Демонът и сеньорита Прим

Шантал дойде на работа в бара както обикновено, ала вътре нямаше никой.

— Тази вечер на площада има събрание — обясни хотелиерката. — Само за мъжете.

Не й беше нужно повече, за да разбере какво става.

— Ти наистина ли видя златото?

— Видях го. Но вие трябваше да поискате от чужденеца да го донесе тук. Възможно е да изчезне, след като получи онова, което иска.

— Да не е луд!

— Луд е.

Хотелиерката реши, че това наистина е добра идея. Качи се до стаята на чужденеца и слезе след няколко минути.

— Той се съгласи. Каза, че го е скрил в гората, но утре ще го донесе.

— Струва ми се, че днес не е нужно да работя.

— Ще работиш! Записано е в договора ти.

Не знаеше как да подхване темата, която бяха обсъждали този следобед, но беше важно да види реакцията на момичето.

— Шокирана съм от всичко това — каза тя. — В същото време разбирам, че хората трябва да размислят два, три, десет пъти върху онова, което трябва да извършат.

— Независимо дали ще мислят двайсет или двеста пъти, няма да посмеят.

— Възможно е — отвърна хотелиерката. — Но ако решат нещо, ти какво ще направиш?

Жената искаше да узнае как ще реагира момичето и Шантал си даде сметка, че чужденецът е много по-близо до истината, отколкото тя самата, която живееше толкова отдавна във Вискос. Събрание на площада! Жалко, че бесилката не беше още там!

— Какво ще направиш? — настоя жената.

— Няма да отговоря на този въпрос — каза Шантал, въпреки че много добре знаеше какво ще направи. — Ще кажа само, че злото никога не е носило добро. Аз самата го изпитах този следобед.

На хотелиерката й се стори, че момичето подронва авторитета й, но реши да не спори с него и да не предизвиква враждебността му, защото това можеше да й създаде проблеми за в бъдеще. Каза, че трябва да прегледа сметките (веднага след това разбра колко абсурдно е оправданието й, след като в хотела има само един гост), и остави Шантал сама в бара. Бе спокойна; сеньорита Прим не бе показала и следа от възмущение, дори и след като й бе споменала за събранието на площада, което бе доказателство, че във Вискос става нещо необичайно. Това момиче също се нуждаеше от пари, животът бе пред него, сигурно щеше да последва приятелите си от детинство, които се бяха махнали оттук.

И ако не бе склонна да помогне, поне не даваше вид, че ще иска да се намеси.

След скромна вечеря свещеникът седна сам на една от пейките в църквата. Кметът всеки момент щеше да дойде.

Свещеникът погледна варосаните стени, олтара, на който нямаше нито едно по-хубаво произведение на изкуството, а бе покрит с евтини репродукции на светците, които някога бяха живели по тези места. Жителите на Вискос никога не са били много религиозни, макар и свети Савин да бе главният радетел за възкръсването на това селище; хората обаче го забравяха и предпочитаха да си спомнят за Ахав, за келтите, за хилядолетните суеверия на селяните, без да разбират, че за изкуплението е нужен само един жест — да приемат Исус като единствен Спасител на човечеството.

Преди няколко часа бе предложил самия себе си за мъченик. Ходът бе рискован, но той бе склонен да стигне до край и да се принесе в жертва, щом като хората са така лекомислени и толкова лесно могат да бъдат манипулирани.

„Не е вярно. Лекомислени са, но не се оставят толкова лесно да бъдат манипулирани.“ Още повече, че посредством мълчанието си и хитрите си изказвания го бяха накарали да каже това, което те искаха да чуят: мъченичеството, което носи изкупление, жертвата, която спасява, упадъкът, който отново се превръща в слава. Той се бе престорил, че позволява на тези хора да го използват, но бе казал само онова, в което вярваше.

От малък бе възпитаван за духовник и това бе истинското му призвание. На 21 години бе ръкоположен за свещеник и впечатляваше всички с красноречието си и умението да ръководи своята енория. Четеше молитви всяка вечер, помагаше на болните, посещаваше затвора, даваше храна на гладните — точно както съветваха свещените книги. Постепенно славата му се разнесе из областта и стигна до ушите на епископа, който бе известен със своята мъдрост и справедливост.

Епископът го покани на вечеря заедно с още няколко млади свещеници. Ядоха, разговаряха на различни теми и накрая епископът — който бе възрастен и ходеше трудно — стана и тръгна да налива вода на всеки от присъстващите. Всички отказаха с изключение на него, който го помоли да му напълни чашата догоре.

Един от свещениците промърмори така, че той да го чуе: „Всички ние отказахме водата, защото знаем, че сме недостойни да пием от ръцете на този свят човек. Само един от нас не разбира жертвата, която нашият епископ прави, носейки тази тежка бутилка.“

След като седна отново на стола си, епископът каза:

— Вие, които се смятате за светци, не проявихте смирението да получите, а аз не изпитах радостта да дам. Само той позволи на доброто да се прояви.

И начаса го назначи в една по-голяма енория.

Двамата станаха приятели и често се срещаха. Всеки път, когато имаше някакви съмнения, прибягваше до „духовния си баща“, както го наричаше, и обикновено си тръгваше доволен от отговорите. Един следобед например бе разтревожен, защото не бе сигурен дали постъпките му се харесват на Господ. Отиде при епископа и го попита какво да прави.

„Авраам приемал чуждоземните и Господ бил доволен — бе отговорът. — Илия не обичал чуждоземните и Господ бил доволен. Давид се гордеел с това, което правел, и Господ бил доволен. Пред олтара бирникът се срамувал от онова, което вършел, и Господ бил доволен. Йоан Кръстител отишъл в пустинята и Господ бил доволен. Павел обикалял големите градове на Римската империя и Господ бил доволен. Откъде бих могъл да знам какво ще достави радост на Всемогъщия? Прави това, което ти подсказва сърцето, и Господ ще е доволен.“

На следващия ден след този разговор епископът — неговият най-голям духовен учител — почина от неочакван инфаркт. Свещеникът изтълкува смъртта на епископа като поличба и започна стриктно да спазва онова, което той му бе препоръчал: да следва сърцето си. Понякога даваше милостиня, а понякога отпращаше просяка да работи. Понякога държеше много сериозни проповеди, а друг път пееше заедно с вярващите. До ушите на новия епископ стигнаха слухове за поведението му и той го извика.

Каква бе изненадата му, когато видя в негово лице оня свещеник, който преди няколко години бе поискал пълна догоре чаша с вода от стария епископ.

„Знам, че сега ръководиш важна енория — каза новият епископ с ирония в погледа си. — И че през всичките тези години си бил голям приятел на моя предшественик. Може би си се стремял към неговия пост.“

„Не — отвърна той. — Стремях се към мъдростта.“

„Тогава сигурно си станал много начетен. Чух обаче странни истории за теб: понякога даваш милостиня, а понякога отказваш помощта, която нашата църква трябва да оказва.“

„Панталонът ми е с два джоба, във всеки от тях има по едно листче, а парите слагам само в левия си джоб.“

Новият епископ се заинтригува от тази история и поиска да разбере какво пише на листчетата.

„На листчето в десния ми джоб съм написал: Аз съм само прах и пепел. В левия джоб, където държа парите, на листчето пише: Аз съм божият представител на земята. Когато видя бедност и несправедливост, бъркам в левия си джоб и давам помощ. Когато видя мързел и небрежност, бъркам в десния си джоб и виждам, че няма какво да дам. По този начин успявам да съчетая материалния свят с духовния.“

Новият епископ благодари за хубавата метафора на милосърдие и му каза, че може да се върне в енорията си, но скоро цялата област ще бъде реструктурирана. Малко след това свещеникът получи новината за назначението си във Вискос.

Веднага разбра посланието: завист. Но тъй като бе дал обет да служи на Бога независимо къде се намира, тръгна към Вискос, изпълнен със смирение и усърдие; бе се появило ново препятствие, което трябваше да преодолее.

Измина една година, после втора. Изминаха пет години, а той не успя да доведе повече вярващи в църквата въпреки усилията, които полагаше; селището бе управлявано от един призрак, дошъл от миналото и наречен Ахав; нищо от онова, което проповядваше, нямаше тежестта на легендите, които се разказваха. Изминаха десет години. Към края на десетата година той осъзна грешката си: стремежът му към мъдрост се бе превърнал в арогантност. Беше толкова силно убеден в божията справедливост, че не бе успял да я съчетае с изкуството на дипломацията. Въобразявал си бе, че живее в един свят, където Господ е навсякъде, а се бе оказал между хора, които много често не Го допускаха до себе си.

Петнайсет години по-късно разбра, че никога няма да се махне от това място: бившият епископ сега бе могъщ кардинал, работеше във Ватикана и бе твърде вероятно да бъде избран за папа — никога не би позволил някакъв провинциален свещеник да разпространи историята, че е бил заточен поради завист и ревност.

По това време вече се бе заразил от пълната липса на какъвто и да е стимул — никой не може да устои на толкова години безразличие. Хрумна му, че ако бе изоставил духовническото поприще в подходящия момент, би бил много по-полезен на Бога; но бе отлагал решението си безкрайно с надеждата, че положението ще се промени, и сега бе късно, вече бе изгубил всякакъв контакт с външния свят.

Изминаха още двайсет години и една нощ той се събуди отчаян; животът му бе съвсем безполезен. Знаеше на какво е способен, а бе успял да осъществи толкова малко. Спомни си за двете листчета, които имаше навика да държи в джобовете си; откри, че винаги е пъхал ръка в десния джоб. Бе искал да е мъдър, а не беше ловък. Бе искал да е справедлив, а не беше мъдър. Бе искал да е ловък, а не бе посмял.

„Къде е великодушието Ти, Господи? Защо направи с мен това, което стори с Иов? Никога ли няма да имам друг шанс в живота? Дай ми още една възможност!“

Стана и отвори Библията наслуки, както правеше винаги когато се нуждаеше от отговор. Попадна на пасажа от Тайната вечеря на Христос, който моли изменника да го предаде на войниците, които го търсят.

Свещеникът часове наред мисли върху прочетеното: защо Исус искаше предателят да извърши грях?

„За да се сбъдне Светото писание“, биха отговорили докторите по богословие. Но дори и да е така, защо Исус ще въвежда един човек в грях и ще го осъжда на вечни мъки?

Исус никога не би сторил това; в действителност предателят е само една жертва както Той самият. Злото трябва да се прояви и да изпълни ролята си, за да може накрая доброто да възтържествува. Ако нямаше предателство, нямаше да има и кръст, Светото писание нямаше да се сбъдне, а саможертвата нямаше да послужи за пример.

На следващия ден в селището пристигна чужденецът, така както много други идват и си отиват; свещеникът не му обърна внимание и не го свърза нито с молбата, която бе отправил към Христос, нито с изречението, което бе прочел. Когато чу историята за моделите, които Леонардо да Винчи бе използвал, за да нарисува „Тайната вечеря“, си спомни, че бе прочел същия текст в Библията, но реши, че това не е нищо друго освен съвпадение.

Едва след като сеньорита Прим разказа за облога, той разбра, че молбата му е била чута.

Злото трябваше да се прояви, за да може най-накрая доброто да трогне сърцата на тези хора. За пръв път, откакто бе стъпил в тази енория, бе видял църквата си препълнена. За пръв път големците на селото бяха дошли в сакристията.

„Злото трябва да се прояви, за да осъзнаят хората цената на доброто.“ Подобно на предателя от Библията, който скоро след като извършил постъпката, разбрал какво е направил, същото ще стане и с тези хора тук; така дълбоко ще се разкаят, че единственото им убежище ще е църквата, а жителите на Вискос — след толкова много години — ще станат вярващи.

На него се бе паднала ролята да бъде оръдие на злото; това бе най-истинският жест на смирение, който би могъл да поднесе на Господ.

Кметът дойде, както се бяха уговорили.

— Искам да знам какво трябва да направя, отче.

— Остави на мен да ръководя събранието — бе отговорът.

Кметът се поколеба; все пак той бе най-висшата власт във Вискос и не би искал някакъв чуждоземец да засяга публично една толкова важна тема. Въпреки че свещеникът живееше тук повече от двайсет години, не се бе родил на това място, не знаеше всичките легенди, във вените му не течеше кръвта на Ахав.

— Мисля, че когато става дума за толкова сериозни въпроси, аз самият трябва да говоря с хората — каза той.

— Съгласен съм. Така е по-добре, защото нещата могат да вземат лош обрат, а не бих искал църквата да се забърква в това. Ще ти разкажа моя план, а ти ще го направиш достояние на хората.

— Всъщност след като планът е твой, смятам, че ще е по-справедливо и по-честно ти да го споделиш с останалите.

„Пак този страх! — помисли си свещеникът. — За да се наложиш над някого, направи така, че да се страхува!“