Демонът и сеньорита Прим

„Това е добър знак“, бе първата мисъл, която хрумна на Шантал, когато чу клаксона на пикала, който караше хляба. Животът във Вискос не се бе променил, хората щяха да излязат от домовете си, за да си купят хляб, имаха цяла събота и неделя да размишляват върху безумното предложение, което им бе направено, а в понеделник сутринта щяха да изпратят чужденеца с известно угризение. Съшия следобед тя щеше да им разкаже за облога, който бе сключила, съобщавайки им, че са спечелили битката и са богати.

Никога няма да стане светица като свети Савин, но много от бъдещите поколения ще я помнят като жената, която е спасила селото от повторното посещение на Злото; може би щяха да измислят легенди за нея, а бъдещите жители на Вискос щяха да си я представят като красива жена, единствената, която не е напуснала Вискос като млада, защото е знаела, че й предстои да изпълни някаква мисия. Благочестиви жени ще й палят свещи, а младежите ще въздишат, влюбени в героинята, с която не са могли да се запознаят.

Шантал се почувства горда. После се сети, че трябва да си затваря устата и да не споменава за кюлчето, което й принадлежи, защото биха могли да я убедят, че ако иска да я смятат за светица, ще трябва да раздели с тях и своята част.

По свой начин помагаше на чужденеца да спаси душата си и Бог сигурно ще го вземе предвид, когато някой ден се наложи той да отговаря за делата си. Съдбата на този мъж обаче не я интересуваше особено; това, което трябваше да стори сега, беше да се моли двата дена, които предстояха, да минат бързо, защото тайната едва се побираше в сърцето й.

Жителите на Вискос не бяха нито по-добри, нито по-лоши от тези в съседните села, но със сигурност не биха били способни да извършат престъпление за пари — тя бе убедена в това. Сега, когато историята бе станала обществено достояние, никой мъж или жена не можеха да проявят самоинициатива; първо, защото наградата щеше да бъде разделена по равно и тя не познаваше човек, който би се наел да рискува, за да се облагодетелстват другите. Второ: ако все пак възнамеряваха да извършат това, което тя смяташе за немислимо, ще трябва да разчитат на съучастничество от страна на всички — с изключение може би на набелязаната жертва. И ако дори само един човек се обявеше против идеята — ако не се намереше друг, този човек щеше да бъде тя, — мъжете и жените на Вискос ще рискуват да бъдат издадени на правосъдието и заловени. По-добре да си беден и почтен, отколкото богат, но в затвора.

Докато Шантал слизаше по стълбите, си спомни, че дори едни най-обикновени избори за кмет на село от три улици бяха предизвикали разгорещени спорове и хората се бяха разделили. Когато решиха да построят детски парк в най-ниската част на Вискос, се бяха получили такива разногласия, че строежът така и не бе започнат — едни изтъкваха, че в селото няма деца, други възразяваха, че ако има такъв парк, децата ще се върнат, когато родителите им си дойдат по празниците и забележат, че има някакъв напредък. Във Вискос се спореше за всичко: за качеството на хляба, за законите за лова, дали съществува, или не белязан вълк, за странното поведение на Берта, а сигурно и за тайните срещи на сеньорита Прим с някои от гостите на хотела, въпреки че никой досега не се бе осмелил да засегне тази тема в нейно присъствие.

Тя се приближи до пикала с вида на човек, който за пръв път в живота си играе главна роля в историята на селището. Досега тя беше само едно бедно сираче, което не бе успяло да се омъжи и бе принудено да работи нощем, нещастно момиче, което си търси компания.

Така им се пада, нека да чакат! Още два дни и всички ще й целуват краката, ще й благодарят за богатството и щедростта, може би дори ще я помолят да се кандидатира за кмет на следващите избори (всъщност като че ли ще е по-добре да остане малко по-дълго във Вискос и да се порадва на наскоро придобитата слава).

Хората около пикапа купуваха хляб, без да разговарят помежду си. Всички се обърнаха към нея, но не казаха нито дума.

— Какво се е случило в това село? — попита момчето, което караше хляба. — Умрял ли е някой?

— Не — отвърна ковачът, който също бе тук, въпреки че бе събота сутрин и той би могъл да спи до късно. — На един човек му е зле и затова сме разтревожени.

Шантал не разбираше какво става.

— Купувай по-бързо каквото ще купуваш, че момчето бърза — каза й някой.

Тя протегна автоматично ръката си с парите и взе хляба. Момчето от пикапа сви рамене — сякаш отказваше да разбере какво става, — върна й рестото, пожела на всички „приятен ден“ и си тръгна.

— Сега аз съм тази, която пита: какво се е случило в това село?

От страх Шантал бе повишила глас повече, отколкото позволяваше възпитанието.

— Знаеш какво се е случило — каза ковачът. — Искаш да извършим престъпление за пари.

— Нищо подобно! Направих само това, за което човекът ме помоли! Полудели ли сте?

— Ти си полудяла! Защо прие да посредничиш на някакъв луд? Какво искаш? Ще спечелиш ли нещо от това? Нима искаш да превърнеш това село в ад както в историята за Ахав? Забрави ли за чест и достойнство?

Шантал трепереше.

— Но вие наистина сте се побъркали! Нима някой от вас е взел на сериозно облога?

— Оставете я — каза хотелиерката. — Време е за сутрешното кафе.

Постепенно групата се разпръсна. Шантал продължаваше да трепери с хляба в ръка, неспособна да помръдне от мястото си. Всички тези хора, които винаги спореха помежду си, за пръв път бяха единодушни: тя бе виновната. Нито чужденецът, нито облогът, а тя, Шантал Прим, подбудителката на престъплението. Нима светът се бе преобърнал с главата надолу?

Остави хляба пред вратата си, излезе от селото и тръгна към планината; не изпитваше нито глад, нито жажда, абсолютно нищо. Бе разбрала нещо много важно, нещо, което я изпълваше с боязън, страх, ужас.

Никой не каза нищо на човека с пикала.

А би било съвсем естествено събитие като това да бъде обсъждано или с възмущение, или със смях — но момчето с пикапа, което разнасяше хляба и клюките из селата в областта, си бе тръгнало, без да узнае какво се е случило. Сигурно жителите на Вискос все още не се бяха видели този ден и не бяха успели да обсъдят онова, което се бе случило предишната вечер — въпреки че вече всички знаеха за станалото в бара. И несъзнателно бяха сключили помежду си нещо като договор за мълчание.

С други думи, възможно бе всеки от тези хора дълбоко в себе си да си е помислил немислимото, да си е представил невъобразимото.

Берта я извика. Седеше на обичайното си място и наблюдаваше селото, нещо, което бе излишно, тъй като опасността вече бе влязла в него и бе по-голяма, отколкото можеше да се предположи.

— Не желая да разговарям — каза Шантал. — Не мога нито да мисля, нито да действам, нито да кажа нещо.

— Тогава само ме изслушай! Седни тук!

От всички, които бе срещнала, откакто се бе събудила, старицата бе единствената, която се държеше любезно с нея. Шантал не само седна, но я и прегърна. Дълго стояха така, докато накрая Берта наруши мълчанието.

— Иди сега в гората, за да се поуталожи гневът ти; знаеш, че проблемът не е в теб. И те го знаят, но им трябва виновен.

— Чужденецът е виновен!

— Аз и ти знаем, че е той. Никой друг не знае. Всички искат да вярват, че са били предадени, че е трябвало да им кажеш по-рано, че не си им се доверила.

— Предадени?

— Да.

— Но защо искат да вярват в това?

— Помисли сама.

Шантал се замисли. Защото се нуждаеха от някой, който да е виновен. От жертва.

— Не знам как ще приключи тази история — каза Берта. — Хората на Вискос са почтени, въпреки че са и малко страхливи, както ти самата казваш. Но дори и да е така, може би ще е по-добре за известно време да се махнеш оттук.

Тя сигурно се шегуваше; никой не би могъл да вземе на сериозно облога на чужденеца. Никой. Освен това Шантал не разполагаше с пари и нямаше при кого да отиде.

Не беше истина: очакваше я златно кюлче, което можеше да я отведе в който и да е край на света. Но тя не искаше дори да си го помисли.

В този момент като по ирония на съдбата чужденецът мина край тях и се отправи към планината, както правеше всяка сутрин. Поздрави ги с кимване и продължи пътя си. Берта го проследи с поглед, а Шантал се огледа да не би някой от селото да е видял, че ги поздравява. Щяха да кажат, че му е съучастничка. Щяха да кажат, че двамата общуват чрез таен код.

— По-сериозен е от друг път — каза Берта. — Има нещо странно.

— Може би си е дал сметка, че шегата му се е превърнала в действителност.

— Не, не е това. Не знам какво е, но… като че ли… не, не знам какво е.

„Мъжът ми сигурно знае“, помисли си Берта, изпитвайки чувство на нервност и дискомфорт, което идваше от лявата й страна. Но сега не беше удобно да разговаря с него.

— Сетих се за Ахав — каза тя на сеньорита Прим.

— Не ме интересува нито Ахав, нито историите му, абсолютно нищо! Искам само светът отново да стане такъв, какъвто беше, и Вискос — с всичките си недостатъци — да не бъде унищожен поради безумието на един човек!

— Ти, изглежда, обичаш това място повече, отколкото си мислиш.

Шантал трепереше, Берта отново я прегърна и облегна глава на рамото й, сякаш тя бе дъщерята, която никога не бе имала.

— Бях започнала да ти разказвам една история на Ахав за рая и ада. Едно време родителите са я предавали на децата си, но днес е забравена. Един човек заедно с коня и кучето си вървял по някакъв път. Докато минавали край едно дърво, паднал гръм и ги убил на място. Човекът обаче не разбрал, че вече е напуснал този свят, и продължил напред с двете си животни; понякога на мъртвите им трябва време, за да осъзнаят новото си състояние…

Берта се сети за мъжа си, който продължаваше да настоява тя да отпрати момичето, понеже искаше да й каже нещо важно. Може би вече бе време да му обясни, че е мъртъв, за да престане да я прекъсва, докато разказва.

— Пътят бил дълъг и стръмен, слънцето — жарко и те били изпотени и много жадни. На един завой съзрели великолепна мраморна врата, която водела към площад със златна настилка, а по средата на площада от една чешма бликала кристално чиста вода. Пътникът се приближил до пазача на входа. „Добър ден!“

„Добър ден!“ — отвърнал пазачът.

„Кое е това толкова красиво място?“

„Тук е раят.“

„Добре, че сме в рая, защото сме много жадни.“

„Можете да влезете и да пиете вода колкото искате.“ И пазачът посочил чешмата.

„Конят и кучето ми също са жадни.“

„Съжалявам — отвърнал пазачът. — Тук е забранено за животни.“

Човекът много се разочаровал, защото жаждата му била много силна, но не искал да пие сам; благодарил на пазача и отминал. След като дълго се изкачвали, вече съвсем изтощени пристигнали на едно място, в което се влизало през стара вратичка, водеща към черен път, ограден от дървета. Под сянката на едно от тях лежал човек; главата му била покрита с шапка, може би спял.

"Добър ден!" — казал пътникът.

Мъжът кимнал.

„Аз, конят и кучето ми сме много жадни.“

„Сред онези камъни има извор — отговорил човекът, посочвайки мястото. — Можете да пиете колкото искате.“

Мъжът, конят и кучето отишли до извора и утолили жаждата си.

Пътникът се върнал, за да благодари.

„Пак заповядайте!“ — отвърнал човекът.

„Всъщност как се казва това място?“

„Рай.“

„Рай? Но пазачът на мраморната врата каза, че раят бил там!“

„Това там не е раят, а адът.“

Пътникът се зачудил.

„Но вие трябва да им забраните да използват вашето име! Тази невярна информация сигурно създава големи бъркотии!“

„Нищо подобно; те дори ни правят услуга. Защото там остават всички онези, които са способни да зарежат най-добрите си приятели…“

Берта погали момичето по главата, почувства, че там Доброто и Злото водят непрекъсната битка, и му каза да се изкачи до гората и да попита Природата в кой град да отиде.

— Защото предчувствам, че нашият малък рай, сгушен в планината, е готов да изостави приятелите си.

— Грешиш, Берта. Ти принадлежиш към друго поколение; кръвта на злодеите, които навремето са населявали Вискос, е по-гъста в твоите вени, отколкото в моите. Мъжете и жените от това село имат достойнство. Ако не достойнство, то поне си имат взаимно доверие. Ако не си вярват взаимно, тогава поне се страхуват.

— Добре, добре, не съм права. Дори да е така, ти направи каквото ти казвам и върви да чуеш Природата!

Шантал си тръгна. Тогава Берта се обърна към призрака на мъжа си и поиска от него да се успокои: тя бе възрастна — дори нещо повече, бе вече старица и не беше хубаво той да я прекъсва, докато се опитва да дава съвети на по-младите. Вече се беше научила да се грижи за себе си, а сега се грижеше за селото.

Мъжът й я помоли да внимава и да не дава толкова много съвети на момичето, защото никой не знае докъде ще доведе всичко това.

Берта се изненада, понеже мислеше, че мъртвите знаят всичко — та нали той самият я бе предупредил, че опасността е наблизо. Може би вече беше остарял твърде много и започваше да си създава и други мании освен желанието да яде супа с точно определена лъжица.

Мъжът й й каза, че не той, а тя е остаряла, защото възрастта на мъртвите не се променя. И макар те да знаели неща, които не са известни на живите, им трябвало доста време, за да бъдат допуснати до мястото, където живеят висшите ангели; той бил от скорошните мъртъвци (не бяха минали и петнайсет години, откакто бе починал) и имало още много неща, които предстояло да научи, въпреки че и сега можел доста да помогне.

Берта попита дали мястото, където живеят висшите ангели, е по-привлекателно и уютно. Мъжът й каза да престане с шегите и да съхрани енергията си за спасяването на Вискос. Не че беше много заинтересован от това — в края на краищата вече бе мъртъв, все още никой не бе разговарял с него за прераждането (ако и да беше дочул няколко разговора за тази възможност), но дори и то наистина да съществува, той би искал да се прероди на някое непознато място. Би желал обаче жена му да изживее в спокойствие и уют дните си на земята.

„Не се безпокой“, помисли си Берта. Мъжът й обаче не прие нейната заръка; искаше на всяка цена тя да направи нещо. Ако Злото победи дори в такова малко и затънтено село от три улици, площад и църква, то може да зарази долината, областта, страната, континента, моретата, целия свят.