Демонът и сеньорита Прим

Двете жени пристигнаха у Берта малко преди девет и я завариха да плете в малката всекидневна.

— Тази вечер селото е по-различно — каза старицата. — Чух много хора да минават, чух много стъпки: барът е малък, за да ги побере всичките.

— Това са мъжете — отвърна хотелиерката. — Отиват на площада, за да решат какво да правим с чужденеца.

— Разбирам. Мисля, че няма какво толкова да се обсъжда: или трябва да приемете предложението му, или да го оставите да си тръгне след два дни.

— Никога не сме възнамерявали да приемем предложението му — рече възмутено жената на кмета.

— Защо? Казаха ми, че днес свещеникът е държал прекрасна проповед и споменал, че саможертвата на един човек спасила човечеството и че Господ приел предложението на Сатаната, като наказал най-верния си раб. Какво лошо има в това жителите на Вискос да погледнат на предложението на чужденеца като на, да речем, някаква сделка?

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив, сериозно говоря. Вие искате да ме заблудите.

Двете жени се поколебаха дали да не станат и да си тръгнат, но бе рисковано.

— Освен това на какво дължа честта за това посещение? Никога по-рано не сте идвали у дома.

— Сеньорита Прим каза, че завчера чула белязания вълк да вие.

— Всички знаят, че белязаният вълк е само едно глупаво оправдание на ковача — каза хотелиерката. — Сигурно е отишъл в гората с някоя жена от съседното село, опитал се е да я сграбчи, тя го е ударила и затова е измислил тази история. Въпреки това решихме да се поразходим насам и да видим дали всичко е наред.

— По-добре от това не би могло да бъде. В момента плета покривка за маса, но не гарантирам, че ще успея да я завърша; възможно е да умра още утре например.

Жените се почувстваха неловко.

— Както знаете, старите хора могат да умрат всеки момент — продължи Берта.

Пак изпаднаха в същото положение. Или в почти същото.

— Още е рано да мислиш за това.

— Може би; едва ли ще е утре. Но трябва да ви кажа, че днес почти през цялото време мислех за това.

— Имаш ли конкретна причина?

— А смятате ли, че трябва да имам?

Хотелиерката трябваше да смени темата, но много внимателно. По това време събранието на площада сигурно вече бе започнало и след няколко минути щеше да свърши.

— Мисля, че с възрастта хората започват да разбират, че смъртта е неизбежна. Затова трябва да се научим да я приемаме спокойно, с мъдрост и примирение: често пъти тя ни избавя от някои ненужни страдания.

— Напълно си права — отвърна Берта. — Точно за това си мислех през целия следобед. И знаете ли до какъв извод стигнах? Че много, ама наистина много ме е страх от смъртта. Смятам, че моят час все още не е дошъл.

Обстановката ставаше все по-напрегната и жената на кмета си спомни спора в сакристията; говореха за едно, а в действителност имаха предвид друго. Нито една от двете жени не знаеше как протича събранието на площада; никой не знаеше нито плана на свещеника, нито каква ще бъде реакцията на мъжете от Вискос. Излишно бе да въвличат Берта в по-откровен разговор — освен това никой не би се съгласил да умре, без да се бори отчаяно за живота си. Жената на кмета се замисли и за следния проблем: ако искат да убият тази старица, ще трябва да го направят така, че тя да не се съпротивлява, за да не бъдат открити следи при евентуално разследване.

Да изчезне! Берта трябваше чисто и просто да изчезне; тялото й не можеше да бъде погребано в гробището, нито изоставено в гората. След като чужденецът установи, че желанието му е изпълнено, трябва да я изгорят и да разпръснат пепелта в планината. И на теория, и на практика тя ще помогне на тази земя отново да стане плодородна.

— За какво си се замечтала? — прекъсна Берта нейните размишления.

— За огън — отвърна жената на кмета. — За хубав огън, който да стопли телата и сърцата ни.

— Добре, че не живеем в средновековието; знаете ли, че някои хора от селото ме смятат за вещица?

Невъзможно беше да излъжат, защото старицата щеше да се усъмни; жените кимнаха утвърдително.

— Ако живеехме в средновековието, можеха да поискат да ме изгорят — просто така, само защото някой е решил, че съм виновна за нещо.

„Какво става? — мислеше си хотелиерката. — Нима някой ни е издал? Дали жената на кмета, която сега е до мен, не е дошла тук преди това и не й е разказала всичко? Дали свещеникът не се е разкаял и не е дошъл да се изповяда пред една грешница?“

— Много ви благодаря за посещението, но съм добре, в отлично здраве, готова на всякакви жертви, включително и тези глупави хранителни диети за понижаване на холестерола, защото искам да живея още дълго.

Берта стана и отвори вратата. Двете жени се сбогуваха с нея. Събранието на площада още не беше свършило.

— Все пак се радвам, че дойдохте. А сега ще спра да плета и ще спя. Честно казано, аз вярвам, че белязаният вълк съществува. Вие сте млади, дали не бихте се съгласили да постоите тук наблизо, докато свърши събранието, за да съм сигурна, че той няма да дойде до вратата ми?

Двете се съгласиха, пожелаха й „лека нощ“ и Берта се прибра.

— Тя знае! — каза тихо хотелиерката. — Някой й е казал! Не забеляза ли иронията в гласа й? Тя разбра, че сме тук, за да я следим, не видя ли?

Жената на кмета бе объркана.

— Не е възможно да знае! Някой трябва да е луд, за да й каже. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако тя наистина е вещица. Спомняш ли си как подухна вятър, докато разговаряхме?

— Прозорците бяха затворени.

Сърцата на двете жени се свиха и вековните суеверия изплуваха в главите им. Ако тя наистина беше вещица, тогава нейната смърт, вместо да спаси селото, щеше да го унищожи съвсем.

Така се говореше в легендите.

Берта изгаси лампата и през тесния отвор на прозореца започна да наблюдава двете жени на улицата. Не знаеше дали да се смее, да плаче или чисто и просто да приеме съдбата си. Бе сигурна само в едно: бяха избрали да убият нея.

Мъжът й се бе появил надвечер и за нейна изненада го придружаваше бабата на сеньорита Прим. Отначало Берта изпита ревност: какво търсеше тази жена тук? След това обаче забеляза тревогата в очите им и се отчая още повече, когато те й разказаха за онова, което бяха чули в сакристията.

Двамата я помолиха веднага да избяга оттук.

— Шегувате се — отвърна Берта. — Как да избягам? Краката не ме държат, едва успявам да отида до църквата, която е на сто метра от къщата ми, как да извървя целия този път? Моля ви, намерете някакво разрешение там горе, закриляйте ме! Защо в края на краищата по цял ден се моля на всички светци?

Те обясниха на Берта, че положението е по-сложно, отколкото си мисли: Доброто и Злото воюват помежду си и никой не може да се меси. Ангелите и демоните бяха влезли в една от поредните си битки, които погубват или спасяват цели области за определен период от време.

— Не ме интересува; аз няма как да се защитя, тази битка не е моя, не съм искала да участвам в нея.

Никой не бе искал. Всичко бе започнало преди две години поради грешка в изчисленията на един ангел хранител. Две жени били отвлечени и дните им били преброени, но с тях имало и едно тригодишно момиченце, което трябвало да бъде спасено. Това момиченце щяло да утеши баща си и да направи така, че той да продължи да вярва в живота и да преодолее ужасното страдание, на което щял да бъде подложен. Бил добър човек и въпреки че щял да преживее трудни моменти (никой не знаеше причината, това беше част от някакъв план на Господ, който не беше особено ясен за никого), щял да се възстанови. Момиченцето щяло да израсте, белязано от трагедията, и след двайсет години чрез собственото си страдание щяло да облекчи чуждата болка. Щяло да извърши нещо много важно, което да предизвика последствия по всички краища на земята.

Такъв бил първоначалният план. И всичко се подреждало много добре: полицията нахлула в скривалището, чупи се изстрели и хората, на които било писано да умрат, започнали да падат. В този миг ангелът хранител на момиченцето — Берта знаеше, че всички тригодишни деца постоянно виждат ангели и разговарят с тях — му направил знак да се дръпне до стената. Момиченцето обаче не разбрало и се приближило до него, за да чуе какво му казва.

Помръднало се само на трийсет сантиметра, но това било достатъчно някакъв куршум да го улучи смъртоносно. От този миг нататък историята приела съвсем различна посока; онова, което е трябвало да стане красива приказка за изкуплението, се превърнало в безкрайна битка. На сцената излязъл демонът и поискал душата на този мъж — пълна с омраза, безсилие, желание за мъст. Ангелите не се съгласили; той бил добър човек, бил избран да помогне на дъщеря си да промени много неща на света, макар и професията му да не била от най-подходящите.

Демонът обаче изобщо не се вслушал в доводите на ангелите. Постепенно започнал да обсебва душата му и успял да я завладее почти изцяло.

— Почти изцяло — повтори Берта. — Вие казахте „почти“.

Двамата го потвърдиха. Бе останала едва забележима светлина, защото един от ангелите не се бе отказал от битката. Но мъжът никога не го слушаше, въпреки че предишната нощ ангелът бе успял да му поговори. И оръдието, с което си бе послужил, бе именно сеньорита Прим.

Бабата на Шантал обясни, че точно затова е тук: защото, ако съществува човек, който би могъл да промени положението, то това е внучката й. Въпреки това битката бе по-жестока отвсякога и ангелът на чужденеца отново бе изтласкан от демона.

Берта се опита да ги успокои, виждайки колко са нервни; в крайна сметка те вече бяха мъртви, именно тя би трябвало да е разтревожена. Дали не биха могли да помогнат на Шантал да промени нещата?

Демонът на Шантал също е на път да спечели битката, отговориха й те. Докато тя беше в гората, баба й бе изпратила белязания вълк по следите й — впрочем той наистина съществуваше и ковачът бе казал истината. Бабата на Шантал искаше да събуди добротата у чужденеца и бе успяла. Но очевидно разговорът помежду им не бе потръгнал; и двамата бяха прекалено силни личности. Бе останал един последен шанс: момичето да забележи онова, което те искаха да види. Или по-скоро те знаеха, че го е видяло, но искаха то да го разбере.

— Какво? — попита Берта.

Не можеха да й обяснят; контактът им с живите бе ограничен, някои от демоните ги подслушваха и можеха да провалят всичко, ако предварително узнаеха плана. Увериха я, че е нещо съвсем просто, и ако Шантал е достатъчно умна — а баба й твърдеше, че е, — ще успее да овладее положението.

Берта прие отговора; бе далеч от мисълта да настоява да чуе нещо, което би могло да й струва живота, въпреки че много обичаше да слуша тайни. Впрочем искаше да чуе още едно обяснение и се обърна към мъжа си.

— Ти ми каза да стоя тук, седнала на стола през всичките тези години, и да наблюдавам селото, защото злото можело да влезе в него. Помоли ме много преди ангелът да сбърка и момиченцето да загине. Защо?

Мъжът й отговори, че злото, така или иначе, щяло да мине през Вискос, понеже имало навика да обикаля земята и обичало да заварва хората неподготвени.

— Не съм убедена.

И мъжът й не беше убеден, но бе истина. Може би дуелът между доброто и злото се води непрекъснато в сърцето на човека — бойното поле на всички ангели и демони; и те ще воюват за всяко късче от него в течение на хиляди години, докато накрая едната от двете сили напълно унищожи другата. И въпреки че това бе духовният план, имаше още много неща, които той не знаеше — впрочем много повече неизвестни неща, отколкото на земята.

— Сега съм почти убедена. Успокойте се! Ако трябва да умра, значи е дошъл моят час.

Берта не каза, че ревнува малко и би искала отново да е заедно с мъжа си; бабата на Шантал навремето беше една от най-привлекателните жени на Вискос.

Двамата си тръгнаха, като заявиха, че трябва да помогнат на момичето да разбере добре онова, което бе видяло. Ревността на Берта се засили, ала тя се опита да се успокои, макар и да смяташе, че мъжът й иска тя да живее малко по-дълго, за да може, несмущаван от нея, да се порадва на компанията на бабата на сеньорита Прим.

Кой знае, може би още утре щеше да му отнеме независимостта, която той смяташе, че притежава. Берта се замисли малко и промени мнението си: горкият човек заслужаваше няколко години почивка, защо да не го остави да си въобразява, че е свободен да прави каквото си иска — бе сигурна, че той чувства липсата й.

Виждайки двете жени навън, тя реши, че няма да е лошо да поживее още малко в тази долина, да гледа планината, да присъства на вечните конфликти между мъжете и жените, дърветата и вятъра, ангелите и демоните. Започна да я обзема страх и тя се опита да се концентрира върху нещо друго — добре ще е утре да смени цвета на кълбото, от което плетеше, защото покривката ставаше много еднообразна.

Събранието на площада още не бе свършило, когато тя заспа. Бе сигурна, че сеньорита Прим ще разбере посланието, макар и да няма дарбата да разговаря с духове.