще работя за теб.

Сега си спомних, че работите му вървяха много добре, докато практикуваше адвокатската професия.

— Готов съм да опитам — казах.

— Чудесно! — възкликна той. — Луси иска да те види. Заповядай утре на вечеря у дома.

— Искаш да кажеш, в резиденцията?

— А ти какво мислиш, че искам да кажа? В някоя туристическа хижа? Или в пансион? Разбира се, че в резиденцията.

Да, в резиденцията. Ще се държи с мен като някога, ще ме заведе на вечеря у дома си и ще ме представи на хубавката си женичка и на руменото си дете.

— Ние с Луси и Том съвсем се изгубихме в тоя дворец — казваше в момента той.

— Какво се иска от мен? — попитах.

— Да ядеш — отвърна Уили. — Да дойдеш в шест и половина и да се наядеш както трябва. Позвъни на Луси и й кажи какво ти се яде.

— Не, аз питам какво ще трябва да работя.

— Дявол знае, нямам представа. Но все ще се намери нещо.

И излезе прав.