Демонът и сеньорита Прим

На поляната останаха само трима души с две факли — единият от тях всъщност бе старицата, която спеше, привързана към скалата.

— Това злато е за селото ти — каза чужденецът на Шантал. — В крайна сметка оставам без него и без отговор на въпроса си.

— Златото не е за селото ми, а за мен. Както и кюлчето, което е до скалата във формата на У. А ти ще дойдеш с мен, за да го обменим в пари; не вярвам на нито една от думите ти.

— Знаеш много добре, че нямаше да сторя това, което ти им каза. А колкото до твоето презрение към мен, то всъщност е презрение към теб самата. Трябва да си благодарна за случилото се, защото, показвайки ти златото, ти дадох много повече от възможността да станеш богата.

„Накарах я да действа, да престане да се оплаква от всичко и да заеме някаква позиция.“

— Много благородно от твоя страна! — продължи Шантал с ирония в гласа си. — Още в първия миг, когато дойде, можех да ти отговоря на въпроса за човешката природа; макар и Вискос сега да е западнало село, миналото му е изпълнено със слава и мъдрост. Можех да ти дам отговора, който търсиш, ако се бях сетила за него.

Шантал отиде да развърже Берта; видя, че старицата има рана на челото — може би се дължеше на положението, в което бяха опрели главата й на скалата; но раната не беше опасна. Проблемът се състоеше в това, че трябваше да стои тук до утре и да я изчака да се събуди.

— Можеш ли да ми кажеш отговора сега? — попита мъжът.

— Някой сигурно вече ти е разказал за срещата между свети Савин и Ахав.

— Разбира се! Светецът дошъл, поговорил малко с него и накрая арабинът се покръстил, защото разбрал, че светецът е много по-смел от него.

— Точно така. Само че преди да заспи, те продължили да разговарят, макар и Ахав да започнал да точи кинжала си от мига, в който свети Савин влязъл в дома му. Убеден, че светът е отражение на него самия, решил да предизвика светеца и го попитал:

„Ако днес тук влезе най-красивата проститутка на града, ще можеш ли да си внушиш, че тя не е красива и съблазнителна?“

„Не. Но ще мога да се овладея“, отвърнал светецът.

„А ако ти предложа много златни монети, за да слезеш от планината и да дойдеш да живееш при нас, ще можеш ли да гледаш на златото така, сякаш става дума за обикновени камъни?“

„Не. Но ще мога да се овладея.“

„А ако те потърсят двама братя, от които единият те мрази, а за другия си светец, ще можеш ли да мислиш, че са еднакви?“

„Дори и да страдам, ще успея да се овладея и да се държа с тях еднакво.“

Шантал направи пауза.

— Казват, че този разговор накарал Ахав да се покръсти.

Нямаше нужда Шантал да обяснява историята на чужденеца; Савин и Ахав са имали едни и същи инстинкти — доброто и злото са се борили в тях, както се борят за всяка душа на земята. Когато Ахав разбрал, че Савин е същият като него, разбрал и това, че и той е същият като Савин.

Всичко е въпрос на самоконтрол. И на избор.

Нищо повече.

Шантал погледна за последен път долината, планините, горите, из които се бе разхождала като дете, и усети в устата си вкуса на кристалната вода, на току-що откъснатите зеленчуци, на домашното вино, приготвено от най-хубавото грозде в областта и грижливо пазено от местните жители, така че никой турист да не може да открие качествата му — виното бе твърде малко, за да бъде изнасяно, а парите биха могли да изкушат някой винопроизводител.

Беше се върнала само за да се сбогува с Берта; бе облечена в старите си дрехи, така че никой да не открие, че по време на краткото си пътуване до града се е превърнала в богата жена: чужденецът се бе погрижил за всичко, бе подписал документите по прехвърлянето на златото, бе го обменил, а парите бе внесъл в новооткрита сметка на името на сеньорита Прим. Касиерът на банката им бе хвърлил един съвсем дискретен поглед и не бе задал никакви въпроси освен необходимите, за да бъдат извършени операциите. Шантал бе сигурна, че той я е взел за младата любовница на един възрастен мъж.

„Колко приятно усещане“, спомни си тя. Касиерът на банката сигурно си бе помислил, че тя е ненадмината в леглото, за да заслужи това огромно количество пари.

Срещна няколко души от селото; никой не знаеше, че тя се готви да замине. Поздравиха я, сякаш нищо не се бе случило, сякаш демонът никога не бе идвал във Вискос. Тя отвърна на поздравите, преструвайки се на свой ред, че този ден е като всички останали в живота й.

Не знаеше колко много се е променила след всичко, което бе открила за самата себе си, но имаше достатъчно време, за да научи. Берта бе седнала пред къщата си — този път не за да следи злото, а защото вече нищо друго не можеше да прави.

— Ще построят чешма в моя чест — каза тя. — Това е цената на моето мълчание. Макар и да знам, че няма да е вечна, нито пък ще утоли жаждата на кой знае колко хора, защото Вискос, така или иначе, е осъден: не заради демона, който се бе появил тук, а от времето, в което живеем.

Шантал попита как ще изглежда чешмата; Берта я бе замислила под формата на слънце, откъдето да блика вода и да се влива в устата на една жаба — тя беше слънцето, а свещеникът бе жабата.

— Така ще утолявам жаждата си за светлина и ще остана тук толкова дълго, колкото ще просъществува и чешмата.

Кметът бе протестирал заради разходите, но Берта си бе направила оглушки и сега селото нямаше друг избор; следващата седмица щяха да започнат градежа.

— А ти най-сетне ще направиш онова, което те посъветвах, дъще. Ще ти кажа нещо, в което съм напълно уверена: животът може да бъде кратък или дълъг в зависимост от това как ще го изживеем.

Шантал се усмихна, целуна я и завинаги обърна гръб на Вискос. Старицата беше права: нямаше време за губене. Все пак младата жена се надяваше собственият й живот да е много дълъг.

22 януари 2000 г. 23,58 ч