Демонът и сеньорита Прим

Някой бе започнал да удря с вилица по една чаша. Всички, които този петък бяха в препълнения бар, се обърнаха по посока на звука; сеньорита Прим молеше за тишина.

Веднага настъпи мълчание. Никога досега в историята на селището някакво момиче, чието единствено задължение беше да сервира на клиентите, не бе правило подобно нещо.

„Дано наистина да има нещо важно за казване — помисли си хотелиерката. — Иначе ще я уволня още днес, въпреки че обещах на баба й да не я изоставям.“

— Искам да ме изслушате — каза Шантал. — Ще разкажа една история, която всички знаят, с изключение на нашия гост. — И тя посочи към чужденеца. — После ще разкажа една история, която никой от вас не знае, с изключение на нашия гост. След като чуете и двете истории, вие трябва да прецените дали съм сгрешила, прекъсвайки заслужената ви почивка в петъчната вечер след една седмица на изтощителен труд.

„Това момиче поема голям риск — мислеше си свещеникът. — Няма нещо, което то да знае, а ние не. Макар и да е бедно сираче без никакви средства, ще й бъде трудно да убеди хотелиерката да я остави на работа.“

Всъщност няма да е чак толкова трудно, продължи да размишлява той. Всички ние вършим грехове, сърдят ни се два-три дни и след това всичко се забравя. Никой друг от селото не би могъл да работи в бара. Тази работа е за млади хора, а във Вискос отдавна няма младежи.

— Вискос има три улици, малък площад с кръст, няколко разрушени къщи и църква с гробище до нея — започна тя.

— Момент! — каза чужденецът.

Извади малък касетофон от джоба си, включи го и го постави на масата.

— Всичко, свързано с историята на Вискос, ме интересува. Не искам да забравя нито дума и се надявам, че нямате нищо против да ви запиша.

Шантал не знаеше дали да възрази, или не, но нямаше време за губене. От часове се бореше със страховете си и най-сетне бе събрала достатъчно смелост, за да започне, ето защо не искаше да я прекъсват повече.

— Вискос има три улици, малък площад с кръст, няколко разрушени къщи, други няколко добре запазени, хотел, пощенска кутия на един стълб и църква с малко гробище до нея.

Този път поне бе дала по-подробно описание. Вече не беше толкова нервна.

— Както всички ние знаем, Вискос е бил редут на престъпници, докато нашият велик законодател Ахав, след като бил покръстен от свети Савин, не успял да го превърне в това селце, което днес приютява само добронамерени мъже и жени. Това, което нашият чужденец не знае и което ще разкажа сега, е начинът, по който Ахав постигнал намерението си. Нито за миг не се опитал да убеждава когото и да било, защото познавал човешката природа; хората щели да приемат честността му за слабост и следователно властта можела да му се изплъзне.

Ето защо сторил следното: извикал няколко дърводелци от едно съседно село, дал им лист със скица и им наредил да построят нещо там, където днес се намира кръстът. Около десетина дни жителите на селото денонощно чували шума от чуковете и виждали как дърводелците режат дървени дъски и ги сглобяват. На десетия ден огромният предмет, над който всички си блъскали главите, бил издигнат на площада и покрит с платно. Ахав свикал всички жители на Вискос, за да присъстват на откриването на паметника. Тържествено, без никаква реч, той издърпал платното: показала се бесилка. С въже, с капак на пода и всичко останало. Нова-новеничка, покрита с пчелен восък, за да издържа на лошото време. Ахав прочел пред насъбралото се множество поредица от закони, които защитавали земеделците, насърчавали животновъдството, предвиждали награди за всеки, който допринесе за разрастването на търговията във Вискос. Накрая добавил, че от този момент нататък всеки трябва да си намери някаква почтена работа или да отиде да живее другаде. Не казал нищо друго, нито веднъж не споменал за „паметника“, който току-що открил; Ахав не вярвал в заплахи.

След като свършил, хората се събрали на групи; повечето смятали, че Ахав бил заблуден от светеца, нямало я предишната му смелост, трябвало да го убият. През следващите дни били измислени много планове за тази цел. Но бесилката насред площада се набивала в очите на всички и те се питали: „Защо е издигната там? Дали не е предназначена за онези, които не приемат новите закони? Кой ли е на страната на Ахав? Дали сред нас няма шпиони?“

Бесилката гледала хората и хората гледали бесилката. Постепенно първоначалната смелост на бунтовниците отстъпила място на страха; всички познавали Ахав и им било известно, че той е безпощаден в решенията си. Някои напуснали селището, други решили да се захванат с някоя от новите дейности, които той им предложил, било защото нямало къде да отидат, било поради сянката, която хвърлял оня инструмент на смъртта насред площада. След време във Вискос се възцарил мир, той се превърнал в голям граничен център на търговията, започнал да изнася най-хубавата вълна и да произвежда най-висококачественото жито.

Бесилката стояла на площада десет години. Дървото устоявало, но се налагало периодично да сменят въжето. Нито веднъж не била използвана. Нито веднъж Ахав не споменал за нея. Видът й бил достатъчен, за да превърне смелостта в страх, доверието в подозрение, подстрекаванията към бунт в шушукания на одобрение. В края на десетата година, когато най-сетне във Вискос властвал законът, Ахав наредил да съборят бесилката и от дървото да издигнат на нейното място кръст.

Шантал направи пауза. В притихналия бар се чу единствено самотното ръкопляскане на чужденеца.

— Много хубава история — каза той. — Ахав наистина е познавал човешката природа: хората се подчиняват на обществото не от желание да спазват законите, а поради страха от наказание. Всеки от нас носи тази бесилка вътре в себе си.

— Днес по настояване на чужденеца ще изтръгна този кръст и ще издигна нова бесилка на площада — продължи момичето.

— Карлос — подсказа й някой. — Името му е Карлос и ще е по-учтиво да го назоваваш по име, отколкото да го наричаш „чужденеца“.

— Не знам как се казва. Всички данни от адресната карта са фалшиви. Никога нищо не е платил с кредитна карта. Не знаем нито откъде идва, нито къде отива; сигурно и обаждането до летището е лъжа.

Всички се обърнаха към него; той не откъсваше погледа си от Шантал.

— Всъщност, когато казваше верни неща, вие не му вярвахте; наистина е работил във военен завод, преживял е много приключения, бил е какъв ли не, от обичлив баща до безмилостен бизнесмен. Живеейки тук, вие не можете да разберете, че животът е много по-сложен и по-разнообразен, отколкото си мислите.

„Крайно време е това момиче да обясни какво иска да каже“, помисля си хотелиерката. И Шантал обясни:

— Преди четири дни този човек ми показа десет много големи златни кюлчета. С тях би могло да бъде осигурено бъдещето на всички жители на Вискос през следващите трийсет години, да бъдат извършени важни реформи в селището, да бъде построен парк за децата с надеждата, че някой ден те ще се върнат и ще заживеят отново в нашето село. После той ги скри в гората и сега не знам къде са.

Всички пак се обърнаха към чужденеца; този път той ги погледна и кимна в знак на потвърждение.

— Това злато ще бъде на Вискос, ако през следващите три дни тук някой бъде намерен убит. Ако никой не умре, чужденецът ще си замине и ще отнесе съкровището си. Това е. Казах всичко, което имах за казване, издигнах отново бесилката на площада. Само че този път тя не е там, за да бъде избягнато едно престъпление, а за да увисне на нея някой невинен, чието принасяме в жертва да помогне на селото да процъфти.

За трети път хората се обърнаха към чужденеца; той отново кимна.

— Това момиче умее да разказва истории — каза той, като изключи касетофона и го прибра в джоба си.

Шантал отиде на мивката и започна да мие чашите. Времето сякаш бе спряло във Вискос; никой нищо не казваше. Чуваше се само шумът от течащата вода, звънтенето на стъклото при допира му с мрамора и далечният вятър, брулещ голите клони на дърветата. Кметът наруши мълчанието.

— Ще извикаме полиция.

— Направете го — каза чужденецът. — Записал съм всичко на касетата. Единствените ми думи са: „Това момиче умее да разказва истории.“

— Ако обичате, качете се в стаята си, съберете си нещата и веднага напуснете селото — разпореди се хотелиерката.

— Платил съм за една седмица и ще стоя една седмица. Дори и ако се наложи да извикам полиция.

— Не ви ли е хрумвало, че убитият може да бъдете вие самият?

— Хрумвало ми е, разбира се. Но това за мен е без значение. В такъв случай обаче вие ще извършите престъпление, но няма да получите обещаното възнаграждение.

Посетителите на бара започнаха да се разотиват, като най-напред си тръгнаха по-младите, а после и по-възрастните. Останаха само Шантал и чужденецът.

Тя си взе чантата, облече си палтото и на излизане се обърна към него.

— Ти си човек, който много е страдал и иска да си отмъсти — каза му тя. — Сърцето ти е мъртво, в душата ти няма светлина. Демонът, който върви до теб, се усмихва, защото те е накарал да участваш в една игра, чиито правила определя той.

— Благодаря ти, че стори това, за което те помолих. А също и за интересната и вярна история за бесилката.

— В гората ти каза, че искаш да си отговориш на някои въпроси, но по начина, по който си построил плана си, единствено Злото ще бъде възнаградено; ако никой не бъде намерен убит, Доброто няма да получи нищо друго освен похвала. А както знаеш, с похвали не се хранят гладни гърла, нито се възстановяват западнали села. Ти искаш не да си отговориш на някакъв въпрос, а да получиш потвърждение на нещо, в което отчаяно желаеш да вярваш: че всички са лоши.

Погледът на чужденеца се промени и Шантал разбра.

— Ако всички са лоши, това обяснява трагедията, която си преживял — продължи тя. — По-лесно ще ти бъде да приемеш загубата на жена си и двете си деца. Но ако съществуват и добри хора, тогава животът ти ще стане непоносим, макар че твърдиш обратното; защото съдбата те е хванала в капан, а ти знаеш, че не си го заслужил. Не светлината е тази, която ти искаш да възтържествува, а сигурността, че освен мрака не съществува нищо друго.

— Какво целиш с това? — Гласът му издаваше едва сдържано раздразнение.

— По-справедлив облог. Ако до три дни никой не бъде убит, селото въпреки това да получи десетте кюлчета. Като награда за неподкупностга на своите жители.

Чужденецът се засмя.

— А аз ще получа моето кюлче заради участието ми в тази отвратителна игра.

— Не съм глупак. Ако се съглася на това, първото нещо, което ще сториш, след като си тръгнеш оттук, е да разкажеш на всички.

— Има и такъв риск. Но няма да го направя; кълна се в баба си и в спасението на душата си.

— Не е достатъчно. Никой не знае дали Бог се вслушва в клетвите, нито дали има спасение за душите.

— Ще разбереш, че не съм го направила, защото издигнах нова бесилка в града. Всяка измама лесно би била разкрита. Освен това, дори и ако сега изляза и разкажа на всички за разговора ни, никой няма да повярва; все едно, че се появявам във Вискос с цялото това съкровище и казвам: „Вижте, златото е за вас, независимо дали ще направите, или не това, което иска чужденецът.“ Тези мъже и жени са свикнали да работят здраво, да печелят с пот на челото всяко сентаво и никога не биха допуснали възможността някакво съкровище да им падне от небето.

Чужденецът запали цигара, допи си чашата и стана от масата. Шантал чакаше отговора, като държеше вратата отворена и студът проникваше в бара.

— Ще открия всяка измама — каза той. — Свикнал съм да се оправям с хората, също като твоя Ахав.

— Сигурна съм. Това означава ли „да“?

За пореден път тази вечер той кимна.

— Има и нещо друго: ти все още вярваш, че човек може да бъде и добър. В противен случай не би измислил цялата тази глупост, за да убедиш самия себе си.

Шантал затвори вратата и тръгна по единствената улица на селото — съвсем пуста, — като не спираше да ридае. Без да иска, и тя беше въвлечена в играта; бе се обзаложила, че хората са добри въпреки всички злини по света. Никога и на никого нямаше да разкаже за разговора си с чужденеца, защото тя също искаше да разбере резултата.

Знаеше, че макар и улицата да бе пуста, зад пердетата и изгасените лампи всички погледи от Вискос я следяха, докато се прибираше вкъщи. Нямаше значение; беше твърде тъмно, за да видят, че плаче.

Мъжът отвори прозореца на стаята си, като се надяваше студът поне за малко да накара демона да замълчи.

Не се получи, както можеше да се предвиди, тъй като демонът бе по-възбуден отвсякога заради това, което момичето бе казало. За пръв път от много години чужденецът виждаше силата му да намалява, в някои моменти демонът дори изчезваше, но само за да се появи отново, нито по-силен, нито по-слаб, такъв, какъвто е бил винаги. Живееше в лявата страна на мозъка му, точно в тази част, която управляваше логиката и разума, но никога не се бе появявал физически, така че мъжът бе принуден да си представя как евентуално изглежда. Опита се да го обрисува по хиляда възможни начина, като се започне от традиционния дявол с рога и опашка и се стигне до русо момиче с коса на вълни. Накрая избра образа на младеж на двайсет и няколко години, с черни панталони, синя риза и зелена барета, небрежно нахлупена върху черните му коси.

За пръв път бе чул гласа му на един остров, където бе заминал скоро след като бе напуснал фирмата; намираше се на плажа, потънал в мъка. Опитваше се отчаяно да повярва, че болката му все някога ще свърши, когато видя най-красивия залез в живота си. Именно тогава отчаянието се върна по-силно отвсякога, достигна до дъното на душата му — защото този залез заслужаваше да бъде видян от жена му и дъщерите му. Разплака се неудържимо и почувства, че никога повече няма да излезе от тази бездна.

И в този миг някакъв приятен, дружески настроен глас му каза, че не е сам, че всичко, което му се е случило, е имало смисъл, и този смисъл е именно да му бъде показано, че съдбата на всеки човек е предначертана. Трагедията настъпва неизбежно и нищо от това, което правим, не може да промени дори и една частица от злото, което ни очаква.

„Доброто не съществува: добродетелта е само едно от лицата на страха — бе казал гласът. — Когато човек го осъзнае, разбира, че този свят не е нищо друго освен някаква Божия шега.“

Веднага след това гласът — който се представи като владетеля на света, осведомен за всичко, което става на земята — започна да му посочва останалите хора на плажа. Прекрасният баща, който в този момент прибираше багажа и помагаше на децата си да облекат връхните си дрехи и който не би имал нищо против една авантюра със секретарката си, но се боеше от реакцията на жена си. Жената, която би искала да работи и да бъде независима, но се страхуваше от реакцията на мъжа си. Децата, които се държаха добре само защото ги беше страх от наказание. Момичето, което четеше книга в едно бунгало, придавайки си отегчен вид, докато дълбоко в душата си се ужасяваше от вероятността да остане само до края на живота си. Младежът с ракетата, който се притесняваше от факта, че трябва да отговори на изискванията на родителите си. Момчето, което сервираше тропически коктейли на богатите клиенти и се боеше, че всеки момент може да бъде уволнено. Девойката, която искаше да стане балерина, но се бе записала да следва право от страх какво ще кажат съседите. Старецът, който не пушеше и не пиеше под предлог, че така се чувства по-добре, докато в действителност страхът от смъртта шушнеше като вятър в ушите му. Двамата млади, които преминаха край него тичешком. Изпод краката им летяха пръски и бяха усмихнати, но ги гризеше скритият страх, че един ден ще бъдат стари, скучни, болни. Мъжът, който бе спрял моторницата си така, че всички да го видят, махаше с ръка усмихнат, но се боеше, че може неочаквано да изгуби парите си. Собственикът на хотела, който гледаше цялата тази райска сцена от офиса си, стараеше се всички да бъдат доволни и да се забавляват, бе много взискателен към счетоводителите си, но дълбоко в себе си се страхуваше, защото знаеше, че колкото и да е честен, държавните служители винаги могат да открият грешка в счетоводството му, ако поискат.

Страх цареше у всички, които се намираха на красивия плаж в този прекрасен следобед. Страхът, че ще останат сами, страхът от тъмното, което населява въображението им с демони, страхът да не би да направят нещо, което да не отговаря на правилата за добро поведение, страхът от Божия съд, страхът от забележките на околните, страхът от правосъдието, което наказва всяка грешка, страхът да рискуваш и да загубиш, страхът да спечелиш и да се наложи да понасяш завистта, страхът да обичаш и да бъдеш отхвърлен, страхът да поискаш увеличение на заплатата, да приемеш покана, да отидеш на непознати места, страхът, че няма да научиш добре някой чужд език, че не можеш да впечатлиш останалите, че ще остарееш и ще умреш, че ще забележат недостатъците ти, а не качествата ти или че няма да забележат нито недостатъците, нито качествата ти.

Страх, страх, страх. Животът, това бе режимът на страха, сянката на гилотината. „Надявам се, че сега си по-спокоен — бе чул той демона. — Всички се страхуват; не си само ти. Единствената разлика е в това, че ти вече си преживял най-трудното; онова, от което най-много си се страхувал, се е превърнало в действителност. Няма какво повече да губиш, докато всички тук на плажа живеят със страха до себе си, някои го осъзнават, други се опитват да го игнорират, ала всички знаят, че той съществува и накрая ще ги победи.“

Колкото и невероятно да изглежда, след това, което чу, изпита облекчение, като че ли чуждото страдание бе намалило собствената му болка. От този момент демонът все по-често се появяваше до него. От две години постоянно съжителстваше с него и не изпитваше нито удоволствие, нито мъка от факта, че той напълно бе обсебил душата му.

Колкото повече свикваше с компанията на демона, толкова повече се опитваше да научи за произхода на Злото, ала за нищо от онова, за което питаше, не получаваше точен отговор.

„Излишно е да се опитваш да откриеш защо съществувам. Ако искаш някакво обяснение, приеми за себе си, че аз съм начинът, който Бог е избрал да се самонакаже за това, че в момент на разсеяност е създал Вселената.“

И понеже демонът не говореше много за себе си, човекът започна да търси всякаква информация за ада. Откри, че в повечето религии се говори за така нареченото „място за наказания“, където отива безсмъртната душа поради това, че е извършила някои престъпления срещу обществото (като че ли обществото бе по-важно от отделната личност). Някои твърдяха, че след като напусне тялото, духът преминава през някаква река, среща едно куче, влиза през една врата, от която никога повече не излиза. И тъй като трупа се полага в гроб, това място за мъчения се описва като тъмно, разположено във вътрешността на земята; а благодарение на вулканите се знае, че тази вътрешност е изпълнена с огън и човешкото въображение бе измислило пламъците, с които са измъчвани грешниците.

Най-интересното описание на мястото на осъдените откри в една арабска книга: в нея пишеше, че след като веднъж излезе от тялото, душата трябва да премине по мост, тънък като острието на бръснач, като от дясната му страна се намира раят, а от лявата — поредица от кръгове, които водят до мрака вътре в земята. Преди да премине по моста (в книгата не се обясняваше накъде води той), всеки трябва да вземе в дясната си ръка своите добродетели, а в лявата — греховете си и след като изгуби равновесие, пада от тази страна, към която натежават постъпките му на земята.

Християнството говори за място, където се чува плач и скърцане на зъби. Юдейството споменава за някаква вътрешна пещера, в която има място за определен брой души, и в деня, когато адът се изпълни, ще настъпи краят на света. В исляма става дума за огън, в който всички ще изгорят, „освен ако Бог не пожелае обратното“. За хиндуистите адът никога не е бил място на вечни мъки, защото вярват, че след време душата се преражда, за да изкупи греховете си на същото място, където ги е извършила — тоест на този свят. Въпреки това и те имат 21 вида места за мъчения, намиращи се „във вътрешните земи“.

И будистите правят разлика между видовете наказания, които душата може да изтърпи; осем огнени и осем леденостудени ада, а също и едно царство, в което осъденият не усеща нито студ, нито горещина, а само вечен глад и жажда.

Нищо не би могло да се сравни обаче с невероятното разнообразие, което китайците са измислили; обратно на останалите — които разполагат ада в недрата на земята — според тях душите на грешниците отиват в някаква планина, наречена Малката желязна ограда, която е обградена от друга, Голямата ограда. Между двете планини са разположени един над друг осем големи ада, като на всеки от тях са подчинени по шестнайсет малки ада, на които пък са подчинени десет милиона ада, намиращи се под тях. Според китайците демоните са произлезли от душите на онези, които вече са изтърпели наказанията си. Впрочем единствено китайците обясняват по убедителен начин произхода на демоните — те са зли, защото са изпитали злото върху собствената си плът и сега искат да го прехвърлят върху останалите, и така се получава вечен кръг от отмъщения.

„Може би така е и с мен“, каза си чужденецът, спомняйки си думите на сеньорита Прим. Демонът също ги бе чул и бе усетил, че е изгубил малко от така трудно завоюваната територия. Единственият начин да си го възвърне бе да не остави и сянка на съмнение у чужденеца.

„Добре, ти се усъмни за момент — каза демонът. — Но страхът продължава да съществува. Историята с бесилката е много хубава, защото дава много добро обяснение: хората са добродетелни от страх, но по природа са лоши, защото всички те са мои потомци.“

Чужденецът трепереше от студ, но реши да постои още малко на отворен прозорец.

— Господи, не съм заслужил това, което ми се случи. Щом ти го стори с мен, аз мога да направя същото с другите. Това се нарича справедливост.

Демонът се изплаши, но реши да замълчи — не биваше да издава собствения си страх. Човекът богохулстваше и оправдаваше действията си — но за пръв път от две години насам демонът го чуваше да се обръща към небесата. И това беше лош знак.