— В църквата, която е свято място, ви говорих за необходимостта от саможертва — каза свещеникът. — Тук, на това светско място, искам от вас да приемете мъченичеството.

Малкият, слабо осветен площад — имаше само една улична лампа, въпреки че кметът бе обещал да сложи още по време на кампанията си — бе пълен с хора. Селяните и пастирите, на които бе започнало да им се доспива, защото бяха свикнали да си лягат и да стават със слънцето, пазеха тишина, респектирани и изплашени. Свещеникът бе поставил един стол до кръста и се бе покачил на него, така че всички да могат да го виждат.

— От векове църквата е обвинявана, че води несправедлива борба, но всъщност единственото, което правим, е да надживяваме заплахите.

— Не сме дошли тук да слушаме за църквата, отче! -извика някой. — Искаме да разберем какво ще стане с Вискос.

— Не е нужно да ви обяснявам, че има опасност Вискос да изчезне от географската карта заедно с вас, вашите земи и стада. Не съм дошъл тук да ви говоря за църквата, но трябва да ви кажа нещо: само чрез саможертва и покаяние ще можем да постигнем спасение. И преди да ме прекъснете, искам да уточня, че имам предвид саможертвата на един човек, покаянието на всички и спасението на селото.

— Всичко това може да е лъжа — извика някой.

— Утре чужденецът ще ни покаже златото — каза кметът, доволен, че може да даде информация, за която дори свещеникът не знаеше. — Сеньорита Прим не иска отговорността да падне само върху нея и хотелиерката го убеди да донесе кюлчетата тук. Ще действаме само срещу тази гаранция.

Кметът взе думата и започна да говори за подобренията в селото, реформите, детския парк, намаляването на данъците и разпределението на богатството, което предстои да бъде придобито.

— По равно — каза някой.

Бе настъпил моментът той да поеме ангажимент, нещо, което ненавиждаше; но всички очи се бяха впили в него и като че ли се бяха пробудили от дрямката.

— По равно — потвърди свещеникът, преди кметът да реагира. Нямаха избор: всички трябва да поемат еднаква отговорност и да получат еднакво възнаграждение, в противен случай в близко време някой ще издаде престъплението — поради завист или за отмъщение. Свещеникът добре познаваше съдържанието на тези две думи.

— Кой ще умре?

Кметът обясни колко справедливо изборът е паднал върху Берта; тя страда много поради загубата на мъжа си, стара е, няма приятели, има вид на луда с нейния навик да седи от сутрин до вечер пред къщата си и с нищо не допринася за благоденствието на селото. Вместо да вложи парите си в земи или овце, тя получава лихва от някаква банка далеч оттук; единствените облагодетелствани от това са търговците, които подобно на хлебаря с пикала идват в селото веднъж седмично, за да продават стоките си.

Никой от множеството не издигна глас срещу този избор. Кметът бе доволен, тъй като се бе наложил благодарение на авторитета си; свещеникът обаче знаеше, че това би могло да е както добър, така и лош знак, защото невинаги мълчанието означава „да“ — обикновено то показва единствено невъзможността на хората да реагират начаса. Впрочем ако някой не е съгласен, скоро ще започне да се терзае, че е приел нещо, което не желае, а това би могло да има сериозни последици.

— Необходимо ми е всички да са съгласни — каза свещеникът. -Необходимо ми е на висок глас да обявите дали приемате, или не, за да чуе Господ и да знае, че има храбри мъже в Своята армия. Дори и да не вярвате в Бог, пак ви моля да заявите високо съгласието или несъгласието си, за да узнаят останалите какво мисли всеки един.

На кмета не му хареса начинът, по който свещеникът се бе изразил: бе казал „необходимо ми е“, а по-точно би било да каже „на нас ни е необходимо“ или „на кмета му е необходимо“. Когато приключат с този въпрос, ще намери начин да си възвърне авторитета. А сега като добър политик ще остави свещеникът да действа и да изложи плана си.

— Искам да се съгласите!

Ковачът пръв каза „да“. За да покаже колко е смел, кметът също се съгласи на висок глас. Постепенно всеки от присъстващите мъже каза, че е съгласен — и така, докато накрая всички поеха ангажимента. Някои се бяха съгласили, защото искаха събранието да свърши по-бързо и да се приберат вкъщи; други мислеха за златото и за това как най-бързо да напуснат селото с новопридобитото богатство; трети крояха планове да изпратят пари на децата си, за да не се срамуват от приятелите си в големия град; на практика нито един от хората тук не вярваше, че Вискос би могъл да си възвърне изгубената слава, и единственото, към което се стремяха, бе богатството, което винаги са заслужавали, но никога не са имали.

Никой обаче не каза „не“.

— В селото има 108 жени и 173 мъже — продължи свещеникът. — Всеки от жителите има поне по едно оръжие, понеже традицията задължава всички да се научат да ловуват. И тъй, утре сутринта ще оставите тези оръжия, заредени с по един патрон, в сакристията на църквата. Ще помоля кмета, който има няколко пушки вкъщи, да донесе една и за мен.

— Никога не сме давали оръжията си на други хора — извика един от ловните водачи. — Те са свещени, капризни, лична собственост. Не може други да си служат с тях.

— Оставете ме да довърша. Ще обясня как действа стрелковият взвод: седем войници биват свикани, за да стрелят в осъдения на смърт. На войниците се раздават седем пушки — шест от тях са заредени с истински патрони, само в едната има халосен патрон. Барутът избухва по един и същи начин, шумът е еднакъв, но вътре няма олово, което да бъде изстреляно в посока към жертвата. Никой от войниците не знае в коя пушка се намира халосният патрон. Така всеки се надява, че е в неговата и че не той, а другарите му са отговорни за смъртта на мъжа или жената, които те не познават, но стрелят в тях, защото такъв е войнският им дълг.

— Всеки смята себе си за невинен — каза земевладелецът, който до този момент бе мълчал.

— Точно така. Утре аз ще направя същото: ще извадя оловото от 87 куршума, а останалите пушки ще оставя с истински патрони. Всички оръжия ще изгърмят едновременно, но никой няма да знае в кои от тях има куршуми; по този начин всеки от вас може да се смята за невинен.

Колкото и изморени да бяха мъжете, идеята на свещеника бе последвана от въздишка на облекчение. Някаква различна енергия обзе събралите се на площада, като че ли изведнъж цялата тази история бе изгубила трагичния си характер и се бе превърнала в търсене на скрито съкровище. Всеки от мъжете беше убеден, че оръжието му ще бъде заредено с халосен патрон и че той няма да е виновен, а само солидарен с другарите си, които искат да променят живота си, а също и селото. Сега всички бяха много оживени; Вискос бе станал място, където най-сетне щеше да се случи нещо различно, нещо важно.

— Единственото оръжие, което със сигурност ще бъде заредено, ще бъде моето, защото аз не мога да избирам за самия себе си. Както няма да взема и моята част от златото; върша всичко това по други причини.

Кметът отново започна да не харесва начина, по който говореше свещеникът. Правеше всичко нарочно, за да разберат жителите на Вискос, че е смел човек, роден водач, великодушен и способен на всякаква саможертва. Ако жена му бе чула това, щеше да каже, че свещеникът се готви да се кандидатира за следващите избори.

„Изчакай да дойде понеделник!“ — каза си той. Щеше да издаде указ, с който да увеличи толкова много данъка на църквата, че свещеникът да не може да остане повече тук. В крайна сметка той единствен не искаше да забогатее.

— А жертвата? — попита ковачът.

— Ще дойде — каза свещеникът. — Аз ще се заема с това. Но ми трябват още трима души.

И тъй като никой не изяви желание, свещеникът избра трима силни мъже. Единият от тях понечи да възрази, но приятелите му така го изгледаха, че той бързо се отказа от намерението си.

— Къде ще направим жертвоприношението? — попита земевладелецът, обръщайки се директно към свещеника. Кметът бе започнал доста бързо да губи авторитета си, трябваше незабавно да си го възвърне.

— Аз съм този, който ще реши — каза той, като изгледа гневно земевладелеца. — Не искам земята на Вискос да бъде изцапана с кръв. Жертвоприношението ще стане утре, в същия час, до келтския монолит. Донесете си фенери, лампи, факли, за да видят всички накъде точно да насочат пушките си и да не стрелят в погрешна посока.

Свещеникът слезе от стола — събранието бе свършило. Жените на Вискос отново чуха стъпки по асфалта. Мъжете се прибраха по къщите си, някои пийнаха по нещо, други се загледаха през прозореца, а трети направо си легнаха, понеже бяха много изморени. Кметът срещна жена си, която му разказа какво е чула в дома на Берта и колко се е изплашила. Впрочем, след като двете с хотелиерката бяха анализирали дума по дума казаното от старицата, бяха стигнали до извода, че тя нищо не знае — единствено чувството им за вина ги караше да мислят обратното.

— И да виждаме призраци там, където не съществуват, като например белязания вълк — добави тя.

Свещеникът се върна в църквата и прекара цялата нощ в молитви.


Шантал приготви сутрешното си кафе и извади хляба, купен предишния ден, тъй като в неделя пикапът не идваше. Погледна през прозореца и видя, че жителите на Вискос излизат от къщите си с ловни оръжия. Приготви се да умре, понеже имаше вероятност да са избрали именно нея; никой обаче не почука на вратата й — точно обратното, продължаваха пътя си, влизаха в сакристията на църквата и излизаха оттам с празни ръце.

Слезе долу, отиде в хотела и хотелиерката й разказа какво се бе случило предишната вечер; избора на жертвата, предложението на свещеника, подготовката за жертвоприношението. Вече не й говореше с враждебен тон и нещата сякаш се развиваха благоприятно за Шантал.

— Искам да ти кажа нещо: един ден Вискос ще си даде сметка за всичко, което си сторила за неговите жители.

— Но чужденецът трябва да покаже златото — настоя момичето.

— Разбира се! Той току-що излезе с празна раница.

Шантал реши да не се разхожда из гората, защото щеше да се наложи да мине край къщата на Берта и щеше да я е срам да я погледне. Прибра се в стаята и отново си спомни съня си.

Предишния следобед бе сънувала странен сън; един ангел й бе дал единайсетте златни кюлчета и я бе помолил да ги задържи.

Шантал му бе обяснила, че в такъв случай някой трябва да бъде убит. Той бе отрекъл, твърдейки точно обратното: кюлчетата бяха доказателство, че златото не съществува.

Затова бе накарала хотелиерката да говори с чужденеца; имаше свой план. Ала тъй като бе загубила всички битки в живота си, се съмняваше, че би могла да го осъществи.

Загрузка...